Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: футуризъм
A+ R A-
Списък на статии по етикет: футуризъм

Дневник, намерен във вана | Станислав Лем

Вторник, 15 Декември 2020г. 21:21ч.

Да, през 2021-а празнуваме 100 години от рождението на емблематичния футурист Станислав Лем... но според Лем-оброенето 2021-а маркира и 60 години от появата на вечната класика Соларис, както и на романа-антиутопия (издаван сега за първи път на български) Дневник, намерен във вана – да, антиутопичният свят, описан в него (откъса по-долу) крие повече мистерии и от Океана на планетата Соларис, а кодът за разшифроване на този лабиринт (ала Кафка) минава през Зданието (гигантски секретен комплекс под земята), където има думата Инструкцията и тоталитарната Мисия за шпиониране (да, намирисва на политическа и социална сатира), а Изходът се крие в... стая 3883 и в Дневника, пазещ следите от изгубената ера на Неогена (и Кап-И-Таал-ното намигване към Щатите)... или както казва Героят тук: "Държах в ръце собствената си съдба и можех да надникна в нея."...

 

 

Бях минал вече доста път в шпалира бели врати, когато изведнъж осъзнах какво съдържа папката. Ако целият шифър – дори в мислите си наричах това шифър, все за нещо трябваше да се хвана – звучи като онова, което чух в кабинета на Ермс, по-нататъшните откъси могат да съдържат описание на моето движение из Зданието, дори на още неосъщественото. Тази мисъл изобщо не ми се стори безумна. Щом навсякъде, където бивах, ми намекваха, че знаят за моите разходки повече, отколкото си мисля, щом понякога дори мислите ми вече не бяха тайна – а прочетеният при Ермс фрагмент показваше точно това, защо папката да не съдържа по-нататъшния план на моето ходене из Зданието и това, което ме чака в края му?

И реших да отворя папката, вече ме учудваше само това, че до този момент не ми беше дошло наум. Държах в ръце собствената си съдба и можех да надникна в нея.

 

V.

Редицата врати отдясно свърши. Вероятно отвъд стената имаше някаква голяма зала. Малко по-нататък попаднах на странично разклонение на коридора, което ме отведе до тоалетните помещения на етажа. Вратата беше открехната. Надникнах в банята и като не видях никого, се затворих вътре, а докато сядах на ръба на ваната, зърнах малък черен предмет на поличката под огледалото. Беше полуотворен и подканващо сложен върху чиста салфетка бръснач. Не знам защо това ме изпълни с подозрение. Взех бръснача, изглеждаше нов. Още веднъж огледах помещението, блеснало от чистота като операционна. Върнах бръснача на мястото му. Нещо не ми даваше да отворя папката в негово присъствие. Напуснах банята, за да сляза с асансьора по-надолу, към онази, която ме беше приютила предната нощ.

Тя също беше празна, изглеждаше буквално така, както я оставих, само кърпите бяха сменени с чисти. Развързах на ръба на ваната шнурчето и измежду картонените корици излезе дебело тесте бели листове.

Ръцете ми се поразтрепериха, защото помнех, че на най-горния имаше текст. Листовете се разместиха – всичките бяха празни. Зарових в тях все по-бързо. Водопроводната тръба издаде един от онези безсмислени диви звуци, които понякога се чуват при пускане на вода на друг етаж. Зави почти с човешки глас, който премина в бъбреж, все по-слаб, докато се разсея из железните вътрешности на Зданието. Все така прелиствах белите страници, броейки ги машинално кой знае защо, в същото време се връщах мислено при Прандтл, нахвърлях се върху дебелака, удрях го, ритах отвратителното подпухнало туловище – само да ми беше паднал!

Яростта ме напусна също тъй внезапно, както ме беше обзела. Седях на ръба на ваната и подреждах листовете, докато изведнъж пак видях, но с други очи, какво значеше онова негово странно дъхване. Работата е била подготвена предварително – да ми откраднат инструкцията, макар че защо, след като Ермс просто можеше да не ми я даде?

Ръцете ми, прехвърлящи листовете, замряха. Сред празните се криеха два различни. На единия имаше ръчно скициран план на Зданието заедно с малка карта на хълма Свети Хуан, в чиято вътрешност се намираше то; на втория, зашит за първия с бял конец, беше напечатан план на диверсионна операция "Острие" с дванайсет точки. Вече с нея пред очите продължих да вървя. Ще дам тези бумаги на властите. Ще разкажа за начина, по който попаднаха при мен. Може би ще успея да ги убедя. Но как ще докажа, че не съм се запознал с тези секретни документи? Че не съм запомнил местонахождението на Зданието – сто и осемнайсет мили южно от връх Харвард, нито плана му, разположението на стаите, щабовете, че не съм прочел описанието на диверсионната операция? Положението беше критично. Виждах как досегашният ми път се оформя във все по-банална цялост, как външно безсмисленият случай става капан, в който съм се хващал все по-здраво чак до този толкова ясен всъщност момент. Ръката ми трепна, за да скъса компрометиращите листове и да хвърли парчетата в клозетната чиния, но веднага си припомних предупреждението на Ермс. Значи наистина нищо не се бе случвало просто така? Всяка казана от тях дума, всяко движение на главата, разсеяност, усмивка – всичко е било пресметнато и цялата тази колосална машина е работела с такава математическа прецизност само за да ме унищожи? Почувствах се като във вътрешността на планина от блеснали очи и за няколко секунди ми се стори, че ще рухна на каменния под. Ех, ако можех някъде да се скрия от тях, да се свра в процеп, да се разплескам, да можеше да ме няма...

Бръсначът! Нима затова беше оставен там? Знаели са, че ще искам да остана сам, и са го сложили! Ръцете ми се движеха ритмично. Подреждах листата. С напълването на папката намаляваше кълбото идеи, всяка от които трябваше да помогне за спасението ми, така че, все още търсейки някакъв изход, дързък ход, с който като хитър играч да обърна внезапно картите, виждах все по-ясно собственото си покорно и плувнало в пот лице на обречен. То ме очакваше след няколко още неизвършени формалности. Трябва да се оправя с това бързо и просто – мислех си, – сега, след като се провалих, вече нищо не ме заплашва. Сигурно тази мисъл се беше родила по-рано, защото изскочи от многото нереални идеи като освобождение.

Тъкмо когато вече бях готов да нарамя кръста на осъден, от последните листа изпадна картонче с надраскано число 3883 и падна в краката ми. Вдигнах го бавно. Сякаш, за да няма недоразумения, нечия ръка беше написала старателно с дребни букви "ст." пред числото. Стая.

lem3883

Нареждаше ми се да отида там? Добре. Завързах папката с шнурчетата и се изправих. От вратата огледах за последно порцелановата вътрешност и от огледалото като от тъмен прозорец ме погледна собственото ми лице, сякаш начупено на парченца. Това беше заради неравностите по огледалната повърхност, но на мен ми се стори, че го виждам в ледените пламъци на страха. Така се гледахме – аз и аз – и както преди, сякаш се измъквах от възтясната си кожа на предател, сега наблюдавах промените, станали отвън. Мисълта, че това изкривено от тревога, лъщящо като залято с вода лице ще изчезне, не беше неприятна. Всъщност отдавна подозирах, че всичко ще завърши така.

Наслаждавах се на размерите на поражението си с перфидно задоволство – предвижданията ми се бяха оказали правилни. Ами ако взема и зарежа някъде папката? Но пък ще остана без нищо – нито призван, нито измамен и предаден, нищичко. Може би съм попаднал между чука и наковалнята, неволно съм се озовал в някаква голяма интрига и сега зъбчатите колела на разни противоборстващи интереси искат да ме смелят? В такъв случай да се обърна към висша инстанция би могло да се окаже спасителен ход...

 

Стая 3883 реших да си оставя за краен случай, а сега да ида при Прандтл. Той ми дъхна, каквото и да значеше това! Дъхна, значи беше на моя страна. Потенциален съюзник. В интерес на истината обаче ме забаламоса, за да може дебелакът да ми свие папката. Явно е трябвало да го направи. Нали ме попита дали изпълнявам заповеди и призна, че самият той изпълнява. Реших да отида. Коридорът беше пуст. Почти тичах до асансьора, за да не взема да размисля. Чаках го доста дълго. Горе беше оживено. В кабината, от която излязох, веднага се намъкнаха неколцина офицери. Вървях към отдел "Шифри" все по-бавно. Безплодността на тази крачка ставаше все по-явна. Въпреки това влязох. На масата, където преди седеше дебелият офицер, имаше разхвърляни покапани листа и върху тях празни чаени чаши. Познах моята по изкуствените мухи, залепени като семенца по ръба на чинийката. Почаках, но никой не дойде.

lemv

Бюрото до стената бе затрупано с документи; заех се да ги прехвърлям със слабата надежда да попадна поне на следа от моята инструкция. Жълтата папка видях сред другите, но в нея имаше само платежна ведомост, която прегледах набързо. При други обстоятелства със сигурност щях да ѝ обърна повече внимание, защото в нея бяха изброени специалности като Таен адовист, Разобличител І ранг, Изсушител, Фекалист, Следач, Прецеждач, Скрит опровергател, Крематор, Остеофаг – но сега я оставих с безразличие.

Телефонът, който беше току до ръката ми, иззвъня така силно, че ме стресна. Погледнах го. Звънеше упорито. Вдигнах слушалката.

– Ало? – чу се мъжки глас. – Ало?

Не отговорих. В този момент стана нещо, което понякога се случва – в линията се включи друг разговор, така че можех да слушам гласовете на двамата разговарящи.

– Аз съм – уточни гласът, който преди малко беше казал "Ало". – Не знаем какво да правим, капитане!

– Защо? Толкова ли е зле той?

– Все по-зле. Боим се да не си посегне.

– Не става ли? Веднага си го помислих. Не става, а?

– Не съм казал това. Беше добър, но сам знаете как е. Тука трябва тънко да се пипа.

– Това е за шестицата, не за мен. Какво искате?

– Нищо ли не можете да направите?

– За него ли? Не виждам какво бих могъл да направя. Хич не виждам...

Слушах със затаен дъх. Растящото усещане, че говорят за мен, се превръщаше в сигурност. В слушалката настъпи кратка тишина.

 

 

 

cover-lemДневник, намерен във вана (превод Силвия Борисова, 344 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded

онлайн