Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: роман
A+ R A-
Списък на статии по етикет: роман

Панталоните на мъртвеца | Ървин Уелш

Четвъртък, 14 Март 2019г. 05:05ч.

О, да, срещнахме се с Тях 20 години по-късно в Т2 Трейнспотинг, разбрахме дори какво се случва с живота на Франко Бегби след Т2 в романа Ваещият с ножове, а сега е време да узнаем съдбата на Марк Рентън, Саймън Улавия и Даниъл Компира след фаталната българска следа на Т2 финала – новият роман на Ървин Уелш, миналогодишния Панталоните на мъртвеца (откъс от него ви очаква по-долу), не само хвърля светлина върху житието и битието на Трейнспотинг квартета след Т2 финала, не само разкрива Рентън като мениджър на диджеи (о, да, толкова е for real, че Ървин Уелш дори е записал есид хаус албум, който пуска при промо турнето на Панталоните на мъртвеца), не само подхлъзва емблематичната Единбург четворка в търговия с органи, но и... взима Живота на един от Героите... И така, I Chose Not to Choose Life: I Chose Something Else... или Чии са Панталоните на Мъртвеца – това е Въпросът...

 

 

Из Нежна е нощта


Юън Маккоркиндейл изучава отражението си в огледалото в банята. Повече му харесва онова, което вижда без очила, когато очертанията са щадящо размазани.

Петдесет години. Половин век. Къде отлетя цялото това време? Той слага отново очилата и съзерцава все по-заприличващата на череп глава, обрасла с ниско остригана сива четина. Сетне свежда очи към босите си крака, розовеещи върху подгретите черни плочи на пода. Той е свикнал да гледа крака – така, както другите гледат лица. Колко ли чифта е видял през живота си?

Хиляди. Може би дори стотици хиляди. Плоски, навехнати, изкълчени, счупени, изгорени, белязани, инфектирани. Но неговите са напълно в ред – запазили са се по-добре от останалото му тяло.

Преминава от банята обратно в спалнята и бързо се облича, гложден от лека завист към все още спящата си жена. Карлота е почти десет години по-млада от него и средната възраст ù приляга. Към трийсет и петте бе започнала да пълнее и Юън тайно се надяваше да заприлича на майка си – той обича по-пухкави жени. Но после стриктната диета и фитнесът сякаш я върнаха назад във времето. В някои отношения тя дори започна да изглежда по-добре, отколкото на младини. Мускулите ù заякнаха, а заниманията по йога ù придадоха гъвкавост, каквато не бе имала дори при първото им запознанство. Сега Юън с нова острота изпитва усещането, което бе очаквал напълно да изчезне с възрастта – че в тази връзка тя е далеч над неговата категория.

Той обаче е всеотдаен съпруг и баща, обичащ да угажда на половинката си и на техния син. Особено покрай Коледа. Социалната екстравагантност на Карлота му допада, особено на фона на собствения му аскетичен произход. Рожденият ден, съвпадащ с Коледа, в едно презвитерианско семейство е същинска рецепта за мизерно пренебрежение. Но насладата на Юън от празниците е съсредоточена предимно около Карлота и Рос. Сърдечността му има свойството да отслабва, ако в рецептата се намесят и други – а утре се очаква да посрещне на тържествен обяд цялото ù семейство. Майка ù Евита, сестра ù Луиза, нейният съпруг Джери и децата им щогоде се търпят. Виж, брат ù Саймън, въртящ съмнителна агенция за запознанства в Лондон, е друг въпрос.

tcover

За щастие, Рос и синът на Саймън, Бен, изглежда се разбират помежду си. Което е истински късмет, защото през последните два дни Саймън почти не се е мяркал. След като пристигна от Лондон с младежа, той безцеремонно го стовари на техните грижи и изчезна. Нищо чудно, че Бен е толкова тих и затворен.

Юън открива Рос на масата в кухнята, все още по пижама и халат, да играе някаква игра на своя айпад.

– Добро утро, сине.

– Добро утро, татко – промърморва наследникът му. Няма и помен от "Честит рожден ден". Очевидно умът му е зает от нещо друго.

– Къде е Бен?

– Още спи.

– Всичко наред ли е?

Синът му прави трудна за разгадаване физиономия и оставя играта настрана.

– Да... Като изключим това, че... – Тук Рос изведнъж изригва. – Аз никога няма да си намеря приятелка! Така и ще си умра девствен!

Юън смръщва лице. По дяволите, ето какво става, когато двама тийнейджъри делят обща стая. Бен е симпатяга, но е по-голям, а и все пак е син на Саймън.

Бен ли ти е наговорил разни неща?

– Не, не той, а цялото училище! Всички имат гаджета, само не и аз.

– Чакай, има време. Още си едва на петнайсет.

Очите на Рос първо се разширяват от ужас, а после се свиват на тесни цепки. Изражението му кара Юън да се чувства дискомфортно. То сякаш казва: Можеш да си бог или пълен нещастник, в зависимост от това как отговориш на следващия въпрос.

– Ти на колко години беше, когато... – момчето се поколебава – за пръв път го направи с момиче?

По дяволите. Юън има чувството, че нещо тъпо и тежко го удря в стомаха.

– Не мисля, че това е въпрос, който следва да задаваш на баща си... – започва смутено той.

– На колко години?! – прекъсва го повелително Рос.

Гласът му звучи изтерзано, а и напоследък изглежда не на себе си. Естествено, нервните и мрачни настроения са също така типични за пубертета, както и акнето. Но същевременно Юън си дава сметка, че днешните младежи масово гледат порнография по интернет, свързват се по социалните мрежи и вършат всевъзможни извращения заедно. А после ги заснемат и публикуват унизителните и гротескни резултати онлайн. Той е очаквал, че ще трябва да се справя с психологичните проблеми на посткапиталистическия излишък, а ето че се сблъсква с все същия традиционен недостиг.

– Тогава бяха други времена, сине – прочиства гърло.

Как да признае, че на училищна възраст сексът е бил нещо недопустимо в родното му село, тъй като неминуемо би означавал да чукаш кръвен роднина. (Не че това бе спирало някои хора!) Че вече е бил двайсет и две годишен и студент в университета, когато е осъществил първия си истински полов акт? Че майката на Рос, Карлота – осемнайсетгодишна на фона на неговите двайсет и пет – е била едва втората му любовница?

– Бях на петнайсет – решава той да украси инцидента от гостуването на една приятелка на братовчедка си.

Тогава само е опипал циците ù, но толкова често е мастурбирал при спомена, че не е трудно да го превърне в епизод на главозамайващ и разюздан секс без задръжки.

– Помня го, сякаш беше вчера, защото стана по това време, малко след рождения ми ден. – Той разрошва косата на сина си, доволен, че е успял да вметне забележката. – Така че не се тревожи, тигре, времето е на твоя страна.

– Благодаря, татко – подсмръква Рос, леко поуспокоен. – И честит рожден ден, между другото.

 

Малко след като младежът се качва в стаята си, Юън чува входната врата да се отключва. Отива в антрето да провери и заварва промъкващия се Саймън.

Очите на шурея му блестят като на котарак, а черната коса, вече леко прошарена, стърчи над ъгловатите му скули. Значи пак е прекарал нощта навън, вместо в стаята, която са му заделили. Това е направо абсурдно – държи се като разгонен тийнейджър.

– А, вече си станал, Юън – смигва дяволито Саймън Дейвид Уилямсън и моментално обезоръжава домакина си, тиквайки в ръцете му поздравителна картичка и бутилка шампанско. – Честит петдесетак, приятелю! Къде е сестричката? Още ли мърка в леглото?

– Утре ще ù е доста натоварено, затова предполагам, че ще поспи до късно – заявява Юън, след което се връща в кухнята. Поставя бутилката върху мраморния плот и отваря картичката. Върху нея е изрисуван мъж с лукава физиономия, издокаран като диригент с палка и уловил подръка две млади, гърдести жени, всяка носеща цигулка. Надписът гласи: КОЛКОТО ПО-СТАРА Е ЦИГУЛКАТА, ТОЛКОВА ПО-ДОБЪР ЗВУК ВАДИ. ЗАТОВА СВИРИ, НЕ СЕ МАЙ. ЧЕСТИТ 50-И РОЖДЕН ДЕН!

Саймън стои отстрани, нетърпелив да види реакцията му. Юън се чувства изненадващо трогнат.

– Благодаря, Саймън – обръща се към своя шурей и гост. – Много мило, че някой се е сетил. Рожденият ми ден... обикновено се забравя покрай цялата коледна суматоха.

– Че ти си роден един ден преди онзи смахнат хипар на кръста. Как да го забрави човек?

– Оценявам го, наистина. Е, какво прави цяла нощ?

Саймън Уилямсън мръщи чело, четейки съобщението, току-що изскочило на екрана на телефона му.

– По-лесно ще е, ако питаш какво не съм направил.

tcover3

Някои жени, особено по-зрелите, не приемат "не" за отговор. Но няма как, стари познанства, човек трябва да си поддържа контактите. – Той отваря шампанското, при което тапата удря в тавана. Сетне налива от пенливия еликсир в две високи чаши, които вади от остъкления бюфет. – Ако някой ти налее шампанско в пластмасова чаша, да знаеш, че няма вкус. Впрочем ето една история, която навярно ще те заинтригува, чисто професионално. Миналия месец бях в Маями Бийч, в един от онези хотели, които стриктно се придържат към стъклото. Във Флорида поначало не е разрешено да правиш нищо, освен ако не съдържа потенциален риск за околните – пищови на кръста, пушене в заведенията, наркотици, от които те избива на канибализъм. Разбира се, аз съм на седмото небе. Тъкмо зяпам няколко мацки по бански, показващи форми край един басейн, когато става пиянска лудория и се чупи стъкло. Една от мацките стъпва боса отгоре и алената ù кръв руква във водата, за ужас на всички присъстващи. Аз веднага притичвам, сещайки се за теб, и се преструвам на доктор. Викам на персонала да ми донесе превързочни материали. Те начаса се появяват на сцената и аз бинтовам крачето на хубавицата. Сетне я съпровождам до стаята ù. Уверявам я, че няма да има нужда от шевове, но трябва да полегне за малко. – Тук той прекъсва историята, за да подаде пълната чаша на Юън и да вдигне наздравица. – Честит рожден ден!

 

 

 

cover-pantalonite-na-myrtvetsaПанталоните на мъртвеца (превод Деян Кючуков, 456 стр, цена 19 лева) е в книжарниците 

Ещорил | Деян Тиаго-Станкович

Четвъртък, 18 Април 2019г. 14:14ч.

Къде се пресичат пътищата на кралската династия Хабсбург с милиардерите Ротшилд, с руският гросмайстор Александър Алехин, шпионинът Душан Попов и писателите Антоан дьо Сент-Екзюпери, Морис Метерлинк, Ян Флеминг... Отговорът води до Ещорилския бряг и хотел Паласио през горещото лято на 1940-а в романа Ещорил (откъс от него ви очаква по-долу) на Деян Тиаго-Станкович – да, там, под опеката на управителя на Паласио мистър Блек, съдбите на исторически персони и животът на измислени герои се преплитат, за да намерят оазис сред пустинята на Втората световна война, където един паралелен Свят може да говори (къде с ирония и изкусни метафори, къде със суров реализъм) за днешните бежански кризи, за изгнаниците и Оцеляването, и за съвременните вълни от страх, омраза и Утопии...

 

 

WILLKOMMEN, BIENVENUE, WELCOME

 

Когато се приближавате към Лисабон откъм океана, малко преди корабът да навлезе в реката, от лявата страна ще видите отзад синкава планина. Това е Синтра. Тя препречва пътя на дъждовните облаци и по този начин Ещорил предлага на своите посетители повече слънчеви часове годишно, отколкото който и да е друг курорт на Стария континент. Така поне пише в брошурата на туристическата организация "Слънчев бряг", както се нарича нашата малка Ривиера в официалните документи. В ежедневието обаче тя е известна като Ещорилския бряг, или Брега.

Меката вълнообразна стръмнина над залива гледа на юг към океана. По нея, закътани сред зеленина и високи зидове, са разпръснати вили и летни дворци на видни столични семейства. В подножието на стръмнината е винаги ветровито и вълните неспирно мият пясъка. По плажа са наредени редици чадъри, съблекални и платнени шезлонги. Малко над него наскоро откритата железница следва сърповидната линия на брега и успоредно с нея е магистралата; вдясно, на няма и половин час с кола оттук е Лисабон; вляво, толкова близко, че се вижда – Кашкайш.

 

Ако идвате с влак, трябва да слезете на гара Ещорил, да пресечете линията и магистралата до обширния парк с правоъгълна форма, уреден по френски образец. В най-високата част на парка, между палмите, кипарисите и разноцветните храсти се намира най-голямата забележителност на този прочут курорт – Грандказино "Ещорил". Току до хазартното заведение се издига триетажна бяла сграда с низ прозорци с великолепен изглед, някои от които гледат към парка, други към океана. Над тъмния мансарден покрив е поставен едър надпис: ХОТЕЛ ПАЛАСИО. В Ещорил има и други хотели, но ще се постараем да не говорим много за тях. Не защото са по-малки или по-евтини, а защото на всички им подхожда главна, не второстепенна роля. А в този филм централната роля вече е отредена на "Паласио".

esto1

В едно лятно утро на 1940 година телефонът в кабинета на Блек звънна.

– Господин управител, тук е Лино. Сеньор Кардозо е на рецепцията. Иска да ви види. Блек би предпочел да отговори, че е зает, но не се осмеляваше. Ако имаше човек, когото не смееше да отпрати, това беше Кардозо, старши инспектор, началник на филиала на Португалската полиция за надзор и държавна сигурност в Ещорил – политическата полиция, която се занимаваше с екстремисти от всякакъв вид, анархисти, комунисти, либерали. Тя следеше също така дейността на чуждите граждани на територията на страната. Макар и аполитичен, Блек беше интересен и като чужденец, и като управител на хотел, популярен сред чуждестранните гости. С каквото и конкретно да се занимаваше Кардозо, ако се съди по времето, което прекарваше напоследък в хотела, "Паласио" заемаше важно място в списъка на приоритетите му. Влезе нисичък човек с евтин костюм и замириса на одеколон. Оплешивяващ и прошарен, изглеждаше по-възрастен, отколкото беше в действителност. Всъщност старши инспектор Кардозо приличаше по-скоро на дребен чиновник, а не на полицай с широки пълномощия. Пое предложеното кафе и прекалено бързо мина на въпроса:

– Не бих ви занимавал с техническите подробности, но важно е да знаете, че не е изключено днес или утре да се обърнат към вас с необичайна молба...

Тук полицаят спря, очаквайки чужденецът да прояви любопитство. Тъй като това не се случи, продължи плешивото човече и извади от вътрешния си джоб тесте снимки. Подреди ги старателно на плота на масата и попита:

– Познавате ли някоя от тези особи?

Управителят хвърли бегъл поглед на снимките и поклати отрицателно глава. Инспекторът беше принуден да опита по друг начин: посочи една по една снимките с пръст:

Морис Метерлинк? Нищо ли не ви говори това име? Алма Малер? Не? Франц Верфел? Голо и Хайнрих Ман? Нищо ли? Нито едно от тях?

Блек поклати отрицателно глава:

– Действително съжалявам, че не съм в състояние да ви помогна. Всеки ден виждам твърде много нови лица, за да мога да ги запомня.

– Всички те са видни чуждестранни граждани. Или са на пансион при вас, или идват в ресторанта. Предимно писатели. Господин Метерлинк е белгийски Нобелов лауреат. А младият германец Голо Ман е син на някакъв наистина знаменит писател. Обича мъжете.

– И?

– Нищо. Казвам: ексцентричен свят. Точно затова ви предупреждавам да обърнете внимание.

– За нашата къща всеки гост е еднакво важен – обясни управителят.

– Тези господа конкретно са отбелязани като деликатни в политическо отношение случаи – каза инспекторът тихичко, сякаш се доверява. – Не е изключено сред тях да има и левичари.

– Смятате ли?

– Не смятам. Аз зная, както зная къде се крие опасност за нашето общество. Но това ми е работата. Вие трябва да продължите да вършите своята колкото се може по-добре. Да направите така, че гостите да си прекарат възможно най-приятно у нас и да си тръгнат като приятели на Португалия. А ние сме тук да контролираме и ако се наложи, да попречим на онзи, на когото му хрумне да злоупотреби с нашето гостоприемство. Нужно е само да ни уведомявате за всичко необичайно, което забележите. Нали така? Това всъщност не беше въпрос, нито пък усмивката на управителя можеше да се изтълкува като отговор. Срещата днес продължи много кратко, по-малко от четвърт час.

 

Същия този следобед в кабинета на управителя на хотела беше прехвърлено телефонно обаждане от дома на херцога и херцогинята на Уиндзор. Блек изслуша молбата, благодари за проявения интерес и каза, че за свое голямо съжаление, не би могъл да помогне. Господинът от свитата на херцога остана с впечатлението, че управителят не е разбрал с кого разговаря, и обясни, че се обажда от името на бившия крал на Англия Едуард VIII, който трябва да бъде настанен още днес. Тази информация не промени нищо. Блек заяви, че интересът на Техни Височества към неговия хотел е особено голяма чест, и повтори, че няма място за херцогската двойка. Ако имат търпение да изчакат ден-два, може би ще успее да им осигури адекватно настаняване, добави любезно. Предложението му беше също така учтиво отхвърлено.

esto8

Някъде около един на обяд управителят излезе на двора да посрещне очакваното семейство Гайтан. Знаеше, че под това име се крият Хабсбургите. С едно "Herzlich Willkommen" той се поклони на императрица Зита и ѝ целуна ръка. Беше се запознал с тях през 1922 година в Мадейра, където бяха избягали след разпадането на империята им. По онова време Блек ръководеше хотела, в който те бяха чести гости, но това бе отдавна и не очакваше да го познаят. За сетен път я видя на погребението на мъжа ѝ, последния австро-унгарски император, Карл; беше в напреднала бременност, с корем до зъбите, забулена с непрозрачен черен воал и заобиколена от малолетни разплакани деца. Не искаше да напомня на нещастната императрица трагичните времена, ръкува се с престолонаследника и останалите принцове и лично ги заведе до масата в ъгъла на ресторанта, която беше старателно подбрана за тях. Съзнаваше, че треперят от страх да не би мощната ръка на Хитлер да ги застигне чак тук и да изпълни смъртното наказание, на което бяха осъдени като противници на неговия режим.

Преди Техни Императорски Величества да приключат с ордьовъра, в хотела пристигнаха седем души, които имаха резервации на името на барон Фон Амшел. Под това име се криеше семейство Ротшилд. При този погром дори на тях, най-богатата банкова династия в съвременния свят, не им беше простено, че са евреи. Те също, естествено, се страхуваха и настояваха за пълна дискретност. Без много разговори бяха отведени до стаите, където, както казаха, ще останат възможно най-кратко, тъй като възнамеряваха да продължат пътуването си, щом това бъде възможно. Между другото, поне на пръв поглед, те повече му приличаха на императори, отколкото самите кайзерски особи.

Блек от опит знаеше, че милиардерите и монарсите не са най-капризните гости. Когато на едно място се стекат толкова хора, и то такива разглезени, задължително ще има най-различни чешити. Същите онези, които коленопреклонно молеха да им се предложи гостоприемство, често, след като бъдеха настанени, започваха с претенциите си. Искаха да им се осигури астролог за съпругата, учителка по пиано за детето и иконом, който да закачи по стените на апартамента колекцията от картини, взети при бягството, за да могат да се чувстват в хотела като у дома си. Например преди няколко дни икономът на един холандски търговец, отседнал тук със семейството си на път за Далечния изток, го помоли за адресите на местата, където неговият господар може да се забавлява. Домът да бъдел изискан и дискретен и да разполагал с млади негърки. Ето докъде стигаше понякога това.

 

Все едно, едва на здрачаване, когато навалицата горе-долу се поуспокои, Блек, както всеки ден привечер, се усамоти в кабинета си. Включи радиото. Червената чертичка сочеше Лондон.

Започваха вечерните новини.

Британските части се оттеглиха от континента. Генерал Дьо Гол създаде френски доброволчески легион в Англия...

Управителят нямаше сили да слуша новините. Завъртя копчето. По всяка радиостанция строги гласове съобщаваха какво се е случило по света този ден. Въртеше копчето на радиоапарата, докато най-после не намери музика. Свиреше меланхолично пиано. Сергей Рахманинов, Концерт за пиано № 2, Adagio sostenuto.

 

Седнал в тъмното с отворени очи, той си мислеше за мъжете и жените, чието вайкане слушаше по цял ден. Въпреки големия си професионален опит никога не беше работил нито в толкова претъпкан хотел, нито с такива гости. Съзнаваше, че независимо от всичко, имаше късмет. В Ещорил бяха пристигнали избрани сред изгнаниците, общо две хиляди от двата милиона, колкото се предполага, че се скитаха тогава из Европа. В "Паласио" бяха получили подслон няколкостотин от най-òправните между тях: онези с най-добрите връзки, с най-многото пари и с най-голям късмет. И сега тези най-най-привилегировани се оплакват и изпадат в отчаяние. Неговото положение е такова, че трябва да ги слуша как се жалват и само понякога да им напомня, че всички ние, които днес, 26 юни 1940 година, сме осъмнали в Ещорил, а не в Париж, Виена или Лондон, сме наистина късметлии. Сити сме и пресити, имаме ток и вода. Правим слънчеви бани по плажове без бодлива тел и се разхождаме под палми, без да срещаме въоръжени патрули. Нощем спим спокойно, не се будим от въздушни тревоги, нито от чукане на полицията по вратата. Само ако си припомним колко хора са останали на окупираните територии, а колко в крайпътните канавки с пълни с мравки усти, не бихме се оплаквали повече. И ако някому е съдено да прекарва времето си в безплодно чакане, нима има по-добро място от това? Трябва само да разполагаме с достатъчно средства за разходите по престоя си и проклетото военно време ще мине, сякаш сме на курорт. Нищо няма да ни разтревожи. Освен комарите.

 

 

 

cover-estorilЕщорил (превод Жела Георгиева, 400 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded


Срещата с Деян Тиаго-Станкович е на 27 ноември във FOX Book Café | 19:30

 

"Може и да не се случи Наистина, но определено не беше Сън..." казва героят на Харуки Мураками в най-новия му роман Убийството на Командора (откъс от глава 5 ви очаква по-долу)... И наистина, животът на млад художник-портретист (заживял в усамотената къща на майстора на японска живопис Томохико Амада, за да преодолее раздялата със съпругата си) започва да се движи по тънката, измамна граница между Реално и Мистично... Там, където енигматичното Въплъщение на една Идея ще го срещне с малко бухалче, с мистериозния съсед-богаташ (ала Великият Гетсби) Меншики, със симпатично-проницателната 13-годишна Марие, с митичен олтар под земята... там, където мистичната, скрита от хорски погледи, картина Убийството на Командора на Томохико Амада ще играе двойни-метафора-игри с операта Дон Жуан на Моцарт и с анти-Наци съпротивата във Виена през 1938-а... И така, докато животът на нашия портретист не се превърне в живо олицетворение на Света на Харуки Мураками (отбелязал юбилейните 70 тази година), където "Да пишеш, значи да сънуваш наяве"...

 

 

Не диша вече... крайниците му са студени

 

Първата странност, която ми направи впечатление, след като се преместих в къщата, беше пълното отсъствие на картини. Не само нямаше окачени по стените, нямаше нито една картина, прибрана в килер или в барака. Никакви платна нито на Томохико Амада, нито на други художници. Всички стени бяха голи, не се виждаха дори следи от пирони, на които са окачвали картини. Художниците почти винаги държат поне няколко картини – собствени или на други творци. Преди да осъзнаят какво ги е връхлетяло, те вече са се оградили с всякакви платна, както когато непрекъснато изгребваш снега, но той не спира да се трупа.

Веднъж, когато са обадих на Масахико за нещо друго, повдигнах и този въпрос. Как така в къщата няма нито една картина? Някой ги е отнесъл или никога не е имало картини?

– Баща ми не обичаше да държи свои работи – отговори Масахико. – Щом завършеше някое платно, викаше търговците и им го поверяваше. Ако не останеше доволен, изгаряше го в пещта за смет в двора. Нищо чудно, че в къщата няма нито една негова творба.

– И не е притежавал картини на други художници, така ли?

– Имаше няколко. Един стар Матис или Брак, такива неща. Всички бяха малки платна, които си беше купил в Европа преди войната. Вземал ги беше от свои познати и навремето не били много скъпи. Разбира се, сега струват солидна сума. Когато баща ми постъпи в дома за стари хора, аз занесох всички картини на един познат търговец и го оставих да се разпорежда с тях. Не мога да ги зарежа в празната къща, нали? Сигурно са в някой специален климатизиран склад. С изключение на тези няколко платна, не съм виждал други в къщата. Честно казано, баща ми не харесваше много другите художници. Пък и те не харесваха него. Беше единак или казано не толкова любезно – саможивец.

– Баща ти е бил във Виена от 1936 до 1939 година, нали?

– Да, бил е там около две години. Не знам защо е избрал Виена, след като харесваше предимно френски художници.

– А когато се върнал в Япония, неочаквано се заел с традиционна японска живопис – казах. – Според теб защо е взел толкова важно решение? Случило ли се е нещо необичайно, докато е живял в чужбина?

– Хммм, това остава загадка. Баща ми не говореше много за времето, прекарано във Виена. Понякога отваряше дума за неща, от които никой не се интересуваше – за Виенската зоологическа градина, за храна или за операта. Обаче за себе си не говореше много. И аз не се осмелявах да го попитам. Живеехме предимно разделени и рядко се виждахме. Чувствах го по-скоро като чичо, който ни посещава от време на време, отколкото като баща. В прогимназията ми стана още по-досаден и избягвах да общувам с него. Дори когато започнах да следвам живопис, не се консултирах с баща си. Не че отношенията ни бяха сложни, но не бяхме и съвсем обикновено семейство. Доби ли представа?

– Да.

– Както и да е, спомените на баща ми за миналото вече са заличени или са потънали дълбоко в калта. Каквото и да го попиташ, няма да ти отговори. И мен не познава. Вероятно не знае дори кой е. Понякога си мисля, че трябваше да го разпитам за много неща, преди да стане такъв. Е, вече е прекалено късно.

Масахико помълча, потънал в размисли.

– Защо се интересуваш? – попита накрая. – Нещо е разпалило любопитството ти ли?

– Не точно – отговорих. – Просто сега живея в къщата му и усещам сянката на баща ти да витае там. Освен това го проучих малко в библиотеката.

– Сянката на баща ми ли?

– Като спомен от съществуването му.

– Не ти ли се струва малко злокобно?

Поклатих глава в другия край на телефонната линия.

– Не, ни най-малко. Като че ли присъствието на Томохико Амада продължава да витае над всичко. Усеща се във въздуха.

kino3

Масахико отново потъна в размисли.

– Баща ми дълго живя и рисува в онази къща, може би затова се усеща присъствието му. Кой знае? Честно казано, по тази причина не искам да припарвам там.

Изслушах го, но си замълчах.

– Както вече ти казах, Томохико Амада в основни линии за мен беше просто начумерено старче. Винаги затворен в ателието си, рисуваше с кисела физиономия. Не говореше много, така че нямах представа какво му минава през главата. Когато бяхме под един покрив, майка ми все казваше: "Не притеснявай баща си, той работи". Не можеше да тичам, да викам, нищо. За света той беше велик художник, но за едно малко дете беше чисто и просто досадник. Освен това, когато самият аз започнах да рисувам, се оказа бреме да имаш баща като него. Всеки път, когато се представях на някого, ме питаха дали съм роднина на Томохико Амада. Дори мислех да си променя името. Вече съзнавам, че не е бил чак толкова лош човек. Вероятно ми е демонстрирал обичта си по свой начин, но не беше човек, който ще изпитва безусловна любов към едно дете. Какво да се прави, за него рисуването открай време е било най-важното нещо на света. Такива са художниците.

– Може би – отговорих.

– От мен никога няма да стане художник – въздъхна Масахико. – Това вероятно е единственото, което съм научил от баща си.

– Не спомена ли, че като млад бил доста буен и правел каквото му скимне?

– Когато поотраснах, вече не беше такъв, но на млади години явно доста си е полудувал. Бил е висок и красив млад мъж от заможно семейство, талантлив художник. Как да не привлича жените? Пък и той несъмнено е харесвал жените. Носи се слух, че имал няколко връзки и се наложило семейството му да плати, за да се оправят нещата. Роднините ми твърдяха обаче, че от чужбина се върнал друг човек.

– Как така друг човек?

– Когато се прибрал в Япония, вече не лудувал, непрекъснато стоял у дома и рисувал. И не общувал с почти никого. В Токио дълго време останал ерген, но след като започнал да печели прилично от рисуване, внезапно и неочаквано за всички, сякаш тъкмо му е хрумнало, се оженил за далечна своя роднина у дома. В очите на хората все едно теглел чертата под житейската си сметка или нещо подобно. За него било късен брак. И после съм се родил аз. Нямам представа дали се е занасял с други жени по време на брака си. Просто буйните публични забавления секнали.

– Сериозна промяна.

– Обаче родителите му много ѝ се радвали. Край със заплетените любовни истории, които трябвало да оправят. Никой от роднините не може да ми каже обаче какво се случило с него във Виена, нито защо се отказал от западния стил на рисуване и предпочел традиционната японска живопис. Относно това баща ми беше затворен като мида. Сега дори да отвориш мидата, вътре няма да има нищо.

 

Благодарих на Масахико и затворих. По една случайност намерих картината на Томохико Амада със странното име "Убийството на Командора". Понякога посред нощ дочувах тихо шумолене от мансардата над спалнята. Отначало реших, че е мишка или катеричка, промъкнала се някак горе. Шумът обаче определено не беше от топуркащи крачета на гризачи.

Нито от плъзгането на змия. По-скоро приличаше на мачкането на пергаментова хартия. Не беше толкова силен, че да ми пречи да спя, но наистина се тревожех, че в къщата може да се е промъкнала животинка. Опасявах се да не повреди нещо.

Поразтърсих се и в дъното на дрешника в спалнята за гости намерих отвор към мансардата. Домъкнах алуминиевата стълба от бараката и с фенерче в ръка отворих капака. Плахо пъхнах глава и се озърнах.

Мансардата се оказа по-голяма от очакваното и тъмна. Слаба слънчева светлина се процеждаше от малки вентилационни отвори от двете страни. Осветих ги с фенерчето, но не видях нищо. Поне нищо, което да се движи. Събрах смелост и се качих в мансардата.

Миришеше на прах, но недостатъчно, за да ме притесни. Явно беше проветриво и на пода нямаше много прахоляк. Видях няколко ниски дебели греди и трябваше да внимавам да ги заобикалям. Промъкнах се напред и проверих и двата вентилационни отвора. Бяха покрити с мрежа, за да не се промъкват животни, обаче мрежата на единия беше продупчена. Явно нещо се беше ударило в нея и я беше разкъсало. Или пък някое животно беше раздрало металната мрежа тъкмо за да се вмъкне вътре. Тъй ли иначе, отворът беше достатъчно голям да влезе дребна твар.

Забелязах натрапника, който чувах нощем, седеше притихнал върху една греда в тъмното – дребен сив бухал. Очите му бяха затворени, изглежда спеше. Изключих фенерчето и се отдръпнах, за да го наблюдавам безшумно, без да го уплаша. За пръв път виждах бухал толкова отблизо. Приличаше по-скоро на крилата котка. Красиво създание.

commen3

Бухалът най-вероятно си почиваше тук през деня, а нощем излизаше през вентилационния отвор да ловува в планината. Явно ме е събудил, докато е влизал или излизал. Няма нищо. Присъствието на бухал в мансардата означаваше също, че не бива да се притеснявам от мишки и змии. Може би просто трябваше да го оставя на мира. Почувствах бухала близък. Двамата заедно просто живеехме под наем в тази къща. С радост щях да го оставя да се шири в мансардата. Приятно ми беше да го наблюдавам известно време, после се върнах на пръсти, откъдето бях дошъл. И тогава открих голям пакет близо до входа.

Само един поглед беше достатъчен да установя, че е картина. Близо метър на височина и метър и половина на ширина, стегнато увита в кафява японска опаковъчна хартия и овързана с връв, намотана няколко пъти.

 

В мансардата нямаше нищо друго. Бледата светлина, която се процеждаше през вентилационните отвори, сивкавото бухалче върху гредата и опакованата картина, подпряна на стената. Съчетанието беше вълшебно и ме омагьоса.

Колебливо вдигнах пакета. Не беше тежък – колкото тежи картина в семпла рамка. Опаковъчната хартия беше прашна. Вероятно беше скътана тук, далеч от погледите на хората, доста отдавна. Към връвта стабилно с тел беше закрепена табелка. С черна писалка беше написано "Убийството на Командора". Със старателен почерк. Сигурно това беше името на картината.

 

 

 

cover-killingcommendatoreУбийството на Командора (превод Надежда Розова, 768 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Виена, 1937-38, Аншлус-анексирането на Австрия от Хитлерова Германия, Зигмунд Фройд и... любовта между провинциалния хлапак Франц и вариете виенчанката Анешка... Да, историята в романа Продавачът на вестници и цигари на австрийския актьор и писател Роберт Зееталер хем лежи на реален исторически фон, хем звучи като сън, разказан на сеанс кушетката на емблематичния професор Фройд – затова неслучайно, необичайното приятелство между Франц и Фройд (откъсът тук ни разкрива първата им среща), с елементи на пред-военна психология и ерото-мистичен женски Свят, бе филмирано миналата година... И неслучайно, самият Зееталер се включва в Der Trafikant с епизодична роля (често му се случва във филми по негови произведения или пък в Младост на Сорентино, например)... както неслучайно, големият Бруно Ганц (уви, починал този февруари, мир на праха му) влиза в кожата на Фройд (след като вече емблематично е изиграл Хитлер)... защото, както добре знаем, в теориите на професор Фройд нищо не е случайно...

 

 

Една пощенска картичка на седмица, не повече, не и по-малко, това беше уговорката.

Францл – беше казала майката вечерта преди отпътуването му, като леко го беше погалила по бузата с гърба на показалеца си, – всяка седмица ще ми пращаш по една пощенска картичка, защото една майка трябва да знае как се чувства детето ѝ.

– Добре – беше отвърнал Франц.

– Но трябва да са истински картички с картини. С красиви картини. Да мога с тях да облепя петното мухъл над леглото, а като ги погледна, да мога винаги да си представям къде се намираш!

 

В един ъгъл до витрината имаше тясна поставка с пъстри, подредени една над друга поздравителни и пощенски картички. Всеки петък следобед Франц заставаше пред поставката и си избираше една от картичките.

На повечето имаше известни виенски забележителности: катедралата "Свети Стефан" на розова утринна светлина, Виенското колело под звездите, Държавната опера празнично осветена и така нататък. Почти винаги той избираше картичка с парк, леха или поне саксии пред прозорците на изобразените къщи. Зеленината и цветовете вероятно биха могли да разведрят майка му в самотните дъждовни часове, мислеше си той, освен това подхождаха за прикриване на мухлясалото петно.

Пишеше по няколко реда и майката пишеше по няколко реда, и двамата биха предпочели да си говорят един с друг или мълчаливо да седят един до друг и да слушат тръстиката. Мили ми Францл, как си, мила мамо, благодаря, добре съм, при нас е хубаво, при нас всъщност също, в града има много какво да се види, в Нусдорф няма, но няма значение, работата ми харесва, мъхът пак трябва да бъде изстърган от хижата, обичам те, твоята майка, и аз те обичам, твой Франц. Това бяха викове от родината към чужбина и обратно, като кратки докосвания, бегли и топли. Франц събираше картичките от майка си в чекмеджето на нощното си шкафче и наблюдаваше как купът растеше седмица след седмица, все малки, лъскави снимки на езерца Атерзее.

Понякога, в тихите вечери, малко преди заспиване, му се счуваше тихо бълбукане в чекмеджето. Но вероятно беше внушение.

 

В началото на октомври първият есенен вятър издуха горещината от улицата и шапките от главите на минувачите. Франц току виждаше от магазинчето някоя шапка да се търкаля по улицата, следвана от подтичващия подире ѝ собственик. Стана студено, Ото Тръсниек каза, че може би скоро ще се наложи да запали печката с въглища, а Франц облече един малко поизгубил формата си кафяв вълнен елек, който майката му беше оплела преди години по време на снежните зимни часове на светлината на огнището.

Въпреки непредвидимото развитие на събитията и свързаните с него още по-непредвидими политически перспективи търговията вървеше добре. "Хората съвсем са се побъркали по този Хитлер и по лошите новини – което на практика е едно и също – каза Ото Тръсниек. – Във всеки случай това е добре за вестникарския бизнес – а пък цигари, така или иначе, винаги се пушат!"

dertrafika

В една мрачна, сива понеделнишка утрин камбанката дрънна колебливо и в "Трафик" влезе възрастен господин. Не беше особено висок, а пък и доста слаб, всъщност дори хилав. Макар костюмът и шапката да му стояха безупречно, изглеждаха като спасени от някакви стари времена. Дясната му ръка, с която бе обгърнал дръжката на бастуна, беше покрита със синкава плетеница от венички, а лявата се вдигна бързо за кратък поздрав, като малко след това изчезна в един от джобовете на сакото. Гърбът му беше леко приведен, главата изпъната напред.

Бялата му брада беше акуратно подстригана, носеше кръгли очила с черни рамки, зад които блещукащите му кафяви очи с изострено внимание заразглеждаха всичко наоколо. Но действително необичайното във вида на възрастния човек беше въздействието, което той оказа върху Ото Тръсниек. Той стана веднага след влизането му и се опита да застане възможно най-изправен, и то без патериците, с едната ръка подпрян на щанда. Един-единствен бърз страничен поглед накара и Франц да скочи и сега двамата стояха там като скован комитет по посрещането на този слаб възрастен господин.

– Добро утро, господин професор! – каза Ото Тръсниек, като незабележимо наместваше крака си. – "Вирджиния", както винаги, нали?

От досегашния си живот Франц отдавна бе разбрал едно: така наречените професори във Виена са като речните камъчета в Дунав. В някои квартали дори и към конските месари, и към разнасящите бира каруцари се обръщат с "господин професор". Но този път беше по-различно. Начинът, по който продавачът на вестници и цигари поздрави влезлия мъж, показа на Франц, че става дума за същински професор, честен и истински, такъв, който не размахва титлата си като камбана на врата на крава, за да получи заслуженото професорско признание.

– Да – рече възрастният мъж с кратко кимване, свали шапката от главата си и я сложи пред себе си на щанда. – Двайсет бройки. И "Нойе Фрайе Пресе", моля.

Говореше бавно и така тихо, че трудно се чуваше. При това едва си отваряше устата. Сякаш всяка отделна дума изискваше специално усилие, за да се промуши през зъбите му.

– Естествено, господин професор! – каза Ото Тръсниек и кимна към чирака си.

Франц взе кашонче с двайсет пури "Вирджиния" и вестника от рафта и ги постави на щанда, за да ги опакова в хартия. Усещаше върху себе си погледа на възрастния мъж, който сякаш внимателно проследяваше всяко движение.

– Това, между другото, е Францл – обясни Ото Тръсниек. – Родом от Залцкамергут и има още много да се учи.

dertrafika1

Възрастният мъж протегна още малко главата си напред. С крайчетата на очите си Франц видя как бръчките по кожата му, която беше тънка като копринена хартия, се спуснаха над ръба на яката на ризата му.

– Залцкамергут – каза той със странно изкривяване на устата, което най-вероятно трябваше да представлява усмивка. – Много хубаво.

– От Атерзее! – кимна Франц. И поради неясни причини за първи път в живота си се почувства горд с тази странна дъждовна дупка, наречена роден край.

– Много хубаво – повтори професорът. После постави няколко монети на тезгяха, взе готовия пакет под мишница и се обърна да си ходи. С една крачка Франц се оказа до вратата, за да му я отвори. Възрастният господин му кимна и стъпи навън на улицата, където вятърът веднага разроши брадата му. Странно мирише, този възрастен мъж, помисли си Франц, на сапун, на лук, на пури и интересно, някак малко и на стърготини от трион.

 

– Кой беше този? – попита той, след като затвори вратата. Едва ли не трябваше да употреби усилие, за да се изправи от наведеното положение, което неволно беше заел.

– Това беше професор Зигмунд Фройд – каза Ото Тръсниек и със скърцане се отпусна обратно в стола си.

– Докторът на идиотите ли? – попита Франц с лек уплах в гласа.

Разбира се, че вече беше чувал за Зигмунд Фройд. Славата на професора междувременно беше стигнала не само до най-отдалечените места, но и до Залцкамергут, където беше разбудила предимно най-глупавите фантазии на местните. Говореше се за разни невероятни нагони, просташки вицове, виещи като вълци пациенти и преминаващи всякакви граници разголвания по време на частните приемни часове.

– Точно той – отговори Ото Тръсниек. – Но той може много повече от това да оправя черепите на богатите тъпаци.

 

 

 

cover-prodavachyt-na-vestnitsi-i-tsigariПродавачът на вестници и цигари (превод Жанина Драгостинова, 232 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

 

Филмът Продавачът на вестници и цигари е в конкурсната програма на CineLibri 201912 октомври – 20:00, Влайкова |

16 октомври – 18:15, Люмиер Лидл | 17 октомври – 20:30, Одеон

 

Машини като мен | Иън Макюън

Четвъртък, 25 Юли 2019г. 14:14ч.

Мъж, Жена и... Андроид, оплетени в сай-фай-ерото-философски триъгълник – може и да не звучи като типична фабула за романите на Иън Макюън, но след миналогодишните срещи с него сигурно сте наясно, че Макюън винаги е бил воден и интригуван от въпроса "Какво ни прави Хора?"... Именно този въпрос свети неумолимо в AI-подсъзнанието на актуалния му, тазгодишен роман Машини като мен (откъс от него ви очаква по-долу) – Чарли и Миранда живеят в паралелните, утопични 80-те години на миналия век, когато Британия губи Фолкландската война, Алън Тюринг все още е жив, а неговата мечта за жив изкуствен интелект вече е реалност – 25 андроида (13 Адамовци и 12 Еви) вече крачат по света, а когато Чарли купува своя Адам и заедно с Миранда започват да програмират неговата личност в търсене на съвършения човек... изниква въпроса: Съвършенството или Несъвършенството ни прави Хора?... Като Теб, като Мен... като Адам...

 

 

Не би трябвало да се учудвам, че на трийсет и две се оказах съвършено разорен. Това, че прахосах наследството от майка ми за една машинария, беше само част от проблема ми – но много показателна. Винаги когато се случеше да се окажа с пари, правех всичко възможно да ги прахосам, сякаш ги хвърлях в магическа клада или ги натъпквах в цилиндър, от който след това изваждах зайче. Много често, макар и не в този последен случай, го правех с намерението някак си, като с вълшебна пръчка, да изкарам още по-голяма сума с минимални усилия. Бях лековерен и лесно се връзвах на всякакви оферти, полузаконни хитрости и уловки, подмамен от прекия път към парите. Падах си по грандомански, импозантни начинания. Други също го правеха, но преуспяваха. Вземаха пари назаем, измисляха остроумни начини да ги вложат, натрупваха богатство и им оставаше дори след като вече са си изплатили дълговете. Или пък имаха работа, професия, както и аз бях имал навремето, и забогатяваха с по-бавни, но устойчиви темпове. Докато междувременно аз едва се крепях на повърхността или по-скоро, затъвах в аристократично разорение в двете си усойни стаи на приземен етаж в глухите улици на ничията едуардианска земя в терасирания квартал между Стокуел и Клапам, Южен Лондон.

Израснах в село недалеч от Стратфорд, Уорикшър, единственото дете на баща музикант и майка медицинска сестра в общинска болница. Отрано започнах да се интересувам от електроника, но в крайна сметка се дипломирах като антрополог в един никому неизвестен колеж в южната част на Централна Англия; после се преориентирах към правото и след нужната квалификация се хванах да работя в отдел за данъци и налози.

Само седмица след двайсет и деветия ми рожден ден бях отстранен от служба и едва отървах един, макар и кратък, престой в затвора. Моите сто часа общественополезен труд обаче ме убедиха, че постоянната работа не е за мен. Спечелих малко пари от книга за изкуствения интелект, която написах много бързо, но ги изгубих в следващото си начинание, свързано с хапче за удължаване на живота. После спечелих прилична сума от една имуществена сделка, която изгубих в следващия си проект за даване на коли под наем. Един мой любим чичо, който беше забогатял благодарение на патент за нагревателна помпа, ми остави известни средства, които бързо пропилях в поредния проект за здравно осигуряване.

На трийсет и две вече едва свързвах двата края, като играех онлайн на стокови и валутни борси – схема, която не се различаваше от останалите. Седем часа на ден седях прегърбен пред клавиатурата, купувах, продавах, двоумях се, в един момент започвах да боксирам въздуха, в следващия псувах, поне в началото беше така. Изчитах борсовите отчети, но според мен действах хаотично, безсистемно и повече разчитах на догадки. Понякога правех удари, понякога затъвах, след равносметка на годишна база парите ми се оказваха колкото на един пощаджия. Плащах си наема, който в онези дни не беше висок, хранех се, обличах се доста прилично и си въобразявах, че вървя към стабилизиране и междувременно опознавам себе си. Бях убеден, че след трийсетата ми година резултатите ми ще се подобрят в сравнение с предишния период на двайсетте.

Но нашият уютен семеен дом беше продаден точно когато първият читав изкуствен човек се появи на пазара. 1982-ра. Роботи, андроиди и техните имитации бяха моята страст, особено след проучванията, които бях правил във връзка с книгата ми. Цените им щяха да падат, но аз трябваше да се сдобия с един от тях веднага – Ева или Адам, беше ми все едно.

machmcne

Всичко можеше да бъде по-различно. Предишната ми приятелка Клеър беше разумно създание, още чиракуваше като зъболекарска сестра. Работеше в един кабинет на Харли Стрийт и тя със сигурност щеше да ме разубеди да купувам Адам. Беше човек, стъпил здраво на земята, на тази земя. Умееше да си подрежда живота, и не само нейния. Засегнах я с постъпка на неопровержима изневяра. Тя веднага ме заряза след сцена на величествен гняв, в края на която изхвърли всичките ми дрехи на улицата. На Лайм Гроув. Повече не ми проговори и оттогава оглавява списъка ми с грешки и провали. Тя обаче би могла да ме спаси от мен самия.

Обаче. В интерес на балансирания подход нека дадем думата на неспасения да се защити. Купих Адам не за да печеля от него. Точно обратното. Мотивите ми бяха чисти. Броих цяло състояние в името на любознателността, този неуморим двигател на науката, на интелектуалния живот, на самия живот. Това не беше мимолетна прищявка. Има предистория, обяснение, вложено време и затова държах на правото си да черпя от тях. Електрониката и антропологията – далечни братовчеди, които модерността беше събрала заедно и обвързала в брак. Рожба на това съвкупление беше Адам.

 

Значи, ето ме, стоя пред вас, свидетел на защитата, след училище, точно в пет следобед, типичен екземпляр на времето си – къси панталони, ожулени колене, лунички, ниско подстригана коса отзад и над слепоочията, единайсетгодишен. Пръв съм на опашката, чакам лабораторията да отвори за клуба на "жичкаджиите". Ръководеше го господин Кокс, един благ великан с морковена на цвят коса, който ни преподаваше физика.

Моят проект беше да направя радио. Това е въпрос на вяра, едно продължително упование и молитва, които ми бяха отнели седмици наред. Разполагам с основа от текстолит, шест на девет инча, в която лесно се пробиват дупки. Най-важни са цветовете. Сини, червени, жълти и бели жици очертават различни бразди върху платката, като завиват под прав ъгъл, скриват се отдолу, показват се на друго място, прекъсвани от ярки на цвят и миниатюрни цилиндърчета на ивици – кондензатори, съпротивления, – после индуктивна намотка, която бях навил собственоръчно, после операционен усилвател. Нищо не разбирам. Следвам схемата, както новопокръстен послушник чете Светото писание. През цялото време господин Кокс ме съветва с тих глас. Аз доста несръчно запоявам една част, една жица или един компонент с друг. Пушекът и миризмата от поялника са като наркотик, който вдишвам дълбоко. Включвам в схемата си минипревключвател от бакелит, който решавам, че е бил взет от изтребител, най-вероятно от "Спитфайър". Последното свързване, три месеца от началото, е на парче тъмнокафява пластмаса към деветволтова батерия.

Студен, ветровит, мрачен март. Другите момчета са се привели над проектите си. Намираме се на дванайсет мили от родния град на Шекспир, в едно адски сбутано общообразователно училище. Всъщност отлично място. Флуоресцентните светлини по тавана се включват. Господин Кокс е в отсрещния край на лабораторията с гръб към нас. Не държа да привличам вниманието му, за да не става свидетел на провала ми. Щраквам ключето и... чудо!... чувам статично пращене. Завъртам кондензатора за настройка: музика, ужасна музика според мен, защото скрибуцат цигулки. След това проехтява отривистият говор на жена, но не на английски. Никой не вдига глава, никой не се интересува. Да направиш радио, не е нещо особено. Но аз онемявам, още малко и ще се разплача.

От тогава насам никаква техника не ме е впечатлявала толкова много. Електричеството преминава през метални парченца, внимателно подредени от мен, и от въздуха улавя гласа на чужденка, която седи някъде там. Тя не ме познава, не може да знае, че аз я слушам. Никога няма да узная името ù, нито ще разбера езика ù, никога няма да се срещна с нея, или поне не нарочно. Моето радио с неговите грапави следи от запояване върху платката е също толкова удивително, колкото съзнанието, породило се от материята.

Умствените способности и електрониката са тясно свързани, това открих през моите тийнейджърски години, докато се занимавах да правя елементарни компютри и сам да ги програмирам. После дойде ред на по-сложните компютри. Електричеството заедно с парченцата метал можеха да събират числа, да съставят думи, да възпроизвеждат образи, песни, да помнят неща и дори да превръщат звуците в букви.

Когато бях на седемнайсет, Питър Кокс ме убеждаваше да запиша физика в местния колеж. Само след месец обаче се отегчих и започнах да се оглеждам за нещо друго. Предметът ми се стори твърде абстрактен, а в математиката хич ме нямаше. Дотогава вече бях изчел някоя и друга книга и у мен се събуди интерес към литературните герои като плод на въображението. "Параграф 22" на Хелър, "Великият Гетсби" на Фицджералд, "Последният човек в Европа" на Оруел, "Всичко е добре, щом свършва добре" на Толстой – не продължих по-нататък, но все пак схванах смисъла и целта на изкуството.

Свеждаше се до вид проучване. Нямах желание обаче да уча литература, по-скоро това интуитивно занимание ме плашеше. Някакъв хвърчащ лист хартия с информация за предстоящ курс, на който попаднах в библиотеката на колежа, ме осведомяваше, че антропологията е "наука за хората и техните общества през вековете и пространствата". Значи, систематично обучение с включен в него и човешкият фактор. Записах се.

Първото нещо, което научих: курсът ми беше обидно зле недофинансиран. Никакво ходене до Тробриандските острови, където, както бях чел, било забранено да се храниш пред други хора. Добрите обноски повелявали всеки да яде сам с гръб към приятелите или членовете на семейството. Островитяните правели магия, с която превръщали грозните хора в красиви. Децата били поощрявани да се занимават със секс от малки. Сладкият тропичен картоф бил в ролята на единствената разменна единица. Жените определяли положението на мъжете в обществото. Колко странно и похвално! Моите схващания за човешката природа до този момент се бяха оформили изцяло под влиянието на бялото население, обитаващо южната четвъртина на Англия. Затова сега се почувствах като захвърлен в бездната на релативизма...

 

 

 

cover-mashini-kato-menМашини като мен (превод Иглика Василева, 352 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Но-Уи | Лидия Димковска

Петък, 25 Октомври 2019г. 20:20ч.

Казват, че рядко се удава втори шанс или резервен живот за изживяване, но Лидия Димковска вече предложи такъв... Резервен живот... Срещали сме ви с него, със съдбата на близначките Сребра и Злата, а сега е време да се запознаете с бабата и внучката, носещи общото име... Неделька – да, героините в актуалния роман Но-Уи на Димковска отново са две, отново са разделени, но този път от две морета и от няколко поколения семейна история (предвоенна, военна и следвоенна), и от... едно портокалово дърво, което няма да им попречи да намерят (в един задочен разговор-дневник) общите точки в своя... резервен живот... Неслучайно, и двете носят общо име, нали... или както казват французите: Но-Уи...

 

 

Юни 1939, Сплит


През юни 1939 година най-важното събитие, което се е случило в Сплит, както казваше баба Неделька, било пристигането на огромен туристически кораб от Франция. Баба била на 16 години. За нея това било чудо, а още повече за брат ѝ, на девет години. За възрастните не било нещо особено. Те помнели наплива на туристи от Чехия през лятото на 1936 година, когато от Прага долетял чартърен полет в Сплит. Чешките туристи се смесили с местните, от които не се различавали нито по облеклото, нито по начина на общуване, а дори и малко разбирали езиците си, та не предизвикали някакъв шок в града. Но когато в града пристигнал кораб от Франция и всички туристи били парижани, кой от кой по-издокаран и по-елегантен, новината обиколила града по-бързо от мълния. "Слава богу, че не са германци", шепнели местните по-възрастни и по-начетени хора, защото вече знаели по кой път е тръгнала Германия. Приятелките на баба Неделька така настоятелно я извикали да излезе от къщи, че тя помислила да не се е случило някакво нещастие. Не ѝ казали защо я викат, само се смеели и повтаряли: "Но-Уи, Но-Уи", както обикновено ѝ казвал учителят им по френски, и я помъкнали надолу, по уличките от Вароша към "Рива" и пристанището, където от вълнение и страх баба Неделька дори не погледнала кораба, който закривал половината море, както по-късно говорели местните. Видяла само брат си Кръсто и се затичала към него, мислейки, че му се е случило нещо лошо. А Кръсто стоял като вкопан на брега, с отворена уста и не забелязал как сестра му го хваща за лакътя и го дърпа настрана. Когато от ръката му паднала кърпичката, която майка им изгладила сутринта с ютията с дървени въглища и му дала да обърше носа си, защото бил хремав, едва тогава забелязал сестра си, но само ѝ казал:

– Остави ме.

От кораба един по един слизали дами и господа с летни шапки, копринени рокли, кожени чанти и куфари. В Сплит през онези години винаги имало туристи, но толкова много французи наведнъж не били идвали никога. Капитанът на кораба помагал на всяка жена да слезе по мостика, а също така подкрепял за лактите и придружаващите я господа. По едно време от кораба излязла девойка без придружител, облечена в червен панталон, бяла блуза и червена кърпа на бели точки около врата, която се преплитала с ремъка на фотоапарат, какъвто баба Неделька не била виждала никога през живота си. Косата ѝ била разпусната на вълни и къдрици върху раменете. Носела чанта, куфар и една голяма тетрадка, подобна на корабен дневник. Очевидно била сама, но освен капитана, който ѝ помогнал да слезе от кораба, и пристанищните носачи, никой друг не се опитал да вземе куфара ѝ. За миг застанала на "Рива", огледала се наоколо и когато видяла Кръсто как маха с малката бяла носна кърпичка, се усмихнала широко и го повикала с пръст. Баба Неделька го държала здраво за лакътя, все още смутена и развълнувана, без да разбира защо. Но Кръсто се отскубнал от нея и се затичал към госпожицата с панталона. Тя му подала голямата тетрадка и с жестове му показала да тръгне с нея. Баба Неделька искала да се отправи към тях, но приятелките ѝ я помъкнали към уличките:

– Остави го, дете е още, ще му бъде интересно, а може и някоя пара да донесе довечера у дома.

Така ѝ казали и тя някак примирено тръгнала с тях. Баща ѝ все още не се бил върнал от риболов, а майка ѝ продавала на пазара останали от уловените предния ден сардини. Къщата им денем и нощем миришела на риба, като всички други рибарски къщи във Вароша.

Баба ми, сама на долния етаж, не знаейки какво да прави, въпреки че в къщата винаги имало работа и все нямала време за други занимания, помислила дали да не се качи горе при чичо ѝ и стринка ѝ, с които не си говорели от години, та поне най-после да се помири с тях, макар че никога лично не се била карала. Но все пак само седнала до прозореца, който гледал към черквата "Свети кръст", и в ума ѝ се въртели всички онези французи, които слезли от кораба. Върволица от хора, кой от кой по-издокаран, по-хубав, по-модерен. А онази жена, дето слязла последна и повикала брат ѝ да ѝ помогне с корабния дневник или каквато и да е била онази тетрадка с твърдите корици, тя ѝ изглеждала особено необичайна: единствена с панталон и единствена сама. Без спътник, без мъж, без куче, без никого. Да тръгнеш от Франция и да пътуваш с кораб цели дни сам-самичка, самотна като нея? Тогава баба ми си казала, че няма нищо по-лошо от това да бъдеш в живота си сам, пък дори и да си от Париж.

nede

Чедо, Неде, този ден Кръсто не се върна у дома нито за обяд, нито по-късно. Вечерта около десет часа татко ме изпрати да го търся. Каза:

– Щом не си го спряла да не тръгва с онези туристи, сега сама ще го търсиш.

Мама само кимна с глава. Излязох в махалата, спуснах се надолу до "Рива", беше ме страх от тъмнината, от кучетата, които лаеха наоколо и по-далече, но на "Рива" имаше много хора, предимно от кораба, и търсех брат ми сред тях, но го нямаше. Едва на "Матеюшка" го видях – седеше с французойката и с моя учител по френски от гимназията. В съзнанието ми се запечата тази картина: приличаха на семейство, тя красива, докарана, с наметнато червено джемпърче от странна прежда, каквато не бях виждала досега, моят учител съвсем различен, отколкото в училище, с лъскава коса, най-вероятно вчесана с маслинов брилянтин, а брат ми – с голямата тетрадка в ръце, седнал помежду им.

Сърцето ми биеше, когато застанах пред тях.

Кръсто, хайде вкъщи, цял ден те чакаме – му казах.

Учителят веднага побърза да се намеси:

Недельке, Но-Уи, първо се казва "добър вечер". Запознай се с госпожица Шарлот Гуйе от Париж, журналистка във вестник "Фигаро". Кръсто ще ѝ помага, докато е тук. А аз ще ѝ превеждам.

Подадох ръка на госпожицата и тихо казах:

Неделька.

Но учителят ми веднага ме поправи и изрече името ми разделено на срички:

Не-да – и каза на Шарлот: – Но-Уи, така я наричаме в моите часове по френски. Защото не на френски е но, а да е уи.

Шарлот се засмя с глас, подаде ми ръка и искаше нещо да ми каже, но успя само да повтори:

Но-Уи.

А Кръсто стана рязко, бутна корабния дневник в скута ѝ и ме дръпна да си ходим.

– Утре веднага след училище – извика му учителят по френски. – Да не те чакаме.

Аз и Кръсто почти тичахме към къщи, аз ядосана на него, той – на мен. Пред къщата все пак не издържах да го оскубя за косата и да му ударя един шамар.

Викнах му:

– Заради теб татко на мен се скара. Трябваше да обикалям цялата "Рива" и да те търся. Глупак такъв.

Той не ми остана длъжен и ме ухапа по китката. Не ме обичаше, знаех го още откогато се роди и за пръв път ми го дадоха да го подържа в ръце, а той започна да плаче, да се зачервява, та майка ми веднага го грабна. Когато и да го вземех, за да го подържа в ръце, а вече бях на седем години и можех да държа бебе на ръце, той започваше да циври и да плаче с все сила, та ми идеше да го пусна и да види тогава какво ще му се случи. Не се обикнахме от самото начало и никога по-късно. Може би за това бяха виновни седемте години разлика между нас, която ни отчужди един от друг още от самото начало.

Тези няколко дни след училище Кръсто прекарваше с французойката и с учителя по френски, а когато тя замина с кораба, му даде толкова пари, че той, едва деветгодишен, си купи колело на старо и години след това го държеше не на двора пред къщата, а в нашата стая и "на инат", както би казала майка ми, го поставяше точно до моето легло. Но Шарлот се върнала, и то само след два месеца. С някакъв друг кораб, пътнически, който пътувал по-дълго от Франция. С шест куфара, огромна кутия за шапки и журналистическа кожена чанта, каквато в Сплит нямали дори учените мъже, а да не говорим за девойките на нейната възраст. Учителят на баба Неделька я чакал на пристанището. Часовете по френски тази година започвали с френски любовни песни. Каква ти граматика, какви глаголни времена! Пеели, смеели се, рецитирали. Никога не било по-забавно в гимназията на баба Неделька. Тя дори получила главната роля в "Мартина" на Жан Жак Бернар. Кръсто пък не оставял велосипеда нито за миг, ходел с него дори до съседите, прибирал го в двора, а дори и в къщата, там го слагал до леглото на сестра си, което много я нервирало, но през деня ѝ минавало и забравяла, и дори непринудено си тананикала френските мелодии, които е научила в училището. Майка ѝ се чудела:

– Какво стана с децата ми, откакто онази французойка им размъти ума?

И когато един ден Кръсто влетял в стаята и извикал:

Шарлот се върна! С шест куфара! – на всички веднага им станало ясно, че е дошла, за да остане.

– Ако е глупава... – казала майка им. – От Париж в Сплит! От кон на магаре!

nede5

Така говорели из целия град: "Журналистка, учена, хубава, млада, модерна, от Париж, ееей, от Париж!". Но никой не се радвал истински за идването на Шарлот в Сплит, а напротив, гледали на това като причинно-следствен резултат от първия ѝ престой в Сплит. "Сигурно учителят я е напомпал, гледаш го фин, културен, а той бил женкар!" Но нито след скромната интимна сватба между учителя и французойката, та дори и цяла година по-късно, никой не забелязвал Шарлот да има малко надуто коремче. Стройното ѝ тяло изтръгвало въздишки и от ергените, и от женените мъже по "Рива". Когато вървяла под ръка с учителя, с разпусната коса и тяло, изправено като корабна мачта, мъжете се вълнували дори само от гледане, а през тези месеци, казваше баба Неделька, от много къщи в Сплит се чували тихи стенания. Кръсто разказвал у дома, че нещо странно се случва в града, много хора стенат зад прозорците си, чувал ги, като обикалял с велосипеда наоколо, а баба се изчервявала, също и майка им, докато баща им излизал от стаята, но често и от тяхната спалня се чували приглушени звуци, от които баба се будела и в просъница казвала: "Не смея да мръдна, да не събудя Кръсто", и си представяла майка си и баща си, той с по-къс ляв крак по рождение, как се съвкупяват един върху друг и стенат ли, стенат. А когато през 1942 година Шарлот родила Марсел и из града вече се чувала пукотевица, затваряли не само прозорците, но и кепенците, та изглеждало, че никой в Сплит повече не стене от любовна наслада.

 

 

 

cover-non-ouiНо-Уи (превод Божидар Манов, 208 стр, цена 14 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded


Срещата с Лидия Димковска и Но-Уи е на 11 декември | Casa Libri, 19:00

Страница 2 от 2

онлайн