Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: разкази
A+ R A-
Списък на статии по етикет: разкази

Телесни ковачи

Събота, 17 Март 2012г. 10:20ч.

Телесни плевели е новият сборник с разкази на Алек Попов. Шест истории, разхвърлени във времето и пространството, от писаните преди 15 години новели Душевадеца и Телесни плевели до разказа Ковачи – типично иронична заигравка на Попов с клишетата за национални идентичност, нрави, навици и... иначе казано, игриво цинична история за българския износ на работна... мхм... сила в стерилна, клинична, но щастлива Германия. Ако не знаете що е то гаскурбайтер – четете откъса от Ковачи по-долу за по-голяма яснота.

 

КОВАЧИ

"Ich komm zum Glück / aus Osnabrück" *


Действието се развива в Оснабрюк, средно голям германски град в Долна Саксония, близо до холандската граница. Долф и Хайде седят в трапезарията на просторния си дом на Лурман Щрасе в неделя следобед, в неопределено, по-скоро близко, бъдеще. Двамата са женени от 27 години, но нямат деца или поне не личи да имат. Долф току-що е прочел във вестника, че според най-новите социологическите анкети Оснабрюк е най-щастливият град на Германия. След което прочита още веднъж новината, този път на глас.

 

– Какво ще рече това? – вдига глава Хайде. Правата ù пепелява коса е подстригана на черта. Има правилен тънък нос и сиво-зеленикави очи. Бюстът ù още е стегнат.

– Че хората, които живеят тук, се чувстват добре, предполагам – пояснява Долф и добавя с нотка на злорадство – по-добре, отколкото другаде в Германия.

– Чудя се... – подхваща Хайде – кой ли е най-нещастният град в Германия?

– Не пише. Може би за да не се срине пазара на имотите...

– Интересно, дали цените на имотите тук ще се повишат?

– Нищо чудно. Да, нищо чудно – доволно потрива длани Долф. Той е висок, по-скоро сух, отколкото слаб, с ясно изразена четвъртита челюст и тънки правоъгълни очила. Долф работи в департамента по озеленяване на общината. С течение на годините се е издигнал от прост градинар до ръководител. На този етап все още нямаме представа с какво се занимава Хайде. Може би е просто домакиня?

– От какво пък ще са толкова щастливи? – недоумява тя. – Нашият град е доста обикновен. Нито особено богат, нито твърде красив. Лятото е хладно. Често вали. Бих разбрала например жителите на Мюнхен или на Баден-Баден, да речем, или...

– А може би тъкмо това е причината! Щастието е в обикновените неща.

 

Долф се изправя, минава зад гърба ù, посяга да я погали по косата, но в последния момент отдръпва ръката си. Отива до остъклената врата на терасата и я отваря. Гледа навън. Съседните къщи и блокове са потънали в зеленина. Тревата пред тях е окосена. Балконите са отрупани с цветя. Във въздуха съскат струите на няколко градински пръскачки. Пеят птички. Долф обаче не чува нищо друго, освен стоновете, долитащи от съседната къща. Естеството им не буди съмнение. Това е Андреле, съпругата на д-р Целер. Стоновете се редуват с викове, които отскачат все по-високо в регистрите на удоволствието, чак до прага на болката. Подобни звуци са рядкост в този квартал.

Всъщност, дава си сметка Долф, за пръв път чува нещо подобно... Смущението му се подхранва от факта, че тази сутрин е срещнал д-р Целер да отива на риба с всички такъми и провизии поне за два дни. С рязък жест той затваря вратата и се обръща, но един бърз поглед стига, за да установи, че Хайде е чула всичко. Светлината в очите ù се е променила. На върха на устните ù узрява неумолим въпрос:

 

– Откога не сме го правили?

– Доста отдавна – нехайно отвръща той, макар отвътре да е нащрек като подгонено животно – три, четири седмици, нещо такова...

– Три години! – отчетливо произнася тя.

– Не се занасяй!

– Защо да те лъжа?

Лицето ù го убеждава, че няма смисъл да спори повече.

– Три години! – той повдига ръце по особено неприятен театрален начин – Сигурна ли си? Нямам такова чувство... Може би възприемаме времето по различен начин. За теб три месеца може да изглеждат като три години. И обратното. Може би истината е някъде по средата.

– Не, има обективни критерии. Всяка година си купувам по един вибратор. Вече съм събрала три на брой. И всеки следващ е по-голям от предишния. Не те обвинявам. Въпрос на желание. Не мога да ти се сърдя, че не ме желаеш. Настъпва тягостно мълчание.

– Не го правя с друга. Искаш да се разведем?

– Защо? Доколкото ми е известно, положението навсякъде е същото...

– Пробвала ли си?

– Не забравяй, че ние, жените, обичаме да си споделяме такива неща. Инге например ми каза, че не са правили секс с Карл от две години. Другите имат сходен опит... Да, точно така, Инге Зауер! Аз също се изненадах. Двамата с Карл винаги са изглеждали толкова отдадени един на друг. Толкова влюбени. Особено последният път, спомняш ли си? Чудехме се как го постигат!

– Колко вибратора има тя?

– Вече не ги използва.

– Хванала си е любовник? Бедният Карл...

– Защо да причинява това на себе си и на семейството си?! Обърнала се е към програмата "Помощник в брака", т.нар. ковачи. Но ти би следвало да знаеш! Това е програма на общината.

– Аз отговарям за озеленяването.

– Координатор е госпожа Мюлер, съпругата на Йохан, дето го избрахме лани, от Зелените... Нали не се правиш на ударен? Програмата съществува вече цяла година. Би било адски грозно от твоя страна, ако си знаел и не си ми казал...

– Кълна се, за пръв път чувам!

– Става дума за група индивиди от мъжки пол, пристигнали в града по покана на общинската агенция по здравеопазването. Те имат статут на чуждестранни работници, а задачата им е да обслужват гражданките, които се нуждаят от сексуално внимание. Не, не са мъжки проститутки! Колко си елементарен! Това е социален проект. Услугата е безплатна, като изключим символичната потребителска такса от едно евро. Останалите разходи са за сметка на бюджета.

– Това е някаква тъпа шега, нали?

– Напротив! Не знам дали се прилага и другаде, но като се замисли човек, може би има нещо общо с равнището на щастието в нашия град...

 

mar   илюстрация © Misha Mar

 

– Перверзия! Комбинирана с разхищение на обществени фондове! Неслучайно го държат в тайна...

– Не е тайна. Просто не тръбят наляво-надясно. Все пак, това е интимна материя.

– Много интимна, няма що! Обаждаш се, идват, оправят те. Все едно да извикаш водопроводчик. Поляци ли са?

– Поляци? Как ти хрумна! Май са от Балканите.

– Съвсем примитивни, значи! Знам, че това ви харесва...

– Давам си сметка, че е малко шокиращо! Поне на пръв поглед. Но ако разсъдиш трезво, ще видиш, че има логика. Ако преодолееш емоционалните стереотипи, които на практика не служат за нищо, освен да произвеждат травми...

– Никога! Може да не съм шампион в чукането, но ако приема подобна ситуация, значи да плюя на достойнството си. Никога! По-добре си хвани любовник, ако толкова те сърби. Но аз не бива да знам. Иначе се развеждаме!

– Ах ти, жалък лицемер! – изсъсква тя, при което кръвта на Долф замръзва.

 

Минали са няколко дни. Долф очевидно е приел реалността. Изглежда съвсем спокоен и овладян, въпреки лекия тик в горния ляв ъгъл на устната, но брачният консултант го е уверил, че това е нещо напълно естествено. Да си цивилизован не значи да бъдеш машина, никой не очаква от него да се държи като машина. Защото машините се развалят, което може да бъде особено опасно. Докато хората по-скоро страдат, което може да бъде само пречистващо. Да се страда също е съвсем нормална, човешка реакция. И така, намират се в дневната: Долф се поклаща в люлеещото се кресло с чаша в ръка. Срещу него, макар и не тъй удобно разположен, седи млад мъж, леко смугъл, облечен спретнато в черен костюм и бяла риза без вратовръзка, също с чаша в ръка. В чашите има шнапс – стоплящо, народно питие, премахващо бариерите между хората. Мъжът е почти две глави по-нисък от Долф, но иначе е здрав и жилест. Името му е Ковач. Говори правилен, макар и недодялан немски със силен акцент. Между двамата тече следният разговор.

 

– Хер Ковач, чудя се как е "ковач" на родния ви език?

– Ковач.

– О, значи се казвате ковач?!

– Да, точно така – ковач.

– Забележително съвпадение! Знаете как наричат тук представителите на вашата професионална общност, нали? Ковачи! Грубичко, но точно. Откъде сте, хер Ковач?

– От България. Има един град Сливен, оттам съм.

– Интересно как през годините се променя същността на занаятите, а названията остават същите. Може би навремето дядо ви наистина е бил ковач?

– Някой прадядо, може би. Но дядо ми беше лесничей.

– Виж ти! Колега значи... Аз също съм в озеленяването. А с какво се занимава баща ви? Прощавайте за любопитството, но бих желал да ви опозная по-добре. Предвид онова, което предстои да се случи, нали, смятам, че е нормално...

– Няма проблем. Баща ми правеше дървени въглища.

– Древен занаят... Смея ли да попитам, защо не се явявате продължител на тази достойна семейна традиция?

– Много е просто значи. Няма материал за въглища. Гората свърши.

– Дядо ви не е бил достатъчно бдителен!

– Напротив, пазеше никой друг, освен рода на татко да не сече гората! Но всичко рано или късно свършва. И ето ме сега тук.

 

Влиза Хайде, облечена с прозирен черен халат.

– Аз съм готова.

Ковач се изправя.

– И аз съм готов.

 

Долф нервно върти чашата между пръстите си.

– Толкова ли е спешно? Имам право да разбера това-онова, в края на краищата.

– Естествено! – успокоява го тя. – Не бързаме за никъде.

Хайде присяда на ръба на канапето, оголвайки дискретно коляното си. Долф я стрелва неодобрително, поклаща глава и продължава.

– Женен ли сте хер Ковач? Имате ли дечица?

– Да, имам жена и четири деца.

– Цели четири! Не се изненадвам... Съпругата ви подозира ли за естеството на заниманията ви в чужбина?

– Няма нищо против, ако това питате. Стига да пращам евро.

– Вие сте отговорен човек, хер Ковач. Извинете за любопитството, но как се добрахте до тази позиция? На квотен принцип? Или се явихте на конкурс? Как точно се извършва подборът?

– Никак не е лесно! Покриват се определени нормативи. Двамата ми по-големи братя отпаднаха. Може би третият щеше да се класира, но има да излежава още две години в затвора. Освен това е неграмотен, а трябва да мине тест за език.

– Само още един въпрос! Колко пъти на ден ви се налага да оправяте фурните на нашите прекрасни домакини?

– Какво ти влиза в работата!? – обажда се нервно Хайде.

– Няма проблем. Средно по десет пъти. Без неделя. Освен ако не съм дежурен. Разбира се, има дни, когато е по-рехаво. Може би вашите хора се активизират. А може би просто настъпва затишие.

– Едно не мога да разбера. Как успявате да го вдигнете всеки път? Не стават ли засечки понякога?

– Виждам какво целиш! Не е честно! – провиква се Хайде.

– Да, случвало се е. Два или три пъти. Не съм машина все пак. Тогава се обаждам на някой колега да ме замести. Винаги има дежурни. Нормално.

– Нормално било!! Чуваш ли? И ти ще се оставиш на този балкански дивак, на този макак, на този пръч, да, истински пръч, който го вдига за всяка срещната! Ще му дадеш тялото си! Ще му се отдадеш!!!

– Извинявайте, хер Ковач, толкова ми е неудобно! – кърши ръце Хайде. – Като че ли слушам прабаба ми! А уж се разбрахме...

– Не се притеснявайте, фрау. Преминал съм психологически тренинг. Много съпрузи реагират по този начин. Това е напълно в реда на нещата. Обратното би било по-скоро смущаващо.

– Колко сте мил, наистина! Долфи, по-добре иди да изпиеш една бира с Карл. Няма да ти се отрази зле. Както искаш впрочем, не те гоня. Инге ми каза, че Карл редовно присъствал, дори държал ръката ù. Това обаче ми се струва малко прекалено...

 

Ковач и Хайде влизат в спалнята. Долф остава сам. Леглото започва да трака. Разнасят се стоновете на Хайде, напомнящи поразително тези на Андреле. По ирония на съдбата, това е била най-съкровената му сексуална фантазия. Колко пъти е мастурбирал, докато си е представял, че някакъв непознат оправя жена му, а той стои отстрани и държи ръката ù. Но сега, когато всичко това се случва в действителност, не изпитва нищо, освен безсилен гняв. Тракането става все по-интензивно, стоновете – също. Долф пляска с ръце.

 

– Браво! Браво! Докарваш го на оргазъм, скъпа! Звучи напълно автентично! Добра актриса си... Мен обаче не можеш да ме заблудиш. Знам, че не усещаш нищо! Ти си напълно фригидна! Толкова години работих по въпроса! Накрая махнах с ръка. Отказах се. Все едно да наливаш вода в пробита лейка. Напразно се хабите, хер Ковач! Тя не усеща нищо. Нищо!

 

Хайде крещи. Долф си запушва ушите и побягва от къщи. Навън е валяло току-що. Влажната земя изпуска гъста бяла пара...

------------------



*Идвам за щастие от Оснабрюк


telesni-pleveli sm   Телесни плевели (цена 13 лв, 234 стр, издателство Сиела) е в книжарниците


 

Отблъскващо щастие

Четвъртък, 19 Ноември 2015г. 14:14ч.

Неслучайно аржентинският писател Гийермо Мартинес е първият лауреат на новоучредената (през 2014) награда на името на Габриел Гарсия Маркес за най-добър испаноезичен разказ – неговият сборник Отблъскващо щастие като че ли гледа през калейдоскоп вътрешния свят на герои, близки до въображението на Маркес. 11 разказа, движещи се на ръба между магията на фантастичното и абсурда на реалността, между еротични съновидения и кошмарите на любовта, между щастието от живота и ужаса на всекидневието или пък между лични неволи и семейни митове като в разказа Тайната (откъс от него ви чака по-долу), където тайната в едно семейство се превръща в нещо, което... Гийермо Мартинес ще ви разкаже най-добре при срещата с него на 19 ноември.

 

 

ТАЙНАТА


Не ми се играе повече, казвам на брат ми, отивам да разглеждам снимките на татко. Брат ми мълчаливо и бавно пристъпва към мен, тупкайки топката; никога не знам кога ще ме удари. Педал, ми изкрещява, и започва да рита топката в стената.

Влизам в стаята на мама. С терлици. В стаята на мама се влиза с терлици. Качвам се на стол и изваждам от шкафа албума със снимките. Отивам в дневната, там печката е запалена. Чувам как се блъска топката в стената на гаража, брат ми никога няма желание да гледа снимките.

 

Разтварям албума на килима и започвам да го разглеждам от началото. Татко като малък с къси панталони, досущ като брат ми. Татко с дядо, държи рак на плажа. Татко в седми клас – снимката е малко размазана – с училищния футболен отбор. Татко на пикник в деня на ученика с целия клас. Броя главите – трийсет и осем, – всички те са познавали татко. Татко с крак върху топката – голмайстор на междуучилищното първенство. Татко със сако и вратовръзка получава дипломата си за средно образование. Татко на мост, прегърнал девойка с дълга коса, която трябва да е мама. Прескачам снимките от сватбата, много са скучни. После следва татко с брада измерва корема на мама. След това се появява Лаура. Татко приспива Лаура. Татко я храни. Мама отново бременна. Снимка в родилния дом – татко с Лаура прав, а мама в леглото с новородените близначки – по една от всяка страна. Зареждат се снимки с близначките.

Стената на гаража продължава да кънти. Брат ми е в състояние с часове да блъска топката в стената. Един добър нападател трябва да умее да рита с двата крака. Така го учел татко.

Свършват снимките с близначките и започват снимки на брат ми. Снимките на брат ми са цели тонове, някъде около половината албум. Всички са надписани на гърба с почерка на татко. Не ги гледам, не искам да ги гледам. Стигам почти до края.

Както всеки път, гледам онази снимка – снимката на плажа. Некочеа, януари 68, пише отзад. Брат ми седи на раменете на баща ми. Лаура е хванала пеперуда и я показва; близначките се усмихват прегърнати, мама е седнала под чадъра с огромен корем, преливащ извън стола. Това е последната снимка, на която присъства татко.

happy2

Чувам звук на ключове във вратата. Мама се връща от работа. Пак с тези снимки, ми казва. Но не се кара. Приближава малко; единствената снимка, на която сме всички, добавя. Всеки път казва същото.

Мама отива да приготви вечерята. Аз прибирам албума в шкафа. Когато слизам от стола, виждам брат ми на вратата. Препречва ми пътя. Опитвам се да го избутам, за да изляза, но той ме хваща за раменете и изведнъж се оказвам на пода. О сото гари, ми казва.

Усещам как сълзите ми започват да се стичат. Тичам в кухнята. Сега пък какво има, пита мама. Разказвам ѝ как Хулиан ме обижда, бие, прилага ми хватки от джудо. Мама извръща поглед настрани, знам, че няма да му се скара. Никога не му се кара. Мама прави сладолед от праскови. Дава ми една лъжица кондензирано мляко. Но не се кара на Хулиан.

Отивам да си взема пижамата, за да се изкъпя. Хулиан ме чака в стаята. Така, значи, педалчето се оплаква на мамчето. Извива ми ръката отзад на гърба и ме принуждава да му се извиня. Извинявай какво. Извинявай, скъпи Велики Хулиан. Прави се, че ме пуска, но тъкмо да изляза, ме спъва и блъска. Усещам, че неспасяемо падам. О сото-грума, ми казва.

При падането си охлузвам лактите и на левия се показва капка кръв. Хвърлям се на леглото разплакан. Звъни се. Не е Лаура. Близначките се връщат от солфеж. Лаура пак излезе с философа, съобщават близначките на мама и се смеят. Мама ме вика за вечеря. Не искам да вечерям. Има сладолед от праскови. Искам да се самоубия. Лаура най-сетне се прибира. Чувам как пита за мен. Чувам стъпките ѝ в коридора. Отваря вратата и сяда на леглото ми. Кара ме да ѝ разкажа. Показвам ѝ охлузените лакти. Разплаквам се отново. Питам я защо, защо мама никога не му се кара. Казвам ѝ, че ще се самоубия.

Лаура хваща лицето ми в ръцете си. Много е сериозна. Знаеш ли какво приказваш? Имаш ли представа какво говориш, повтаря. Лаура отива до кухнята и ми донася малко сладолед. Докато ям сладоледа, ме гледа със странно изражение. Ще ти разкрия една тайна, ми казва, но трябва да ми обещаеш нещо. Лаура отново става много сериозна. Че това, което ще чуеш, никога няма да го разкажеш на Хулиан. Никога. Абсолютно никога. Обещаваш ли?

 

Кимам утвърдително. Лаура ми разказва.

Било в годината на онова лято в Некочеа. Наели къща, която се намирала срещу просторен парк. Хулиан бил на пет години и понякога пресичал, за да си поиграе в парка. Една вечер, когато мама го извикала за вечеря, се оказало, че го няма в къщата. Излезли на улицата, започнали да го викат, но Хулиан никъде не се виждал. Тогава татко пресякъл, за да го потърси в парка. Лаура тръгнала с него. От време на време викала брат ми, татко мълчал. Вървял безмълвен, дума не проронвал. Едва в полунощ склонил да се приберат. Хулиан вече бил вкъщи; намерила го някаква госпожа, докато играел сам в другия край на парка.

Татко много силно го прегърнал. Не му се скарал, нищо не му казал. Все едно бил онемял.

Същата нощ получил инфаркт. Починал на другия ден в болницата.

 

* * *


Лаура свършва разказа си и ме кара да се закълна още веднъж, че никога, при никакви обстоятелства няма да разкажа това на Хулиан. Не знаем до каква степен помни, ми казва. Преди да си тръгне, Лаура ме поглежда, като че ли обзета от съмнения. Разбираш ли, даваш ли си сметка, пита ме, колко би му навредило, ако разбере.

Лаура си отива. Аз се замислям за татко. За мъртвия си татко. Брат ми влиза и пали лампата. Повдигам мъничко възглавницата и го гледам как се съблича. Той е виновен, заради него се е случило. Гледам голите му ръце, безсърдечното му тяло. Обзема ме страх, но различен. Утре отново ще ме бие. Колко ли удара още ще мога да понеса, без да му кажа, без да му изкрещя всичко от пода.

 

 

 

cover-otblyskvashto-shtastie   Отблъскващо щастие (превод Маня Костова, 184 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците

 

Срещата с Гийермо Мартинес е на 19 ноември от 19:00 часа в литературен клуб Перото - НДК

Мъже без жени

Понеделник, 07 Декември 2015г. 16:16ч.

"Писането на романи е като да садиш гора, докато създаването на разкази наподобява оформянето на градина." казва Харуки Мураками, а в неговата японска "градина", наречена Мъже без жени са пораснали седем разказа, в които мъжете и жените се движат по тънката граница между любовта и самотата, музиката и тишината, сънищата и реалността... там, където всеки детайл е важен и променя цвета и уханието на всяка "градина на живота". А сега се запознайте с (откъс от разказа) Кино – бивш бегач и продавач на маратонки, и настоящ собственик на бар, който "поема самотата, тишината и уединението както пресъхнала земя дъжда", докато преживява изневяра, срещи с мистериозен мъж на име "Полето на Бога" (иначе казано Камита), с една котка, три змии и...

 

 

КИНО


Мъжът сядаше неизменно на едно и също място. На стола в самия край на барплота. Ако, разбира се, не е зает, но той беше почти винаги свободен. Защото, освен ако барът не се напълнеше, мястото изобщо не се хвърляше в очи, пък и не можеше да се нарече приятно. Таванът над него бе скосен и нисък, понеже отзад имаше стълба и човек трябваше да внимава да не си удари главата, като става. Мъжът беше висок, но обичаше само това сбутано място.

Кино си спомняше отлично първия път, когато този мъж дойде в бара. Отчасти защото беше с идеално обръсната глава (синкава, сякаш машинката бе минала преди малко по нея), а и защото, макар и слаб, беше широкоплещест и блясъкът в очите му бе някак остър. Скулите му изпъкваха, челото му бе широко. На възраст да беше около трийсет и две-три. Дори да не валеше, дори да нямаше и признаци, че ще вали, той носеше дълъг сив дъждобран. Първоначално Кино го взе за мафиот, притесни се донякъде и беше нащрек. Минаваше седем и половина през една хладна априлска вечер и в бара нямаше други посетители.

Мъжът си избра мястото в сами края на барплота, седна, съблече се, закачи дъждобрана на куката на стената, поръча си тихо бира, след което се зачете мълчаливо в една дебела книга. По физиономията му личеше, че е дълбоко погълнат от четенето. След трийсетина минути си изпи бирата, вдигна леко ръка, повика Кино и поръча уиски. На въпроса коя марка предпочита, отвърна, че му е все едно.

– Възможно най-обикновен скоч. Двойно. Добавете същото количество вода и малко лед, ако обичате.

Възможно най-обикновен скоч ли? Кино наля "Уайт Лейбъл", добави същото количество вода, разби лед и пусна в чашата две малки хубаво оформени кубчета. Мъжът отпи глътка, опита го, присви очи и изрече:

– Така е добре.

После чете още около половин час, стана и си плати в брой. Извади дребни и ги преброи, та да не е нужно да му се връща ресто. Щом си тръгна, Кино си отдъхна. Но и след като мъжът си отиде, присъствието му остана известно време да витае наоколо. Докато се суетеше зад бара, Кино все поглеждаше към мястото, където допреди малко онзи бе седял, защото имаше чувството, че някой там ще вдигне леко ръка и ще поръча нещо.

 

Мъжът започна да посещава редовно бара – горе-долу веднъж, най-много два пъти седмично. Първо пиеше бира, после си поръчваше онова уиски ("Уайт Лейбъл" със същото количество вода и малко лед). Понякога поръчваше и втора чаша, но обикновено изпиваше само една. Случваше се и да разгледа написаното на черната дъска меню за деня и да си вземе нещо леко. Беше неразговорлив. Дори и след като зачести да идва, отваряше уста само колкото да поръча. А ако погледите им се срещнеха, кимваше едва-едва, сякаш да каже: "Помня ти физиономията". Пристигаше сравнително рано вечер с книга под мишница, слагаше я на бара и четеше.

Неизменно дебела книга. Не го видя да чете джобни издания. Измореше ли се (или поне Кино предполагаше, че се е изморил), вдигаше очи от страницата и изучаваше една по една наредените на рафта пред него бутилки с питиета, сякаш изследваше редки препарирани животни от далечни земи.

Но щом свикна с мъжа, Кино престана да се чувства неловко дори да останеха само двамата в бара, понеже и самият той беше по характер неразговорлив и не му тежеше да си мълчи в присъствието на други хора. Докато мъжът четеше вглъбено, Кино вършеше онова, което би правил и ако е сам – миеше съдовете, приготвяше сос, подбираше и пускаше плочи или сядаше и преглеждаше сутрешния и вечерния вестник.

Не знаеше името на мъжа. Онзи знаеше неговото, защото и барът се казваше "Кино". Мъжът не си каза името, а и Кино не го попита. Онзи беше просто редовен клиент, който идва, пие си бирата и уискито, чете мълчаливо, плаща си сметката в брой и си тръгва. Не притесняваше никого. Какво повече беше нужно да знае за него?

kino2

Кино бе работил седемнайсет години във фирма за спортни стоки. В университета беше превъзходен бегач на средни разстояния, но в трети курс получи травма на ахилесовото сухожилие, прости се с идеята да влезе в някой ведомствен отбор и с препоръката на своя треньор постъпи като редови служител във въпросната фирма. Основен дял в производството ѝ заемаха маратонките и задачата на Кино беше да убеждава колкото се може повече магазини за спортни стоки да ги продават. Както и колкото се може повече състезатели да изпробват качествата им. Фирмата, средно предприятие със седалище в Окаяма, не беше известна като "Мидзуно" и "Асикс". Нито пък толкова икономически мощна като "Найки" и "Адидас", че да сключва ексклузивни договори с най-прочутите състезатели по бягане в света. Не разполагаха дори с бюджет за обяди, вечери и други развлечения за изявени спринтьори. Можеше да поканиш такива хора на угощение само за сметка на командировъчните си или със свои пари.

Предприятието обаче изработваше прецизно маратонки за най-добрите в този спорт – на ръка и без да гони печалба, и немалко състезатели оценяваха добросъвестния им труд. "Работи съвестно и резултатът ще е налице" бе девизът на основателя и президент на фирмата. Подобна непретенциозна и леко анахронична тактика очевидно подхождаше на характера на Кино. Дори мълчалив и необщителен човек можеше да върши някак тази работа. Или може би тъкмо защото бе такъв по характер, имаше треньори, които му вярваха, и състезатели (макар и не чак толкова много на брой), които го обичаха и уважаваха. Изслушваше внимателно всеки бегач от какви точно обувки се нуждае и предаваше информацията на шефа на производствения отдел. Работата му беше посвоему интересна, а и си заслужаваше да я върши. Заплатата не можеше да се нарече добра, но го задоволяваше. Самият той вече не бе в състояние да бяга, но му беше приятно да наблюдава как младите, пълни с енергия състезатели в красиви спортни екипи спринтират жизнерадостно на пистата.

 

Напусна фирмата не поради неудовлетвореност от работата, а заради неочаквана неприятност в семейството – разбра, че колегата, с когото бе най-близък, има връзка с жена му. Кино прекарваше повече време в командировки из страната, отколкото в Токио, и натъпкал огромна чанта с мостри, обикаляше спортните магазини, местните университети и фирмите с отбори по лека атлетика. Жена му и колегата бяха започнали връзката си в негово отсъствие. Кино не беше човек, който лесно се досеща за подобни работи. Мислеше си, че всичко в брака му е наред, и никога не се бе усъмнявал в думите или поведението на жена си. Тъй че никога нямаше и да разбере какво става, ако случайно не се бе върнал по-рано от командировка.

Същия ден, още щом пристигна в Токио, веднага отиде в апартамента си в Касай и завари жена си и своя колега голи в леглото. Един върху друг в тяхната спалня, в съпружеското им легло. Нямаше място за илюзии. Жена му беше отгоре и затова, когато Кино отвори вратата, двамата с нея се оказаха лице в лице един срещу друг. И той видя как прекрасните ѝ гърди подскачат лудешки нагоре-надолу. Тогава беше на трийсет и девет, а жена му на трийсет и пет.

Нямаха деца. Кино наведе глава, затвори вратата на спалнята и с пълната със събралите се за седмица дрехи за пране чанта на рамо напусна и никога повече не се върна в апартамента в Касай.

kino

***

Кино имаше неомъжена леля – красива жена, по-голяма сестра на майка му, на която още от малък беше галеник. Дълги години тя поддържаше връзка с по-стар от нея свой приятел (може би "любовник" би било по-точно), който бе проявил щедростта да ѝ купи малка къща на "Аояма". Отдавна отминали чудни времена. Леля му живееше на втория етаж, а на първия държеше кафене. Отпред имаше малка градина и великолепна върба с увиснали до земята листати клони. Къщата се намираше в дъното на тясна уличка зад музей "Недзу", тоест не на най-прекрасното място за привличане на клиенти, но леля му притежаваше удивителна способност да омайва хората и заведението ѝ преуспяваше посвоему.

След като навърши шейсет обаче, тя получи болки в кръста и ѝ беше все по-трудно да върти сама кафенето. Затова реши да го затвори и да се премести да живее в един курорт с минерални извори в Идзу Коген, където щеше да има и възможност за рехабилитация, и се обърна за съвет към Кино:

– Какво би казал да поемеш ти заведението?

Този им разговор се състоя три месеца преди той да разкрие изневярата на жена си. Тогава Кино отвърна, че оценява предложението ѝ, но за момента е доволен от положението си.

Подаде молба за напускане, а след това позвъни на леля си, за да разбере дали все още не е продала кафенето. Стана ясно, че го била регистрирала в агенция за недвижими имоти, ала засега нямало сериозен купувач. Тогава той ѝ каза, че мисли да направи там нещо като бар, и я попита не би ли му дала къщата под наем, който да ѝ плаща всеки месец.

– Ами работата ти?

– Тези дни напуснах.

– А жена ти не е ли против?

– Сигурно скоро ще се разведем.

Кино не обясни причината, а и леля му не попита. Последва само кратко мълчание. После тя каза колко е месечният наем. Сумата беше далеч по-ниска от онази, която той очакваше.

– Мисля, че ще мога да се справя. Ще получа, надявам се, компенсация от фирмата, тъй че няма да ти създам неприятности.

– Това изобщо не ме притеснява – отсече категорично леля му.

Те никога не бяха разговаряли кой знае колко много (майка му не одобряваше особено това той да се привързва към леля си), но открай време двамата се разбираха удивително добре. Леля му знаеше прекрасно, че не би нарушил обещанието си.

Кино похарчи половината от спестяванията си, за да преустрои кафенето в бар. Закупи възможно по-просто оборудване, скова от дебели дъски дълъг барплот и разположи красиво столовете. Облепи стените с тапети във вдъхващи спокойствие цветове и промени осветлението, така че да те накара да се отпуснеш и да си изпиеш с наслада питието. Пренесе от къщи скромната си колекция от плочи и ги подреди на една полица. Имаше и прилично стерео грамофон "Торенс", усилвател "Луксман" и малки двуканални тонколони "JBL", които си беше купил още като ерген и които тогава не бяха никак по джоба му. Само че той открай време обичаше да слуша стар джаз на плочи. Това бе единственото му хоби, което никой край него не споделяше. Освен това в студентските си години беше работил като барман в едно заведение на "Ропонги" и можеше да забърква коктейли "наизуст".

***

Нарече заведението "Кино", защото не можа да измисли по-подходящо название. Първата седмица не влезе нито един посетител. Кино обаче бе вътрешно готов за това и не се разтревожи особено. Не беше казал на никого от познатите си, че е отворил бар, не го рекламира, нито закачи хвърляща се в очи табела. Просто зачака търпеливо ексцентрици да се натъкнат на малкото, сгушено в дъното на задната уличка заведение. Все още не беше изхарчил напълно парите от обезщетението, а жена му не предяви никакви финансови претенции. Тя вече живееше при онзи негов колега, тъй че апартаментът им в Касай се оказа ненужен и решиха да го продадат, да изплатят дълга към банката и да си разделят остатъка от парите. Кино се настани на втория етаж, затова в крайна сметка можеше известно време да свързва двата края.

В очакване на първия посетител Кино най-сетне успя да си достави удоволствието да слуша до насита музика и да се потопи в книгите, които искаше да прочете. Поемаше напълно естествено самотата, тишината и уединението както пресъхнала земя дъжда. Често си пускаше плочите със соловите парчета на пиано на Арт Тейтъм. Те отговаряха на настроението му в момента.

Не беше сигурен защо, но не изпитваше никаква обида и яд към жена си и колегата, с когото тя му изневери. В началото шокът бе несъмнено жесток и известно време не можеше да разсъждава трезво, ала не след дълго започна да мисли, че явно така е трябвало да стане. Че в крайна сметка сам си е виновен да му се случи подобно нещо. Не беше постигнал каквото и да било, не беше извършил нищо полезно в живота си. Не беше успял да направи никого щастлив и разбира се, не направи щастлив и себе си. Не можеше и да проумее точно що е то щастие. Вече не възприемаше ясно и чувства като болка, гняв, отчаяние, примирение. Можеше най-многото да намери място, за да завърже здраво сърцето си, което, лишено от дълбочина и тежест, да не се понесе нанякъде безцелно. Малкият бар "Кино", заврян в дъното на задната уличка, се превърна в това конкретно място. Както и – най-вече като атмосфера – в удивително уютно пространство.

kino4

Преди хората уюта на бара откри една сива бездомна котка. Самка с красива дълга опашка. Хареса си очевидно извита навътре лавица за дреболии в ъгъла на бара и спеше там свита на кълбо. Кино се стараеше да не ѝ обръща внимание, защото предполагаше, че тя вероятно иска да бъде оставена на спокойствие. Хранеше я веднъж дневно и ѝ сменяше водата, но само толкова. Освен това ѝ направи вратичка, за да може да влиза и да излиза когато си пожелае. Ала неизвестно защо и тя като хората предпочиташе да използва предната врата.

 

 

 

 

cover-myje-bez-jeni   Мъже без жени (превод Дора Барова, 256 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците и на Международния панаир на книгата в НДК

Образи и отражения

Събота, 04 Март 2017г. 12:12ч.

"Какво са животите ни, ако не криви нишки, втъкани в несъвършеното вселенско платно?" се пита Велислав Д. Иванов (или по-скоро неговият герой) в разказа Позорът (който ви очаква по-долу) от дебютния му сборник Образи и отражения и именно една криволичещо-свързваща нишка минава през осемте разказа, събрани тук – нишката на огледалния образ, който позволява на героите на тези разкази да усетят своята същина едва след като са видели своята собствена история като отражение на чуждите, които срещат по пътя... А не е ли това и самият живот – игра на Образи и Отражения!?

 

 

Из разказа Позорът


Когато дългият ми полет бе отменен поради неизправност на самолета и бе заменен с два по-къси, трудно можех да си представя странната история, която щях да изживея и след това да разкажа. Тогава просто почувствах пропиваща тялото ми умора, обтягаща болка от недоспиване в слепоочията; и нищо – нито възможността да нощувам в луксозен летищен хотел, нито дори обещанието, че ще пътувам в бизнес класа по време на втория полет – не можеше да ме утеши, че губя ден приятно безвремие, което щях да прекарам с приятелите си у дома. Исках да се оплача някому, не – да го наругая или да се сбия, но нямаше с кого, нямаше всъщност и как, не и при тези мерки за сигурност и постоянното наблюдение.

Ще пропусна безсънния полет, прекаран в обкръжението на гръмогласни тригодишни тризнаци, отпускащата нощ в уютна хотелска стая, унизителните проверки – те нямаше как да имат въздействие върху епизода, който преживях по време на втория полет.

Той всъщност бе по-късият и пътниците го ползваха предимно за връзка с дестинацията, към която пътувах и аз и която бе мой дом. За да ме настанят, служителите от самолетната компания бяха принудени да ми предложат пространството за избрани, зад завеските – на мен, бедния учен, облечен с протрити джинси и с евтина риза. Смутено заех отредената ми седалка – далеч по-широка и по-удобна от сбутаните в задната част на корпуса, – надзърнах през стъклото към пистата и умислено се загледах в тънките бели накъсани ивици.

boss4

Унесът ми беше прекъснат от мъж в безукорно елегантен костюм, който зае мястото си до мен и ме поздрави с усмивка и ненатрапваща се учтивост. Стори ми се бегло познат, но откъде – не можех да кажа; дали не се бъркам? Толкова рекламни и филмови кадри и толкова страници на списания възпроизвеждаха вездесъщия образ на красив, поддържан, усмихнат и успял мъж – всъщност рядък тип извън тях – и не знаех дали господинът до мен бе един от тези, които съм виждал там, или дотолкова слят с лицата им, че не бих могъл да го отлича. Не ми се бе случвало често да срещам подобни хора, което ме накара да се представя с чуждо име, по-подобаващо, сметнах, на пътник в първа класа; и все пак се чувствах неловко в своето семпло облекло и със скромните си възможности – като натрапник на трапезата на величавите божества от Олимп. Спътникът ми обаче явно не ме възприемаше по същия начин, защото сам поде разговор за това колко досадни са инструкциите за затягане на коланите, наблюдавайки симпатичната стюардеса, която нагледно показваше как да ги обтегнем за собствена безопасност. Докато разменяхме подобни безсмислени фрази, самолетът набра скорост, отлепи се от земята и започна изкачването си, обратнопропорционално на моето кръвно налягане. Събеседникът ми явно не обичаше да пътува в тишина, защото продължаваше да празнослови, задавайки въпроси за очевидни неща. Когато счетох за любезно да му върна един от въпросите – откъде всъщност се връща с този свързващ полет, – той отвърна, че лети от Япония. Без да се замислям особено, тъй като досадното главоболие заемаше по-голямата част от вниманието ми, отбелязах:

 

– Далечна командировка?

Той ме погледна безучастно и с равен тон отговори:

– Не бях там по работа. Отидох в Япония, за да се самоубия.

 

Не знаех какво да кажа. Помислих си, че това може да е шега, но той би трябвало да има прекалено странно чувство за хумор, за да пробва подобна подигравка с някого, когото познава от десет минути. Ако, каквото усещане имах, това не бе неловък опит да се шегува, какво тогава го накара да сподели това с мен? Просто изчаках секунди, които ми се сториха часове. Най-сетне той продължи:

– Виждате ли, Йожен – именно с това име бях се представил, – изправен съм пред позор. Отидох в Япония да умра, но се случи нещо, което ме възпря; нещо, което не мога никому да разкажа, а така силно искам! Още като ви видях, осъзнах колко щастлива случайност е това – истински, нормален, непринуден човек в първа класа; някой, на когото мога да разкажа историята си! Знам, че се натрапвам и изглеждам безумно, но бихте ли ме изслушали? Надявам се да съм събудил вашето любопитство и обещавам, няма да ви е скучно.

Мъжът наистина ме беше заинтригувал. Мислите ми нахлуваха прекалено бързо, затова просто кимнах и зададох първия въпрос, който ми хрумна:

– Защо в Япония?

– Добър въпрос. "Защото е далеч" не ви звучи правдоподобно, нали? И не е вярно, или поне не изцяло. Всъщност идеята покълна преди няколко месеца, когато случайно попаднах на странен документален филм за самоубийствата в Япония. Тогава и през ум не ми мина, че сам ще искам да сложа край на живота си в тази страна. Но когато косъмът, на който висеше дамоклевият меч на позора, се скъса, незабавно се сетих за това пленително място и още на същия ден се отправих натам.

Спътникът ми замълча за секунди, колебаейки се как точно да продължи.

– Виждате ли – продължи той, – ставаше дума не просто за Япония, а за една странна местност – необикновена гора в подножието на върха Фуджи, която се казва Аокигахара и привлича самоубийци като магнит. Макар и да звучи невероятно, ролята на граница, на портал между живота и смъртта напълно съответства на това фантастично място. Вече споменах, че гората е твърде особена. Фуджи, всъщност вулкан, преди повече от хилядолетие изригнал яростно и залял местността с лава. В следващите векове там поникнали с изключителна гъстота високи вечнозелени дървета, които се извисяват и днес. От върха на планината гората, казват, приличала на спокойно носещи се води; затова и сред хората е известна като Джукай – "море от дървета".

Но това не е най-странното – оживи се мъжът, – изригването на вулкана има една много по-важна последица. Поради вулканичната почва там няма развита растителност и почти никаква фауна. Дърветата, лишеите и случайните насекоми са единствените форми на живот; рядко в небето се забелязва някоя плаха птица от съседните местности. Досещате ли се, Йожен, колко безкрайно тихо е там? Властващото спокойствие е по-съвършено откъдето и да било; невъобразимо е да си в тази дива гора, без да чуваш нищо освен тихия шепот на планинския вятър във висините. Когато погледна назад, всичко това ми се струва все по-нереално и все повече мисля, че съм бил в Чистилището.

pans4

Именно това сюблимно спокойствие – тази идеална тишина – е причината гората да привлича към себе си самоубийците. Виждате ли, всъщност самоубиецът не е човекът, който е твърдо решен да приключи със себе си – ако някой окончателно е взел такова решение, той на място си пръска мозъка или се хвърля от първата сграда. Така че това е, да кажем, труп. Самоубиец е този, който има сериозни колебания за своето съществувание; който играе на въжето на живота със сериозен риск да пропадне, ако щете. Аокигахара дава на самоубийците спокойствие и време за вглъбяване в себе си – ден, седмица, месец, без значение; така или иначе, там времето не тече както другаде, – в което те окончателно да вземат решение за съдбата си.

В близкото село – продължи след кратка пауза той – има и ангели, и демони. Наред с последователите на разни религии, които се опитват да утешават на елементарен английски, бродят и тези, които изстискват облаги от самоубийците. Човечета с угодническа усмивка, които предлагат брошури със саморъчно направени карти на гората – впрочем съвсем безполезни: поради особения магнетизъм на вулканичната скала компасите не работят, – палатки и спални чували, провизии, въжета, сънотворни, отрова, оръжие. От един подобен лешояд се сдобих с всичко необходимо за своето пътешествие, както и със старомоден револвер. Но най-важни бяха лентите.

Знаете ли, поради необичайната гъстота на дърветата в Аокигахара всъщност няма пътеки – това са десетки квадратни километри дива гора – и е изключително лесно да се изгубиш. Затова всеки, който влиза, за да търси отговор на въпроса за собственото си съществуване, носи дебела ролка найлонова лента, която връзва на дърво на входа и която следи неговия път в гората. Ако човекът се откаже от намеренията си, проследява нишката и се връща обратно. Напомня ви за нещо, нали? Макар японците да не са добре запознати с гръцката митология, приликата с преданието за Тезей и Минотавъра е очевидна. Тезей връзва лентата на входа на лабиринта и тръгва да търси Минотавъра, за да го срази. Само че за разлика от мита тук Минотавърът е в самия теб, а Джукай е спускане в мрачния лабиринт на душата ти.

В този миг необикновеният разказ на моя спътник бе прекъснат от симпатичната стюардеса, която с горещ чайник в ръка и с витринна усмивка се обърна към двама ни с неизменното "Кафе, чай?". Последва обилен обяд, подбран от богато меню – префинените наименования напълно съответстваха на ястията, така различни от моите хранителни навици, – отлежал дижестив, чиито достойнства не бях дорасъл да оценя, и топящ се десерт. По време на въздушния ритуал мъжът отвръщаше с усмивка на стюардесата при всяко поднасяне и при всяко прибиране на остатъците. Замислих се колко естествено му се удава това, колко механично учтиви са мимиките му и в този момент ми просветна, че бях виждал този човек точно така – да се усмихва. Мъчех се да се сетя откъде ми беше познат и кой всъщност бе той, но напразно. Интересът ми към странната му история обаче бе по-силен, така че се въздържах от въпроса за самоличността му и изчаках да продължи след десерта.

– И така – поде отново историята си той, – вързах сребристата лента на дърво в началото на гората, изключих мобилния си телефон и бавно, без посока навлязох в дебрите на Джукай и на своите страхове. Почти веднага изгубих представа за времето – като погледнах часовника си, разбирах, че са изминали часове, без изобщо да ги усетя. Вървях, докато слънцето залезе, и едва тогава избрах къде да опъна палатката. Понякога срещах табели, които на полуграмотен английски ме приканваха да размисля – като че не правех точно това – и посочваха номер за спешен съвет. Мислех си колко излишни, чужди бяха те тук, в Чистилището.

След като направих своя импровизиран бивак, се приготвих за сън. Докато се унасях, гледах сребристата лента, която блещукаше на лунната светлина като слузеста следа на охлюв. Ако съм имал надежди освободеното подсъзнание да ми подскаже насън верния път, то те бяха се пропилели – в трите нощи, които прекарах в Аокигахара, спях като твърдата вулканична скала, върху която бях разстлал своя чувал, и нито за миг сънят ми не излезе от безпределната чернота.

pans6

Опитвах се да стигна до някакъв смисъл на съществуването си след позора – продължи своята изповед спътникът ми, – но се оказвах в затворена стая без врати, без прозорци, без процеп за лъч светлина. Мислех си как ще изгубя всичко, как жена ми никога няма да ми прости, как децата ми ще се извръщат от срам всеки път, когато някой спомене за баща им; как няма да имам нови познанства и как старите ми приятели – дори тези от детството ми – ще се отвърнат с погнуса от мен. Не стигах до отговор, нито до друг избор. Едно по едно в ума ми изникваха имена на роднини, на близки и далечни приятели, на мимолетни познати. Като листчетата на крехко цвете те падаха, отвратени от моя позор. Преобръщах възможностите да отида далеч, безкрайно далеч, където никой не е чувал за мен или за страната ми. Съставих списък от тези места; дори мислех, че е възможно да остана в някое затънтено село в Япония. Прекарах около ден, градейки фантазия, в която започвам на чисто в екзотична страна, прекарвам години в учене на езика и в приобщаване към културата ѝ, тоест живея. Но след това ясно си дадох сметка, че навсякъде, където съм бил напоследък – досещате се, налага се да посещавам далечни места, – съвремието рязко е сринало романтичната ми представа за екзотични страни. Съжалих, че не живея десетилетия по-рано, когато аз, животът и моят позор няма да са електронно достъпни за всеки довчерашен абориген; когато щях да мога с фалшиви книжа да се кача на отвлечен кораб, да достигна далечен остров и да съградя личността си наново. Знаех обаче, че тази фантазия от години вече бе единствено материал за блудкави романи и филми.

Прекарвах дните в гората в разходки; разсъждавах по-ясно, докато крача. Понякога по неутъпканите пусти пътеки забелязвах и други ленти освен моята. Винаги потръпвах, когато ги видех; има нещо свръхестествено в тези преплитащи се жизнени нишки, в тези органични следи; също като охлювите самоубийците ги отделят от себе си, докато стигнат до края – независимо дали това е Джукай, или продължилите години живот след това. Пред погледа ми се явяваше всяка трагедия, оставила диря, а откакто излязох от гората, си представям всеки, когото видя – дори и вас! – да тегли подобна лента. Какво са животите ни, ако не криви нишки, втъкани в несъвършеното вселенско платно?

 

 

 

cover-obrazi-i-otrajenia   Образи и отражения (112 стр, цена 12 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Велислав Д. Иванов и премиерата на сборника е на 7 март в литературен клуб Перото, НДК от 19:00

Жената на писателя

Сряда, 23 Август 2017г. 10:00ч.

Миналата година, по същото време, Георги Тенев опита да обясни защо Български-те рози са повехнали, разяждани от болестите на съвременното ни общество, а сега, в градината на доброто и злото, наречена България, поникват ново поколение "рози" – сборникът с бодливи разкази Жената на писателя (откъс от Читателите ви очаква по-долу) разлиства темите и героите, покълнали в романа Български рози, но както казва самият Георги Тенев: "Онези времена, когато писателят решаваше всичко, безвъзвратно отминаха."

 

 

Из разказа Читателите


Тя се изправя и застава до мен. В следващите минути ние ще бъдем в центъра на вниманието. Останалите са се настанили на столовете си. Всеки избира мястото, което му харесва, няма точно разпределение. Аз лично предпочитам приглушената светлина. Мисля, че вече можем да започнем.

 

Когато продължително време наблюдаваш една жена, постепенно започваш да виждаш несъразмерностите в нея; някаква особеност в позата, в стойката, как държи изправена главата си. Някоя характерна черта на лицето, особеност в погледа. Постепенно осъзнаваш, че има нещо деформирано, нещо преувеличено. Разбираш, че е дошла погнусата – такива неща се въртяха из главата на Слав от доста време и не можеше да ги прогони. С носталгия и неназовимо отчаяние, типични привечер за неудачниците в градовете, той си даваше сметка, че не се чувства щастлив, защото навярно е твърде умен. Слав си водеше записки в нещо като дневник. Четенето им по-късно би могло да бъде форма на терапия.

Беше многолюдно на улицата. Срещу него вървяха жени. Не се притесняваше да ги гледа в упор. Не изглеждаше изпаднал, независимо как се чувстваше. Държеше гърба си изправен и внимаваше за движенията си. Вероятно в очите на тези жени той изглеждаше като прилична възможност: самотен такъв, крачи бавно, за никъде не бърза. Сигурно и любов прави бавно, продължително, спокойно. Жените преминаваха през зрителното му поле и оставяха крака, прически, рамене, отпечатани за секунда върху зеницата. Стапяха се напълно анонимни и светлината ги отнасяше. Но идваха нови и нови. Преди площада, зад павилионите с цветя, я видя – минаваше по перпендикулярната улица. Слав спря поглед върху краката ѝ, полата откриваше колената. Отбеляза косите ѝ. Бяха оформени от фризьор, с остри крайчета, завъртени напред, образуваха шлем. След това прецени профила ѝ. Не беше непременно красив, но имаше нещо в него. Разбра, че това е жена от неговия кръг. Завършила е университет, сега е асистент или пише дисертация, преподава. Може би превежда, със сигурност е нещо такова, хуманитарно. А тези крака, които са май прекалено открити? Силуетът на гърдите, обемът им под светлата дреха, всичко му хареса. Помисли си къде ли е следвала. Не, не я познаваше и това беше важното. Ето че вече се разминаваха. Но тя беше усетила погледа му. От своя страна Слав видя малката бенка на скулата ѝ. Кожата ѝ беше светла. Не е била на море, каза си. Не се пече на слънце. После се опита да не мисли повече за нея. Застана пред червената светлина на светофара, загледа се в другия тротоар. Внезапно се обърна, нещо го бе боднало. Закъсня, но улови движението на жената и погледа ѝ. Пешеходците преминаха, пак стана червено. Непознатата разглеждаше витрината на първия магазин след ъгъла, манекени в безвкусни дрехи. Слав огледа внимателно обувките ѝ без ток.

Носеше чорапи, продължаващи нагоре, невидими, но ги имаше. Над полата можеше да се покаже гола ивица от кръста, там, докъдето стигаше блузата, пусната над колана. Но жената не правеше резки движения и късчето тяло не се откриваше. Нищо прекалено, никакъв допълнителен цвят в дрехите, черно-бяла гама. Тъмни обувки, тъмна пола, светла блуза, бледосива плетена чанта, кестенява коса. Слав се загледа в отражението на лицето ѝ във витрината. Беше свалила слънчевите очила от челото върху носа си. Сега той не виждаше очите ѝ. За миг се поколеба. Междувременно жената направи крачка надясно. Дъхът му спря, играта беше прекрасна. Или знае, че я гледа, или той си въобразява. Дали наистина е спряла заради него? Ето я, прави няколко крачки, намества чантата на рамото си.

После тръгва по "Раковски". Отдалечава се. Значи трябва да върви след нея. И Слав тръгва.

jen

 

* * *

– Докога ще ме измъчваш? Защо ме преследваш? Какво искаш?

"Моля?! – би трябвало да отговори Слав. Ама какво сега стана изведнъж?" – би следвало да извика, но той само мига и дори не се сеща да отвори уста.

Това е страх, да. Освен всичко тя е гола.

– Не ви преследвам... – най-накрая успява да го измисли, – и даже не ви познавам. Моля да ме извините.

– А аз те познавам, Светославе!

Попаднах на луда, казва си. Но откъде тя му знае името? Слав усеща, че му прилошава. Не обича такива сцени, а ето че е сам с нея, между четири стени.

В дома ѝ, в нейното жилище. Самичък влезе. Може би има и някакъв мъж, който сега ще се появи.

Тя разперва ръце, това е толкова драматично, все едно са в опера. Повишава глас:

– Защо ме следиш? Искаш да видиш с кого живея ли? Какво те интересува, нали не ме искаш?

Слав понечва да каже нещо, но тя го прекъсва.

– С никого не живея. Знаеш ли колко време мина, откакто съм сама? – Tя замахва да го удари, но не уцелва и се разплаква от яд.

– А аз още ти пазя пижамата!

Жената, красивата и благородна иначе дама, вади някаква дреха, абсолютно непозната на Слав.

Той не си спомня да е носил пижама. Да си признае обаче – тази му изглежда удобна. Неговата пижама, значи?

– Хайде, ела. Прощавам ти. Ела тук до мен! Знаеш ли колко време мина? Два месеца и двайсет и девет дни. Полудявам без теб. Хайде, направи го, стига се дърпа. Ето, вече... правим го...

Да си каже честно, а е готов и да се закълне – той не познава тази жена. Но тя го нарича с нежни имена, говори му най-мили думи. И дори плаче от време на време. Вика с глас: "Обичам те!". После шепти: "Не ме пускай, ела... още, искам те!".

И дори настоява: "Стисни ме, по-силно...". Тя изрича тези неща отчетливо, но деликатно, уж няма мръсни думи, нито една, но те звучат неприлично и признава си Слав, възбуждащо. Разтреперва се. Няма да лъже, хубаво е. И щеше да е още по-хубаво, ако не беше толкова... странно. Неясно. Слав не разбира защо и как се случва всичко това. Ако имаше и най-малка представа откъде го познава и защо е скрила у дома си пижамата му... Да, но надали щеше да е така вълнуващо. Свършват заедно."

kino

 

* * *

Свършваме четенето. Аз оставям листовете, тя сяда на стола си. Колегите около масата, които търпеливо са пазили тишина, сега се размърдват. Някой кашля, друг става и си сипва вода.

– Благодаря на партньорката – кимвам към нея, а тя кръстосва крака и оправя полата си.

– Читателят е съавтор – казвам им. – Онези времена, когато писателят решаваше всичко, безвъзвратно отминаха.

Те не са точно читатели, професионалисти са, но сега трябва да изчистят ума си от познания и натрупвания. Трябва да говорят спонтанно, да следват импулса. Само така можем да направим крачка нататък.

– Поставете се в позиция на читатели, които гадаят какво ще се случи със сюжета.

Коста предпазливо вдига ръка.

– Мога ли да опитам?

Давам му знак да продължи.

– Да предположим, че в следващата част имаме връщане във времето. – Коста разгръща сгънат лист, чете от него: – "Часът е 14,30, предишния ден. Тогава Слав го ужилва оса. Без да се бави, той предприема действия. Разказваме в минало време, но усещането е, че действието се развива сега, пред очите ни. След ужилването Слав се добира до аптеката, купува хомеопатични гранули и ги слага под езика си. На излизане сваля очилата. Смята, че постъпва правилно. Шокът понякога започва именно с промени в зрението. Когато се прибира, продължава да се лекува с никрофен. Изважда лед, слага една бучка на мястото на ужилването. Осата го e пробола отгоре върху ръката, в основата на средния пръст. Това е дясната ръка. В онзи момент Слав вече не може да я движи, изтръпнала е. С лявата ръка криво-ляво успява да си забърка вечеря. Неочаквано за самия него в този момент Силвия започва да му липсва. И то много повече, отколкото през миналите месеци. Плаче му се, че няма кой да му сготви супа. Да му изпържи поне едно яйце, но да е вкусно. Слав яде суров чесън и подсмърча. Трагедията от раздялата с жената нахлува внезапно с неочаквана сила. Слав не е подготвен, по гащи е. Били са заедно със Силвия повече от пет години. Силата на навика е голяма, но е имало и любов. В този момент Слав чувства това, усеща любовта, усеща липсата ѝ. Не знае как ще преживее до сутринта. Напива се или поне прави опит. От алкохола го боли глава, още по-трудно е да заспи. Насилва се да изгълта още една чаша. Край, като мъртъв е. Затваря очи. На сутринта се събужда трудно и твърде късно. Замаян е. Алкохолът вече е влязъл в комбинация с пчелната отрова и с лекарствата. Слав не подозира каква странична реакция настъпва в организма му. Не му стига въздух, не го свърта вкъщи. Няма как да се досети, че това е частичен респираторен блок от затруднения обмен на веществата. Броди, вече е почти в шок, като абстинентен е. Готов е да извърши безразсъдни неща. Озовава се неволно на кръстовището. Среща я уж случайно. Уж. Но той е търсил точно нея, в този час. Отишъл е да пресрещне Силвия, която всеки понеделник има лекции. И всеки понеделник се връща точно по този път от университета към къщи..."

 

– Значи тя се казва Силвия – кимвам и си записвам името. Това е най-ценното в тази версия, струва ми се.

– Не съм сигурен... – отвръща Коста. – Просто така ми хрумна.

Коста прибира листчето, изписано на ръка. Така протичат срещите на нашите читателски групи. Ако бяхме ангели хранители, версиите ни биха могли да променят живота на хората. Но не сме. И те не са хора точно. Чистата импровизация е възможна само в свят на измислени съдби. Харесва ни да сме свободни, да сме безотговорни, да се събираме в читателски и писателски групи. Като цяло обаче страним от реалността. Затова и предвиждаме смяна на мястото. Наричаме я "японската къща", тази сграда, в която се събира читателската група сега. Някой ѝ измисли името заради тънките стени като от оризова хартия. Сградата е модерна, конструкция от стоманени профили, пресечени от стъклени прозрачни и напълно непроницаеми стени. Бетонни шахти отвеждат всички тръби, вентилацията, комуникациите, асансьорите. По същите шахти пълзи и ехо обаче. Шумовете се процеждат, долавят се гласове, атмосфера, проникваща от офиси и заседателни зали над и под нас. Можеш да чуеш отделни думи, парчета разговори. Няма да останем тук дълго.

 

 

 

cover-zhenata-na-pisatelya   Жената на писателя (168 стр, цена 14 лева) е в книжарниците


Срещите с Георги Тенев и Жената на писателя са на 26 август (в рамките на фестивала София диша, 20:00, площад Свети Александър Невски), на Аполония 201729 август, 19:00, в La Maison, Созопол и на 14 септември – Алея на книгата, София, 19:00

Земята е плоска

Понеделник, 06 Ноември 2017г. 21:21ч.

Да, Джоузеф Ръдиард Киплинг е универсално признат и обичан заради неговите Книга за джунглата и Втора книга за джунглата, но преди пътя му да го отведе до Нобеловата награда за литература през 1907 година, всичко започва с писането на разкази. Такива като в сборника Земята е плоска (обхващащ 14 разказа от различни периоди в живота му)... такива съвсем типични за него като Блей, блей, Черна овца, Човекът, който искаше да стане цар или пък Селото, което гласува, че Земята е плоска (даващ и заглавието на сборника)... и такива не съвсем типични за Киплинг като Портата на стоте скърби (именно него четете по-долу), който ни отвежда в родното място на Ръдиард, Индия, където историите се диплят като кълбетата дим от лулите на пушачите на опиум...

 

 

Портата на стоте скърби


Ако мога да добия рая за една пейса, защо ще ми завиждате?

Поговорка на пушачите на опиум

 

Това не е моя история. Разказа ми я цялата приятелят ми Габрал Мискита, човек от смесена каста, между залеза на луната и изгрева на слънцето шест седмици преди да умре, а аз я записах, докато той отговаряше на въпросите ми. Ето я:

"Намира се между канавката на бакърджиите и квартала на търговците на чибуци, на около стотина ярда по права линия от джамията на Вазир Кхан. Нямам нищо против да споделя с някой каквото знам, но надали ще намерите Портата, колкото и добре да си въобразявате, че познавате града. Дори сто пъти да минете през канавката, където е Портата, пак няма да я забележите. Наричахме я "канавка на черния тютюн", но истинското ѝ име, разбира се, е съвсем различно. Натоварено магаре няма да мине между страните ѝ, а на едно място, точно преди да стигнете Портата, издадената фасада на една къща принуждава хората да заобиколят.

Всъщност не е никаква порта. Къща е. Първият ѝ собственик беше Фунчин преди пет години. Бил обущар в Калкута. Говори се, че убил жена си там веднъж когато бил пиян. Затова се отказал от местния алкохол и минал на черния тютюн. По-късно дошъл на север и отворил Портата – къща, в която човек може да си попуши кротко и спокойно. Имайте предвид, че тя беше пакка, почтена пушалня за опиум, а не като онези задушливи и горещи чанду-кхана, каквито има на всяка крачка в града. Не, старецът си знаеше работата и за китаец беше много спретнат. Беше дребно еднооко човече, не повече от три фута, и двата му средни пръста липсваха. Въпреки това не съм виждал друг толкова сръчно да овалва опиумни топчета като него. Никога не изглеждаше повлиян от опиума, при все че пушеше ден и нощ, нощ и ден, просто като предпазна мярка. Ходех в къщата от пет години и мога да премеря сили с който и да е пушач, но бях начинаещ в сравнение с Фунчин. Въпреки това старецът обичаше парите, много ги обичаше, и не че не го разбирам. Чух, че спестил доста, преди да умре, обаче сега всичко е на племенника му. А старецът замина обратно за Китай да го погребат.

 

Голямата стая на горния етаж, където се събираха най-добрите му клиенти, беше безукорно чиста. В единия ъгъл стоеше идолът на Фунчин – грозен почти колкото него – и под носа му винаги горяха пръчици тамян, обаче уханието им не се усещаше, когато бяха запалени лулите. Срещу идола се намираше ковчегът на Фунчин. Беше похарчил съществена част от спестяванията си за него и когато в Портата дойдеше нов клиент, винаги биваше запознаван с ковчега. Беше черен, лакиран, с надписи в червено и златно, и доколкото съм чувал, Фунчин го купил чак от Китай. Не знам дали е истина, знам обаче, че ако пристигнех пръв вечер, обикновено разстилах рогозката си точно под него. Беше спокойно кътче, нали разбирате, и от време на време откъм канавката повяваше ветрец. В стаята нямаше друго освен рогозките – само ковчега и стария идол, целия зелен, син и пурпурен от старост и от лъскането.

Фунчин така и не ни обясни защо е нарекъл мястото "Портата на стоте скърби". (Той е единственият ми познат китаец, който използваше неблагозвучни названия. Повечето китайци обичат цветисти изрази. Както може да видите в Калкута.) Сами се догаждахме. Нищо не е толкова пристрастяващо за един бял човек като черния пушек. За жълтите е различно. Тях опиумът почти не ги хваща, обаче белите и черните се пристрастяват много. Разбира се, има и такива, на които отначало опиумът не им въздейства повече от тютюневия дим. Просто стават сънливи, както естествено му се доспива на човек, и на следващата сутрин са почти способни да работят. И аз бях такъв отначало, но вече пет години пуша доста редовно и положението се промени. Имах една възрастна леля в Агра, която ми завеща едно-друго след смъртта си. Разполагах със сигурни шейсет рупии месечно. Не е много. Помня времето – сега ми се струва преди стотици години, – когато печелех по триста на месец, без да броим другите приходи, работейки по голям договор за дърводобив в Калкута.

Не се задържах дълго на тази работа. Черният дим не ти позволява да вършиш много други неща и макар на мен да ми влияе съвсем слабо за разлика от другите, днес вече не съм в състояние да работя дори под страх от смъртна опасност. В крайна сметка шейсет рупии са ми предостатъчни. Докато старият Фунчин беше още жив, обикновено той теглеше парите вместо мен, даваше ми половината, за да се издържам (ям много малко), и запазваше останалото за себе си. Бях добре дошъл в Портата по всяко време на денонощието и можех да пуша и да спя там когато си поискам, затова не берях грижа. Знам, че старецът спечели доста, но за мен нямаше значение. Нищо няма особено значение за мен освен това парите да пристигат най-редовно всеки месец.

 

Когато къщата отвори врати, там се събирахме десет човека. Аз и двама чиновници от някаква правителствена служба в Анаркули, обаче тях ги уволниха и вече не можеха да си плащат (ако човек работи денем, не може дълго да пуши редовно опиум); един китаец, който беше племенник на Фунчин; продавачка, която някак се беше сдобила с много пари; английски безделник – Мак-някой си, струва ми се, но съм забравил, който пушеше много, обаче като че ли никога не плащаше – говори се, че спасил живота на Фунчин на някакъв съдебен процес в Калкута, докато работел като адвокат); още един евразиец като мен, от Мадрас; жена от смесени касти и двама мъже, които твърдяха, че идват от север. Мисля, че бяха персийци или афганци, нещо такова. В момента сме останали не повече от петима, но идваме редовно. Не знам какво се случи с чиновниците, обаче продавачката умря шест месеца след като започна да посещава Портата, и според мен Фунчин си присвои гривните и обецата на носа ѝ. Ама не съм сигурен. Англичанинът не само пушеше, но и пиеше и отпадна. Един от персийците беше убит много отдавна в спречкване през нощта до големия кладенец близо до джамията, след което полицията затвори кладенеца, защото твърдяха, че бил замърсен.

Намериха го на дъното му. Така че, както виждате, останахме само аз, китаецът, жената от смесените касти, която всички наричаме мемсахиб (живееше с Фунчин), другият евразиец и единият от персийците. Мемсахиб вече изглежда много стара. Мисля, че е била млада жена, когато отворила Портата, но вече всички сме стари заради тази къща. На стотици, стотици години. В Портата много трудно можеш да следиш времето, пък и времето няма значение за мен. Тегля си шейсетте рупии всеки месец. Много, много отдавна, когато получавах по триста и петдесет рупии месечно и допълнителни приходи по големия договор за дърводобив в Калкута, имах съпруга.

Но тя вече е мъртва. Хората говорят, че съм я убил, като съм се захванал с черния дим. Може и така да е, но е минало толкова време, че вече няма значение. Понякога през първите ми дни в Портата съжалявах, но това вече отдавна приключи, тегля си шейсетте рупии всеки месец и съм си предоволен.

Не съм опияняващо щастлив, нали разбирате, но съм винаги кротък, спокоен и доволен.

 

Как се пристрастих? Всичко започна в Калкута. Опитвах у дома, за да проверя какво е. Не стигах твърде далеч, но ми се струва, че по онова време е починала съпругата ми. Така или иначе, озовах се тук и се запознах с Фунчин. Не помня как точно се случи, обаче той ми каза за Портата, аз започнах да идвам и повече не си тръгнах, защо ли... Нека ви напомня обаче, че Портата беше почтено място по времето на Фунчин, където човек се чувстваше удобно, а не като чанду-кхана, където ходят чернилките. Не, там беше чисто и спокойно, не беше претъпкано. Разбира се, идваха и други освен нас десетимата и собственика, но ние винаги имахме по една рогозка с тапицирано дървено блокче за възглавница, цялата на червени и черни дракони и други неща, досущ като ковчега в ъгъла.

cloud3

След третата лула драконите се раздвижваха и политаха. Наблюдавал съм ги много, много нощи подред. Така регулирах колко пуша. Сега ми трябват една дузина лули, за да се раздвижат. Освен това са мръсни и накъсани като рогозките, а старият Фунчин е мъртъв. Почина преди две години и ми даде лулата, която сега винаги използвам – сребърна, с чудати зверове, които пълзят нагоре-надолу по шишето под чашката. Струва ми се, че преди използвах голямо бамбуково стебло с медна чашка, много мъничка, и зелен нефритов мундщук. Беше малко по-дебела от бастун и беше много приятно да се пуши от нея, много приятно. Бамбукът сякаш засмукваше дима. Среброто не го прави, а и се налага да чистя лулата от време на време, което е голяма врътня, но пуша от нея заради стареца. Сигурно добре е припечелвал от мен, обаче винаги ми даваше чиста рогозка и възглавница и най-хубавия опиум, който може да си набави човек.

След смъртта му неговият племенник Цинлин пое Портата и я нарече "Храм на трите притежания", обаче старите клиенти въпреки това си я наричат "Стоте скърби". Племенникът е много мърляв и според мен мемсахиб трябва да му помогне. Живее с него, както преди живееше със стареца. Двамата пускат вътре всякакви отрепки, чернилки и какви ли не, а черният дим не е толкова хубав като преди. Неведнъж намирам в лулата си изгорели трици. Старецът щеше да умре, ако нещо подобно се беше случило по негово време. Освен това стаята никога не е чиста, а всички рогозки са разкъсани и с разнищени ръбове. Ковчегът изчезна – отново замина за Китай – заедно със стареца и с две унции опиум вътре, в случай че му потрябват пътьом.

Пред идола не се палят толкова пръчици тамян като преди, което е лош късмет, неизбежен като смъртта. Идолът също покафеня целият, защото няма кой да се погрижи за него. Това е работа на мемсахиб, сигурен съм, защото когато Цинлин се опита да изгори пред него златно листче, тя заяви, че само прахосва пари и че ако остави пръчица тамян да гори пред него много бавно, идолът няма да забележи разликата. Затова сега пръчиците са с много лепило, горят половин час по-дълго и вонят. Стаята също вони. Никое предприятие не може да просъществува така. На идола не му харесва, личи си. Понякога късно нощем целият става цветен – във всички нюанси на синьото, зеленото и червеното – досущ като преди, когато старият Фунчин беше жив, освен това върти очи и тупа с крака като дявол.

 

Не знам защо не напусна това място и не си пуша кротичко в тясното си стайче на пазара. Най-вероятно Цинлин ще ме убие, ако си тръгна – сега той тегли моите шейсет рупии – освен това ще ми струва твърде много усилия, пък и съм се привързал към Портата. Не е бог знае какво на вид. Не е каквато беше по време на стареца, обаче не мога да се разделя с нея. Виждал съм толкова много хора да влизат и да излизат. Виждал съм и толкова много да умират тук, върху рогозките, че вече ме е страх да умра на открито. Виждал съм неща, които на мнозина ще се сторят странни, ала нищо не е странно, когато си във властта на черния дим, освен самия черен дим. А дори да беше странно, няма значение.

Фунчин подбираше клиентите си навремето и не би допуснал никой, който ще му създаде проблеми и ще забърка някоя каша, като умре. Обаче племенникът му не е и наполовина толкова внимателен. Навсякъде разказва, че държи "първокласно" заведение. Изобщо не се старае да пуска хората вътре тихичко и да им помогне да се почувстват удобно, както правеше Фунчин. Затова Портата постепенно печели известност сред чернилките, разбира се. Племенникът не се осмелява да допусне вътре бял или пък човек от смесен произход. Разбира се, налага се да задържи нас тримата – мен, мемсахиб и другия евразиец. Ние сме постоянни клиенти. Обаче за нищо на света няма да ни отпусне ни една лула на кредит.

 

Надявам се скоро да умра в Портата. Персиецът и човекът от Мадрас вече страшно се тресат. Имат си момче, което им пали лулите. Аз винаги го правя сам. Най-вероятно ще видя как ги отнасят преди мен. Надали ще надживея мемсахиб или Цинлин. Жените издържат по-дълго от мъжете на черния дим, а във вените на Цинлин тече малко от кръвта на стареца, въпреки че наистина продава евтина стока. Продавачката знаеше два дни по-рано, че ще умре, и издъхна на чиста рогозка и мека възглавница, а старецът окачи лулата ѝ точно над идола. Мисля, че винаги я е харесвал. Обаче въпреки това ѝ задигна гривните.

И аз трябва да умра като продавачката – на чиста и хладна рогозка, с лула хубава стока между устните. Когато усетя, че си отивам, ще помоля Цинлин за това, а той може да тегли моите шейсет рупии месечно докогато си иска и да гледа как червените и черните дракони за последен път политат заедно, а после...

Е, няма значение. За мен нищо няма особено значение – само ми се иска Цинлин да не слагаше трици в черния тютюн."

 

 

 

cover-zemyata-e-ploska   Земята е плоска (превод Надежда Розова, 384 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

онлайн