Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: 78 оборота
A+ R A-
Списък на статии по етикет: 78 оборота

Изгубени вещи | Алберт Бенбасат

Четвъртък, 04 Юни 2020г. 20:20ч.

Казват, че едва когато изгубиш нещо, разбираш стойността му и липсата му... Е, в сборника с разкази Изгубени вещи на Алберт Бенбасат не винаги става дума за безвъзвратна загуба, не винаги иде реч за вещи, нито пък за носталгия по изгубени емоции, състояния и времена... Просто става дума за пъзелът на Паметта... онзи пъзел, в който може да съществуваш на едно място в няколко паралелни времена... онзи пъзел, в който биографично битие и житейска фикция се преплитат в нехронологична буря от парчета спомени... онзи пъзел, в който грамофонни плочи и ролковите кънки на Ани се въртят в едни и същи 78 оборота (разказът по-долу)... онзи пъзел, който те Намира, когато се Изгубиш...

 

 

СЕДЕМДЕСЕТ И ОСЕМ ОБОРОТА


Представете си Градската градина в началото на 60-те години. Ако не можете, ей тоя възрастен господин, седнал на пейката, ще ви помогне. Да, да, същият: с цигарата и побелялата брада, който наблюдава момиченцето, танцуващо с летните кънки. Това е внучката му.

Седи той, пуши, пие кафе от пластмасова чашка и гледа как детето описва концентрични кръгове върху търкалящите се колелца. "Дядо, дядо, виж ме, мога и на един крак!", смее се внучката му. Старият господин също се усмихва, казва "Браво!", после предупреждава "Внимавай да не паднеш!", после пита "Изпотена ли си?", въобще дава задължителните за един дядо напътствия.

Гледайки как се върти детето на летните кънки, в главата на стария господин се завърта една стара черна грамофонна плоча на 78 оборота; тя свиреше в същата тая Градска градина някога.

Знаеше мелодията и взе да си я тананика:

Ла кукарача, ла кукарача

шлагерът на двайсти век...

Грамофонът стоеше върху отсрещната пейка. "Куче марка", така ги наричаха тогава заради изрисувания на калъфа симпатичен пес, вслушан във фунията на машината. Иначе фирмата се казваше His Master's Voice, лидер в звукозаписната и възпроизвеждаща техника преди Войната.

dbwf

Пейката беше друга, но мястото същото.

Вчера срещнах във хотела

мойта мила Изабела

да прегръща във тъмата

една личност мустаката.

Ла кукарача, ла кукарача...

Ей на онова празно озеленено място се издигаше Мавзолеят. На срещуположното бе Градската библиотека. Между двете постройки съществуваше равновесие: от единия край скромно достолепие, преизпълнено с книги, от другия – гранитно страшилище, табута над книги.

Внучката на стария брадат господин се хлъзва към него. "Може ли вода, дядо?" Пластмасовото шише се подава от джоба му, отвинтва капачката, очите на детето примижават от удоволствие. "Хайде, сега обиколи от другата страна и пак ела." "Добре, дядо."

Нямаше хора в онзи съботен предобед на шейсет и първа, олющената боя на пейките, бяла, може би зелена, доминираше над кротко приседналите тук-там посетители. Те сивееха като едри гарвани, алеите пустееха и пепеляво хруптяха под стъпките върху отъпкания ситен чакъл. Дървесните корони се населяваха от единствените весели същества тук – врабчетата. Безброй цвъртящи врабчета, които оцвъкваха цялата околност. При топло време миризмата ставаше непоносима.

И изведнъж – грамофон. "Ла Кукарача". Шлагерът на двайсети век.

Момченцето, пълничко и притеснено, приближи музиката. Вторачи се в чудната машина. Предвоенен грамофон "Куче марка" виждаше за първи път, не беше наясно с подробностите около названието му, но песента знаеше от по-големия си брат, който шеговито я имитираше, умееше да имитира всякакви шлагери, доизмисляйки текстовете.

benbarollan

Внучката му си бе намерила приятелка. Хванати за ръце, двете деца обикалят засмяно асфалта покрай бившия мавзолей.

Няма врабчета, няма мавзолей, няма библиотека. Сградите ги взривиха. Първо библиотеката, тя рухна послушно. Мавзолеят героично се съпротивляваше. Взривът само го килна на една страна. Наложи се да го потрошат с механичен чук, камък по камък, което отне време.

Разчистиха под изтрития мавзолей, засадиха парцела, пейзажът наподоби пасище. Градината стана асиметрична – на мястото на библиотеката вдигнаха хотел лукс, сив, мраморен, противен, същински мавзолей.

Собственикът на механичното куфарче "Куче марка", средна възраст мъж в сиво ожулено сако и мекичав каскет, навиваше пружината с манивела и пускаше стари шлагери на 78 оборота. "Ла Кукарача", после "Донна Клара", после "Не дълбай с длетото тънко моето сърце". Стоманената игличка стържеше по диска, който се клатушкаше като при морско вълнение; една песен скоростно извъртяваше цяла плоча, гласът на певеца се кривеше, сякаш излизаше измежду зъбите на гребенче.

Гребенче – единственият инструмент, на който момчето, сегашният стар господин, умееше да свири благодарение на брат си, начинаещ цигулар, самоотказал се от цигулката. Не се изискваха особени умения: увиваш гребенчето в оризова хартия, допираш устни и издухваш мелодията през хартията, музиката започва да се излива – носова смесица между устна хармоника и акордеон, превъртани през плоча на 78 оборота.

"Снимай ни, дядо!" Двете деца позират прегърнати. "Добре." Телефонът на възрастния господин има камера, макар и стар, върши работа.

Изправени около пейката с грамофона, двама-трима души слушаха кукарачите, които опитваха да надвикат цвъртенето на врабчетата. Каскета поставяше плочите и разясняваше как се сменят от време на време стоманените иглички, понеже се изтривали. Той обаче имал в изобилие иглички: ето, виждате ли ги в това пликче? Внезапно към групата се присъедини униформен мъж. Видът му бе твърде служебен, за да си помислиш, че е дошъл да се наслади на шлагера. Случи се, докато пееше Аспарух Лешников, или може би Алберт Пинкас – не можеше да бъде сигурен. Милиционер, уплаши се момчето. Щом видеше милиционер, чувстваше се престъпник. И му идваше да побегне.

"Разпръсни се!" – заповяда униформеният на малобройната публика, която незабавно се подчини. Каскета спря машината и несръчно се засуети; капакът на куфарчето отказваше да се затвори.

Бягайки, момчето дочу: "Ти тръгваш с мен! Дай ми туй чудо! Открадна ли го? Сега ще видиш как се върти незаконна търговия!".

Спъна се и падна. Каскета се молеше, думите му идваха изкривено като от плоча на 78 оборота: "Другарю старшина, не е крадено... дъщерята... детски паралич... В санаториума в Костенец... ново лекарство измислили, нивалин май се казваше, от кокичета...". Униформеният високо възразяваше: "Лъжеш! К'ви лекарства от кокичета, ти мене на прост ли ме правиш! Пускаш фашистки песни". "Не са фашистки – оправдаваше се глухо Каскета. – Имам и народни... Борис Машалов..."

Ожули си коленете и дланите, потече кръв, смесена със ситен чакъл. Сълзите, и те потекоха. Беше само едно тромаво и закръглено малко момче.

Разказът на брат му:

Върви си той по ул. "Владимир Поптомов" (сега се казва "Гладстон"), носи портативен грамофон – куфарче с дръжка, техническа новост, дал му го е приятел, за да чуе концерта за цигулка на Менделсон. Вече сме в края на шейсетте, брат му се отказа да свири на цигулка, отдаде се на техниката, но музиката не се отказа от брат му. Та ходи си той, тананика си, стиска дръжката на грамофона и си мисли как ще покани една приятелка да слушат Менделсон вкъщи. Тя е дъщеря на писател и сигурно обича Менделсон. Унесен в светли представи, тъкмо да пресече "Витошка", насреща му униформен милиционер. Спира го. Ти какво носиш тука? Грамофон. Отвори да видя! Отваря брат му. За какво ти е? Да слушам Менделсон. Кой? Менделсон, повтаря брат му. Откраднал си го. Кое съм откраднал? Грамофона. Не съм, даде ми го един приятел, той има грамофон, аз плоча на Менделсон. Какъв е тоя Менделсон? Композитор. Да не е от "битълсите"? Не, Менделсон е германски композитор. Лъжеш! Не лъжа. Лъжеш, тръгвай с мене! Милиционерът дърпа грамофона, който е съветски модел, портативен при това, те са рядкост още, има две скорости, 33 и 45 оборота, но няма 78, защото и плочи на 78 оборота вече няма в производство. Харош-машина е, казва приятелят му, сделано в СССР, вади звук като "Зала България". Горните факти милиционерът едва ли ги знае, той дърпа куфарчето, иска сам да носи вещественото доказателство. Чакайте! Ето телефона на приятеля ми, обадете му се, той ще потвърди. Звънят от уличен автомат, приятелят потвърждава, казва марката, народността на машината, размерите, адреса си, всичко. Внимавай! – предупреждава униформеният, преди да пусне брат му... Запомнил съм те!

"Тръгваме си." Момиченцето сваля кънките, възрастният господин става от пейката, изхвърля пластмасовата чашка в близкото кошче, детето му дава ръката си и асиметричната двойка поема по алеята, която някога бе приютила най-много врабчета. Врабчетата? Тях ги разстрелваха ловците с двуцевките. Ужасно се бяха навъдили в Градската градина и на близкия площад "Славейков", цвърчаха, мърсяха, та общинската власт реши да се справи с проблема. Мобилизира ловците, те се отзоваха с желание. Бум-бум! – летяха сачмите на високи обороти, бум-бум! – падаха като узрели кестени врабчетата. Бум-бум! – работничките от чистотата премитаха и товареха труповете на колички. Децата гледаха, чудеха се накъде ли ги откарват.

Сега вместо врабчета летят гълъби. Никой не ги гърми, устояват и на фините прахови частици, замъгляващи въздуха. Радват им се бебетата и старците, кой сериозен човек обръща внимание на някакви си гълъби.

 

 

 

cover-izgubeni-veshtiИзгубени вещи (264 стр, цена 17 лева) е в книжарниците


Срещата с Алберт Бенбасат и Изгубени вещи е на 23 юни - Casa Libri | 19:00

онлайн