Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: CineLibri
A+ R A-
Списък на статии по етикет: CineLibri

Помощ, простете

Неделя, 03 Февруари 2013г. 19:49ч.

"Бях обичал, щях да обичам отново, но се надявах да мина и без любов" – това казва Октав (алтер-его героят на Фредерик Бегбеде от 9,99 лв.), докато се преквалифицира от рекламист в ловец на модели в Русия в романа Помощ, простете... и хлътва самоубийствено по 14-годишната золотая девочка Лена Дойчева. Дали любовта трае три години, Октав едва ли знае, но ето я и неговата изповед пред отеца от православния храм Христос Спасител в Москва...

 

 

В годината, когато навърших четирийсет години, напълно откачих. Преди това, като всички останали, се правех на нормален. Истинската лудост се проявява, когато социалната комедия приключи. Това се случи след втория ми развод. Бяха ми останали още малко пари и напуснах страната. Бях обичал, щях да обичам отново, но се надявах да мина и без любов – това "нелепо чувство, придружено от непристойни движения", както казва Теофил Готие. Впрочем бях зарязал всички твърди дроги, не виждах защо любовта да бъде изключение. За първи път от раждането ми живеех сам и се надявах известно време да се възползвам от това. Вероятно приличах на моята лишена от структура епоха. Признавам, че е отвратително да се живее без гръбнак. Наистина не знам как се справят останалите безгръбначни. Израснах в разделено семейство, преди да разделя и моето. Нямах нито родина, нито корени, не бях привързан към каквото и да било, освен към едно забравено детство, чиито снимки звучаха фалшиво, и към един лаптоп с безжичен интернет, който ми създаваше илюзията, че съм свързан с останалия свят. Върховната свобода за мен бе амнезията; в днешно време тя е много разпространена болест. Пътувах без багаж и наемах обзаведени апартаменти. Мислите си, че е кофти да се живее сред мебели, които не сте избирали? Не съм съгласен. Истински кофти е да прекарвате часове в магазина, колебаейки се между различни видове столове. Не се интересувах и от коли. Мъжете, които постоянно сравняват обема на двигателите си и губят ужасяващо много време в изброяване на различни марки, са просто жалки. Четях джобни издания, като подчертавах някои изречения с химикалка, преди да захвърля и двете в кошчето (книгата и химикалката). Опитвах се да не пазя нищо другаде, освен в главата си. Имах чувството, че съм задръстен от предмети, но май и от мисли, които като че ли заемаха още повече място. Старите ми телевизори бяха струпани в кашони, в един склад с ламаринен покрив в покрайнините на Париж. Задрасквах изминалите дни в бележника си като някой затворник, който дълбае черти на стените на килията си. Тъй като вече не четях френски вестници, научавах новините със седмици закъснение. "Виж ти, Еди Баркли умрял!" По цели седмици не излизах никъде, свързвах се със света единствено чрез сайтове за лекарства или за секс. През 2005-а не ядох нищо. Вярвах, че съм се освободил от миналото както се зарязва жена: подличко, без да застанеш очи в очи с нея. Въобразявах си, че съм гражданин на света. Възприемах Европа като древна забележителност, която може да бъде разгледана без екскурзовод, само с помощта на джобен джипиес – черна кутия, от която се разнася строг женски глас: "След 500 метра завийте надясно". Пишех пощенски картички, които не изпращах. Трупах ги в кутия за обувки, заедно с онези, които ми връщаха с печат: "Лицето вече не живее на посочения адрес". Не ми се щеше да тъгувам, но човек не може да забравя по поръчка. Не знам защо ви разказвам всичко това. Всъщност бих искал да ви разкажа как разбрах, че тъгата е необходима.

 

Дори професията ми не беше сериозна: ловец на таланти – звучи патетично. Плащаха ми, за да открия най-красивото момиче на света, а в Русия имах огромен избор. Понякога изпитвах чувството, че съм паразит, контрабандист или сводник; лешояд, който се храни единствено със свежа плът; капитан Ахав, чийто бял кит се нарича Миряна, Люба или Варвара. Професионалното ми бъдеще зависеше от няколко мерки, от някоя обиколка на гърдите, тънка талия или палав профил. От пръв поглед можех да различа непокорното носле, сластната уста, изпъкналото чело, скритата в пашкул копринена буба. Търсех точното съотношение между раздалечеността на очите и дължината на шията, съвършеното противоречие между безсрамието на напъпилата гръд и невинността на крехката ключица. Красотата е математическо уравнение: например разстоянието от основата на носа до брадичката трябва да е същото като от горната част на челото до веждите. Съществуваха определени норми – като "златното число" (1,61803399), което представлява височината на Хеопсовата пирамида, разделена на половината от основата ù. Ако разделите височината си на разстоянието от земята до пъпа ви, трябва да получите въпросното число, което следва също да е равно на разстоянието от земята до пъпа ви, разделено на разстоянието от пъпа до върха на главата ви. Иначе не ставате за чукане.

 

Ежедневието ми беше простичко: спане до късно, замаяно ставане към два следобед, кастинги и фотосесии, раздаване на визитни картички вечер. Пример за подражание ми бе Доминик Галас, прочутият французин, който през 1987-а бе открил Клаудия Шифър в някаква дискотека в Дюселдорф. Бе излязъл в пенсия на 43 години и го срещнах на плажа в Сен Бартелеми – готин тип, по-скоро добре запазен за човек, който не е спал двайсет години. Професията ни на естетически вербовчици е трудна – колко пъти бях вярвал, че съм попаднал на рядката перла, на бъдещата звезда, на извивките на столетието, за да установя, приближавайки се, че създанието е повехнало, пъпчиво, тлъсто, че брадичката ù е скосена, прасците ù се подуват, косите ù падат, сутиенът ù е празен, а коленете ù се извиват навътре? Галас често повтаряше следната сентенция (на Оскар Уайлд, но наобратно): "Не се доверявай на първото си впечатление, то винаги е неправилно". Клаудия Шифър не приличала на нищо, когато я видял да подскача на някакъв немски дансинг. Била висока тевтонска талпа като хиляди други, с четвъртити като зъбите ù рамене. Но той видял в нея потенциала на новата Бардо. Подобно на Гиа, грузинския вербовчик, който откри Наталия Водянова в Нижни Новгород, или на арменеца Тигран, който контролира набирането в Москва, той притежаваше набито око, поглед за нещата и необходимите връзки. Човек не става току-така откривател на модели: трябва да се надушват добрите предложения, да се поддържат контакти и да се спазват определени правила, най-важните от които са следните шест:

1. Не злоупотребявай сексуално с момичетата (освен ако те не го желаят).

2. Никога не искай телефона на момиче, което вече има договор с Гиа или Тигран.

3. Винаги се движи с кола с шофьор и телохранители.

4. Никога не заговаряй момичета, които нощем носят слънчеви очила.

5. Не докосвай кокаин.

6. И най-вече, никога не се влюбвай.


begbe2


Фотогеничността е истинска загадка. Някои фантастични на живо момичета на снимка не приличат на нищо. Тогава най-добре ги изчукай и никакъв договор. Най-страхотните момичета не улавят светлината, докато някаква случайна мацка с кръгъл нос и хлътнали очи може да се окаже доходоносна, ако притежава божия дар да бъде обичана от камерата. Въпрос на костна система и индивидуалност, на сенки по бузите, на волева брадичка, на меланхолия или първичност в излъчването. Затова никога не излизам без добрия стар полароид. Цифровите апарати изравняват неравностите, дигиталното омазнява косата. Корин Дей открива Кейт Мос за първата ù сесия в "The Face", попадайки на моментна снимка, заснета от Сара Дукас от лондонската агенция "Сторм", която срещнала Мос на летището в Ню Йорк. Тогава малката англичанка била на четиринайсет години и мечтаела да стане стюардеса. Сега тя печели 30 милиона лири годишно (а нейната агентка взема 10 % от всичко, понякога нощем я сънувам!). Не знам дали днес на Кейт Мос ù се случва да пътува с пътнически самолет.

 

В работата си трябваше да знам кое им го вдига на пичовете. Момичетата, които карат жените да пазаруват, са онези, които възбуждат съпрузите им. А мъжете в началото на XXI век се възбуждаха от непорочността. Всички искаха непорочност, вероятно защото се намираха за отвратителни. Мъжете вече биваха привличани единствено от детската физика, вследствие на което жените се правеха на розови момиченца. Никога не съм се доверявал на мъже, които се появяват на публични места с хлапачки – те или са измамници от Сен Тропе, или са прикрити хомосексуалисти. Фукат се с тях като автомобилисти зад волана на новото си спортно купе. Във времето, когато красивата жена се бе превърнала в трофей, някои събирания приличаха на конкурси за дакели – печелеше този, който доведеше най-свежото зверче. Мъжете сравняваха телата на придружителките си, цвета на очите им, аромата на косите им и дължината на поводите им.

– Виж младата ми годеница със светлосините очи.

– Ти пък само погледни моята порцеланова кукла с извитите мигли.

– Много е стара. Да не си си забравил очилата?

– Твоята е като баба ми, пардон, като дядо ми. По-добре забий малката ù сестра.

– А пък дъщеря ù на твоята сигурно е по-готина.

– (Смехове.) Добре, че тези патки не говорят френски!

– Бягай, целуни я по бузката, като избършеш с брадата си част от грима, ще блесне бебешкият ù тен.

– Млъквай, че се влюбвам.

– Мога да ти отстъпя всичко, но не и нея.

– Не искам б. у. („втора употреба" на руски жаргон).

Жените също постоянно се преценяваха една друга, като проститутки на тротоара.

– Гърдите ми са по-големи от твоите!

– Да, но моите са истински!

 

Навсякъде претегляха телата като на пазарска сергия. Всички искаха да са неповторими, но в действителност всички желаеха да приличат на една и съща корица на списание. А чувствата по никакъв начин не влизаха в сметката. Хората мислеха, че се влюбват, а всъщност се подчиняваха на поредната кампания на Гес. Бяхме навлезли в епоха на сексуалното бездушие. Естествено, аз не познавах други времена, което прави всякакво сравнение трудно, но не вярвам човешките същества някога да са били толкова завистливи. Откакто егоцентризмът се бе превърнал във водеща идеология, хората напълно бяха луднали. Рекламните специалисти, които определяха световната мода, разполагаха с безпрецедентна в историята ударна сила. Годишните инвестиции за рекламно място биха премахнали десет пъти глада по света, но се считаше за по-наложително да се вадят нови и нови лица, за да могат луксозните марки да останат в top of mind на гладуващите. Философът от Карлсруе Петер Слотердийк бе нарекъл тази система "дезиризъм без граници". Ако групата "Конде Наст" им бе предложила, мисля, че огромното мнозинство млади дезиристи биха приели да си обявят нова война заради една публикация в следващия брой на "Вог".

 

begbe5

 

Това бе епоха, в която единствената утопия беше физическа. Телевизионният сериал, който най‑добре обобщаваше първото десетилетие на XXI век, се наричаше "Клъцни/срежи". Двама пластични хирурзи от Маями обясняваха следното на своите клиенти: "Ако спрем да се борим за съвършенството, по-добре да умрем". Някои от диалозите в сериала ги знам наизуст. Момиче с писклив глас пее в началото: Make me beautiful. A perfect mind, a perfect face, a perfect life. Любимият ми епизод: третият, когато една дебелана се застрелва в устата, защото доктор Макнамара отказва да ù направи липосукция. Мозъкът на дебеланата опръсква снимките на топмодели, които е закачила в стаята си. Наистина много вълнуваща сцена, с хемоглобинови пръски върху гърдите на Ел Макферсън и панорама върху тлъстия труп, проснат на мокета като някой бял кит на Саут Бийч. Следва кадър на съвършено синьото небе на Флорида, символизиращо отсъствието на всякакво нещастие.

 

Човешкото око е естествено привлечено от правилните черти, гладката кожа и повърхността на устните. Правилният нос улеснява човешките взаимоотношения. Неслучайно наричат гърдите очи – те приковават погледите и насърчават към общуване. Логично е красивите да са по-добре платени от грозните, защото носят повече пари. Явно се налага да си инжектираме ботулинов токсин, за да получим повишение на заплатата, да добавяме по 50 грама във всяка гърда чрез периареоларен срез, за да се издигнем в предприятието, да преразпределяме мастната тъкан в бузите и да увеличаваме челюстта, за да се изкачим по социалната стълбица. Опитайте сами: ще видите, че повече ви се работи с млади и красиви същества, че се чувствате по-добре с хора, които нямат торбички под очите, че по-естествено се подчинявате на хармоничните, гладки, незасегнати от възрастта лица. Външността не просто прикрива истината, тя управлява.

 

Не знам дали имам сърце, но съм сигурен, че имам тяло, което бие. Не съм убеден, че заслужавам прошката на вашия Господ, но изповедта несъмнено ще ми помогне не по-зле от психоанализата, при това ще ми излезе по-евтино. Въпреки постоянното течение вашата огромна, претрупана с икони църква е най-луксозният диван. Открих го през нощта, през една леденостудена нощ, когато, подтикнат от гордостта на пиянството, реших да се опъна на приятелите ми и да се прибера пеша. "След 50 метра завийте наляво" – казваше ми моят механичен приятел, скрит в джоба на палтото ми. Ослепителната пълна луна бе нанизана върху вашата камбанария като курва на клиент. Спрях да се полюбувам на импровизираната гигантска целувчена торта край скованата в лед река. Сенките на крановете очертаваха квадрати по снега – крачех из някаква кръстословица. Дали луната не бе предизвикала прилив в мозъка ми? Не можех да откъсна поглед от вашия масивен събор, който ми напомняше купола на "Инвалидите", където погребали Наполеон, след като се отказал да завладява страната ви. Въпреки настоятелните молби на мис Джипиес, обиколих площада, докато не измръзнах напълно (нали си спомняте, че беше 39 градуса под нулата?). Когато най-накрая плахо се приближих до вашата свещена сграда, каква бе изненадата ми да ви видя да излизате, отче йерохпромандрит, загърнат в дълга, покрита със скреж мантия! Бяхте само помощник-поп, стажант-поп с лош френски, когато ви срещнах на улица "Дарю", а аз бях дописник във Воаси. А сега сте глава на най-голямата черква в Москва! Не знаех, че може да се стигне от улица "Дарю" до Москва, без да се мине през квадратчето Константинопол! Вие не се бяхте променили, но аз – да: заради къдравата ми брада ви отне известно време да ме познаете. После избухнахте в смях и отидохме да се подслоним в преддверието, преди да се уговорим за тази изповед. Спомняте ли си гуляите ни на "Дарю", в руската бакалия, преди повече от десет години? Това ставаше през XX век, когато Църквата ви беше преследвана... Как се казваше хубавката сервитьорка, която пълнеше чашките ни с черешова водка... Олга? А, да, Олга, добра памет имате... Признайте, че малката доста ви привличаше! Една от първите блондинки в живота ми. Спомням си кръглите ù горещи гърди, като излезли от фурната кифлички. Можеше да изпита оргазъм само от зърната, без да се докосва долу, достатъчно бе да ги ощипеш силно и изпадаше в несвяст. Да, митрополите, имах малка история с нея, от която стените на таванското студио се тресяха... Целуваше се като ескимос, потърквайки нос в моя. Много ви обичаше. Трябваше да се ожените за нея, защото нали на православните свещеници им е позволено! А, все още сте ерген? Ха-ха, не е глупав попът! Извинете, шегувах се. Колко се радвам да ви видя отново, отче, след всички тези години! Нищо не е случайно – имахме среща. Нощта, когато се заклех да се видим отново, щях да умра от студ. Оттогава съм като всички останали – нося абсурдна кожена ушанка и водонепромокаем зелен анорак. Мразът е лек срещу дендизма.

 

 

 

begbecover   Помощ, простете (превод Георги Ангелов, 184 стр, цена 12 лева, издателство Колибри) е в книжарниците


Филмът Идеалът по романа Помощ, простете и срещата с Фредерик Бегбеде откриват фестивала CineLibri 2016 5 октомври (Зала 1, НДК, 19:00), 13 октомври (Люмиер, 19:00), 15 октомври (Люмиер, 19:00) и във Варна – 7 октомври (ФКЦ, зала Европа, 20:15)

Никой не се спасява сам

Сряда, 28 Октомври 2015г. 21:21ч.

Творческият и брачен тандем на режисьора (и актьор) Серджо Кастелито и писателката (и актриса) Маргарет Мацантини работи безотказно – тя пише романи, които той превръща във филми. Първо беше Чуй ме, после Да дойдеш на света, а сега идва ред на Никой не се спасява сам – историята на Делия и Гаетано не се различава особено от тези на милиони двойки по света, преживели мечти и разочарования заедно 10 години, но развели се наскоро и превърнали двете си деца в заложници на своята изнизала се любов. Откъсът от Никой не се спасява сам (книгата и филмът, които ще бъдат представени на фестивала CineLibri, 2-11 ноември), обаче, ни връща към онези първи срещи на Делия и Гае, онези мигове на магия, в които всеки търси спасение в другия, защото... никой не се спасява сам, нали!?

 

 

Дните на Делия минаваха в опипване на наднормени кореми и пощипване на затлъстели талии в този кабинет в покрайнините на града, недалеч от малка гара. При всеки профучаващ влак стъклата трепереха, една ябълка падаше на пода. Майка ѝ веднъж дойде да я види. Вдигна падналата ябълка.

Пациентите ѝ бяха деца, затлъстели поради родителска небрежност, жени с проблеми с алкохола. Трябваше не толкова да им предписва диети и да ги вкарва в установени схеми, колкото да ги научи на самоуважение. Делия знаеше, че тялото може да се превърне в неприятел. В кофа за смет, в задръстен умивалник. В пресъхнал кладенец. Сега носеше бяла престилка и се усмихваше. Като някой бивш наркоман, приемащ деца, които се дупчат. Познаваше лъжите на пациентите си. Познаваше болката зад тези лъжи.

Харесваше ѝ там, на периферния фронт. Имаше нужда да се отдалечи от квартала, където беше израсла. С малките кученца, с банките. Сградите от четиресетте години изглеждаха без душа, също като обитателите им. Нищо искрено или полезно за живота не беше открила в къщите на тези мекушави и гостоприемни семейства, които ходеха на нашумелите изложби и на концертите в зала "Аудиториум". И нищо не забраняваха на децата си от страх да не се окажат очи в очи с черните им дупки.

Една приятелка, с която бяха смъркали кокаин два-три пъти в кенефа на гимназията, се беше самоубила. Отишла да гледа "Титаник" с Леонардо ди Каприо от осем часа и към полунощ се хвърлила от терасата. Родителите ѝ си били вкъщи, имали приятели на гости и си говорели под една лампа "Арко" на Кастильони.

Гае идваше от спортната зала в съседство, в същия двор. Някой от залата го бе насочил. Беше се засмял под пещерното си чело. Място за богати особняци. Изглеждаше му абсурдно този център тук, където дребнобуржоазни семейства като неговото съжителстваха с отрепките от новия свят, със скандалите между транссексуални, китайската мафия, продажбата на дрога посред бял ден.

Седна с ръце, отпуснати между разтворените крака. От тавана висеше лампа от оризова хартия. Майка му имаше подобна в спалнята, беше я донесла от едно от пътуванията си.

Серена бе от поколението на ексцентричните антиконформистки, но беше бедна (имаше значение). Като млада се беше дрогирала в продължение на няколко месеца, колкото да хване хепатит. На четиресет и шест претърпя присаждане на черен дроб. Гае се грижеше за нея, редуваха се с баща му. Беше лятото на дипломирането. Учеше с маска на лицето, да не я зарази с нещо (една хрема бе достатъчна, за да я прати на оня свят).

Беше ученик в класическия лицей, един от малкото наблизо. Ходеше с автобус, а на третата година с мотопед, в тази сграда, прилична на казарма, в квартал, който се считаше за по-добър, но съвсем малко се различаваше от неговия. Беше си набавил скромна библиотека от книги на старо, задължителни заглавия – "Сидхарта", "Чужденецът", "Тотем и табу". Имаше много стремежи и сребърен пръстен. Зимно време караше на филми и на екстази (да си пуснеш филм нощем с хапче под езика беше върхът). През лятото свиреше с една група технопсихари и доставяше изстинали пици по домовете.

Движеше се по ръба, в очакване на галактическа трансформация подобно на воините със суперсили от японските анимации, по които си падаше като дете.

Естествено, имаше комплекси. Не можеше да реши дали да се опита да навлезе в по-добрия свят, или да се откаже тържествено. Беше се опитал да влезе в Центъра за експериментално кино, но дори секретарката не му обърна внимание. Взе книжка за шофьор на камион. Почна да обикаля Италия от горе до долу. Червени тегели по магистралата като кръв от диня. Кефеше се да говори нощно време на контролния пункт с другите откачени шофьори като него. Не беше истинска работа, приличаше му на американски филм, на "Конвой".

Беше доволен, обаче имаше колит. Каквото и да хапне, коремът му ставаше като сметище, което бълва газ.

samspasenie3

Отиде да го прегледа нутриционистка.

А стига бе, млада е и направо си е хубава. Само с една златна верижчица под престилката. И стари гуменки "Суперга". Дългата ѝ коса е сплетена на плитки, и лицето ѝ е малко индианско.

– Била ли си в индиански резерват в Америка?

– Не.

– Изглеждаш като излязла оттам.

Но нямаше намерение да забива индианката. Не будеше такива мисли, видът ѝ не подтикваше към нещо такова. А и го болеше коремът. Докато блъскаше боксовата круша в залата, пърдеше като катър, ала не се оправи.

Седеше там, потен, пред нея. Беше облечен с един суичър с отрязани ръкави, много изтъркан и доста як. Изопнал рамене с леко напрягане, за да изпъкнат мускулите, винаги сядаше така. Чувстваше се по-сигурен.

– Легни.

Главата му се оказа под лампата от оризова хартия, подобна на тази на майка му, която сега работеше в една бинго зала.

Делия натискаше корема му с ръце. Разсмиваше го, дявол да го вземе.

– Отпусни се.

Гае стискаше задник от страх да не се изпусне. Нутриционистката го натискаше с острите си пръстчета. Все едно котка ходеше отгоре му. Полазиха го тръпки.

Пак се засмя.

И нутриционистката се засмя.

Той забеляза наниза от зъби в устата ѝ, малки и еднакви. Но несиметрични по краищата, като разядена от плъхове завеса.

Тя веднага затвори уста, сякаш беше направила грешка да се засмее.

Гае се изправи и си облече якия суичър. Прокарваше език по зъбите си зад устните, опитваше се да си представи усещането от онези зъби.

– Май напипа нещо. Тумор ли е?

Тя не го погледна повече. Беше заета да му предписва нещо. Забраняваше му газираните напитки, пицата, пресните сирена. Той я погледна безутешно.

– И какво да ям?

В този момент мина влак. Търкулна се поредната ябълка. Гае я догони и я захапа.

– Ето, това яж.

Беше отхапал голямо парче. Така започна магията.

samspasenie

Първия път, когато правиха любов, Гае си помисли правя го с господа. Почувства се, все едно внезапно се е намерил на небето, но не за да умре, а за да се чука пак и пак. Направо като японски трансформър. Това и правиха месеци наред в кабинета в обедната почивка (докато в съседната зала тренираха тайдзи). Тя го запозна с мюслито, сока от нар и с "Героят с хиляди лица".

Тя беше тази, която му каза махни се от тоя квартал, не ти действа добре, задоволява те само временно, като пицата и бирата. А след това ти остават тежестта и газовете. Не ти дава повече сигурност от някое друго място. Погали го по гърдите. Предпочитам мъже без мускули.

Той престана да взема анаболи и амфетамини. Занесе ѝ да чете нещо, което беше написал (докато чакаше мнението ѝ, си гризеше ноктите до кръв), малки историйки, разказчета от една-две странички най-много. Изгълта "Героят с хиляди лица", почувства се точно като главния герой, спрял на прага. Готов да посрещне изпитанието.

И тя бе готова. Беше умряла и възкръснала. Изправиха се като мокри жребчета. Подадоха си ръка. Излязоха от стаята кабинет.

 

 

 

niknesespsam2   Никой не се спасява сам (превод Вера Петрова, 216 стр, цена 12 лева) е в книжарниците


Филмът Никой не се спасява сам, представен от режисьора Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини е на 5 ноември (Люмиер, 19:00 часа)


На 6 ноември (в Дом на киното, 18:00 часа) имате среща с филма и книгата Да дойдеш на света, отново представени от Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини


И последно, турът на двойката Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини завършва на 7 ноември (в Одеон, 20:00 часа) с представянето на филма и книгата Чуй ме

Живот назаем

Неделя, 01 Ноември 2015г. 15:51ч.

Животът е всичко това, което се случва, докато си правим планове за него, раздвояваме се в избори и си мислим, че създаваме своя идентичност – това важи и за живота на писателя Дъглас Кенеди (който ще гостува на фестивала CineLibri), но лепва идеално като втора кожа и за живота на неговия герой Бен (или филмовото му алтерего Пол/Ромен Дюри) от романа The Big Picture, превърнал се във филма Живот назаем. Откъсът (по-долу) от книгата, която Дъглас Кенеди ще представи лично (заедно с едноименния филм) на 9 и 10 ноември в София, ни връща към онези моменти на кръстопът, пред които животът често ни изправя – да бъдем това, което искаме или това, което другите искат да бъдем, което е и разковничето на неслучайния избор, който Бен/Пол прави, когато убива любовника/фотограф на своята съпруга и взима назаем неговата самоличност и... живот.

 

 

"Каква е тайната, за да бъдеш добър военен кореспондент – пита Кейт Браймър от CNN и сама си отговаря: – Дълбоко състрадание и... да се навеждаш бързо."

Малко класически аристократизъм от Нова Англия също не вреди на имиджа. С изваяните си скули и решителност в трудни ситуации, красавицата с бронежилетката от Нюпорт, Род Айланд напомняше за една друга чистокръвна и юначна Кейт (Хепбърн, разбира се).

"Тя е най-блестящият военен кореспондент от години насам", беше казал за нея шефът на CNN, Тед Търнър, който на два пъти я кани да гостува на него и съпругата му Джейн Фонда в ранчото им в Монтана. Но Кейт, за която се носеха слухове, че имала романтични отношения с интелектуалци мастодонти, като лицето на "Уърлд Нюз Тунайт" по ABC Питър Дженингс и френския режисьор Люк Бесон, рядко имаше възможност да се отдаде на заслужен отдих и да се откъсне от горещите точки на света. За първи път името ѝ се завъртя в медийното пространство след серия ударни репортажи от размирните улици на Белфаст. Оцеля след снайперистки обстрел в Алжир, а сега устремно гонеше наградата "Еми" за безмилостните си, но дълбоко емоционални репортажи от опустошената от войната Босна.

"Работата ми е да наблюдавам най-лошото в човешкото поведение – казва тя на фона на пращенето и пукането на лошата телефонна връзка със Сараево. – За мен истинското предизвикателство е да устоя на изкушението да стана цинична, след като съм видяла такива касапници. Не можеш просто да наблюдаваш войната отстрани, трябва да я преживееш. Затова аз винаги проверявам на място способността си да бъда съпричастна и се опитвам да бъда в тъжна хармония с обикновения босненец, когато светът, който той познава, се руши около него..."

Боже мой! Ето така се печели "Пулицър". Способността да бъда съпричастна?... Тъжна хармония? Не говориш сериозно, нали, Кейт?

 

Винаги е умеела да си прави добра самореклама. Знаеше точно къде да понатисне, за да потръгне кариерата ѝ. Завистливо ли звучи? Да, наистина ѝ завиждам. И винаги съм ѝ завиждал. Особено след като завършихме "Боудън" през лятото на 1978 и (за ужас на баща ми) се преместихме в Париж. Искахме да поживеем известно време като емигранти и макар че баща ми отказа да ме издържа, докато се опитвах да се установя там като фотограф, Кейт разполагаше с прилична сума пари, поставена под попечителство, което ни позволи да наемем удобно апартаментче в Маре. Две седмици след пристигането ни в града тя си намери и работа – хвана се като момиче за всичко в местния офис на "Нюзуик". Три месеца по-късно говореше френски почти без акцент и беше станала асистент-продуцент в парижкия офис на CBS. Осем седмици след това Кейт се прибра у дома една вечер и обяви, че връзката ни е минало и тя се мести да живее при шефа си, началника на офиса.

Дойде ми като гръм от ясно небе. Бях съсипан. Молих я да остане, да даде на двама ни още един шанс. До сутринта си беше събрала багажа и се беше изнесла. Два месеца по- късно и аз сторих същото, като си взех еднопосочен билет за Щатите – не можех да си позволя да задържа апартамента, камо ли да остана да живея в Париж. Бях разорен, след като бях ударил на камък в търсенето на работа. Бях чукал на вратите на всеки вестник и новинарска агенция в града, но успях да продам единствено няколко снимки на някакво долнопробно туристическо списанийце (за мизерните хиляда франка). Просто не успях да си намеря работа.

 

"Снимките ти не са лоши, но не са нищо особено – каза ми фоторедакторът на "Интернешънъл Хералд Трибюн", след като му показах портфолиото си. – И не ми е приятно да ти го кажа, но всяка седмица от Щатите при мен идват шестима като теб, като всеки от тях си мисли, че ще може да си изкарват прехраната тук с фотоапарата си. Но в Париж просто не се намира толкова работа и конкуренцията е жестока."

Когато се прибрах в Ню Йорк, всеки редактор, с когото се срещнах, в общи линии ми каза същото. Снимките ми бяха на прилично ниво, но това явно не беше достатъчно, за да пробие човек в Голямата ябълка.

Преживявах нелек период. Все още не се бях съвзел от внезапния ритник в зъбите, който ми спретна Кейт, продължавах да не си говоря с баща ми, а накрая се озовах в клаустрофобичния апартамент на Морнингсайд Хайтс, собственост на мой приятел, който правеше дипломна работа в Колумбийския университет. Докато отчаяно търсех начин да навляза във фотографския бизнес, се изхранвах, като работех на половин ден във фотомагазина "Уилъби" на Западна трийсет и осма улица. И тогава майка ми почина. Изпаднах в паника. Бях се провалил. За мен нямаше надежда. Когато разгръщах списания като "GQ", "Ескуайър" или "Ролинг Стоун", само засилвах усещането си, че съм загубеняк, защото лъскавите им страници бяха пълни с преуспели мъже на моята възраст. И бях започнал да си мисля, че никога няма да се реализирам като фотограф. Че ще остарея зад щанда на "Уилъби", ще се превърна в служител на средна възраст с побеляла от пърхот коса, за когото най-себеутвърждаващият факт в живота се изчерпва с репликата: "Знаете ли, Аведън пазарува лентите си "Три-X" от мен."

jivzaem2

Паниката, разбира се, си има своя собствена откачена инерция. Докопа ли те веднъж, отказваш да погледнеш на положението, в което се намираш, с нужното спокойствие и безпристрастност. Вместо това се поддаваш на мелодраматизма. Положението ти изглежда безнадеждно. Нямаш ход. Трябва незабавно да намериш изход. И накрая вземаш решения. Много погрешни решения. Решения, които променят всичко. Решения, които по-късно ще ненавиждаш.

Реализация. Реализация. Реализация. От позицията на времето, като погледна назад към онези няколко месеца грижи, които съм имал на двайсет и пет, се чудя защо не съм бил по-малко критичен към себе си и не съм вярвал повече във фотографските си способности. Трябвало е да си кажа, че да гледам света през визьора е от малкото неща, които ми доставя удоволствие да правя; че това е занаят, за усвояването на който е нужно време и следователно не бива да бързам презглава да се добера до най-горното стъпало на професионалната стълбица.

Но когато от малък си възпитан да вярваш, че най-важното в живота е да се реализираш, започваш да си мислиш, че ако не се изкачваш със скоростта, която си мислиш, че заслужаваш, значи очевидно правиш нещо не както трябва. Или пък че не си подходящ точно за това предизвикателство.

Станах жертва на тази самозаблуда. Позволих на алармата на провала да заглуши всяка рационална мисъл в главата ми.

 

Четири месеца след като бях започнал работа в "Уилъби", баща ми ме посети изненадващо, като се появи около обяд в магазина, без да се обади предварително. Почти не поддържахме връзка от смъртта на майка ми и щом ме видя в униформата на продавач (евтино синьо сако с логото на магазина), забелязах как положи неистови усилия, за да сдържи презрението си.

– Дошъл си да си купиш фотоапарат ли? – попитах.

– Дошъл съм да те заведа на обяд – отвърна.

Отидохме в малко кафене на ъгъла на Шеста и Трийсет и втора улица.

– Няма ли да ме заведеш в "Индийският клуб", татко? Или сакото ми те кара да се срамуваш от мен твърде много?

– Правиш се на голям умник, както винаги – констатира той.

– Ясно, сакото наистина те кара да се срамуваш от мен...

– Не ме харесваш особено, нали? – попита баща ми.

– Ами сигурно защото и ти никога не си ме харесвал особено.

– Стига глупости...

– Не са глупости, а факт.

– Ти си единственото ми дете. Не бих могъл да те мразя...

– Но те разочаровах. Разочаровах те в професионален план.

– Ако онова, което вършиш, те прави щастлив, то тогава и аз съм щастлив за теб. Вгледах се внимателно в него.

– Не го мислиш сериозно.

Той се засмя с дрезгав като кашлица смях.

– Прав си – отвърна накрая, – наистина не го мисля. Всъщност мнението ми е, че си губиш времето на това място. Ценно време. Но вече си на двайсет и пет и аз няма да те уча как да живееш живота си. Така че, ако това е, което искаш, няма да кажа и дума повече. Просто искам да възстановим контакта помежду си.

Настъпи мълчание. Поръчахме.

– Но... Ще ти кажа следното. Ще дойде момент, може би след около пет години, когато ще се събудиш една сутрин и ще съжаляваш, че нямаш пари. Ще си се уморил да живееш като беден и ще ти се прииска за разнообразие да поживееш и по-добре, но няма да можеш да си го позволиш. От друга страна, ако имаш зад гърба си степен по право, не само ще можеш да живееш както искаш, но ще можеш и да използваш свободното си време, за да се концентрираш върху онзи вид фотография, който наистина ти харесва. А освен това ще си в състояние да си позволиш най-доброто възможно оборудване, а защо не и да си направиш собствена тъмна стаичка...

– Забрави!

– Добре, добре. Повече няма да ти говоря. Но запомни едно, Бен – парите са свобода. С колкото повече пари разполагаш, толкова по-голям избор имаш. И ако някога решиш да си продължиш обучението, да защитиш степен по право или да станеш магистър по бизнес администрация, ще платя всичко и ще те издържам, докато учиш. Няма да ти се наложи да се безпокоиш за разходите си през тези три години.

– Наистина ли можеш да си го позволиш?

– Разбира се, и ти го знаеш.

Знаех го, но въпреки това в продължение на още цял месец отказвах да поставя на обсъждане пред себе си фаустовската сделка, която ми бе предложил. Беше началото на август. Току-що бях получил четири отказа за работа в различни вестници (дори фоторедакторът на "Прес-Хералд" от Портланд, щата Мейн, ми отказа с обяснението, че се нуждая от повече опит във фотографията). Освен това новият мениджър на "Уилъби" не харесваше аристократичната ми физиономия и от отдела, в който се продаваше "Никон"/ "Пентакс" ме премести на щанда за фотоленти.

 

Един неделен следобед при мен дойде висок и слаб шейсетинагодишен мъж. Поиска да купи шест ленти "Три-X". Докато маркирах поръчката, ми подаде кредитната си карта. Видях името му: РИЧАРД Аведън.

– Вие онзи Ричард Аведън ли сте? – попитах, зашеметен от срещата със звезда от такъв калибър.

– Може би – леко отегчено отвърна той.

– Боже мой! Ричард Аведън! – повторих аз, докато прокарвах кредитната карта през апарата. – Знаете ли, аз съм най-големият почитател на колекцията ви "Тексаски скитници". Удивителни снимки! Точно в момента снимам една поредица на Таймс Скуеър и по подобен начин се старая да използвам същите техники за контраст – това туширане на бяло върху черно, в което сте такъв майстор. Скитници, сутеньори, проститутки, всякакви отрепки. За мен някак не е важно да ги поставя в градска среда като Арбъс, по-скоро ми е близък вашият подход на откъсване на обекта от неговия фон и превръщането на лицето в пейзаж. Но всъщност исках да ви попитам...

– Приключихме ли с това? – прекъсна развълнувания ми монолог Аведън.

Беше като кроше право в челюстта.

– Съжалявам – извиних се с дрезгав глас и му подадох бележката за подпис.

Той надраска името си, взе си лентите и си тръгна, като отегчено поклати глава към дългокраката блондинка, която го чакаше на съседния щанд.

– Какво искаше този? – чух я да го пита.

– Поредният вманиачен любител – отвърна той.

 

Няколко дни по-късно се записах в подготвителните курсове за приемните изпити в Юридическия факултет. Взех изпитите в началото на януари и – за моя голяма изненада – получих високи оценки. По-точно шестстотин деветдесет и пет точки. Този резултат беше достатъчно добър, за да ме приемат в три от топместата в страната, където човек би могъл да завърши право – Нюйоркския университет, "Бъркли" и "Вирджиния". Победа! След всички откази, които бях получил от всякакви забутани вестници. Най-накрая отново се чувствах победителят, който се очакваше да бъда. И убедих себе си, че съм постъпил правилно. Особено предвид факта, че за първи път в живота си наистина направих баща си щастлив. Толкова, че след като му казах, че съм избрал Юридическия факултет на Нюйоркския университет, той ми изпрати чек за пет хиляди долара, придружен от бележка, чието съдържание се изчерпваше в два реда:

"Толкова се гордея с теб! Отиди да се позабавляваш, преди да се захванеш с ученето."

jivzaem1

И така, осребрих чека, напуснах работата си в "Уилъби" и хванах пътя. В продължение на няколко месеца се мотах из Северозапада по Тихоокеанското крайбрежие с една очукана тойота, фотоапарат на седалката до мен, джойнт в устата и музиката на "Литъл Фийт", която гърмеше от касетофона. И в края на това като че извадено от филм лято се отправих обратно към Ню Йорк, продадох колата, прибрах фотоапарата в шкафа и се отдадох на правото. На следващата година, след като си взех изпитите и си осигурих място в голяма фирма на Уолстрийт, баща ми почина. Масивен инфаркт след обилен обяд в "Индийският клуб". Докторът, когото бяха повикали, по-късно ми каза, че баща ми паднал, докато си вземал палтото от гардеробиерката на клуба. Издъхнал, преди да докосне пода.

Парите са свобода, Бен. Разбира се, че е така, татко. Докато не потънеш в работа и не установиш, че ден след ден повтаряш една и съща сутрешна песен: Ривърсайд, Кос Коб, Грийнуич, Порт Честър, Рай, Харисън, Мамаронек, Ларчмонт, Ню Рошел, Пелам, Маунт Върнън...

Сто двайсет и пета улица. Следваща спирка: Гранд Сентръл.

Гласът на кондуктора ме разбуди. Бях заспал, докато пътувахме през предградията. И за няколко объркани мига не бях съвсем сигурен къде се намирам. И как се бях озовал в този градски експрес. Заобиколен от костюми. И сам облечен в костюм. Това не може да е правилно. Сигурно съм допуснал голяма грешка. Аз съм грешният човек в грешния влак.

 

 

 

cover-jivot-nazaem   Живот назаем (превод Невена Дишлиева-Кръстева, 368 стр, цена 12 лева) е в книжарниците


Филмът Живот назаем на Ерик Лартиго, представен от Дъглас Кенеди е на 9 ноември (Дом на киното, 20:30 часа) и 10 ноември (Одеон, 18:30 часа)


Новият роман на Дъглас Кенеди Специални връзки (превод Надя Баева, 480 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Небостъргач

Четвъртък, 25 Август 2016г. 14:14ч.

"Изобщо небостъргачът като че нарочно подклаждаше най-дребнавите хорски импулси." – тези думи на Джеймс Г. Балард идеално описват брилянтния му вертикален 40-етажен разрез на съвременното човечество в романа Небостъргач (откъс от него ви чака по-долу), с който британският писател поставя колкото прецизна, толкова и плашеща диагноза (40 години по-рано) на днешния свят, разкъсван от социални, икономически, политически и расови разделения. Наречете ги социална сатира, антиутопия, (пост)апокалиптични, брилянтни сай-фай алегории или както искате, но романите на Балард (сред които и екранизираните Империя на слънцето, Катастрофа и въпросния Небостъргач) са преди всичко вик за спасение на Душата на Човека – точно като ювелирния Portishead римейк на диско класиката SOS, озвучила High Rise екранизацията на Бен Уитли с Джеръми Айрънс, Том Хидълстън, Сиена Милър и Люк Евънс... или иначе казано – Небостъргачът е построен не за човека, а за неговото отсъствие.

 

 

През дните след удавянето на кучето атмосферата на превъзбуда в сградата постепенно се уталожи, но за доктор Лейнг това относително спокойствие изглеждаше още по-зловещо. Басейнът на десетия етаж остана да пустее – отчасти, според него, защото всички смятаха, че водата е замърсена от умрялото животно. Почти осезаеми миазми витаеха над застоялата ѝ повърхност, сякаш духът на удавената хрътка събираше край себе си всички сили на злост и възмездие, присъстващи в сградата.

На път към факултета няколко сутрини по-късно Лейнг се отби в мола на десетия етаж. След като резервира залата за скуош за обичайната си седмична игра с Антъни Роял, приближи входа на басейна. За разлика от блъсканицата и паниката по време на аварията, сега наоколо бе тихо и почти безлюдно. Дори в магазина за напитки се мяркаше само един клиент. Лейнг бутна люлеещите се врати и мина покрай затворените съблекални и дръпнатите завеси на кабинките с душове. Спасителят, пенсиониран учител по физическо възпитание, отсъстваше от обичайното си място зад трамплините. Явно оскверняването на водата не бе понесло и на него самия.

Лейнг застана върху покрития с плочки ръб откъм дълбокия край, под немигащата луминесцентна светлина. От време на време леките странични движения на сградата под напора на въздушните потоци образуваха предупредителни вълнички по равната водна повърхност, сякаш в потайните дълбини някакво чудовищно създание се поместваше в съня си. Той си припомни как, помагайки на счетоводителя да извади хрътката от басейна, бе удивен от лекотата ѝ. Проснато върху цветните плочки с великолепната си, прогизнала от хлорираната вода козина, кучето приличаше на голяма катерица. Докато чакаха собственичката му, телевизионна актриса от 37-ия етаж да дойде да го прибере, Лейнг огледа внимателно тялото. Нямаше никакви външни рани или следи от насилие. По всичко изглеждаше, че животното се е измъкнало от апартамента, влязло е в случайно преминаващ асансьор и в бъркотията покрай спирането на тока е паднало в басейна, където се е удавило от изтощение. Но тази версия трудно се връзваше с фактите. Цялата авария бе траяла не повече от четвърт час, а куче с подобни размери бе достатъчно силно, за да плува с часове, да не говорим, че в плиткия край просто е могло да се опре на дъното със задните си крака. Виж, ако е било завлечено във водата и после държано под повърхността от чифт здрави ръце...

Удивен от собствените си подозрения, Лейнг продължи да обикаля басейна. Нещо все повече го убеждаваше, че смъртта на хрътката е била провокативен акт, целящ да предизвика ескалация на напрежението. В небостъргача имаше не по-малко от петдесет кучета, чието присъствие отдавна бе повод за дрязги. Почти всички принадлежаха на обитателите на горните десет етажа – точно както повечето от петдесетте деца живееха на долните десет. Взети заедно, кучетата образуваха една прослойка от свръхразглезени расови любимци, чиито собственици не се интересуваха твърде от спокойствието и удобството на съкооператорите си. Животните лаеха по паркингите, където ги разхождаха вечер, и цапаха пешеходните пространства. Неведнъж асансьорните врати биваха опръскани с урина. Лейнг бе чувал Хелън Уайлдър да се оплаква, че вместо да използват своите пет високоскоростни асансьора, водещи от отделен вход на фоайето директно до горните етажи, кучкарите редовно се прехвърлят на другите асансьори и насърчават любимците си да ги ползват като тоалетни.

Съперничеството между собствениците на кучета и родителите на малки деца отдавна бе успяло да поляризира отношенията в сградата. Между най-горните и най-долните нива, централната маса от апартаменти – примерно между 10-ия и 30-ия етаж – образуваше нещо като буферна зона. През краткото примирие след удавянето на хрътката в тази средна секция цареше многозначително мълчание, сякаш живущите там вече знаеха какво назрява в сградата.

Лейнг откри това вечерта, на прибиране от медицинския факултет. Към шест часа секцията от паркинга, резервирана за етажите от 20-и до 25-и, обичайно бе пълна, което го принуждаваше да оставя колата си в секцията за посетители, на около триста метра от сградата. Архитектите разумно бяха зонирали паркинга така, че колкото по-нависоко живее човек (и съответно колкото по-дълго пътува с асансьора), толкова по-близо до входа да паркира.

Съответно обитателите на по-долните нива бяха принудени всеки ден да изминават значителни разстояния до колите си и обратно. Гледката, както бе установил Лейнг, не бе лишена от известна привлекателност. Изобщо небостъргачът като че нарочно подклаждаше най-дребнавите хорски импулси.

balard1 Тази вечер обаче, на влизане във вече претъпкания паркинг, Лейнг остана учуден от толерантното поведение на съкооператорите си. Той пристигна едновременно със своя съсед, доктор Стийл, и по всички правила двамата трябваше да се състезават за последното свободно място, а после да вземат различни асансьори за етажа си. Но ето че вместо това всеки от тях, в демонстрация на пресилена галантност, покани другия да мине пред него. После дори тръгнаха заедно към главния вход.

Във фоайето пред офиса на домоуправителя се бе събрала група живущи и шумно се препираше със секретарката. Инсталацията на деветия етаж още не бе поправена и нощем той тънеше в тъмнина. За щастие, беше лято и се мръкваше късно, но все пак неудобството за обитателите си оставаше значително. Никой от електроуредите в апартаментите им не работеше и границите на отзивчивостта на съседите им от осмия и десетия етаж бързо бяха достигнати. Стийл ги изгледа неприязнено. Макар още да нямаше трийсет, в маниерите си определено клонеше към средна възраст. Лейнг се улови, че гледа в захлас безупречния път, разполовил темето му.

– Тези все се оплакват от нещо – рече поверително Стийл, докато влизаха в асансьора. – Днес едно, утре друго. Не искат да осъзнаят, че за една нова сграда е нужно известно време, докато всичко си дойде по местата.

– И все пак трябва да е доста неприятно да стоиш без ток.

Стийл поклати глава.

– Те постоянно претоварват бушоните с мощните си аудиосистеми и ненужни уреди. Електронни бавачки, защото майките са твърде мързеливи, за да се надигнат от фотьойлите, специални блендери за бебешки храни...

Лейнг едва изчака да се разделят, почти съжалявайки за новооткритата солидарност със своя съсед. По някаква причина присъствието на Стийл го притесняваше и той не за първи път се упрекна, задето не бе купил апартамент над 30-ия етаж. Високоскоростните асансьори бяха истинска благословия.

– Аз пък нямам нищо против децата в блока – отбеляза, когато слязоха на 25-ия етаж.

Зъболекарят вкопчи лакътя му в изненадващо здрава хватка и се усмихна окуражително, показвайки уста като миниатюрна катедрала от полирана слонова кост.

– Повярвай ми, Лейнг. Знам им и кътните зъбки.

 

* * *

 

Осъдителният тон на гласа му, описващ сякаш безотговорна шайка незаконни имигранти, а не собствените им заможни съседи, дойде като изненада за Лейнг. Той познаваше бегло неколцина от обитателите на деветия етаж, сред които една социоложка, приятелка на Шарлът Мелвил, и един авиодиспечер, свирещ в струнно трио заедно с двама свои познати от 25-ия етаж – фин и забавен човек, с когото Лейнг често разговаряше, щом го срещнеше с виолончелото му в асансьора. Но разстоянието водеше до отчуждаване.

balard3

Степента, до която бе достигнало разделението, му бе демонстрирана нагледно още същата вечер. Той се качи с асансьора до 40-ия етаж, за да вземе Антъни Роял за партията скуош. Както обикновено, пристигна десетина минути по-рано, за да поизлезе на покрива. Впечатляващата гледка на бетонния ландшафт го изпълваше с противоречиви чувства. Част от очарованието ѝ твърде явно се криеше във факта, че е построена не за човека, а за неговото отсъствие.

 

 

 

cover-nebostyrgach   Небостъргач (превод Деян Кючуков, 248 стр, цена 17 лева) е в книжарниците


Филмът Небостъргач е в програмата на CineLibri 20168 октомври (Люмиер, 18:15), 11 октомври (Одеон, 18:45), 14 октомври (Дом на киното, 19:00)

Аз и Камински

Понеделник, 26 Септември 2016г. 18:18ч.

"Книгата ми не биваше да излезе преди смъртта му, но не биваше и да закъснява много след нея, а да използва краткото време, когато той щеше да се намира в центъра на всеобщия интерес. Щяха да ме канят в телевизията да говоря за него, а в долния край на екрана щеше да се изписва името ми с бели букви и допълнението Биограф на Камински" – да, това е простичкия бизнес план на арт критика/фрийленсър Себастиан Цьолнер за съдбата на възрастния сляп художник Мануел Камински от романа Аз и Камински (откъс от него ви чака по-долу, а екранизацията му от режисьора на Сбогом Ленин Волфганг Бекер може да гледате на фестивала CineLibri 2016). Наглед също толкова простичка е и литературната игра на немския писател Даниел Келман в измислянето на фиктивна биография (изследвана и разказвана от Себастиан Цьолнер) за живота на съчинено артвеличие (творчеството на Камински е създадено специално за екранизацията на романа от художника Манфред Грубер), докато с всеки нов щрих не става ясно, че полагайки основните цветове на иронията, сатирата и черния хумор върху платното на артвселената, Келман всъщност рисува метафора за картината на света ни в размерите на живота, тук и сега...

 

 

Книгата започваше с непохватните рисунки на дванайсетгодишния Камински: хора с криле, птици с човешки тела, змии и зареяни в простора мечове, в които липсваше дори най-бегъл признак за талант. Въпреки това великият Рихард Риминг, живял две години с майката на Мануел в Париж, включва няколко от тях в стихосбирката си "Думи от крайпътието". Когато избухва войната, Риминг е принуден да емигрира, качва се на един кораб за Америка и по пътя умира от бронхопневмония. Две снимки от детинство показват възпълничкия Мануел в моряшко костюмче, в единия случай с очила, които гротескно уголемяват очите му, а в другия – замижал така, сякаш е изложен на прекалено силна светлина. Не е красиво дете. Прелиствам, а от влагата хартията става на вълни.

Следват символистичните му работи. Рисувал е стотици – непосредствено след завършване на училище и след смъртта на майка си, сам в една парижка квартира, под закрилата на швейцарския си паспорт по време на германската окупация. По-късно изгаря повечето, но и малкото, които остават, са достатъчно лоши: златен фон, несръчно нарисувани соколи над дървета, от които израстват тъпо втренчени човешки физиономии, грубовата конска муха на едно цвете, което прилича на направено от бетон. Кой знае какво го е накарало да рисува такива неща. За миг книгата ми потъна в пяната; искрящата белота сякаш пропълзя по хартията и аз я изтрих. С едно старо препоръчително писмо от Риминг заминава за Ница и показва картините си на Матис, той обаче го съветва да си смени стила, тъй че се връща у дома без успех. Година след края на войната влиза в една солна мина край Клеранс, изгубва водача и се лута цели часове из изоставените галерии. Когато го откриват и изваждат, се затваря вкъщи в продължение на пет дни. Никой не знае какво точно е станало. Но от този ден започва да рисува по напълно различен начин.

Неговият приятел и меценат Доминик Силва му обзавежда ателие, където той работи, изследва перспективата, изграждането на картината и теорията на цветовете, унищожава направени вече етюди, започва наново, пак унищожава и пак започва. Две години по-късно Матис му урежда първата изложба в галерията "Теофраст Ренонкур" в Сен Дени. Там той за пръв път показва, обръщам страницата, новата си серия картини: "Отражения".

kaminski reflektionen

Днес цялата серия бе изложена в музея "Метрополитен" в Ню Йорк. Картините изобразяваха огледала, поставени едно срещу друго под различен ъгъл. Разтваряха се сребристосиви коридори към безкрайността, леко изкривени, изпълнени с призрачна студена светлина. Детайли от рамките или замърсявания върху стъклото се умножаваха и подреждаха в еднакво смаляващи се копия, докато не изчезнеха от полезрението някъде в далечината. На някои от картините, сякаш от недоглеждане, личаха и детайли от самия художник, ръка с четка, ъгъл на статив, като че ли случайно хванати от едно от огледалата и размножени от него. Веднъж някаква свещ предизвикваше пожар от успоредно виещи се пламъци, друг път осеяна с хартии маса, на чийто ъгъл бе сложена пощенска картичка с репродукция на "Придворни дами" от Веласкес, се разтягаше между две огледала, които се срещаха под прав ъгъл, а отраженията на едното в другото огледало създаваха трето, което обаче не показваше предметите отразени, а такива, каквито си бяха, в странно симетричен хаос: невероятно сложен ефект. Андре Бретон пише възторжена статия, Пикасо купува три картини, по всичко личи, че Камински ще се прочуе. Това обаче не се случва. Никой не знае защо; просто не се случва. След три седмици изложбата е закрита, Камински се прибира с картините си вкъщи и е точно толкова неизвестен, колкото е бил и преди. Две фотографии са го запечатали с необичайно големи очила. Оженва се за Адриен Мале, собственичка на процъфтяващ магазин за хартия, и в продължение на четиринайсет месеца живее в нещо като благоденствие. После Адриен го напуска, като взема със себе си новородената Мириам, и бракът им се разтрогва.

Врътнах крана за топлата вода; твърде рязко, понеже едва не извиках от болка; леко го намалих, сега стана добре. Подпрях книгата на стената на ваната. Имаше много неща, за които трябваше да говоря с него. Кога бе узнал за заболяването на очите си? Защо бракът му се беше разпаднал? Какво се бе случило в солната мина? Разполагах със записи на други лица, но ми трябваха цитати и от самия него; неща, които никога досега не беше казвал. Книгата ми не биваше да излезе преди смъртта му, но не биваше и да закъснява много след нея, а да използва краткото време, когато той щеше да се намира в центъра на всеобщия интерес. Щяха да ме канят в телевизията да говоря за него, а в долния край на екрана щеше да се изписва името ми с бели букви и допълнението "Биограф на Камински". А това щеше да ми донесе длъжност в някое от големите издания за изкуство.

Сега вече книгата бе доста мокра. Прескочих следващите "Отражения" и запрелиствах по-малоформатните картини от следващото десетилетие, рисувани с масло и темперни бои. Отново беше живял сам, Доминик Силва редовно му бе давал пари, сегиз-тогиз беше и продавал по някоя картина. Палитрата на цветовете му ставаше все по-светла, а рисунъкът – все по-пестелив. Рисуваше абстрактни до границата на разпознаваемостта ландшафти, градски пейзажи, сцени от оживени улици, които се размиваха в лепкава мъгла. Някакъв мъж вървеше и влачеше подире си своите собствени неясни очертания, върхове потъваха в каша от облаци, една кула изглеждаше почти прозрачна заради доминиращия фон; човек напразно се мъчеше да дефинира нещо точно, понеже това, което току-що бе смятал за прозорец, сега се оказваше светлинно отражение, онова, което бе изглеждало като изкусно украсен зид, се превръщаше в причудливо оформен облак и колкото повече се вглеждаше в картината, зрителят откриваше все по-малко от самата кула. "Много просто – бе казал Камински в едно от първите си интервюта – и адски трудно. Ослепявам. Тъкмо това рисувам. Нищо друго."

kaminski spaziergaenger-im-nebel

Облегнах глава на стената от фаянсови плочки и подпрях книгата на гърдите си. "Хроматична светлина привечер", "Магдалена се моли смирено" и особено "Размисли на сънлив пешеходец" по най-прочутото стихотворение на Риминг: едва различимо човешко лице, което броди като изгубено сред сив мрак. "Пешеходецът" всъщност единствено заради Риминг намира място в една изложба на сюрреализма, където случайно привлича вниманието на Клаас Олденбург. Две години по-късно чрез посредничеството на Олденбург една от най-слабите работи на Камински, "Разпитът на Свети Тома", бива изложена в една експозиция на попарта в галерията "Лео Кастели" в Ню Йорк. Заглавието се разширява с "рисуван от сляп художник", до картината поставят и снимка на Камински с черни очила. Това толкова го ядосва, че цели две седмици не става от леглото, повален от грип с температура. Когато отново се надига, вече е прочут.

Предпазливо изпружих ръце и разтърсих първо дясната, а сетне и лявата си китка; книгата се бе оказала доста тежка. През отворената врата зърнах окачената картина със стария селянин. Държеше коса и гордо я съзерцаваше. Хареса ми. Можеше да се каже дори, че ми харесва повече от картините, за които пишех ден след ден.

Преди всичко заради слуха, че Камински е сляп, картините му тръгват по света. И когато все пак почват да вярват на уверенията му, че все още вижда, вече нищо не може да бъде поправено: музеят "Гугенхайм" му урежда експозиция, цените достигат умопомрачителни стойности, снимките го показват в компанията на четиринайсетгодишната му дъщеря, тогава действително очарователно момиче, на вернисажи в Ню Йорк, Монреал и Париж. Но зрението му все повече се влошава. Купува къща в Алпите и изчезва от вниманието на обществеността.

kaminski die-blinde-serie

Шест години по-късно Богович урежда в Париж последната изложба на Камински. Дванайсет картини голям формат, отново рисувани с темперни бои. Почти само светли цветове, жълто и светлосиньо, изпъкващо зелено, прозирни бежови тонове; преплетени едно в друго течения, които – ако човек се отдалечеше и примижеше – изведнъж разкриваха просторни ландшафти: хълмове, дървета, свежа трева под летен дъжд, бледо слънце, което превръщаше облаците в млечни изпарения. Запрелиствах по-бавно. Тези неща ми харесваха. Някои от тях разгледах и по-дълго. Водата постепенно изстина.

Щеше да е по-добре обаче да не бяха ми харесали, понеже отзивите за тях бяха унищожителни. Наричаха ги кич, тягостен гаф, свидетелство за болестта му. Последната снимка показваше как Камински крачи из изложбените зали с бастун, тъмни очила и странно ведра физиономия. Започнах да зъзна и затворих книгата. Оставих я встрани от ваната и твърде късно забелязах, че там се е образувала голяма локва. Изругах, понеже в такова състояние нямаше да мога да я продам дори на някой църковен битпазар. Станах, изтеглих запушалката от канала и погледах как един малък въртоп засмуква водата. Взрях се в огледалото. Плешивина? В никакъв случай.

 

 

 

cover-az-i-kaminski   Аз и Камински (превод Любомир Илиев, 168 стр, цена 15 лева) е в книжарниците


Филмът Аз и Камински е в програмата на CineLibri 20168 октомври (Одеон, 18:30), 10 октомври (Люмиер, 19:00), 16 октомври (Дом на киното, 19:00)

Геният

Неделя, 02 Октомври 2016г. 10:00ч.

"Книгата принадлежи на автора... В най-добрия случай редакторът е слуга на писателя." – тези думи на прочутия редактор Максуел Пъркинс едва ли могат да обобщят неговата литературна философия, но именно това прави неговата биография Геният (ексклузивен откъс от романа ви очаква по-долу, а премиерата на екранизацията му е в програмата на фестивала CineLibri 2016), разказана от американския биографист Андрю Скот Бърг. Какво стои зад кулисите на издаването на една литературна класика; как се отглеждат писатели като Ърнест Хемингуей, Ф. Скот Фицджералд, Томас Улф...; кога Думите стават по-могъщи от оръжията, а бележките под линията на живота се превръщат в легендарни романи и защо "Нищо не може да бъде толкова важно, колкото една книга" – отговорите се крият в Геният.

 

 

На 19 април 1930 година Чарлс Скрибнър умира на седемдесет и шест години. Малцина автори на издателството, популярни, когато Пъркинс започва работа там, все още биват издавани.

Джон Фокс-младши, Ричард Хардинг Дейвис и Хенри Джеймс са погребани преди повече от десетилетие. Джон Голзуърди и Идит Уортън продължават да пишат, но последните им романи носят привкус от XIX век. Ала присъствието на стария Чарлс Скрибнър се долавя осезаемо в семейния бизнес. Синът му Чарлс поддържа името му живо, а брат му Артър управлява фирмата. Максуел Пъркинс е на път да стане главен редактор на издателството. "След смъртта на Скрибнър – отбелязва Уолас Майър – вече наистина не се налагаше Макс да защитава решенията си."

През онази година най-успешният автор на Пъркинс – който печели повече престиж, отколкото старият ЧС някога е допускал – е Ърнест Хемингуей. Въпреки Депресията "Сбогом на оръжията" се превръща в стабилен бестселър и накрая оглавява списъка. Макс пише на Ърнест, че Депресията най-вероятно ще засегне общия поток от книги – него несъмнено – но надали ще се отрази на такава изключителна книга като "Сбогом".

 

Като нова знаменитост, Хемингуей става обект на литературни клюки. Най-необикновените истории идват от писателя Робърт Макалмън, когото Ърнест е препоръчал на Пъркинс.

На вечеря Макс седи изумен, докато Макалмън клевети човека, който ги е запознал. Отначало прави злобни забележки относно писането на Хемингуей. Не след дълго дава глас на лъжливите слухове, че Фицджералд и Хемингуей са хомосексуални.

От Фицджералд Хемингуей подочува за друга история – че той не бил доволен от издателите си и обмислял да се прехвърли другаде. Ърнест пише на Макс, че няма представа как да пресече тези най-нови лъжи, но го уверява, че няма абсолютно никакво намерение да напуска "Скрибнър". Надява се, че ако собственият му късмет и бъбреци издържат достатъчно дълго, Макс някой ден ще издаде събраните съчинения на Хемингуей. Предлага да напише писма, в които да изрази верността си към Пъркинс.

Макс високо цени писмото на Хемингуей. Признава му, че тази история го е разстроила. "Една вечер от напрежение – признава той, – когато слуховете се вихреха най-яростно, собственоръчно ти написах молба да съставиш писмо, с което да ги опровергаеш. Но накрая го скъсах, защото си помислих, че част от играта е сами да съумяваме да се лекуваме." След като помага на писателя да подготви данъчната си декларация – годишно задължение, което се удава с лекота на бившия студент по икономика – и създава попечителски фонд за семейството му, Макс убеждава "Скрибнър" да повишат авторовия процент от продажбите на "Сбогом на оръжията" с няколкостотин долара само "защото ние смятаме за огромна ценност факта, че те издаваме". Пъркинс в крайна сметка препоръчва на Хемингуей да обмисли споразумение, по силата на което "Скрибнър" да му плащат минимална годишна сума, на която той да разчита безусловно.

Ърнест приема всички предложения на Пъркинс освен последното – сигурен е, че няма да бъде в състояние да работи с такъв договор за заплата. За да скрепи съюза си със "Скрибнър", той моли Пъркинс да вземе от "Бони и Ливрайт" правата за "В наше време", които те са обещали да продадат на "Скрибнър", когато Хемингуей ги е напуснал. Когато Макс се обръща към тях, Хорас Ливрайт се разярява. Авторът е национален литературен герой, затова издателят не иска да се откаже от книгата.

"Ние смятаме, че името на господин Хемингуей е ценно присъствие в списъка на нашите автори – пише той на Пъркинс, – а тъй като издадохме първата му книга, има и сантиментален момент." След като Макс настоява с месеци и след предложението за заплащане в брой, "Скрибнър" успяват да изкопчат книгата.

 

По предложение на Хемингуей Пъркинс кани Едмънд Уилсън да напише предговор към новото издание на "Скрибнър", защото Ърнест е убеден, че Уилсън е "човекът, който разбира най-добре" творбите му.

През есента положението в книгоиздаването се влошава и малко от новите заглавия оцеляват през декември. Благодарение на четири-пет романа на Пъркинс – сред които "Убийството на епископа" на С. С. Ван Дайн и "Сбогом на оръжията" на Хемингуей (в края на 20-те години са продадени седемдесет хиляди бройки от второто заглавие) – "Скрибнър" се радва на най-благополучната си година. Пъркинс обаче е наясно, че това не прави изгледите за бъдещето по-добри. Перспективите са мрачни навсякъде. Затова в мъртвилото на седмицата между Коледа и Нова година Пъркинс се ободрява с мечти за пътуване до Гълфстрийм.

В края на януари 1930 година на връщане от Париж Хемингуей минава през Ню Йорк. Посещава Пъркинс, а той го намира в добра форма и му обещава да се видят във Флорида през март. През февруари бизнесът е толкова зле, че сякаш е невъзможно Макс да се измъкне, обаче пише на Хемингуей: "Научил съм, че единственото, което можеш да направиш в такива случаи, е просто да се махнеш". Пристига в Кий Уест на 17 март и се запознава с Шайката – свободна общност от приятели на Ърнест.

genius6

Хемингуей и екипажът му стигат до Маркесас Кийс, влачейки въдиците зад лодката. Там Пъркинс хваща на въдицата си двайсет и шест килограмов опах, с почти петстотин грама повече от световния рекорд. Докато Макс навива влакното на въдицата, другите от екипажа наблюдават развеселени как по лицето му плъзва сянка от усмивка, която, аха, да опровергае прякора Каменното лице, който са му дали. По време на цялата експедиция Пъркинс отново се впечатлява от наблюдателността на Ърнест – повече, отколкото от физическата му сила. Години по-късно, когато си припомня преживяванията на Кий Уест, Макс казва: "Вероятно е необходима артистична интуиция, за да научи човек бързо географията на океанското дъно и поведението на рибите, обаче Хемингуей беше усвоил за година неща, които отнемат десетилетие или пък цял живот. Той сякаш инстинктивно се проектираше в рибата – знаеше какво усеща един опах или тарпон и така разбираше какви са намеренията му".

Морските пътешественици се носят още седемдесет мили от Кий Уест към друга група малки рифове, наречени Драй Тортугас, и остават повече от две седмици вместо четири дни, както са планирали. Само Божие дело е в състояние да задържи Пъркинс извън кабинета му за толкова дълго: северен вятър е разбунил морето толкова силно, че групата не може да се върне на сушата. Ърнест и Шайката спят в някаква барака и карат на алкохол, консервирани храни и запасите от сладък лук, с който Ърнест зарежда лодката преди всяко плаване, както и с каквото успеят да уловят. Могат само да хвърлят въдици от пристана или да се осмелят понякога да излязат с малката лодка за дънен риболов, когато вятърът поутихне за кратко. Ловят риба през всичките дни с изключение на два, когато стрелят по ято птици, погнато от северния вятър към тях. В старанието си да не изостава от изолираната група мъже, Пъркинс си пуска брада, макар и по-къса и по-светла от тези на другите. След като бурният вятър утихва и всички успяват благополучно да се върнат в пристанището, Макс се поглежда в огледалото. "Ако ме беше видяла с прошарената брада като корав пират – пише Макс на Елизабет Лемън впоследствие, – със сигурност щеше да ме вземеш за убиец. Твърдяха, че изглеждам като кавалерийски капитан бунтовник. Две седмици нямаше къде да се огледам, а когато го сторих, се ужасих. Бях съвсем различен и това ме шокира!" Макс благодари на Хемингуей, защото това е едно от най-хубавите преживявания в живота му. Немного след посещението на Макс, Хемингуей заминава за ранчо в Монтана, за да работи над най-новата си книга – мащабно изследване на испанските борби с бикове, за което е споменал по-рано в кореспонденцията си с Пъркинс. Не след дълго пише на Макс, че не получава поща, не е разгръщал вестник от седмици и от години не е бил в толкова добра физическа форма.

genius5

С изключение на слабостта си към светлата бира, заради която можел да се поразшири в кръста с няколко сантиметра и която можела да отнеме по няколко часа от работния му ден, навиците му били спартански. Работел по шест дни седмично и за един месец бил написал четиресет хиляди думи. Осведомява Макс, че има още шест каси с бира, които щели да му стигнат за още шест глави. Когато Пъркинс му изпраща коректурите на новото издание на "Скрибнър" на разказите от сборника "В наше време" заедно с предложенията за промени и допълнителен подбор, Ърнест ги оставя настрани и казва, че работи твърде добре над новата си книга, за да "дере мъртви коне".

 

Преди Депресията кариерата на Томас Улф вече е започнала стабилно, но той се чувства застрашен от националната катастрофа – още повече поради факта, че както по-късно отбелязва за своя автобиографичен герой в книгата "Не можеш да се върнеш отново у дома", "освен общата криза, той изживяваше и лична. За пръв път и той беше стигнал до край и до начало. Беше краят на една любов, но не на способността да обича; началото на признанието, но не на славата".

genius4

Улф иска да прекъсне всички свои ограничаващи връзки с миналото, но се разтреперва дори само при мисълта за това. В Ашвил е станал парий и най-сетне е решил да прекрати връзката си с Ейлин Бърнстайн. Пъркинс предлага на Том да кандидатства за субсидия от една фондация, която би му осигурила спокойствие, за да може да напусне работата си като преподавател в Нюйоркския университет и да заживее самостоятелно, като поработи в чужбина за една година. Госпожа Бърнстайн съзнава последиците от тази независимост и тълкува превратно намеренията на Пъркинс. Тя смята, че той насърчава Улф да я напусне. Пъркинс пише препоръчително писмо до фондация "Гугенхайм" и Том получава стипендията. Макс урежда и аванс в размер на четири хиляди и петстотин долара за новата му книга, който ще се плаща на месечни вноски. Като добавим и авторския процент от продажбите от "Погледни към дома, ангеле", писателят разполага с около десет хиляди долара и вече не се налага да разчита на подкрепата на Ейлин Бърнстайн. Смутена, тя опитва по всевъзможни начини да му внуши колко много го обича и чувствата на Улф се колебаят месеци наред. Любовта му обаче продължава да намалява.

genius7

На Бъдни вечер през 1929 година Том сяда на едно бюро в Харвардския клуб в Ню Йорк и пише писмо, в което изразява привързаността си към Макс Пъркинс: "Преди една година нямах почти никаква надежда за работата си и не те познавах. Случилото се оттогава насам в очите на мнозина може да изглежда като скромен успех, но за мен е нещо необикновено и вълшебно. Истинско чудо". И продължава: "Вече не мисля за времето, когато написах "Погледни към дома, ангеле", а по-скоро за времето, когато за пръв път разговарях с теб за романа и когато ти работеше над него. Винаги прозирам по-ясно хората, а не събитията или нещата – името "Скрибнър", естествено, предизвиква топло сияние в сърцето ми, но за мен "Скрибнър" си преди всичко ти: ти направи нещо, което бях престанал да вярвам, че един човек може да направи за друг – ти ми даде свобода и надежда. Понякога младите хора вярват в съществуването на герои, които са по-могъщи и по-умни от тях и към които могат да се обръщат за ответ при своите несгоди и скърби... За мен ти си такава личност: ти си за мен канара, мой пристан".

genius10

"Много се радвам, че се чувстваш по този начин – с изключение на усещането, че не заслужаваш всичко това – отговаря Пъркинс на Улф. – Надявам се все пак помежду ни да няма сериозна мисъл за задълженост, но в името на непринуденото ни общуване ще изтъкна, че дори да ми дължеше много, моят дълг към теб анулира това. Всичко случило се от получаването на ръкописа до сега за мен беше щастливо, интересно и вълнуващо преживяване."

 

 

 

cover-geniyat   Геният (превод Надежда Розова, 584 стр, цена 25 лева) е в книжарниците


Филмът Геният е в програмата на CineLibri 20169 октомври (Евро Синема, 18:30), 10 октомври (Одеон, 19:00), 11 октомври (Зала 1, НДК, 19:00), 12 октомври (Люмиер, 19:00), 13 октомври (културен център Г8, 19:30), 15 октомври (Дом на киното, 20:00) и в Пловдив – 6 октомври (кино Lucky, 19:00) и във Варна – 8 октомври (зала 1 на ФКЦ, 19:00)

CineLibri + 5

Събота, 05 Октомври 2019г. 00:00ч.

5 е съвършеното число според фестивала CineLibri 2019, от 5 до 20 октомври (пълната програма е тук)... Не само защото тази година е 5-то издание на фестивала, чието уравнение събира кино и литература... Не само защото сборът от филмите в програмата е 55... Не само защото и едноименният филм 5 е съвършеното число ще се бори в конкурсната програма на CineLibri 2019... Да, за трети път ще има конкурсна програма, бляскаво CineLibri жури, награди и дори (за пръв път) театрални спектакли по литературни класики... Но като оставим уравненията, точните науки и другите начини за измерване на Света, ето кои са нашите фаворити от CineLibri 2019:..

 

+ 5 от Конкурсната програма – след като вече ви срещнахме със Заличено момче, с Продавачът на вестници и цигари и решихме Загадката Анри Пик, сега е време да обърнем очи към:..

 

Изпепеляване – 6, 9, 11, 13, 14, 15 и 17 октомври

Южна Корея, 2018, 148 мин

режисьор: Ли Чанг-донг

с участието на: Йо Ах-ин, Стивън Йон, Джун Джонг-сео, Ким Су-Кюнг

burnin

Да преведеш богатия и сюрреален свят на Харуки Мураками на езика на киното не е лесна работа, но вече има няколко такива успешни опита и, обяснимо, все повече ще зачестяват – режисьорът Чанг-донг взима енигматичния разказ Горящият хамбар от сборника Изчезването на слона, добавя за разкош изчезващи котки, подклажда обилно крими елементите в него, оставя ни да наблюдаваме, докато разказва визуално-хипнотично и озвучава мистерията перфектно (с музиката на Mowg), така че една история за скрити обсесии, страсти и (уж)случайните подаръци на живота да се превърне в изповед – хем интимна, хем дистанцирана като самотата, която обгръща като мистъри мъгла героите на Мураками.

 

 

5 е съвършеното число – 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 17, 18 и 19 октомври

Италия/Белгия/Франция, 2019, 100 мин

режисьор: Игор Тувери/Игорт

с участието на: Тони Сервило, Валерия Голино, Карло Бучиросо, Яя Форте, Марчело Ромоло, Едуардо Сордженте

5numero7

Свикнали сме да срещаме Тони Сервило във филмите на Сорентино, но образът на наемния убиец Пепино льо Чичеро му пасва като пистолет в ръката – визуално изпипана в режисьорски дебют от самия автор Игорт, екранизацията на графичната му новела играе по всички канони на ноар-жанра (и Тарантино естетиката) като ни гмурва в дивия Неапол през 70-те по следите на здрачно отмъщение, при което четирима наемни убийци не са достатъчни, но пък... 5 е съвършеното число, нали...

 

 

Исав – 7, 13 и 18 октомври

Русия/Израел/Великобритания, 2019, 110 мин

режисьор: Павел Лунгин

с участието на: Харви Кайтел, Марк Иванир, Шира Хаас, Юлия Пересилд, Лиор Ашкенази, Ксения Рапапорт

esau0

Тази година Харви Кайтел навърши 80 години – солиден житейски (и кино) опит, който му позволява спокойно да влезе в кожата на един библейски Авраам – да, в новия филм на Павел Лунгин (по едноименния роман на Меир Шалев) е пълно с библейски препратки, въпреки че става дума за Живот, който живеем тук и сега – Живот на любов, разочарования, болки и... втори шанс... евентуално.

 

 

Невидимият живот на Еуридисе Гузмао – 9, 15 и 20 октомври

Бразилия, 2019, 139 мин

режисьор: Карим Аинуз

с участието на: Фернандо Монтенегро, Карол Дуарте, Антонио Фонсека, Грегорио Дувивиер, Кристина Перейра

euridice-gusmao3

50-те, Рио де Жанейро и две сестри – Еуридисе и Гида, и двете хванати в капана на патриархалното общество... Едната като покорна съпруга и домакиня, а с дух волен като музиката, която обича... Другата със стигмата на самотна майка, но непримирима като независимостта, която търси – да, от филма на Карим Аинуз ухае на феминизъм и някак приятно напомня фемина-нова мелодията на "трилогията" на друг южноамерикански режисьор, Себастиан Лелио...

 

 

Заличено момче – 6, 8 и 14 октомври

Австралия/САЩ, 2018, 115 мин

режисьор: Джоуел Еджертън

с участието на: Лукас Хеджис, Никол Кидман, Джоуел Еджертън, Ръсел Кроу, Мадлин Клайн

boyerased

Нищо не може да се сравни с историите от личен опит, защото както често повтаряме: животът е най-добрият сценарист – екранизацията на Love In Action-мемоарите (написани през 2016-а в България) на Гарард Конли от режисьора Джоуел Еджертън (влизащ и в ролята на директора на Любов в действие Джон Смид/Виктор Сайкс) впряга звездните имена на Никол Кидман, Ръсел Кроу, Лукас Хеджис, Ксавие Долан, Flea, Troye Sivan, за да може още по-гръмко и звучно да отекне Абсурда в "лекуването" на хомосексуалността в терапевтични центрове (о, да Love In Action съществува в Щатите до 2012!)... Много са въпросите по темата, но повече за това какво е да бъдеш UnErased ще разкаже лично Гарард Конли...

 

 

+ 5 Фестивални фаворита – да, изборът е труден, а CineLibri 2019 програмата е пребогата... и все пак, сигурни сме, че няма да пропуснете церемониите по откриването и награждаването (и то не само, за да гледате Тази, която не съм с Жулиет Бинош)... сигурни сме, че като хора, раздвоени между киното и литературата, ще живеете Двойствен живот, между историите на Казандзакис и Едмон Ростан в Сирано, ще четете между редовете на киносалона писмата на Вита и Вирджиния (Вирджиния Улф и Вита Саквил-Уест) или ще бъдете обсебени като Кенет Брана от Шекспир във Всичко е истина, докато не се стигне до Смъртта на един автор... но, все пак, ето кои са нашите фаворити...

 

Офицер и шпионин – 5, 10, 12, 14, 15, 16, 17, 18 и 19 октомври

Франция/Италия, 2019, 126 мин

режисьор: Роман Полански

с участието на: Жан Дюжарден, Луи Гарел, Еманюел Сене, Матю Амалрик, Дамиен Бонар, Мелвил Пупо, Владимир Йорданов

accuse3

Роман Полански е болезнено наясно със скандални процеси от типа на "лов на вещици", каквито може да се случат (и се случват) навсякъде и днес... Затова, усещайки че съдбата на артилерийския офицер от еврейски произход Алфред Драйфус (Луи Гарел), несправедливо обвинен (в шпионаж) и осъден на доживотен затвор, може да застигне (и застига) всеки от нас и днес, Полански се гмурва дълбоко в тази шпионска афера от края на 19-ти век, в която на бойното поле на живота се разиграват Истина, Съвест, Предразсъдъци, злоупотреба с власт, държавна измяна... и Сребърен лъв във Венеция.

 

 

Истинската история на бандата на Кели – 6, 8, 15 и 16 октомври

Австралия/Великобритания, 2019, 124 мин

режисьор: Джъстин Кърцел

с участието на: Ръсел Кроу, Никълъс Холт, Джордж Маккей, Чарли Хънъм, Еси Дейвис

nkelly3

Братята Кърцел са перфектен тандем – по-големият, Джъстин, стилизира брилянтно класически истории във вид на визуален пир, а по-малкият, Джед, ги озвучава по възможно най-добрия начин (помните тяхната версия на Макбет, нали)... Историята на австралийския бандит Нед Кели не прави изключение – като всеки герой "от народа за народа", животът на Нед (Джордж Маккей) е пълен с митологии и контрасти, което е идеално и за киното, и за литературата (авторът на романа Питър Кери печели втора награда Букър с него), а и за CineLibri, защото ще видим бандата на Кели в акция преди премиерата в родната Австралия дори.

 

 

Къде си, Бернадет? – 9, 11, 13, 15, 17, 19 и 20 октомври

САЩ, 2019, 130 мин

режисьор: Ричард Линклейтър

с участието на: Кейт Бланшет, Ема Нелсън, Били Кръдъп, Лорънс Фишбърн, Джуди Гриър, Катрин Фийни

bernadette2

Образът на майката в епохалния Юношество на Линклейтър сякаш служи за трамплин в живота на Бернадет – времето за пълно отдаване на семейството приключва, следва мистериозно изчезване и идва ерата на себепреоткриването... А кой по-добре може да влезе в това амплоа, ако не хамелеонът Кейт Бланшет...

 

 

Гласът на Бога – 9, 12, 13, 14, 16, 17 и 19 октомври

Канада/Унгария/Франция/Швеция/САЩ, 2018, 108 мин

режисьор: Дьорд Палфи

с участието на: Чаба Полгар, Ерик Питърсен, Диана Киш, Адам Фекете, Илдико Баншаги, Кейт Върнън

bogvo1

Когато връзката на млад мъж с изчезналия му баща е като разшифроване на сигнал от Космоса... Когато контактът с извънземни е като контакта между разделените от Студената война страни... Когато човешкия разум не приема своите ограничения, тогава се обръщаме към... Гласът на Бога... и към Станислав Лем....

 

 

Песента на имената – 11, 12 и 19 октомври

Канада/Великобритания/Германия /Унгария, 2019, 113 мин

режисьор: Франсоа Жирар

с участието на: Тим Рот, Клайв Оуен, Катрин Маккормак, Люк Дойл, Сол Рубинек, Ейми Слоун

namesong

Животът на Франсоа Жирар е белязан от Музиката – освен честите поставяния на оперни спектакли, във филмовата му партитура се открояват класиката Червената цигулка и Хорът на момчетата – по същия начин е белязан и живота на две момчета, само дето над тяхното приятелство надвисва черния облак на Втората световна... Също като в Червената цигулка и тук историята се разлива като плавна и хипнотична мелодия, докато Тим Рот, Клайв Оуен и нотите на живота не изсвирят катарзисната Песен на имената...

 

 

Фестивалът CineLibri 2019 е от 5 до 20 октомври в салоните на НДК, Зала 1, Люмиер Lidl, Дом на киното, Одеон, Арена Делукс Bulgaria Mall, Cine Grand Park Center, Сити Марк Арт Център, Френски институт, културен център G8, Евросинема, кино Влайкова и CasaLibri 

Офицер и шпионин | Робърт Харис

Четвъртък, 03 Октомври 2019г. 12:12ч.

"Работата е там, че почеркът в "бордерото" показва, че Драйфус е невинен..." – изричането на тези простички думи се превръща в ключов, повратен момент в Аферата Драйфус, такава каквато я нищи романът Офицер и шпионин на Робърт Харис... Реална шпионска афера от края на 19-ти век, която може да се случи (и се случва) навсякъде и днес... Скандал за държавна измяна и злоупотреба с власт, каквато може да се случи (и се случва) навсякъде и днес... Публичен "лов на вещици", какъвто може да се случи (и се случва) навсякъде и днес – режисьорът Роман Полански е болезнено наясно с подобни скандални процеси и неслучайно (за втори път след Писател в сянка) екранизира творба на Робърт Харис, усещайки че съдбата на артилерийския офицер от еврейски произход Алфред Драйфус (Луи Гарел), несправедливо обвинен и осъден на доживотен затвор, може да застигне (и застига) всеки от нас и днес... "Това не е нов случай "Драйфус", генерале – Това е същият случай" ще каже полковник Жорж Пикар (Жан Дюжарден), автор и на горните думи, и на монолога на Съвестта, който държи Истината будна, докато Злоупотребата с Власт се опитва да я приспи – цялото разследване на Аферата Д ви очаква на откриването на фестивала CineLibri, а дотогава...

 

                                                                                                                          13

Точно в десет сутринта във вторник, първи септември, понесъл чантата си, се появявам в приемната на генерал Боадефр.

Пофен дьо Сен-Морел ми казва:

– Той ви очаква, полковник. Можете да влезете.

– Благодаря. Моля, погрижете се да не ни безпокоят.

Влизам и виждам Боадефр – навел се е над масата за съвещания, изучава картата на Париж и си води записки. Генералът отвръща с усмивка и махване с ръка на отдаването ми на чест и се връща към картата:

– Извини ме, Пикар, само още минутка.

Затварям вратата зад гърба си. Боадефр проследява маршрута за военния парад в чест на пристигането на царя, като го отбелязва с червен молив. От съображения за сигурност техни императорски величия ще преминат през открити пространства – градините "Ранела", Булонския лес, "Шанз-Елизе" и площад "Конкорд", където всички къщи са скрити зад короните на дърветата и се намират далеч от пътя. Въпреки това се извършва проверка на всички жители – статистическият отдел беше привлечен като консултант. Гриблен беше зает със съставянето на списъка на чужденци и потенциални предатели. Предвид острата необходимост от съюза ни с Русия, ако убиеха царя на френска земя, това можеше да се превърне в национална катастрофа. А заплахата беше напълно реална: бяха минали само петнайсет години от времето, когато дядо му беше взривен от социалистите, а само две години по-рано нашият собствен президент беше заклан от анархист.

Боадефр почуква с пръст по картата.

– Особено ме притеснява първият участък от станция "Ранела" до Порт Дофин. От Първи отдел ми съобщават, че ще са ни нужни двайсет и три хиляди души, включително кавалерия, само за да можем да държим тълпата на безопасно разстояние.

– Да се надяваме, че немците няма да тръгнат да ни атакуват точно в този ден на изток.

– Точно така. – Боадефр спира да пише и за пръв път насочва вниманието си изцяло към мен. – За какво трябва да поговорим, полковник? Моля, заповядайте. – Той сяда и ми показва стола срещу себе си. – За посещението от Русия ли става въпрос?

– Не, генерале. Свързано е с делото, което обсъждахме в автомобила при вашето завръщане от Виши – за заподозрения предател Естерхази.

Боадефр се нуждае от няколко секунди, за да намери в ъгълчетата на паметта си онова, за което говоря.

– Да, помня. И как се развиват нещата там?

– Ще позволите ли да освободя малко място...

– Да, разбира се.

 

Навивам картата. Боадефр вади сребърната си кутийка с енфие. Поставя щипка от него на обратната страна на дланта си и прави две бързи смръквания през едната и другата ноздра. Наблюдава ме как отварям чантата и вадя необходимите за обяснението ми документи: синята телеграма, снимка на "бордерото", писмото на Естерхази с молба да го прехвърлят в Генералния щаб, снимка на Естерхази пред немското посолство, секретното досие на Драйфус и моя доклад от четири страници за проведеното до този момент разследване.

– Господи боже, скъпи ми Пикар – казва той не без изумление, – с какво сте се занимавали?

– Изправени сме пред много сериозен проблем, генерале. Считам за свой дълг веднага да ви уведомя за него.

Боадефр се мръщи и хвърля замислен поглед към навитата на руло карта: той, разбира се, би предпочел да се занимава с онзи проблем.

– Е, какво да се прави – въздъхва той. – Както желаете. Започвайте.

Въвеждам го поетапно в ситуацията: прихващането на синичката, моето първоначално разследване на Естерхази, операция "Благодетел". Показвам му снимките, направени от апартамента на улица "Лил".

– Тук виждате как той влиза с плик в германското посолство, а ето тук излиза от него.

Боадефр се вглежда късогледо в снимките.

– Господи, момчета, какви неща можете да правите в наши дни!

– Добре че Естерхази няма достъп до важни засекретени материали: онова, което предава на немците, е толкова тривиално, че те дори искат да се откажат от услугите му. Само че – казвам аз, като плъзвам по масата двете писма към Боадефр – сега Естерхази се опитва да стане много по-ценен агент: подава заявление с молба да бъде преместен във военното министерство, а там, разбира се, ще има достъп до всички тайни.

– Как получихте тези писма?

– Предаде ми ги генерал Бийо чрез своя секретариат.

– И кога се случи това?

– Миналия четвъртък. – Правя пауза, за да се прокашлям, и си мисля: "Ето, сега е моментът...". – Почти веднага обърнах внимание на поразителната прилика между почерците на двете писма на Естерхази и "бордерото". Сам можете да го видите. Аз, разбира се, не съм графолог, затова на следващия ден отидох заедно с писмата при господин Бертийон. Спомняте ли си...

– Да, да. – Гласът на Боадефр внезапно започва да звучи вяло, замаяно. – Разбира се, че си спомням.

– Господин Бертийон потвърди, че почерците са идентични. И в светлината на това ми се стори, че съм длъжен да проверя отново свидетелствата срещу Драйфус. Прегледах секретната папка, която беше предоставена на съдиите от трибунала...

accuse5

– Минутка, полковник. – Боадефр вдига ръка. – Почакайте. Като ми казвате, че сте прегледали секретната папка, вие искате да ми кажете, че тя още съществува?

– Несъмнено. Ето я.

Показвам му плика с написания на него инициал "Д". Вадя съдържанието му.

– Господи, какво е това? – Боадефр ме гледа така, сякаш съм повърнал върху масата.

– Секретната папка, предоставена на военния трибунал.

– Да, да, виждам какво е. Но защо са тук тези листове?

– Извинете, генерале, не разбирам...

– Тези материали трябваше да бъдат унищожени.

– Не съм го знаел.

– Естествено! Цялата история беше изключително неприятна. – Той предпазливо побутва с дългия си слаб пръст слепените писма. – Малко след като Драйфус бе осъден, в кабинета на министъра се проведе среща. Аз присъствах, както и полковник Сандер. Генерал Мерсие изрично му нареди да раздели досието. Прихванатите писма трябваше да отидат в архива, а коментарите да бъдат унищожени, беше пределно ясен.

– Ами не знам какво да кажа, генерале. – Сега аз съм смутеният. – Полковник Сандер не я е разделил. Всъщност той ми каза къде да я намеря, ако някой ден имам нужда от нея. Но ако позволите, съществуването на папката не е основният проблем, който да ни притеснява.

– Какво имате предвид?

– Работата е там, че почеркът в "бордерото" показва, че Драйфус е невинен... – Гласът ми заглъхва.

accuse8

Боадефр ме гледа няколко секунди и премигва. След това започва да събира листовете и снимките, пръснати по бюрото.

– Мисля, че трябва да направите следното, полковник: вървете при генерал Гонс. Не забравяйте, че той оглавява разузнаването. Честно казано, вместо да идвате при мен, трябваше да потърсите именно него. Попитайте го за съвет как да постъпите в случая.

– Точно така ще направя, генерале. Но мисля, че е в интерес на армията да действаме бързо и решително...

– Отлично знам какво е добре за армията, полковник – отсича той. – Не е нужно да се притеснявате за това. – Той ми подава документите. – Поговорете с генерал Гонс. В момента той е в отпуск, но се намира съвсем близо до Париж.

Вземам документите и отварям чантата си.

– Мога ли да оставя доклада си при вас? – Ровя из снопчето листове. – Той представлява резюме на това, какво е състоянието до момента.

Боадефр го поглежда така, сякаш вижда змия.

– Много добре – отвръща неохотно. – Дайте ми двайсет и четири часа, за да го обмисля.

Ставам и отдавам чест. Когато стигам до вратата, той вика зад гърба ми:

– Помните ли какво ви казах в колата, полковник Пикар? Че не искам нов случай "Драйфус".

– Това не е нов случай "Драйфус", генерале – отвръщам аз. – Това е същият случай.

 

На следващата сутрин се срещам за минутка с Боадефр, когато отивам да взема доклада си. Той ми го връща, без да каже нищо. Под очите му има тъмни кръгове, сякаш са го пребили.

– Моля за извинение, че ви натоварих с потенциален проблем в момент, когато са ви възложили отговорността за много по-важни въпроси. Надявам се, че не съм отнел много от вниманието ви.

– Какво? – Началникът на Генералния щаб въздъхва тежко, като така изразява цялото си раздразнение. – Нима си мислите, че ще мога да склопя очи след всичко, което ми казахте вчера? Сега отивайте при Гонс.

 

 

 

cover-officer-and-a-spyОфицер и шпионин (превод Мирела Стефанова, 520 стр, цена 20 лева) е в книжарниците


Филмът Офицер и шпионин открива фестивала CineLibri 2019 5 октомври | 19:00, НДК, Зала 1


10 октомври – 20:15, Люмиер Лидл | 14 октомври – 19:30, Дом на киното | 16 октомври – 18:30, Одеон | 18 октомври – 19:45, Културен център G8 | 19 октомври – 17:45, Евросинема

 

онлайн