Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: роман
A+ R A-
Списък на статии по етикет: роман

Тихото слънце

Вторник, 21 Февруари 2012г. 16:06ч.

Тихото слънце всъщност е не съвсем тихият глас на театралния режисьор и писател Петър Денчев – или поне на неговият герой в един метафизичен роман (откъс от Тихото слънце четете по-долу) за един глас, който оцелява след физическата смърт на тялото. И разказва историята на човека, който преживява всички забрани през тялото си. С други думи – единственото нещо, което някога ще ти принадлежи, е твоят глас. Слушай го по-често и ще разбереш кой си!

 

Гласът, който сега чувате, е моят.

Първоначално той се чувстваше унижен, за да говори сам. Чувстваше се самотен и безпътен. А и аз не го чувах. Но след като се изстреля през комина, той изкрещя историята ми на един дъх: като вик на смъртник и усети как достига не до ушите, а до сърцата. Той се отдели от тялото ми, което беше превърнато на прах и пара, и започна да ме вика. Той ме зовеше, но аз вече не съществувах. Тогава гласът започна да шепне, а после да крещи. И така, до края на света.

 

Гласът, който сега чувате, е моят.

Историята, която той разказва, също ми принадлежи. Отпушете ушите си и не търсете източника на звуковите вълни. Не мислете, че този глас е вашият, или пък че чувате своите мисли. Дори да ви звучи така, трябва да знаете, че това е моят глас. Сега, когато част от тялото ми се изпари във въздуха, а останалата се превърна в прах, гласът е единственото живо нещо от мен. Името си не помня, защото отдавна го забравих. Имената вече не пускат корени в моята глава. Не зная дори номера, който е изписан до урната, където се съхранява праха ми. Този номер замества името ми, но това нищо не означава. Зная кой съм благодарение на гласа си.

 

Нищо не прощавам и прошка никой не заслужава.

На всички онези, които ме унищожиха, желая вечни мъки. Длъжник съм на другите: тези, които са принудени да мълчат. Затова ще продължавам да говоря. Така че единственото нещо, което все още ми принадлежи, е моят глас. По-точно аз принадлежа на него. Независимо от разстоянията и климатичните промени той се придвижва под слънцето с моята история, която разказва. В спалните и коридорите, аудиториите и баните. Без да има нужда от памет, той разказва историята за човека, чието тяло се превръща в остаряла обвивка; в костница, която крие тайните на разрушението. Гласът ми разказва историята как една забрана и желанието за справедливост ме превърнаха от човек в плешиво бебе с набръчкано чело. За кого ли е тази история? Нима ще има промяна, че се вълнувам толкова силно? Едва ли.

 

Ако гласът ми разказва за мен, той го прави от любов.

 

tihoto slanceТихото слънце (136 стр; издателство Жанет 45; цена 10 лв) е в книжарниците

 

След мръкване

Сряда, 28 Март 2012г. 09:35ч.

Една джазово пулсираща нощ в неоновата пустиня на Токио – големият Харуки Мураками наблюдава 19-годишната Мари през една нощ от живота ù, в която тя среща духовете, изкушенията и странностите на нощните птици, бродещи из града In The Night Air, в своя ноктюрно роман След мръкване – откъс от него четете по-долу!

 

 

Очи отбелязват формата на града.

През очите на рееща се високо нощна птица оглеждаме пейзажа, от полет. При тази плавна дъга градът прилича на едно-единствено гигантско същество – или по-скоро на единно, колективно нещо, съставено от множество преплетени организми. Безброй артерии се простират до краищата на неговото неуловимо тяло, доставят нескончаем приток свежи кръвни клетки, внасят нови данни и отнасят старите, внасят нови хранителни вещества и отнасят старите, внасят нови противоречия и отнасят старите. Всички части на това тяло трепкат, проблясват и се извиват в ритъма на неговия пулс. Приближава полунощ и макар пикът на жизнеността да е преминал, основният метаболизъм, който поддържа живота, продължава все така активно, генерира несекващия бас на градския стон, монотонния звук, който нито се повишава, нито снижава, но е зареден с предчувствия.

Погледът ни се плъзга към място с концентрирана яркост и като фокусира върху нея, безшумно се спуска нататък – море от неонови цветове. Наричат това място "развлекателен квартал". Гигантските плоски екрани, монтирани по стените на сградите, млъкват с приближаването на полунощ, но високоговорителите над витрините продължават да помпат басови хип-хоп ритми. Голям игрален център, пълен с млади хора. Бесни електронни звуци. Група колежани се изнизват от бар. Тийнейджърки с искрящо избелени коси, пращящи от здраве крака, стърчащи изпод микро-миниполи. Мъже с тъмни костюми, тичащи по диагонални пешеходни пътеки, за да хванат последните влакове за предградията. Дори и в този късен час викачите пред караоке баровете крещят, за да привличат клиенти. Излъскано черно комби се плъзга по улицата и сякаш оценява обстановката през оцветените си в черно стъкла. Колата прилича на дълбоководно чудовище с приспособили се органи и кожа. Двама млади полицаи патрулират по улицата с напрегнати лица, но никой като че ли не ги забелязва. По това време кварталът играе по свои собствени правила. Сезонът е късна есен. Няма вятър, но въздухът носи мраз. Датата всеки момент ще се смени.

 

Намираме се в "Дени".

Незабележително, но адекватно осветление. Безлична обстановка и прибори. Функционална схема, разработена до последния детайл от специалисти по управление. Ненатрапчива фонова музика, тиха. Персонал, педантично обучен да обслужва клиентите по учебник: Добре дошли в "Дени". Всичко в ресторанта е анонимно и взаимозаменяемо. И почти всички места са заети.

 

След бърз оглед на обстановката очите ни се спират на момиче, седнало край витрината. Защо на това момиче? Защо не на някой друг? Трудно е да се каже. Поради някаква причина обаче момичето привлича вниманието ни – някак съвсем естествено. Седи на маса за четирима, чете книга. Сив анцуг с качулка, джинси, жълти кецове, избелели от многократно пране. На облегалката на стола до нея е закачено колежанско униформено яке. И то далеч не изглежда ново. Може би е първа година студентка, макар че все още не се е освободила от вида на ученичка. Косата ѝ е черна, къса и права. Съвсем малко грим, никакви бижута. Малко, слабо лице. Очила с черни рамки. От време на време между веждите ѝ се появява бръчка на усърдие.

Чете с голяма концентрация. Очите ѝ рядко се отделят от страницата на книгата – дебела, с твърди корици. Купешка подвързия крие заглавието от нас. Ако се съди по напрегнатото ѝ изражение, книгата, изглежда, е на сложна тема. Не се плъзга по редовете. По-скоро ги отхапва и сдъвква, един по един.

На масата ѝ има чаша кафе. И пепелник. До пепелника има тъмносиня бейзболна шапка на "Бостън Ред Сокс". Може би е възголяма за главата ѝ. На стола до нея е сложена кожена чанта с презрамка. Издута е, като че ли съдържанието ѝ е било нахвърляно вътре в последния момент. През определен интервал посяга и вдига чашата до устните си, но, изглежда, ароматът не ѝ харесва. Пие, защото пред нея има чаша кафе – такава е ролята ѝ като клиентка. От време на време мушва между устните си цигара и я пали с пластмасова запалка. Присвива очи, изпуска кълбо дим във въздуха, слага цигарата в пепелника и после, сякаш за да успокои надигащ се главобол, разтрива слепоочията си с пръсти.

 

Музиката, която свири приглушено, е "Върви си, малко момиче" на Пърси Фейт и неговия оркестър. Никой не слуша, разбира се. В този късен час в "Дени" има много клиенти, които се хранят или пият кафе, но тя е единствената жена, която е там сама. Понякога отделя поглед от книгата, за да види колко е часът, и сякаш остава недоволна от бавното минаване на времето. Не че има вид на момиче, което чака някого – не оглежда ресторанта и не вперва поглед във входната врата. Просто чете книга, пали по някоя и друга цигара, отпива кафе механично и се надява времето да тече малко по-бързо. Излишно е да казваме, че сутринта ще настъпи след часове.

Прекъсва четенето и поглежда вън. От тази витрина, на втория етаж, вижда оживената улица долу. Дори и по това време тя е ярко осветена и пълна с хора, които идват и си отиват – хора, които има къде да отидат, и хора, които няма къде да отидат. Хора с цел и хора без цел. Хора, които опитват да задържат времето, и хора, които искат да го тласнат да тече по-бързо. След продължителен, нетрепващ поглед към тази хаотична улична сцена задържа дъха си за миг, после пак насочва очи към книгата. Посяга към чашата кафе. След като е дръпнала от нея само два-три пъти, цигарата се превръща в идеална колона от пепел в пепелника.

 

 

sledmrykv3   След мръкване (превод Владимир Германов, цена 12 лв, 168 стр, издателство Колибри) е в книжарниците

 

1Q84, книга 2

Сряда, 14 Ноември 2012г. 16:43ч.

Явно ноември ще бъде месец на Мураками в България – на 5, 19 и 26 ноември последователно излизат трите части (откъс от книга 2 четете по-долу) на неговия опус 1Q84 – една епична история с намигане към Джордж Оруел за култове, секти, изкривена реалност, паралелна вселена и... След като в първата част се запознахме с главните герои Аомаме и математика/писател Тенго, сега е време за среща с мистериозна дама на име Даугър, която осигурява закрила на жертви на домашно насилие и раздава своята нелегитимна справедливост.

 

 

Макар да не бяха обявили официално края на дъждовния сезон, небето над Токио бе дълбоко синьо и лятното слънце биеше право върху земята. С новоизбуялия си товар от зелени листа върбите отново хвърляха по улиците плътни, потръпващи сенки.

Тамару, в тъмен летен костюм и плътна едноцветна вратовръзка, чакаше Аомаме на входната врата. По него не се виждаше и капчица пот. За Аомаме открай време си беше загадка как толкова едър мъж не се поти и в най-горещия летен ден.

Кимна ù леко, изрече кратък поздрав, който тя едва чу, и млъкна. Днес не си размениха обичайните закачки. Той я поведе, без да се извръща назад, по дълъг коридор към вдовицата. Аомаме го усети, че не е в настроение за приказки. Сигурно още беше разстроен от смъртта на кучката. "Ще ни трябва ново куче пазач", беше ù казал по телефона с тон, с какъвто се коментира времето, макар Аомаме да знаеше, че тонът не е ни най-малко показателен за истинските му чувства. Много държеше той на немската овчарка; от години работеха съвместно. Внезапната ù озадачаваща смърт му дойде като лична обида и предизвикателство. Загледана в безмълвния гръб на Тамару, широк колкото школска черна дъска, Аомаме си представяше какъв гняв се крие под него.

Тамару отвори вратата на хола, пропусна покрай себе си Аомаме и остана на прага в очакване на нареждания от вдовицата.

– Нищо няма да пием засега – каза му тя.

 

Тамару кимна и тихо затвори вратата. Двете жени останаха насаме. Върху масичка до фотьойла на вдовицата стоеше кръгъл аквариум с две златни рибки – най-обикновен аквариум с най-обикновени златни рибки и задължителният стрък зелено водорасло. Аомаме много пъти бе влизала в този хол, но за пръв път виждаше златните рибки. От време на време усещаше хладен повей по кожата си, което я навеждаше на мисълта, че климатикът е включен на слаб режим. На масата зад вдовицата стоеше ваза с три бели лилии – едри и месести, като изпаднали в медитация животинки от далечна земя.

 

fishy

 

Вдовицата направи знак на Аомаме да седне на дивана до нея. Прозорците към градината бяха закрити с бели дантелени пердета, но въпреки това следобедното слънце се усещаше силно. На тази светлина вдовицата изглеждаше необичайно уморена. Отпуснала се бе в креслото, подпряла брадичка в дланта си, с хлътнали очи, с по-набръчкана отпреди шия и с обезкървени устни. Външните връхчета на дългите ù вежди бяха леко клюмнали, сякаш се бяха предали в борбата си срещу земното притегляне. Нищо чудно да бе спаднала ефективността на кръвоносната ù система: кожата ù сякаш се бе сдобила с бели като пудра петна. От последната им среща се бе състарила с най-малко пет-шест години. Но за разлика от друг път, днес явно не я притесняваше да ù личи преумората. А това не бе никак нормално.

Доколкото бе забелязала Аомаме, вдовицата държеше – и то с доста голям успех – да е винаги издокарана, напълно мобилизирана вътрешно, с идеално изправена стойка, със съсредоточен вид и със старателно прикрити следи от остаряване.

Аомаме взе да забелязва колко много неща всъщност бяха по-различни в къщата през този ден. Самият цвят на светлината изглеждаше променен. Дори аквариумът, един тъй обикновен предмет, не се връзваше някак си с обзаведената с антична мебел елегантна стая с висок таван.

Подпряла брадичката си, вдовицата продължи да мълчи известно време, загледана в съседното на Аомаме пространство, където, Аомаме беше убедена, нямаше кой знае какво за гледане. Вдовицата просто се нуждаеше от място, където временно да спре погледа си.

 

– Искаш ли да пиеш нещо? – попита тихо вдовицата.

– Благодаря, не съм жадна – отвърна Аомаме.

– Там има студен чай. Сипи си една чаша, ако искаш.

Вдовицата посочи масичката до вратата, върху която имаше кана чай с лед и лимонови резенчета и три чаши от шлифован кристал с различен цвят.

– Благодаря – рече Аомаме, но остана седнала в очакване какво ще каже вдовицата по-нататък.

Вдовицата обаче дълго нищо не проговори. Явно имаше нещо, което да каже на Аомаме, но ако го формулираше с думи, съдържащите се в "нещото" факти щяха да се превърнат необратимо в по-категорични факти, а ù се щеше поне за малко да отложи този момент. Изглежда, в това се състоеше смисълът на мълчанието ù. Изгледа аквариума до креслото си. После, сякаш предала се пред неизбежното, най-сетне фокусира погледа си върху Аомаме. Устните ù бяха стиснати в права линия, чиито краища най-умишлено бяха извъртени нагоре.

– Предполагам, че вече си чула от Тамару за смъртта на кучето ни – по един необясним начин?

– Чух.

– След което изчезна и Цубаса.

– Как така изчезна? – намръщи се леко Аомаме.

– Просто изчезна. Вероятно през нощта. На сутринта вече я нямаше.

Аомаме сви устни, затърси да каже нещо, но думите отказваха да се появят.

– Но аз... последния път останах с впечатление... че някой винаги спи при Цубаса... в същата стая... да я пази.

– Вярно е, но жената заспала необичайно дълбоко и изобщо не усетила кога Цубаса е излязла. Но когато изгряло слънцето, Цубаса вече я нямало в леглото ù.

– Значи, първо умира немската овчарка, а още на другия ден изчезва и Цубаса – изрече Аомаме, като да потвърди, че е разбрала правилно.

Вдовицата кимна:

– Засега няма данни, че двете събития са взаимно свързани, но според мен са.

Без никаква особена причина Аомаме хвърли поглед на аквариума върху масата. Вдовицата проследи погледа ù. Двете златни рибки си плуваха най-спокойно в стъкленото си езерце, почти без да помръдват опашка. Лятната слънчева светлина се пречупваше по много особен начин в аквариума и създаваше впечатлението, че човек наднича в загадъчна океанска пещера.

 

fish

 

– Тези рибки ги бях купила за Цубаса – опита се да обясни вдовицата. – На една от търговските улици в Адзабу имаше някакъв малък фестивал, на който я заведох. Реших, че не е здравословно да седи затворена през цялото време в една и съща стая. Естествено, Тамару ни придружаваше. Купих ù аквариума от една сергия. Тя направо се влюби в рибките. По цял ден седеше в стаята си, без да откъсва поглед от тях. Донесох ги тук, след като стана ясно, че е изчезнала. И сега аз прекарвам сумати време да ги гледам. Просто зяпам в тях, без да правя нищо. Най-странното е, че гледането на рибките не те уморява. Никога досега не ми се е случвало да гледам златни рибки толкова съсредоточено.

– Имате ли някаква представа накъде може да е заминала Цубаса?

– Абсолютно никаква. Тя изобщо няма роднини. Доколкото знам, просто няма къде другаде да отиде на този свят.

– Колко голяма е вероятността някой да я е отвлякъл насила?

Вдовицата съвсем леко завъртя глава, като да прогони досадна мушица.

– Не, заминала е съвсем доброволно. Никой не е дошъл да я принуди. Неминуемо е щял да събуди някоя от околните жени – всички те спят много леко. Затова съм убедена: тя сама го е решила и сама го е направила. Слязла е на пръсти до долу, отворила си е предната врата и се е измъкнала. Направо си го представям пред очите. Не е разлаяла кучето. Нали то загина предната нощ. Дори не се е облякла. Дрехите ù за следващия ден са си останали така, както са били сгънати. Тръгнала е по пижама. Подозирам, че и пари не е взела.

Гримасата на Аомаме се задълбочи:

– Сам-самичка – и то по пижама?

– Да – кимна вдовицата. – Но къде пък може да отиде едно сам-самичко десетгодишно момиче по пижама и без пукната пара – и то евентуално посред нощ? Според нормалната логика това е немислимо. И въпреки това, не знам защо, но на мен не ми се струва толкова странно. Напротив. Имам чувството, че просто е трябвало да се случи. Затова и не я търсим. Нищо не предприемам; седя си и гледам златните рибки. – Погледна към аквариума, после пак се обърна към Аомаме: – Да я търсим тук, сега, според мен е безсмислено. Заминала е някъде, където не можем да я стигнем.

Вдовицата престана да подпира брадичката си, сключи ръце в скута си и бавно изпусна дъха, който отдавна задържаше в себе си.

– Но за какво ù е било да го прави? – чудеше се Аомаме. – Защо ù е притрябвало да напуска приюта? Тук беше в пълна безопасност, а и нямаше къде да отиде.

– И аз не знам. Но имам чувството, че всичко почва със смъртта на кучката. Те двете се обожаваха взаимно. И смъртта на кучката – по този кървав, необясним начин – я е шокирала. Как иначе? То не остана човек в тази къща да не се шокира. А сега ми идва на ум дали пък убийството на кучето не е било някакво предупреждение към Цубаса?

– Предупреждение?

– Да не стои тук. Че знаят къде се е скрила. Че трябва да се маха. Че ако не се махне, на хората около нея може да се случат и още по-опасни неща. – Пръстите на вдовицата отмерваха в скута ù някакво въображаемо време. Аомаме реши да изчака да чуе всичко, което възрастната жена имаше да ù каже. – Според мен тя е разбрала предупреждението и доброволно е напуснала. Не че е искала да напусне – съмнявам се. Но ù се е наложило да напусне, макар да е нямала къде другаде да отиде. Лошо ми става, като си помисля как се взема подобно решение от едно десетгодишно дете.

На Аомаме ù се прищя да се пресегне и да хване вдовицата за ръка, но се възпря. Явно имаше още неща за слушане. А вдовицата продължи:

– И за мен шокът бе огромен, разбира се. Имах чувството, че някой е откъснал физически част от тялото ми. Както знаеш, канех се официално да я осиновя. Давах си сметка, че няма да е толкова лесно, но въпреки всичките предполагаеми трудности държах да го направя. Ако не станеше, нямаше да има кому да се оплача, а, честно казано, на моите години тия неща страшно ти костват.

– Но какво ù пречи на Цубаса да се върне някой ден? – попита Аомаме. Така и така и пари няма, и къде да отиде няма...

– Ще ми се да си права, но няма да стане така – рече вдовицата с абсолютно равен глас. – Може и само на десет години да е, но мисли напълно самостоятелно. Решила е и е тръгнала. Съмнявам се, че някой ден ще ù се прище да се върне.

 

– Извинете ме за момент – рече Аомаме. Отиде до масата при вратата и си наля студен чай в чашата от зелен шлифован кристал. Не че толкова я мъчеше жаждата; по-скоро искаше със ставането си да внесе принудителна пауза в разговора им. Върна се на дивана, отпи от чая и остави чашата върху стъклената повърхност на масичката. Вдовицата я изчака да се намести удобно на дивана, преди да каже:

– Стига за Цубаса – след което протегна врат и сключи длани, за да си даде емоционална пауза. – Да поговорим сега за Сакигаке и техния Вожд. Ще ти кажа какво успяхме да установим дотук. Тъкмо затова пожелах да дойдеш днес. Освен във връзка с Цубаса, разбира се.

Аомаме кимна. Точно това бе очаквала.

– Както вече казах миналия път, абсолютно длъжни сме да "се погрижим" за този техен Вожд. Да го пренесем на друг свят. Вече знаеш, разбира се, че има навика да изнасилва невръстни момичета, никое от които не е имало още първия си мензис. Съчинява някаква доктрина и се възползва от системата на сектата, за да оправдае тези свои действия. Проучих го максимално подробно, макар да ми струваше доста пари. Оказа се, че никак не е лесно. Разходите дотук надхвърлиха далеч предварителните ми очаквания, но пък успяхме да идентифицираме четирите момичета, които вероятно е изнасилил. Цубаса е била номер четири.

Аомаме вдигна чашата си и отпи от ледения чай, но не усети вкуса му: устата ù сякаш бе пълна с памук, който поемаше всички аромати.

– Още не сме наясно с всички подробности, но поне две от момичетата и сега живеят в селището на сектата – каза вдовицата. – Разбираме, че служат на Вожда в качеството си на лични негови жрици. Никога не се появяват пред обикновените вярващи. Но не знаем дали са там по своя воля, или понеже не могат да избягат. Не знаем и дали сексуалните отношения между Вожда и тях още продължават. Така или иначе, живеят на едно и също място, като семейство. В резиденцията на Вожда не се допуска абсолютно никой от редовите вярващи. Много неща продължават да са загадка.

Чашата от шлифован кристал бе започнала да се запотява върху масата. Вдовицата спря да си поеме дъх, после продължи:

– Но едно установихме със сигурност: първата от четирите жертви е дъщерята на самия вожд.

 

blue

 

Аомаме се намръщи. Лицевите ù мускули неволно се раздвижиха и силно разкривиха. Искаше да каже нещо, но гласът ù не успяваше да оформи думите.

– Наистина е така – рече вдовицата. – Смята се, че първото поругано момиче e била дъщеря му. Станало е преди десет години, когато е била на десет.

Вдовицата позвъни по вътрешния телефон и нареди на Тамару да донесе бутилка шери и две чаши. Зачакаха го смълчани; всяка от двете имаше нужда да подреди мислите си. Тамару влезе с поднос с нова бутилка шери и две тънки, елегантни кристални чашки. Подреди всичко това на масичката, отвинти капачката с рязко, точно движение, сякаш прекърши пилешки врат. Бутилката загъргори, докато наливаше шерито. Вдовицата кимна, Тамару се поклони и, както винаги, напусна помещението, без нищо да каже. И стъпките му бяха безшумни.

Не само за кучката жали, рече си Аомаме. И изчезването на момичето го е наранило дълбоко. Толкова важно бе за вдовицата, а така да му изчезне под носа! Технически погледнато, той не носеше отговорност за детето. Не беше живеещ на обекта охранител; ако нямаше нещо специално, което да го задържи у вдовицата, нощем спеше в собствения си дом, на десет минути път пеша. И смъртта на кучката, и изчезването на момичето се бяха случили през нощта, докато не е бил на работа. И на двете е нямало как да попречи. Пък и задачата му бе да охранява вдовицата и къщата с върбите. В задълженията му не влизаше приютът, който поначало бе извън оградата на резиденцията. И въпреки всичко Тамару възприемаше събитията като личен провал – и като непростима обида.

 

– Готова ли си да се погрижиш за този човек? – попита вдовицата Аомаме.

– Напълно готова – потвърди Аомаме.

– Никак няма да ти е лесно – каза вдовицата. – Поначало задачите, които ти възлагам, никак не са леки. Но тази е нещо съвсем изключително. Ще направим цялата необходима предварителна подготовка, но никак не съм убедена, че ще сме в състояние да гарантираме сигурността ти. Рискът вероятно ще е по-висок от всеки друг път.

– Разбирам.

– Както и друг път съм ти казвала, предпочитам да не те пращам в опасни ситуации, но най-честно ти заявявам – този път изборът ни е ограничен.

– Не възразявам – рече Аомаме. – Не можем да оставим този човек жив на този свят.

 

 

1q84 2   1Q84, книга 2 (превод Венцислав К. Венков, 368 стр, цена 16 лв, издателство Колибри) e в книжарниците от 19 ноември

 

Помощ, простете

Неделя, 03 Февруари 2013г. 19:49ч.

"Бях обичал, щях да обичам отново, но се надявах да мина и без любов" – това казва Октав (алтер-его героят на Фредерик Бегбеде от 9,99 лв.), докато се преквалифицира от рекламист в ловец на модели в Русия в романа Помощ, простете... и хлътва самоубийствено по 14-годишната золотая девочка Лена Дойчева. Дали любовта трае три години, Октав едва ли знае, но ето я и неговата изповед пред отеца от православния храм Христос Спасител в Москва...

 

 

В годината, когато навърших четирийсет години, напълно откачих. Преди това, като всички останали, се правех на нормален. Истинската лудост се проявява, когато социалната комедия приключи. Това се случи след втория ми развод. Бяха ми останали още малко пари и напуснах страната. Бях обичал, щях да обичам отново, но се надявах да мина и без любов – това "нелепо чувство, придружено от непристойни движения", както казва Теофил Готие. Впрочем бях зарязал всички твърди дроги, не виждах защо любовта да бъде изключение. За първи път от раждането ми живеех сам и се надявах известно време да се възползвам от това. Вероятно приличах на моята лишена от структура епоха. Признавам, че е отвратително да се живее без гръбнак. Наистина не знам как се справят останалите безгръбначни. Израснах в разделено семейство, преди да разделя и моето. Нямах нито родина, нито корени, не бях привързан към каквото и да било, освен към едно забравено детство, чиито снимки звучаха фалшиво, и към един лаптоп с безжичен интернет, който ми създаваше илюзията, че съм свързан с останалия свят. Върховната свобода за мен бе амнезията; в днешно време тя е много разпространена болест. Пътувах без багаж и наемах обзаведени апартаменти. Мислите си, че е кофти да се живее сред мебели, които не сте избирали? Не съм съгласен. Истински кофти е да прекарвате часове в магазина, колебаейки се между различни видове столове. Не се интересувах и от коли. Мъжете, които постоянно сравняват обема на двигателите си и губят ужасяващо много време в изброяване на различни марки, са просто жалки. Четях джобни издания, като подчертавах някои изречения с химикалка, преди да захвърля и двете в кошчето (книгата и химикалката). Опитвах се да не пазя нищо другаде, освен в главата си. Имах чувството, че съм задръстен от предмети, но май и от мисли, които като че ли заемаха още повече място. Старите ми телевизори бяха струпани в кашони, в един склад с ламаринен покрив в покрайнините на Париж. Задрасквах изминалите дни в бележника си като някой затворник, който дълбае черти на стените на килията си. Тъй като вече не четях френски вестници, научавах новините със седмици закъснение. "Виж ти, Еди Баркли умрял!" По цели седмици не излизах никъде, свързвах се със света единствено чрез сайтове за лекарства или за секс. През 2005-а не ядох нищо. Вярвах, че съм се освободил от миналото както се зарязва жена: подличко, без да застанеш очи в очи с нея. Въобразявах си, че съм гражданин на света. Възприемах Европа като древна забележителност, която може да бъде разгледана без екскурзовод, само с помощта на джобен джипиес – черна кутия, от която се разнася строг женски глас: "След 500 метра завийте надясно". Пишех пощенски картички, които не изпращах. Трупах ги в кутия за обувки, заедно с онези, които ми връщаха с печат: "Лицето вече не живее на посочения адрес". Не ми се щеше да тъгувам, но човек не може да забравя по поръчка. Не знам защо ви разказвам всичко това. Всъщност бих искал да ви разкажа как разбрах, че тъгата е необходима.

 

Дори професията ми не беше сериозна: ловец на таланти – звучи патетично. Плащаха ми, за да открия най-красивото момиче на света, а в Русия имах огромен избор. Понякога изпитвах чувството, че съм паразит, контрабандист или сводник; лешояд, който се храни единствено със свежа плът; капитан Ахав, чийто бял кит се нарича Миряна, Люба или Варвара. Професионалното ми бъдеще зависеше от няколко мерки, от някоя обиколка на гърдите, тънка талия или палав профил. От пръв поглед можех да различа непокорното носле, сластната уста, изпъкналото чело, скритата в пашкул копринена буба. Търсех точното съотношение между раздалечеността на очите и дължината на шията, съвършеното противоречие между безсрамието на напъпилата гръд и невинността на крехката ключица. Красотата е математическо уравнение: например разстоянието от основата на носа до брадичката трябва да е същото като от горната част на челото до веждите. Съществуваха определени норми – като "златното число" (1,61803399), което представлява височината на Хеопсовата пирамида, разделена на половината от основата ù. Ако разделите височината си на разстоянието от земята до пъпа ви, трябва да получите въпросното число, което следва също да е равно на разстоянието от земята до пъпа ви, разделено на разстоянието от пъпа до върха на главата ви. Иначе не ставате за чукане.

 

Ежедневието ми беше простичко: спане до късно, замаяно ставане към два следобед, кастинги и фотосесии, раздаване на визитни картички вечер. Пример за подражание ми бе Доминик Галас, прочутият французин, който през 1987-а бе открил Клаудия Шифър в някаква дискотека в Дюселдорф. Бе излязъл в пенсия на 43 години и го срещнах на плажа в Сен Бартелеми – готин тип, по-скоро добре запазен за човек, който не е спал двайсет години. Професията ни на естетически вербовчици е трудна – колко пъти бях вярвал, че съм попаднал на рядката перла, на бъдещата звезда, на извивките на столетието, за да установя, приближавайки се, че създанието е повехнало, пъпчиво, тлъсто, че брадичката ù е скосена, прасците ù се подуват, косите ù падат, сутиенът ù е празен, а коленете ù се извиват навътре? Галас често повтаряше следната сентенция (на Оскар Уайлд, но наобратно): "Не се доверявай на първото си впечатление, то винаги е неправилно". Клаудия Шифър не приличала на нищо, когато я видял да подскача на някакъв немски дансинг. Била висока тевтонска талпа като хиляди други, с четвъртити като зъбите ù рамене. Но той видял в нея потенциала на новата Бардо. Подобно на Гиа, грузинския вербовчик, който откри Наталия Водянова в Нижни Новгород, или на арменеца Тигран, който контролира набирането в Москва, той притежаваше набито око, поглед за нещата и необходимите връзки. Човек не става току-така откривател на модели: трябва да се надушват добрите предложения, да се поддържат контакти и да се спазват определени правила, най-важните от които са следните шест:

1. Не злоупотребявай сексуално с момичетата (освен ако те не го желаят).

2. Никога не искай телефона на момиче, което вече има договор с Гиа или Тигран.

3. Винаги се движи с кола с шофьор и телохранители.

4. Никога не заговаряй момичета, които нощем носят слънчеви очила.

5. Не докосвай кокаин.

6. И най-вече, никога не се влюбвай.


begbe2


Фотогеничността е истинска загадка. Някои фантастични на живо момичета на снимка не приличат на нищо. Тогава най-добре ги изчукай и никакъв договор. Най-страхотните момичета не улавят светлината, докато някаква случайна мацка с кръгъл нос и хлътнали очи може да се окаже доходоносна, ако притежава божия дар да бъде обичана от камерата. Въпрос на костна система и индивидуалност, на сенки по бузите, на волева брадичка, на меланхолия или първичност в излъчването. Затова никога не излизам без добрия стар полароид. Цифровите апарати изравняват неравностите, дигиталното омазнява косата. Корин Дей открива Кейт Мос за първата ù сесия в "The Face", попадайки на моментна снимка, заснета от Сара Дукас от лондонската агенция "Сторм", която срещнала Мос на летището в Ню Йорк. Тогава малката англичанка била на четиринайсет години и мечтаела да стане стюардеса. Сега тя печели 30 милиона лири годишно (а нейната агентка взема 10 % от всичко, понякога нощем я сънувам!). Не знам дали днес на Кейт Мос ù се случва да пътува с пътнически самолет.

 

В работата си трябваше да знам кое им го вдига на пичовете. Момичетата, които карат жените да пазаруват, са онези, които възбуждат съпрузите им. А мъжете в началото на XXI век се възбуждаха от непорочността. Всички искаха непорочност, вероятно защото се намираха за отвратителни. Мъжете вече биваха привличани единствено от детската физика, вследствие на което жените се правеха на розови момиченца. Никога не съм се доверявал на мъже, които се появяват на публични места с хлапачки – те или са измамници от Сен Тропе, или са прикрити хомосексуалисти. Фукат се с тях като автомобилисти зад волана на новото си спортно купе. Във времето, когато красивата жена се бе превърнала в трофей, някои събирания приличаха на конкурси за дакели – печелеше този, който доведеше най-свежото зверче. Мъжете сравняваха телата на придружителките си, цвета на очите им, аромата на косите им и дължината на поводите им.

– Виж младата ми годеница със светлосините очи.

– Ти пък само погледни моята порцеланова кукла с извитите мигли.

– Много е стара. Да не си си забравил очилата?

– Твоята е като баба ми, пардон, като дядо ми. По-добре забий малката ù сестра.

– А пък дъщеря ù на твоята сигурно е по-готина.

– (Смехове.) Добре, че тези патки не говорят френски!

– Бягай, целуни я по бузката, като избършеш с брадата си част от грима, ще блесне бебешкият ù тен.

– Млъквай, че се влюбвам.

– Мога да ти отстъпя всичко, но не и нея.

– Не искам б. у. („втора употреба" на руски жаргон).

Жените също постоянно се преценяваха една друга, като проститутки на тротоара.

– Гърдите ми са по-големи от твоите!

– Да, но моите са истински!

 

Навсякъде претегляха телата като на пазарска сергия. Всички искаха да са неповторими, но в действителност всички желаеха да приличат на една и съща корица на списание. А чувствата по никакъв начин не влизаха в сметката. Хората мислеха, че се влюбват, а всъщност се подчиняваха на поредната кампания на Гес. Бяхме навлезли в епоха на сексуалното бездушие. Естествено, аз не познавах други времена, което прави всякакво сравнение трудно, но не вярвам човешките същества някога да са били толкова завистливи. Откакто егоцентризмът се бе превърнал във водеща идеология, хората напълно бяха луднали. Рекламните специалисти, които определяха световната мода, разполагаха с безпрецедентна в историята ударна сила. Годишните инвестиции за рекламно място биха премахнали десет пъти глада по света, но се считаше за по-наложително да се вадят нови и нови лица, за да могат луксозните марки да останат в top of mind на гладуващите. Философът от Карлсруе Петер Слотердийк бе нарекъл тази система "дезиризъм без граници". Ако групата "Конде Наст" им бе предложила, мисля, че огромното мнозинство млади дезиристи биха приели да си обявят нова война заради една публикация в следващия брой на "Вог".

 

begbe5

 

Това бе епоха, в която единствената утопия беше физическа. Телевизионният сериал, който най‑добре обобщаваше първото десетилетие на XXI век, се наричаше "Клъцни/срежи". Двама пластични хирурзи от Маями обясняваха следното на своите клиенти: "Ако спрем да се борим за съвършенството, по-добре да умрем". Някои от диалозите в сериала ги знам наизуст. Момиче с писклив глас пее в началото: Make me beautiful. A perfect mind, a perfect face, a perfect life. Любимият ми епизод: третият, когато една дебелана се застрелва в устата, защото доктор Макнамара отказва да ù направи липосукция. Мозъкът на дебеланата опръсква снимките на топмодели, които е закачила в стаята си. Наистина много вълнуваща сцена, с хемоглобинови пръски върху гърдите на Ел Макферсън и панорама върху тлъстия труп, проснат на мокета като някой бял кит на Саут Бийч. Следва кадър на съвършено синьото небе на Флорида, символизиращо отсъствието на всякакво нещастие.

 

Човешкото око е естествено привлечено от правилните черти, гладката кожа и повърхността на устните. Правилният нос улеснява човешките взаимоотношения. Неслучайно наричат гърдите очи – те приковават погледите и насърчават към общуване. Логично е красивите да са по-добре платени от грозните, защото носят повече пари. Явно се налага да си инжектираме ботулинов токсин, за да получим повишение на заплатата, да добавяме по 50 грама във всяка гърда чрез периареоларен срез, за да се издигнем в предприятието, да преразпределяме мастната тъкан в бузите и да увеличаваме челюстта, за да се изкачим по социалната стълбица. Опитайте сами: ще видите, че повече ви се работи с млади и красиви същества, че се чувствате по-добре с хора, които нямат торбички под очите, че по-естествено се подчинявате на хармоничните, гладки, незасегнати от възрастта лица. Външността не просто прикрива истината, тя управлява.

 

Не знам дали имам сърце, но съм сигурен, че имам тяло, което бие. Не съм убеден, че заслужавам прошката на вашия Господ, но изповедта несъмнено ще ми помогне не по-зле от психоанализата, при това ще ми излезе по-евтино. Въпреки постоянното течение вашата огромна, претрупана с икони църква е най-луксозният диван. Открих го през нощта, през една леденостудена нощ, когато, подтикнат от гордостта на пиянството, реших да се опъна на приятелите ми и да се прибера пеша. "След 50 метра завийте наляво" – казваше ми моят механичен приятел, скрит в джоба на палтото ми. Ослепителната пълна луна бе нанизана върху вашата камбанария като курва на клиент. Спрях да се полюбувам на импровизираната гигантска целувчена торта край скованата в лед река. Сенките на крановете очертаваха квадрати по снега – крачех из някаква кръстословица. Дали луната не бе предизвикала прилив в мозъка ми? Не можех да откъсна поглед от вашия масивен събор, който ми напомняше купола на "Инвалидите", където погребали Наполеон, след като се отказал да завладява страната ви. Въпреки настоятелните молби на мис Джипиес, обиколих площада, докато не измръзнах напълно (нали си спомняте, че беше 39 градуса под нулата?). Когато най-накрая плахо се приближих до вашата свещена сграда, каква бе изненадата ми да ви видя да излизате, отче йерохпромандрит, загърнат в дълга, покрита със скреж мантия! Бяхте само помощник-поп, стажант-поп с лош френски, когато ви срещнах на улица "Дарю", а аз бях дописник във Воаси. А сега сте глава на най-голямата черква в Москва! Не знаех, че може да се стигне от улица "Дарю" до Москва, без да се мине през квадратчето Константинопол! Вие не се бяхте променили, но аз – да: заради къдравата ми брада ви отне известно време да ме познаете. После избухнахте в смях и отидохме да се подслоним в преддверието, преди да се уговорим за тази изповед. Спомняте ли си гуляите ни на "Дарю", в руската бакалия, преди повече от десет години? Това ставаше през XX век, когато Църквата ви беше преследвана... Как се казваше хубавката сервитьорка, която пълнеше чашките ни с черешова водка... Олга? А, да, Олга, добра памет имате... Признайте, че малката доста ви привличаше! Една от първите блондинки в живота ми. Спомням си кръглите ù горещи гърди, като излезли от фурната кифлички. Можеше да изпита оргазъм само от зърната, без да се докосва долу, достатъчно бе да ги ощипеш силно и изпадаше в несвяст. Да, митрополите, имах малка история с нея, от която стените на таванското студио се тресяха... Целуваше се като ескимос, потърквайки нос в моя. Много ви обичаше. Трябваше да се ожените за нея, защото нали на православните свещеници им е позволено! А, все още сте ерген? Ха-ха, не е глупав попът! Извинете, шегувах се. Колко се радвам да ви видя отново, отче, след всички тези години! Нищо не е случайно – имахме среща. Нощта, когато се заклех да се видим отново, щях да умра от студ. Оттогава съм като всички останали – нося абсурдна кожена ушанка и водонепромокаем зелен анорак. Мразът е лек срещу дендизма.

 

 

 

begbecover   Помощ, простете (превод Георги Ангелов, 184 стр, цена 12 лева, издателство Колибри) е в книжарниците


Филмът Идеалът по романа Помощ, простете и срещата с Фредерик Бегбеде откриват фестивала CineLibri 2016 5 октомври (Зала 1, НДК, 19:00), 13 октомври (Люмиер, 19:00), 15 октомври (Люмиер, 19:00) и във Варна – 7 октомври (ФКЦ, зала Европа, 20:15)

Любовен саботаж

Неделя, 30 Юни 2013г. 18:38ч.

Китай е като умела прелъстителка, която успява да привърже хората към себе си, като ги кара да забравят многобройните ù несъвършенства, без дори да ги прикрива" пише космополитната писателка Амели Нотомб в романа Любовен саботаж (откъс от него четете по-долу), докато малката ù (едва петгодишна) героиня препуска в галоп през Тянанмън, Забранения град, Храма на небето, Великата китайска стена... , за да се озове в гетото на международната дипломатическа общност Санлитун и в разгара на детската война там, предизвикана от... Хубавата Елена. Комунизъм, любов, вентилатори и други метафори се преплитат в неподражаемия стил и ирония на Амели, чиито спомени от Китай може и да звучат така: "Тичах и си представях, че земята е моето тяло и че го тъпча с дървени обувки, за да се подчиня на моята хубавица, и че ще го тъпча, докато изпадне в агония."

 

 

Възседнала моя кон, галопирах гордо сред вентилаторите.

Бях на седем години. Усещането за прекалено много въздух в мозъка ми беше несравнимо. Колкото по-бързо фучах, толкова повече кислород нахлуваше в него и го продухваше.

Конят ми стигна до площада на Големия вентилатор, наричан с тривиалното име Тянанмън. После сви надясно по булеварда на Обитаемата грозота.

Държах поводите с една ръка. Другата даваше израз на вътрешния ми безкрай, като галеше ту задницата на коня, ту небето над Пекин.

Елегантната ми стойка вземаше ума на минувачите, униформите, магаретата и вентилаторите.

Нямаше нужда да пришпорвам животното. Китай го бе създал по мой образ и подобие – палеха го големите скорости. Движеха го вътрешният му плам и възхищението на тълпите.

Още първия ден бях разбрала аксиомата – в Града на вентилаторите всичко, което не беше великолепно, беше уродливо.

С други думи, почти всичко беше уродливо. Откъдето следва: красотата на света, това бях аз.

Не че моите седемгодишни кожа, плът, коса и скелет можеха да засенчат вълшебните същества от градините на Аллах и от гетото на международната общност.

Красотата на света беше дългият танц, който подарявах на деня, красотата на света беше бързината на моя кон, черепът ми, разгърнат като корабно платно от дъха на вентилаторите.

 

sabotage   фотография © Misha Mar

 

Пекин миришеше на детска повръщня.

По булеварда на Обитаемата грозота единствено звукът на галопа можеше да заглуши кашлиците, забраната да се общува с китайците и ужасяващата празнота на погледите.

С приближаването към оградата конят забави ход, за да позволи на пазителите да ме идентифицират. Не им се сторих по-подозрителна от друг път.

Проникнах в сърцето на гетото Санлитун, където живеех, откакто бе измислена писмеността, тоест от две години насам, някъде през неолита, при режима на Бандата на четиримата.

"Светът е всичко, което е налице", пише Витгенщайн в прекрасната си проза. През 1974-та Пекин не беше налице – не мисля, че бих могла по-добре от това да опиша ситуацията. Витгенщайн не беше любимият ми автор на седем години. Но очите ми бяха изпреварили мисълта му, за да достигнат до извода, че Пекин няма нищо общо със света.

Бях се нагодила към ситуацията – имах си кон и пипаловидна аерофагия в мозъка. Имах всичко. Бях една безкрайна епопея.

Чувствах родство само с Великата китайска стена – единствената човешка постройка, която може да се забележи от Луната. Само тя ми пасваше по мащаб и не препречваше погледа, а го повеждаше към безкрая.

Всяка сутрин една робиня идваше да реше косите ми.

Тя не знаеше, че ми е робиня. Смяташе се за китайка. Всъщност нямаше националност, след като беше моя робиня.

Преди Пекин бях живяла в Япония, където човек можеше да намери най-добрите роби. В Китай не бяха нищо особено. В Япония, когато бях на четири години, имах робиня, която ми беше изцяло отдадена. Често се просваше в краката ми. Хубаво беше. Китайската робиня нямаше такива обноски. Сутрин започваше с грубо ресане на дългата ми коса. Крещях от болка и мислено ù нанасях безброй камшични удари.

После тя сплиташе косата ми в една или две прекрасни плитки с древното артистично умение, което културната революция не беше успяла да накърни. Предпочитах да ми прави само една плитка, струваше ми се, че това повече подхожда на човек с моето положение. Тази китайка се казваше Тре – име, което от първия миг ми се стори неприемливо. Осведомих я, че ще носи очарователното име на японската ми робиня. Тя ме погледна смаяно и продължи да се нарича Тре. През този ден разбрах, че в политиката на тази страна има нещо гнило.

Някои страни действат като наркотик. Такъв е случаят и с Китай. Той има учудващата способност да превръща всички, които го посещават, и даже тези, които само говорят за него, в хора с големи претенции.

От много претенции някои прописват, което обяснява огромния брой книги за Китай. По подобие на вдъхновилата ги страна, тези книги са или най-доброто (Лейс, Сегален, Клодел), или най-лошото, което може да се напише.

Аз не бях изключение от правилото.

Китай ме направи крайно претенциозна.

Но си имах извинение, което много малко бездарни китаисти биха могли да изтъкнат – бях на пет години, когато пристигнах в Китай, и на осем, когато го напуснах.

Спомням си отлично деня, в който разбрах, че ще живея в Китай. Бях едва на пет години, но вече схващах най-важното – че ще мога да се фукам с това.

Правилото действа безотказно – дори и най-големите критици на Китай изживяват перспективата да попаднат там като рицарско посвещение.

Нищо не звучи по-тежкарски от това, да кажеш с разсеян вид: "Връщам се от Китай". И до ден днешен като усетя, че някой не ми се възхищава достатъчно, изричам разсеяно фразата "когато живеех в Пекин".

Наистина е странно. В края на краищата бих могла да кажа "когато живеех в Лаос", което би било доста по-изключително. Но не толкова шик. Китай е класика, безусловност, "Шанел № 5".

Не всичко може да се обясни със снобизма. Голяма роля играят фантазиите. Туристът, пристигнал в Китай без своята хубава доза китайски илюзии, няма да види друго освен един кошмар.

Майка ми винаги е имала най-щастливия характер на земята. Вечерта, когато пристигнахме в Пекин, грозотата така я порази, че тя заплака. Тя, която никога не плаче.

Разбира се, имаше ги Забранения град, Храма на небето, Благоуханната планина, Великата китайска стена, Гробниците на династията Мин. Но всичко това – в неделя.

През останалите дни на седмицата имаше само мръсотия, отчаяние, изливане на бетон, гетото, надзора – все дисциплини, в които китайците са шампиони.

Няма друга страна, която така да заслепява. Тези, които я напускат, разказват, че са видели прекрасни неща. Въпреки честността си, те са склонни да не споменават за пълзящата грозота, която няма как да не са забелязали. Това е особен феномен. Китай е като умела прелъстителка, която успява да привърже хората към себе си, като ги кара да забравят многобройните ù несъвършенства, без дори да ги прикрива.

 

Две години преди това баща ми с тревожен вид бе приел назначението си в Китай.

Аз лично намирах за немислимо да напусна село Шукугава, планините, къщата и градината.

Според баща ми проблемът бил другаде. Той смяташе, че Китай не върви на добре.

– Там има ли война? – попитах с надежда.

– Не.

Недоволствам. Карат ме да напусна моята любима Япония заради една страна, в която дори няма война.

Разбира се, това е Китай, звучи добре, но как ще я кара Япония без мен? Тревожи ме лекомислието на министерството.

Годината е 1972-ра. Готвим се да заминаваме. Атмосферата е напрегната. Опаковат плюшените ми мечета. Чувам да казват, че Китай е комунистическа страна. Това трябва да се анализира. Става все по-лошо – къщата се опразва от предметите си. Настъпва миг, в който всичко е изнесено. Трябва да се тръгва.

Летището на Пекин. Няма съмнение – това е друга страна.

По неясни причини моите куфари не са пристигнали с нас. Трябва да останем няколко часа на летището, за да ги изчакаме. Колко точно? Може би два, може би четири, може би двайсет. Елемент от чара на Китай – неговата непредвидимост.

Чудесно. Това ми позволява веднага да се заема с анализа на ситуацията. Разхождам се из летището и го оглеждам с изпитателен поглед. Не ме бяха излъгали – тази страна е различна. Не бих могла да кажа по какво се различава от другите. Да, грозна е и точно такава грозота никога не съм виждала. Сигурно съществува дума за нея, но аз още не я знам.

Питам се какво би могло да е комунизмът. На пет години съм и съм прекалено изпълнена с достойнство, за да попитам възрастните какво означава това. В края на краищата не съм имала нужда от тях, за да се науча да говоря. Ако трябваше всеки път да ги разпитвам за значението на думите, щях все още да мънкам неясно.

Сама разбрах, че "куче" означава куче, че "лош" означава лош, и не виждам защо трябва да ми се помага, за да разбера още една дума.

Още повече че това не би трябвало да е трудно. Тук има нещо много специфично – хората са облечени еднакво, светлината е като в болницата в Кобе... Защо ли е така?

Но да не избързваме. Комунизмът е тук, това е ясно, но да не му търсим лековати определения. Смисълът на думите е сериозна работа.

Кое е най-странното нещо тук?

Изведнъж този въпрос ме изтощава. Лягам върху една голяма каменна плоча на летището и заспивам на секундата.

Събуждам се. Не знам колко часа съм спала. Родителите ми все още чакат куфарите и изглеждат потиснати. Брат ми и сестра ми спят на пода.

Забравих за комунизма. Жадна съм. Баща ми ми дава банкнота, за да си купя нещо за пиене.

Разхождам се. Няма начин да си купя цветна газирана напитка като в Япония. Тук продават само чай.

"Китай е страна, в която се пие чай", казвам си. Добре. Приближавам се до старчето, което сервира тази течност. Той ми подава димяща купа.

Сядам на пода с огромната купа. Чаят е силен и невероятен. Никога не съм пила такъв. Опива ми мозъка за няколко секунди. Това много ми харесва. Ще върша велики дела в тази страна. Подскачам из летището и се въртя като пумпал.

И изведнъж се озовавам лице в лице с комунизма.

 

sabotage3   фотография © Misha Mar

 

Вече е черна нощ, когато куфарите най-после пристигат.

Някаква кола ни повежда през безкрайно странен свят. Почти полунощ е, улиците са широки и пусти.

Родителите ми изглеждат все така потиснати, брат ми и сестра ми се оглеждат учудени.

Теинът започва да произвежда фойерверки в главата ми. Външно не показвам нищо, но съм възбудена до полуда. Всичко ми изглежда грандиозно, като се започне с мен самата. Идеите в главата ми си играят на дама.

Не си давам сметка, че този екстаз не върви на обстановката. Не се вписвам в Китай на Бандата на четиримата. И това ще продължи три години.

Колата пристига в гетото на Санлитун. То е оградено с високи стени, а стените са пазени от китайски войници. Сградите приличат на затвори. Отреден ни е апартамент на четвъртия етаж. Няма асансьор, по стълбището се стича урина.

Качваме куфарите. Майка ми плаче. Разбирам, че няма да е проява на добър тон да демонстрирам моята еуфория, и я запазвам за себе си.

През прозореца на новата ми стая Китай изглежда смешно грозен. Поглеждам снизходително към небето.

Подскачам на леглото като на трамплин.

"Светът е всичко, което е налице", пише Витгенщайн.

Според китайския вестник в Китай са налице всякакви поучителни неща.

Нито едно не можеше да се провери.

Всяка седмица с дипломатическата поща пристигаха родните вестници – в тях материалите, посветени на Китай, сякаш се отнасяха за друга планета.

Едно циркулярно писмо в ограничен тираж бе разпространено сред членовете на китайското правителство и по силата на някакъв необичаен стремеж към прозрачност – сред чуждите дипломати. То произлизаше от редакцията на "Женмин Жибао" и съдържаше новини, прекалено лишени от възторженост, за да са достоверни. Беше невъзможно да се прецени точността им – под властта на Бандата на четиримата самите им съчинители губеха нишката.

На чуждестранната общност ù беше трудно да се ориентира. Много дипломати казваха, че всъщност нямат и най-малка представа какво става в Китай.

Затова докладите, които пишеха до своите министерства, бяха най-хубавите и най-литературните в цялата им кариера. И няма защо да се търси някакво друго обяснение на факта, че много писателски призвания се раждат в Пекин.

Ако Бодлер можеше да знае, че онова негово "където и да е, стига да е извън света" би намерило съвършената си илюстрация в тази китайска смесица от вярно, невярно и нито вярно, нито невярно, той нямаше да го желае така страстно.

В Пекин през 1974-та не четях нито Витгенщайн, нито Бодлер, нито "Женмин Жибао".

Четях малко, защото имах прекалено много работа.

Четенето на книги е подходящо за безделни възрастни, които все трябва да се занимават с нещо.

А аз имах важни функции.

Имах кон, който отнемаше три четвърти от времето ми.

Имах тълпи за очароване.

Имах репутация за опазване.

Имах да създавам легенда.

А най-вече имаше война – епичната и страшна война в гетото на Санлитун.

Вземете една сюрия деца от всички националности и ги затворете в тясно, бетонирано пространство. Оставете ги свободни и без надзор. Тези, които предполагат, че децата ще си подадат приятелски ръце, са големи наивници.

 

sabotage1   фотография © Misha Mar


Нашето пристигане съвпадна с една конференция на върха, на която бе декларирано, че краят на Втората световна война е бил малко преждевременен.

Всичко можеше да започне отначало, след като нищо не се бе променило и лошите продължаваха да бъдат германците. А германци в Санлитун не липсваха.

Освен това Втората световна война не се беше разгърнала достатъчно. Този път на страната на съюзниците се нареждаха всички възможни нации, включително чилийци и камерунци.

Обаче никакви американци, нито англичани.

Расизъм? Не, география.

Войната се водеше в гетото на Санлитун.

Англичаните бяха настанени в старото гето, наречено Уайдзяо Далоу. Американците пък живееха всички заедно в частното си ранчо около своя посланик, някой си Джордж Буш.

Отсъствието на тези две нации въобще не ни притесни. Можехме и без англичани и американци. Но без германци не можехме.

Войната започна през 1972-ра. През тази година разбрах една огромна истина – на земята може без всичко друго, но не и без враг.

Без враг човекът е същество окаяно. Животът му е истинско изпитание, унило и тягостно несъществуване.

Врагът, това е Месията.

Самото му наличие е достатъчно, за да се задейства човешкото същество.

Благодарение на врага злокобният инцидент, наречен живот, се превръща в епопея. Така че Христос е бил прав да каже: "Обичайте враговете си".

Но е направил някои погрешни заключения, а именно, че трябва да се помирим с врага, да подадем и другата си буза и т.н.

Как ли пък не! Ами нали, като се помирим с врага си, той престава да е враг.

А ако вече няма враг, човек трябва да си намери друг и всичко започва отначало.

Така че е безсмислено.

Значи, трябва да обичаме врага си, но да не му го казваме. В никакъв случай не трябва да се стига до примирие.

Примирието е лукс, който човекът не може да си позволи.

Неслучайно всички мирни периоди са завършвали с нова война.

Докато войните обикновено приключват с мирни периоди.

Тъй че мирът е вреден за човека, докато войната е полезна.

Следователно трябва да приемем философски няколкото ù неприятни страни.

 

 

loving-sabotage   Любовен саботаж (превод Светла Лекарска, 120 стр, цена 12 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците

 

Квартал Петте кьошета

Вторник, 31 Октомври 2017г. 15:15ч.

Сякаш неслучайно прословут квартал в Лима и софийско кръстовище споделят общото име Петте кьошета – прозата на Нобеловия лауреат Марио Варгас Льоса винаги е имала общи пресечни точки с родната действителност, които трябва да е забелязал и самият Льоса при посещението си в София през 2013. Това важи и за най-новия роман на перуанския писател Квартал Петте кьошета (откъс от него ви очаква по-долу), в който, като на кръстовище, се пресичат политика, журналистика, шантаж, еротични компромати, мръсни тайни и... лостове за контрол и манипулации, които Властта използва във всяко едно кътче по света... и у нас.

 

 

Още щом го видя да влиза в кабинета, инженер Енрике КарденасКике за приятелите и жена му – изпита странно раздразнение. Какво го дразнеше в журналиста, който се приближаваше към него с протегната ръка? Тарзанската му походка ли – той размахваше ръце и се поклащаше от крак на крак като Царя на джунглата? Или мишата усмивчица, от която си бърчеше челото под намазаната с гел коса, прилепнала към черепа му като метална каска? А може би тесният панталон от лилаво кадифе, който пристягаше като ръкавица мършавото му телце? Или пък тези жълти обувки на платформи, с които се надяваше да изглежда по-висок? Всичко в този човек му изглеждаше грозно и пошло.

– Много ми е приятно, инженер Карденас – протегна му той малка мека ръчица, която овлажни неговата с потта си. – Най-после след продължително настояване ми разрешавате да ви стисна ръката.

Имаше писклив глас – звучеше така, сякаш се присмиваше – и малки подвижни очички. Тялото му беше като на болен от рахит и Енрике дори надуши воня на потни крака или подмишници. Дали заради миризмата още с влизането си този тип му стана толкова антипатичен?

– Съжалявам, знам, че сте се обаждали много пъти – извини се Кике не особено убедително. – Не мога да приемам всички, които ме търсят, нямате представа колко е претоварен графикът ми. Седнете, моля.

– Много добре си го представям, господин инженер – каза човечецът. Обувките му на високи токове проскърцаха. Носеше силно вталено синьо сако и вратовръзка с преливащи се цветове, която сякаш го душеше. Всичко в него беше като недорасло, включително гласът му. На колко ли години беше? На четиресет, на петдесет?

– Какъв фантастичен изглед имате оттук, господин инженер! Там в дъното е хълмът Сан Кристобал, нали? На двайсети или на двайсет и първия етаж се намираме?

– На двайсет и първия – уточни Кике. – Имате късмет, че днес е слънчево и можете да се насладите на гледката. Обикновено през този сезон мъглата закрива целия град.

– Да виждате Лима в краката си навярно ви дава усещане за огромна власт – пошегува се посетителят. Кафявите му очички шареха неспокойно и на Кике му се стори, че във всичко, което казва, се крие дълбока неискреност. – Какъв елегантен офис, господин инженер. Разрешете да хвърля един поглед на тези картинки.

kvart

 

Сега гостът взе да обикаля и да оглежда най-спокойно чертежите на тръбопроводи, макари, бутала, резервоари и помпи, с които дизайнерката Леонорсита Артигас го бе убедила да украси стените на кабинета: "Не приличат ли на абстрактни рисунки, Кике?". Хрумването на Леонорсита, която поне се бе сетила между безличните чертежи да окачи фотоси с красиви перуански пейзажи, му бе струвало цяло състояние.

– Да ви се представя – каза най-после дребосъкът. – Роландо Гаро, журналист по рождение. Ръководя седмичника Дестапес.

Подаде му визитка със същата крива усмивка и с все същия тънък, писклив глас, който сякаш бе обрасъл с бодли. Ето кое най-много го дразнеше в него, реши Енрике, не лошата миризма, а гласът му.

– Знам кой сте, господин Гаро – индустриалецът се опита да бъде любезен. – Гледал съм веднъж-дваж телевизионното ви предаване. Свалиха го по политически причини, нали така?

– Свалиха го, защото казвах истината, а това нито днес, нито когато и да било не се е толерирало кой знае колко в Перу – заяви журналистът с горчивина, ала без да престава да се подхилва. – Вече са ми сваляли няколко предавания по радиото и по телевизията. Рано или късно по същата причина ще ми закрият и Дестапес. Но не ми пука, това са рисковете на професията в тази страна.

 

Присвитите му очички го гледаха предизвикателно и Енрике съжали, че е приел този тип. Защо го направи? Защото секретарката му, на която ѝ бяха дошли до гуша обажданията му, го бе попитала: "Да му кажа ли, че въобще не желаете да го приемете, господин инженер? Не мога да го понасям повече, с ваше позволение. Побърка ни всички в офиса. Обажда се по пет-шест пъти на ден вече седмици наред". Той си бе помислил, че все пак един журналист някой ден може да се окаже полезен. "И опасен", заключи. Прониза го предчувствие, че нищо добро няма да излезе от това посещение.

– Кажете с какво мога да ви бъда полезен, господин Гаро? – Забеляза, че журналистът бе престанал да се усмихва и се бе вторачил в него с поглед, който бе едновременно благодушен и саркастичен. – Ако става дума за рекламни обяви, мога да ви кажа отсега, че не се занимаваме с това. Имаме договор с фирма подизпълнител, която администрира цялата реклама на концерна.

Очевидно посетителят не търсеше реклами за седмичника си. Човечецът бе станал много сериозен. Не каза нищо, само го наблюдаваше безмълвно, сякаш търсеше думи, за да продължи. Или с тази пауза се опитваше да го изнерви? И наистина, докато чакаше Роландо Гаро да си отвори устата, Енрике започна да изпитва не само раздразнение, но и безпокойство. Какво всъщност смяташе да иска от него този палячо?

– Защо нямате охрана, господин инженер? – попита внезапно Роландо Гаро. – Никъде не се забелязва.

Енрике изненадано сви рамене.

– Фаталист съм и ценя свободата си – отвърна. – Да става каквото ще става. Не бих могъл да живея обграден от телохранители, ще се чувствам като затворник.

Да не би този тип да е дошъл да му вземе интервю? Няма да се съгласи и незабавно ще го изхвърли на улицата.

– Въпросът е много деликатен, инженер Карденас – журналистът сниши глас, сякаш стените можеха да го чуят. Говореше преднамерено бавно, като същевременно с театрален жест отвори изтъркано кожено куфарче за документи и измъкна картонена папка, пристегната с широки жълти ластици. Не му я връчи веднага. Първо я положи на коленете си и отново впери в него очичките си на гризач, в които сега Енрике като че ли забеляза нещо мътно, дори заплашително.

В лош час се бе съгласил да го приеме. Логично беше да го изпрати при някой от помощниците си, който да го изслуша и да се отърве от него. Но сега вече беше късно и вероятно щеше да съжалява.

– Ще ви оставя това досие, за да го проучите внимателно, господин инженер – каза Гаро и му подаде папката с пресилена тържественост. – След като му хвърлите едно око, ще разберете защо исках да ви го предам лично, а не да го оставя в ръцете на секретарките ви. Бъдете сигурен, че списание Дестапес никога не би поместило подобна гадост.

Направи дълга пауза, без да откъсва очи от него, и продължи все по-тихо със същия писклив фалцет:

– Не ме питайте как се е озовало в ръцете ми, защото няма да ви кажа. Това е въпрос на журналистическа деонтология. Предполагам, че знаете какво означава тази дума. Професионална етика. Аз никога не издавам своите източници, въпреки че има журналисти, които просто ги продават на най-добрия купувач. Ще си позволя само да ви кажа отново, че на това се дължеше моята настойчивост да се срещнем лично. В този град, и вие сигурно добре го знаете, има хора, които ви желаят злото. Заради вашата репутация, власт и богатство. В Перу тези неща не се прощават. Завистта и злобата тук цъфтят по-буйно, отколкото във всяка друга страна.

Искам само да ви уверя, че онези, които претендират да опетнят репутацията ви и да ви навредят, никога няма да го постигнат чрез мен или чрез Дестапес. В това може да бъдете напълно сигурен. Аз не се поддавам на подлости и низости. Просто трябва да знаете на какво да разчитате. Враговете ви ще се възползват от тези и от по-големи мръсотии, за да ви сплашат и да ви изнудват за бог знае какво.

 

Направи пауза, за да си поеме дъх и след няколко секунди продължи тържествено с повдигане на рамене:

– Естествено, ако бях влязъл в тази мръсна игра, като използвам този материал, щяхме да утроим или да учетворим тиража си. Но все още, и за ваш късмет, господин инженер, в Перу сме останали неколцина журналисти с принципи. Знаете ли защо го правя? Защото вярвам, че сте патриот, господин Карденас. Мъж, който чрез предприятията си работи за родината. Докато мнозина, подплашени от тероризма, бягат и си изнасят капиталите в чужбина, вие оставате тук, продължавате да се трудите и да откривате работни места, противопоставяте се на тероризма и укрепвате държавата. И ще ви кажа още нещо. Не искам възнаграждение. Дори да ми го предложите, няма да го приема. Дойдох да ви предам материала, за да го изхвърлите лично на боклука и да може да спите спокойно. Не ми трябва никакво възнаграждение, стига ми чистата съвест, господин инженер. А сега ви оставям. Знам, че сте много зает човек, и не искам да отнемам от ценното ви време.

Той се изправи, протегна ръка и обърканият Енрике отново усети влагата от допира на тази длан и тези меки пръсти, мокри от пот. Видя как човечецът се отдалечава към вратата с решителни, уверени подскоци, как я отваря, излиза и без да извръща глава, я затваря след себе си.

 

Беше толкова смаян и изнервен, че си наля чаша вода и я изпи на един дъх, преди да отвори папката. Тя лежеше пред очите му на бюрото и му стори, че ръката му потреперва, докато сваля ластиците. Отвори я. Какво можеше да бъде? Нищо добро, ако се съди по нафуканата реч на този тип. Забеляза, че са снимки, увити в тънка, прозрачна хартия. Снимки? Какви снимки можеха да бъдат? Започна да разгъва тънката хартия, но след секунда изгуби търпение, разкъса я и я захвърли в кошчето. Изненадата от първото изображение беше толкова силна, че той изпусна цялата купчина фотографии, те изпадаха от бюрото и се разпиляха на пода. Смъкна се от креслото и застанал на четири крака, започна да ги събира. Същевременно ги разглеждаше, покривайки всяка снимка със следващата. Замаян и ужасѐн, пак се връщаше на предишната, минаваше на тази след нея, сърцето му биеше неистово и не му достигаше въздух. Продължи да седи на пода с двайсетината снимки в ръце, като ги преглеждаше отново и не искаше да повярва на очите си. Не, не, това не беше възможно. Ала фотографиите бяха тук, говореха и сякаш можеха да кажат още много за случилото се през онази нощ в град Чосика. Защото сега, когато той си мислеше, че отдавна е забравил югославянина и всичко станало тогава, историята възкръсваше.

kvart1

Беше толкова разстроен, толкова зашеметен, че едва успя да се изправи, сложи купчината снимки върху бюрото, свали сакото, разхлаби вратовръзката и се отпусна в креслото със затворени очи. Потеше се обилно. Опита се да се успокои, да размисли хладнокръвно, да прецени безпристрастно ситуацията. Не успя. Помисли, че може да получи сърдечен удар, ако не съумее да дойде на себе си. Поседя така известно време със затворени очи, като мислеше за горката си майка, за Мариса, за роднините, за съдружниците, за приятелите си, за общественото мнение. "В тази страна и камъните ме познават, дявол я взел." Постара се да нормализира дишането си, като вдишваше дълбоко през носа и издишваше през устата.

Много ясно – беше станал жертва на шантаж. Като глупак се беше оставил да попадне в капан. Но това се бе случило преди две години, може би малко повече, там в Чосика, и той не можеше да го забрави.

 

Косут ли се казваше онзи югославянин? Защо едва сега изникваха тези снимки? И защо в ръцете на този отблъскващ тип? Беше казал, че никога не би ги публикувал и че не иска никакво възнаграждение, и естествено, това бе начин да му намекне, че възнамерява да направи тъкмо обратното. Настоя, че бил човек с принципи, за да му подскаже, че всъщност е безскрупулен негодник, решен да му изкара душата и да го оскубе, заплашвайки го със скандал. Помисли за майка си, за благородното ѝ достолепно лице, изкривено от изненада и от ужас. Помисли за реакцията на братята си, ако зърнеха тези снимки. И сърцето му се сви, като си представи лицето на Мариса, още по-бяло, отколкото беше, смъртно бледо, с раззината уста и подути от много плач небесносини очи. Искаше му се да изчезне. Трябваше незабавно да говори с Лусиано. Боже мой, какъв срам. Или по-добре да се консултира с друг адвокат? Не, що за глупост, никога нямаше да сложи подобни снимки в ръцете на друг.

 

 

 

coverkvartal-pette-kyosheta   Квартал Петте кьошета (превод Емилия Юлзари, 256 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

онлайн