Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: сборник
A+ R A-
Списък на статии по етикет: сборник

Образи и отражения

Събота, 04 Март 2017г. 12:12ч.

"Какво са животите ни, ако не криви нишки, втъкани в несъвършеното вселенско платно?" се пита Велислав Д. Иванов (или по-скоро неговият герой) в разказа Позорът (който ви очаква по-долу) от дебютния му сборник Образи и отражения и именно една криволичещо-свързваща нишка минава през осемте разказа, събрани тук – нишката на огледалния образ, който позволява на героите на тези разкази да усетят своята същина едва след като са видели своята собствена история като отражение на чуждите, които срещат по пътя... А не е ли това и самият живот – игра на Образи и Отражения!?

 

 

Из разказа Позорът


Когато дългият ми полет бе отменен поради неизправност на самолета и бе заменен с два по-къси, трудно можех да си представя странната история, която щях да изживея и след това да разкажа. Тогава просто почувствах пропиваща тялото ми умора, обтягаща болка от недоспиване в слепоочията; и нищо – нито възможността да нощувам в луксозен летищен хотел, нито дори обещанието, че ще пътувам в бизнес класа по време на втория полет – не можеше да ме утеши, че губя ден приятно безвремие, което щях да прекарам с приятелите си у дома. Исках да се оплача някому, не – да го наругая или да се сбия, но нямаше с кого, нямаше всъщност и как, не и при тези мерки за сигурност и постоянното наблюдение.

Ще пропусна безсънния полет, прекаран в обкръжението на гръмогласни тригодишни тризнаци, отпускащата нощ в уютна хотелска стая, унизителните проверки – те нямаше как да имат въздействие върху епизода, който преживях по време на втория полет.

Той всъщност бе по-късият и пътниците го ползваха предимно за връзка с дестинацията, към която пътувах и аз и която бе мой дом. За да ме настанят, служителите от самолетната компания бяха принудени да ми предложат пространството за избрани, зад завеските – на мен, бедния учен, облечен с протрити джинси и с евтина риза. Смутено заех отредената ми седалка – далеч по-широка и по-удобна от сбутаните в задната част на корпуса, – надзърнах през стъклото към пистата и умислено се загледах в тънките бели накъсани ивици.

boss4

Унесът ми беше прекъснат от мъж в безукорно елегантен костюм, който зае мястото си до мен и ме поздрави с усмивка и ненатрапваща се учтивост. Стори ми се бегло познат, но откъде – не можех да кажа; дали не се бъркам? Толкова рекламни и филмови кадри и толкова страници на списания възпроизвеждаха вездесъщия образ на красив, поддържан, усмихнат и успял мъж – всъщност рядък тип извън тях – и не знаех дали господинът до мен бе един от тези, които съм виждал там, или дотолкова слят с лицата им, че не бих могъл да го отлича. Не ми се бе случвало често да срещам подобни хора, което ме накара да се представя с чуждо име, по-подобаващо, сметнах, на пътник в първа класа; и все пак се чувствах неловко в своето семпло облекло и със скромните си възможности – като натрапник на трапезата на величавите божества от Олимп. Спътникът ми обаче явно не ме възприемаше по същия начин, защото сам поде разговор за това колко досадни са инструкциите за затягане на коланите, наблюдавайки симпатичната стюардеса, която нагледно показваше как да ги обтегнем за собствена безопасност. Докато разменяхме подобни безсмислени фрази, самолетът набра скорост, отлепи се от земята и започна изкачването си, обратнопропорционално на моето кръвно налягане. Събеседникът ми явно не обичаше да пътува в тишина, защото продължаваше да празнослови, задавайки въпроси за очевидни неща. Когато счетох за любезно да му върна един от въпросите – откъде всъщност се връща с този свързващ полет, – той отвърна, че лети от Япония. Без да се замислям особено, тъй като досадното главоболие заемаше по-голямата част от вниманието ми, отбелязах:

 

– Далечна командировка?

Той ме погледна безучастно и с равен тон отговори:

– Не бях там по работа. Отидох в Япония, за да се самоубия.

 

Не знаех какво да кажа. Помислих си, че това може да е шега, но той би трябвало да има прекалено странно чувство за хумор, за да пробва подобна подигравка с някого, когото познава от десет минути. Ако, каквото усещане имах, това не бе неловък опит да се шегува, какво тогава го накара да сподели това с мен? Просто изчаках секунди, които ми се сториха часове. Най-сетне той продължи:

– Виждате ли, Йожен – именно с това име бях се представил, – изправен съм пред позор. Отидох в Япония да умра, но се случи нещо, което ме възпря; нещо, което не мога никому да разкажа, а така силно искам! Още като ви видях, осъзнах колко щастлива случайност е това – истински, нормален, непринуден човек в първа класа; някой, на когото мога да разкажа историята си! Знам, че се натрапвам и изглеждам безумно, но бихте ли ме изслушали? Надявам се да съм събудил вашето любопитство и обещавам, няма да ви е скучно.

Мъжът наистина ме беше заинтригувал. Мислите ми нахлуваха прекалено бързо, затова просто кимнах и зададох първия въпрос, който ми хрумна:

– Защо в Япония?

– Добър въпрос. "Защото е далеч" не ви звучи правдоподобно, нали? И не е вярно, или поне не изцяло. Всъщност идеята покълна преди няколко месеца, когато случайно попаднах на странен документален филм за самоубийствата в Япония. Тогава и през ум не ми мина, че сам ще искам да сложа край на живота си в тази страна. Но когато косъмът, на който висеше дамоклевият меч на позора, се скъса, незабавно се сетих за това пленително място и още на същия ден се отправих натам.

Спътникът ми замълча за секунди, колебаейки се как точно да продължи.

– Виждате ли – продължи той, – ставаше дума не просто за Япония, а за една странна местност – необикновена гора в подножието на върха Фуджи, която се казва Аокигахара и привлича самоубийци като магнит. Макар и да звучи невероятно, ролята на граница, на портал между живота и смъртта напълно съответства на това фантастично място. Вече споменах, че гората е твърде особена. Фуджи, всъщност вулкан, преди повече от хилядолетие изригнал яростно и залял местността с лава. В следващите векове там поникнали с изключителна гъстота високи вечнозелени дървета, които се извисяват и днес. От върха на планината гората, казват, приличала на спокойно носещи се води; затова и сред хората е известна като Джукай – "море от дървета".

Но това не е най-странното – оживи се мъжът, – изригването на вулкана има една много по-важна последица. Поради вулканичната почва там няма развита растителност и почти никаква фауна. Дърветата, лишеите и случайните насекоми са единствените форми на живот; рядко в небето се забелязва някоя плаха птица от съседните местности. Досещате ли се, Йожен, колко безкрайно тихо е там? Властващото спокойствие е по-съвършено откъдето и да било; невъобразимо е да си в тази дива гора, без да чуваш нищо освен тихия шепот на планинския вятър във висините. Когато погледна назад, всичко това ми се струва все по-нереално и все повече мисля, че съм бил в Чистилището.

pans4

Именно това сюблимно спокойствие – тази идеална тишина – е причината гората да привлича към себе си самоубийците. Виждате ли, всъщност самоубиецът не е човекът, който е твърдо решен да приключи със себе си – ако някой окончателно е взел такова решение, той на място си пръска мозъка или се хвърля от първата сграда. Така че това е, да кажем, труп. Самоубиец е този, който има сериозни колебания за своето съществувание; който играе на въжето на живота със сериозен риск да пропадне, ако щете. Аокигахара дава на самоубийците спокойствие и време за вглъбяване в себе си – ден, седмица, месец, без значение; така или иначе, там времето не тече както другаде, – в което те окончателно да вземат решение за съдбата си.

В близкото село – продължи след кратка пауза той – има и ангели, и демони. Наред с последователите на разни религии, които се опитват да утешават на елементарен английски, бродят и тези, които изстискват облаги от самоубийците. Човечета с угодническа усмивка, които предлагат брошури със саморъчно направени карти на гората – впрочем съвсем безполезни: поради особения магнетизъм на вулканичната скала компасите не работят, – палатки и спални чували, провизии, въжета, сънотворни, отрова, оръжие. От един подобен лешояд се сдобих с всичко необходимо за своето пътешествие, както и със старомоден револвер. Но най-важни бяха лентите.

Знаете ли, поради необичайната гъстота на дърветата в Аокигахара всъщност няма пътеки – това са десетки квадратни километри дива гора – и е изключително лесно да се изгубиш. Затова всеки, който влиза, за да търси отговор на въпроса за собственото си съществуване, носи дебела ролка найлонова лента, която връзва на дърво на входа и която следи неговия път в гората. Ако човекът се откаже от намеренията си, проследява нишката и се връща обратно. Напомня ви за нещо, нали? Макар японците да не са добре запознати с гръцката митология, приликата с преданието за Тезей и Минотавъра е очевидна. Тезей връзва лентата на входа на лабиринта и тръгва да търси Минотавъра, за да го срази. Само че за разлика от мита тук Минотавърът е в самия теб, а Джукай е спускане в мрачния лабиринт на душата ти.

В този миг необикновеният разказ на моя спътник бе прекъснат от симпатичната стюардеса, която с горещ чайник в ръка и с витринна усмивка се обърна към двама ни с неизменното "Кафе, чай?". Последва обилен обяд, подбран от богато меню – префинените наименования напълно съответстваха на ястията, така различни от моите хранителни навици, – отлежал дижестив, чиито достойнства не бях дорасъл да оценя, и топящ се десерт. По време на въздушния ритуал мъжът отвръщаше с усмивка на стюардесата при всяко поднасяне и при всяко прибиране на остатъците. Замислих се колко естествено му се удава това, колко механично учтиви са мимиките му и в този момент ми просветна, че бях виждал този човек точно така – да се усмихва. Мъчех се да се сетя откъде ми беше познат и кой всъщност бе той, но напразно. Интересът ми към странната му история обаче бе по-силен, така че се въздържах от въпроса за самоличността му и изчаках да продължи след десерта.

– И така – поде отново историята си той, – вързах сребристата лента на дърво в началото на гората, изключих мобилния си телефон и бавно, без посока навлязох в дебрите на Джукай и на своите страхове. Почти веднага изгубих представа за времето – като погледнах часовника си, разбирах, че са изминали часове, без изобщо да ги усетя. Вървях, докато слънцето залезе, и едва тогава избрах къде да опъна палатката. Понякога срещах табели, които на полуграмотен английски ме приканваха да размисля – като че не правех точно това – и посочваха номер за спешен съвет. Мислех си колко излишни, чужди бяха те тук, в Чистилището.

След като направих своя импровизиран бивак, се приготвих за сън. Докато се унасях, гледах сребристата лента, която блещукаше на лунната светлина като слузеста следа на охлюв. Ако съм имал надежди освободеното подсъзнание да ми подскаже насън верния път, то те бяха се пропилели – в трите нощи, които прекарах в Аокигахара, спях като твърдата вулканична скала, върху която бях разстлал своя чувал, и нито за миг сънят ми не излезе от безпределната чернота.

pans6

Опитвах се да стигна до някакъв смисъл на съществуването си след позора – продължи своята изповед спътникът ми, – но се оказвах в затворена стая без врати, без прозорци, без процеп за лъч светлина. Мислех си как ще изгубя всичко, как жена ми никога няма да ми прости, как децата ми ще се извръщат от срам всеки път, когато някой спомене за баща им; как няма да имам нови познанства и как старите ми приятели – дори тези от детството ми – ще се отвърнат с погнуса от мен. Не стигах до отговор, нито до друг избор. Едно по едно в ума ми изникваха имена на роднини, на близки и далечни приятели, на мимолетни познати. Като листчетата на крехко цвете те падаха, отвратени от моя позор. Преобръщах възможностите да отида далеч, безкрайно далеч, където никой не е чувал за мен или за страната ми. Съставих списък от тези места; дори мислех, че е възможно да остана в някое затънтено село в Япония. Прекарах около ден, градейки фантазия, в която започвам на чисто в екзотична страна, прекарвам години в учене на езика и в приобщаване към културата ѝ, тоест живея. Но след това ясно си дадох сметка, че навсякъде, където съм бил напоследък – досещате се, налага се да посещавам далечни места, – съвремието рязко е сринало романтичната ми представа за екзотични страни. Съжалих, че не живея десетилетия по-рано, когато аз, животът и моят позор няма да са електронно достъпни за всеки довчерашен абориген; когато щях да мога с фалшиви книжа да се кача на отвлечен кораб, да достигна далечен остров и да съградя личността си наново. Знаех обаче, че тази фантазия от години вече бе единствено материал за блудкави романи и филми.

Прекарвах дните в гората в разходки; разсъждавах по-ясно, докато крача. Понякога по неутъпканите пусти пътеки забелязвах и други ленти освен моята. Винаги потръпвах, когато ги видех; има нещо свръхестествено в тези преплитащи се жизнени нишки, в тези органични следи; също като охлювите самоубийците ги отделят от себе си, докато стигнат до края – независимо дали това е Джукай, или продължилите години живот след това. Пред погледа ми се явяваше всяка трагедия, оставила диря, а откакто излязох от гората, си представям всеки, когото видя – дори и вас! – да тегли подобна лента. Какво са животите ни, ако не криви нишки, втъкани в несъвършеното вселенско платно?

 

 

 

cover-obrazi-i-otrajenia   Образи и отражения (112 стр, цена 12 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Велислав Д. Иванов и премиерата на сборника е на 7 март в литературен клуб Перото, НДК от 19:00

Жената на писателя

Сряда, 23 Август 2017г. 10:00ч.

Миналата година, по същото време, Георги Тенев опита да обясни защо Български-те рози са повехнали, разяждани от болестите на съвременното ни общество, а сега, в градината на доброто и злото, наречена България, поникват ново поколение "рози" – сборникът с бодливи разкази Жената на писателя (откъс от Читателите ви очаква по-долу) разлиства темите и героите, покълнали в романа Български рози, но както казва самият Георги Тенев: "Онези времена, когато писателят решаваше всичко, безвъзвратно отминаха."

 

 

Из разказа Читателите


Тя се изправя и застава до мен. В следващите минути ние ще бъдем в центъра на вниманието. Останалите са се настанили на столовете си. Всеки избира мястото, което му харесва, няма точно разпределение. Аз лично предпочитам приглушената светлина. Мисля, че вече можем да започнем.

 

Когато продължително време наблюдаваш една жена, постепенно започваш да виждаш несъразмерностите в нея; някаква особеност в позата, в стойката, как държи изправена главата си. Някоя характерна черта на лицето, особеност в погледа. Постепенно осъзнаваш, че има нещо деформирано, нещо преувеличено. Разбираш, че е дошла погнусата – такива неща се въртяха из главата на Слав от доста време и не можеше да ги прогони. С носталгия и неназовимо отчаяние, типични привечер за неудачниците в градовете, той си даваше сметка, че не се чувства щастлив, защото навярно е твърде умен. Слав си водеше записки в нещо като дневник. Четенето им по-късно би могло да бъде форма на терапия.

Беше многолюдно на улицата. Срещу него вървяха жени. Не се притесняваше да ги гледа в упор. Не изглеждаше изпаднал, независимо как се чувстваше. Държеше гърба си изправен и внимаваше за движенията си. Вероятно в очите на тези жени той изглеждаше като прилична възможност: самотен такъв, крачи бавно, за никъде не бърза. Сигурно и любов прави бавно, продължително, спокойно. Жените преминаваха през зрителното му поле и оставяха крака, прически, рамене, отпечатани за секунда върху зеницата. Стапяха се напълно анонимни и светлината ги отнасяше. Но идваха нови и нови. Преди площада, зад павилионите с цветя, я видя – минаваше по перпендикулярната улица. Слав спря поглед върху краката ѝ, полата откриваше колената. Отбеляза косите ѝ. Бяха оформени от фризьор, с остри крайчета, завъртени напред, образуваха шлем. След това прецени профила ѝ. Не беше непременно красив, но имаше нещо в него. Разбра, че това е жена от неговия кръг. Завършила е университет, сега е асистент или пише дисертация, преподава. Може би превежда, със сигурност е нещо такова, хуманитарно. А тези крака, които са май прекалено открити? Силуетът на гърдите, обемът им под светлата дреха, всичко му хареса. Помисли си къде ли е следвала. Не, не я познаваше и това беше важното. Ето че вече се разминаваха. Но тя беше усетила погледа му. От своя страна Слав видя малката бенка на скулата ѝ. Кожата ѝ беше светла. Не е била на море, каза си. Не се пече на слънце. После се опита да не мисли повече за нея. Застана пред червената светлина на светофара, загледа се в другия тротоар. Внезапно се обърна, нещо го бе боднало. Закъсня, но улови движението на жената и погледа ѝ. Пешеходците преминаха, пак стана червено. Непознатата разглеждаше витрината на първия магазин след ъгъла, манекени в безвкусни дрехи. Слав огледа внимателно обувките ѝ без ток.

Носеше чорапи, продължаващи нагоре, невидими, но ги имаше. Над полата можеше да се покаже гола ивица от кръста, там, докъдето стигаше блузата, пусната над колана. Но жената не правеше резки движения и късчето тяло не се откриваше. Нищо прекалено, никакъв допълнителен цвят в дрехите, черно-бяла гама. Тъмни обувки, тъмна пола, светла блуза, бледосива плетена чанта, кестенява коса. Слав се загледа в отражението на лицето ѝ във витрината. Беше свалила слънчевите очила от челото върху носа си. Сега той не виждаше очите ѝ. За миг се поколеба. Междувременно жената направи крачка надясно. Дъхът му спря, играта беше прекрасна. Или знае, че я гледа, или той си въобразява. Дали наистина е спряла заради него? Ето я, прави няколко крачки, намества чантата на рамото си.

После тръгва по "Раковски". Отдалечава се. Значи трябва да върви след нея. И Слав тръгва.

jen

 

* * *

– Докога ще ме измъчваш? Защо ме преследваш? Какво искаш?

"Моля?! – би трябвало да отговори Слав. Ама какво сега стана изведнъж?" – би следвало да извика, но той само мига и дори не се сеща да отвори уста.

Това е страх, да. Освен всичко тя е гола.

– Не ви преследвам... – най-накрая успява да го измисли, – и даже не ви познавам. Моля да ме извините.

– А аз те познавам, Светославе!

Попаднах на луда, казва си. Но откъде тя му знае името? Слав усеща, че му прилошава. Не обича такива сцени, а ето че е сам с нея, между четири стени.

В дома ѝ, в нейното жилище. Самичък влезе. Може би има и някакъв мъж, който сега ще се появи.

Тя разперва ръце, това е толкова драматично, все едно са в опера. Повишава глас:

– Защо ме следиш? Искаш да видиш с кого живея ли? Какво те интересува, нали не ме искаш?

Слав понечва да каже нещо, но тя го прекъсва.

– С никого не живея. Знаеш ли колко време мина, откакто съм сама? – Tя замахва да го удари, но не уцелва и се разплаква от яд.

– А аз още ти пазя пижамата!

Жената, красивата и благородна иначе дама, вади някаква дреха, абсолютно непозната на Слав.

Той не си спомня да е носил пижама. Да си признае обаче – тази му изглежда удобна. Неговата пижама, значи?

– Хайде, ела. Прощавам ти. Ела тук до мен! Знаеш ли колко време мина? Два месеца и двайсет и девет дни. Полудявам без теб. Хайде, направи го, стига се дърпа. Ето, вече... правим го...

Да си каже честно, а е готов и да се закълне – той не познава тази жена. Но тя го нарича с нежни имена, говори му най-мили думи. И дори плаче от време на време. Вика с глас: "Обичам те!". После шепти: "Не ме пускай, ела... още, искам те!".

И дори настоява: "Стисни ме, по-силно...". Тя изрича тези неща отчетливо, но деликатно, уж няма мръсни думи, нито една, но те звучат неприлично и признава си Слав, възбуждащо. Разтреперва се. Няма да лъже, хубаво е. И щеше да е още по-хубаво, ако не беше толкова... странно. Неясно. Слав не разбира защо и как се случва всичко това. Ако имаше и най-малка представа откъде го познава и защо е скрила у дома си пижамата му... Да, но надали щеше да е така вълнуващо. Свършват заедно."

kino

 

* * *

Свършваме четенето. Аз оставям листовете, тя сяда на стола си. Колегите около масата, които търпеливо са пазили тишина, сега се размърдват. Някой кашля, друг става и си сипва вода.

– Благодаря на партньорката – кимвам към нея, а тя кръстосва крака и оправя полата си.

– Читателят е съавтор – казвам им. – Онези времена, когато писателят решаваше всичко, безвъзвратно отминаха.

Те не са точно читатели, професионалисти са, но сега трябва да изчистят ума си от познания и натрупвания. Трябва да говорят спонтанно, да следват импулса. Само така можем да направим крачка нататък.

– Поставете се в позиция на читатели, които гадаят какво ще се случи със сюжета.

Коста предпазливо вдига ръка.

– Мога ли да опитам?

Давам му знак да продължи.

– Да предположим, че в следващата част имаме връщане във времето. – Коста разгръща сгънат лист, чете от него: – "Часът е 14,30, предишния ден. Тогава Слав го ужилва оса. Без да се бави, той предприема действия. Разказваме в минало време, но усещането е, че действието се развива сега, пред очите ни. След ужилването Слав се добира до аптеката, купува хомеопатични гранули и ги слага под езика си. На излизане сваля очилата. Смята, че постъпва правилно. Шокът понякога започва именно с промени в зрението. Когато се прибира, продължава да се лекува с никрофен. Изважда лед, слага една бучка на мястото на ужилването. Осата го e пробола отгоре върху ръката, в основата на средния пръст. Това е дясната ръка. В онзи момент Слав вече не може да я движи, изтръпнала е. С лявата ръка криво-ляво успява да си забърка вечеря. Неочаквано за самия него в този момент Силвия започва да му липсва. И то много повече, отколкото през миналите месеци. Плаче му се, че няма кой да му сготви супа. Да му изпържи поне едно яйце, но да е вкусно. Слав яде суров чесън и подсмърча. Трагедията от раздялата с жената нахлува внезапно с неочаквана сила. Слав не е подготвен, по гащи е. Били са заедно със Силвия повече от пет години. Силата на навика е голяма, но е имало и любов. В този момент Слав чувства това, усеща любовта, усеща липсата ѝ. Не знае как ще преживее до сутринта. Напива се или поне прави опит. От алкохола го боли глава, още по-трудно е да заспи. Насилва се да изгълта още една чаша. Край, като мъртъв е. Затваря очи. На сутринта се събужда трудно и твърде късно. Замаян е. Алкохолът вече е влязъл в комбинация с пчелната отрова и с лекарствата. Слав не подозира каква странична реакция настъпва в организма му. Не му стига въздух, не го свърта вкъщи. Няма как да се досети, че това е частичен респираторен блок от затруднения обмен на веществата. Броди, вече е почти в шок, като абстинентен е. Готов е да извърши безразсъдни неща. Озовава се неволно на кръстовището. Среща я уж случайно. Уж. Но той е търсил точно нея, в този час. Отишъл е да пресрещне Силвия, която всеки понеделник има лекции. И всеки понеделник се връща точно по този път от университета към къщи..."

 

– Значи тя се казва Силвия – кимвам и си записвам името. Това е най-ценното в тази версия, струва ми се.

– Не съм сигурен... – отвръща Коста. – Просто така ми хрумна.

Коста прибира листчето, изписано на ръка. Така протичат срещите на нашите читателски групи. Ако бяхме ангели хранители, версиите ни биха могли да променят живота на хората. Но не сме. И те не са хора точно. Чистата импровизация е възможна само в свят на измислени съдби. Харесва ни да сме свободни, да сме безотговорни, да се събираме в читателски и писателски групи. Като цяло обаче страним от реалността. Затова и предвиждаме смяна на мястото. Наричаме я "японската къща", тази сграда, в която се събира читателската група сега. Някой ѝ измисли името заради тънките стени като от оризова хартия. Сградата е модерна, конструкция от стоманени профили, пресечени от стъклени прозрачни и напълно непроницаеми стени. Бетонни шахти отвеждат всички тръби, вентилацията, комуникациите, асансьорите. По същите шахти пълзи и ехо обаче. Шумовете се процеждат, долавят се гласове, атмосфера, проникваща от офиси и заседателни зали над и под нас. Можеш да чуеш отделни думи, парчета разговори. Няма да останем тук дълго.

 

 

 

cover-zhenata-na-pisatelya   Жената на писателя (168 стр, цена 14 лева) е в книжарниците


Срещите с Георги Тенев и Жената на писателя са на 26 август (в рамките на фестивала София диша, 20:00, площад Свети Александър Невски), на Аполония 201729 август, 19:00, в La Maison, Созопол и на 14 септември – Алея на книгата, София, 19:00

Земята е плоска

Понеделник, 06 Ноември 2017г. 21:21ч.

Да, Джоузеф Ръдиард Киплинг е универсално признат и обичан заради неговите Книга за джунглата и Втора книга за джунглата, но преди пътя му да го отведе до Нобеловата награда за литература през 1907 година, всичко започва с писането на разкази. Такива като в сборника Земята е плоска (обхващащ 14 разказа от различни периоди в живота му)... такива съвсем типични за него като Блей, блей, Черна овца, Човекът, който искаше да стане цар или пък Селото, което гласува, че Земята е плоска (даващ и заглавието на сборника)... и такива не съвсем типични за Киплинг като Портата на стоте скърби (именно него четете по-долу), който ни отвежда в родното място на Ръдиард, Индия, където историите се диплят като кълбетата дим от лулите на пушачите на опиум...

 

 

Портата на стоте скърби


Ако мога да добия рая за една пейса, защо ще ми завиждате?

Поговорка на пушачите на опиум

 

Това не е моя история. Разказа ми я цялата приятелят ми Габрал Мискита, човек от смесена каста, между залеза на луната и изгрева на слънцето шест седмици преди да умре, а аз я записах, докато той отговаряше на въпросите ми. Ето я:

"Намира се между канавката на бакърджиите и квартала на търговците на чибуци, на около стотина ярда по права линия от джамията на Вазир Кхан. Нямам нищо против да споделя с някой каквото знам, но надали ще намерите Портата, колкото и добре да си въобразявате, че познавате града. Дори сто пъти да минете през канавката, където е Портата, пак няма да я забележите. Наричахме я "канавка на черния тютюн", но истинското ѝ име, разбира се, е съвсем различно. Натоварено магаре няма да мине между страните ѝ, а на едно място, точно преди да стигнете Портата, издадената фасада на една къща принуждава хората да заобиколят.

Всъщност не е никаква порта. Къща е. Първият ѝ собственик беше Фунчин преди пет години. Бил обущар в Калкута. Говори се, че убил жена си там веднъж когато бил пиян. Затова се отказал от местния алкохол и минал на черния тютюн. По-късно дошъл на север и отворил Портата – къща, в която човек може да си попуши кротко и спокойно. Имайте предвид, че тя беше пакка, почтена пушалня за опиум, а не като онези задушливи и горещи чанду-кхана, каквито има на всяка крачка в града. Не, старецът си знаеше работата и за китаец беше много спретнат. Беше дребно еднооко човече, не повече от три фута, и двата му средни пръста липсваха. Въпреки това не съм виждал друг толкова сръчно да овалва опиумни топчета като него. Никога не изглеждаше повлиян от опиума, при все че пушеше ден и нощ, нощ и ден, просто като предпазна мярка. Ходех в къщата от пет години и мога да премеря сили с който и да е пушач, но бях начинаещ в сравнение с Фунчин. Въпреки това старецът обичаше парите, много ги обичаше, и не че не го разбирам. Чух, че спестил доста, преди да умре, обаче сега всичко е на племенника му. А старецът замина обратно за Китай да го погребат.

 

Голямата стая на горния етаж, където се събираха най-добрите му клиенти, беше безукорно чиста. В единия ъгъл стоеше идолът на Фунчин – грозен почти колкото него – и под носа му винаги горяха пръчици тамян, обаче уханието им не се усещаше, когато бяха запалени лулите. Срещу идола се намираше ковчегът на Фунчин. Беше похарчил съществена част от спестяванията си за него и когато в Портата дойдеше нов клиент, винаги биваше запознаван с ковчега. Беше черен, лакиран, с надписи в червено и златно, и доколкото съм чувал, Фунчин го купил чак от Китай. Не знам дали е истина, знам обаче, че ако пристигнех пръв вечер, обикновено разстилах рогозката си точно под него. Беше спокойно кътче, нали разбирате, и от време на време откъм канавката повяваше ветрец. В стаята нямаше друго освен рогозките – само ковчега и стария идол, целия зелен, син и пурпурен от старост и от лъскането.

Фунчин така и не ни обясни защо е нарекъл мястото "Портата на стоте скърби". (Той е единственият ми познат китаец, който използваше неблагозвучни названия. Повечето китайци обичат цветисти изрази. Както може да видите в Калкута.) Сами се догаждахме. Нищо не е толкова пристрастяващо за един бял човек като черния пушек. За жълтите е различно. Тях опиумът почти не ги хваща, обаче белите и черните се пристрастяват много. Разбира се, има и такива, на които отначало опиумът не им въздейства повече от тютюневия дим. Просто стават сънливи, както естествено му се доспива на човек, и на следващата сутрин са почти способни да работят. И аз бях такъв отначало, но вече пет години пуша доста редовно и положението се промени. Имах една възрастна леля в Агра, която ми завеща едно-друго след смъртта си. Разполагах със сигурни шейсет рупии месечно. Не е много. Помня времето – сега ми се струва преди стотици години, – когато печелех по триста на месец, без да броим другите приходи, работейки по голям договор за дърводобив в Калкута.

Не се задържах дълго на тази работа. Черният дим не ти позволява да вършиш много други неща и макар на мен да ми влияе съвсем слабо за разлика от другите, днес вече не съм в състояние да работя дори под страх от смъртна опасност. В крайна сметка шейсет рупии са ми предостатъчни. Докато старият Фунчин беше още жив, обикновено той теглеше парите вместо мен, даваше ми половината, за да се издържам (ям много малко), и запазваше останалото за себе си. Бях добре дошъл в Портата по всяко време на денонощието и можех да пуша и да спя там когато си поискам, затова не берях грижа. Знам, че старецът спечели доста, но за мен нямаше значение. Нищо няма особено значение за мен освен това парите да пристигат най-редовно всеки месец.

 

Когато къщата отвори врати, там се събирахме десет човека. Аз и двама чиновници от някаква правителствена служба в Анаркули, обаче тях ги уволниха и вече не можеха да си плащат (ако човек работи денем, не може дълго да пуши редовно опиум); един китаец, който беше племенник на Фунчин; продавачка, която някак се беше сдобила с много пари; английски безделник – Мак-някой си, струва ми се, но съм забравил, който пушеше много, обаче като че ли никога не плащаше – говори се, че спасил живота на Фунчин на някакъв съдебен процес в Калкута, докато работел като адвокат); още един евразиец като мен, от Мадрас; жена от смесени касти и двама мъже, които твърдяха, че идват от север. Мисля, че бяха персийци или афганци, нещо такова. В момента сме останали не повече от петима, но идваме редовно. Не знам какво се случи с чиновниците, обаче продавачката умря шест месеца след като започна да посещава Портата, и според мен Фунчин си присвои гривните и обецата на носа ѝ. Ама не съм сигурен. Англичанинът не само пушеше, но и пиеше и отпадна. Един от персийците беше убит много отдавна в спречкване през нощта до големия кладенец близо до джамията, след което полицията затвори кладенеца, защото твърдяха, че бил замърсен.

Намериха го на дъното му. Така че, както виждате, останахме само аз, китаецът, жената от смесените касти, която всички наричаме мемсахиб (живееше с Фунчин), другият евразиец и единият от персийците. Мемсахиб вече изглежда много стара. Мисля, че е била млада жена, когато отворила Портата, но вече всички сме стари заради тази къща. На стотици, стотици години. В Портата много трудно можеш да следиш времето, пък и времето няма значение за мен. Тегля си шейсетте рупии всеки месец. Много, много отдавна, когато получавах по триста и петдесет рупии месечно и допълнителни приходи по големия договор за дърводобив в Калкута, имах съпруга.

Но тя вече е мъртва. Хората говорят, че съм я убил, като съм се захванал с черния дим. Може и така да е, но е минало толкова време, че вече няма значение. Понякога през първите ми дни в Портата съжалявах, но това вече отдавна приключи, тегля си шейсетте рупии всеки месец и съм си предоволен.

Не съм опияняващо щастлив, нали разбирате, но съм винаги кротък, спокоен и доволен.

 

Как се пристрастих? Всичко започна в Калкута. Опитвах у дома, за да проверя какво е. Не стигах твърде далеч, но ми се струва, че по онова време е починала съпругата ми. Така или иначе, озовах се тук и се запознах с Фунчин. Не помня как точно се случи, обаче той ми каза за Портата, аз започнах да идвам и повече не си тръгнах, защо ли... Нека ви напомня обаче, че Портата беше почтено място по времето на Фунчин, където човек се чувстваше удобно, а не като чанду-кхана, където ходят чернилките. Не, там беше чисто и спокойно, не беше претъпкано. Разбира се, идваха и други освен нас десетимата и собственика, но ние винаги имахме по една рогозка с тапицирано дървено блокче за възглавница, цялата на червени и черни дракони и други неща, досущ като ковчега в ъгъла.

cloud3

След третата лула драконите се раздвижваха и политаха. Наблюдавал съм ги много, много нощи подред. Така регулирах колко пуша. Сега ми трябват една дузина лули, за да се раздвижат. Освен това са мръсни и накъсани като рогозките, а старият Фунчин е мъртъв. Почина преди две години и ми даде лулата, която сега винаги използвам – сребърна, с чудати зверове, които пълзят нагоре-надолу по шишето под чашката. Струва ми се, че преди използвах голямо бамбуково стебло с медна чашка, много мъничка, и зелен нефритов мундщук. Беше малко по-дебела от бастун и беше много приятно да се пуши от нея, много приятно. Бамбукът сякаш засмукваше дима. Среброто не го прави, а и се налага да чистя лулата от време на време, което е голяма врътня, но пуша от нея заради стареца. Сигурно добре е припечелвал от мен, обаче винаги ми даваше чиста рогозка и възглавница и най-хубавия опиум, който може да си набави човек.

След смъртта му неговият племенник Цинлин пое Портата и я нарече "Храм на трите притежания", обаче старите клиенти въпреки това си я наричат "Стоте скърби". Племенникът е много мърляв и според мен мемсахиб трябва да му помогне. Живее с него, както преди живееше със стареца. Двамата пускат вътре всякакви отрепки, чернилки и какви ли не, а черният дим не е толкова хубав като преди. Неведнъж намирам в лулата си изгорели трици. Старецът щеше да умре, ако нещо подобно се беше случило по негово време. Освен това стаята никога не е чиста, а всички рогозки са разкъсани и с разнищени ръбове. Ковчегът изчезна – отново замина за Китай – заедно със стареца и с две унции опиум вътре, в случай че му потрябват пътьом.

Пред идола не се палят толкова пръчици тамян като преди, което е лош късмет, неизбежен като смъртта. Идолът също покафеня целият, защото няма кой да се погрижи за него. Това е работа на мемсахиб, сигурен съм, защото когато Цинлин се опита да изгори пред него златно листче, тя заяви, че само прахосва пари и че ако остави пръчица тамян да гори пред него много бавно, идолът няма да забележи разликата. Затова сега пръчиците са с много лепило, горят половин час по-дълго и вонят. Стаята също вони. Никое предприятие не може да просъществува така. На идола не му харесва, личи си. Понякога късно нощем целият става цветен – във всички нюанси на синьото, зеленото и червеното – досущ като преди, когато старият Фунчин беше жив, освен това върти очи и тупа с крака като дявол.

 

Не знам защо не напусна това място и не си пуша кротичко в тясното си стайче на пазара. Най-вероятно Цинлин ще ме убие, ако си тръгна – сега той тегли моите шейсет рупии – освен това ще ми струва твърде много усилия, пък и съм се привързал към Портата. Не е бог знае какво на вид. Не е каквато беше по време на стареца, обаче не мога да се разделя с нея. Виждал съм толкова много хора да влизат и да излизат. Виждал съм и толкова много да умират тук, върху рогозките, че вече ме е страх да умра на открито. Виждал съм неща, които на мнозина ще се сторят странни, ала нищо не е странно, когато си във властта на черния дим, освен самия черен дим. А дори да беше странно, няма значение.

Фунчин подбираше клиентите си навремето и не би допуснал никой, който ще му създаде проблеми и ще забърка някоя каша, като умре. Обаче племенникът му не е и наполовина толкова внимателен. Навсякъде разказва, че държи "първокласно" заведение. Изобщо не се старае да пуска хората вътре тихичко и да им помогне да се почувстват удобно, както правеше Фунчин. Затова Портата постепенно печели известност сред чернилките, разбира се. Племенникът не се осмелява да допусне вътре бял или пък човек от смесен произход. Разбира се, налага се да задържи нас тримата – мен, мемсахиб и другия евразиец. Ние сме постоянни клиенти. Обаче за нищо на света няма да ни отпусне ни една лула на кредит.

 

Надявам се скоро да умра в Портата. Персиецът и човекът от Мадрас вече страшно се тресат. Имат си момче, което им пали лулите. Аз винаги го правя сам. Най-вероятно ще видя как ги отнасят преди мен. Надали ще надживея мемсахиб или Цинлин. Жените издържат по-дълго от мъжете на черния дим, а във вените на Цинлин тече малко от кръвта на стареца, въпреки че наистина продава евтина стока. Продавачката знаеше два дни по-рано, че ще умре, и издъхна на чиста рогозка и мека възглавница, а старецът окачи лулата ѝ точно над идола. Мисля, че винаги я е харесвал. Обаче въпреки това ѝ задигна гривните.

И аз трябва да умра като продавачката – на чиста и хладна рогозка, с лула хубава стока между устните. Когато усетя, че си отивам, ще помоля Цинлин за това, а той може да тегли моите шейсет рупии месечно докогато си иска и да гледа как червените и черните дракони за последен път политат заедно, а после...

Е, няма значение. За мен нищо няма особено значение – само ми се иска Цинлин да не слагаше трици в черния тютюн."

 

 

 

cover-zemyata-e-ploska   Земята е плоска (превод Надежда Розова, 384 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

онлайн