Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: притча
A+ R A-
Списък на статии по етикет: притча

Жажда | Амели Нотомб

Петък, 10 Юли 2020г. 12:12ч.

Да, на 9 юли Амели Нотомб отпразнува своите 21 години отвъд Христовата възраст и въпреки това последният ù роман (номинирания за наградата Гонкур) Жажда се обръща философски към житието и битието на Исус... Романът-притча може и да взима заглавието си от "последните думи" на Исус на кръста ("Жаден съм"), но едва ли ще иде реч за любимото шампанско на Амели: "Пиенето е сериозна работа, изкуство, което изисква талант и старание. Небрежното пиене не води доникъде." по думите на самата Нотомб... Жаждата, Любовта и Смъртта може и да са ключовото триединство, Светата троица, през която е пречупен тук животът на Христос (няколкото часа преди и след Кръста), но Истината сякаш се крие в думите на Амели: "Това, което духът не разбира, тялото го усеща."...

 

 

Тази нощ няма да се случи чудо. Няма как да избегна това, което ме чака утре. Не че не искам.

Само веднъж си послужих зле със силата на кората. Бях гладен, а смокините не бяха узрели. Толкова исках да захапя топла от слънцето смокиня, сочна и сладка, че проклех дървото и го осъдих повече никога да не ражда плодове. Казах го като притча – признавам, не съвсем убедителна.

Как можах да извърша такава несправедливост? Не беше сезонът на смокините. Това е единственото ми разрушително чудо. Истината е, че в този ден бях обикновен човек. Бях толкова раздразнен, че позволих желанието ми да се превърне в гняв. При това апетитът е нещо хубаво, достатъчно беше да го съхраня и да си кажа, че след месец-два ще мога да го задоволя.

Не съм безгрешен. У мене има ярост, която само чака да изригне. Като с търговците в Храма, където поне каузата ми беше справедлива. Но от там до "не мир дойдох да донеса, а меч" разликата е от небето до земята.

На прага на смъртта установявам, че не ме е срам от нищо освен от случката със смокиновото дърво. Настървих се на едно наистина невинно създание. Не смятам да потъвам в безплодни съжаления, просто съм недоволен, че не мога да отида при дървото, да го прегърна, да го помоля за прошка. Достатъчно е да ми прости, и проклятието ще изчезне в миг, отново ще се родят плодове и смокинята ще е горда със сладката им тежест.

Помня овощната градина, през която преминахме с учениците ми. Ябълковите дървета се огъваха под плодовете си. Заситихме се с тези ябълки – най-хубавите, които някога бяхме опитвали, хрупкави, ароматни, сочни. Спряхме, когато повече не можехме да ядем, и с препълнени стомаси се затъркаляхме по земята от смях заради лакомията си.

– Няма да можем да изядем всичките ябълки, никой няма да може да ги изяде! – каза Йоан.

– Колко тъжно!

– На кого му е тъжно? – попитах.

– На дърветата.

– Мислиш ли?

Ябълковите дървета са щастливи да носят плодовете си дори когато никой не ги яде.

– Откъде знаеш?

– Постави се на тяхното място.

Йоан помълча и после каза:

– Прав си.

– На нас ни става тъжно при мисълта, че не можем да изядем всичко.

Всички се засмяха.

Бях по-справедлив с ябълките, отколкото със смокинята. Защо? Защото бях задоволил апетита си. По-добри сме, когато сме изпитали наслада, толкова е просто.

 

Сам в килията си, имам чувството, че съм дървото, което проклех. Това ме натъжава и се опитвам да мисля за друго. Проблемът с този метод е, че не функционира много добре. Ябълка или смокиня – запитах се на какво ли дърво се е обесил Юда. Казаха ми, че клонът се е счупил. Дървото трябва да не е било яко, защото Юда не тежеше много. Винаги съм знаел, че Юда ще ме предаде. Но поради природата на моята мъдрост не знаех как ще го направи.

Срещата ми с него бе разтърсваща. Озовал се бях в едно забутано селце, където не разбирах никого. Колкото повече говорех, толкова по-силно чувствах враждебността на хората, виждах се с техните очи и дори споделях раздразнението им от този смешник, дошъл да проповядва любов.

В тълпата имаше един слаб, мрачен младеж, видимо обхванат от безпокойство. Той се обърна към мен така:

– Ти, който казваш, че трябва да обичаме ближния си, мен обичаш ли ме?

– Разбира се.

– Това са безсмислици. Мен никой не ме обича. Защо ти ще ме обичаш?

– Няма нужда от причина, за да те обичам.

– Да, бе. Пълна глупост.

Хората се засмяха с разбиране. Това го развълнува – очевидно за първи път предизвикваше одобрение в селото. Точно тогава разбрах какво ще се случи – този човек щеше да ме предаде. Сърцето ми се сви. Тълпата се разпръсна. До мен остана само той.

– Искаш ли да се присъединиш към нас?

– Кои сте вие?

Посочих му учениците си, насядали по камъните малко встрани.

– Те са мои приятели – казах.

– А аз, кой съм аз?

– И ти си мой приятел.

– Откъде знаеш?

Разбрах, че няма смисъл да му отговарям. Нещо не беше наред с него. Мисля си, че всеки има по един такъв приятел, за когото другите се чудят защо му е приятел. Учениците ми веднага приемаха всеки новодошъл. Случаят с Юда беше различен. Той направи каквото можа, за да не бъде приет. Всеки път, когато се чувстваше харесван, казваше, че трябва да бъде отхвърлен.

– Оставете ме на мира, аз нямам нищо общо с вас!

Следваха безкрайни празни приказки, в които проличаваше неговата злонамереност.

– С какво си толкова различен от нас, Юда?

– Не съм роден в разкош.

– Като повечето от нас.

– Не, вижда се, че не съм като вас.

– Какво значи да бъдеш като нас?

Симон и Йоан например нямат нищо общо помежду си.

– Имат, благоговеят пред Исус.

– Те не благоговеят пред Исус, а го обичат и му се възхищават като всички нас.

– Без мен. Харесвам го, но не му се възхищавам.

– Защо тогава го следваш?

– Защото той пожела.

– Не си бил длъжен.

– Срещал съм много пророци като него.

– Той не е пророк.

– Пророк, месия.... все тая.

– Нищо подобно. Той носи любов.

– Каква е тая негова любов?

 

С Юда беше така – постоянно трябваше да се започва отначало. Той можеше да доведе всекиго до отчаяние. И мене отчая неведнъж. Да го обичаш, не беше лесно, но това само ме караше да го обичам още повече. Не защото предпочитам трудната любов, напротив, но с него всичко трябваше да е в повече.

Ако бях общувал само с останалите ми ученици, щях може би да забравя, че съм дошъл тъкмо заради хора като Юда – живи проблеми, създатели на бъркотии, досадници, както ги нарича Симон.

"Каква е тая негова любов?" Добър въпрос. Трябва да търсим в себе си любовта всеки ден и всяка нощ. Когато я открием, тя изведнъж става толкова очевидна, че не разбираме защо ни е било трудно да я намерим. Но е нужно също да се спуснем по течението ѝ. Любовта е енергия, тоест движение, нищо не застоява в нея. Хвърляме се във вълните ѝ, без да се питаме как ще издържим, нямаме нужда да изпитваме нейната достоверност.

Виждаме я, когато сме в нея. Това не е метафора – толкова пъти съм забелязвал потока светлина, свързващ две човешки същества, които се обичат. Когато светлината се насочи към нас, тя става по-малко видима, но по-осезаема, усещаме как лъчите ѝ проникват в кожата ни. Няма по-приятно изживяване от това. Ако сме в състояние да наострим слуха си, бихме доловили пукот на искри.

Тома вярва само в това, което вижда. Юда не вярваше дори и в това, което виждаше. Той казваше: "Не искам сетивата ми да ме подвеждат". Произнесени за първи път, баналностите винаги изглеждат ефектни.

jaj1

Юда е персонаж, който ще предизвиква най-много тълкувания в историята. Нищо чудно, като се има предвид ролята, която изигра. Ще кажат, че е прототип на предателя. Тази хипотеза я чака труден живот. Страстите, разпалени от тежкото обвинение, ще доведат, естествено, и до неговото отрицание. Поради недостига на достоверна информация Юда ще бъде обявен за най-любящия ми последовател, най-чистия, най-невинния. Човешките оценки са толкова предвидими, че се разнежвам от претенциите им за неоспоримост.

Юда беше странен тип. Имаше в него нещо, което не подлежеше на анализ. Той беше много малко телесен. По-точно казано, той долавяше само отрицателните усещания. Казваше: "Боли ме гърбът" с вид на човек, който е открил теорема.

Аз му казвах:

– Приятен е този пролетен ветрец.

Той отговаряше:

– Всеки може да каже това.

– Вярно е, така то става още по-хубаво – настоявах аз.

Той само свиваше рамене, с което заявяваше, че не иска да си губи напразно времето в разговори с един наивник.

В началото всички ученици срещаха трудности с Юда. Понеже бяха добри хора, се опитваха да му вдъхнат спокойствие. Това само събуждаше агресията в него. Постепенно разбраха, че не трябва много да му говорят. Но не биваше и да го игнорират, защото мълчанието насърчаваше мнителността му по-силно от думите.

Юда беше един постоянен проблем, най-напред за самия себе си. Когато нямаше никаква причина да се сърди, той пак се сърдеше. А когато се появеше причина просто за недоволство, той се разгневяваше. Поради това беше по-добре да се общува с него враждебно – така му беше най-удобно. Преди да го срещна, не знаех, че съществува такъв тип хора – постоянно обидени. Може и да не е бил първият такъв, но със сигурност не е последният.

Ние го обичахме. Той усети това и се насили да ни отблъсне.

– Не съм ангел, имам гаден характер.

– Наясно сме – отговаряше някой от нас с усмивка.

– Какво? Ами ти защо не погледнеш себе си!

Когато не си устройваше сам въображаеми процеси, той с голямо усърдие разграждаше любовта ни към него.

Изпитваше ужас от лъжата. Когато засягах този въпрос, забелязвах, че не умее да я разпознава. Например не правеше разлика между лъжа и тайна.

– Да премълчиш нещо вярно, не значи, че лъжеш – казвах му аз.

– Който не казва цялата истина, лъже – отговаряше той.

Не отстъпваше. Тъй като не успявах да го убедя на теория, опитвах с примери.

– Представи си, че има закон, който осъжда всички гърбави на смърт. Ти имаш гърбав съсед, властите те питат дали познаваш някой гърбав. Ти казваш не, разбира се. Това не е лъжа.

– Напротив, лъжа е.

– Не, това е тайна.

Ако Юда обитаваше повече тялото си, нямаше така да му липсва финес. Това, което духът не разбира, тялото го усеща.

 

 

 

cover-jajdaЖажда (превод Светла Лекарска, 104 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

онлайн