Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: филмова адаптация
A+ R A-
Списък на статии по етикет: филмова адаптация

По действителен случай

Понеделник, 09 Октомври 2017г. 09:09ч.

Често казваме, че животът е най-добрия сценарист, а френската писателка Делфин дьо Виган не само идеално знае това, но и брилянтно се заиграва с представите за фикция и реалност в седмия си роман По действителен случай (чиято филмова адаптация от Роман Полански открива фестивала CineLibri 2017). Две жени, писателката Делфин (или автофикцията на самата дьо Виган) и писателката в сянка, фатално-енигматичната Л., на ръба на обсебващо приятелство (ала авантюрата Петрония на Амели Нотомб) – откъсът от По действителен случай по-долу тръгва по следите на тяхното запознанство; две жени на ръба между фикцията и реалността, както в живота, така и в литературата; две жени на ръба на дилемата изкуството ли имитира живота или обратното... или просто мистификации по действителен случай, в които думата "Край" на финала не означава Край*...

 

 

НАМЕРИХ В БЕЛЕЖНИКА СИ следата от тази първа среща. До името на Л. съм отбелязала номера на телефона ѝ и адреса на кафенето. В онзи момент, и още известно време след това, можех да държа химикалка и целият ми живот се съдържаше в този черен бележник Quo vadis – от петнайсет години ползвах същия модел, като го подменях всяка есен. Чрез него се опитвам да си представя в какво състояние на духа съм била, когато се видях с Л., да възстановя контекста. През същата седмица явно съм раздавала автографи в една парижка книжарница, срещала съм се в "Лютеция" с научна работничка от Националния център за научни изследвания, която готвеше проучване, свързано с медиатизацията на писателите, ходила съм на улица "Едуар Локроа" номер 12 (адресът е маркиран в зелено, но няма никакви уточнения), била съм за малко в "Пахидерм" със Серж, с когото се виждам един-два пъти годишно, за да направим равносметка на произведенията и на живота си (през този ден ставаше дума за идеалния стол, Серж ми бе дал остроумен отчет за мимолетните си увлечения по една или друга мебел за сядане и за броя прокудени столове, струпани на стълбищната площадка). Към това могат да се прибавят десетина срещи, за които имам смътен спомен. Заключавам, че периодът е бил натоварен, сигурно съм била малко напрегната, каквато съм винаги когато животът ме изпреварва, когато галопира по-бързо от мен. Установявам впрочем, че съм започнала уроците си по английски при Симон. Точно след урок по английски се срещнах с Л. в "Експрес Бар".

boats

Не знаех много за нея, защото вечерта на запознанството ни говорихме най-вече за мен. Станало ми бе неудобно, когато се прибрах и осъзнах този факт. Затова сега, едва седнала, започнах да ѝ задавам въпроси, без да ѝ давам време да промени насоката на разговора. Не ми се бе изплъзнало от вниманието, че тя имаше навика да води хорото.

Л. се усмихна – умееше да губи.

Най-напред ми обясни, че пише вместо другите. Това ѝ беше професията. Записваше техните изповеди, душевните им състояния, изключителния им живот, който просто плачеше да бъде описан, по-рядко гладкия им жизнен път, който превръщаше в епопея. Отдала се на това писане преди няколко години, като прекратила журналистическата си кариера. Много издатели я канели и тя дори си позволявала да отхвърля някои предложения. С течение на времето се специализирала в жанра женска автобиография – актриси, певици, жени с политическа кариера се надпреварвали да ползват услугите ѝ. Разказа ми как функционира пазарът – три или четири пера си поделяли повечето от печелившите проекти. Обикновено нейни конкуренти били двама известни автори, които извън собствените си книги пишели и в сянка. Литературни негри, уточни тя, невидима гилдия, от която се смяташе за част. Защото нито техните имена, нито нейното фигурирало на корицата, най-много на първа страница след в сътрудничество със. Но обикновено нищо във вътрешната или във външната част на книгата не позволявало да се отгатне, че понякога предполагаемият автор не е написал и дума. Цитира ми заглавията на последните си работи, сред които мемоарите на международен топмодел и разказ за отвлечена млада жена, държана в плен няколко години. След това ми разказа за часовете, прекарани в разговори за събиране на материал за книгата, за времето, необходимо за опитомяването на "авторите", за постепенно изграждащата се връзка, отначало несигурна, после все по-здрава и изпълнена с доверие.

Тя ги смяташе за свои пациенти, това явно не трябваше да се приема буквално, но терминът не беше избран случайно, защото тя всъщност се вслушвала в техните терзания, в противоречията им, в най-интимните им мисли, някои дори изпитвали потребност да не срещат погледа ѝ или да разговарят легнали. Обикновено тя ходела у тях, вадела диктофона и телефона си (веднъж изгубила цял един работен сеанс, тъй като апаратът се изключил по време на разговора, без тя да разбере, и оттогава се подсигурявала с двоен запис) и изчаквала да започнат да се изливат думите и спомените. Предишното лято прекарала в Ибиса, в къщата на прочута телевизионна водеща, с която живяла няколко седмици. Нагодила се към нейния ритъм на живот, срещнала се с приятелите ѝ, сляла се с декора. Постепенно се появили изповедите – на закуска, на нощна разходка, на другия ден след празненство в пустата къща. Л. всичко записвала, часове незначителни разговори, от които понякога изниквало нещо ценно. Бе работила няколко месеца и току-що бе завършила книгата. Л. обичаше да говори за предложения ѝ материал, суров, жив материал, нещо, което било част от Истинското, няколко пъти произнесе тази дума, защото само Истинското имало значение. И всичко това се вписвало в общуването, в особената връзка, която се изтъкавала постепенно между тях и нея. Трудно ѝ било впрочем да завърши една книга, за да започне друга, всеки път се чувствала виновна, виновна в изоставяне, подобна на непостоянна, нерешителна любовница, която скъсва, преди да се е уморила.

boats3

По-късно вечерта Л. ми каза, че живее сама, съпругът ѝ бил отдавна починал. Не попитах от какво, стори ми се, че тази информация съдържа допълнителна болка, за която Л. не беше готова да говори. Сподели с мен, че не е имала деца, не беше съжаление, или по-скоро беше съжаление, с каквото тя не желаеше да се примири, от което се пазеше като от отрова. Не ѝ бяха нужни причини, нито оправдания, не се бе случило, и толкова. В този момент си дадох сметка, че не съм способна да определя възрастта ѝ, Л. можеше да е на трийсет и пет или на четиресет и пет, беше от онези млади момичета, които преждевременно имат вид на жени, и от жените, които завинаги запазват вида си на млади момичета. Попита ме дали живея с Франсоа (спомням си, че го нарече по име), обясних ѝ защо бяхме решили всеки да остане в собствения си дом, докато децата ни живеят с нас. Да, несъмнено, страх ме беше от навика, от износването, от отегчението, от компромисите, всички тези твърде банални неща, случващи се с хората, които се обичат, след няколко години съвместен живот, но и ставаше дума главно за едно равновесие, което се боях да не се наруши.

А и на нашата възраст всеки влачеше със себе си своя товар от поражения и разочарования и ми се струваше, че ако живеем, както го бяхме решили, ще даваме и получаваме най-доброто и от двамата.

boats4

Харесвам лекотата в общуването с някои хора, начина им да навлизат веднага в същността на нещата. Обичам да говоря за важното, за вълнуващото, дори с приятели, с които се виждам веднъж или два пъти в годината. Харесвам у Другия (често у жените) способността да говорят за интимното така, че то да не звучи неприлично.

Седяхме една срещу друга в кафенето, Л. вече бе излязла от леко нападателната роля на прелъстителка, която бе играла на празненството, сега нещо в нея се бе смекчило. Бяхме две жени, които се опитват да се опознаят, доверяват си някои свои грижи и веднага долавят общото, което ги свързва...

 

 

 

cover-po-deistvitelen-sluchai   По действителен случай (превод Росица Ташева, 384 стр, цена 20 лева) е в книжарниците


Филмът По действителен случай открива CineLibri 201711 октомври, 19:00, Зала 1 НДК


13 октомври – 20:00, културен център G8

14 октомври – 20:30, Люмиер Lidl и 19:30Cine Grand, Park Center

15 октомври – 19:30, Cinema City, Paradise Center

16 октомври – 21:00, Cinema City, Mall of Sofia

17 октомври – 20:15, културен център G8

18 октомври – 19:00, Френски институт

19 октомври – 19:30, Cinema City, Paradise Center

20 октомври – 18:30, Люмиер Lidl; 19:30 – Cine Grand, Park Center; 20:15 – Одеон

21 октомври – 20:30, Евросинема; 21:00 – Дом на киното

22 октомври – 20:15, Одеон; 21:00 – Cinema City, Mall of Sofia

Но и аз | Делфин дьо Виган

Вторник, 25 Февруари 2020г. 17:17ч.

"... мълчанието ни е като завръщане към произхода на нещата, към истината за нещата." – тези мисли на Лу Бертиняк, 13-годишната акселерат-героиня от романа Но и аз на Делфин дьо Виган, ни завръщат не само към момента когато пред дьо Виган се отварят вратите и за литературните награди, и за киното... Да, екранизирането (през 2010-а от Забу Бретман) на историята за Лу, Но и Люка превръща дьо Виган в професионален писател, за когото последват хитови романи като Силна е нощта, По действителен случай (чиято филмова адаптация от Роман Полански откри фестивала CineLibri 2017) и дори режисьорски дебют (À coup sûr през 2014-а)... По-важното, обаче, е че колекциониращата думи (и съдби) Лу, случайното (или нужното) ù приятелство с бездомната Но и общата им симпатия към фриволния съученик на Лу, Люка, ни завръщат към вечния въпрос за... Семейството – как да намериш своето Семейство, когато си част от разбито семейство?!..

 

 

Отброявам една, две, три, четири капки, жълтавото облаче се разтваря във водата, както боята от четката се стича на дъното на чашата, цветът постепенно се разнася, обагря течността, после изчезва. Отдавна страдам от безсъние, дума, която започва като бездушие, безсмислие, безочие, накратко, дума, която ви казва, че нещо липсва, гълтам билкови капсули след вечеря, а когато не помагат, татко ми дава ривотрил, лекарство, което ви запраща в черна дупка, където вече не мислите за нищо. Не бива да го вземам често, заради привикването, но тази вечер сънят бяга от мен, от часове опитвам, броя всичко, което става за броене, зъбите на овцата, звездите на небето, пясъка в морето, свила съм се на купчина под завивката, усещам как сърцето ми тупа във врата ми, главата ми е препълнена с думи, които се смесват, блъскат се една в друга като в гигантска верижна катастрофа, фрази са се хванали гуша за гуша, всяка иска да играе главната роля, овците блеят всички едновременно, това е саундтракът на безсънието ми, госпожице Бертиняк, трябва да предвидите една част за социалната спешна помощ, Златно зрънце, знаеш ли, че приличаш на феята Камбанка, я виж в колко часа се прибираш, не, не искам да записваш, една наливна, ако обичате, госпожици, уредете сметката, не, утре не мога, вдругиден, ако искаш, чадърите не ми вършат работа, винаги ги губя, ама оставете хората да слязат, преди да се качите.

nomoi2

В крайна сметка не разбрах кое я накара да се съгласи. Отидох пак след няколко дни, тя стоеше пред гарата, срещу полицейския участък има истински лагер за бездомници с палатки, кашони, матраци и изобщо, тя стоеше и разговаряше с тях. Приближих се, тя първо ми ги представи, с тържествено изражение, изпъната като на парад, Роже, Момо и Мишел, после, с протегната към мен ръка, Лу Бертиняк, тя идва да ме интервюира. Момо се засмя, нямаше много зъби, Роже ми протегна ръка, Мишел се намръщи. Роже и Момо искаха и тях да интервюирам, идеята ги забавляваше, Роже тикна юмрука си под брадичката на Момо, все едно беше микрофон, е, Момо, от колко време не си се къпал, беше ми неудобно, но гледах да не го показвам, обясних, че е за училище (да не си въобразят, че ще ги покажат във вечерните новини) и че става дума само за жени. Роже каза, че всичко това е по вина на скапаняците от правителството и че политиците до един са лайнари, кимах утвърдително, защото, тъй или инак, беше по-добре да се съгласявам, той извади от една найлонова торба добре отлежало парче суха наденица, от което отряза няколко кръгчета и ги раздаде на всички без Момо (сигурно понеже той нямаше да може да яде с толкова малко зъби). Не посмях да откажа, макар да трябва да призная, че идеята не обещаваше нищо добро, прекалено ме беше страх да не го обидя, глътнах парчето цяло, без да го дъвча, имаше вкус на плесен, мисля, че никога не съм поглъщала нещо по-гадно, а се храня в училищния стол.

С Но тръгнахме към кафенето, казах ѝ, че приятелите ѝ са симпатични, тя спря и ми отвърна: на улицата нямаме приятели. Вечерта, когато се прибрах, записах думите ѝ в тетрадката си.

Уговаряме се да се видим от днес за утре, понякога тя идва, понякога не идва. През целия ден мисля за нея, чакам с нетърпение да свършат часовете, щом удари звънецът, хуквам към метрото, все с този страх, че няма да я видя вече, с този страх, че ѝ се е случило нещо.

nomoi4

Съвсем наскоро е навършила осемнайсет години, в края на август е напуснала спешния център за временно настаняване, където са я приемали за по няколко месеца, докато е била малолетна, живее на улицата, но не обича да ѝ го казват, има думи, които отказва да чува, внимавам какво говоря, защото когато се разсърди, млъква, прехапва си устната и гледа в земята. Не обича възрастните, няма им доверие. Пие бира, гризе си ноктите, влачи след себе си куфар на колела, в който се съдържа целият ѝ живот, пуши цигарите, които ѝ дават, сама си ги свива, когато има пари да си купи тютюн, затваря очи, за да се изолира от света. Спи тук или там, у приятелка, с която се е запознала в пансиона и която работи на щанда за колбаси в "Ошан" на Порт дьо Баньоле, у контрольор в метрото, който я приютява от време на време, преспива у когото се случи, познава едно момче, което се е сдобило с палатка на Лекари на света и спи навън, приемал я е един-два пъти, без нищо да иска в замяна, каза ми, ако минеш по улица "Шарантон", срещу номер двайсет и девет ще видиш палатката му, там си е неговото място. Когато няма къде да спи, се обажда в Социалната спешна помощ, за да ѝ кажат къде има център за временно настаняване, но преди зимата е трудно, защото много от тях са затворени.

В "Реле д'Оверн" си имаме маса, малко встрани, имаме си навици и мълчания. Тя пие една-две бири, аз си поръчвам кола, наизуст ги знам пожълтелите стени, олющената им боя, стъклените аплици, старомодните репродукции, отегчения вид на сервитьора, познавам Но, начина, по който седи, в неравновесие, колебанията и стесненията ѝ, енергията, която изразходва, за да изглежда нормална.

nomoi6

Седим една срещу друга, виждам умората по лицето ѝ, то е нещо като сив воал, който я покрива, обгръща и може би закриля. Накрая прие да си водя бележки. В началото не смеех да ѝ задавам въпроси, но сега нямам спиране, питам кога, защо, как, тя невинаги поддава, но понякога се получава, започва наистина да разказва със сведени очи, с ръце под масата, понякога се усмихва.

Разказва за страха, студа, скитането. За насилието. За возенето с метро по една и съща линия, напред-назад, за да минава времето, за часовете, прекарани в кафенетата пред празна чаша, и за сервитьора, който се появява четири пъти, за да попита дали госпожицата иска още нещо, за обществените перални, където е топло и спокойно, за библиотеките, особено тази на "Монпарнас", за дневните центрове, гарите, парковете. Разказва живота си, своя живот, прекараните в чакане часове и нощния страх.

Не знам къде ще спи вечер, когато се разделяме, попитам ли я, обикновено отказва да ми отговори, понякога рязко става, защото е часът, в който затварят вратите, и трябва да търчи до другия край на Париж, за да заеме мястото си на опашката, да получи номер на редица или на стая, да вземе душ в усмърдяна от другите баня и да си намери леглото в спалня със завивки, по които пъплят бълхи и въшки. Понякога не знае къде ще спи, защото не е могла да се свърже със Социалната, чийто номер е почти непрекъснато зает, или защото нямат повече места. Оставям я да си тръгне, потътрила куфара след себе си, във влагата на последните есенни вечери.

nomoi3

Понякога аз първа си тръгвам, тя седи пред празната си халба, аз ставам, сядам, чудя се какво да кажа, за да я разведря, не намирам думи, все не успявам да тръгна, тя свежда очи и мълчи.

И мълчанието ни е натоварено с цялото безсилие на света, мълчанието ни е като завръщане към произхода на нещата, към истината за нещата.

 

 

 

cover-no-i-azНо и аз (превод Росица Ташева, 248 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Три етажа | Ешкол Нево

Сряда, 04 Ноември 2020г. 22:22ч.

"Най-важното нещо е да говориш с някого. В противен случай, останал сам, човек няма представа на кой от трите етажа се намира." – тези думи принадлежат на романа Три етажа на израелския писател Ешкол Нево... Трите "етажа" са трите основни фази според теорията на Фройд за личностното развитие, но всъщност са и три етажа от сграда в предградията на Тел Авив, където три семейства преживяват три катарзисни истории, разказани в три монологични форми – в откъса по-долу се намираме на Втория етаж, където Хани (майка с две деца, наричана от съседите си "вдовицата", защото съпругът ѝ постоянно пътува) пише писмо до приятелката си Нета, което се превръща в Изповед... не по-малко интимна и съдбоносна от съобщенията, които съдията от Третия етаж Девора оставя на телефонния секретар до покойния си съпруг... и не по-малко обръщаща Света с главата надолу от разказа на Арнон от Първия етаж, който подозира съседи в сексуално малтретиране на дъщеря му Офри... Да, има нишка, която свързва трите истории също като стълбището, което свързва трите етажа, но... имате шанса да я откриете и в компанията на самия Ешкол Нево (който гостува на Софийския международен литературен фестивал 2020), и във филмовата адаптация на Три етажа от режисьора Нани Морети през 2021-а...

 

 

Здравей, Нета,

Вероятно ще се изненадаш, когато получиш това писмо. Не сме се чували от доста време, а и кой пише писма днес? Но с имейл ще бъде твърде рисковано (след малко ще разбереш защо), а и истината е, че просто нямам друг близък, с когото да споделя това. Всъщност се опитах да се обадя на моята психоложка. Тази, при която ходех тогава, помниш ли? Имах добра химия с нея. Всичко се свежда до химията, дори при психолозите. Някога ходех в малкото мазе под къщата ѝ в Ар Адар, съкрушена, и си тръгвах все така съкрушена, но по-малко объркана. Тя не говореше с обичайните клишета: id и егото, и майка ти, и как те кара да се чувстваш това. Говореше ми просто, съвсем разбираемо и понякога ми разказваше нещо дребно за себе си. Ако пресрочехме времето, не го правеше на голям проблем и в края на сесията слагаше ръка на рамото ми (наистина ме докосваше!). И през всички тези години си казвах, че ако някога отново загубя равновесие, имам човек, на когото да се обадя.

Синът ѝ вдигна телефона.

Попитах дали мога да говоря с Михаела.

Настъпи тишина. Дълга.

И после той каза, че тя е починала. Преди две години.

– От какво? – попитах.

– Рак.

Не знаех какво да кажа. Затова казах само:

– Съжалявам. Съжалявам за загубата ви.

– Да.

– Майка ви беше много специална жена.

– Да.

Беше очевидно, че той знаеше, че съм пациент. Беше очевидно, че вече е свикнал с обаждания като моето, обаждания от пациенти, научил се е как да ги приема, но и че иска да приключи разговора възможно най-бързо.

Останах да стоя там с телефона в ръка дори след като затворихме, слушайки звуковите сигнали, които се чуват след прекъсване на разговор. Как бе могла да ми го причини, мислех си аз.

Цялата седмица преди това обаждане си представях как потъвам в мекия фотьойл срещу нея, виждах дебелия килим с цвят на вино в краката ни, спираловидния нагревател между нас, на който както обикновено работеше само една спирала. Във въображението си бях добавила още сиво в косата ѝ (все пак бяха минали петнайсет години), но ѝ оставих старомодния кафяв пуловер, прекалено големите за лицето ѝ очила и бонбоните "Вертерс ориджинал", които в началото на всяка сесия тя слагаше в малка чиния, казвайки, че въз основа на броя бонбони, които изям по време на нашия час, ще знае как наистина се чувствам.

Имах подготвено встъпително изречение. Нещо интелигентно. Вече си представях как ще протече разговорът ни, моментите, в които щяхме да мълчим, и момента, в който ще направи връзката между майка ми и тревогите ми за Лири, и момента, в който ще избухна в сълзи, и тя ще ми подаде леко ароматизирана кърпичка, и момента, в който ще погледне бегло часовника вляво зад мен, и момента, в който ще извадя чековата си книжка и ще я попитам дали таксата е същата както преди. Представях си ръката ѝ на рамото ми, задържаща се там за миг, преди да се сбогуваме, и забързаните ми крачки от вратата на мазето през цъфналата ѝ градина към паркинга, и бавния трафик около хълмовете до път №1, докато по радиото звучи песен, която обичам (да кажем, Нийл Йънг, нека да бъде "Навън през уикенда"), и аз отново съм достатъчно открита, за да позволя на музиката да влезе в мен, да потече из кръвта ми.

 

Сега няма градина и няма Нийл Йънг. Едно телефонно обаждане беше достатъчно, за да ме тласне надолу по стълбата, обратно в отправната точка:

Нещо се случи, Нета, и не мога да кажа на никого. Но трябва, просто трябва да го кажа на някого.

Стана толкова лошо, че вчера потърсих църква с изповедалня. Отидох с колата до Американската колония. Помниш ли как Номи – когато работеше за Обществото за защитата на природата и винаги използваше думата "магично" – ни заведе на обиколка там и в крайна сметка се озовахме в църквата на чуждестранните работници? Така че аз обикалях там около два часа тази седмица, но не открих дори следа от нея. Накрая попитах един мъж (точно твоят тип, с румени бузи и широки рамене), който караше велосипед, и той каза, че наистина там е имало църква, но била срината преди година и сега на нейно място има офис сграда, ето я, точно пред нас.

– Мислех, че църквите трябва да са вечни – казах аз. Той кимна, без да разбере какво казвам, и продължи да върти педалите (младите момчета дори вече не ни виждат, забелязала ли си? Чакай, може би теб те виждат!) и изведнъж цялата енергия се изцеди от тялото ми.

Това не е Хани, която познавам. Чувам те как си мислиш това, може би дори го казваш на глас в своя хол в Мидълтаун.

И може би затова ти пиша. Защото ти помниш моята добра версия. Дори само написването на името ти в горната част на страницата бе достатъчно, за да се почувствам малко по-чиста.

Имам много приятелки тук, не искам да си мислиш, че нямам (популярна съм! За първи път в живота си!), но не вярвам на никоя. Срещнах повечето от тях (истината е, че срещнах всички, но "всички" звучи жалко) покрай децата.

3etan

Това е начинът, по който си създаваш връзки в предградията. Кратък разговор, докато вземаш децата от предучилищната група, води до срещи за игри, които, ако не завършат с катастрофа, водят до други срещи за игра, и докато децата си играят, ти разговаряш с другите майки; първо за децата, колко прекрасни са те, въпреки че определено могат да те изтощят, а после клюкарствате за учителката на вашите съкровища – не мислите ли, че е малко прекалено да си взема два почивни дни през седмицата? Мога да разбера един ден, но два? И е много хубаво, че им чете от вестника всяка сутрин, но не съм сигурна, че децата на тази възраст трябва да знаят разликата между ракета Касам и ракета Град. Между другото, в ресторанта в парка в неделя имат специално предложение – децата ядат безплатно – и наистина си струва парите, ако поръчате например пица, а чухте ли, че новият басейн ще отвори това лято? Кметът иска да спечели няколко точки преди изборите, а с този ход не може да сбърка, и да, доктор Каспи е най-добрият педиатър в района, заслужава си да изтърпите безкрайното чакане и намръщената му рецепционистка заради онзи момент, когато ще разгледате снимките от семейното пътуване до Шварцвалд и ще осъзнаете колко са пораснали децата...

 

Отначало чаках момента, когато нещо истинско ще изплува от цялото това тривиално бърборене. Ние просто се проверяваме, мислех си, опитваме водата. След минутка някоя от нас ще се откаже да представя живота си като съвършен и след това ще започне истинският разговор.

С времето осъзнах, че това няма да се случи. Всичко щеше да си остане така, както си беше. Полет до никъде.

Но това зависи и от теб! Чувам как казваш от другата страна на Тихия океан (или е Атлантическият? Никога не помня кой от тях ни разделя). В крайна сметка, Хани, можеш да насочиш разговора към неща, които те вълнуват повече!

Само че аз опитвах в началото. Хвърлях стръвта. Но никоя от тях не захапа. Казвах неща като:

"Понякога наистина изпитвам силното желание да стана и да зарежа всичко". Или: "Не съм чела книга от раждането на децата и се чувствам глупава заради това". Или: "Дъщеря ми все още има въображаеми приятели и се страхувам, че ще свърши като майка ми".

Те реагираха със смущаващо мълчание. И отклоняваха погледи.

Така че след няколко такива мълчания преставаш да опитваш. И се задоволяваш с бърборенето. След няколко години, когато нова майка, която не знае кодовете, се премества в квартала и двете заедно чакате децата ви да излязат от тренировката по джудо, тя изведнъж казва: "Винаги се чувствам тъжна и не знам как да го променя, страхувам се, че съпругът ми ще ме напусне, ако продължавам така", ти реагираш със същото мълчание, защото се боиш, че след цялата тази тишина толкова години, ако сега си отвориш устата, оттам ще изригне лава и ще изпепели всичко.

(Помниш ли онази нощ в Гватемала, когато ни заведоха да видим вулкана, който не е бил активен в продължение на двеста години, и изведнъж той започна да бълва лава? Знаеш ли, мисля, че това е бил единственият път през всичките ни години приятелство, когато съм те виждала уплашена. Наистина уплашена.)

 

 

 

cover-3etazhaТри етажа (превод Паулина Мичева, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците


Ешкол Нево е гост на Софийски международен литературен фестивал 2020 | 13 декември | 13:00, тук

онлайн