Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: свобода
A+ R A-
Списък на статии по етикет: свобода

Островът на изгубените

Четвъртък, 13 Октомври 2011г. 13:48ч.

На 14 октомври по кината се приводнява Островът – вторият филм на Камен Калев. Обмислян дълго преди дебютния му Източни пиеси, сниман на място, обвито в митове, променян многократно като сценарий, дочакал след дълги години най-накрая финансиране, неистово очакван в Кан – този филм с нелека съдба логично има и нелека среща с публиката. От "Какво, по дяволите, беше това!?!" до "Страхотен е!" – може да чуеш всякакви реакции след него, но истината е, че...

 

Човек вижда само това, което иска да види, а не това, което е в действителност. Или поне вижда това, което искат да видят различните личности, които живеят в него накуп.

А в главния герой Данийл (датчанинът Туре Линдхардт – същински Хамлет на метаморфозите) наистина живеят толкова много личности, че в един момент с бесните спорове помежду си му докарват невъобразимо кресчендо в главата.

 

Първо е Данийл бизнесменът – малко над тридесетте, преуспяващ в стъклобетонния си бизнес дворец. За награда си има красивата французойка и мила детска учителка Софи (пленителна и невинна Летисия Каста). Има си и подреден до перфектната скука живот с традиционни обеди у родителите на Софи и дразнещо повтарящите се до безкрай едни и същи разговори за баналните неща от живота. Идилия, та дрънка. И затова Данийл не спира да гледа отвъд, през стъклата на офис кулата си. Сякаш търси нещо някъде там, навън... или в собственото отражение на стъкления си затвор. Намира го на масата в парижко кафене – карта Таро с образа на Глупакът. Гледачът на карти (режисьорът и настоящ психомагик Алехандро Ходоровски-Ходо) го светва, че наистина пред него зее празнина и го съветва да скочи в нея, досущ като образа от картата. И Данийл го прави.

 

Вечно грижовната Софи му спретва лятна сюрприз ваканция и едва на летището Данийл разбира, че ще пътуват за България. След като слизат на летището в Бургас обаче, Данийл, за изумление на Софи, проговаря на български. Оказва се, че той е роден в България и е отгледан до десетата си годишнина в сиропиталище близо до София. Шокът и ужасът се покачва при срещата с явлението бетонна ваканция на Черноморието, а напрежението между двамата също се трупа от постоянно изскачащи дребни и уж невинни тайни и лъжи. Затова двамата решават да се усамотят от света, да прекарат малко повече време заедно и сами със себе си – звучи като идеалната почивка за влюбени на (почти) пуст остров като Св. Анастасия (бившият Болшевик).

 

На острова се появява вторият Данийл – търсещият. Търсещият свободата да бъдеш себе си. Търсещият отговори за миналото си българин, който всъщност отдавна не е българин. Търсещият своята истина за настоящето и бъдещето на живота със Софи.

Там, на острова, Данийл среща Павел (Руси Чанев) – гласът на обикновения българин, който с типичния скептицизъм, непукизъм, апатия към всичко ново и чуждо, и основен принцип "дай да направим малко пари" върти ресторанта и бившия манастир, действащ сега като хотелче. Там, Данийл припознава и своята Майка – в лицето на мистериозната самотница Ирина (Бойка Велкова), която също като неговата Майка България изглежда изтерзана от живота, но все още привлекателна за окото на чужденеца. Или за окото на едно изоставено дете, което отчаяно иска да намери корените на своето дърво. Там, Данийл се среща и с местният ексцентрик Илия (Михаил Мутафов), който отглежда домати и житейски мъдрости, които неслучайно пасват като доматен сок на водка в блъди мерито на емоциите, които си забърква главния герой.

 

Кресчендото в главата на Данийл ескалира след поредната невинна тайна, която любимата му Софи неволно е скрила от него и той, обременен от лъжите в миналото си, решава, че е крайно време истината да излезе наяве, а премълчаното – казано. С други думи удря го на екзистенц драми, обвинения, паранои, кошмари, халюцинации... в търсене на отговори с неумолимостта, но и успеха на морските вълни, които се разбиват в скалистия бряг на острова. А Софи все повече се ужасява, че не познава своя любим или поне се плаши, че нейният Данийл вече го няма там.

 

Някъде там и филмът, който гледате вече няма да е същият. Някъде там на Камен Калев му е писнало (все пак работи по сценария от 2000-та година, а оттогава в българското общество са се случили една камара абсурди) да прави поредният арт филм с екзистенц прозрения, метафори и драми, плуващи под повърхността. И е решил рязко (колкото по-неочаквано, толкова по-добре) да те хвърли в локална, гротескна комедия на абсурда. Всъщност това решение не е чак толкова изненадващо или шокиращо – още със страхотния си дебют Източни пиеси, Камен показа, че обича да смесва жанровете. И то да го прави с финес и напипан усет за хумор и ирония. В Островът качествената ирония я има, но усетът го няма, а финесът се е превърнал в самоцелна провокация. Явно Камен е решил, че героят му няма как да бъде чут и разбран в едно общество, което обсъжда измеренията на живота само чрез фрийк шоута и обръща внимание само на идиоти и то единствено, за да се забавлява с техните странности и чудатости.

 

И така се появява третият ДанийлГлупакът (този от картата Таро) или в случая "идиотът от всяко риалити бг шоу". Данийл напуска острова-затвор (Св. Анастасия навремето е бил ползван за затвор) на своите страхове, предразсъдъци и житейски дилеми, за да отиде на друг остров-затвор – медийният. Този, в който се повтаря като мантра "бъди себе си" и едновременно с това ти се предлага всеки ден да бъдеш някой друг, да живееш чужд живот. Данийл вече знае кой е и какво иска. Той няма голяма нужда да доказва нещо или дори да показва на другите отговорите, до които е стигнал. Просто иска свободата да прави това, което желае, дори то да се струва адски глупаво на другите. И свободата да... обича. А в любовта важи правилото на Глупакът - действията ти може да се сторят глупави на другите, дори на теб самия, ако ги подложиш на анализа на рационалния ум, но по-добре се довери на интуицията си, на чувството за правилност на нещата.

 

Камен Калев се е доверил на интуицията си, на чувството за правилност на нещата, но ще получи ли филмът любовта на публиката? Проблемът на Островът не е в това, че е рязко разделен на два филма – универсална арт екзистенц драма и тотално локална комедия на абсурда. Нито в това, че една част от публиката ще се подразни на прекалено буквалната, тривиална и необогатяваща с нищо историята на героя гротеска на българското общество във втората част на филма. Нито в това, че другата част от публиката, която ще се смее и припознава в комедията на абсурда едва ще изтрае арт метафорите в първата част на филма. Проблемът на Островът е, че е направен не за/със сърцето (като Източни пиеси), а за/с анализа на рационалния ум.

 

И все пак, в тази доста смела авантюра, Камен Калев има и резервен план/реплика във филма – "Човек вижда само това, което иска да види, а не това, което е в действителност". Или поне вижда това, което искат да видят различните личности, които живеят в него накуп.


 

Островът е по кината от 14 октомври

Режисьор: Камен Калев

Сценарий: Камен Калев

Оператор: Юлиан Атанасов

Музика: Жан-Пол Вал

В ролите: Туре Линдхардт, Летисия Каста, Бойка Велкова, Руси Чанев, Михаил Мутафов


"Приключвам с този остров, на който съм последен пазител и последен затворник." – така започва историята на Джон Мичъл (последният директор на Центъра за имиграция на прочутия Елис Айлънд) в романа-носител на Европейска награда за литература 2015 Последният пазител на Елис Айлънд на Гаел Жос. Не, романът не е биографичен (въпреки че следва хронологията и фактологията на събитията, и реалното затваряне на Центъра през ноември 1954-а), но едва ли и самият Живот би могъл по-добре от французойката Жос да изрази тази метафора за личната Свобода, наречена Елис Айлънд – там, където Статуята на свободата е колкото близо, толкова и далеч; там, където всеки емигрантски Живот е сведен до проста буква (Безгласна, дори и да е маркиран с Гласна), "най-страшната" от които е B като Връщане; там, където Джон Мичъл прекарва повече време от всеки един имигрант, преминал през Центъра; там, където, дори и след 64 години, всичко стои и символно напомня за стотиците имиграционни и бежански лагери по света Днес, защото...

 

 

Една след друга през паметта ми вихрено преминават картини. Може би ще разчистя сметките си с миналото, ако успея да го опиша върху тези листове. Върху тях стои емблемата на Федералните служби по имиграцията. Център на Елис Айлънд. Директор. Сега това ми се струва смешно. Все пак се старая да държа на разстояние сенките, наобиколили леглото ми, които нямат никакво намерение да си отидат. Девет дни. Девет нощи. Дали ще ми стигне времето да стигна до края?

Да, всичко дойде от морето, с корабите, пълни с клетници, натъпкани като добитък в отвратителните долни палуби, откъдето те излизаха стъписани, сковани и залитащи, за да се изправят лице в лице със своите мечти и надежди. Всички те минават отново пред погледа ми. Тук се говорят всички езици. Същинска нова Вавилонска кула, но прекършена в своя устрем нагоре, изравнена със земята. Вавилонска кула след нейното рухване в резултат от Божия гняв, когато всеки отново е започнал да говори изначалния си език.

Научих се да различавам безпогрешно звученето на отделните езици и наблюдавах поведението на хората, пристигнали от една и съща страна и дори от една и съща област. Страхът у тях се проявява по един и същ начин, тревогата намира израз както чрез слова, така и в мълчанието.

В погледа на тези хора се четат страх и очакване, а също опасение да не кажат или сторят нещо, което веднъж завинаги ще захлопне пред тях вратите към рая, без да имат представа какво точно се очаква от тях. Ето защо преди слизането от кораба повечето са облекли най-приличните си дрехи, за да минат през предстоящата проверка. Ризите на мъжете са тъй безупречно бели, че човек се пита как са могли да ги опазят през двете или трите седмици по море в ужасни условия; жените са в дълги поли, вталени сака и светли корсажи. Всички те пристигат с дрехите, които са били гордост там, откъдето идват, а ние по тях съдим за пропастта, която дели техния свят от нашия. Широки пристегнати в кръста рубашки, бродирани жилетки, кожени калпаци, дълги черни кафтани, каскети от туид, забрадки или няколко реда огърлици с перли от цветно стъкло или корали. Тук си дават среща всевъзможни светове и единствената дума, която ги обединява, е Америка.

 

Минават през първото изпитание, без дори да разберат, а то е решаващо; същинска голгота, за чието съществуване изобщо не подозират, кръстен път, в края на който те или получават спасение, или губят всичко. Дълго двойно стълбище, което трябва да изкачат, след като са оставили багажа си. Колко доведени до крайно изтощение жени съм чувал да стенат при вида на безбройните стъпала, изникнали пред тях. Prego, aspetti, Signore, ein Moment, bitte... Мъжете носят на ръце по-малките деца, много от които спят, опрели буза в бащиното рамо, а майките ги следват, задъхани, повдигнали краищата на полите си, за да не се препънат.

По време на това изкачване те са зорко наблюдавани от неколцина служители, облегнали лакти на парапета в горния край, които уж не обръщат особено внимание на тълпата клетници. Достатъчни са им не повече от пет-шест секунди, за да решат съдбата на новодошлите. С тебешира, който държат в ръка, те поставят съответния знак на гърба на някои от тях.

Буквата от азбуката върху сакото или палтото съответства на конкретна патология, окончателно определена или твърде вероятна. L за белите дробове, B за гърба, E за очите, H за сърцето, G за базедова болест... Тези пътници веднага биват отвеждани настрани за пълен медицински преглед, който ще позволи на служителите да вземат решение относно диагнозата. Лечение на място, непотвърдена патология, безопасно заболяване или окончателна забрана за достъп до територията на страната.

Успешно преминалите този етап стигат до просторната зала, където други пътници вече са насядали по дългите редици успоредно разположени пейки, които заемат цялото пространство. Предстои да им бъдат зададени двайсет и девет въпроса. От отговорите зависи тяхното бъдеще. Седнете, ще ви повикат.

Служители от центъра ги отвеждат един по един. Отново ги приканват: Седнете. Отговорите на въпросника с помощта на преводач отнемат няколко минути. Къде възнамерявате да се установите? Кой заплати пътуването ви? Притежавате ли сума, възлизаща на петдесет долара? Имате ли близки, при които да отидете? Какви са техните имена и адреси? Били ли сте осъден на затвор, пребивавали ли сте в клиника поради психическо заболяване или в приют за бедни? Полигамен ли сте? Анархист ли сте? Имате ли предложение, обещание или договор за работа? Какво е здравословното ви състояние? Страдате ли от физически недъг или инвалидност? Какъв е вашият ръст? Какъв е цветът на кожата ви, на очите?

Едва ли пътниците, отправили се към Тива, при срещата със Сфинкса са били подложени на толкова въпроси! И макар имигрантите, чиито отговори са се оказали незадоволителни, да не бяха нито разкъсани, нито изядени от чудовището, участта им едва ли бе по-завидна.

След двайсет и деветия въпрос ги очакваше или пъкълът, или раят, също както в онази любима детска игра, при която върху многоцветния картон трябва на всяка цена да избягвате някои квадратчета, защото в противен случай ще се върнете назад или ще пропуснете няколко пъти реда си, ще се окажете в плен или ще паднете в кладенец. Тук има едно-единствено жестоко наказание. Най-страшното от всички: Америка да затвори вратите си пред тях.

Сега това са просто спомени. Потокът имигранти отдавна е пресъхнал и всеки пристигнал тук кораб е същинско събитие. Ала за мен картините от миналото са все така живи, ярки, реални. Презокеанските лайнери, които един след друг акостират до понтоните, хилядите пътници, приемани понякога само за един ден, облеклото им, говорът им, държанието им, които с годините постепенно се менят. Върволици покорни, обзети от тревога хора, които трябва да бъдат упътвани, подканяни, водени, осведомявани, преглеждани. Достоен ли си да станеш един от нас? Какви ще бъдат за нас изгодата или рискът, ако те приемем? Какво можеш да ни предложиш? Имаше години, когато Центърът работеше денонощно, за да може да се справи с потока новопристигнали. Отново виждам служителите, лекарите, медицинските сестри, изтощени и объркани пред това гъмжило от мъже и жени, по-изтощени дори от тях и изправени пред по-голямо изпитание.

След 1924 година поредицата имиграционни закони на президента Хувър постепенно промениха залога. По-малко хора за преглед, квоти за отделните страни и задължението на посолствата да проучват предварително всяка молба. Всеки, който се качваше на борда на кораб, по принцип бе сигурен, че веднъж пристигнал, няма да бъде върнат обратно. Вече не играехме толкова важна роля, бяхме просто последната брънка на цяла една верига, предназначена да възпре онези, които бяха успели все пак да избегнат строгия контрол или да заобиколят някоя процедура.

 

Аз самият много рядко влизах в пряк досег с новопристигналите – съсипани, смазани от дългото пътуване, изоставили всичко в името на надеждата за нов живот. За това си имаше цели отряди служители, работници, преводачи, инспектори и надзиратели, плюс медицинския персонал. Моята задача бе да следя за правилното функциониране на целия механизъм, от спалните помещения до кухните, от лечебницата до обменните бюра, от санитарните възли до изолаторите. Защото тук хората спяха, хранеха се, миеха се, ходеха по нужда, плачеха, чакаха, разговаряха, прегръщаха се, опитваха се да успокоят децата, които плачат и се чудят къде са попаднали, стараеха се да пропъдят тревогата, въздишаха и се надяваха.

В продължение на четиресет и пет години – разполагах с достатъчно време, за да ги преброя – видях пред мен да минават всички тези мъже, жени и деца, достойни и объркани, стегнати в най-приличните си одежди, потни, изморени, опитващи се с блуждаещ поглед да разберат някоя дума от непонятния за тях език, донесли тук мечтите си заедно с багажа. Куфари, сандъци, кошници, чанти, торби, килими, вързопи, а вътре в тях всичко, останало от предишния живот, който са напуснали, и за да не го забравят, са скътали най-ценното от него в сърцата си, за да могат да преживеят раните от раздялата, болката от спомена за лицата, които никога повече няма да видят. Трябва да продължат напред, да приемат друг живот, друг език, други жестове, навици, храна, друг климат. Трябва да се учат, да се учат колкото може по-бързо и да не се обръщат назад. Не зная дали повечето от тях са осъществили мечтата си, или са попаднали във въртопа на почти същото всекидневие като онова, от което са избягали. Твърде късно е да съжаляват, от изгнанието няма път назад.

 

 

 

cover-posledniyat-pazitel-na-elis-island Последният пазител на Елис Айлънд (превод Красимир Петров, 184 стр, цена 14 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded

 

Срещата с Гаел Жос е на 19 април във Френски културен институт - 19:00

онлайн