Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: сатира
A+ R A-
Списък на статии по етикет: сатира

Дом за нашите деца

Сряда, 20 Февруари 2013г. 22:48ч.

"Ами тва е, свинята не може да стане лебед" казва Ричард III (все пак именно бял глиган е бил неговия боен символ) – героят на Георги Мамалев в новия комикс гротеска римейк на Теди Москов по едноименната пиеса на Шекспир. Също както сатиричният куклен театър на абсурда за възрастни на Москов не може да бъде друго освен това, което е.

 

richard

 

Всъщност, в мига когато видите огромна карикатура за начален декор и чуете детската песничка Кралю-порталю..., а Ричард III (Георги Мамалев) се пръкне с вой изпод търбуха на сюрреалистичен, аморфен мега глиган, хубаво ще е (както ни се случи) до вас да стои... дете. И то не заради искрените, непредубедени реакции, с които само едно дете (въпреки, че днес децата остаряват по-бързо и от възрастните) може да отговори на случващото се на сцената. Не и заради приказната комикс сценография на Божидар Симеонов (олé за въртящото се двойно изображение на череп от едната и кралски лик от другата страна, и за гигантските ръце, държащи очи), които може да очароват децата, а възрастните да ги нарекат бутафорни. Хубаво ще е до вас да стои дете, защото може невинно да ви напомни, че самите вие сте били още деца, когато пародията на политическия цирк (вихреща се на Ричард III сцената) се е случвала, случва се и (най-лошото) ще продължава да се случва в България на децата ви, докато необратимо остарявате.

richard2

И дори детето до вас да не е наясно с препратките към соцминалото в Ричард III – крале, махащи с ръка за поздрав като Брежнев и Тато; червени и бели хокейни екипи на актьорите не толкова като метафора за 30-годишната Война на розите между родовете Йорк и Ланкастър (или днешното цветово делене на партиите), а повече като намигане към цветовете на спортната Сборная (в частност хокейната) сила на Съветския съюз..., та, дори на това дете му е ясно, че става дума за битката кой да грабне кокала/короната... И то ще разбере, че гледа не комедия на слугите (не че няма такава и тук), а комедия на властта.

richard3

Та, Ричард III е може би най-острата политически Москова сатира по Шекспир (в сравнение с другите му свободни интерпретации на Ромео и Жулиета, Бурята и МcBeth) досега – историята на Краля-Злодей е само трамплин, от който директно да отскочиш във вихрещия се вече 24 (и повече) години роден политически цирк. Няма значение дали в стремежа си за тиранична власт и избиването на комплекси Ричард III действително убива Хенри VI и двамата си братя Едуард и Кларънс... няма значение дали персонажите са комиксово скицирани и хиперболизирани в двете крайности на доброто и злото... Няма значение дали скечовете на Москов са все едни и същи вече 20 години...

richard4

Историята е за всички онези надве-натри скалъпени комплексари, които не могат да правят нищо друго в живота освен да бъдат злодеи/политици, които със зъби и нокти (лъжи и убийства) да се домогват до неограничена власт и да карат безочливо хората и Темида да си затварят очите и ушите (ех, онези гигантски ръце, сграбчили в капан очите), защото според тях "5 + 5 = 8" и толкоз. Историята е колкото фикция на сцената, толкова и реално случваща се (като излезеш от театъра) на улицата днес.

richard7

В този смисъл Москов е нацелил в десетката момента за своята жлъчна политическа сатира – огледай се/ослушай се наоколо, ако не вярваш. Дори факта, че на моменти е изгубил свежото чувство за хумор и мастер иронията, и някои от скечовете и геговете в пиесата приличат повече на откъс от Комиците (или което си избереш друго дебил-тиви-дебелашко шоу), това само придава още по-голяма автентичност и актуалност на представлението.

richard5

И така, залисани в разпознаване и присмех на "героите на нашето време", спокойно може да ни убегне другата, по-важната част от завета на Московия Ричард III, която се набива в съзнанието с неколкократните повторения на риторичния въпрос "Кво толкова?". Абсолютният непукизъм и тотал нихилизъм, с който свикнахме да живеем в последните години. Едно "Кво толкова?", което непрекъснато повтаряме в края на изречението.

richard6

"Кво толкова?", което оневинява лъжи, убийства, липсата на съвест и отговорности, на морал и ценности; "Кво толкова?", което позволява толерантност към простотията, посредствеността и некадърността, и дори ги лансира като ценност; Едно "Кво толкова?", в което се корени причината сами да сме си виновни, че все още живеем в политическия Ричард III цирк, а "протестите" ни винаги да са необмислени, неадекватни и на принципа "след дъжд качулка"; Едно "Кво толкова?", което предаваме и на децата си като мантра, която ги обрича на живот в дома на същия този "Ричард III Българоубиец"...

richard8

 

Между другото, премиерата на Ричард III злощастно съвпадна с кончината на Тодор Колев (да почива в мир), която беше обявена (като скръбна хроника по новините) след аплаузите в края на представлението и бе последвана от... кратка, увиснала секунда тишина и нови аплаузи, а не от едноминутно мълчание дори... Кво толкова?

Ами тва е, свинята не може да стане лебед... Кво толкова?


richard9

 

Гледайте Ричард III в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 часа на 2 и 3 април

 

Точния мерник

Понеделник, 23 Септември 2013г. 15:23ч.

Къде е пресечната точка между живописта, убийството по неволя, радиоактивността, Адолф Хитлер, унищожението на цял град с неутронна бомба и невинен (до доказване на противното) хлапак – подобно сечение на абсурда може да се случи само и единствено в романа Точния мерник (откъс от него четете по-долу) на гранде американо сатирика Кърт Вонегът, който във вихъра на неподражаемия си стил взима на мушка своя герой Рудолф Точния мерник Уолц и го заковава право в десетката на смъртта на невинността.

 

 

Към още неродените, към всички невинни прашинки от безликото небитие: Бъдете нащрек за признаци на живот!

Аз се заразих от живот. Прихванах го. Дотогава бях прашинка от безликото небитие и ето че най-неочаквано се отвори малка прозирка. Струйнаха светлина и звуци. Гласове започнаха да описват мен и моето обкръжение. Нито дума от онова, което казваха, не подлежеше на съмнение.

Рекоха, че съм момче на име Рудолф Уолц, значи бе така.

Рекоха, че годината е 1932, значи бе така. Рекоха, че се намирам в Мидланд Сити, щата Охайо, значи бе така.

Не млъкнаха. Година след година трупаха подробност след подробност. Та чак до ден днешен. И знаете ли какво казват сега? Казват, че годината е 1982 и аз съм навършил петдесет.

Дрън-дрън!

* * *

Баща ми се казваше Ото Уолц и когато през 1892 година се отворила неговата прозирка, разбрало се, че покрай другото е наследник на богатство, спечелено главно от производството на едно шарлатанско лекарство, известно като "Церът на свети Елмо". То представлявало лилаво оцветен чист спирт, ароматизиран с карамфил и корени от зарзапарила и смесен с опиум и кокаин.

 

mernik

 

Както казват майтапчиите, съвсем безвредно, ако не го спреш!

Баща ми също е кореняк от Мидланд Сити. Бил единствено дете и майка му решила, без всякакво основание, че е втори Леонардо да Винчи. Нямал още десет години, когато тя наредила да пригодят галерията на сградата за карети зад семейния дом за ателие и наела един пройдоха – мебелист от немски произход, който на младини бил учил живопис в Берлин, да преподава на татко уроци по рисуване след училище и в почивните дни.

И за учителя, и за ученика това било сладка работа.

Учителят се казвал Огъст Гънтър и прозирката му трябва да се е отворила някъде около 1850 година в Германия.

От уроците печелел колкото от дърводелството, при това можел да се напива когато си поиска.

След като гласът на татко взел да мутира, Гънтър започнал да го води със себе си до Индианаполис, Синсинати, Луисвил, Кливланд и други градове с влак под претекст, че ще посещават галерии и ателиета на художници.

Двамата между другото успявали да се напият и станали любимци в най-луксозните публични домове из Средния запад.

Да не са били луди да признаят, че татко бил кръгла нула като художник.

* * *

Кой можел да разкрие измамата? Никой. В Мидланд Сити нямало друг, който да разбира достатъчно от изкуство, та да установи дали татко има или няма дарба. За жителите на града било все едно дали се занимава с рисуване, или изучава санскритски.

Мидланд Сити не бил нито Виена, нито Париж, нито дори Сейнт Луис или Детройт. Той бил нещо като Бюсайръс или Кокъмо.

* * *

Измамничеството на Гънтър било разкрито, но твърде късно. Арестували ги двамата с татко в Чикаго за нанесени значителни материални щети на един публичен дом. Установили, че татко има трипер и прочие. Но той вече бил станал закоравял осемнайсетгодишен гуляйджия.

Гънтър бил разобличен и уволнен, а името му – вписано в черния списък. Дядо и баба имали огромно влияние в града благодарение на "Церът на свети Елмо", та се погрижили да се разчуе, че Гънтър никога вече няма да получи дърводелска или каквато и да било друга работа в домовете на знатни хора.

Изпратили баща ми при роднини във Виена да се лекува и да се запише в световноизвестната Академия по изящни изкуства. Бил в открито море, в първокласна кабина на борда на "Лузитания", когато къщата на родителите му изгоряла до основи. Усъмнили се в Огъст Гънтър, но доказателство, че именно той е подпалил тази архитектурна прелест, не било намерено.

Родителите на баща ми се отказали да възстановяват къщата и се преселили недалеч от Шепърдстаун, където имали четири хиляди декара земя, оставяйки зад себе си оцелялата сграда за карети и зейналата маза.

Било 1910 – четири години преди избухването на Първата световна война.

И така, татко се явил в Академията по изящни изкуства с една папка рисунки, правени в Мидланд Сити. Аз самият съм разглеждал някои от творенията на неговата младост, които мама съзерцаваше с часове след смъртта му. Бил е добър в щриха и представянето на драперия за фон – умения, които и Огъст Гънтър несъмнено е владеел. Но всичко, нарисувано от татко, с малки изключения, в завършен вид изглеждаше, сякаш е направено от цимент – циментена жена с циментена рокля, разхождаща циментено куче, стадо циментени крави, циментен съд, пълен с циментени плодове, поставен пред прозорец с циментени пердета, и прочие.

 

correct

 

Не е умеел да рисува вярно и лица. Показал пред комисията няколко портрета на майка си, ала и аз самият нямам представа как е изглеждала, тъй като нейната прозирка се затворила много преди да се отвори моята. Но зная със сигурност, че няма два нейни портрета, нарисувани от татко, които да си приличат поне малко.

Казали на баща ми да се яви отново в Академията след две седмици, за да му съобщят дали е приет.

В онези години той ходел дрипав – закърпени панталони, парче връв вместо колан и т.н., въпреки че получавал огромна издръжка от родителите си. Тогава Виена била столица на велика империя, улиците преливали от натруфени униформи и екзотични костюми, вино и музика в такова изобилие, че на татко всичко това му се сторило като маскарад. Ето защо решил той самият да се предреши като гладуващ художник. Колко забавно!

Трябва да е бил голям хубавец тогава, тъй като дори четвърт век по-късно, т.е. по времето, от което аз го помня, той бе най-привлекателният мъж в Мидланд Сити. Остана си слаб и с изправена стойка до самата си смърт. Беше висок метър и осемдесет, синеок, със златисторуса къдрава коса, която не оредя до деня, в който се затвори прозирката му и му бе позволено да престане да бъде Ото Уолц, като се превърне отново в една от многото прашинки от безликото небитие.

* * *

И така, явил се след две седмици при един професор, който му върнал папката и заявил, че работите му са абсурдни.

Имало още един дрипав младеж, чиято папка също била върната с насмешка.

Казвал се Адолф Хитлер и бил австриец по произход. Идвал от Линц.

Татко така се ядосал на професора, че си отмъстил незабавно. Помолил да види някои от работите на Хитлер в присъствието на професора. Избрал наслуки една от рисунките, произнесъл се, че е блестяща, и я закупил от Хитлер, като платил в брой повече, отколкото професорът вероятно печелел за месец.

Само час преди това Хитлер продал балтона си, въпреки че настъпвала зима, за да си купи нещо за ядене. Възможно е да допуснем следователно, че ако не е бил баща ми, Хитлер е можел да умре от пневмония или недояждане още през 1910 година.

Татко и Хитлер другарували известно време, както става в такива случаи – утешавали се и се развличали взаимно, присмивали се на учебното заведение по изкуствата, което ги било отритнало, и прочие. Зная, че неколкократно са правели дълги разходки насаме. Научих за тези техни приятни преживявания от мама. В навечерието на Втората световна война бях достатъчно голям, за да се интересувам от миналото на баща си, но тогава той вече мълчеше като риба на тема дружбата си с Хитлер.

Помислете си само – баща ми е можел да удуши най-страшното чудовище на века или поне да го остави да умре от глад и студ. А той станал пръв приятел с него.

Ето това е главното, което имам против живота – човек твърде лесно прави най-ужасни грешки, докато е жив.

 

mernik1

 

* * *

Акварелът, който татко купил от Хитлер, по общо мнение е най-доброто, създадено от това чудовище като художник. Дълги години картината висеше над леглото в спалнята на родителите ми в Мидланд Сити, щата Охайо. Беше озаглавена: "Църквата на миноритите във Виена".

Татко се радвал на такава популярност във Виена, където минавал за американски милионер, предрешен като дрипав гений, че прекарал там близо четири години във веселие и гуляи. Когато през август 1914 избухнала Първата световна война, той си въобразил, че маскарадът ще се превърне в костюмиран пикник, тоест че всичко само ще се премести сред природата. Бил толкова щастлив, наивен и влюбен в себе си, че помолил влиятелни приятели да го зачислят в Унгарския лейбгвардейски полк, чиято офицерска униформа включвала кожа от леопард.

Той обожаваше тази леопардова кожа. Един ден го повикал американският посланик в Австро-Унгарската империя Хенри Клус – кливландец и познат на татковите родители. Тогава татко бил на двайсет и две години. Клус го предупредил, че ако се запише в чуждестранна армия, ще загуби американското си поданство; добавил също, че след като направил справка и установил, че татко не бил художник, за какъвто се представял, и че пилеел пари като пияница моряк, писал на родителите му, за да ги уведоми, че синът им се е откъснал изцяло от действителността и е време да се завърне у дома и да се заеме с честен труд.

– А ако откажа? – попитал татко.

– Вашите родители са решили да ви спрат издръжката – отвърнал Клус.

И така татко се завърнал у дома.

* * *

Не вярвам, че той би останал да живее в Мидланд Сити, ако не била оцеляла една от реликвите от детството му – чудноватата сграда за карети с форма на шестоъгълник. Изградена от камък, с конусовиден покрив от аспидни плочки и с гол скелет от солидни дъбови греди отвътре, тя представлявала късче от Европа тук, в Югозападен Охайо. Прадядо ми Уолц я подарил на съпругата си, която страдала по родния си Хамбург. В една от любимите ù немски народни приказки имало илюстрация на същата такава сграда и по нея било построено, камък по камък, точно копие.

Сградата за карети все още съществува.

Веднъж я показах на един специалист по история на изкуството от Охайския университет в Атина, щата Охайо. Той ми обясни, че оригиналът вероятно е представлявал средновековен хамбар, построен върху развалините на римска наблюдателница от времето на Юлий Цезар. А Цезар е убит преди две хиляди години.

Представяте ли си!

* * *

Не смятам, че баща ми е бил лишен от всякакъв талант. Подобно на приятеля си Хитлер, той е имал усет към романтичната архитектура. Затова се заел да преобрази сградата за карети в ателие, достойно за новия Леонардо да Винчи, какъвто любящата му майка все още вярвала, че е.

Хлопала ù е дъската на татковата майка, както казваше собствената ми майка.

* * *

Понякога си мисля, че щях да имам съвсем различна душевност, ако бях израснал в обикновена малка американска къща, а не в нашия огромен дом.

Татко наредил да изхвърлят от сградата за карети всички превозни средства, теглени с конска сила – шейна, талига, бричка, файтон, един двуместен екипаж и какво ли не още. После съборили десетте конски ясли и склада зад тях. Така той си доставил удоволствието да разполага с помещение, пред чиито размери и височина на тавана отстъпвали дори църквите и обществените сгради в Мидланд Сити по онова време. Дали е можело да се играе баскетбол в него? Баскетболното игрище е с дължина двайсет и осем метра и ширина петнайсет метра. А домът на моето детство бе двайсет и два метра. Значи не! Не му достигаха шест метра, за да става за баскетболно игрище.

* * *

Сградата за карети имала две огромни двойни порти, които били достатъчно големи да мине през тях карета с конски впряг. Едната била обърната на север, другата – на юг. Татко наредил на работниците да свалят северната, а старият му духовен наставник Огъст Гънтър направил от нея две маси – една дълга за хранене и друга по-малка, на която татко да слага боите и четките си, ножчетата, въглените и други.

Остъклили пространството, заемано от двойната порта, и се получил най-големият и до ден днешен прозорец в целия град, щедро пропускащ балсама за всички велики художници – светлината от север.

Пред този прозорец стоял стативът на татко.

* * *

Да, той пак се събрал с опозорилия се Огъст Гънтър, който тогава трябва да е бил около петдесет и пет годишен. Старият Гънтър имал само едно дете – момиче на име Грейс, така че татко му бил като син. Едва ли можем да си представим по-подходящ син за Гънтър.

По това време мама била малко момиченце и живеела в съседната богаташка къща. Изпитвала панически страх от Гънтър. Веднъж ми каза, че всички възпитани момиченца бягали от него. Чак до смъртта си мама трепваше като ударена с камшик, щом се споменеше името на Огъст Гънтър. За нея той бе таласъм, караконджо.

Що се отнася до южната двойна порта, татко наредил на работниците да я залостят, да ù окачат катинар, а процепите наоколо и в средата да запушат добре, за да не духа. После Огъст Гънтър изрязал врата в едно от крилата. Това бил главният вход към ателието на татко, което по-късно щеше да бъде домът на моето детство.

Шестоъгълната галерия, или вторият етаж околовръст на цялото огромно помещение, била преградена така, че да служи за спални, бани и малка библиотека.

Под самия конусовиден аспиден покрив имаше таванско помещение. Тъй като не му трябвало за нищо, татко не направил там никакви подобрения.

Всичко това било крайно непрактично – но мисля, че точно такава е била целта.

Татко дотолкова се въодушевил от размерите на приземния етаж, чийто под бил настлан с обли камъчета, споени с пясък, че замислил да изнесе и кухнята горе в галерията. Това би значело обаче слугите, както и миризмите, и шумовете от готвенето да са в непосредствена близост до спалните. А липсвал сутерен, където да обзаведат кухнята.

С голямо неудоволствие той отделил едно ъгълче от приземния етаж под галерията за кухня и го оградил със стари дъски. Сбутано и задушно, но аз щях да го обожавам. Щях да се чувствам там на сигурно и уютно място.

* * *

Много хора намираха, че в нашата къща има нещо призрачно. И наистина, по времето, когато съм се родил, злото вече се било настанило в таванското помещение, където се съхраняваше колекция от над триста старинни и съвременни огнестрелни оръжия. Татко ги купил по време на шестмесечното им сватбено пътешествие с мама в Европа през 1922 година. Не можел да им се нагледа, но те носели смърт. Все едно да пуснеш в къщата си усойници и пепелянки.

 

 

 

tochniya-mernik   Точния мерник (превод Петрушка Томова, 208 стр, цена 12 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците

 

Абсурдистан

Четвъртък, 26 Юни 2014г. 09:21ч.

Често наричаме България Абсурдистан и как иначе след всичко, което се случва около нас. В съзнането, обаче, на Гари Щейнгарт (откъс от най-хитовия му роман Абсурдистан четете по-долу), тази измислена страна може да бъде всяка една по света – екзистенц абсурдите и раждащите сатира ситуации валят една след друга по пътя на Миша Вайнберг (колоритният герой, споделящ доста биографични прилики с Щейнгарт), криволичещ между Русия и Щатите, между детските Санкт Ленинсбург спомени и знойната Ню Йорк любов на Руена Салес, между гротеската и декаденса в търсене на собствено място под слънцето... Та, добре дошли в Абсурдистан!

 

 

Въпросната вечер срещу 15 юни 2001 г.

Казвам се Миша Борисович Вайнберг, 30-годишен, силно затлъстял, с хлътнали сини очички, изящен еврейски клюн, достоен за най-изтъкнатата порода папагали, и с толкова тънки устни, че ти се ще да ги обършеш с голото опако на ръката.

Голяма част от последните години прекарах в Санкт Петербург, в Русия – но не по избор, нито по желание. Градът на царете бил, Северната Венеция бил, културната столица на Русия бил... Нищо подобно. През 2001 година нашият Санкт Ленинсбург е заприличал на фантасмагоричен град от Третия свят с неокласически сгради, пропадащи в задръстените от лайна канали, и с потресающи селски колиби от гофрирана ламарина и шперплат, колонизирали широките проспекти с капиталистическата им иконография (реклами за цигари, на които играч на американски футбол хваща хамбургер с бейзболна ръкавица); но най-лошото е, че интелигентното ни, склонно към депресии гражданство, е било подменено с нова раса мутанти, облечени най-старателно по западен маниер: млади жени във впита по тялото ликра, с навирени дребни гърди, сочещи едновременно Ню Йорк и Шанхай, а мъжете – във фалшиви черни дънки "Калвин Клайн", провиснали на хлътналите им задници.

Добрата новина за непоправим дебелак като мен – сто и петдесет кила при последното мерене, при това и син на 1238-ия най-богат човек в Русия – е, че цял Санкт Ленинсбург се юрва да те обслужва: вдигнатите мостове се спускат още отдалече, а красивите дворци се строяват по бреговете на каналите и навират едрогърдите си фризове в очите ти. Благословен си с най-рядкото съкровище, което се среща по тази богата на полезни изкопаеми земя. Благословен си с респект. Вечерта на 15 юни през катастрофалната 2001 година моите приятели ми засвидетелстваха сериозен респект в ресторанта "Дом на руския рибар" на Крестовски – един от обраслите с буйна растителност острови в делтата на река Нева. Тъкмо там, на Крестовски, ние, богатите, се правим, че живеем в постсъветска Швейцария – мъкнем се по идеално поддържаните велоалеи около нашите котиджи и таунхауси и пълним дробовете си с пакети атмосфера, внесени сякаш от самите Алпи.

А в "Дома на рибаря" пинизът е, че сам си хващаш рибата от изкуственото езерце, след което, за към петдесет щатски долара на кило, кухненският персонал ти я опушва или ти я изпича на скара с дървени въглища. Та през "въпросната вечер", както впоследствие я нарекоха в милицията, се бяхме струпали на мостика "Хвърляща хайвера си сьомга", крещяхме по прислугата, наливахме се с гарафи калифорнийски ризлинг, а мобильниките ни "Нокия" звъняха с онази социална припряност, която възниква, когато белите нощи преборват тъмата и розовото зарево на северното слънце не оставя обитателите на съсипания ни град да заспят, та може единствено да се наливаш с приятелите до зори.

А пък и друго да ви кажа: в Русия, ако нямаш приятели, по-добре се удавѝ. След като цели десетилетия си слушал втръсналата ти родителска агитация и пропаганда (песнопения от рода на "Готови сме да умрем за теб!"), измъкнал си се от престъпната хватка на руското семейство (молбите им "Не си отивай!") и си бил подложен на тъпата социализация, налагана от учители и заводски директори (заплахите "Ще приковем обрязания ти хуй на стената!"), накрая ти остава само наздравицата между двама пропаднали приятели в някоя вонлива бирена лавка:

"Наздраве, Миша Борисович."

"Наздраве, Димитрий Иванович."

"За армията, авиацията и целия съветски флот – до дъно!"

Самият аз съм скромна личност и държа на своята самостоятелност и самотна тъга, така че имам много малко приятели. Най-близкият ми приятел в Русия е бивш американец, когото наричам Альоша-Боб. Роден с името Робърт Липшиц в северния край на щата Ню Йорк, този плешив орел (на двайсет и пет годишна възраст вече нямаше и косъм на кубето си) отлетя преди осем години за Санкт Ленинсбург, където алкохолизмът и инерцията го превърнаха в преуспяващ руски бизнесмен, прекръсти се на Альоша, стана собственик на "ЕксесХоливуд" – невероятно доходен бизнес за внос и износ на дивидита – и се сдоби с любовта на Светлана, млада петербургска кифла. Освен дето е плешив, Альоша-Боб има и сбръчкано лице, завършващо с червеникава заострена брадичка, воднистосини очи, които ти се струва, че всеки момент ще пуснат сълзи, и огромни месести джуки, промивани ежечасно с водка. Навремето някакъв скинар в метрото го беше нарекъл гнусный жид – "гаден чифутин", – което според мен отговаря точно на всеобщото възприятие за него. Поне на мен ми заприлича на такъв, когато се запознахме преди тринайсет години по време на следването ни в Аксидентъл Колидж в американския Среден запад.

Двамата с Альоша-Боб си имаме интересно хоби, на което се отдаваме при всяка възможност. Възприемаме се като "джентълмени любители на рапа". А творбите ни се разпростират от "олдскул джемове" на Айс Кюб, Айс Тий и Пъблик Енеми до чувствените съвременни ритми на гето тех – хибрид от Маями бас, Чикаго гето и Детройт електроника. Модерният читател вероятно познава "Ас 'н' Титийс" ("Гъз и цици") на Диджей Асолт – смятано за най-великото парче в жанра.

През въпросната вечер начало на екшъна поставих аз с детройтско текстче, което ме кефи през летните вечери:

О, шит,

чакай се'а,

затваряй си устата,

че ще ти го навра.

А Альоша-Боб, по съдрани дънки "Хелмут Ланг" и горнище от анцуг с надпис "Аксидентъл Колидж", поде рефрена:

Ти за ква се мислиш ма,

я го поеми

дълбоко навътре

и гъз завърти.

 

Мелодията ни се лее над четирите мостика на "Руския рибар" – "Нерест лосося" ("Хвърляща хайвера си сьомга"), "Русский осётр" ("Руска есетра"), "Капризная форель" ("Капризна пъстърва") и "Маленькая корюшка", – над цялото изкуствено езеро, каквото и да му викат там ("Долар Лейк" ли, "Еврогьол" ли?), и над паркинга с безплатни валета, където един от обслужващите селяндури току-що ожули новия ми ланд ровър.

absurdistan1

 

.............

Моите проблеми обаче са с Държавния департамент на САЩ и с откачалките, които работят в консулския им отдел в Санкт Петербург. Откакто преди две години се върнах в Русия, девет пъти ми отказват виза и все изтъкват като причина това, че баща ми бил убил наскоро техния скъпоценен оклахомски бизнесмен. Не ме разбирайте погрешно: съчувствам на розовобузестото семейство на оклахомеца, съжалявам, че се е изпречил на пътя на Папа, и ми е мъчно, че са го намерили на входа на метростанцията "Достоевски" с учудено по детски изражение и обърната наопаки удивителна върху челото му, от която бликала кръв, но след като се наслушах девет пъти на описанията на смъртта му, неминуемо взех да си спомням гърления стар руски израз: "Умер он, ну и хуй с ним."

В този смисъл настоящият ми роман е моето любовно писмо до Службата за имиграция и натурализация. Хем им се обяснявам в любов, хем ги умолявам: господа, пуснете ме да се върна! Аз съм си американец, макар и в плен на руско тяло. Завършил съм Аксидентъл Колидж – реномирано учебно заведение в Средния запад за младите аристократи на Ню Йорк, Чикаго и Сан Франсиско, където по време на следобедния чай редовно се обсъждат достойнствата на демокрацията. Цели осем години съм живял в Ню Йорк и съм се държал като най-примерен американец, като съм похарчил над US$2 000 000 за законно придобити стоки и услуги, включително и най-скъпата кучешка каишка на света (временно бях собственик на два пудела). Ходех с моята малка Руена Салес – не, "ходех" не е най-точната дума: издигнах я от кошмара на бронкската работническа класа, сред който беше прекарала детството си, и я курдисах в Хънтър Колидж, където в момента учи за изпълнителен секретар.

Същевременно съм убеден, че всички служители на Службата за имиграция и натурализация са запознати издълбоко с руската литература. И докато на следващите страници четете за моя живот и борба, ще констатирате известни сходства с Обломов – прочутия едър джентълмен, който отказва да стане от своя диван в прочутия едноименен роман от ХIX в. Не ще си правя труда да ви отклоня от подобна аналогия (пък и сили нямам за тази цел), но си позволявам да ви подскажа и друга възможност: княз Мишкин от "Идиот" на Достоевски. И аз като княза съм юродив. Луд, заобиколен от мошеници. Пале в леговище на вълци (и само мекият син метален блясък на очите ми ги възпира да не ме разкъсат). И аз като княз Мишкин не съм идеален. Така че на следващите близо 400 страници може случайно да видите как дърпам ухото на моя слуга или пия едно "Лафройг" в повече. Но ще видите и как се мъча да спася цял народ от геноцид; ще видите как ставам дарител за нещастните дечица на Санкт Петербург; и ще гледате как ухажвам паднали жени с детския плам на непокварен човек.

Откъде се пръкнах такъв юродив ли? Отговорът се корени в първото ми американско изживяване.

Още през 1990-а скъпият ми Папа реши, че с цел да стане нормален заможен американец единственото му дете ще следва в Аксидентъл Колидж, намиращ се дълбоко във вътрешността на страната, далеч от веселите развлечения и на Източното, и на Западното крайбрежие. По онова време Папа все още беше любител в областта на криминалната олигархия, условията за цялостното ограбване на Русия тепърва щяха да съзряват, обаче това не му беше попречило да направи първия си милион долара от ленинградска автомобилна къща, която успя да продаде куп скапани стоки, но – слава Богу – не и коли.

Двамата живеехме сами в тясна и влажна квартира в южните покрайнини на Ленинград – мама беше починала съвсем наскоро от рак – и гледахме предимно да не си се пречкаме взаимно, тъй като и двамата не можехме да разберем в каква посока се развива другият. Един ден онанирах с пълна сила на дивана, разчекнат така, че приличах на срязана точно по средата възтлъста камбала, в този момент баща ми нахлу от студа навън; тъмната му брадата глава подскачаше над новото копринено западно поло, а ръцете му още трепереха от шока, причинен от продължителния допир с толкова много зелена щатска валута.

– Я се загащи – присви зачервени очи към хуя ми – и ела в кухнята да си поговорим по мъжки.

Изразът "по мъжки" ме подразни, тъй като за пореден път ми напомни, че мама е мъртва и че вече няма кой да ми подпъхва вечер завивката и да ме хвали, че продължавам да съм им добър син. Прибрах си хуя и с неохота се откъснах от образа, който ме водеше към удоволствието (огромния гъз на Олга Макаровна, провиснал от двете страни на дървения стол пред мен във вонящата на сиренясал колхозник класна стая, изпълнена с миризмата на неосъществен секс и мокри галоши). Принудителното привикване ме накара да въздъхна като всеки тийнейджър, докато сядах на кухненската маса срещу Папа.

– Мишка – каза моят Папа, – скоро ще заминеш за Америка: да учиш интересни науки, да спиш с тамошните еврейски момичета и да се радваш на младостта. А пък твоят Папа... Той ще си остане сам-саменичък в Русия и никой няма да го е еня дали е жив, или умрял.

Стиснах притеснено твърдата си лява цица, придавайки ѝ нова продълговата форма. С крайчеца на окото мярнах случайно останалата върху масата обелка от салам и се зачудих дали ще мога да я забърша, без Папа да ме забележи.

– Поначало Аксидентъл Колидж си беше твоя идея – отбелязах. – Аз просто изпълнявам желанието ти.

– Пращам те, понеже те обичам – каза баща ми. – Тъй като в родината ни няма бъдеще за малко дупце като теб. – Хвана реещата се като дирижабъл моя дясна ръка – онази, с която онанирах – и я стисна с двете си дребни ръчички.

Спуканите капиляри по бузата му се виждаха през прошарената четина. Плачеше безмълвно. Беше пиян. И аз се разплаках. От шест години баща ми не ми беше казвал, че ме обича, нито бе проявявал желание да ме държи за ръка. Шест години бяха минали, откакто престанах да съм бледо ангелче, което възрастните умираха да гъделичкат, а батковците в училище – да бият, и се бях превърнал в огромен пищен хайми с месести ръчища и доста злобна на вид дълбока захапка.

Бях почти двойно по-едър от баща ми, което и двамата сериозно ни сащисваше. Възможно ли е миниатюрната ми майка да е носела някой рецесивен полски ген? (По баща тя все пак беше Яснавска, така че колко му е?)

– Искам да направиш нещо специално за мен, Мишка – отри очи баща ми.

Въздъхнах повторно, а със свободната ръка пъхнах саламената обелка в устата си. Знаех какво очаква той от мен.

– Не се притеснявай, Папа, ще престана да ям – отвърнах. – И ще започна да правя упражнения с оная голяма топка, дето ми я купи. Пак ще отслабна, обещавам ти. А веднъж стигна ли до Аксидентъл – няма да жаля усилия да се изуча как да стана американец.

– Идиот – заклати Папа насреща ми своя гъвкав нос. – Ти никога няма да станеш американец. Завинаги ще си останеш евреин. Как може да забравиш своя произход? Та ти още не си и заминал. Евреин, евреин, евреин.

От далечен братовчед в Калифорния бях чул, че нищо не пречи на човек да е и американец, и евреин, че и практикуващ хомосексуалист на всичко отгоре, но не седнах да споря.

– Ще се постарая да стана богат евреин – рекох – като Спилбърг и Бронфман.

– Това – хубаво – каза Папа. – Но отиваш в Америка и по друг повод. – И извади парче размазана милиметрова хартия, оцвъкана с някакъв шантав английски почерк.

– Щом пристигнеш в Ню Йорк, отиваш на този адрес. Там ще те посрещнат едни хасиди и ще те обрежат.

– Не, Папа! – изкрещях и замигах силно от болката, която отсега замъгли погледа ми – болката, че някой ме пипа, лови и забелва като портокал най-хубавата част от тялото ми.

Откакто бях придобил великанския си ръст, бях свикнал със своего рода физическа неприкосновеност. Келешите от класа престанаха да блъскат главата ми в черната дъска, докато се засипе с тебеширен прах, крещейки "чифут пърхотясал!" (понеже според руската митология евреите страдали от тежка форма на пърхот). Вече никой не смееше да ме пипне. Не че толкова държаха и да ме пипат де.

– Вече съм на осемнайсет – казах. – Ако сега ме оперират, ще ме боли ужасно. Пък и си го харесвам така, с кожичката. Много приятно шляпа.

– Майка ти не позволи да те обрежем, докато беше малък – поясни Папа. – Страх я беше как щели да реагират от районния комитет. "Еврейска работа, щели да кажат. Ционистка." Тая жена от всеки друг се боеше, само не и от мен. Все ме наричаше "лайнояд" пред хората. И ме биеше по главата с тигана. – И погледна към шкафа, някогашно обиталище на ужасния тиган. – Но сега аз отговарям за теб, дупце. И ще изпълняваш каквото аз ти кажа. Това значи то да си мъж. Да слушаш баща си.

Ръцете ми вече трепереха ритмично заедно с татковите и двамата се бяхме облели в пот, а от мазните ни глави на невидими бели валма се вдигаше пaра.

– Какви са тия хасиди? – попитах.

– Възможно най-свестните евреи – каза Папа. – По цял ден само учат и се молят.

– А ти що не си станал хасид?

– Защото сега е времето да се трудя – рече Папа. – Колкото повече пари направя, толкова по-сигурно е, че никой никога няма да ти навреди. Ти си всичко в моя живот, нали знаеш? Ако не беше ти, отдавна да съм си прерязал гърлото от ухо до ухо. А от теб, Мишка, не ща друго, освен да се оставиш тия хасиди да те клъцнат. Нали няма да ми откажеш този жест? Толкова те обичах, докато беше мъничък и слабичък...

Спомних си как се чувстваше телцето ми, обхванато от неговото, как ме изяждаха мъдрите му кафяви орлови очи, как четинестият му камгарен мустак оставяше по бузите ми мъжествен обрив, който кътах с дни. Разни умници твърдят, че мъжете цял живот се стремели да се върнат в майчината утроба, но аз не съм такъв мъж. Вмирисаният на водка бащин дъх по врата ми, косматите непредаващи се ръце, притисналите ме към гъстата му като килим гръд, животинският мирис на оцеляване и загниване – ето къде е моята утроба.

Та само след месец се носех в ръмжащо частно такси из ужасяваща част на Бруклин. В Съветския съюз ни учеха, че хората от африкански произход – негрите и негърките, както ние им викахме – били наши братя и сестри, но у новопристигащите по онова време в САЩ съветски евреи те всяваха същия страх, както понесла се през степта казашка конница. Аз обаче от пръв поглед се влюбих в тези цветисти хора. Имаше нещо попарено, двусмислено и направо съветско във вида на тези изстрадали от безработицата мъже и жени по безкрайните върволици изпотрошени веранди и неокосени ливадки, та човек оставаше с усещането, че и те като съветските ми сънародници залагаха поражението в основата на своето битие. Скритият у мен Обломов поначало винаги се трогваше при срещата с едва ли не готови да се откажат от живота хора, а през 1990 година Бруклин си беше чист обломовски рай. Да не говорим, че никога дотогава не бях виждал толкова красиви млади момичета като тукашните: някои от тях бяха успели да се източат и налеят като баобаби и носеха царствено по улицата своите оформени като идеални кратунки гърди.

absurdistan4

Африканската махала постепенно преминаваше в испаноговоряща – не по-малко разхвърляна, но ухаеща приятно на печен чесън, а тя на свой ред отстъпваше място на обетована земя на еврейските ми едноверци – щъкащи насам-натам мъже с цели катеричи гнезда по главите и с развети от летния вятър покрай бузите им масури, навлечени в сюртуци, изпод които напираше зряла лятна воня. Успях да преброя шест миниатюрни момченца на възраст от около три докъм осем години с неподстригани къдрици, които им придаваха вид на невръстни рок звезди, докато тичаха по улицата около подобна на безкрайно уморен пингвин женица, повлекла безброй пазарски торби. Каква, по дяволите, пък ще е тази еврейка, родила шест? В Русия раждаш едно, две – най-много три, ако не прибягваш постоянно до аборти и не си въздържаш похотта.

Таксито спря пред стара, но величествена сграда, чийто корпус се беше отпуснал видимо върху фасадните ѝ колони, както някой старец се свлича върху своята инвалидна ходилка. С мен за "добре дошъл" се ръкува приятен млад хасид с интелигентен вид (имам слабост към всеки, който ми се стори полусляп), а след като се увери, че не говоря нито иврит, нито идиш, взе да ми разяснява концепцията за мицва, което щяло да рече "добро дело". Очевидно ми предстоеше да извърша много важна мицва.

– Надявам се да е така, мистър – отвърнах на моя развиващ се, но неперфектен английски. – Понеже имам чувството, че болката от обрязването ще е непоносима.

– Не е толкова страшно – успокои ме новият ми приятел.

– А пък и вие сте толкова едър, че изобщо няма да усетите нищо! – но като забеляза все още уплашената ми физиономия, добави: – Е, за операцията все пак ще ви приспят.

– Ще ме приспят ли? – подскочих. – Къде ще спя? А, не, мистър, трябва да се върна незабавно в хотелската си стая.

– Спокойно, спокойно, спокойно – намести с износен показалец дебелите си очила хасидът. – Ще ви покажа нещо, което съм сигурен, че ще ви хареса.

Последвах го с дълбоко провесена глава във вътрешността на къщата. След типичната сивота на едностайната съветска квартира със закръглен хладилник в ъгъла, потръпващ като готова да излети междуконтинентална балистична ракета, хасидският дом ми заприлича на истинска експлозия от цветове и светлини благодарение най-вече на поставените в рамки пластмасови картини с позлатения йерусалимски Купол на скалата и сините възглавнички от мачкан плат с избродирани по тях гукащи гълъбици. (Впоследствие в Аксидентъл Колидж щяха да ме научат да се отнасям подигравателно към подобни неща.) Навсякъде се виждаха книги на иврит с изящни позлатени гръбчета, които не знам защо реших, че са преводи на Чехов и Манделщам. Ароматът на елдена каша и непрано бельо ми се стори уютен и примамлив. Докато минавахме от предната към задната част на дома, между дънерите на нозете ми се провираха малки момченца, а от банята надникна млада едрогърда жена с увита в кърпа глава. Посегнах да се ръкувам с нея, но тя писна и побягна. Всичко ми беше толкова интересно, че почти забравих болезнения повод за посещението си.

В този миг до слуха ми достигна плътно гърлено бучене, сякаш стенеха едновременно поне сто осемдесетгодишни старци. Постепенно бученето се разчлени в хор от мъжки гласове, който пееше нещо от рода на "А хумус тов, а цимес тов, а мaзел тов, а цимес тов, а хумус тов, а мазел тов, а хумус тов, а цимес тов, хей, хей, Йизроел." От всичките тези понятия разпознах само няколко: мазел тов е нещо като поздрав, цимес е ястие от захаросани моркови, а Йизроел е малка, пренаселена с евреи държавица на средиземноморския бряг. Но какво търсеха всички тези думи накуп, така и не проумявах. (Освен дето впоследствие установих, че това изобщо не били думите на песента, която бях чул.)

Промушихме се под ниска рамка и се озовахме в задната пристройка към къщата, пълна с млади мъже с черни бомбета, които надигаха пластмасови чаши заедно с филии ръжен хляб и кисели краставички. Някой моментално пъхна в ръката ми чаша, друг ме шляпна по гърба с думите "мазел тов!" и ме насочи към изтипосаната насред помещението стара вана върху четири животински лапи.

– Това какво е? – попитах новия ми приятел с дебелите лупи.

А цимес тов, а мазел тов... – пропя той и ме изтика напред.

Водката няма определен мирис, но за осемнайсетгодишен руснак не беше никак трудно да осъзнае, че именно с това вещество е пълна ваната и че по него плават парченца лук.

– Е, не се ли чувстваш вече съвсем у дома? – взеха да викат по мен веселите хасиди, докато аз гаврътнах чашата и замезих с краставичка. – А цимес тов, а мазел тов – запяха пак с разперени ръце, като повдигаха леко крак след крак от пода, а забележително сините им очи пламтяха пиянски над черните одежди.

– Баща ти сметна, че може би ще имаш нужда от малко водчица преди бриса – поясни главният хасид. – Та решихме да ти направим скромно парти.

– Парти ли? Ами къде са мацките? – попитах.

Първата ми американска шега.

Хасидите се изсмяха притеснено.

– Честита ти мицва! – провикна се един. – Днес сключваш съюз с Хашем.

– Това пък какво е? – попитах.

– С Бога – прошепнаха.

Погълнах няколко чаши и отбелязах с учудване колко успешно лукът подобрява вкуса, но въпреки всичко идеята за съюз с Бога отказваше да ми влезе така гладко, както ми влизаше 40-градусовата водка. И поначало какво общо има Господ с цялата работа? Просто исках баща ми да ме обича.

 

 

 

absurdistan   Абсурдистан (превод Венцислав К. Венков, 424 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

За какво говорим, когато говорим за кино – така можеше да звучи заглавието на пиесата За какво говорим, когато говорим за любов, около която се вихрят сатиричните страсти в тазгодишния четирикратен Оскар лауреат Бърдмен или Неочакваната добродетел на невежеството.

А когато говорим за кино, особено за киното на Алехандро Гонзалес Иняриту, може спокойно да кажем, че Бърдмен е най-забавния, най-динамичния и най-личния негов филм досега. Което не го прави и най-добрия, но...

birdman30

Да, това е първият му филм, в който комедията, хуморът и (само)иронията са главни герои. Да, Иняриту за пръв път заменя абонирания си оператор Родриго Прието с Емануел Любецки (за когото няма невъзможни неща след снимането на Дървото на живота и Гравитация), именно защото тук дългият кадър не е просто идеен акцент, а основен бижу трик за концепцията на филма, като камерата на Любецки и дръм музиката на барабаниста Антонио Санчес не само идеално замаскират липсата на монтаж, но и вкарват действието в ритъма и динамиката на ежедневието ни – този така познат сърцетуп, който те кара да "влизаш" директно във филма, в който, също като в живота, няма време за монтаж.

birdman16

Да, Бърдмен е първия филм на Иняриту, който открито фамилиарничи с теми от неговия собствен живот – всички онези моменти, които са били, са и ще бъдат част от ежедневието на всеки, пристъпил някога в его цирка, наречен Холивуд.

Когато говорим за кино трябва да го четем като рециклиране на символи, идеи, животи и митологии – да, Холивуд обича да се измисля наново, а какъв по-добър начин за създаване на нова митология от осмиване на старата. Бърдмен не е нито първия, нито ще бъде последния филм, който взима стари култ символи (в случая, първият комиксов блокбъстър герой Батман), за да ги превърне в сатирично огледало на шизофренията на суетата, наречена Холивуд.

birdman15

Майкъл Кийтън не е нито първия, нито ще бъде последния актьор, чиято кариера ще бъде рециклирана и ще се захранва (също като Холивуд) от същите тези неща, които брилянтно иронизира в образа на Ригън Томсън. Иняриту не е нито първия, нито ще бъде последния режисьор, който иронично ще се пита дали всички не преиграваме със значимостта си като малка точка от тоалетната лента/хартия на (кино)вселената.

birdman10

Когато говорим за кино трябва да знаем, че всяка година Холивуд е готов с поне два идентични филма на една и съща тема, но само единият обира овации и награди, а другият изпада в забвение. И ако Бърдмен и Принизяването (или Смирението, при по-точен превод) споделят доста сходни теми и образи, то има два момента и в двата филма, които са абсолютни сториборд близнаци – сцените, в които Майкъл Кийтън/Ал Пачино се озовават непредвидено извън театъра по време на участие в представление и мигът, в който и двамата се самоубиват на сцената като еманация на идеята за свръхреализъм, за пълно сливане на реалност и изкуство (финал, който и двата филма заемат от Черният лебед на Аронофски).

birdman21

Наречи го съвпадение (или Иняриту също е чел романа на Филип Рот, по който Бари Левинсън снима Смирението), но именно различните начини, по които тези моменти оживяват на екрана правят и разликата между двата филма. Разходката по Таймс Скуеър на Майкъл Кийтън по бели гащи може и да влезе в учебниците по кино, докато изпълнението на Пачино в Смирението ще попадне в списъка с перфектни, но недооценени роли... или както казва Едуард Нортън/Майк Шайнър: "Първо ще се смеят, после ще туитват" – е, явно Кийтън е събрал повече туитове и лайкове, нали!

birdman24

Всъщност, когато говорим за кино все едно говорим за любовта – и двете задават едни и същи въпроси на Егото. Нещо, което е олицетворено идеално в отношенията ("бъркаш любовта с възхищението") между Ригън Томсън и жена му Силвия/Ейми Райън, и дъшеря му Сам/Ема Стоун, и любовницата му Лаура/Андреа Райзбъро, и колегите му Майк/Едуард Нортън и Лесли/Наоми Уотс – неслучайно филмът започва с думите, изписани и на гроба на Реймънд Карвър: "And did you get what you wanted from this life, even so? I did. And what did you want? To call myself beloved, to feel myself beloved on the earth."

birdman27

Иначе, когато говорим за Бърдмен най-добре да погледнем бележката в гримьорната на Ригън Томсън"A thing is a thing, not what is said of that thing" – или каквото и да кажат хората за него, Бърдмен е това, което е – носител на 4 награди Оскар 2015.

birdman2


Бърдмен или Неочакваната добродетел на невежеството е в кината

Диви истории

Петък, 01 Май 2015г. 14:14ч.

Ако искате да знаете какво се е случило на полет 9525 на Germanwings, разбил се наскоро над френските Алпи, то гледайте първата от шестте сатира истории, обединени в заразително комедийната екзистенц амалгама Диви истории на аржентинския режисьор Дамиан Шифрон. Шегуваме се, естествено, но именно този флирт с черния хумор за нещата от живота спечели на Шифрон и номинация за най-добър чуждоезичен филм на наградите Оскар 2015.

 

Неслучайно и братята Алмодóвар продуцират сатиричния кинопъзел на Дамиан Шифрон – финият черен хумор и абсурд ситуациите на ръба на нервна криза носят генотипа на филмите на Педро Алмодóвар, а самият Шифрон дотолкова се е специализирал в късия киноразказ, че може да превърне малки истории (взети сякаш от заглавия на любопитни хроники в пресата) в прецизен киноразрез на човешката природа и на декаденс обществото ни, което, уви, доста често е движено именно от импулса на отмъщението и на животинските (въпреки, че така обиждаме животните) страсти. И ако в един друг филм се казваше, че "Отмъщението е ястие, което се сервира студено", ето какво предлага аржентинската кинокухня на шеф Шифрон по въпроса:

 

Супа с пащърнак

divi

Събирате като листа хората, които са ви наранили или са се отнесли грубо с вас, качвате ги на полет, чийто главен готвач се казва Габриел Пастернак и пасирате този емоционален миш-маш като разбивате самолета (в планина или в басейна на родителите ви).

 

 

Омлет с пържена съвест

divi6

Взимате развалените яйца на нагъл и безцеремонен простак с политически амбиции и мания за величие (такива в България бол), разбивате ги на пяна от болезнени спомени на невинна сервитьорка и ги пържете в мазнината от откровения и нравствена мъдрост на бивша затворничка.

divi5

Поръсвате обилно с отрова за мишки, гарнирате с пържени картофи по съвест и поднасяте всичко това обилно полято... с кетчуп.

 

 

Париляда а.к.а Гаучо стек

divi1

Внимавайте с аржентинските говеда край пътя, не ги закачайте излишно, но ако все пак се изпречите на рогата на отмъщението им, не си изпробвайте силите в челен сблъсък (дори барбекюто ви да е марка Audi) – месото на говедата може да бъде много жилаво, затова пригответе много пиперливи подправки и пикантни сосове, които да убият вкуса на тестостерона и на вироглавите страсти, а за всеки случай заредете край скарата и... пожарогасител.

divi3




Емпанадас тротила

divi7

Прочутите в цяла Латинска Америка банички могат да имат всякакъв пълнеж – в случая на експерта по взривяване Симон Фишер, животът му е пълен с недоразумения, с проблеми в брака, с неоправдана загуба на работата, но най-вече с несправедливи вдигания на колата му (и изнудващите плащания на съответните глоби), докато в един момент тестото на търпението му не превтасва и емпанадасите му с динамит не го превръщат от средностатистическия малък човек в... почитан обществен герой.

 

 

Миди със сос Морал

divi10

Сосът Морал е труден за приготвяне, но веднъж уцелени точните му съставки и пропорции определят не само вкусовете ни в живота, но и самото ни битие и постъпки – дали ще поемем отговорност след извършена катастрофа, дали ще прехвърлим вината върху друг, дали онзи другият ще поеме вината срещу значително финансово обезпечение, дали други няма да са готови да замажат ситуацията срещу двойно по-голяма финансова отплата... – това изискано ястие не само разкрива как действа цялото ни общество, но и подсказва, че може да разберем какво се крие в мидените ни черупки (перла или мекотело) едва след като бъдат отворени.

 

 

Сватбена торта Докато смъртта Ти ни раздели

divi14

Разбивате на пух и прах двама темпераментни младоженци, добавяте любовницата на жениха до получаване на гъст крем от истерични откровения, признания и изневери, който обилно се стича по няколкоетажните блатове на поредната помпозна церемония, избиваща комплекси, претенции и смисъл, така че дълго след финалните хапки от този десерт да усещате послевкуса на... Прошката и Любовта.

divi13

 

И ако накрая имате чувството, че в кинокухнята на шеф Шифрон преобладават пиперливия черен хумор и животинските продукти (неслучайно в началните надписи екипът на филма е представен с образите на животни), то погледнете в готварската книга на човешката ни природа и кажете дали Шифрон не е... добър готвач.

 

divi12


Диви истории са в кината

Каин

Четвъртък, 11 Януари 2018г. 15:15ч.

Тази година маркира 20-годишнина откакто Жозе Сарамаго заслужено стана Нобелов лауреат за литература, а Каин (откъс от книгата ви очаква по-долу), последният роман на португалския писател (преди кончината му през юни 2010), се завръща към притчовата морална естетика в класиката Евангелие по Исуса ХристаКаин, този своеобразен "римейк" (или безкомпромисна сатира редакция) на част от Стария завет не само продължава задочния библейски спор между Сарамаго и Бог по всички въпроси божествени и човешки, но и постига единодушие по темата, че когато иде реч за Алегория Жозе Сарамаго е неин Пророк...

 

 

Писано било в плочките на съдбата, че каин ще срещне отново авраам. Веднъж, при една от ония внезапни смени на настоящето, които му позволявали да пътува във времето, ту напред, ту назад, каин се озовал пред една шатра в най-знойния пек, близо до дъбравата мамре. Сторило му се, че зърва старец, който смътно му напомнял някого. За да се увери, повикал пред входа на шатрата и тогава се появил авраам. Търсиш ли някого, попитал той, И да, и не, просто минавам оттук, стори ми се, че те познавам, и не съм се излъгал, как е синът ти исаак, аз съм каин, Нещо бъркаш, единственият ми син се казва измаил, не исаак, а измаил е синът, който добих от робинята си агар. Будният дух на каин, вече трениран в подобни ситуации, изведнъж прозрял, играта на алтернативни видове настояще за сетен път била преобърнала времето, преди му показала онова, което щяло да се случи едва по-късно, тоест, казано с по-прости и ясни думи, въпросният исаак още не бил роден. Не помня да съм те виждал някога, рекъл авраам, но влез, чувствай се у дома си, ще наредя да донесат вода, за да си измиеш нозете, и хляб за из път, Първо ще се погрижа за осела, Заведи го при оная дъбрава, там има сено и слама и пълно корито с прясна вода. Каин повел магарето за юздите, свалил му самара, за да се разхлади от жегата, и го оставил на сянка. Сетне претеглил почти празните дисаги и се замислил как да попълни станалия вече тревожен продоволствен недостиг. Чутото от авраам му вдъхнало надежда, но следва да се помисли, че не само с хляб живее човекът, особено той, свикнал напоследък с гастрономични глезотии много над неговия произход и социално положение. Оставил осела отдаден на най-истинските селски наслади, вода, сянка, обилна храна, каин се отправил към шатрата, почукал на вратата, за да оповести присъствието си, и влязъл.

Забелязал веднага, че там се провеждала сбирка, на която очевидно не бил поканен, трима мъже, явно пристигнали междувременно, разговаряли със стопанина. Понечил да се оттегли с подобаващата дискретност, но авраам рекъл, Остани, седни, всички сте мои гости, а сега, ако ми позволите, ще се разпоредя. Веднага се втурнал навътре в шатрата и казал на жена си сара, Бързо замеси три сати от най-хубавото брашно и приготви няколко пити. След това отишъл при добитъка и довел едно младо и тлъсто теле, което предал на слуга, за да го сготви на бърза ръка. Щом всичко било готово, поднесъл на гостите сготвеното теле, включително и на каин, Ще ядеш с тях там, под дърветата, казал той. И сякаш не стигало това, поднесъл им още масло и мляко. Тогава те попитали, Къде е сара, а авраам отвърнал, В шатрата. Точно тук един от тримата мъже казал, Догодина ще дойда пак при теб и в уреченото време жена ти ще роди син. Този ще бъде исаак, казал тихо каин, толкова тихо, че сякаш никой не го чул. Само че авраам и сара били доста възрастни и тя вече прехвърлила годините да ражда. Затова се усмихнала, като си помислила, Как така все пак ще изпитам тази радост, щом с мъжа ми сме стари и уморени. Мъжът попитал авраам, Защо се усмихва сара, като си мисли, че на тази възраст вече не може да ражда деца, нима за господ това е толкова трудно нещо. И повторил казаното преди, Догодина пак ще намина при теб и в края на уреченото време жена ти ще е родила син. Щом чула това, сара се уплашила и отрекла да се е усмихнала, но човекът отговорил, Усмихна се и още как, нали видях. В този миг всички разбрали, че третият мъж бил самият господ. Не бе казано своевременно, че преди да влезе в шатрата, каин прихлупил над очите си гъжвата, за да скрие белега от любопитството на присъстващите, най-вече от господа, който веднага би го разпознал, затова, когато господ го попитал дали името му не е каин, той отговорил, Аз наистина съм каин, но не онзи.

Естествено би било при това не съвсем умело изплъзване господ да настои и накрая каин да признае, че е именно той, оня, който е убил брат си и заради това провинение е осъден да се скита немил и недраг, но господ имал много по-спешна и важна грижа от това да провери надлежно истинската самоличност на подозрителен чуждоземец. Въпросът бил, че там горе, на небето, откъдето дошъл малко преди това, до него достигнали множество оплаквания от престъпните противоестествени деяния, извършени в градовете содом и гомор, недалеч от там. Като безпристрастен съдник, какъвто винаги се е гордял, че е, макар да не липсват негови постъпки, които доказват точно обратното, бил дошъл тук долу, за да изясни въпроса. Затова сега се отправял към содом, съпроводен от авраам, а също и от каин, който помолил от туристическо любопитство да иде с тях. Двамината, които дошли заедно с него и със сигурност били ангели придружители, били тръгнали напред.

cain3

Тогава авраам задал на господ три въпроса, Нима ще погубиш невинните заедно с виновните, да предположим, че има петдесетина невинни в содом, и тях ли ще ги погубиш, не би ли могъл да простиш на целия град заради петдесетимата, непокварени от злото. И продължил с думите, Не е възможно да постъпиш така, господи, да осъдиш на смърт невинния заедно с виновния, по този начин в очите на всички хора дали човек е невинен, или виновен ще бъде едно и също, а пък ти, съдникът на целия свят, трябва да съдиш справедливо. На това господ отговорил, Ако намеря в град содом петдесетима невинни, ще простя на целия град заради тях. Насърчен, обнадежден, авраам продължил, След като си позволих волността да говоря на моя господ, въпреки че съм просто скромна пръст, позволи ми още една дума, да предположим, че не наброяват точно петдесетима, че не достигат петима, нима ще разрушиш града заради петима. Господ отговорил, Ако намеря там четиресет и петима, пак няма да разруша града. Авраам решил да кове желязото, докато е горещо, Да предположим сега, че там съществуват четиресетима невинни, а господ отговорил, Заради тези четиресетима също няма да разруша града, Ами ако там се окажат трийсетима, Заради тези трийсетима няма да сторя зло на града, Ами ако са двайсетима, настоял авраам, Няма да го разруша заради тези двайсетима. Тогава авраам се осмелил да каже, Нека моят господ не се разсърди, ако попитам още веднъж, Говори, рекъл господ, Да предположим, че там има само десет невинни души, а господ отговорил, Пак няма да го разруша заради тези десетима. След като отговорил така на авраамовите въпроси, господ се оттеглил и авраам, придружен от каин, се върнал към шатрата. За неродения още исаак повече нямало да става дума. Когато стигнали до дъбравата мамре, авраам влязъл в шатрата и след малко излязъл с питките, за да ги връчи на каин според обещанието си. Каин спрял да оседлава осела, за да благодари за щедрия дар, и попитал, Според теб как ще преброи господ десетимата невинни, които, ако съществуват, ще предотвратят разрухата на содом, смяташ ли, че ще върви от врата на врата да разследва плътските щения и наклонности на стопаните и мъжките им потомци, Господ няма нужда да прави такова преброяване, той трябва просто да погледне града отгоре, за да узнае какво става там, отвърнал авраам, Нима искаш да кажеш, че господ се спогоди с теб за едното нищо, само за да ти достави удоволствие, попитал пак каин, Господ даде своята дума, Не мисля така, сигурно е, както че се казвам каин, макар че съм се казвал вече авел, че дали съществуват невинни, или не, содом ще бъде разрушен, и то може би още тази нощ, Възможно е, да, и няма да бъде само содом, а също гомор и още два-три града в равнината, където плътските нрави еднакво са се разпуснали, мъжете с мъже, а жените оставени настрана, А теб не те ли притеснява какво може да се случи на онези двама мъже, дошли с господ, Не бяха мъже, а ангели, познавам ги аз тях, Ангели без крила, Няма да се нуждаят от крила, ако трябва да избягат, Аз пък ти казвам, че ще се облажат с тези ангели, ако им турят ръка и нещо друго, а господ няма да остане никак доволен от теб, на твое място аз бих отишъл в града да видя какво става, на теб няма да ти посегнат, Имаш право, ще ида, но те моля да ме придружиш, ще се чувствам по-сигурен, мъж и половина струват повече от един, Двама сме, не един, Аз вече съм само половин мъж, каине, Щом е така, да вървим, ако ни нападнат, двама или трима от тях все ще мога да ги разкарам с кинжала, който нося в пазвата си, след това да се надяваме, че господ ще се погрижи. Тогава авраам повикал един слуга и му наредил да закара осела в обора. А на каин казал, Ако нямаш задължения, които ти налагат да заминеш още днес, предлагам ти моето гостоприемство за тази нощ като дребна отплата за услугата да ме придружиш, Други услуги се надявам да ти направя в бъдеще, ако зависи от мен, отвърнал каин, но авраам не можел да се досети накъде бие той с тези тайнствени думи. Започнали да се спускат надолу към града и авраам казал, Най-напред ще идем у племенника ми лот, син на брат ми аран, той ще ни осведоми какво се е случило.

Слънцето вече било залязло, когато пристигнали в содом, но все още имало много дневна светлина. Тогава видели голяма навалица от мъже пред дома на лот, които викали, Искаме тези, които държиш у вас, прати ги тук отвън, че искаме да спим с тях, и блъскали по вратата с опасност да я съборят. Авраам казал, Ела с мен, ще заобиколим къщата и ще почукаме на задната порта. Така и сторили. Влезли, когато лот иззад предната врата тъкмо казвал, Моля ви, приятели, не вършете такъв грях, имам две неомъжени дъщери, правете с тях каквото искате, но не посягайте на тези мъже, защото те потърсиха закрила в моя дом. Тези отвън продължили гневно да крещят, но изведнъж тонът на виковете се променил и сега се чували вопли и ридания, Ослепях, ослепях, това казвали всички и питали, Къде е вратата, тук имаше врата, а вече я няма. За да спаси своите ангели от грубо изнасилване, участ по-лоша от смъртта според запознатите, господ ослепил всички мъже в содом без изключение, което доказва, че всъщност в целия град е нямало и десетима невинни. В къщата посетителите казвали на лот, Махни се от тук с всички свои, синове, дъщери, зетьове, и всичко, каквото притежаваш в този град, защото дойдохме да го разрушим. Лот излязъл и отишъл да предупреди онези, които се готвели да станат негови зетьове, но те не повярвали и се разсмели на сторилото им се просто шега. Вече се развиделявало, когато вестителите господни пак подканили лот, Стани и отведи от тук жена си и двете си дъщери, които още живеят при теб, ако не искаш да те застигне и теб проклятието над града, не такава е волята господня, но това неизбежно ще се случи, ако не ни послушаш. И без да дочакат отговор, го хванали за ръка, него, жена му и двете му дъщери, и ги извели извън града. Авраам и каин тръгнали с тях, но нямало да ги придружат до планините, накъдето останалите тъкмо щели да се отправят по заръка на вестителите, ако лот не поискал разрешение да отседнат в едно малко градче, почти селце, наречено цоар. Вървете, рекли вестителите, но не поглеждайте назад. Лот влязъл в градчето по изгрев-слънце. Тогава господ напратил огън и жупел над содом и гомор и разрушил до основи и двата града, както и цялата околност с всичките ѝ жители и цялата растителност.

cain2

Накъдето и да се погледнело, се виждали само развалини, пепелища и овъглени тела. А пък жената на лот, тя погледнала назад в нарушение на получената заповед и се превърнала в статуя от сол. До ден днешен все още никой не е успял да разбере защо е била наказана по този начин, след като е толкова естествено желанието да узнаем какво става зад гърба ни. Възможно е господ да е пожелал да накаже любопитството като някакъв смъртен грях, но и това не говори много в полза на ума му, нека припомним случката с дървото на познанието на доброто и злото, ако ева не бе дала на адам да вкуси от плода, ако не бе го вкусила и тя, те още щяха да си стоят в едемската градина с цялата оная скука. На връщане случайно поспрели на пътя, където авраам говорил с господа, и там каин казал, Една мисъл не ми дава мира, Каква мисъл, попитал авраам, Мисля, че имаше невинни в содом и другите изпепелени градове, Ако е имало, господ щеше да изпълни даденото ми обещание да пощади живота им, Децата, рекъл каин, онези деца бяха невинни, Боже мой, промълвил авраам и гласът му прозвучал като стон, Да, може и да е твоят бог, но не беше техният.

 

 

 

cover-kain   Каин (превод Даринка Кирчева, 168 стр, цена 14 лeва) е в книжарниците

онлайн