Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: роман
A+ R A-
Списък на статии по етикет: роман

Тихото слънце

Вторник, 21 Февруари 2012г. 16:06ч.

Тихото слънце всъщност е не съвсем тихият глас на театралния режисьор и писател Петър Денчев – или поне на неговият герой в един метафизичен роман (откъс от Тихото слънце четете по-долу) за един глас, който оцелява след физическата смърт на тялото. И разказва историята на човека, който преживява всички забрани през тялото си. С други думи – единственото нещо, което някога ще ти принадлежи, е твоят глас. Слушай го по-често и ще разбереш кой си!

 

Гласът, който сега чувате, е моят.

Първоначално той се чувстваше унижен, за да говори сам. Чувстваше се самотен и безпътен. А и аз не го чувах. Но след като се изстреля през комина, той изкрещя историята ми на един дъх: като вик на смъртник и усети как достига не до ушите, а до сърцата. Той се отдели от тялото ми, което беше превърнато на прах и пара, и започна да ме вика. Той ме зовеше, но аз вече не съществувах. Тогава гласът започна да шепне, а после да крещи. И така, до края на света.

 

Гласът, който сега чувате, е моят.

Историята, която той разказва, също ми принадлежи. Отпушете ушите си и не търсете източника на звуковите вълни. Не мислете, че този глас е вашият, или пък че чувате своите мисли. Дори да ви звучи така, трябва да знаете, че това е моят глас. Сега, когато част от тялото ми се изпари във въздуха, а останалата се превърна в прах, гласът е единственото живо нещо от мен. Името си не помня, защото отдавна го забравих. Имената вече не пускат корени в моята глава. Не зная дори номера, който е изписан до урната, където се съхранява праха ми. Този номер замества името ми, но това нищо не означава. Зная кой съм благодарение на гласа си.

 

Нищо не прощавам и прошка никой не заслужава.

На всички онези, които ме унищожиха, желая вечни мъки. Длъжник съм на другите: тези, които са принудени да мълчат. Затова ще продължавам да говоря. Така че единственото нещо, което все още ми принадлежи, е моят глас. По-точно аз принадлежа на него. Независимо от разстоянията и климатичните промени той се придвижва под слънцето с моята история, която разказва. В спалните и коридорите, аудиториите и баните. Без да има нужда от памет, той разказва историята за човека, чието тяло се превръща в остаряла обвивка; в костница, която крие тайните на разрушението. Гласът ми разказва историята как една забрана и желанието за справедливост ме превърнаха от човек в плешиво бебе с набръчкано чело. За кого ли е тази история? Нима ще има промяна, че се вълнувам толкова силно? Едва ли.

 

Ако гласът ми разказва за мен, той го прави от любов.

 

tihoto slanceТихото слънце (136 стр; издателство Жанет 45; цена 10 лв) е в книжарниците

 

След мръкване

Сряда, 28 Март 2012г. 09:35ч.

Една джазово пулсираща нощ в неоновата пустиня на Токио – големият Харуки Мураками наблюдава 19-годишната Мари през една нощ от живота ù, в която тя среща духовете, изкушенията и странностите на нощните птици, бродещи из града In The Night Air, в своя ноктюрно роман След мръкване – откъс от него четете по-долу!

 

 

Очи отбелязват формата на града.

През очите на рееща се високо нощна птица оглеждаме пейзажа, от полет. При тази плавна дъга градът прилича на едно-единствено гигантско същество – или по-скоро на единно, колективно нещо, съставено от множество преплетени организми. Безброй артерии се простират до краищата на неговото неуловимо тяло, доставят нескончаем приток свежи кръвни клетки, внасят нови данни и отнасят старите, внасят нови хранителни вещества и отнасят старите, внасят нови противоречия и отнасят старите. Всички части на това тяло трепкат, проблясват и се извиват в ритъма на неговия пулс. Приближава полунощ и макар пикът на жизнеността да е преминал, основният метаболизъм, който поддържа живота, продължава все така активно, генерира несекващия бас на градския стон, монотонния звук, който нито се повишава, нито снижава, но е зареден с предчувствия.

Погледът ни се плъзга към място с концентрирана яркост и като фокусира върху нея, безшумно се спуска нататък – море от неонови цветове. Наричат това място "развлекателен квартал". Гигантските плоски екрани, монтирани по стените на сградите, млъкват с приближаването на полунощ, но високоговорителите над витрините продължават да помпат басови хип-хоп ритми. Голям игрален център, пълен с млади хора. Бесни електронни звуци. Група колежани се изнизват от бар. Тийнейджърки с искрящо избелени коси, пращящи от здраве крака, стърчащи изпод микро-миниполи. Мъже с тъмни костюми, тичащи по диагонални пешеходни пътеки, за да хванат последните влакове за предградията. Дори и в този късен час викачите пред караоке баровете крещят, за да привличат клиенти. Излъскано черно комби се плъзга по улицата и сякаш оценява обстановката през оцветените си в черно стъкла. Колата прилича на дълбоководно чудовище с приспособили се органи и кожа. Двама млади полицаи патрулират по улицата с напрегнати лица, но никой като че ли не ги забелязва. По това време кварталът играе по свои собствени правила. Сезонът е късна есен. Няма вятър, но въздухът носи мраз. Датата всеки момент ще се смени.

 

Намираме се в "Дени".

Незабележително, но адекватно осветление. Безлична обстановка и прибори. Функционална схема, разработена до последния детайл от специалисти по управление. Ненатрапчива фонова музика, тиха. Персонал, педантично обучен да обслужва клиентите по учебник: Добре дошли в "Дени". Всичко в ресторанта е анонимно и взаимозаменяемо. И почти всички места са заети.

 

След бърз оглед на обстановката очите ни се спират на момиче, седнало край витрината. Защо на това момиче? Защо не на някой друг? Трудно е да се каже. Поради някаква причина обаче момичето привлича вниманието ни – някак съвсем естествено. Седи на маса за четирима, чете книга. Сив анцуг с качулка, джинси, жълти кецове, избелели от многократно пране. На облегалката на стола до нея е закачено колежанско униформено яке. И то далеч не изглежда ново. Може би е първа година студентка, макар че все още не се е освободила от вида на ученичка. Косата ѝ е черна, къса и права. Съвсем малко грим, никакви бижута. Малко, слабо лице. Очила с черни рамки. От време на време между веждите ѝ се появява бръчка на усърдие.

Чете с голяма концентрация. Очите ѝ рядко се отделят от страницата на книгата – дебела, с твърди корици. Купешка подвързия крие заглавието от нас. Ако се съди по напрегнатото ѝ изражение, книгата, изглежда, е на сложна тема. Не се плъзга по редовете. По-скоро ги отхапва и сдъвква, един по един.

На масата ѝ има чаша кафе. И пепелник. До пепелника има тъмносиня бейзболна шапка на "Бостън Ред Сокс". Може би е възголяма за главата ѝ. На стола до нея е сложена кожена чанта с презрамка. Издута е, като че ли съдържанието ѝ е било нахвърляно вътре в последния момент. През определен интервал посяга и вдига чашата до устните си, но, изглежда, ароматът не ѝ харесва. Пие, защото пред нея има чаша кафе – такава е ролята ѝ като клиентка. От време на време мушва между устните си цигара и я пали с пластмасова запалка. Присвива очи, изпуска кълбо дим във въздуха, слага цигарата в пепелника и после, сякаш за да успокои надигащ се главобол, разтрива слепоочията си с пръсти.

 

Музиката, която свири приглушено, е "Върви си, малко момиче" на Пърси Фейт и неговия оркестър. Никой не слуша, разбира се. В този късен час в "Дени" има много клиенти, които се хранят или пият кафе, но тя е единствената жена, която е там сама. Понякога отделя поглед от книгата, за да види колко е часът, и сякаш остава недоволна от бавното минаване на времето. Не че има вид на момиче, което чака някого – не оглежда ресторанта и не вперва поглед във входната врата. Просто чете книга, пали по някоя и друга цигара, отпива кафе механично и се надява времето да тече малко по-бързо. Излишно е да казваме, че сутринта ще настъпи след часове.

Прекъсва четенето и поглежда вън. От тази витрина, на втория етаж, вижда оживената улица долу. Дори и по това време тя е ярко осветена и пълна с хора, които идват и си отиват – хора, които има къде да отидат, и хора, които няма къде да отидат. Хора с цел и хора без цел. Хора, които опитват да задържат времето, и хора, които искат да го тласнат да тече по-бързо. След продължителен, нетрепващ поглед към тази хаотична улична сцена задържа дъха си за миг, после пак насочва очи към книгата. Посяга към чашата кафе. След като е дръпнала от нея само два-три пъти, цигарата се превръща в идеална колона от пепел в пепелника.

 

 

sledmrykv3   След мръкване (превод Владимир Германов, цена 12 лв, 168 стр, издателство Колибри) е в книжарниците

 

1Q84, книга 2

Сряда, 14 Ноември 2012г. 16:43ч.

Явно ноември ще бъде месец на Мураками в България – на 5, 19 и 26 ноември последователно излизат трите части (откъс от книга 2 четете по-долу) на неговия опус 1Q84 – една епична история с намигане към Джордж Оруел за култове, секти, изкривена реалност, паралелна вселена и... След като в първата част се запознахме с главните герои Аомаме и математика/писател Тенго, сега е време за среща с мистериозна дама на име Даугър, която осигурява закрила на жертви на домашно насилие и раздава своята нелегитимна справедливост.

 

 

Макар да не бяха обявили официално края на дъждовния сезон, небето над Токио бе дълбоко синьо и лятното слънце биеше право върху земята. С новоизбуялия си товар от зелени листа върбите отново хвърляха по улиците плътни, потръпващи сенки.

Тамару, в тъмен летен костюм и плътна едноцветна вратовръзка, чакаше Аомаме на входната врата. По него не се виждаше и капчица пот. За Аомаме открай време си беше загадка как толкова едър мъж не се поти и в най-горещия летен ден.

Кимна ù леко, изрече кратък поздрав, който тя едва чу, и млъкна. Днес не си размениха обичайните закачки. Той я поведе, без да се извръща назад, по дълъг коридор към вдовицата. Аомаме го усети, че не е в настроение за приказки. Сигурно още беше разстроен от смъртта на кучката. "Ще ни трябва ново куче пазач", беше ù казал по телефона с тон, с какъвто се коментира времето, макар Аомаме да знаеше, че тонът не е ни най-малко показателен за истинските му чувства. Много държеше той на немската овчарка; от години работеха съвместно. Внезапната ù озадачаваща смърт му дойде като лична обида и предизвикателство. Загледана в безмълвния гръб на Тамару, широк колкото школска черна дъска, Аомаме си представяше какъв гняв се крие под него.

Тамару отвори вратата на хола, пропусна покрай себе си Аомаме и остана на прага в очакване на нареждания от вдовицата.

– Нищо няма да пием засега – каза му тя.

 

Тамару кимна и тихо затвори вратата. Двете жени останаха насаме. Върху масичка до фотьойла на вдовицата стоеше кръгъл аквариум с две златни рибки – най-обикновен аквариум с най-обикновени златни рибки и задължителният стрък зелено водорасло. Аомаме много пъти бе влизала в този хол, но за пръв път виждаше златните рибки. От време на време усещаше хладен повей по кожата си, което я навеждаше на мисълта, че климатикът е включен на слаб режим. На масата зад вдовицата стоеше ваза с три бели лилии – едри и месести, като изпаднали в медитация животинки от далечна земя.

 

fishy

 

Вдовицата направи знак на Аомаме да седне на дивана до нея. Прозорците към градината бяха закрити с бели дантелени пердета, но въпреки това следобедното слънце се усещаше силно. На тази светлина вдовицата изглеждаше необичайно уморена. Отпуснала се бе в креслото, подпряла брадичка в дланта си, с хлътнали очи, с по-набръчкана отпреди шия и с обезкървени устни. Външните връхчета на дългите ù вежди бяха леко клюмнали, сякаш се бяха предали в борбата си срещу земното притегляне. Нищо чудно да бе спаднала ефективността на кръвоносната ù система: кожата ù сякаш се бе сдобила с бели като пудра петна. От последната им среща се бе състарила с най-малко пет-шест години. Но за разлика от друг път, днес явно не я притесняваше да ù личи преумората. А това не бе никак нормално.

Доколкото бе забелязала Аомаме, вдовицата държеше – и то с доста голям успех – да е винаги издокарана, напълно мобилизирана вътрешно, с идеално изправена стойка, със съсредоточен вид и със старателно прикрити следи от остаряване.

Аомаме взе да забелязва колко много неща всъщност бяха по-различни в къщата през този ден. Самият цвят на светлината изглеждаше променен. Дори аквариумът, един тъй обикновен предмет, не се връзваше някак си с обзаведената с антична мебел елегантна стая с висок таван.

Подпряла брадичката си, вдовицата продължи да мълчи известно време, загледана в съседното на Аомаме пространство, където, Аомаме беше убедена, нямаше кой знае какво за гледане. Вдовицата просто се нуждаеше от място, където временно да спре погледа си.

 

– Искаш ли да пиеш нещо? – попита тихо вдовицата.

– Благодаря, не съм жадна – отвърна Аомаме.

– Там има студен чай. Сипи си една чаша, ако искаш.

Вдовицата посочи масичката до вратата, върху която имаше кана чай с лед и лимонови резенчета и три чаши от шлифован кристал с различен цвят.

– Благодаря – рече Аомаме, но остана седнала в очакване какво ще каже вдовицата по-нататък.

Вдовицата обаче дълго нищо не проговори. Явно имаше нещо, което да каже на Аомаме, но ако го формулираше с думи, съдържащите се в "нещото" факти щяха да се превърнат необратимо в по-категорични факти, а ù се щеше поне за малко да отложи този момент. Изглежда, в това се състоеше смисълът на мълчанието ù. Изгледа аквариума до креслото си. После, сякаш предала се пред неизбежното, най-сетне фокусира погледа си върху Аомаме. Устните ù бяха стиснати в права линия, чиито краища най-умишлено бяха извъртени нагоре.

– Предполагам, че вече си чула от Тамару за смъртта на кучето ни – по един необясним начин?

– Чух.

– След което изчезна и Цубаса.

– Как така изчезна? – намръщи се леко Аомаме.

– Просто изчезна. Вероятно през нощта. На сутринта вече я нямаше.

Аомаме сви устни, затърси да каже нещо, но думите отказваха да се появят.

– Но аз... последния път останах с впечатление... че някой винаги спи при Цубаса... в същата стая... да я пази.

– Вярно е, но жената заспала необичайно дълбоко и изобщо не усетила кога Цубаса е излязла. Но когато изгряло слънцето, Цубаса вече я нямало в леглото ù.

– Значи, първо умира немската овчарка, а още на другия ден изчезва и Цубаса – изрече Аомаме, като да потвърди, че е разбрала правилно.

Вдовицата кимна:

– Засега няма данни, че двете събития са взаимно свързани, но според мен са.

Без никаква особена причина Аомаме хвърли поглед на аквариума върху масата. Вдовицата проследи погледа ù. Двете златни рибки си плуваха най-спокойно в стъкленото си езерце, почти без да помръдват опашка. Лятната слънчева светлина се пречупваше по много особен начин в аквариума и създаваше впечатлението, че човек наднича в загадъчна океанска пещера.

 

fish

 

– Тези рибки ги бях купила за Цубаса – опита се да обясни вдовицата. – На една от търговските улици в Адзабу имаше някакъв малък фестивал, на който я заведох. Реших, че не е здравословно да седи затворена през цялото време в една и съща стая. Естествено, Тамару ни придружаваше. Купих ù аквариума от една сергия. Тя направо се влюби в рибките. По цял ден седеше в стаята си, без да откъсва поглед от тях. Донесох ги тук, след като стана ясно, че е изчезнала. И сега аз прекарвам сумати време да ги гледам. Просто зяпам в тях, без да правя нищо. Най-странното е, че гледането на рибките не те уморява. Никога досега не ми се е случвало да гледам златни рибки толкова съсредоточено.

– Имате ли някаква представа накъде може да е заминала Цубаса?

– Абсолютно никаква. Тя изобщо няма роднини. Доколкото знам, просто няма къде другаде да отиде на този свят.

– Колко голяма е вероятността някой да я е отвлякъл насила?

Вдовицата съвсем леко завъртя глава, като да прогони досадна мушица.

– Не, заминала е съвсем доброволно. Никой не е дошъл да я принуди. Неминуемо е щял да събуди някоя от околните жени – всички те спят много леко. Затова съм убедена: тя сама го е решила и сама го е направила. Слязла е на пръсти до долу, отворила си е предната врата и се е измъкнала. Направо си го представям пред очите. Не е разлаяла кучето. Нали то загина предната нощ. Дори не се е облякла. Дрехите ù за следващия ден са си останали така, както са били сгънати. Тръгнала е по пижама. Подозирам, че и пари не е взела.

Гримасата на Аомаме се задълбочи:

– Сам-самичка – и то по пижама?

– Да – кимна вдовицата. – Но къде пък може да отиде едно сам-самичко десетгодишно момиче по пижама и без пукната пара – и то евентуално посред нощ? Според нормалната логика това е немислимо. И въпреки това, не знам защо, но на мен не ми се струва толкова странно. Напротив. Имам чувството, че просто е трябвало да се случи. Затова и не я търсим. Нищо не предприемам; седя си и гледам златните рибки. – Погледна към аквариума, после пак се обърна към Аомаме: – Да я търсим тук, сега, според мен е безсмислено. Заминала е някъде, където не можем да я стигнем.

Вдовицата престана да подпира брадичката си, сключи ръце в скута си и бавно изпусна дъха, който отдавна задържаше в себе си.

– Но за какво ù е било да го прави? – чудеше се Аомаме. – Защо ù е притрябвало да напуска приюта? Тук беше в пълна безопасност, а и нямаше къде да отиде.

– И аз не знам. Но имам чувството, че всичко почва със смъртта на кучката. Те двете се обожаваха взаимно. И смъртта на кучката – по този кървав, необясним начин – я е шокирала. Как иначе? То не остана човек в тази къща да не се шокира. А сега ми идва на ум дали пък убийството на кучето не е било някакво предупреждение към Цубаса?

– Предупреждение?

– Да не стои тук. Че знаят къде се е скрила. Че трябва да се маха. Че ако не се махне, на хората около нея може да се случат и още по-опасни неща. – Пръстите на вдовицата отмерваха в скута ù някакво въображаемо време. Аомаме реши да изчака да чуе всичко, което възрастната жена имаше да ù каже. – Според мен тя е разбрала предупреждението и доброволно е напуснала. Не че е искала да напусне – съмнявам се. Но ù се е наложило да напусне, макар да е нямала къде другаде да отиде. Лошо ми става, като си помисля как се взема подобно решение от едно десетгодишно дете.

На Аомаме ù се прищя да се пресегне и да хване вдовицата за ръка, но се възпря. Явно имаше още неща за слушане. А вдовицата продължи:

– И за мен шокът бе огромен, разбира се. Имах чувството, че някой е откъснал физически част от тялото ми. Както знаеш, канех се официално да я осиновя. Давах си сметка, че няма да е толкова лесно, но въпреки всичките предполагаеми трудности държах да го направя. Ако не станеше, нямаше да има кому да се оплача, а, честно казано, на моите години тия неща страшно ти костват.

– Но какво ù пречи на Цубаса да се върне някой ден? – попита Аомаме. Така и така и пари няма, и къде да отиде няма...

– Ще ми се да си права, но няма да стане така – рече вдовицата с абсолютно равен глас. – Може и само на десет години да е, но мисли напълно самостоятелно. Решила е и е тръгнала. Съмнявам се, че някой ден ще ù се прище да се върне.

 

– Извинете ме за момент – рече Аомаме. Отиде до масата при вратата и си наля студен чай в чашата от зелен шлифован кристал. Не че толкова я мъчеше жаждата; по-скоро искаше със ставането си да внесе принудителна пауза в разговора им. Върна се на дивана, отпи от чая и остави чашата върху стъклената повърхност на масичката. Вдовицата я изчака да се намести удобно на дивана, преди да каже:

– Стига за Цубаса – след което протегна врат и сключи длани, за да си даде емоционална пауза. – Да поговорим сега за Сакигаке и техния Вожд. Ще ти кажа какво успяхме да установим дотук. Тъкмо затова пожелах да дойдеш днес. Освен във връзка с Цубаса, разбира се.

Аомаме кимна. Точно това бе очаквала.

– Както вече казах миналия път, абсолютно длъжни сме да "се погрижим" за този техен Вожд. Да го пренесем на друг свят. Вече знаеш, разбира се, че има навика да изнасилва невръстни момичета, никое от които не е имало още първия си мензис. Съчинява някаква доктрина и се възползва от системата на сектата, за да оправдае тези свои действия. Проучих го максимално подробно, макар да ми струваше доста пари. Оказа се, че никак не е лесно. Разходите дотук надхвърлиха далеч предварителните ми очаквания, но пък успяхме да идентифицираме четирите момичета, които вероятно е изнасилил. Цубаса е била номер четири.

Аомаме вдигна чашата си и отпи от ледения чай, но не усети вкуса му: устата ù сякаш бе пълна с памук, който поемаше всички аромати.

– Още не сме наясно с всички подробности, но поне две от момичетата и сега живеят в селището на сектата – каза вдовицата. – Разбираме, че служат на Вожда в качеството си на лични негови жрици. Никога не се появяват пред обикновените вярващи. Но не знаем дали са там по своя воля, или понеже не могат да избягат. Не знаем и дали сексуалните отношения между Вожда и тях още продължават. Така или иначе, живеят на едно и също място, като семейство. В резиденцията на Вожда не се допуска абсолютно никой от редовите вярващи. Много неща продължават да са загадка.

Чашата от шлифован кристал бе започнала да се запотява върху масата. Вдовицата спря да си поеме дъх, после продължи:

– Но едно установихме със сигурност: първата от четирите жертви е дъщерята на самия вожд.

 

blue

 

Аомаме се намръщи. Лицевите ù мускули неволно се раздвижиха и силно разкривиха. Искаше да каже нещо, но гласът ù не успяваше да оформи думите.

– Наистина е така – рече вдовицата. – Смята се, че първото поругано момиче e била дъщеря му. Станало е преди десет години, когато е била на десет.

Вдовицата позвъни по вътрешния телефон и нареди на Тамару да донесе бутилка шери и две чаши. Зачакаха го смълчани; всяка от двете имаше нужда да подреди мислите си. Тамару влезе с поднос с нова бутилка шери и две тънки, елегантни кристални чашки. Подреди всичко това на масичката, отвинти капачката с рязко, точно движение, сякаш прекърши пилешки врат. Бутилката загъргори, докато наливаше шерито. Вдовицата кимна, Тамару се поклони и, както винаги, напусна помещението, без нищо да каже. И стъпките му бяха безшумни.

Не само за кучката жали, рече си Аомаме. И изчезването на момичето го е наранило дълбоко. Толкова важно бе за вдовицата, а така да му изчезне под носа! Технически погледнато, той не носеше отговорност за детето. Не беше живеещ на обекта охранител; ако нямаше нещо специално, което да го задържи у вдовицата, нощем спеше в собствения си дом, на десет минути път пеша. И смъртта на кучката, и изчезването на момичето се бяха случили през нощта, докато не е бил на работа. И на двете е нямало как да попречи. Пък и задачата му бе да охранява вдовицата и къщата с върбите. В задълженията му не влизаше приютът, който поначало бе извън оградата на резиденцията. И въпреки всичко Тамару възприемаше събитията като личен провал – и като непростима обида.

 

– Готова ли си да се погрижиш за този човек? – попита вдовицата Аомаме.

– Напълно готова – потвърди Аомаме.

– Никак няма да ти е лесно – каза вдовицата. – Поначало задачите, които ти възлагам, никак не са леки. Но тази е нещо съвсем изключително. Ще направим цялата необходима предварителна подготовка, но никак не съм убедена, че ще сме в състояние да гарантираме сигурността ти. Рискът вероятно ще е по-висок от всеки друг път.

– Разбирам.

– Както и друг път съм ти казвала, предпочитам да не те пращам в опасни ситуации, но най-честно ти заявявам – този път изборът ни е ограничен.

– Не възразявам – рече Аомаме. – Не можем да оставим този човек жив на този свят.

 

 

1q84 2   1Q84, книга 2 (превод Венцислав К. Венков, 368 стр, цена 16 лв, издателство Колибри) e в книжарниците от 19 ноември

 

Помощ, простете

Неделя, 03 Февруари 2013г. 19:49ч.

"Бях обичал, щях да обичам отново, но се надявах да мина и без любов" – това казва Октав (алтер-его героят на Фредерик Бегбеде от 9,99 лв.), докато се преквалифицира от рекламист в ловец на модели в Русия в романа Помощ, простете... и хлътва самоубийствено по 14-годишната золотая девочка Лена Дойчева. Дали любовта трае три години, Октав едва ли знае, но ето я и неговата изповед пред отеца от православния храм Христос Спасител в Москва...

 

 

В годината, когато навърших четирийсет години, напълно откачих. Преди това, като всички останали, се правех на нормален. Истинската лудост се проявява, когато социалната комедия приключи. Това се случи след втория ми развод. Бяха ми останали още малко пари и напуснах страната. Бях обичал, щях да обичам отново, но се надявах да мина и без любов – това "нелепо чувство, придружено от непристойни движения", както казва Теофил Готие. Впрочем бях зарязал всички твърди дроги, не виждах защо любовта да бъде изключение. За първи път от раждането ми живеех сам и се надявах известно време да се възползвам от това. Вероятно приличах на моята лишена от структура епоха. Признавам, че е отвратително да се живее без гръбнак. Наистина не знам как се справят останалите безгръбначни. Израснах в разделено семейство, преди да разделя и моето. Нямах нито родина, нито корени, не бях привързан към каквото и да било, освен към едно забравено детство, чиито снимки звучаха фалшиво, и към един лаптоп с безжичен интернет, който ми създаваше илюзията, че съм свързан с останалия свят. Върховната свобода за мен бе амнезията; в днешно време тя е много разпространена болест. Пътувах без багаж и наемах обзаведени апартаменти. Мислите си, че е кофти да се живее сред мебели, които не сте избирали? Не съм съгласен. Истински кофти е да прекарвате часове в магазина, колебаейки се между различни видове столове. Не се интересувах и от коли. Мъжете, които постоянно сравняват обема на двигателите си и губят ужасяващо много време в изброяване на различни марки, са просто жалки. Четях джобни издания, като подчертавах някои изречения с химикалка, преди да захвърля и двете в кошчето (книгата и химикалката). Опитвах се да не пазя нищо другаде, освен в главата си. Имах чувството, че съм задръстен от предмети, но май и от мисли, които като че ли заемаха още повече място. Старите ми телевизори бяха струпани в кашони, в един склад с ламаринен покрив в покрайнините на Париж. Задрасквах изминалите дни в бележника си като някой затворник, който дълбае черти на стените на килията си. Тъй като вече не четях френски вестници, научавах новините със седмици закъснение. "Виж ти, Еди Баркли умрял!" По цели седмици не излизах никъде, свързвах се със света единствено чрез сайтове за лекарства или за секс. През 2005-а не ядох нищо. Вярвах, че съм се освободил от миналото както се зарязва жена: подличко, без да застанеш очи в очи с нея. Въобразявах си, че съм гражданин на света. Възприемах Европа като древна забележителност, която може да бъде разгледана без екскурзовод, само с помощта на джобен джипиес – черна кутия, от която се разнася строг женски глас: "След 500 метра завийте надясно". Пишех пощенски картички, които не изпращах. Трупах ги в кутия за обувки, заедно с онези, които ми връщаха с печат: "Лицето вече не живее на посочения адрес". Не ми се щеше да тъгувам, но човек не може да забравя по поръчка. Не знам защо ви разказвам всичко това. Всъщност бих искал да ви разкажа как разбрах, че тъгата е необходима.

 

Дори професията ми не беше сериозна: ловец на таланти – звучи патетично. Плащаха ми, за да открия най-красивото момиче на света, а в Русия имах огромен избор. Понякога изпитвах чувството, че съм паразит, контрабандист или сводник; лешояд, който се храни единствено със свежа плът; капитан Ахав, чийто бял кит се нарича Миряна, Люба или Варвара. Професионалното ми бъдеще зависеше от няколко мерки, от някоя обиколка на гърдите, тънка талия или палав профил. От пръв поглед можех да различа непокорното носле, сластната уста, изпъкналото чело, скритата в пашкул копринена буба. Търсех точното съотношение между раздалечеността на очите и дължината на шията, съвършеното противоречие между безсрамието на напъпилата гръд и невинността на крехката ключица. Красотата е математическо уравнение: например разстоянието от основата на носа до брадичката трябва да е същото като от горната част на челото до веждите. Съществуваха определени норми – като "златното число" (1,61803399), което представлява височината на Хеопсовата пирамида, разделена на половината от основата ù. Ако разделите височината си на разстоянието от земята до пъпа ви, трябва да получите въпросното число, което следва също да е равно на разстоянието от земята до пъпа ви, разделено на разстоянието от пъпа до върха на главата ви. Иначе не ставате за чукане.

 

Ежедневието ми беше простичко: спане до късно, замаяно ставане към два следобед, кастинги и фотосесии, раздаване на визитни картички вечер. Пример за подражание ми бе Доминик Галас, прочутият французин, който през 1987-а бе открил Клаудия Шифър в някаква дискотека в Дюселдорф. Бе излязъл в пенсия на 43 години и го срещнах на плажа в Сен Бартелеми – готин тип, по-скоро добре запазен за човек, който не е спал двайсет години. Професията ни на естетически вербовчици е трудна – колко пъти бях вярвал, че съм попаднал на рядката перла, на бъдещата звезда, на извивките на столетието, за да установя, приближавайки се, че създанието е повехнало, пъпчиво, тлъсто, че брадичката ù е скосена, прасците ù се подуват, косите ù падат, сутиенът ù е празен, а коленете ù се извиват навътре? Галас често повтаряше следната сентенция (на Оскар Уайлд, но наобратно): "Не се доверявай на първото си впечатление, то винаги е неправилно". Клаудия Шифър не приличала на нищо, когато я видял да подскача на някакъв немски дансинг. Била висока тевтонска талпа като хиляди други, с четвъртити като зъбите ù рамене. Но той видял в нея потенциала на новата Бардо. Подобно на Гиа, грузинския вербовчик, който откри Наталия Водянова в Нижни Новгород, или на арменеца Тигран, който контролира набирането в Москва, той притежаваше набито око, поглед за нещата и необходимите връзки. Човек не става току-така откривател на модели: трябва да се надушват добрите предложения, да се поддържат контакти и да се спазват определени правила, най-важните от които са следните шест:

1. Не злоупотребявай сексуално с момичетата (освен ако те не го желаят).

2. Никога не искай телефона на момиче, което вече има договор с Гиа или Тигран.

3. Винаги се движи с кола с шофьор и телохранители.

4. Никога не заговаряй момичета, които нощем носят слънчеви очила.

5. Не докосвай кокаин.

6. И най-вече, никога не се влюбвай.


begbe2


Фотогеничността е истинска загадка. Някои фантастични на живо момичета на снимка не приличат на нищо. Тогава най-добре ги изчукай и никакъв договор. Най-страхотните момичета не улавят светлината, докато някаква случайна мацка с кръгъл нос и хлътнали очи може да се окаже доходоносна, ако притежава божия дар да бъде обичана от камерата. Въпрос на костна система и индивидуалност, на сенки по бузите, на волева брадичка, на меланхолия или първичност в излъчването. Затова никога не излизам без добрия стар полароид. Цифровите апарати изравняват неравностите, дигиталното омазнява косата. Корин Дей открива Кейт Мос за първата ù сесия в "The Face", попадайки на моментна снимка, заснета от Сара Дукас от лондонската агенция "Сторм", която срещнала Мос на летището в Ню Йорк. Тогава малката англичанка била на четиринайсет години и мечтаела да стане стюардеса. Сега тя печели 30 милиона лири годишно (а нейната агентка взема 10 % от всичко, понякога нощем я сънувам!). Не знам дали днес на Кейт Мос ù се случва да пътува с пътнически самолет.

 

В работата си трябваше да знам кое им го вдига на пичовете. Момичетата, които карат жените да пазаруват, са онези, които възбуждат съпрузите им. А мъжете в началото на XXI век се възбуждаха от непорочността. Всички искаха непорочност, вероятно защото се намираха за отвратителни. Мъжете вече биваха привличани единствено от детската физика, вследствие на което жените се правеха на розови момиченца. Никога не съм се доверявал на мъже, които се появяват на публични места с хлапачки – те или са измамници от Сен Тропе, или са прикрити хомосексуалисти. Фукат се с тях като автомобилисти зад волана на новото си спортно купе. Във времето, когато красивата жена се бе превърнала в трофей, някои събирания приличаха на конкурси за дакели – печелеше този, който доведеше най-свежото зверче. Мъжете сравняваха телата на придружителките си, цвета на очите им, аромата на косите им и дължината на поводите им.

– Виж младата ми годеница със светлосините очи.

– Ти пък само погледни моята порцеланова кукла с извитите мигли.

– Много е стара. Да не си си забравил очилата?

– Твоята е като баба ми, пардон, като дядо ми. По-добре забий малката ù сестра.

– А пък дъщеря ù на твоята сигурно е по-готина.

– (Смехове.) Добре, че тези патки не говорят френски!

– Бягай, целуни я по бузката, като избършеш с брадата си част от грима, ще блесне бебешкият ù тен.

– Млъквай, че се влюбвам.

– Мога да ти отстъпя всичко, но не и нея.

– Не искам б. у. („втора употреба" на руски жаргон).

Жените също постоянно се преценяваха една друга, като проститутки на тротоара.

– Гърдите ми са по-големи от твоите!

– Да, но моите са истински!

 

Навсякъде претегляха телата като на пазарска сергия. Всички искаха да са неповторими, но в действителност всички желаеха да приличат на една и съща корица на списание. А чувствата по никакъв начин не влизаха в сметката. Хората мислеха, че се влюбват, а всъщност се подчиняваха на поредната кампания на Гес. Бяхме навлезли в епоха на сексуалното бездушие. Естествено, аз не познавах други времена, което прави всякакво сравнение трудно, но не вярвам човешките същества някога да са били толкова завистливи. Откакто егоцентризмът се бе превърнал във водеща идеология, хората напълно бяха луднали. Рекламните специалисти, които определяха световната мода, разполагаха с безпрецедентна в историята ударна сила. Годишните инвестиции за рекламно място биха премахнали десет пъти глада по света, но се считаше за по-наложително да се вадят нови и нови лица, за да могат луксозните марки да останат в top of mind на гладуващите. Философът от Карлсруе Петер Слотердийк бе нарекъл тази система "дезиризъм без граници". Ако групата "Конде Наст" им бе предложила, мисля, че огромното мнозинство млади дезиристи биха приели да си обявят нова война заради една публикация в следващия брой на "Вог".

 

begbe5

 

Това бе епоха, в която единствената утопия беше физическа. Телевизионният сериал, който най‑добре обобщаваше първото десетилетие на XXI век, се наричаше "Клъцни/срежи". Двама пластични хирурзи от Маями обясняваха следното на своите клиенти: "Ако спрем да се борим за съвършенството, по-добре да умрем". Някои от диалозите в сериала ги знам наизуст. Момиче с писклив глас пее в началото: Make me beautiful. A perfect mind, a perfect face, a perfect life. Любимият ми епизод: третият, когато една дебелана се застрелва в устата, защото доктор Макнамара отказва да ù направи липосукция. Мозъкът на дебеланата опръсква снимките на топмодели, които е закачила в стаята си. Наистина много вълнуваща сцена, с хемоглобинови пръски върху гърдите на Ел Макферсън и панорама върху тлъстия труп, проснат на мокета като някой бял кит на Саут Бийч. Следва кадър на съвършено синьото небе на Флорида, символизиращо отсъствието на всякакво нещастие.

 

Човешкото око е естествено привлечено от правилните черти, гладката кожа и повърхността на устните. Правилният нос улеснява човешките взаимоотношения. Неслучайно наричат гърдите очи – те приковават погледите и насърчават към общуване. Логично е красивите да са по-добре платени от грозните, защото носят повече пари. Явно се налага да си инжектираме ботулинов токсин, за да получим повишение на заплатата, да добавяме по 50 грама във всяка гърда чрез периареоларен срез, за да се издигнем в предприятието, да преразпределяме мастната тъкан в бузите и да увеличаваме челюстта, за да се изкачим по социалната стълбица. Опитайте сами: ще видите, че повече ви се работи с млади и красиви същества, че се чувствате по-добре с хора, които нямат торбички под очите, че по-естествено се подчинявате на хармоничните, гладки, незасегнати от възрастта лица. Външността не просто прикрива истината, тя управлява.

 

Не знам дали имам сърце, но съм сигурен, че имам тяло, което бие. Не съм убеден, че заслужавам прошката на вашия Господ, но изповедта несъмнено ще ми помогне не по-зле от психоанализата, при това ще ми излезе по-евтино. Въпреки постоянното течение вашата огромна, претрупана с икони църква е най-луксозният диван. Открих го през нощта, през една леденостудена нощ, когато, подтикнат от гордостта на пиянството, реших да се опъна на приятелите ми и да се прибера пеша. "След 50 метра завийте наляво" – казваше ми моят механичен приятел, скрит в джоба на палтото ми. Ослепителната пълна луна бе нанизана върху вашата камбанария като курва на клиент. Спрях да се полюбувам на импровизираната гигантска целувчена торта край скованата в лед река. Сенките на крановете очертаваха квадрати по снега – крачех из някаква кръстословица. Дали луната не бе предизвикала прилив в мозъка ми? Не можех да откъсна поглед от вашия масивен събор, който ми напомняше купола на "Инвалидите", където погребали Наполеон, след като се отказал да завладява страната ви. Въпреки настоятелните молби на мис Джипиес, обиколих площада, докато не измръзнах напълно (нали си спомняте, че беше 39 градуса под нулата?). Когато най-накрая плахо се приближих до вашата свещена сграда, каква бе изненадата ми да ви видя да излизате, отче йерохпромандрит, загърнат в дълга, покрита със скреж мантия! Бяхте само помощник-поп, стажант-поп с лош френски, когато ви срещнах на улица "Дарю", а аз бях дописник във Воаси. А сега сте глава на най-голямата черква в Москва! Не знаех, че може да се стигне от улица "Дарю" до Москва, без да се мине през квадратчето Константинопол! Вие не се бяхте променили, но аз – да: заради къдравата ми брада ви отне известно време да ме познаете. После избухнахте в смях и отидохме да се подслоним в преддверието, преди да се уговорим за тази изповед. Спомняте ли си гуляите ни на "Дарю", в руската бакалия, преди повече от десет години? Това ставаше през XX век, когато Църквата ви беше преследвана... Как се казваше хубавката сервитьорка, която пълнеше чашките ни с черешова водка... Олга? А, да, Олга, добра памет имате... Признайте, че малката доста ви привличаше! Една от първите блондинки в живота ми. Спомням си кръглите ù горещи гърди, като излезли от фурната кифлички. Можеше да изпита оргазъм само от зърната, без да се докосва долу, достатъчно бе да ги ощипеш силно и изпадаше в несвяст. Да, митрополите, имах малка история с нея, от която стените на таванското студио се тресяха... Целуваше се като ескимос, потърквайки нос в моя. Много ви обичаше. Трябваше да се ожените за нея, защото нали на православните свещеници им е позволено! А, все още сте ерген? Ха-ха, не е глупав попът! Извинете, шегувах се. Колко се радвам да ви видя отново, отче, след всички тези години! Нищо не е случайно – имахме среща. Нощта, когато се заклех да се видим отново, щях да умра от студ. Оттогава съм като всички останали – нося абсурдна кожена ушанка и водонепромокаем зелен анорак. Мразът е лек срещу дендизма.

 

 

 

begbecover   Помощ, простете (превод Георги Ангелов, 184 стр, цена 12 лева, издателство Колибри) е в книжарниците


Филмът Идеалът по романа Помощ, простете и срещата с Фредерик Бегбеде откриват фестивала CineLibri 2016 5 октомври (Зала 1, НДК, 19:00), 13 октомври (Люмиер, 19:00), 15 октомври (Люмиер, 19:00) и във Варна – 7 октомври (ФКЦ, зала Европа, 20:15)

Любовен саботаж

Неделя, 30 Юни 2013г. 18:38ч.

Китай е като умела прелъстителка, която успява да привърже хората към себе си, като ги кара да забравят многобройните ù несъвършенства, без дори да ги прикрива" пише космополитната писателка Амели Нотомб в романа Любовен саботаж (откъс от него четете по-долу), докато малката ù (едва петгодишна) героиня препуска в галоп през Тянанмън, Забранения град, Храма на небето, Великата китайска стена... , за да се озове в гетото на международната дипломатическа общност Санлитун и в разгара на детската война там, предизвикана от... Хубавата Елена. Комунизъм, любов, вентилатори и други метафори се преплитат в неподражаемия стил и ирония на Амели, чиито спомени от Китай може и да звучат така: "Тичах и си представях, че земята е моето тяло и че го тъпча с дървени обувки, за да се подчиня на моята хубавица, и че ще го тъпча, докато изпадне в агония."

 

 

Възседнала моя кон, галопирах гордо сред вентилаторите.

Бях на седем години. Усещането за прекалено много въздух в мозъка ми беше несравнимо. Колкото по-бързо фучах, толкова повече кислород нахлуваше в него и го продухваше.

Конят ми стигна до площада на Големия вентилатор, наричан с тривиалното име Тянанмън. После сви надясно по булеварда на Обитаемата грозота.

Държах поводите с една ръка. Другата даваше израз на вътрешния ми безкрай, като галеше ту задницата на коня, ту небето над Пекин.

Елегантната ми стойка вземаше ума на минувачите, униформите, магаретата и вентилаторите.

Нямаше нужда да пришпорвам животното. Китай го бе създал по мой образ и подобие – палеха го големите скорости. Движеха го вътрешният му плам и възхищението на тълпите.

Още първия ден бях разбрала аксиомата – в Града на вентилаторите всичко, което не беше великолепно, беше уродливо.

С други думи, почти всичко беше уродливо. Откъдето следва: красотата на света, това бях аз.

Не че моите седемгодишни кожа, плът, коса и скелет можеха да засенчат вълшебните същества от градините на Аллах и от гетото на международната общност.

Красотата на света беше дългият танц, който подарявах на деня, красотата на света беше бързината на моя кон, черепът ми, разгърнат като корабно платно от дъха на вентилаторите.

 

sabotage   фотография © Misha Mar

 

Пекин миришеше на детска повръщня.

По булеварда на Обитаемата грозота единствено звукът на галопа можеше да заглуши кашлиците, забраната да се общува с китайците и ужасяващата празнота на погледите.

С приближаването към оградата конят забави ход, за да позволи на пазителите да ме идентифицират. Не им се сторих по-подозрителна от друг път.

Проникнах в сърцето на гетото Санлитун, където живеех, откакто бе измислена писмеността, тоест от две години насам, някъде през неолита, при режима на Бандата на четиримата.

"Светът е всичко, което е налице", пише Витгенщайн в прекрасната си проза. През 1974-та Пекин не беше налице – не мисля, че бих могла по-добре от това да опиша ситуацията. Витгенщайн не беше любимият ми автор на седем години. Но очите ми бяха изпреварили мисълта му, за да достигнат до извода, че Пекин няма нищо общо със света.

Бях се нагодила към ситуацията – имах си кон и пипаловидна аерофагия в мозъка. Имах всичко. Бях една безкрайна епопея.

Чувствах родство само с Великата китайска стена – единствената човешка постройка, която може да се забележи от Луната. Само тя ми пасваше по мащаб и не препречваше погледа, а го повеждаше към безкрая.

Всяка сутрин една робиня идваше да реше косите ми.

Тя не знаеше, че ми е робиня. Смяташе се за китайка. Всъщност нямаше националност, след като беше моя робиня.

Преди Пекин бях живяла в Япония, където човек можеше да намери най-добрите роби. В Китай не бяха нищо особено. В Япония, когато бях на четири години, имах робиня, която ми беше изцяло отдадена. Често се просваше в краката ми. Хубаво беше. Китайската робиня нямаше такива обноски. Сутрин започваше с грубо ресане на дългата ми коса. Крещях от болка и мислено ù нанасях безброй камшични удари.

После тя сплиташе косата ми в една или две прекрасни плитки с древното артистично умение, което културната революция не беше успяла да накърни. Предпочитах да ми прави само една плитка, струваше ми се, че това повече подхожда на човек с моето положение. Тази китайка се казваше Тре – име, което от първия миг ми се стори неприемливо. Осведомих я, че ще носи очарователното име на японската ми робиня. Тя ме погледна смаяно и продължи да се нарича Тре. През този ден разбрах, че в политиката на тази страна има нещо гнило.

Някои страни действат като наркотик. Такъв е случаят и с Китай. Той има учудващата способност да превръща всички, които го посещават, и даже тези, които само говорят за него, в хора с големи претенции.

От много претенции някои прописват, което обяснява огромния брой книги за Китай. По подобие на вдъхновилата ги страна, тези книги са или най-доброто (Лейс, Сегален, Клодел), или най-лошото, което може да се напише.

Аз не бях изключение от правилото.

Китай ме направи крайно претенциозна.

Но си имах извинение, което много малко бездарни китаисти биха могли да изтъкнат – бях на пет години, когато пристигнах в Китай, и на осем, когато го напуснах.

Спомням си отлично деня, в който разбрах, че ще живея в Китай. Бях едва на пет години, но вече схващах най-важното – че ще мога да се фукам с това.

Правилото действа безотказно – дори и най-големите критици на Китай изживяват перспективата да попаднат там като рицарско посвещение.

Нищо не звучи по-тежкарски от това, да кажеш с разсеян вид: "Връщам се от Китай". И до ден днешен като усетя, че някой не ми се възхищава достатъчно, изричам разсеяно фразата "когато живеех в Пекин".

Наистина е странно. В края на краищата бих могла да кажа "когато живеех в Лаос", което би било доста по-изключително. Но не толкова шик. Китай е класика, безусловност, "Шанел № 5".

Не всичко може да се обясни със снобизма. Голяма роля играят фантазиите. Туристът, пристигнал в Китай без своята хубава доза китайски илюзии, няма да види друго освен един кошмар.

Майка ми винаги е имала най-щастливия характер на земята. Вечерта, когато пристигнахме в Пекин, грозотата така я порази, че тя заплака. Тя, която никога не плаче.

Разбира се, имаше ги Забранения град, Храма на небето, Благоуханната планина, Великата китайска стена, Гробниците на династията Мин. Но всичко това – в неделя.

През останалите дни на седмицата имаше само мръсотия, отчаяние, изливане на бетон, гетото, надзора – все дисциплини, в които китайците са шампиони.

Няма друга страна, която така да заслепява. Тези, които я напускат, разказват, че са видели прекрасни неща. Въпреки честността си, те са склонни да не споменават за пълзящата грозота, която няма как да не са забелязали. Това е особен феномен. Китай е като умела прелъстителка, която успява да привърже хората към себе си, като ги кара да забравят многобройните ù несъвършенства, без дори да ги прикрива.

 

Две години преди това баща ми с тревожен вид бе приел назначението си в Китай.

Аз лично намирах за немислимо да напусна село Шукугава, планините, къщата и градината.

Според баща ми проблемът бил другаде. Той смяташе, че Китай не върви на добре.

– Там има ли война? – попитах с надежда.

– Не.

Недоволствам. Карат ме да напусна моята любима Япония заради една страна, в която дори няма война.

Разбира се, това е Китай, звучи добре, но как ще я кара Япония без мен? Тревожи ме лекомислието на министерството.

Годината е 1972-ра. Готвим се да заминаваме. Атмосферата е напрегната. Опаковат плюшените ми мечета. Чувам да казват, че Китай е комунистическа страна. Това трябва да се анализира. Става все по-лошо – къщата се опразва от предметите си. Настъпва миг, в който всичко е изнесено. Трябва да се тръгва.

Летището на Пекин. Няма съмнение – това е друга страна.

По неясни причини моите куфари не са пристигнали с нас. Трябва да останем няколко часа на летището, за да ги изчакаме. Колко точно? Може би два, може би четири, може би двайсет. Елемент от чара на Китай – неговата непредвидимост.

Чудесно. Това ми позволява веднага да се заема с анализа на ситуацията. Разхождам се из летището и го оглеждам с изпитателен поглед. Не ме бяха излъгали – тази страна е различна. Не бих могла да кажа по какво се различава от другите. Да, грозна е и точно такава грозота никога не съм виждала. Сигурно съществува дума за нея, но аз още не я знам.

Питам се какво би могло да е комунизмът. На пет години съм и съм прекалено изпълнена с достойнство, за да попитам възрастните какво означава това. В края на краищата не съм имала нужда от тях, за да се науча да говоря. Ако трябваше всеки път да ги разпитвам за значението на думите, щях все още да мънкам неясно.

Сама разбрах, че "куче" означава куче, че "лош" означава лош, и не виждам защо трябва да ми се помага, за да разбера още една дума.

Още повече че това не би трябвало да е трудно. Тук има нещо много специфично – хората са облечени еднакво, светлината е като в болницата в Кобе... Защо ли е така?

Но да не избързваме. Комунизмът е тук, това е ясно, но да не му търсим лековати определения. Смисълът на думите е сериозна работа.

Кое е най-странното нещо тук?

Изведнъж този въпрос ме изтощава. Лягам върху една голяма каменна плоча на летището и заспивам на секундата.

Събуждам се. Не знам колко часа съм спала. Родителите ми все още чакат куфарите и изглеждат потиснати. Брат ми и сестра ми спят на пода.

Забравих за комунизма. Жадна съм. Баща ми ми дава банкнота, за да си купя нещо за пиене.

Разхождам се. Няма начин да си купя цветна газирана напитка като в Япония. Тук продават само чай.

"Китай е страна, в която се пие чай", казвам си. Добре. Приближавам се до старчето, което сервира тази течност. Той ми подава димяща купа.

Сядам на пода с огромната купа. Чаят е силен и невероятен. Никога не съм пила такъв. Опива ми мозъка за няколко секунди. Това много ми харесва. Ще върша велики дела в тази страна. Подскачам из летището и се въртя като пумпал.

И изведнъж се озовавам лице в лице с комунизма.

 

sabotage3   фотография © Misha Mar

 

Вече е черна нощ, когато куфарите най-после пристигат.

Някаква кола ни повежда през безкрайно странен свят. Почти полунощ е, улиците са широки и пусти.

Родителите ми изглеждат все така потиснати, брат ми и сестра ми се оглеждат учудени.

Теинът започва да произвежда фойерверки в главата ми. Външно не показвам нищо, но съм възбудена до полуда. Всичко ми изглежда грандиозно, като се започне с мен самата. Идеите в главата ми си играят на дама.

Не си давам сметка, че този екстаз не върви на обстановката. Не се вписвам в Китай на Бандата на четиримата. И това ще продължи три години.

Колата пристига в гетото на Санлитун. То е оградено с високи стени, а стените са пазени от китайски войници. Сградите приличат на затвори. Отреден ни е апартамент на четвъртия етаж. Няма асансьор, по стълбището се стича урина.

Качваме куфарите. Майка ми плаче. Разбирам, че няма да е проява на добър тон да демонстрирам моята еуфория, и я запазвам за себе си.

През прозореца на новата ми стая Китай изглежда смешно грозен. Поглеждам снизходително към небето.

Подскачам на леглото като на трамплин.

"Светът е всичко, което е налице", пише Витгенщайн.

Според китайския вестник в Китай са налице всякакви поучителни неща.

Нито едно не можеше да се провери.

Всяка седмица с дипломатическата поща пристигаха родните вестници – в тях материалите, посветени на Китай, сякаш се отнасяха за друга планета.

Едно циркулярно писмо в ограничен тираж бе разпространено сред членовете на китайското правителство и по силата на някакъв необичаен стремеж към прозрачност – сред чуждите дипломати. То произлизаше от редакцията на "Женмин Жибао" и съдържаше новини, прекалено лишени от възторженост, за да са достоверни. Беше невъзможно да се прецени точността им – под властта на Бандата на четиримата самите им съчинители губеха нишката.

На чуждестранната общност ù беше трудно да се ориентира. Много дипломати казваха, че всъщност нямат и най-малка представа какво става в Китай.

Затова докладите, които пишеха до своите министерства, бяха най-хубавите и най-литературните в цялата им кариера. И няма защо да се търси някакво друго обяснение на факта, че много писателски призвания се раждат в Пекин.

Ако Бодлер можеше да знае, че онова негово "където и да е, стига да е извън света" би намерило съвършената си илюстрация в тази китайска смесица от вярно, невярно и нито вярно, нито невярно, той нямаше да го желае така страстно.

В Пекин през 1974-та не четях нито Витгенщайн, нито Бодлер, нито "Женмин Жибао".

Четях малко, защото имах прекалено много работа.

Четенето на книги е подходящо за безделни възрастни, които все трябва да се занимават с нещо.

А аз имах важни функции.

Имах кон, който отнемаше три четвърти от времето ми.

Имах тълпи за очароване.

Имах репутация за опазване.

Имах да създавам легенда.

А най-вече имаше война – епичната и страшна война в гетото на Санлитун.

Вземете една сюрия деца от всички националности и ги затворете в тясно, бетонирано пространство. Оставете ги свободни и без надзор. Тези, които предполагат, че децата ще си подадат приятелски ръце, са големи наивници.

 

sabotage1   фотография © Misha Mar


Нашето пристигане съвпадна с една конференция на върха, на която бе декларирано, че краят на Втората световна война е бил малко преждевременен.

Всичко можеше да започне отначало, след като нищо не се бе променило и лошите продължаваха да бъдат германците. А германци в Санлитун не липсваха.

Освен това Втората световна война не се беше разгърнала достатъчно. Този път на страната на съюзниците се нареждаха всички възможни нации, включително чилийци и камерунци.

Обаче никакви американци, нито англичани.

Расизъм? Не, география.

Войната се водеше в гетото на Санлитун.

Англичаните бяха настанени в старото гето, наречено Уайдзяо Далоу. Американците пък живееха всички заедно в частното си ранчо около своя посланик, някой си Джордж Буш.

Отсъствието на тези две нации въобще не ни притесни. Можехме и без англичани и американци. Но без германци не можехме.

Войната започна през 1972-ра. През тази година разбрах една огромна истина – на земята може без всичко друго, но не и без враг.

Без враг човекът е същество окаяно. Животът му е истинско изпитание, унило и тягостно несъществуване.

Врагът, това е Месията.

Самото му наличие е достатъчно, за да се задейства човешкото същество.

Благодарение на врага злокобният инцидент, наречен живот, се превръща в епопея. Така че Христос е бил прав да каже: "Обичайте враговете си".

Но е направил някои погрешни заключения, а именно, че трябва да се помирим с врага, да подадем и другата си буза и т.н.

Как ли пък не! Ами нали, като се помирим с врага си, той престава да е враг.

А ако вече няма враг, човек трябва да си намери друг и всичко започва отначало.

Така че е безсмислено.

Значи, трябва да обичаме врага си, но да не му го казваме. В никакъв случай не трябва да се стига до примирие.

Примирието е лукс, който човекът не може да си позволи.

Неслучайно всички мирни периоди са завършвали с нова война.

Докато войните обикновено приключват с мирни периоди.

Тъй че мирът е вреден за човека, докато войната е полезна.

Следователно трябва да приемем философски няколкото ù неприятни страни.

 

 

loving-sabotage   Любовен саботаж (превод Светла Лекарска, 120 стр, цена 12 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците

 

Квартал Петте кьошета

Вторник, 31 Октомври 2017г. 15:15ч.

Сякаш неслучайно прословут квартал в Лима и софийско кръстовище споделят общото име Петте кьошета – прозата на Нобеловия лауреат Марио Варгас Льоса винаги е имала общи пресечни точки с родната действителност, които трябва да е забелязал и самият Льоса при посещението си в София през 2013. Това важи и за най-новия роман на перуанския писател Квартал Петте кьошета (откъс от него ви очаква по-долу), в който, като на кръстовище, се пресичат политика, журналистика, шантаж, еротични компромати, мръсни тайни и... лостове за контрол и манипулации, които Властта използва във всяко едно кътче по света... и у нас.

 

 

Още щом го видя да влиза в кабинета, инженер Енрике КарденасКике за приятелите и жена му – изпита странно раздразнение. Какво го дразнеше в журналиста, който се приближаваше към него с протегната ръка? Тарзанската му походка ли – той размахваше ръце и се поклащаше от крак на крак като Царя на джунглата? Или мишата усмивчица, от която си бърчеше челото под намазаната с гел коса, прилепнала към черепа му като метална каска? А може би тесният панталон от лилаво кадифе, който пристягаше като ръкавица мършавото му телце? Или пък тези жълти обувки на платформи, с които се надяваше да изглежда по-висок? Всичко в този човек му изглеждаше грозно и пошло.

– Много ми е приятно, инженер Карденас – протегна му той малка мека ръчица, която овлажни неговата с потта си. – Най-после след продължително настояване ми разрешавате да ви стисна ръката.

Имаше писклив глас – звучеше така, сякаш се присмиваше – и малки подвижни очички. Тялото му беше като на болен от рахит и Енрике дори надуши воня на потни крака или подмишници. Дали заради миризмата още с влизането си този тип му стана толкова антипатичен?

– Съжалявам, знам, че сте се обаждали много пъти – извини се Кике не особено убедително. – Не мога да приемам всички, които ме търсят, нямате представа колко е претоварен графикът ми. Седнете, моля.

– Много добре си го представям, господин инженер – каза човечецът. Обувките му на високи токове проскърцаха. Носеше силно вталено синьо сако и вратовръзка с преливащи се цветове, която сякаш го душеше. Всичко в него беше като недорасло, включително гласът му. На колко ли години беше? На четиресет, на петдесет?

– Какъв фантастичен изглед имате оттук, господин инженер! Там в дъното е хълмът Сан Кристобал, нали? На двайсети или на двайсет и първия етаж се намираме?

– На двайсет и първия – уточни Кике. – Имате късмет, че днес е слънчево и можете да се насладите на гледката. Обикновено през този сезон мъглата закрива целия град.

– Да виждате Лима в краката си навярно ви дава усещане за огромна власт – пошегува се посетителят. Кафявите му очички шареха неспокойно и на Кике му се стори, че във всичко, което казва, се крие дълбока неискреност. – Какъв елегантен офис, господин инженер. Разрешете да хвърля един поглед на тези картинки.

kvart

 

Сега гостът взе да обикаля и да оглежда най-спокойно чертежите на тръбопроводи, макари, бутала, резервоари и помпи, с които дизайнерката Леонорсита Артигас го бе убедила да украси стените на кабинета: "Не приличат ли на абстрактни рисунки, Кике?". Хрумването на Леонорсита, която поне се бе сетила между безличните чертежи да окачи фотоси с красиви перуански пейзажи, му бе струвало цяло състояние.

– Да ви се представя – каза най-после дребосъкът. – Роландо Гаро, журналист по рождение. Ръководя седмичника Дестапес.

Подаде му визитка със същата крива усмивка и с все същия тънък, писклив глас, който сякаш бе обрасъл с бодли. Ето кое най-много го дразнеше в него, реши Енрике, не лошата миризма, а гласът му.

– Знам кой сте, господин Гаро – индустриалецът се опита да бъде любезен. – Гледал съм веднъж-дваж телевизионното ви предаване. Свалиха го по политически причини, нали така?

– Свалиха го, защото казвах истината, а това нито днес, нито когато и да било не се е толерирало кой знае колко в Перу – заяви журналистът с горчивина, ала без да престава да се подхилва. – Вече са ми сваляли няколко предавания по радиото и по телевизията. Рано или късно по същата причина ще ми закрият и Дестапес. Но не ми пука, това са рисковете на професията в тази страна.

 

Присвитите му очички го гледаха предизвикателно и Енрике съжали, че е приел този тип. Защо го направи? Защото секретарката му, на която ѝ бяха дошли до гуша обажданията му, го бе попитала: "Да му кажа ли, че въобще не желаете да го приемете, господин инженер? Не мога да го понасям повече, с ваше позволение. Побърка ни всички в офиса. Обажда се по пет-шест пъти на ден вече седмици наред". Той си бе помислил, че все пак един журналист някой ден може да се окаже полезен. "И опасен", заключи. Прониза го предчувствие, че нищо добро няма да излезе от това посещение.

– Кажете с какво мога да ви бъда полезен, господин Гаро? – Забеляза, че журналистът бе престанал да се усмихва и се бе вторачил в него с поглед, който бе едновременно благодушен и саркастичен. – Ако става дума за рекламни обяви, мога да ви кажа отсега, че не се занимаваме с това. Имаме договор с фирма подизпълнител, която администрира цялата реклама на концерна.

Очевидно посетителят не търсеше реклами за седмичника си. Човечецът бе станал много сериозен. Не каза нищо, само го наблюдаваше безмълвно, сякаш търсеше думи, за да продължи. Или с тази пауза се опитваше да го изнерви? И наистина, докато чакаше Роландо Гаро да си отвори устата, Енрике започна да изпитва не само раздразнение, но и безпокойство. Какво всъщност смяташе да иска от него този палячо?

– Защо нямате охрана, господин инженер? – попита внезапно Роландо Гаро. – Никъде не се забелязва.

Енрике изненадано сви рамене.

– Фаталист съм и ценя свободата си – отвърна. – Да става каквото ще става. Не бих могъл да живея обграден от телохранители, ще се чувствам като затворник.

Да не би този тип да е дошъл да му вземе интервю? Няма да се съгласи и незабавно ще го изхвърли на улицата.

– Въпросът е много деликатен, инженер Карденас – журналистът сниши глас, сякаш стените можеха да го чуят. Говореше преднамерено бавно, като същевременно с театрален жест отвори изтъркано кожено куфарче за документи и измъкна картонена папка, пристегната с широки жълти ластици. Не му я връчи веднага. Първо я положи на коленете си и отново впери в него очичките си на гризач, в които сега Енрике като че ли забеляза нещо мътно, дори заплашително.

В лош час се бе съгласил да го приеме. Логично беше да го изпрати при някой от помощниците си, който да го изслуша и да се отърве от него. Но сега вече беше късно и вероятно щеше да съжалява.

– Ще ви оставя това досие, за да го проучите внимателно, господин инженер – каза Гаро и му подаде папката с пресилена тържественост. – След като му хвърлите едно око, ще разберете защо исках да ви го предам лично, а не да го оставя в ръцете на секретарките ви. Бъдете сигурен, че списание Дестапес никога не би поместило подобна гадост.

Направи дълга пауза, без да откъсва очи от него, и продължи все по-тихо със същия писклив фалцет:

– Не ме питайте как се е озовало в ръцете ми, защото няма да ви кажа. Това е въпрос на журналистическа деонтология. Предполагам, че знаете какво означава тази дума. Професионална етика. Аз никога не издавам своите източници, въпреки че има журналисти, които просто ги продават на най-добрия купувач. Ще си позволя само да ви кажа отново, че на това се дължеше моята настойчивост да се срещнем лично. В този град, и вие сигурно добре го знаете, има хора, които ви желаят злото. Заради вашата репутация, власт и богатство. В Перу тези неща не се прощават. Завистта и злобата тук цъфтят по-буйно, отколкото във всяка друга страна.

Искам само да ви уверя, че онези, които претендират да опетнят репутацията ви и да ви навредят, никога няма да го постигнат чрез мен или чрез Дестапес. В това може да бъдете напълно сигурен. Аз не се поддавам на подлости и низости. Просто трябва да знаете на какво да разчитате. Враговете ви ще се възползват от тези и от по-големи мръсотии, за да ви сплашат и да ви изнудват за бог знае какво.

 

Направи пауза, за да си поеме дъх и след няколко секунди продължи тържествено с повдигане на рамене:

– Естествено, ако бях влязъл в тази мръсна игра, като използвам този материал, щяхме да утроим или да учетворим тиража си. Но все още, и за ваш късмет, господин инженер, в Перу сме останали неколцина журналисти с принципи. Знаете ли защо го правя? Защото вярвам, че сте патриот, господин Карденас. Мъж, който чрез предприятията си работи за родината. Докато мнозина, подплашени от тероризма, бягат и си изнасят капиталите в чужбина, вие оставате тук, продължавате да се трудите и да откривате работни места, противопоставяте се на тероризма и укрепвате държавата. И ще ви кажа още нещо. Не искам възнаграждение. Дори да ми го предложите, няма да го приема. Дойдох да ви предам материала, за да го изхвърлите лично на боклука и да може да спите спокойно. Не ми трябва никакво възнаграждение, стига ми чистата съвест, господин инженер. А сега ви оставям. Знам, че сте много зает човек, и не искам да отнемам от ценното ви време.

Той се изправи, протегна ръка и обърканият Енрике отново усети влагата от допира на тази длан и тези меки пръсти, мокри от пот. Видя как човечецът се отдалечава към вратата с решителни, уверени подскоци, как я отваря, излиза и без да извръща глава, я затваря след себе си.

 

Беше толкова смаян и изнервен, че си наля чаша вода и я изпи на един дъх, преди да отвори папката. Тя лежеше пред очите му на бюрото и му стори, че ръката му потреперва, докато сваля ластиците. Отвори я. Какво можеше да бъде? Нищо добро, ако се съди по нафуканата реч на този тип. Забеляза, че са снимки, увити в тънка, прозрачна хартия. Снимки? Какви снимки можеха да бъдат? Започна да разгъва тънката хартия, но след секунда изгуби търпение, разкъса я и я захвърли в кошчето. Изненадата от първото изображение беше толкова силна, че той изпусна цялата купчина фотографии, те изпадаха от бюрото и се разпиляха на пода. Смъкна се от креслото и застанал на четири крака, започна да ги събира. Същевременно ги разглеждаше, покривайки всяка снимка със следващата. Замаян и ужасѐн, пак се връщаше на предишната, минаваше на тази след нея, сърцето му биеше неистово и не му достигаше въздух. Продължи да седи на пода с двайсетината снимки в ръце, като ги преглеждаше отново и не искаше да повярва на очите си. Не, не, това не беше възможно. Ала фотографиите бяха тук, говореха и сякаш можеха да кажат още много за случилото се през онази нощ в град Чосика. Защото сега, когато той си мислеше, че отдавна е забравил югославянина и всичко станало тогава, историята възкръсваше.

kvart1

Беше толкова разстроен, толкова зашеметен, че едва успя да се изправи, сложи купчината снимки върху бюрото, свали сакото, разхлаби вратовръзката и се отпусна в креслото със затворени очи. Потеше се обилно. Опита се да се успокои, да размисли хладнокръвно, да прецени безпристрастно ситуацията. Не успя. Помисли, че може да получи сърдечен удар, ако не съумее да дойде на себе си. Поседя така известно време със затворени очи, като мислеше за горката си майка, за Мариса, за роднините, за съдружниците, за приятелите си, за общественото мнение. "В тази страна и камъните ме познават, дявол я взел." Постара се да нормализира дишането си, като вдишваше дълбоко през носа и издишваше през устата.

Много ясно – беше станал жертва на шантаж. Като глупак се беше оставил да попадне в капан. Но това се бе случило преди две години, може би малко повече, там в Чосика, и той не можеше да го забрави.

 

Косут ли се казваше онзи югославянин? Защо едва сега изникваха тези снимки? И защо в ръцете на този отблъскващ тип? Беше казал, че никога не би ги публикувал и че не иска никакво възнаграждение, и естествено, това бе начин да му намекне, че възнамерява да направи тъкмо обратното. Настоя, че бил човек с принципи, за да му подскаже, че всъщност е безскрупулен негодник, решен да му изкара душата и да го оскубе, заплашвайки го със скандал. Помисли за майка си, за благородното ѝ достолепно лице, изкривено от изненада и от ужас. Помисли за реакцията на братята си, ако зърнеха тези снимки. И сърцето му се сви, като си представи лицето на Мариса, още по-бяло, отколкото беше, смъртно бледо, с раззината уста и подути от много плач небесносини очи. Искаше му се да изчезне. Трябваше незабавно да говори с Лусиано. Боже мой, какъв срам. Или по-добре да се консултира с друг адвокат? Не, що за глупост, никога нямаше да сложи подобни снимки в ръцете на друг.

 

 

 

coverkvartal-pette-kyosheta   Квартал Петте кьошета (превод Емилия Юлзари, 256 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Другата

Вторник, 17 Април 2018г. 12:00ч.

Стефан, Магда и Емилия... класически любовен триъгълник или... класически офис триъгълник – "Бюрото на Стефан е средното. Вляво седи жена му Магда. Вдясно – колежката им Емилия." – Васил Панайотов обича да жонглира с думи, както обича да играе с клиширани социални образи, ситуации и персонажи. Другата (два откъса от романа ви очакват по-долу) е Другата му книга, издадена след Убиец (с която взе участие в лите-реалити формата Ръкописът) и предлага Друга версия на Любовта – "Можеш да скриеш една омраза, но не можеш да скриеш една любов." – да, семейството на Стефан, Магда и дъщеря им Ава е подложено на любовен стрес тест, в който те (и Емилия) ще изпитат силата на Изборите, Последствията, Обичта и... Сънищата...

 

 

Всичко в този топъл като за началото на април 2009 г. ден щеше да е нормално, каквото е през всеки един ден досега още от предния април. Тогава Стефан, стиснал заповедта си за назначаване, почукал на вратата на отдела, после влязъл, без да дочака отговор, усмихнал се на Магда и дори не видял Емилия, скрита зад 30-те инча на монитора си. И атмосферата на общо офисно спокойствие щеше да е нормална, и пасиансът на Емилия, и служебната симулация на Магда, та даже и спането на Стефан, ако освен да спи, Стефан и не сънува. И именно този негов сън отличава нормата от ненормалността. Съвсем доскоро тежестта от обяда го е повличала в тресавището на дрямката още щом се отпусне в стола си, а час по-късно той се е измъквал оттам смазан, подпухнал и без ясен спомен какво точно е правил досега. Настройвал е сетивата си за света така, сякаш излиза от упойка, без да разбира защо това му отнема толкова много време, след като е бил упоен преди миг. Спал е безпаметно. А понеже сънят е отражение на действителността с магични средства, може да се каже, че Стефан и живял по същия начин. Допреди това, което се случи и заради което си струва да се разкаже тая история, да го събуди или обратно – да го накара да спи и да я сънува.

Стефан сънува Емилия.

cloud12

Сънят му е толкова реалистичен и така наситен с дребни детайли, че той вижда в нея черти, които никога преди не е виждал. Емилия е мургава, издължена и слаба. Ако трябва да я оприличи на животно, Стефан би казал мамба. От онези черните, на които дори устата им е каквато е ставала неговата, когато като дете е дъвчел асфалт. Прекалено задълбочена, за да ù пука за прически и гримове, тя просто подрязва с ножичка за нокти бретона си, когато почнат да не ù се виждат очите. Да не ù се виждат очите често е за предпочитане, защото Емилия гледа през тях само с безразличие и присмехулна ирония. Когато срещне тези очи, човек почва неволно да се пита къде е сбъркал в живота си или поне къде е сбъркал днес в дрехите си. След което си приглажда перчема и проверява дали е затворен ципът на панталоните му. Ако всичко с тях е наред и ако още му е останало някакво самочувствие, се извръща настрани. Ако не, бърза да се отдалечи.

 

Стефан иска да направи обратното. Да се приближи. В неговите очи нейните се променят и двете им обичайни състояния, безразличие и ирония, се превръщат само в едно – любов. Стефан е влюбен. Това прави ли съня еротичен? Той би казал, че не. Дори би показал, ако някой не вярва. Докато сънува Емилия, Стефан не усеща възбуда. Съответно тя външно по нищо не му личи. Усеща спокойствие, принадлежност и пълнота. Представата му за телесен контакт с Емилия, ако стриктно се придържаме към думата, е повърхностен. Той се ограничава до повърхността. Засега. Стефан не бърза. Все още не иска да навлиза, да завладява, да задълбава. Вместо да я хване за задника, предпочита да я държи за ръка. Но не с алчността на страхуващите се да не им избягат жените мъже.

Не. Той не я държи, за да я задържи. Нито за да я направлява. Държи я, защото вече възприема нейната ръка като естествено продължение на своята. Като естествено продължение на себе си. Дланта на Емилия е гротескно голяма за жена. Пръстите ù са по-дълги от пръстите на Стефан и завършват с нокти, които, дори и изрязани плътно, приличат на гигантски бадеми.

В тази длан не липсва нито грацията, нито деликатността на жената, но размерът ù си остава мъжки. Подравнени по върховете, дланите на Емилия и Стефан плътно се припокриват чак до възглавничките в основата. Това анатомично съответствие само усилва усещането на Стефан, че когато държи нейната ръка, сякаш сам е стиснал своята.

druga

 

------------------

 

Дните минават, а ситуацията си остава същата. Но тя няма дълго да продължи. Можеш да скриеш една омраза, но не можеш да скриеш една любов. А ако все пак успееш, то точно любов едва ли е имало. Любовта иска да се покаже, да се похвали, да се заяви и дори когато това носи последствия, тя пак го прави, защото любовта не се интересува от последствията, любовта се интересува само от обекта на нейната любов. Без да изпада в противоречие, което би хвърлило сянка на съмнение върху чувствата му, Стефан се интересува от последствията, без това да обезценява любовта му. Тя е единствена и Стефан знае, че ще направи всичко на тоя свят само за да запази Емилия в своя. Но ако може да го направи така, че да не наранява съвсем Магда? Е, не може! Той ще я нарани. Лошо. А от това, че ще е без умисъл, няма по-малко да я боли.

 

Интересното е, че дори на този етап все още никой не слага в сметките Ава. Ава наистина е едно парче месо, но е парче с потенциал, т.е. животът е пред нея, всичко ù предстои, с всеки нов ден учи нови неща, възприятията ù се отварят, забелязва, разбира, а каквото не разбира – пита, за да го разбере. Няма да мине много, преди да попита защо тати не живее вече с тях. От отговора на майка ù зависи дали ще има още въпроси и какви ще бъдат те. От майка ù зависи дали и детето също ще го заболи. Или болката му ще бъде отложена за една по-осъзната възраст, когато бащата не се възприема само като доставчик на сигурност, а като модел на поведение, нещо повече – модел на мъж. Казвайки, че на този етап никой не слага в сметките Ава, всъщност трябва да се разбира само Стефан. Магда засега е в неведение, блаженството от което се разваля само от едно подозрение, при това подозрение за увлечение, не за любов, а що се отнася до Емилия... щом дори бащата на детето не го вмества в приоритетите си, нима може да се очаква от мащехата, която за последно е контактувала с деца, когато самата тя е била такава. Но инстинктът властва над всичко и както удоволствието от секса подмамва мъжа да иска да прави секс въобще, като предпоставка за това да се възпроизведе, така любовта пък е предпоставка той да се кротне и да пожелае да отглежда деца, търпейки несгодите от това.

haza3

Прачовекът не е отглеждал деца, смята Стефан, само ги е правел, след което е отивал да прави други другаде. Затова прачовекът не се е влюбвал. Не е имал нужда от любов, т.е. от промяна на химичния състав в мозъка, за да вземе решение в ущърб на себе си, в полза на някой друг. Но оттогава много неща са еволюирали, може би не толкова в биологията на човека, колкото в социалната му среда, и днес саможертвата вече е норма. Но за да не възприема отглеждането на деца като саможертва, каквото по същество то е, еволюцията е развила едно безподобно чувство на физическа зависимост на един човек от друг, в името на което са се практикували и продължават всички форми на самоубийство и самонараняване. Ако няма любов, дори сексът няма особен смисъл, какво остава за това да сменяш пелени и да бършеш лайна. Любовта е причина мъжът да пожелае деца, но тя е и причина да пренебрегне тези, които вече има, пред тези, които му предстоят. Тук природата сама се поставя в парадокс, защото, ако възпроизводството е целта на всичко, изоставянето на непораснали деца заради създаването на други, в по-суров свят обрича на смърт едните, а другите поставя в потенциална опасност някой ден да ги сполети същото. Въобще заради любовта всички страдат, включително влюбените, но само те са упоени от нея и не усещат ударите ù. Но един здрав секс и един здрав сън променят перспективата и когато на сутринта те се пробудят от преживяното, само синините ще им напомнят за него. А от сутрешната реалност няма да им се вярва, че някога е било.

 

 

 

drugata cover   Другата (248 стр, цена 13, 90 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Васил Панайотов и представянето на Другата е на 19 април в Dada Cultural bar – 18:30

4 3 2 1

Понеделник, 23 Април 2018г. 12:12ч.

"За да разкажеш добре една история, трябва да знаеш кои точно бутони да натиснеш" казваше писателя Пол Бенджамин (алтер-его на Пол Остър), чувайки "коледния разказ" на Оги Рен | Харви Кайтел във филмовата класика Дим, а Пол Остър (сценарист именно на Дим) е доказал многократно, че идеално знае как става това... Всъщност, най-новия роман на Остър, миналогодишния 4 3 2 1 (откъс от книгата ви очаква по-долу) се "заиграва" с тайната страст на Оги Рен – всеки ден, в продължение на години, в точно определен час, Оги излиза пред магазина си за тютюн, поставя статив с фотоапарат и снима отсрещния ъгъл... и събира прилежно снимките в обемни фотоалбуми – снимките може и да изглеждат като един и същ образ, но не са (стига да се вгледаш). И именно тази чудна метафора за живота (и вечното му движение и кръговрат) използва брилянтно Остър като разказва житието на момчето Арчибалд Исак Фъргюсън (единственото дете на Роуз и Станли Фъргюсън) в четири различни (паралелни и възможни) версии – всяка една прилича на предишната, но не съвсем... всяка повтаря срещи с герои, ситуации и обстоятелства, но не съвсем... Всяка може да е самата истина (като истината за твоето истинско Аз), докато не започне обратното броене: 4 3 2...

 

 

ФЪРГЮСЪН СЕ ЧУВСТВАШЕ МНОГО ДОБРЕ в лагера. Винаги се беше чувствал много добре там в компанията на старите си нюйоркски приятели – половин дузина градски момчета, които също като него идваха в лагера всяка година. Беше му приятно да слуша вечните им саркастични забележки, както и светкавично изстрелваните им находчиви подмятания, които често му напомняха за начина, по който си говореха американските войници във филмите за Втората световна война – онези весели и духовити закачки, натрапчивия подтик да не приемаш нищо на сериозно, да превръщаш всяка ситуация в повод за поредната шега или насмешка. Разбира се, имаше нещо възхитително в това да се опълчиш на живота с остроумие и непочтителност, но понякога ставаше и досадно и когато Фъргюсън се наситеше на словесните еквилибристики на съквартирантите си, започваше да усеща липсата на Хауард, неговия близък приятел от последните две години, най-близкия му приятел, когото някога е имал, и тъй като Хауард беше много далеч, чак в мандрата на леля си и чичо си във Върмонт, където прекарваше всичките си лета, Фъргюсън започна да му пише през онзи един час, който им се полагаше след обяда – безброй кратки и дълги писма, в които споделяше всичко, което му минаваше през ума, защото Хауард беше единственият човек в света, пред когото можеше да си излее душата, единственият, с когото не се боеше да споделя или да му поверява тайните си, единственият безупречен приятел, с когото можеше да си говори за всичко – от критики към другите до коментари за прочетени книги, до разсъждения как да потискаш пръдня на обществено място и мисли за Бога.

 

Това бяха общо шестнайсет писма и Хауард ги държеше в дървена кутия, пазеше ги и след като порасна и започна живота си на зрял човек, защото тринайсетгодишният Фъргюсън, неговият приятел с равни зъби и лъчезарна физиономия, основателят на отдавна закрития, но незабравим "Калдъръмен кръстоносец", момчето, което си беше счупило крака на шест, беше получило голяма прорезна рана на стъпалото си на три и едва не се беше удавило на пет, което беше устояло на опустошителните набези на Бандата на деветимата и на Бандата на четиримата, което беше целувало Глория Долан, и Сузи Краус, и Пеги Голдстийн, което с нетърпение очакваше да прекрачи в царството на еротичното блаженство, което си мислеше и смяташе за съвсем естествено, че има дълги години живот пред себе си, не доживя края на лятото. Затова Хауард Смол беше запазил тези шестнайсет писма – защото те бяха последните следи от присъствието на Фъргюсън на тази земя.

cain3

"Вече не вярвам в Бог – беше му писал в едно от тях. – Или поне не и в юдейския или в християнския Бог, въобще в никаква религия. Библията казва, че Бог е създал човека по свой образ и подобие. Но Библията е писана от хора, нали така? Което означава, че човек е създал Бог по свой образ и подобие. Което означава също така, че Бог не бди над нас и със сигурност пет пари не дава какво мислят, правят или чувстват хората. Защото, ако изобщо го беше еня, нямаше да сътвори свят, в който има толкова много ужасни неща. Мъжете нямаше да ходят на война и да се убиват един друг, нямаше да има и концлагери. Нямаше да лъжат, да мамят и да крадат. Не казвам, че Бог не е сътворил света (и никой човек не го е направил!), но щом си е свършил работата, той е изчезнал сред атомите и молекулите на Вселената и ни е оставил да се оправяме сами."

"Радвам се, че Кенеди спечели номинацията – пишеше в друго писмо. – Харесвам го повече от другите кандидати и освен това съм сигурен, че през есента ще пребори Никсън. Не знам защо съм толкова сигурен, но ми е трудно да си представя, че американците ще предпочетат човек, на когото викат Хитреца Дик, да им стане президент."

 

"В моята барака има още шест момчета – пишеше в друго писмо, – три от тях са достатъчно големи и вече "го правят". Правят чекии нощем в леглото и разправят на останалите какъв кеф е. Преди два дни организираха нещо, което нарекоха "групова чекия", и ни накараха да гледаме, така че най-накрая видях какво представлява онова нещо и колко надалеч изхвърча. Не е точно млечнобяло, по-скоро кремавобяло, прилича на майонеза или на тоник за коса. После един от тримата царе на чекиите, един здравеняк на име Анди, извъртя страхотен номер, с който сащиса не само мен, но и всички останали. Наведе се ниско и взе да си го смуче! Нямах представа, че подобно нещо изобщо е възможно. Искам да кажа, как може да си толкова гъвкав, че да прегънеш тялото си в подобна поза? Вчера сутринта се опитах да го направя в банята, но устата ми изобщо не успя да доближи оная ми работа. Както и да е. И без това не бих искал да ми излезе име на минетчия, нали така? Въпреки това, да го видиш, беше адски странно."

 

"Откакто съм тук, изчетох три книги – пишеше в последното си писмо с дата девети август – и според мен всичките бяха страхотни. Две от тях ми ги беше изпратила моята леля Милдред – малко томче от Франц Кафка, озаглавено "Метаморфозата", и една по-дебела книга от Дж. Д. Селинджър, озаглавена "Спасителят в ръжта". Третата ми я даде моят братовчед, съпругът на Франси, Гари – "Кандид" от Волтер. Книгата на Кафка е най-необичайната и най-трудната за четене, но на мен ми хареса. Както се събужда сутринта, един човек открива, че се е превърнал в огромно насекомо! Прилича на научна фантастика или история на ужасите, но не е. Става дума за човешката душа. "Спасителят в ръжта" е за един гимназист, който се шляе из Ню Йорк. Нищо особено не се случва, но начинът, по който Холдън (това е главният герой) говори, е много приятен и естествен и просто не може да не го харесаш и да не поискаш да ти стане приятел. "Кандид" е стара книга от осемнайсети век, но е ужасно смешна и налудничава, смял съм се с глас на почти всяка страница. Гари каза, че е политическа сатира. Аз казвам просто, че е страхотна! Трябва да я прочетеш, както и другите. Сега, след като съм ги изчел, единственото нещо, което ми прави впечатление, е колко различни са трите книги. Всяка написана по свой начин и всяка много добра, което означава, че има много начини да напишеш добра книга. Миналата година господин Демпси непрекъснато ни повтаряше, че има правилен и неправилен начин – спомняш ли си? Може би при математиката и точните науки е така, но не и с книгите. Пишеш си ги по свой начин и ако той се окаже добър, тогава и книгата става добра. Най-интересното е, че аз не мога да реша коя от трите харесвам най-много. Ще речеш, че би трябвало да знам, но не знам. И трите ги заобичах. Което, предполагам, означава, че всеки добър начин на писане е правилният начин. Като си мисля за тях, се чувствам щастлив. А все още не съм прочел стотици други, дори хиляди. Има толкова много неща, които да очаквам с нетърпение!"

 

Последният ден от живота на Фъргюсън, 10 август 1960 година, започна с кратко преваляване призори, но когато прозвуча лагерната тръба в седем и половина, облаците вече се бяха отправили на изток и небето се беше прояснило. Фъргюсън и шестимата му съквартиранти тръгнаха към трапезарията заедно с отговорника им Бил Кауфман, който през юни беше завършил втората си година в Бруклинския колеж, но само за онези трийсет или четиресет минути, през които закусваха овесена каша и бъркани яйца, облаците се бяха върнали обратно и когато момчетата тръгнаха към бараката си, за да я почистят и подготвят за проверка, отново заваля, но толкова слаб и незначителен дъждец, че изобщо нямаше нужда от мушамено пончо или чадър. Тениските им се нашариха с тъмни петна от капките, но това беше всичко – по-лекичко от всяко леко наквасване, толкова малко вода, че дори не успя да ги измокри. Но когато се заеха със сутрешния ритуал по оправяне на леглата и измитане на пода, небето отново притъмня и не след дълго заваля сериозно, вече големите капки биеха по покрива на бараката все по-силно. За миг-два се дочу нещо като съпровод от фалшиво звучащ синкопиран ритъм, поне така му се стори на Фъргюсън, но после дъждът се усили още повече и този ефект изчезна. Вече не кънтеше музика в дъжда. Беше се превърнал в плътна пелена от нечленоразделни звуци, в неясен тътен като от ударни инструменти. Бил им обясни, че от юг се придвижва нова въздушна маса, която заедно със студения фронт, който едновременно с нея се носи от север, може да донесе продължителен и проливен дъжд. Настанете се удобно, момчета, така ги посъветва. Чака ни голяма буря и вероятно ще останем в бараката почти през целия ден.

cloud1

Тъмното небе притъмня още повече и вътре в бараката вече нищо не се виждаше. Бил светна лампата, но дори и тя не разсея мрака, защото седемдесет и пет ватовата крушка беше окачена твърде високо върху подпокривните греди, за да осветява цялото помещение. Фъргюсън седеше на леглото си и прелистваше стар брой на списанието "Мад", което момчетата си прехвърляха от ръка на ръка, четеше с помощта на фенерчето си и се чудеше дали някога в живота си е виждал по-тъмна сутрин от тази. Дъждът чукаше по покрива, биеше с такава сила по застъпващите се летви, като че ли течните капки се бяха превърнали в камъни, като че ли милиони камъни се сипеха отгоре, и тогава, някъде в далечината, Фъргюсън долови глух басов тътен, сгъстен, стаен шум, който му заприлича на недоизкашляно ръмжене – гръмотевица, вероятно на много мили далеч от тях, може би някъде в планината, ала на Фъргюсън това му се стори много странно, тъй като от опит знаеше, че при електрическите бури гръмотевицата и светкавицата винаги вървят ръка за ръка с дъжда, докато в този случай вече валеше силно, същински порой, а гръмотевицата беше все още далеч, което накара Фъргюсън да реши, че по всяка вероятност две бури бушуват едновременно, не само една буря и студен фронт, както твърдеше Бил, а две отделни стихии, едната точно над тях, а другата приближава от север, и ако първата не се източи, преди да пристигне втората, тогава двете ще се сблъскат, ще се слеят и това ще произведе нещо адски мощно, така си каза Фъргюсън, някаква внушителна виелица, бурята на всички бури...

 

 

 

 

cover-4-3-2-1   4 3 2 1 (превод Иглика Василева, 784 стр; цена с меки корици: 30 лева, цена с твърди корици: 39 лева) е в книжарниците

Краят на самотата

Събота, 07 Юли 2018г. 12:12ч.

"Кой прави така, че човешкият живот да тръгва в една или друга посока?" пита младия немски писател Бенедикт Уелс в романа Краят на самотата (откъс от него ви очаква по-долу), маркиран с наградата за литература на Европейския съюз 2016 – въпрос, чийто отговор Бенедикт търси както чрез съдбата на двама братя и една сестра, изгубили родителите си при автомобилна катастрофа, така и в лабиринта на собствения екзистенц. Бенедикт, едва шестгодишен, също остава сирак, а името Уелс избира както за да се разграничи от видната писателска баварска фамилия Фон Ширах, така и като жест към героя Хоумър Уелс от романа Правилата на дома на любимия си автор Джон Ървинг... Жест, който намига както към цикличното естество на неведомите пътища на Живота, така и към високосната (о, да, Бенедикт е роден на 29 февруари) съдба на всеки, който знае, че идва Краят на...

 

 

Реката излизаше от гората, ставаше все по-широка, течението – все по-бързо, през последните дни дъждът бе повишил нивото ѝ. Брегът беше тинест и разкалян, табелка предупреждаваше разхождащите се хора да не се приближават прекалено.

– Който падне там, ще се удави – отбеляза Марти, гледайки бурните води.

– Ха дано да се пльоснеш долу, та най-накрая да се отървем от теб – подметна Лиз.

Той се опита да я ритне, но тя избегна умело удара и хвана под ръка майка ни толкова естествено и небрежно, както само тя умееше.

– Пак ли си се държала нахално? – попита мама. – Изглежда, ще се наложи да те оставим при баба.

– Не – отвърна Лиз отчасти престорено, отчасти истински ужасена. – Моля ви, недейте.

– За съжаление не ми оставяш избор. Баба ще се грижи добре за теб. – Мама имитира укорителния поглед на баба ни и Лиз се засмя.

 

Без съмнение майка ни беше звездата в семейството, във всеки случай за нас, децата. Тя беше атрактивна и грациозна, имаше приятели из цял Мюнхен и устройваше вечерни партита, на които идваха хора на изкуството, музиканти или театрални актьори, с които се бе запознала бог знае къде. Впрочем аз силно смалявам истината, описвайки я като атрактивна и грациозна.

Жалки думи, които не са в състояние да предадат дори отчасти нашето чувство, че случайно ни се е паднала за майка някаква кръстоска между Грейс Кели и Ингрид Бергман. Като дете не проумявах защо не беше прочута актриса, ами просто обикновенa учителка. Тя се отнасяше към домашните си задължения с леко насмешлива, но мила усмивка и едва по-късно осъзнах колко ограничена се е чувствала.

 

Спряхме за почивка на полянка край речния бряг. Баща ни натъпка лулата си, ние изядохме донесените багети с шунка. По-късно мама изсвири на китарата няколко шансона на Жилбер Беко.

Щом двамата с татко запяха, Марти забели очи.

– Спрете, моля ви! Толкова е неловко.

– Ама тук няма никой – възрази майка ни.

– Напротив, онези там!

Брат ми посочи към отсрещния бряг на реката, където току-що се бе установило друго семейство. Децата бяха на нашата възраст, а около тях лудуваше кученце от смесена порода.

Дойде обяд, слънцето стоеше високо на небето. Налегнати от жегата, с Марти си съблякохме тениските и се изтегнахме върху одеялото. Лиз драскаше в едно блокче – малки рисунки и името си, отново и отново.

По онова време тя често пробваше с какъв шрифт ще изглежда най-красиво то и го изписваше навсякъде – върху хартия, по масата, в класьори или на книжни салфетки. Лиз, Лиз, Лиз.

 

Родителите ни се отправиха на разходка – изчезнаха в далечината, притиснати един към друг, а ние останахме на полянката. Ландшафтът беше облян в слънце.

Марти и Лиз играеха на карти, аз дрънках на китарата и наблюдавах семейството на отсрещния бряг. Чувах смеха им, примесен с кучешки лай. От време на време едно от момчетата хвърляше пръчка, която мелезът моментално носеше обратно, докато накрая на момчето явно му писна и то скри пръчката под едно одеяло. Кучето обаче искаше да продължи играта, тичаше ту до един, ту до друг член на семейството, а накрая се поотдалечи покрай реката. В крайбрежните храсти се беше заклещил един голям клон.

Кучето се опита да го издърпа със зъби, но не успя.

На това място течението на реката беше силно и бурно. Единствен аз наблюдавах тази сцена и усетих как косата ми настръхва.

Немирното кученце дърпаше ли, дърпаше клона и в своята необузданост се приближаваше все повече до шумящите води. Тъкмо исках да обърна внимание на семейството отсреща, когато чух скимтене. Част от брега се беше откъртил и кучето бе паднало във водата, вкопчено в клона само с предни лапи и зъби. То скимтеше жално и се мъчеше да се добере до ронещия се бряг, ала течението беше прекалено силно. Воят му се засили.

– О, боже! – промълви Лиз.

– Няма да успее – отбеляза Марти. Прозвуча толкова категорично, сякаш именно той беше съдникът на тази сцена.

Семейството от отсрещния бряг се завтече към кученцето. Тъкмо бяха стигнали до него, когато клонът се откъсна от храстите и водите го отнесоха заедно с мелеза.

Той се задържа още известно време над водата, после изчезна. Отсреща децата викаха и плачеха, а аз се извърнах и се вгледах в лицата на моите брат и сестра.

Никога не забравих погледите им.

humand3

 

* * *

 

Вечерта в леглото още чувах скимтенето на кученцето. През целия ден Лиз беше потисната, а Марти почти не проговаряше. Най-странното обаче бе, че нашите не бяха присъствали на случката. Разбира се, след завръщането си те се опитаха да ни утешат, но това не променяше факта, че ние, трите деца, бяхме преживели нещо, което разтърси само и единствено нас.

Прекарах половината нощ, мятайки се в леглото. Не преставах да мисля как безметежното щастие на семейството от отсрещния бряг беше разрушено за секунди.

Отново и отново се сещах за чичо ми Ерик, за когото веднъж ни бяха казали, че бил "загинал". През досегашния си живот бях закрилян, но явно съществуваха невидими сили и течения, които можеха с един замах да променят всичко. Защото, изглежда, имаше семейства, които бяха пощадени от съдбата, и други, които привличаха нещастието, и през тази нощ аз се запитах дали и моето семейство е от тях.

 

 

 

cover-krayat-na-samotata   Краят на самотата (превод Величка Стефанова, 288 стр, цена 16 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded

 

Балкански ритуал | Георги Тенев

Вторник, 26 Февруари 2019г. 16:16ч.

Откраднато евангелие от Ватикана, археологически загадки от древна Месопотамия и Иран, тероризъм, войната в Близкия изток и игрите в българския политически куклен театър... всички тези еклектични парчета пасват заедно в историческия пъзел с елементи на крими мистерия, наречен Балкански ритуал – два откъса от най-новия роман на Георги Тенев открехват ритуално завесата на реалния Живот, където фантазията понякога говори Истината... И ако Георги Тенев и друг път се е заигравал с не|случайни прилики и разлики с реални лица и събития, то в Балкански ритуал размерите на пъзела са подобаващо грандиозни за 50-годишния юбилей, който ще отбележи той през тази година...

 

 

5.

Ex libris Josephi Simonii Assemani

Codex vetustissimus in quarto

Lectiones evangelicas Ecclesiae Slavo-Graecae

 

Това беше началото на първия лист, изписан красиво на ръка с издължен почерк. Професорът разлисти още. Редовете на втората и третата страница едва се очертаваха, съвсем дребни и накъсани, мастилото беше избеляло. Следващите два-три листа бяха все така неясни, открояваха се само местата, където нечия ръка бе повторила с мастило индексите. От латински Мандаджиев не разбираше, нито имаше представа какви са тези сигнатури с римски цифри. С пръстите си усети началото на следващата част в този здраво подвързан том. Когато прехвърли страницата, разбра, че това досега е било описание, а тук следва същинската книга. Знаците бяха много по-едри, изписани като с четка. Всъщност беше писано с перо. Познанията на Мандаджиев му стигаха колкото да разпознае, че това е глаголица. Текстът бе в две колони, разделени от орнамент или на места от празно поле. Никога не бе докосвал нещо подобно. Портиерът вече беше излязъл, затваряйки деликатно вратата, така че професорът изрече думите на себе си: "Това сигурно е на хиляда години...". Мандаджиев се взираше в книгата. По средата на листа, в началото на всеки нов абзац редовете бяха украсени със сложно изрисувани заглавни букви. На отсрещната страница – пак така. Неразбираеми бяха за Мандаджиев, едната му приличаше на завързана луличка, другата – на сгънати ножици или старовремски очила. Бяха все кръгли или с елипсовидна форма, пресечени тук-там от вертикални линийки като насекоми. Колко стара беше книгата, той не можеше да определи, но ръцете му затрепериха. За миг се ужаси, че може да изпусне този ръкопис с неясна засега стойност, с непонятно съдържание върху древна хартия. Нямаше как да знае, че не е хартия, а тънки, полирани от изглаждане и стъргане листове козя кожа.

bgrne

Прелисти страниците нататък, после обърна книгата откъм задната корица. В края на глаголическия ръкопис отново имаше лист като началните, с букви, които можеха по-лесно да се разчетат. Ръката с маниерен издължен почерк беше написала: Gloria tibi, Deus, gloria tibi: iterumque dicam: gloria tibi, Deus superlaudatus et superexaltatus in secula.

Дебелият том миришеше някак особено, восъчно, с нотки на студ. Във въздуха сякаш се появи странна лютива жилка, като стрит прах от сушена билка или чай, макар че книгата нямаше нито прашинка по себе си. Беше някак хладна на пипане.

 

Минали бяха седмици, а Мандаджиев съвсем ясно си припомни този момент, все едно е бил вчера. Какво да каже за миговете на объркване, за стъписването си в празния кабинет с ръкописа в ръце?

– Разкажете, обяснете – подканваше го депутатът, председател на специалната анкетна комисия.

– Какво искате да чуете, господин Войнов? – отвърна глухо професорът. – Вие имате готов отговор на всички въпроси. Говорите за нарушения и престъпления. Какво да ви обяснявам в такъв случай и какъв смисъл има?

Не го беше страх от този нагъл и хитър, потомствено необразован и груб човек. Селянин, мислеше си Мандаджиев. Беше му студено и горещо едновременно. Изпитваше нетърпение и го гнетеше неизвестността – какво ще каже Генов за всичко това? Днес министър-председателят се връщаше в столицата и щеше да завари цялата бъркотия. Може би в очите на Мандаджиев размерите на скандала бяха по-големи от реалните, но с интуицията си на разумен и просветен търтей той усещаше, че е засмукан от някакъв водовъртеж, по-голям от него. Готвеше се капан, в който професорът, изглежда, беше само примамката, стръвта, а ударът се целеше по-високо. Като лично протеже на министър-председателя Мандаджиев беше добър обект за нападение – за да се насочи атаката към Генов. Министър-председателят се връщаше тази сутрин от посещение в Москва, преди това е бил на евро-азиатската среща в Сеул. Отсъства осемнайсет дни от страната и надали дистанционно се бе занимавал точно с историите около анкетната комисия и министъра на културата. В държавата и света имаше и по-важни неща. Тези мисли си превърташе Мандаджиев в ума. Потта лепнеше по ризата му, беше му зле.

 

На Генов той дължеше всичко в тази нова и възходяща част от живота си. Гено Генов го беше поканил, той му осигуряваше гърба. И силовите методи на управление в министерството също бяха въведени от лидера и неговото обкръжение, такъв им беше стилът на новите хора. Самият професор никога не би намерил смелост, нито средства да се наложи така агресивно над опонентите си. Не го беше правил досега дори в чисто научните спорове, които се отнасят само до представите за истината, идеите, а не до някакви материални облаги. Но Гено му каза: "Професоре, стягай се!", и тази фраза стана сакрална формула в отношенията между двамата. С нея като с попътен вятър музикологът и хоров диригент Мандаджиев попадна на поста заместник-министър на културата. Същата фраза чу и след последните избори, когато триумфално влезе в министерството, този път като титуляр на поста.

Не, не беше страх това, което чувстваше Мандаджиев. Беше вкус на разочарование в устата, в душата сякаш. Заради провала и изтърваното доверие. Едва сега той разбра, че истински е започнал да държи на мнението, което Генов имаше за него. Макар и по-млад от своя министър, премиерът играеше в живота на Мандаджиев все по-важна роля. В политиката той преживя втора младост и второ съзряване. Сега обаче шансът си отиваше. Щяха ли въобще да имат предишната близост с лидера? Тревогата му беше дори за разговорите на малко име и дружеското непринудено отношение – "Гено" и "професоре". Ето какво искаха да уязвят противниците на Генов. Ето защо така бързаха със свикването на заседанието тези хиени начело с Войнов. Нетърпеливи бяха да започнат изслушванията, преди министър-председателят да се е върнал. Мандаджиев щракаше комбинации наум, стискаше зъби и все повече усещаше в корема си едновременно болка и глад. Не парене както при гастрита, а болка.

 

Мъжът срещу него, квадратен и добре закусил, добре облечен и нахален, го фиксираше. Войнов имаше ловен билет, убиваше дивеч, без да му мигне окото, и познаваше радостта от това занимание. Тук тръпката беше още по-голяма, макар че животното нямаше да бъде изяждано. Войнов обичаше този вид саморазправи. За първи път бе усетил гъдела на публичния садизъм по време на предизборните дебати, когато сгащваше опонента си неподготвен, налучкваше слабото му място и натискаше ли, натискаше. После се отдаваше на тази страст чрез парламентарния контрол. В своя вихър обаче попадаше по време на митинги и събрания, на импровизираните трибуни по площадите с микрофон в ръка. Там се обличаше по-скромно, с кожено яке и обикновен пластмасов часовник на ръката. Сваляше златния ролекс, обувките "Салваторе Ферагамо" и се превръщаше в народен човек. Но в парламента, особено в Комисията по култура и образование, той не можеше да издържи на изкушението, явяваше се в целия си блясък. А и новите килими на залите си заслужаваха костюмирането. Войнов обичаше да се движи по този безшумен тепих, да усеща сянката си, проектирана от светлината на големите полилеи върху стените, облечени в люспи славонски дъб. След последния ремонт и с новото обзавеждане парламентът със сигурност беше по-красивата сграда в сравнение с Президентството. Въпреки своите високи етажи и арките Президентството и Министерският съвет си оставаха тромави, силов и многозначителен комплекс, цитадела на властта. Носеха белега на сталинския строеж, на сталинската философия и естетика, родени зад каменни чела. Съвсем различна от това беше къщата на Народното събрание. Тя излъчваше ефирен, павилионен дух, беше скромна и затова по-естествена, едва надигаща се над жълтите павета. Беше изложена на вибрациите на града и на метрото под земята, орнаментите по ръба на покрива бяха почти детински игриви, медта по ръбовете на козирката смешно проблясваше и по нея стържеха с нокти кацащите гълъби. Беше красива сграда, носталгична и изчистена. Беше истински романтичен неоренесанс, какъвто само умът на архитект славянин може да пренесе от Рим в Белград и после в София.

 

– Какво ви кара да ни смятате за толкова наивни, господин Мандаджиев? – наклони глава Войнов и направи гримаса на примирение и снизхождение едновременно.

Все едно си имаше работа с някой преписвач в училище или с дребен мошеник, който твърдоглаво отрича очевидни доказателства. Чак да го съжалиш колко е безсилен. Въпросът на Войнов прозвуча общо, но и с известен подтекст, а това винаги му харесваше. Обичаше да задава такива въпроси, за тях обикновено нямаше подходящи отговори и хората отсреща започваха да се чувстват все по-неудобно.

– Какво ви кара да мислите, че тази история звучи приемливо? Една безценна книга, подхвърлена някак случайно и попаднала пак така случайно у вас? Не, не звучи добре, министър Мандаджиев. И дори да повярваме на първата част от приказката, по-нататък вече не мога да приема обясненията на вашите експерти, които тук с две странички общи фрази ни замазват очите. Нещо не е наред с логиката. Хайде да минем по детайлите, както ни ги пише и НАДС, а вие да обясните.

Той не успя да подреди добре мислите си в онзи ден, след неприятното прекъсване на обяда и появата на портиера със странната пратка. Мандаджиев разбираше, че нещо му се изплъзва, но нямаше опит с такива ситуации. Трябваше да позвъни, трябваше бързо да избере с кого да се свърже, да потърси мнение. Не беше минал и половин час, и в кабинета се появиха експертите – директорката на Народната библиотека и завеждащата старобългарския архив. Разстоянието между Академията на улица "Шипка" и библиотеката е точно двеста и седемдесет метра и двете жени почти долетяха, носени сякаш от предчувствие.

jen

Професор Коцева, директорката, държеше книгата с вдървени ръце, на които беше нахлузила бели платнени ръкавици. Спогледаха се с другата госпожа, после пак наведоха глави над ръкописа. Министърът нетърпеливо замълча, чакаше ги. Но те все така бавно и протяжно прелистваха страниците напред-назад. Чуваше се дишането им, почти пъшкане. Все едно вършеха тежка физическа работа. Мандаджиев забеляза, когато лицето на професорката от старобългарския архив, доктор Михалкова, отчетливо побледня. Уплаши се дали жената няма сега и да припадне. Тя вдигна глава и го погледна:

– Изглежда, че е оригиналът.

– На кое оригиналът? – сопна се Мандаджиев.

Не можеше да се ориентира, а двете го зяпаха, все едно не говореха за невнятна книга, а за нещо ясно като телефонния указател.

– И аз така мисля – прошепна директорката на библиотеката.

– Сигурна съм. – Другата жена сложи длан пред устните си, сякаш се въздържаше да не ревне.

– Е, какво сега? Не разбирам.

Мандаджиев се опита да гледа строго, дори свирепо. Не му обърнаха внимание, бяха като вцепенени от книгата. Проф. дфн Михалкова седна на стола. Приличаше на гимназистка, преживяваща тежко любовна раздяла.

– Все още не мога да повярвам – каза.

– Какво, за кое? – Мандаджиев искаше да внесе поне някакъв ред.

– Това евангелие е откраднато – въздъхна Михалкова.

Замаян, леко потен както винаги, с пулсиращи слепоочия, Мандаджиев продължаваше да не разбира. Затова попита наивно:

– Как така откраднато? Нали е тук?

– Откраднато е от Ватикана – отговориха почти в един глас двете професорки. – Изчезнало е преди четиресет години...

 

-------------------------------------------------

 

12.

Течеше 559-ият ден от мандата на второто правителство на министър-председателя Генов. Той добре познаваше този парламент, включително хората, включително сградата. Беше прекарал почти четири години като народен представител. Всичко тук му бе ясно, вече преживяно и беше успяло да му стане скучно. Досадата, с която се отнасяше към Народното събрание, намираше добър отзвук сред обикновените хора навън. Никой не обичаше народните представители. Те бяха станали нетърпими заради несменяемите привилегии, каканиженето от трибуната, празните обещания за промени, заради парламентарните бюфети, колите, които задръстваха все по-големи площи от идеалния център, също и заради безплатните медицински грижи без чакане в болници – и всичко това в комбинация с очевидната неграмотност на голяма част от избраниците.

Някои бяха с отворени криминални досиета или поне под сериозно подозрение за извършени престъпления, дори такива от най-банален тип. На този фон сервилното внимание на журналистите в кулоарите беше чисто лицемерие. По задължение медиите отделяха време и внимание на този мравуняк, пускаха камерите и насочваха обективите, за да изслушват мнението на депутати със съмнителна компетентност; по телевизионните и радиоканали се повтаряха кухи фрази и очевидни неистини, обяснения за вече сключени сделки в ущърб на държавния интерес или в ущърб на природата; въртяха се постоянни скандали за намеси в работата на съда, за предизвестения избор на държавни служители и надзорници в разнообразните агенции. Всичко това наливаше вода в общото народно убеждение, че парламентът е лъжа, неефективен и пълен с измама. И Генов не си правеше труда да го отрече, напротив, взимаше от това убеждение повод, черпеше сила.

 

В парламента средната възраст се смени на трийсет и пет години и три месеца. Повечето народни представители нямаха никакъв зрял спомен за годините преди 1989-а. Оказваха се питомци на оскъдното и свиващо се образование в края на века, не съвсем добре пишещи на български, не много добре говорещи, без желание да преодолеят диалектите си. Неясна им беше представата за света преди падането на Берлинската стена. Не знаеха нищо за забраната да живееш свободно и да пътуваш когато поискаш – тези привилегии бързо бяха приели за даденост, като въздуха и светлината. Въпросът за свободата в чист вид не съществуваше, не беше идеал, а въпрос на пари. Никой вече нямаше цвят, не изповядваше идеология. Възгледите и стратегиите се ориентираха не спрямо проблема за свободата, а спрямо проблема за парите. Така беше, открито или премълчавано. И тук влизаше Генов. Публиката приемаше конвенцията безусловно и му отреждаше място на върха, позицията на лидер. Генов мълчаливо излъчваше посланието си: не търсете от мен повече от това, което виждате. Ако търсите тайна в мен, ще бъдете разочаровани. Няма тайна, най-много да се открият умора, огорчение и тъга. Тегобата на властта е голяма. Аз съм просто мениджърът на това организирано нещо, което за удобство се нарича държава, макар да не го държи никой. Живеете в една социална обстановка, боядисана в един или друг цвят, отгоре с етикет "демокрация", власт на народа. Да, народ обаче в чистия смисъл на думата няма, има нехомогенна смес от интереси, а самото понятие за народ е досадно за широката общественост. От идеята за народ се гнусят всички. Народът е синоним на глупак, страдалец и така нататък.

 

И тъй, казваше им мълчаливо Генов – и те приемаха думите му за обективно верни, дори за правилни, – не е за завиждане моята позиция, ролята на организатора и стабилизатора. Извън нея, извън тази по принуда поета функция, признаваше им Генов, аз съм един обикновен никой. Зад рейтингите и зад цялото вълнуващо напрежение на политиката и изборите се крият само сухи скучни цифри. Има много по-добри начини човек да преживее съдбата си, да остане в покой, да оцелее самостоятелно. Затова вие използвайте възможността, докато аз и други като мен осигуряваме интригата... И наистина министър-председателят умееше да дава на публиката зрелище, когато е необходимо. Гено Генов беше природно интелигентен, а и определен ген течеше в жилите му – беше син на функционер от средния ешелон на Вътрешното министерство. Съдбата му предложи личностен тренинг още в невръстните години. Майка му почина, когато беше на десет, а бабите и бащата поеха грижите. Израсна обграден с равни части внимание, грижа, дисциплина и в крайна сметка самота. Бе пробивно, мълчаливо дете, но лесно завързваше приятелства. На народа си сега беше приятел, това бе сигурно, или поне така мислеше. И хората го усещаха, не че им беше близък другар непременно, но сам вярваше в образа си. Ето такъв беше балансът.

 

– Министерските становища по случая можеше да ги поискате от моя кабинет – спокойно обясни Генов.

Все едно имаше работа с деца, които са се разпалили, спорят и се гневят, но играта си е игра и беше време да се захванат с нещо друго.

– Министър Мандаджиев действаше по мое указание – подчерта сухо Генов, – докато аз се върна в страната. Вече съм тук и ще поема лично темата.

Отсреща го гледаха множество чифтове очи, а в тези на председателя на комисията припламваше гняв, но засега безсилен.

– Това е нещо ново. – Войнов се облегна назад в стола си, платът на скъпия поръчков костюм изскърца, притиснат в тапицерията.

Депутатът Войнов не знаеше как да продължи. Чувстваше се измамен, това беше някакъв номер очевидно. Той хвърли поглед на министър Мандаджиев, който бледнееше в стола си все още неподвижен и останал почти без дъх. Не можеше да се разбере дали самият Мандаджиев е наясно какво прави в момента Генов, импровизира или пък всичко това е добре планирано. Някой е водил Войнов за носа.

Невероятно, но така излизаше. Депутатът изпита горчив вкус в хранопровода си и посегна инстинктивно към бутилката с вода, сервирана до чашата от боросиликатно стъкло – новият сервиз от осемстотин части наскоро бе купен за Народното събрание.

Чашата тракна върху чинийката, ръката на Войнов трепереше. Сипа си, пи вода, огледа своите, които гледаха него. После пак се обърна към Генов, но някак като че искаше да заговори на Мандаджиев, което бездруго беше по-лесно:

– Досега министърът на културата не ни е информирал, че премиерът е разглеждал тази... работа. Това ще се запише в протокола.

– И правилно не ви е информирал. – Генов направи физиономия на досада. – Така е и трябвало. Беше част от указанията ми.

– Става все по-интересно, господин Генов – изпъшка председателят.

– Не сме тук, за да ни бъде интересно, господин народен представител. Не ни е работата да предлагаме на някого забавления. По случая има сериозно ангажиране на НАДС и то е свързано с определени нива на секретност. Не знам доколко сте запознат със Закона за защита на класифицираната информация.

– Запознат съм достатъчно... – Войнов се намести в стола си. – За каква точно информация става въпрос? Депутатите от комисията, както и всички народни представители имат разрешен достъп.

– Господин Войнов, случаят се отнася до националната сигурност и като такъв е докладван пред НАДС. Агенцията си знае процедурите, а и вие, надявам се, ги знаете. Аз не мога тук да правя рапорт пред вас. Не е прилично точно вие да ме карате да нарушавам закона.

 

Двамата се гледаха. Премиерът задържа равния си, спокоен поглед, почти се усмихна, после си оправи маншета. Печелеше битката на нерви, това можеше да се усети от хората в залата. Войнов също бе хищник, знаеше да хапе и да нанася удари, наясно беше, че Генов прекалява, като му изземва изслушването и почти се подиграва с комисията. Премиерът имаше право както всеки друг да присъства, но не бе поканен изрично да участва, дори не беше поискал думата. Депутатът би могъл да настоява той да се отстрани, дори да напусне, формално все пак действаше някакъв правилник, но Войнов също така усещаше, че министър-председателят само това чака – председателстващият да си изпусне нервите. И тогава Генов ще може съвсем основателно да произведе някой от любимите си показни жестове, да дръпне своя министър за ръкава и да го изведе оттук, както обиден родител измъква детето си от скучна среща в училище, където не търсят решения на проблемите, а само искат на някого да се карат. Защото учителите са си учители, а родителят има истинските права, които са едновременно права и грижи, и така нататък... В тази игра на родител и настойник Гено Генов държеше без конкуренция първенството, отдавна бе иззел функцията на публичен баща, а на останалите даваше роли на натрапници. Хората искаха топла ръка. А засега, уви, това е ръката на този гад, мислеше си Войнов и отвътре му напираше ожесточение, което нямаше къде да излее.

 

 

 

cover-balkanski-ritualБалкански ритуал (520 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Георги Тенев и премиерата на Балкански ритуал е на 27 февруари – Casa Libri, 19:00

Страница 1 от 2

онлайн