Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Casa Libri
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Casa Libri

"Често ù се струва, че не мисли самостоятелно, а е само свидетел на собствените си мисли." – да, усещането е близо до това да наблюдаваш Света (и Светът да наблюдава Теб) през двоен прозорец... Познато чувство за главната героиня в романа Двоен прозорец (удостоен с Европейска награда за литература 2017) на исландската писателка Халдоура Тородсен – нейната героиня е исландска вдовица, "подредила старостта си преди да навърши седемдесет", така че изнизващия се през двойния ù прозорец Свят да не я изненада вече с нищо ново и неочаквано, но... както самата тя споделя: "Нищо в живота не е като единствено дете, нищо няма един-единствен смисъл" – повече за скритите мисли и смисли ще разкаже на 14 май в Casa Libri самата Халдоура Тородсен, а дотогава...

 

 

Прокашля се и припява на песента

по радиото, за да изпробва гласа си

 

Ръцете ù трепкат ли, трепкат. Ръцете ù не бива да спират. Природата начаса изтръгва с корените онова, което не работи. Куките за плетене потракват в тихото жилище. Подобно на китайска еолова арфа. Ръкавици с пръсти, украсени със западнофиордски рози, панталони с две връзки, шалове. Когато тишината те докара до лудост, най-добре е да се потопиш в музика. Но сега тя изключва апарата, струва ù се, че е измамена. Единственото, за което се моли, е малко почтеност и честност, с които е добре да се плете. Благословени да са ушите.

Подреди старостта си преди да навърши седемдесет. Продаде голямото жилище и си купи това малкото. Остави една кола товар, когато се премести. Това бяха вещи, полепнали по нея през дългия ù живот подобно на морски жълъди. Тук в жилището всичко ù е мило. Книги, картини, мебели, купувани в далечното минало с Гвюдион, датска мода, която изглеждаше тогава революционна. Тенденция в интериорния дизайн, разтърсила стария свят. Застрашила християнските ценности и обществения строй. А сега само дебнеха оставеното след смъртта имущество на бабички като нея. Трябва да се организира старостта, докато човек е все още с всичкия си.

 

Пили си ноктите, първо на лявата,

после на дясната ръка


Съвсем не ù е все едно как се обръщат нещата и е силно загрижена младите да преминат невредими през всичко това и да си намерят някого, за да му се радват и да се чувстват добре. Мисли, че е успяла вече да отдели плявата от зърното и е готова да помогне, но кой иска да придобива отдавна остаряло знание от една стара жена? Когато е постигната перфектната перспектива, панорамната платформа се премества на друго място. Извън хватката на настоящето времето иска едно и също, то да бъде винаги ново.

Днес е неделя, свещената обедна супа със синовете и техните спътници. На най-малките деца е разказвала приказки, сега те вече са ги надраснали. Така се опознаваше с малчуганите. Те слушаха като омагьосани за Кидхус, Хлинур царския син и Червената шапчица. Поглъщаха приказките с отворени усти, съсредоточени. Тя самата помнеше това опиянение на детството. Децата влизат в приказките, без да се страхуват от въображението си. Знаят по инстинкт, че се нуждаят от тях, че те ги напътстват във вътрешния им живот. И още щом я видеха, започваха да настояват да им ги разказва. Но идваше и денят, когато те, макар и на различна възраст, започваха презрително да отхвърлят приказките ѝ, изгубваха интерес към тях.

heartan

Младежите в семейството понякога я търсеха за неща, които не можеха да обсъждат с родителите си. Хората от средното поколение вече са оформили и затвърдили своите виждания за живота. И разглеждат всеки появил се проблем на светлината на собствената си свещ. Това се променя през по-късния спокоен период на възприятията. Преминаваш през чувствителните младежки години с широко отворени приемни устройства, за да попиеш в себе си новата и променена култура, която трябва да намери израз в живота ти. Така придобиваш спокойствието, необходимо ти за работата, чрез която да се оформиш и утвърдиш. Само няколко десетилетия са ти отредени за работа. Хората от средното поколение са заседнали в своето време и не виждат собствената си сянка, собственото си творение, за това са нужни нови младежи. Старостта не е толкова вързана за интересите и изгодата. Младежите и старците биха могли да говорят едни с други, но настоящето не предлага голямо общуване между поколенията.

Често ù се струва, че не мисли самостоятелно, а е само свидетел на собствените си мисли. Мисловен свидетел. Новите мисли прилежно подрежда при онези предишните, съобразно вградената в ума ѝ система за разпределение. Не е нужно да ги поставя на местата им, те сами намират пътя дотам, също както рачетата намират пътя до морето, след като са били изхвърлени на брега. Понякога обаче става късо съединение. Когато новата мисъл е свързана с някаква стара бъркотия със свое значение и история. Тогава историята променя значението си и се осъзнава като пренаписана. Тя все още има какво да научи. Изписва в ума си купища тетрадки, когато свърши с плетенето, и надрасканото оставя следи в жилището, като онези, оставени от Гретел, за да намери пътя към къщи.

Нищо в живота не е като единствено дете, нищо няма един-единствен смисъл. Тя чете отново текстовете, които е чела преди много години. Приема семенцата, попадали някога на камениста и неплодородна земя. Сега почвата е съвсем нова. Онова, което преди е било неясно или потулено в тъма, изведнъж е станало очевидно и просто. Въпреки че говори няколко езика, тя се чувства в свои води само в майчиния си. В останалите езици е чужденец. Като индианец в каубойски филм. Независимо дали ù харесва, или не, тя живее в този древен исландски език. В живота ѝ революцията за запазване на езика вероятно е била много по-съдбоносна, отколкото демократичната или техническата революция.

 

В този северен мраз е по-добре да чуваш лошо


Замесва ръжено брашно с вода и прави меко тесто, което напомня на глина или пръст. Макар страстите да са намалели, тя има своите мигове на удоволствие, палачинка с масло и кашкавал, неизменно всяка сутрин. Не възнамерява да разточва, просто няма вече рамене за това. Оформя корите с ръце, така ще станат по-дебели. Излиза на балкона и оставя огъня в газовия грил да раздуе тестото и да го изпече. О, палачинки!

В кафетерията отново всичко се повтаря. Пак тази аналогия. Струва ù се, че отново разпознава седящите там момчета. Същите човешки типове, които играеха такава роля в младостта ѝ. Ето ги, отново оживели! Добре поне че маниерите и гласовете им не са същите. Яки момчета и няколко пищящи момичета край тях, момчетата повече влюбени един в друг, отколкото в девойките. Тя е добила дарба за предсказване: от този ще излезе нещо, този ще се провали. За момичетата е по-трудно да гадае, те са съвсем нови в играта. Овладява се, да не започне сега да ги предупреждава за някои добре известни опасности, от това полза няма. Те трябва сами да паднат в блатото, да ожулят собствената си кожа. Слава богу, те си мислят, че историята на човечеството започва с тях, че това, което се е случвало досега, е било просто някаква грешка. Това е добре, иначе ще изгубят кураж и хъс. Те имат работа за вършене. Дали биха усетили, че истината все повече се отклонява от това, в което вярват?

 

Смях се носи от долния етаж

 

Донесоха ù купчина писма, беше ги писала на Симон. Чете написаното на вътрешната страна на пликовете. Играеха си да пишат там неща, които не бяха предназначени за никоя пощенска служба:

" – тук – под слънцето – на третата планета – на каменния остров – веднага ще ме намериш – ще съм в червената рокля". Говореха си подобни глупости шейсет години. Сега роднините ѝ искат да се запише за екскурзия из южните страни с други възрастни граждани. Често се бяха опитвали да я изпратят на такава екскурзия. Мислят си, че ще ù е добре, ако избяга от живота си. Би било интересно и поучително да опознае нещо повече от пасбищата на родната страна. Направи го. Но никога не видя слон, нито пък кенгуру. Никога не отиде в Африка, освен в мислите си, няма и да се изкъпе в Ганг. Много са удоволствията, включително и тези на една ръка разстояние, които бе пропуснала. Те никога няма да станат нейни, а по всяка вероятност не и на онези, които се щурат по света, преследвайки ги. Губивреме. Каква тъжна дума, да погубиш времето!

Равносметките на миналото, проблемите на бъдещето – това вече не я засяга. Важни са откритията на мига, гръмотевичните облаци, вулкани, бури, лавини. Иначе е все едно, че нищо не се е случило.

Иска да докаже, че някога е живяла. И се засилва за поредния опит, това ù е в кръвта. Плува в морето от мисли, екосистемата на мислещия човек. Оставя след себе си фини малки водовъртежчета, почти невидими. Хората все по-рядко надигат глави над водата. А на нея ù се е случвало. Мисленето не трябва да върви по течението. Морето на мисленето се подчинява на свои собствени закони. Мисленето раздвижва онова, към което се е насочила. И тези малки и фини водовъртежи ще останат след нея.

doublewin1


***

 

Няма продължително застудяване с листопада, единствено косо падащ дъжд, безкраен дъжд. Струва ти се, че никога няма да спре да вали.

По новините в десет съобщават, че исландската банкова система се е сгромолясала. Страната е на ръба на фалита.

Малцина са навън, а тези, които са принудени да излязат по някаква работа, крият глави в раменете си и гледат надолу към краката си. Децата отсреща стоят пред вратата на детската градина, обърнали са се с гръб към вятъра, искат да влязат вътре. Госпожите още малко ще ги поизмъчват, първо ще си изпият кафето.

Всемирният кораб се клати, претоварен от въздух, от грешни идеи. Говорят, че не е имало нищо зад тези техни числа, само въздух. Как може въздухът да бъде толкова тежък? Отчаяна е от своите сънародници, от онези, които са вземали участие в това, в страната и по света, разрушавали са предприятията, отнемали са препитанието на хората. Смукали са и са смукали с любезното разрешение на исландските власти.

С посърването на света около нея сънищата ѝ стават все по-ясни. Невинаги знае кое е сънувала и кое ù се е случило наистина. Понякога сякаш току-що е подала носа си на повърхността, излизайки от извора на сънищата, отдъхва си на брега и се озърта за ориентири. Стряска се, когато усеща, че сънищата се смесват прекалено много с ежедневието. Започва да се страхува за себе си. Ясното съзнание е последното ѝ спасително въже. Бои се от объркания ум. Проблемите на нацията я връщат към реалността и тя отваря широко очи.

Акциите падат в есента като листата от дърветата. Илюзиите рухват за един ден, сблъскват се с действителността с гръм и трясък. Грешните идеи се разлитат по безлюдните улици, макар и не така поетично, както есенните листа, и дума не може да става за лирика.

 

Крушката във вестибюла е гръмнала

 

Ред преди всичко. Заела се е с годишника. Записва дните за баня, часовете за хранене, датите за срещи, различните събития, починалите познати. Занимава се с тази книга през целия ден. Годишникът е своеобразен компас и допълнителна памет. Случилото се през деня изисква все повече място. Тя разчиства поетапно, по една стая всеки път. Готви рядко. Все още приготвя палачинки. Облича се бавно, дреха по дреха, не слуша снахите, които искат да я натъпчат в удобен домашен анцуг, който е толкова лесно просто да метнеш в пералнята (както те казват).

Не, тя има стил, трябва да го поддържа, иначе никой няма да я забележи.

Дали да се обади на Балдур? Вдига слушалката, набира номера, колебае се и затваря. Има намерение да го помоли да изхвърли боклуците от килера, да се оправи с натрупаните там картини. Да ги махне или да ги продаде. Беше ли се обаждала? Не, не беше. Обажда се.

– Мамо! – казва Балдур мило, но малко уморено. – Обаждаш се за втори път.

– Тъй ли, аз съм малко... Седя тук... прочетох нещо интересно за мравките работнички.

– Какво?

– Да, винаги съм си мислила, че те са просто програмирани, но, знаеш ли, ако царицата не се грижи достатъчно за техния геном, понеже те трябва да са в родствена връзка с нейното поколение до трето коляно, те вдигат въстание.

– Казваш нещо ново.

– Да, ако не участват в това общество, правят революция.

– Да, това ли искаше да ми кажеш, мамо? На работа съм, нали не си забравила, ще дойда през уикенда да видя това с килера.

– Да, да, аз всъщност го знаех това, хм... даже има примери за индивиди, отделни мравки работнички, които въстават, но, естествено, най-често ги убиват.

– Много интересно, хайде, доскоро!

– Да, довиждане!

"Повредена грамофонна плоча – мърмори на себе си, докато затваря телефона, – то и грамофонните плочи са измрели. Динозавър, динозавър в космическа ракета".

Дълго време ù трябва да се ориентира, след като се събуди. Струва ù се, че някой я е затиснал. После усещането отминава. Това е Етли, бабката, която ходи върху нея нагоре-надолу рано сутрин. Тя раздвижва схванатите си крайници. Става внимателно, за да преодолее замайването. Сутрешните болки я държат до обяд. Прочита за смъртта на Кристин във вестника. Очевидно ù е писано да погребе целия семеен клуб.

Душата ù се стопля, като срещне по погребенията свой връстник, който все още не е сенилен. Невидими връзки свързват хората, били по едно и също време на земята. Колкото и различни да са. Преди години вероятно би минала покрай тях, без изобщо да им обърне внимание. Сега изпитва съчувствие към всички тези нещастници, те всички са свързани от едно и също призрачно време. Общо споделена слепота, предшествана от общо споделеното им виждане.

Въпреки различните обстоятелства тези хора са си получили варената риба за обяд преди новините и прогнозата за времето. Облекли са си леденостудените силонови ризи, сложили са си коланите за корем и им се струва, че всичко е трябвало да бъде именно по този начин. Мозъчните им станции преди време са били настроени на вълната на студената война. Те помнят борбата на работническата класа във вихъра на инфлацията, помнят, когато всички започнаха да строят, помнят радостта от домакинските уреди и пластмасата формика. Сега тяхното време е отминало, но продължава да работи в своите творения...

 

 

 

cover-dvoen-prozoretsДвоен прозорец (превод Айгир Сверисон, 88 стр, цена 10 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded


Срещата с Халдоура Тородсен през Двоен прозорец е на 14 май в Casa Libri | ул. Цар Асен 64 | 19:00

"Там, откъдето гледаш ти, никой друг не гледа" казва един от героите в разказа Преди бурята (четете го по-долу) и тези думи чудесно описват какво е усещането за дебют на литературната сцена, какъвто прави Николай Ценков със сборника разкази Човекът, който продаде морето12 контрастни истории, които ще ни разходят от крайбрежната алея в Малага (в Преди бурята), през площадите на Катания, жежките улици на Джакарта, баровете и кафенетата на Дъблин и Виена до сокаците на стария Созопол, но в компанията на един вечно-обединяващ Герой... Морето – онова море, което "щеше ли да съществува за теб, ако не го виждаше точно по начина, по който само ти го виждаш?"...

 

 

Преди бурята


Времето подир залеза оставяше крайбрежната алея в Малага почти пуста за час или два в късната есен. Едни от малкото, които вървяха мълчаливо по тротоара, бяха двама мъже в елегантни костюми с класическа кройка, каквито се носеха още преди войната. Единият бе видимо по-възрастен, дребен и плешив старец с грубо лице на тореадор, а спътникът му – едва прехвърлил трийсетте, имаше заоблено тяло във форма на круша, завършващо с очила вместо с дръжка.

Старият вдигна бастуна си и посочи една пейка, обърната към водата. Мъжете свалиха саката си и седнаха.

– Морето е бурно. Виждаш ли как вълните прескачат една върху друга? – заговори дребното старче.

– Не, Хосе, не е бурно морето. По-скоро вълните се настигат и заедно продължават спокойно към брега.

– Казвам ти, че времето се разваля. Слушай ме – настоя по-възрастният.

– Ако беше така, птиците щяха да го усетят и нямаше да кръжат над водата.

– Ама те не кръжат, просто са хванали въздушното течение, за да изпреварят бурята.

seame

– Виждаш ли ги тези с лодката? Май са тръгнали към острова отсреща?

– Виждам, Хулиан, но не е много мъдро от тяхна страна предвид бурята, която идва.

– Стига глупости. Когато бях на шестнайсет, излязох за първи път с лодката на баща ми в хиляди пъти по-лошо време.

– Защо ти беше?

– Исках да се харесам на едно момиче. Затова я заведох на острова. От върха му залезът се вижда по съвсем различен начин.

– И така да е, но пък там духа ужасно. Никога не бих завел момиче при този режещ вятър.

– В онази привечер вятърът свиреше толкова приятно. Когато има облаци, небето не ти ли прилича на огромно одеяло?

– Не, прилича ми на пяната от изкипял каймак.

Двамата замълчаха. Старият извади цигаре и запали, а другият свали очилата си и започна да ги почиства с вратовръзката си.

Хосе, от четвърт час седим на тази пейка и имам чувството, че не гледаме една и съща картина...

– Виждаме различно. И всеки от нас е прав.

– Щом и двамата сме прави, как може да има безброй истини за едно и също нещо?

– Дори и двамата да казваме едно и също... то пак няма да е същото.

– Можеш ли да го обясниш?

– Съвсем лесно. Морето щеше ли да съществува за теб, ако не го виждаше точно по начина, по който само ти го виждаш?

– Предполагам, че не.

– Както и никой не може да чува вятъра по начина, по който го чуваш точно ти.

– Така е – съгласи се младият мъж.

– И никой не може вместо теб да мисли острова като мястото, на което си завел твоята девойка преди петнайсет години, нали?

– Не и по този начин.

– Виждаш ли – там, откъдето гледаш ти, никой друг не гледа. Никой не може да те замести в тази работа.

– Коя работа?

– Да създаваш всеки миг своя живот.

– Това ми звучи като доста самотно занимание.

– И отговорно – добави старият.

– Сигурно само Бог знае цялата истина за нас.

– Съмнявам се, че Бог е много рационален. Според мен той вярва на всички ни. Хайде да се прибираме, идва буря.

see1

 

* * *

 

– Добра вечер, професор Ортега. – Един минувач поздрави дребния старец, който му отвърна, повдигайки шапката си.

– Побързайте, идва дъжд – посъветва ги непознатият.

– Да, да, прибираме се. Скрийте се и вие.

– О, не, в никакъв случай. Точно сега мисля да изляза с лодката до острова. Хайде, довиждане, побързайте.

Първите капки дъжд бяха тежки и шумни. Бързо след тях пороят, идващ откъм морето, хвърли водната си завеса върху сушата. Старецът и младият му спътник успяха да се доберат сравнително сухи до един навес на тротоара.

– Кой беше този, Хосе?

– Не знам, не помня – отговори професорът.

– Защо го поздрави тогава?

– Просто привичка.

– Странна птица – защо ли му е да плава с лодка в тази буря?

 

 

 

cover-chovekyt-koito-prodade-moretoЧовекът, който продаде морето (112 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Николай Ценков и с Човекът, който продаде морето е на 13 юни в Casa Libri – 19:00

 

онлайн