Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: писател
A+ R A-
Списък на статии по етикет: писател

За какво говоря, когато говоря за бягането

Четвъртък, 08 Декември 2016г. 21:21ч.

Много са метафорите, с които Харуки Мураками описва процеса на писане – веднъж е сънуване наяве, друг път е като да садиш гора или да се грижиш за градина, а сега, намигайки към Реймънд Карвър, просто казва За какво говоря, когато говоря за бягането (откъс от новата му книга ви очаква по-долу). Всъщност, ако четете внимателно Мураками не само идеално знаете за какво говори, когато пише, но и може да усетите ежедневната философия на един бегач на дълги разстояния върху белия лист, чиито стъпки оставят думи като следи от бягането.

 

 

Мисля, че започнах да тичам сериозно малко след като завърших "Преследване на дива овца". Може би някъде по времето, когато реших да си изкарвам хляба като професионален писател.

Бягането притежава няколко големи предимства. Преди всичко, не ти трябват компания и партньори. Не са нужни специални уреди или екипировка. Не се ходи на някакво специално място. Ако са налични обувки за бягане и подходящ път, можеш да бягаш когато и колкото ти душа иска. С тениса не е така. Трябва да стигнеш до корта, а и да има с кого да играеш. Плуване би могъл да практикуваш сам, но пък е важно да откриеш подходящ басейн. След като приключих с бара, исках да променя начина си на живот и се преместих в Нарашино. По онова време там беше дълбока провинция и в квартала нямаше нито едно прилично спортно съоръжение. Нормален път обаче имаше. Понеже наблизо се намираше база на силите за самоотбрана, пътната настилка бе в добро състояние. Освен това, за късмет, стадионът на университета "Нихон" не беше далеч и можех свободно (по-точно, без да питам) да ползвам четиристотинметровата писта рано сутрин. Ето защо избрах бягането без много чудене – или всъщност без много избор.

biag

Скоро след това спрях цигарите. Започнеш ли да тичаш всеки ден, отказването си идва естествено. Разбира се, не беше лесно, но нямаше как да продължавам да бягам и да пуша. Логичното желание да тичам все повече стана важен стимул да не се върна отново към вредния навик и ми помогна да преодолея симптомите на абстиненцията. Раздялата с цигарите беше символ на скъсването ми с предишния начин на живот.

Поначало съм привърженик на бягането на дълги разстояния. Така и не обикнах часовете по физкултура в училище, а от спортните празници ми се повдигаше. Причината е, че онова спортуване беше принудително и спуснато отгоре с повелята "Хайде, давайте". От едно време не понасям да бъда заставян да върша неща, за които нямам желание. За сметка на това, ако имам възможност да правя каквото, когато и както поискам, полагам повече усилия от обичайното. Тъй като не се отличавам с атлетичност и добра координация, не съм силен в спортовете, където всичко се решава за секунди, но бягането и плуването на дълги разстояния пасват на характера ми. Бях наясно с това донякъде. Мисля, че то бе причината да успея да превърна бягането в част от живота си сравнително гладко и без вътрешна съпротива.

 

Ако ми позволите отклонението, ще кажа същото и за ученето. От началното до висшето училище, с редки изключения, не ме привличаше нищо от онова, което ни караха да учим насила. Успях да стигна до университета, повтаряйки си, че това трябва да се свърши и няма как иначе, ала почти не ми се е случвало да си помисля, че ученето е интересно и вълнуващо занимание. Успехът ми беше приличен, но не съм запазил нито един светъл спомен как ме хвалят за добра оценка или как съм първенец по еди-що си. Ученето ме заинтригува, след като някак избутах, преминах през задължителната образователна система и станах зрял човек. Разбрах, че ако усвоявам в свое темпо, по приятен за мен начин неща от интересна за мен сфера, придобивам знания и умения изключително ефективно. Например така една по една овладях техниките на писмения превод по собствен път, със свои средства. Отне ми време да се усъвършенствам на принципа проба – грешка, но пък наученото ми остана за цял живот.

Най-щастливата придобивка от живота ми на професионален писател беше възможността да лягам и ставам рано. Когато работех в бара, обикновено си лягах току преди зазоряване. В полунощ затварях, подреждах, приключвах касата, разговарях и пийвах малко, за да сваля напрежението. Неусетно се оказваше, че часът е три. Аха да съмне. Често се случваше на изток да изсветлява все повече, докато седях и пишех чернови в кухнята. Разбира се, като се събудех, слънцето вече бе преполовило небето.

biag1

Първото, което направихме – аз и жена ми, – след като се отказах от джаз клуба и станах писател, беше да променим изцяло стереотипа си. Да си лягаме, щом се стъмни, и да се будим по изгрев-слънце. Това бе естественият маниер на живот, който си представяхме. Живот на нормални човешки същества. Понеже вече не държахме заведение, решихме да се срещаме само с хората, с които искахме, и по възможност да избягваме останалите. Струваше ми се, че бихме могли да си позволим подобна дребна глезотия поне за известно време. Повтарям се, но действително не съм вещ в общуването. Имах нужда да се върна към своя изначален Аз.

Обърнахме рязко руля от седемте години отворен към затворен начин на живот. Смятам, че онзи период бе полезен и за добро. Сега мисля, че научих множество съществени неща тогава. Беше един вид "школа на живота" за мен, истинското ми училище. Ала не вървеше да продължавам все така. Училището е място, където постъпваме, придобиваме знания и си тръгваме.

Ето как започна моят простичък и редовен живот – лягах си в десет вечерта и се будех малко преди пет. Вероятно часовете на оптимална активност са по различно време на денонощието при всеки; в моя случай са в ранни зори. Концентрирам се и свършвам важната работа за деня в тези няколко часа. В останалите спортувам, отхвърлям ангажименти и задачи, които не изискват особено внимание. Залезе ли слънцето, си почивам и не работя. Чета, слушам музика, отмарям и гледам да си легна максимално рано. Горе-долу така съм живял досега. Благодарение на това в последните двайсет и няколко години работата ми върви много продуктивно. Само че при такъв режим нощният живот отива кажи-речи в небитието, а общуването с хора неизбежно се влошава. Има и обидени, понеже отказвам на мига, щом ми предложат да идем някъде или да правим нещо.

Мисля си как в живота на човек – като не броим младините – неизменно в един момент се налага да степенува приоритетите си. Това е редът, по който се изразходват времето и силите му. Ако до известна възраст не установи подобна ясна система за самия себе си, животът му става разфокусиран и вял. Исках да си осигуря най-вече спокойно ежедневие, за да мога да се отдам изцяло на писането, не на връзки с околните. Най-важните отношения трябваше да бъдат изградени не с определени хора, а с неопределеното множество читатели. Те несъмнено биха приветствали решението ми да променя бита си из основи и да създам среда, в която да се посветя на писането, и всяко мое следващо произведение да е поне малко по-стойностно от предишното. Не е ли именно това дългът ми, най-челният ми приоритет като писател? И днес мисля така. Не виждам лицата на читателите си и отношенията ни са донякъде концептуални. Живея обаче с твърдото и неизменно убеждение, че тези невидими, идейни отношения са най-значими за мен.

Накратко, няма как да си мил всекиму.

 

 

 

cover-za-kakvo-govorya   За какво говоря, когато говоря за бягането (превод Албена Тодорова, 176 стр, цена 14 лева) е в книжарниците и на Международен панаир на книгата в НДК (13 – 18 декември)

"Кой е Артър Лес" е въпрос, на който дори самият Артър Лес май няма отговор – според официалната му биография (романът Прекрасният живот на Артър Лес на Андрю Шон Гриър) Той е не|сравнително не|успял писател, наближаващ петдесетте, обикалящ света за абсурдни литературни срещи, докато единствената среща, на която иска да отиде е тази с... Любовта... Според други източници, Артър Лес е ироничното алтерего на Андрю Шон Гриър, което пародира литературната общност (за което пък тя му присъди Пулицър 2018 за белетристика, именно за романа Прекрасният живот на Артър Лес)... Според някои японки, пък, Артър Лес е... жена, а според настоящия откъс: "Артър Лес е най-смелият човек, когото познавам."...

 

 

Из ЛЕС МЕКСИКАНЕЦ


Фреди Пелу е мъж, на когото не е нужно да се казва преди полет, че първо трябва да сложи кислородната маска на себе си, преди да помогне на другите.


Беше просто игра, която играеха, докато чакаха приятелите си да се присъединят към тях в бара. Един от онези барове в Сан Франсиско, който не беше нито гей, нито съвсем за хетеро, просто странно място, и Фреди все още носеше синята си риза и вратовръзка от училищната си "униформа". Пиеха някаква нова бира, която имаше вкус на аспирин, миришеше като магнолия и струваше повече от един хамбургер. Лес беше с пуловер, изплетен на едри възли. Опитваха се да се опишат един друг с по едно изречение. Лес бе започнал пръв и бе казал горното изречение.

Фреди се вцепени.

Артър – каза той. После сведе очи към масата.

Лес си взе няколко захаросани ореха от купата пред себе си. Зачуди се какъв е проблемът. Мислеше, че е измислил добро определение.

Фреди поклати глава, къдриците му заподскачаха и той въздъхна.

– Не мисля, че това е вярно. Може би беше, когато ме срещна за първи път. Но това беше много отдавна. Знаеш ли какво щях да кажа аз?

Лес отговори, че не знае.

Младият мъж погледна към любовника си и преди да отпие от бирата си, каза:

Артър Лес е най-смелият човек, когото познавам.

Артър се сеща за тази случка на всеки полет. Това винаги съсипва всичко. Съсипа и този полет от Ню Йорк до Мексико, а и пътуването бе на път само да се съсипе.

 grier2

Артър Лес е чувал, че в латиноамериканските страни има традиция да се ръкопляска при успешното приземяване на самолет. Мислено асоциира това с чудесата на Девата от Гуаделупе и наистина, когато самолетът попада в една по-дълга турбуленция, Лес се улавя, че се чуди коя молитва ще бъде най-подходяща. Той обаче бе възпитан като унитарианец; може да се обърне само към Джоан Байз, а песента ѝ "Диаманти и ръжда" не носи голяма утеха. Отново и отново самолетът се гърчи в конвулсии на лунната светлина като мъж, който се превръща във върколак. И все пак Артър Лес оценява баналните метафори; трансформация, да. Артър Лес, най-накрая напуска Америка; може би отвъд границите ѝ той ще се промени – като старицата, спасена от рицар, която след като бъде пренесена през реката, се превръща в принцеса. Вече няма да е Артър Лес Никой, ще бъде Артър Лес Прочутият говорител на тази конференция. Или пък принцесата се превръщаше в старица? Младият японски турист, който седи до Лес, непоносимо унил в своя неоново жълт спортен екип и спортни обувки, приличащи на нещо, с което може да се кацне на Луната, се поти и диша шумно през устата; в един момент се обръща към него и го пита дали това е нормално, а Лес казва: "Не, не, това не е нормално". Още трусове и младият мъж сграбчва ръката му. Заедно ще издържат тази буря. Те сигурно са единствените пътници, които не знаят как да се молят. И когато най-накрая самолетът се приземява – прозорците разкриват обширната електрическа карта на нощния Мексико Сити, – Лес се усеща, че ръкопляска в чест на спасението им. Сам.

 

Какво имаше предвид Фреди с онова "най-смелият човек, когото познавам"? За Лес това е мистерия. Назовете ден, назовете час, в който Артър Лес да не се е страхувал. Та той се страхува от всичко: да си поръча коктейл, да си вземе такси, да преподава, да напише книга. Страхува се от тези неща и от почти всичко друго в света. Странно обаче... тъй като се бои от всичко, нищо не е по-страшно от другите неща. Да тръгне на пътешествие около света, не му се струва по-страшно от това да си купи пакетче дъвки. Дневната му доза кураж. Какво облекчение изпитва щом веднага след като излиза от митницата, чува името си: "Senor Лес!". Там стои брадат мъж, вероятно на около трийсет, в черни дънки, тениска и кожено яке на рок музикант.

– Аз съм Артуро – казва Артуро, протягайки му космата длан. Това е "местният писател", който ще бъде негов придружител в следващите три дни. – За мен е чест да се срещна с човек, който е познавал членовете на школата "Рашън Ривър".

– Аз също съм Артуро – казва Лес, разтърсвайки сковано ръката му.

– Да. Минали сте бързо през митницата.

– Подкупих един човек да вземе багажа ми. – Лес посочва към дребен мъж с мустачки като на Запата и синя униформа, застанал до него с ръце на кръста.

– Да, но това не е подкуп – поклаща глава Артуро. – Това е propina. Бакшиш. Той е носач.

– О – казва Лес и мустакатият се усмихва.

– За първи път ли идвате в Мексико?

– Да – отвръща бързо Лес. – Да, за първи път.

– Добре дошли в Мексико!

Артуро му подава пакета с информацията за конференцията и го поглежда уморено; лилави ивици се вият под очите му, а все още младото му чело е прорязано от бръчки. Сега Лес забелязва, че това, което бе сметнал за следи от лъщяща помада в косата му, са сиви кичури.

Артуро казва:

– А сега ни предстои, длъжен съм с тъга да споделя, много дълъг път по много бавен път... до вашето място за отдих.

Въздъхва, сякаш е изрекъл истина, валидна за всички хора, по целия свят.

Лес разбира: зачислили са го към поет.

 

При общуването си с школата "Рашън Ривър" Артър Лес пропусна цялото забавление. Тези прочути мъже и жени, вдигнали чукове срещу статуите на своите богове; тези барабанещи по бонгове поети и екшън пейнтъри, излетели скоростно от шейсетте към върха на седемдесетте години, тази епоха на бързата любов и сънотворни "Кваалуд" (дали има по-съвършено произношение от това, с тази ленива излишна гласна?), наслаждаващи се на признанието си и спорещи в хижи по брега на Рашън Ривър, северно от Сан Франсиско, пиещи, пушещи и чукащи се, повечето някъде около четиресетте. И самите те, поне някои от тях, превърнали се в модели за нови статуи, които да бъдат боготворени от поколенията. Но Лес се появи късно на купона; това, което срещна той, не бяха млади и диви палавници, а надменни, подпухнали творци на средна възраст, носещи се по реката като морски слонове. Струваха му се попрезрели; не можеше да разбере, че бяха на върха на интелекта си: Ленард Рос, Ото Хандлър, дори Франклин Удхаус, който нарисува голия му портрет.

Лес притежаваше и изрезка на поема в рамка, направена специално от Стела Бари за рождения му ден от омачкано копие на "Алиса в страната на чудесата". Беше слушал и доста откъси от "Пати Хърст" на Хандлър на старо пиано в една дъждовна буря. Видя чернова на "Победоносните усилия на любовта" на Рос и го наблюдава как скицира една цяла сцена. И всички те бяха винаги мили с него, особено като се има предвид скандала (или може би именно заради него?): Лес бе откраднал Робърт Браунбърн от съпругата му.

Но може би бе подходящо, най-накрая, някой да ги прослави и да ги погребе, сега, когато почти всички от тях бяха мъртви (Робърт все още мърдаше, но едва-едва, дишайки затруднено, в една клиника в Сонома – всички тези цигари, скъпи; двамата разговаряха веднъж месечно чрез видеочат). Защо не Артър Лес?

Усмихва се в таксито и повдига пакета, за да прецени тежестта му: жълто паленце с червено въженце за нашийник. Артър Лес, седящ в кухнята с жените и пресушаващ джина си, докато другите от компанията се суетяха около огъня. И само аз оцелях, за да разкажа историята. Утре, на сцената в университета: прочутият американски писател Артър Лес.

 

 

 

cover-prekrasniyat-jivotПрекрасният живот на Артър Лес (превод Паулина Мичева, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

онлайн