Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Blue Velvet
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Blue Velvet

Ако в тези пандемични времена Weather Report-ите и архивните късометражни филми на Дейвид Линч не са ви достатъчни за кратък, ускорен курс по сънувано наяве кино, то неговият Кът за мечти (своеобразната биография, издадена през 2018-а в съавторство с журналиста Кристин Маккена) ще повдигне завесата на мистификациите в неговия мистъри-киноклуб – откъсът по-долу ни среща с Дейвид Линч по времето на снимките на Синьо кадифе – да, точно там, прескочил бездната на провала след снимането на Дюн, но "все още през сълзи виждащ синьо кадифе"... Моментът когато "Можеш да създадеш филма, който искаш да създадеш"... Моментът, в който 4 години по-късно Синьото кадифе ще се превърне в Червена стая...

 

 

Галапремиерата на Синьо кадифе е в състезателната програма на Световния филмов фестивал в Монреал през август 1986 г. и филмът е пуснат официално в 98 кина в САЩ на 19 септември 1986 г. Макар много зрители да го намират за крайно смущаващ, Синьо кадифе осигурява на Линч номинация за "Оскар" за режисура от тази година, съживява кариерата на Денис Хопър и се превръща в главен елемент от учебната програма на филмовите школи по цял свят.

Също така излизането му на екран поражда немалко вълнение. "Нямах представа, че филмът ще се окаже толкова спорен – заявява Роселини. – Полемиките бяха доста сурови и според мен върху моята глава се струпа най-много. Ако хората харесваха филма, Дейвид получаваше похвалите и той, разбира се, ги заслужаваше. Този филм преди всичко е изразно средство на Дейвид. Но ако не го харесваха, често излизаха с възражения от рода, че аз съм модел, че съм дъщеря на Ингрид Бергман, че съм си съсипала имиджа, като съм изиграла подобна роля, че въставам сама срещу себе си и така нататък, и така нататък. Имаше много тълкувания, които бяха чиста измишльотина."

blue-velvet-lynch

Филмовият критик Роджър Ебърт е особено възмутен от филма. Обвинява Линч в женомразство и настоява, че Роселини е "опозорена, унижена, пердашена и разголвана пред камерата. А след като си поискал от актриса да изтърпи подобно нещо, редно е да спазиш своята страна от сделката, като я поставиш в значим филм".

Коментарът на Ебърт не се е запазил така траен като този на Полин Кейл – високопоставената жрица на филмовата критика, по онова време подвизаваща се в "New Yorker". Тя описва Линч като "популистки сюрреалист" и възхвалява Маклоклан за "феноменалното" му изпълнение, а обобщението за Синьо кадифе е, че представлява проучване на "мистерията и лудостта, скрити в "нормалното".

"Употребата от страна на Линч на ирационален материал действа точно по начина, по който е предназначена – разчитаме тези образи на някакво ненапълно съзнателно ниво", коментира Кейл.

"Бяхме изненадани, когато филмът се оказа такава сензация – спомня си Карузо. – Не си мислехме, че ще бъде катастрофа, но не допускахме, че ще бъде филм, за който хората говорят с десетилетия. Като излезе, повечето критици го харесаха и според мен онези, които написаха негативни критики, не разбраха какво гледат. Синьо кадифе е филм, който трябва да изгледаш няколко пъти, за да доловиш всички нюанси и подробности."

"Възможно е Синьо кадифе да е най-великият филм на Дейвид – допуска Джак Фиск. – Дюн представляваше ужасно изживяване за него, и като един вид утешителна награда Дино му каза: "Можеш да създадеш филма, който искаш да създадеш". У него се бяха насъбрали толкова много неща, които искаше да изрази, и Синьо кадифе се яви като изливане на всичко сдържано дотогава."

Десетилетия след появата на филма Маклоклан е домакин на прожекция на Синьо кадифе за благотворителна кауза и си спомня: "Не го бях гледал сигурно откакто го пуснаха и не знаех какво да очаквам, но сюжетът наистина ме заплени. Според мен филмът е съвършен."

/Кристин Маккена/

dunel

След Дюн бях болен и съсипан. Медитацията ме е спасявала много пъти и този бе един от случаите. Мрачен период беше. Помогна ми това, че имах други сценарии и мислех за предстоящото, но нямаше как да забравя всичкото време, което бях вложил в този филм. Когато не разполагаш със свобода да направиш каквото искаш и резултатът не излезе добър, чувстваш, че си се продал и си получил каквото ти се пада, а аз се бях продал от самото начало. Знаех какво представлява Дино, знаех, че нямам контрол над финалния облик на филма и че в течение на работата си ще трябва да правя компромиси – ужасно беше. Опознах провала, а в известен смисъл провалът има своята красота, защото прахолякът се уталожва и няма друга посока освен нагоре, а това ти носи усещане за свобода. Повече не може да изгубиш, но пък може да спечелиш. Повален си и всички го знаят – знаят, че си се издънил, че си губещ. Тогава си казваш: "Добре", и продължаваш да работиш. Хрумват ми идеи, много пъти не знам какво точно представляват и къде се вместват, но ги записвам и нещата се навързват, така че в известен смисъл самият аз нищо не правя. Просто оставам верен на идеята.

Трябва да съм написал поне четири варианта на Синьо кадифе. Не бяха напълно различни, но търсех пътя. Дадох на Кайл незавършен вариант още докато снимахме Дюн. Не харесах песента "Blue Velvet", когато излезе. Не е рокендрол, но се появи в зората на рокендрола, а там беше силата. После я чух една вечер и се съчета със зелени поляни нощем, с червените устни на жена, видени през прозореца на кола – ярка светлина падаше върху бялото лице и червените устни. Тези две неща, а също и фразата "все още през сълзи виждам синьо кадифе".

blue-velvet1

Ето това ме развълнува и се обедини хармонично в съзнанието ми. Ако се появи образ, а ти си единственият писател наоколо, той един вид ти се представя и ти го опознаваш. После започва да говори, проникваш по-дълбоко и някои неща у него те изненадват, защото всеки е смесица от добро и зло.

Според мен надали повечето хора са наясно за тъмната си страна. Умеят да се залъгват и ние, околните, ги приемаме за, общо взето, свестни, търсим вината у други. Само че хората имат желания. Както казва Махариши, в човешкото същество винаги е заложено да иска повече и това желание те води към истинската ти същност. Всеки открива пътя си в крайна сметка. Важен елемент от сценария на Синьо кадифе ми хрумна насън, но не си спомнях съня в продължение на известно време. Представете си ме как отидох в студията "Universal" на другия ден, след като бях сънувал незапомнен сън. Трябваше да се срещна с един човек и влязох в стаята на секретарката. До бюрото ѝ имаше или канапе, или стол и тъй като човекът не бе готов още да ме приеме, седнах на това място да почакам. И както си седях, си спомних съня си, помолих секретарката да ми даде лист хартия и молив и записах тези две неща от съня: полицейско радио и пистолет. Това ме отключи.

blue-velvet7

Винаги съм казвал, че не се опирам на нощните сънища – аз обичам да сънувам през деня, с отворени очи. Но все пак ми допада логиката на сънищата. В тях всичко може да се случи и е закономерно. С Ричард Рот отидохме и представихме идеята за Синьо кадифе на негов приятел в "Warner Bros.". Разправих му за намирането на ухо в поле и някои други моменти от историята, а човекът се обърна към Ричард и попита:

– Той измисля ли си ги тези неща?

Написах два варианта на сценария и показах на господина от "Warner Bros." втория. Никак не го хареса. Каза, че бил ужасен. Имах адвокат, който не ме осведоми, че с разказа си на Синьо кадифе пред служител на "Warner Bros." го пускам в обръщение и че ако си искам правата над сценария обратно, трябва да предприема действия. Сам не знам какво точно се случи – за мен това е истински сюжет на ужасите. Отидох в Мексико и направих Дюн, като през всичкото това време си мислех как имам сценариите за Синьо кадифе и "Рони Рокет", убеден, че ми принадлежат. Щом нещата около Дюн се уталожиха, седнах с Дино и Рик Ничита и някак си излезе наяве фактът, че "Warner Bros." притежава сценария за Синьо кадифе. Само дето не умрях.

Дино взе телефона и се обади на шефа на студията. Разправя се история как Люси Фишър тичала по коридора да му каже да не го продава, но тъй или иначе, Дино го взе от тях и с това се приключи. Може да се каже, че той ми го върна, защото ми даде възможност да направя филма и ми осигури права за финален монтаж, но ето как стана, че проектът отиде при Дино. Ричард Рот беше привързан към проекта, но в крайна сметка реши, че най-добре е да остави нещата в ръцете на Дино. Все пак Ричард бе включен като изпълнителен продуцент на филма и даде своя принос. Именно той измисли названието "Слоу Клъб", където Дороти пее.

blue-velvet

Фред Карузо беше продуцент на Синьо кадифе. Много харесвам Фред. Има хора, които просто с маниера си на говорене ти създават усещане за сигурност, и Фред беше точно от тях. Винаги е успявал да ме успокои с думи. Вярно, често ми казваше: "Не знам какво правиш", но беше добър продуцент. Отидохме в Уилмингтън. Дино правеше 13 филма в момента и моят беше най-ниската резка на тотемния стълб, но прекарахме чудесно. Нямаше филм с по-малък бюджет на терена, ала Синьо кадифе бе като пренасяне от ада в рая, защото имах огромна свобода. Дори когато се наложи бюджетът да бъде съкратен, не бях принуден да се откажа от нищо – просто минах по обиколен път.

По онова време нямаше чак толкова много правила – днес са далеч повече и е трудно да намалиш финансирането. Изходът е или да се простиш с нещо, или да ти се запали главата от сметки. Всички се забавлявахме и станахме много близки помежду си. Вечеряхме заедно, виждахме се всеки ден, всички се задържаха за дълъг период от време – днес вече не става така. Хората идват, свършват си работата, отиват си – няма такива глезотии като вечери заедно. Не знам кое доведе до такава промяна. В наши дни напрежението е неописуемо. Просто ме убива, казвам ви го. Днес снимките трябва да стават по-бързо. При Синьо кадифе ги започнахме през май и продължиха чак до Деня на благодарността. Свърши времето на подобни дълги снимачни периоди.

/Дейвид Линч/

 

 

 

cover-kutdreamКът за мечти (превод Надя Баева, 624 стр, цена 33 лeва) е в книжарниците

онлайн