Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: CineLibri 2017
A+ R A-
Списък на статии по етикет: CineLibri 2017

5 X CineLibri

Вторник, 10 Октомври 2017г. 21:21ч.

Думите имат няколко Живота и за трета поредна година фестивалът CineLibri (от 11 до 22 октомври, пълната програма е тук) тръгва по следите на техния Живот върху киноекрана. Да, за пръв път фестивалът ще има паралелно издания в толкова много градове (Бургас, Варна, Пловдив, Велико Търново, Благоевград, Шумен и Каварна), за пръв път има конкурсна програма и CineLibri жури и награди, за пръв път има и късометражна, и документална програма, освен панорами от филми по литературни класики... И да, ще гледаме премиерно новите филми на Роман Полански, на София Копола, на Фолкер Шльондорф..., но ето кои са нашите фаворити от CineLibri 2017:..

 


По действителен случай11, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21 и 22 октомври

Франция/Белгия /Полша, 2017, 110 мин

режисьор: Роман Полански

с участието на: Ева Грийн, Еманюел Сене, Венсан Перес, Дамиен Бонар, Ноеми Лвовски

boats4

7 години след Писател в сянка Роман Полански се завръща към образа на писател, който броди по тънката линия между фикция и реалност... Тема, която вълнува и режисьорът (и съсценарист тук) Оливие Асаяс от филмите му Облаците на Силс Мария и Личен купувач насам... А романът По действителен случай на Делфин дьо Виган не само е идеална възможност за поставяне на разделителната линия между Истина и Фикция в живота... не само предлага силни женски (огледални) образи на Еманюел Сене (писателката Делфин) и на Ева Грийн (писателката в сянка Л.), но и може да отговори на въпроса: "Изкуството ли имитира живота или обратното!?"...

 

 

Вечерята – 12, 13, 14, 20 и 21 октомври

САЩ, 2017, 120 мин

режисьор: Орен Муверман

с участието на: Ричард Гиър, Лора Лини, Ребека Хол, Стийв Куган, Клое Севини

dinner

Неслучайно, освен чудесен писател, Херман Кох е и актьор – той идеално знае какво е нужно на актьора, за да превърне камерна драма в епичен калейдоскоп на съвременното ни общество. Всичко това е налице в неговия хитов роман Вечерята, който (неслучайно) се сдоби с трета филмова адаптация – актуалната версия на Орен Муверман по въпроса "в какво може да се превърне вечерята на две семейни двойки, обсъждащи поразиите на двете си деца" (леко напомнящо Касапница-та по Ясмина Реза на Роман Полански) вече се сдоби с номинация за Златна мечка в Берлин, а и как иначе при този чуден кастинг (Ричард Гиър, Лора Лини, Ребека Хол, Стийв Куган, Клое Севини) и сценарния, като бомба със закъснител, заряд на романа на Херман Кох.

 

 

Бунтовник в ръжта – 13, 15, 18, 19 и 21 октомври

САЩ, 2017, 106 мин

режисьор: Дани Стронг

с участието на: Зоуи Дойч, Кевин Спейси, Никълъс Холт, Сара Полсън, Люси Бойнтън, Виктор Гарбър, Хоуп Дейвис

bunt

Да, Джером Дейвид Селинджър успя да се пребори до края на живота му (27 януари 2010) никой да не получи правата за екранизиране на Спасителят в ръжта, но едва ли можеше да спре филмирането на живота му. В режисьорския си дебют, сценаристът Дани Стронг ползва трикове от своя Иконом на седем президенти като, обаче, се фиксира в младостта на Селинджър (Никълъс Холт) – онези моменти, онези записки под линията на живота, които ще доведат до създаването на Спасителят в ръжта. А иначе, животът на Селинджър може да бъде основа за не един и два романа, за не два и три филма... или просто може да се крие в редовете: "Зная, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда."

 

 

Фортуната – 14, 17, 18 и 21 октомври

Италия, 2017, 103 мин

режисьор: Серджо Кастелито

с участието на: Жасмин Тринка, Стефано Акорси, Алесандро Борги, Хана Шигула

fortunata3

Творческият (и брачен) тандем на режисьора (и актьор) Серджо Кастелито и писателката (и актриса) Маргарет Мацантини е усъвършенстван в разказването на простички истории, които бъркат дълбоко в бездната на битието – историята на Фортуната (донесла на Жасмин Тринка приза за най-добра актриса от Кан 2017) изглежда на пръв поглед простичка като мечтата ù да отвори фризьорски салон, но на втори поглед правото на независимост и щастие се оказва лабиринт, от който (Мацантини и Кастелито знаят идеално) Никой не се спасява сам...

 

 

История на любовта – 15, 19, 21 и 22 октомври

Франция/Канада/Румъния, 2016, 134 мин

режисьор: Раду Михайлеану

с участието на: Джема Артертън, Дерек Жакоби, Елиът Гулд, Софи Нелисе, Тори Хигинсън, Марк Рендал

hislove

Още от Изворът на жените насам, режисьорът Раду Михайлеану знае, че неведоми са проявленията на Любовта... Те могат да отвеждат по най-различни пътища, които често се разклоняват като лабиринт... или като сюжетните линии в едноименния роман на Никол Краус – приличат на мрежата от линии, набраздяващи дланта на ръка, държаща... отдавна изгубена книга... или държаща лекарство за Душата на някого... или държаща просто нечия друга ръка... Всъщност, май всяка История на любовта започва с подаване на ръка, нали...

 

 

Фестивалът CineLibri 2017 е от 11 до 22 октомври в салоните на Люмиер Lidl, Дом на киното, Одеон, Cinema City, Cine Grand, Френски институт, културен център G8, Евросинема, РКИЦ и Галерия Сан Стефано

Изгубеният град Z

Вторник, 19 Септември 2017г. 21:21ч.

"Никой не може да ти помогне да умреш. Опира ли до удоволствия, събрани сме в широка пищна зала. Но в болката си нижем се по тесен коридор и всеки сам минава по реда си." – да, светът е Откритие, което всеки сам трябва да направи, дори това да коства Живота му. Когато английският изследовател Пърси Фосет (роден преди точно 150 години) е изпратен в Южна Америка да картографира Амазония, едва ли е предполагал, че ще намери една Мечта, която ще му коства няколко експедиции в търсене на Изгубения град Z и... безследното му изчезване. Когато американският журналист и писател Дейвид Гран (роден точно 100 години след Фосет) тръгва по митичните следи на Пърси из Амазонка, комбинирайки пътепис, биография и детективско разследване, едва ли е предполагал, че така сглобения дебютен роман Изгубеният град Z ще се превърне в Ел Дорадо филм (очаквайте го в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017), който броди по ръба между мит и реалност, също както самият Пърси Фосет плава по мистичните до безкрйност разклонения на Амазонка със семейното мото наум "Nec Aspera Terrent" – или иначе казано "Трудностите да вървят по дяволите"!

 

 

ТАЙНИТЕ ДОКУМЕНТИ


КОГАТО БЯХ В АНГЛИЯ, се опитах да издиря потомци на Фосет, които вероятно биха могли да ми разкажат повече за изследователя и за неговия маршрут до Z. Съпругата и децата на Фосет отдавна бяха починали, но в Кардиф, Уелс, открих една от внучките му – Ролет дьо Монте-Герен, чиято майка е Джоун, единствената дъщеря на Фосет. Живееше в едноетажна къща с измазани стени и дървени прозорци – простичко жилище, което някак не се връзваше с шумната слава, на която някога се е радвало семейството ѝ. Беше дребна и енергична жена над петдесет с къса черна коса и очила. Наричаше дядо си гальовно с инициалите му ПХФ ("Майка ми и всички от семейството винаги го наричаха така.") Съпругата на Фосет и децата му, след години преследване от страна на репортери, се бяха оттеглили от погледа на обществеността, но Ролет ме прие на драго сърце в кухнята си. Когато ѝ съобщих за плановете си да проследя маршрута на Фосет, тя отбеляза:

– Не приличате много на изследовател.

– Така е, знам.

– Е, разумно е да сте добре хранен, щом ще ходите в джунглата.

Взе да отваря шкафове, да вади тенджери и тигани и скоро кухненската маса бе отрупана с ризото, зеленчуци на пара, домашен хляб и горещ ябълков пай с маслено тесто.

– Всичко е вегетарианско – съобщи тя. – ПХФ вярвал, че такава храна дава сила. Плюс че никога не обичал да се убиват животни, ако не се налага.

Седнахме да се храним и се появи Изабел, двайсет и три годишната дъщеря на Ролет. Беше с по-къса коса от тази на майка си и проницателни очи, твърде много наподобяващи тези на прадядо ѝ. Беше пилот в "Бритиш Еъруейс".

– Завиждам на прадядо ми – каза тя. – По негово време е могло да се вдигнеш и да откриеш непозната част на света. А къде да идеш сега?

Ролет постави старинна сребърна чаша в средата на масата.

– Извадих я специално заради вас – каза ми. – Това е чаша от кръщенето на ПХФ.

Вдигнах я към светлината. От едната страна бяха гравирани цветя, от другата – цифрите 1867, рождената година на Фосет.

След като се нахранихме и побъбрихме още малко, я попитах нещо, което бях обмислял отдавна – дали при определянето на маршрута си трябва да разчитам като толкова други експедиции на координатите на Лагера на мъртвия кон, цитиран в "Изследователските начинания на Фосет".

– По-добре бъдете предпазлив с тях – отвърна Ролет.

– Как да го разбирам?

ПХФ ги е написал, за да отклони хората от следата. Били са за заблуда.

lostz10

Новината ме смая и притесни: ако беше вярно, много хора се бяха отправили, може би с фатални последици, в погрешна посока. Когато попитах защо Брайън Фосет, който е редактирал "Изследователските начинания на Фосет", е оставил тази неистина, тя ми обясни, че е искал да уважи желанията на баща си и брат си. Колкото повече говореше тя, толкова по-ясно осъзнавах, че онова, което за мнозина бе интригуваща загадка, за нейното семейство е било трагедия.

Когато приключихме с вечерята, Ролет промълви:

– Когато някой изчезне, това не е като обичайна смърт. Няма финал.

(По-късно сподели: "Когато майка ми умираше, казах ѝ, че сега най-сетне ще узнае какво се е случило с ПХФ и Джак.")

Ролет замълча, като че се опитваше да реши нещо за себе си. После ме попита:

– Наистина ли имате желание да откриете какво се е случило с дядо ми?

– Да. Стига да е възможно.

– Искам да ви покажа нещо.

Отведе ме в една задна стая и отвори голям дървен сандък. Вътре имаше няколко тетрадки с кожени подвързии. Кориците бяха протъркани, подшивката се бе разпаднала. Някои бяха овързани с ластик, за да ги държи.

– Какво е това? – попитах.

– Дневниците и работните бележници на ПХФ. – Подаде ми ги. – Може да ги прегледате, но трябва да ги пазите много грижливо.

lostz2

Отворих един от тях, датиран от 1909 година. Корицата остави черни петна по пръстите ми – смесица от викторианска прах и кал от джунглата, както си представях. Страниците почти падаха, докато ги разгръщах, и аз ги придържах предпазливо между палеца и показалеца си. Разпознавайки микроскопичния почерк на Фосет, изпитах странно усещане. Това бе нещо, което и Фосет бе държал, което съдържаше най-интимните му мисли и което малцина бяха виждали. Писателката Джанет Малкълм веднъж сравнява биографа с "професионален обирджия, който влиза с взлом в къща, рови из чекмеджета, за които има основание да смята, че съдържат скъпоценности и пари, и тържествуващо отнася плячката си".

Седнах на канапето в дневната. Имаше тетрадка почти за всяка година след 1906 (първата му експедиция) до 1921 (предпоследното му пътуване). Очевидно бе носил дневник на всяка от експедициите и беше вписвал наблюденията си. Много от тях бяха съчетани с карти и изчисления. На вътрешната страна на кориците бяха стихотворенията, които бе преписвал, за да чете в джунглата, когато е сам и отчаян. Едно като че визираше Нина:

 

О, моя любима! Нека бъде волята ти –

аз съм твой докрай.


Фосет беше преписал и стихове от "Самота" на Ела Уийлър Уилкокс:


Никой не може да ти помогне да умреш.

Опира ли до удоволствия,

събрани сме в широка пищна зала.

Но в болката си нижем се по тесен коридор

и всеки сам минава по реда си.


Много от дневниците бяха изпълнени с банално ежедневие, записки, водени от човек без очаквания да остане в историята. "9 юли... безсънна нощ... Много дъжд, продължил чак до обед... 11 юли... Проливен дъжд, започнал в полунощ. Стигнахме до лагера, уловихме риба... 17 юли... преплувахме до другия бряг за балсово дърво." И тогава внезапно случайна фраза разкрива колко мъчно е съществуването му: "Чувствам се много зле... Снощи взех една ампула морфин, за да отдъхна за малко от болката в стъпалото. Тя пък ми докара силни стомашни спазми и трябваше да бръкна с пръст в гърлото си, за да се облекча".

 

От съседната стая се разнесе силен шум и аз вдигнах очи. Изабел играеше видеоигра на компютъра. Взех друга от тетрадките. Тя беше с ключалка, която да защити съдържанието ѝ.

– Това е тетрадката му за съкровища – обясни Ролет.

Ключалката беше отворена, а вътре бяха историите за заровени съкровища като Гала-пита-Гала и карти на предполагаемото им разположение. "В тази пещера има съкровище, съществуването на което е известно само и единствено на мен."

lostz11

В по-късни дневници, докато развива темата за Z, Фосет прави още археологически бележки. Има рисунки на странни йероглифи. Индианците ботокудо, сега практически изчезнали, му разправили легенда за град, "много богат на злато – в такова изобилие, че целият пламтял като огън". Фосет бе добавил: "Не е изключено това да е Z". Докато явно приближава към целта си, става по-потаен. В бележник с данни от 1921 година е описал "код", който очевидно е измислил заедно с жена си, за да си разменят съобщения:

 

78804 Kratzbank = Открития почти както са описани

78806 Kratzfuss = Богато, важно и прекрасно

78808 Kratzka = Градовете локализирани – бъдещето вече е осигурено

 

Докато прелиствах бележника, забелязах дума в полето на една страница: "УМРЯЛ". Вгледах се по-внимателно и видях още две думи до нея: "ЛАГЕРЪТ УМРЯЛ КОН". Под тях имаше координати и аз бързо ги сверих с онези, които бях преписал от "Изследователските начинания на Фосет". Разликата беше съществена.

lostz9

Часове наред четох дневниците и си водех бележки. Мислех, че не е останало нищо повече за изкопаване, когато се появи Ролет и заяви, че има да ми покаже още нещо. Скри се в задната стая и я чувах как рови из чекмеджета и шкафове, мърморейки на себе си. След няколко минути се появи със снимка от книга.

– Не знам къде съм го сложила – каза, – но мога поне да ви го покажа на снимка.

Беше снимка на златния пръстен на Фосет, върху който беше гравирано семейното мото: "Nec Aspera Terrent" – в свободен превод "Трудностите да вървят по дяволите". През 1979 година англичанин на име Брайън Ридаут, който снима филм за дивата природа в Бразилия, чува слухове, че в един магазин в Куиаба, столицата на Мато Гросо, се е появил пръстен. Когато Ридаут най-сетне успява да издири магазина, собственикът вече е починал. Ала съпругата му открива сред вещите си пръстена на полковник Фосет.

– Това е последният открит предмет от експедицията, с който разполагаме – каза ми Ролет.

Сподели как в отчаянието си да научи повече веднъж показала пръстена на екстрасенс.

– Узнахте ли нещо? – поинтересувах се.

Тя погледна към снимката, после към мен.

Бил е окъпан в кръв.


 

 

cover-izgubeniat-grad-z   Изгубеният град Z (превод Надя Баева, 336 стр, цена 18 лева) е в книжарниците


Филмът Изгубеният град Z е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017 


13 октомври, 21:00 в Mall of Sofia;

14 октомври - 17:45 в Люмиер Lidl, 19:30 в Paradise Center и Одеон от 20:15;

15 октомври - 17:00 в Галерия Сан Стефано и 19:30 в Cine Grand, Park Center;

17 октомври - 18:00 в Одеон;

18 октомври - 20:00 в Дом на киното;

19 октомври - 19:30 в Cine Grand, Park Center;

20 октомври - 19:00 в Евросинема и 19:30 в Cinema City, Paradise Center;

21 октомври - 18:00 в Културен център G8 и 21:00 в Mall of Sofia;

22 октомври - 20:30 в Люмиер Lidl

 

Истанбул червен

Неделя, 01 Октомври 2017г. 11:11ч.

"Някой някога ми каза, че съм крадец на истории, и може би наистина съм такъв." пише италианският режисьор с турски корени (като Фатих Акин, ама в Рим) Ферзан Йозпетек в литературния си дебют Истанбул червен (откъс от романа ви очаква по-долу, а филмовата му адаптация е в конкурсната програма на CineLibri 2017). И наистина, алтер егото на Ферзан, турският писател Орхан се завръща със самолета на спомените в Истанбул, за да помогне в написването на един сценарий, но на самолета освен носталгия и куп чужди истории се качва и Тя... и Истанбул започва да пише тяхната история – градът, който свързва Мъжа и Жената, както съединява Изтока и Запада; градът, в който залезите аленеят като лалета, а спомените миришат на липа и море... градът, в който Ферзан Йозпетек ще се завърне 16 години след снимането на втория си филм Последният харем, където споделя: "Никога не забравяйте, че не е от значение как сте живели. Важно е как разказвате историята на живота си на себе си и най-вече на другите. Защото само по този начин е възможно да се открие някакъв смисъл в грешките, болката и смъртта."

 

 

Тя

Лалета

Хамам и Капалъ чарши: това бе Истанбул във въображението на Анна. И лалета... Дали ще има лалета в парковете и в цветните лехи покрай бордюрите на улиците? Дали сега е сезонът на лалетата? Обичаше историята за това, как лалетата тръгнали първо от Истанбул, после стигнали до Холандия и от там покорили целия свят; дядо ѝ винаги ѝ разказваше тази история, докато береше първите лалета в градината в къщата им в провинцията. Това бе тяхното нещо, тяхната традиция.

Историята бе истинска, но на нея ѝ звучеше като приказка: лалетата бяха като съкровището, което всички търсят. Защото, обясняваше дядо ѝ, Холандия не е родината на лалетата; първите луковици дошли от Изток и всички в богатата търговска Холандия през XVII век полудели по тях. Хората не можели да им се наситят, плащали за луковиците равностойността на теглото им в злато, цената им се покачвала с всеки ден и на борсата стойността им станала толкова висока, че някои луковици стрували колкото къща, а други били носени от знатните дами като бижута...

Дядо ѝ разказваше за Якоба, умната и хитра съпруга на холандски търговец. След като мъжът ѝ донесъл шепа главички на лалета от Изток, тя първа осъзнала, че тези цветя могат да ги направят богати. Малко по-късно пак тя била тази, която предусетила, че борсата ще се срине, и успяла да спаси семейството си и състоянието им – заедно с няколко луковици, които прибрала в скрина си за черни дни.

Анна подозираше, че дядо ѝ е измислил образа на Якоба заради нея, не само защото всеки път добавяше някоя нова подробност към историята, а и защото знаеше, че през XVII век на жените не им е било позволено да търгуват, пътуват или сами да вземат решения. Трябвало да си стоят у дома, доволни от положението си. Но историята, независимо дали истинска, или измислена, ѝ бе най-любимата.

В една от особено запомнящите се сцени от нея Якоба отива в Истанбул по покана на султана; пристига нощем и градината на двореца я посреща с хилядите си лалета, осветена от свещи, поставени на гърбовете на костенурки, които обикалят бавно по алеите... Четирите съпруги и многобройните наложници на султана се появяват на срещата като кралици, облечени с копринени рокли в цветовете на лалетата. Като малка Анна бе толкова впечатлена от тази сцена, че се опита да я нарисува. Цветята, пищните тоалети и костенурките. Истински султан с тюрбан. Якоба, застанала в единия ъгъл, по-високопоставена дори от кралица; защото е свободна и независима.

 

Анна никога не бе харесвала приказките с принцеси, спасявани от чаровния принц на бял кон. Тя харесваше приказката на дядо си, защото бе истинска история, с търговци и дръзки жени, натрупано и после изгубено богатство, пътешествия до загадъчни страни. Истина ли бе? Или просто красива измислица? Нямаше значение. Тези истории я научиха да вярва в себе си. Научиха я да се доверява на собствените си сили, на интуицията си. Научиха я да вярва във възможностите си и в издръжливостта си.

istanbulkr5

"Учи се от цветята – така повтаряше винаги дядо ѝ. – Учи се от цветята на търпение и на умението да чакаш, също като тях." Защото цветята знаят, че след хапещия зимен студ ще дойде пролетта. Трябва само да имаш търпение, да вярваш в себе си. Той ѝ повтори тези думи преди двайсет години в един дъждовен пролетен следобед, в деня, в който тя се чувстваше ужасно заради нерешителността на Микеле... Не знаеше, не разбираше дали иска да бъде с нея, или не... Микеле, когото желаеше повече от всеки друг мъж, когото бе срещала. И нима не се бе оказало, че изчакването е най-мъдрото решение; не беше ли възнаградена за упоритото си търпение?

 

После дойде и първият им път заедно. В стаята на една стара къща, собственост на техни приятели, близо до реката. Бе пълно с предмети, взети от тавани и от други къщи и поставени безразборно из стаите; легло с висок дюшек, скрин със счупено огледало. Завивка с пискюли на леглото. Във вазата на скрина имаше полски цветя. Помнеше всяка подробност... бученето на реката под прозореца и вятъра, който разтърсваше леко жалузите. Приятелите им бяха на долния етаж, докато те бяха горе, в тази стая, за която времето бе забравило.

Тогава тя осъзна, за пореден път, че иска него, единствено него; мъжа, който знае как да я накара да се разкрие, защото телата им си пасваха съвършено, и не му бяха нужни думи, за да отгатне желанията ѝ. Тя все още изпитваше наслада, когато правеше любов със съпруга си. Да правиш любов. Анна никога не използваше тази фраза, но бе точно така. Правеха любов, телата им се сплитаха, изгубени сред ласките. Микеле знаеше точно какво ѝ харесва и как ѝ харесва; знаеше как да я докосва. Ръцете му знаеха как да се движат по тялото ѝ; неговото тяло я познаваше.

 

Той

Пристигането

Самолетът се приземи. Включих телефона си. Внезапно ми се прииска да погледна онази стара снимка на майка ми, онази в сребристата рамка, която стоеше на пианото, на което никой никога не свиреше. Черно-бяла снимка, вече пожълтяла от времето, от сватбения ден на родителите ми. Майка ми е в профил. Пепеляворусата ѝ коса е на вълни, като на филмовите звезди от онова време, а малка бяла шапчица добавя последен щрих към прическата. Очите ѝ са притворени, втренчени в далечината. На устните ѝ има лека усмивка.

При едно от последните ми посещения я извадих от рамката и я снимах; и ето я, снимка на снимката пред мен, дигитален спомен. Приятно ми е да я гледам и да си представям майка си така. Печалната ѝ красота е вълнуваща.

Къде отиде тази жена, облечена цялата в перленосиво? Сега на нейно място има една изтощена старица на осемдесет, която едва успява да се задържи в настоящето, а какво остава да си спомни миналото. Стара жена, предпочитаща да носи спортни дрехи, предимно червени.

Последния път, когато я видях, тя ми каза:

– Знаеш ли, скъпи, толкова съм щастлива. Днес съм много, много щастлива.

От дълбините на кафявите ѝ очи струеше различна светлина. Светлина, която излъчваше единствено любов. Колко бях глупав! Помислих, че е щастлива, че ме вижда отново; най-малкият ѝ син бе пристигнал, онзи, който живееше надалече и винаги ѝ носеше много подаръци. Отговорих ѝ с прочувствен глас:

– Бях тук само преди месец!

Тя каза:

– За какво говориш? Щастлива съм, защото той ще дойде днес.

Той бе русият младеж, който идваше да ѝ помага с физиотерапията ѝ. Млад и мил. Младежът, който я бе "съблазнил".

Само при мисълта за това отново се разсмивам, но единствено с чувство на умиление и състрадание. Сюрреализмът на живота: майка ми, изключително изтънчена жена, бе влюбена до полуда в един съвсем обикновен, невзрачен млад мъж. Истината е, че му плащах не толкова за физиотерапията, а за да ѝ прави компания... Да идва, за да осъществи мечтата на майка ми, да я погали по ръцете. Ако можех, бих му платил и за друго! Защо не? Спорих много по този въпрос с брат ми, който бе притеснен от присъствието му в къщата. Защо? Нима не се нуждаем всички от мечти?

istanbulkr4

Помня как една сутрин майка ми прошепна със сериозен тон:

– Искам да знаеш, че изобщо не се е опитвал да се възползва от мен.

– Майко, как би могъл да се възползва от теб? Сега ние се разпореждаме с имуществото ти, с парите ти – опитах се да я успокоя аз.

Тя отговори:

– Не, ти за какво мислиш, че говоря? Всеки път когато идва, той ме отвежда в онази тъмна стаичка в коридора. Все си мисля, че иска да ме целуне... Но не се тревожи, никога не ми посяга. Дори не се опитва. И с колко уважение се отнася към мен! Когато вървим заедно, винаги ми казва: "Хайде, облегни се на ръката ми...".

Трогнах се как майка ми бърка добротата с любов. И как, макар да е вече над осемдесет, не спира да мисли за любов.

Когато разговаряме по телефона, тя често казва:

– Виж, скъпи, нищо не е по-важно от любовта.

Тя продължава да ми се обажда рано сутрин; мисли си, че има нещо важно и абсолютно неотложно, което трябва да ми каже. Изобщо не я вълнува, че може би искам да спя... Нищо не е в състояние да я разубеди. Изслушвам я внимателно, усмихвам се, но все пак се разстройвам леко, защото така се чувствам – едновременно развеселен и трогнат от факта, че майка ми ме събужда на зазоряване само за да ми каже, че любовта е важна, че е най-важният дар на живота.

 

Влизам в таксито. Никой не ме чака на летището, така предпочитам. Не искам никой да ме посреща – нито когато пристигам в Истанбул, нито когато се връщам в Рим. Ако някой дойде да ме вземе на летището, все ми се струва, че съм на бизнес пътуване.

Летищата не са подходящи за раздели, нито дори за прегръдки; липсва им очарованието на гарите. Това е място за шумни туристически групи, за пътници, замаяни от часовата разлика и от неоновите светлини, или за хора като мен, които обичат да са сами. Летищата са подходящи, за да излезеш припряно навън, да включиш телефона си и да зачакаш нервно обаждането, което не идва; или да висиш в чакалнята заради закъснял полет, докато се взираш в айпада си, без да си правиш труда да погледнеш лицето на седящия до теб човек.

Аз обаче винаги се оглеждам. Винаги се вслушвам и в разговорите на другите. Питам се какво ли пишат на клавиатурата на телефоните си или на кого отговарят. Представям си какви са тайните им, копнежите, мечтите... За да ги разкажа после във филмите си. Някой някога ми каза, че съм крадец на истории, и може би наистина съм такъв.

 

 

 

cover-istanbul-cherven   Истанбул червен (превод Паулина Мичева, 144 стр, цена 15 лева) е в книжарниците


Филмът Истанбул червен е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017


12 октомври – 19:00, Дом на киното; 18 октомври – 18:30, Люмиер Lidl; 19 октомври – 20:30, Одеон

Един кон влязъл в бар

Сряда, 04 Октомври 2017г. 11:11ч.

"Един кон влиза в бар..."... да, така започват не един и два вица, а героят Довалех Грийнщайн, от наградения с приза Ман Букър 2017 роман Един кон влязъл в бар на израелския писател Давид Гросман, е именно стендъп комик, който, обаче, не разказва анекдоти. Довалех разказва живота си, от детството (откъсът по-долу хвърля светлина върху него) до изпълненото с черния хумор на житейската драма свое настояще, само за да подреди пъзела на израелската действителност и общество – "Какво се смеете, тъпанари? За вас се отнася!" ще се обърне Довалех към своята публика, но проблемите, поставени под формата на абсурден битие хумор, всъщност, се отнасят до всяка една публика по света. Повече за Живота като стендъп комедия ще разкаже лично Давид Гросман на 16 октомври, преди прожекцията на адаптирания му във филм роман Ще бягаш ли с мен от програмата на фестивала CineLibri 2017, а сега...

 

 

Два пъти в седмицата, в неделя и сряда в три и половина, свършвахме урока при частния учител – тъжен религиозен мъж, който не ни поглеждаше в очите и мънкаше неразбираемо под носа си. Изтормозени от задухата в дома му и замаяни от миризмите на гозбите, които готвеше жена му оттатък стената, излизахме всички заедно, после ние двамата веднага се отделяхме от другите момчета в групата. Вървяхме по средата на платното, по тихата главна улица на квартала, по която рядко минаваха автомобили, и когато стигахме до спирката на автобус 12, до магазина "Тнува" на Лерман, се споглеждахме и казвахме в един глас: "Да продължим ли до следващата?". Пропускахме така пет-шест спирки, докато стигахме до Централната автогара, която бе близо до неговия квартал Ромема, а там чакахме автобуса, който трябваше да ме откара в Талпиот. Седяхме пред автогарата на порутена каменна ограда, обрасла с бурени, и си приказвахме. Всъщност аз седях, той не беше в състояние да седи или да стои на едно място повече от няколко минути.

Почти винаги той питаше, а аз разказвах – такова беше разпределението на ролите помежду ни. Той го наложи и аз се поддадох на изкушението. Не бях приказлив, напротив, бях мълчалив и затворен младеж, вероятно изглеждах смешен, както мога да си представя сега, едновременно сериозен и мрачен, но дори да исках да се променя, не знаех как.

Вероятно по моя вина, а може би и поради скитанията на семейството ми, свързани с работата на баща ми, никога не бях имал близък приятел. Тук-там бях завързвал другарски отношения, кратки приятелства в училищата за деца на дипломати и чуждестранни бизнесмени. Но откакто се бяхме върнали в Израел, в Йерусалим, в квартала и в училището, в които не познавах никого, а и никой в тях не се постара да се сближи с мен, бях станал още по-саможив и наежен.

 

И изведнъж бе изникнало това дребно засмяно момче, което учеше в друго училище, не знаеше, че трябва да страни от мен и от бодлите ми, и въобще не се впечатли от насилената ми мрачност.

"Как се казва майка ти?" – бе първото нещо, което ме попита на излизане от урока, и помня, че от смайване ме напуши смях: Как този луничав дребосък се осмелява дори да споменава майка ми!

"Майка ми – продължи весело – се казва Сара", после внезапно ме задмина, затича се заднешком и се обърна с лице към мен. "Как каза, че е името на майка ти? Тя в страната ли е родена? Къде са се запознали родителите ти? И те ли са оцелели от Холокоста?"

Автобусите за Талпиот пристигаха и заминаваха, а ние продължавахме да си приказваме. Ето как: аз седях на оградата, слаб (да, да) и длъгнест юноша, с тясно сериозно лице и стисната уста, избягваща да се усмихва, а около мен подскачаше дребно момче, поне година по-малко от мен, чернокосо и с много бяла кожа, което някак съумяваше да ме измъкне от черупката ми, било с инат, било с хитрост, докато полека-лека събуди в мен желанието да си спомням, да говоря, да разказвам за Гедера, за Париж и Ню Йорк, за карнавала в Рио и за Деня на мъртвите в Мексико, за празненствата в чест на слънцето в Перу и за това как прелетяхме с балон над стадата антилопи гну в саваните на Серенгети.

Така покрай въпросите му започнах да осъзнавам, че притежавам безценно съкровище – жизнен опит; че съществуването ми, което дотогава бях възприемал като главозамайваща въртележка от тягостни пътувания и редуващи се смени на квартири и училища, езици и лица, всъщност представлява страхотно приключение.

dagross

Много бързо открих, че и преувеличенията ми се приемат с радост – никаква игла не заплашваше да спука надутите ми балони, напротив – оказа се, че мога и дори е желателно да разказвам всяка случка отново и отново и всеки път да прибавям подробности и неочаквани обрати в сюжета, които можеше да са се случили или само биха могли да се случат. Когато бях с него, не можех да се позная, не разпознавах шумния разпален младеж, който изскачаше от мен. Не разпознавах трескавата възбуда и разгорещените ми слепоочия, които внезапно пламваха от идеи и фантазии. Но преди всичко за пръв път познах задоволството от незабавната отплата за ненадейното ми дарование – онези широко отворени очи, които се вторачваха в мен с радостно удивление и щастие. Онова бездънно синьо сияние. То, както предполагам, ми е било давано вместо авторски хонорар.

 

Така цяла година два пъти седмично прекарвахме заедно. Мразех математиката, но заради него се стараех да не пропусна нито един урок. Автобусите пристигаха и заминаваха, а ние продължавахме да седим, потънали в нашия свят, докато наистина не наставаше време да се разделим. Знаех, че трябва да иде да вземе майка си от някъде си точно в пет и половина. Бе ми казал, че майка му е "високопоставена служителка" в държавно учреждение, но не разбирах защо той трябва да ходи "да я вземе". Помня, че носеше голям мъжки часовник "Докса", който покриваше изцяло тънката му китка, и че с наближаването на определения му час все по-често и по-нервно го поглеждаше.

Винаги в миговете на раздялата между нас като искри прехвърчаха всички възможни въпроси, които никой от двама ни не се осмели да изрече с думи, сякаш още не бяхме сигурни как всъщност да се отнасяме към тази деликатна и крехка реалност: дали да не се срещнем някой път извън урока? Защо да не идем на кино? Или да ти дойда на гости?

 

– Е, след като вече стана дума за голямото чукане – той ръкомаха оживено, – позволете ми, господа, още в началото на вечерта и в името на историческата справедливост да поблагодаря от ваше име и най-чистосърдечно на жените, на всички жени в света. Защо да не се покажем ларж, братлета, защо да не си признаем поне веднъж къде се намира нашето розово птиче, нашата цел за съществуване и нашата търсеща апаратура? Защо поне веднъж да не коленичим и да кажем благодаря, както се полага, на сладко-лютивото биле на живота, което ни бе дадено в рая?

 

 

 

cover-edin-kon-vlyazyl-v-bar   Един кон влязъл в бар (превод от иврит Емилия Юлзари, 208 стр, цена 16 лева) е в книжарниците


Срещите с Давид Гросман са преди прожекцията на филма Ще бягаш ли с мен, адаптиран по едноименния му роман в програмата на CineLibri 201716 октомври, 19:30, Дом на киното; 17 октомври – 18:00, културен център G8;

18 октомври – 19:00, литературен клуб Перото, представяне на романа Един кон влязъл в бар

Прелест

Събота, 07 Октомври 2017г. 09:09ч.

"... никога вече няма да бъдеш такъв, заобиколен от тези човешки скулптури, с това чувство в сърцето." – този цитат от последния роман Прелест на италианския писател (и актриса) Маргарет Мацантини сякаш чудесно описва онова особено чувство в сърцето, което оставя всяка нейна книга. Книги, които съпругът ù (режисьорът и актьор) Серджо Кастелито превръща в не по-малко вълнуващи филми – и докато на фестивала CineLibri 2017 ще видим на екран мечтите за независимост и щастие на фризьорката Фортуната, последният сценарий (неиздаден все още като книга) на Мацантини, то Прелест (откъсът от романа за невъзможна мъжка любов ви очаква по-долу) ще ни припомни, че за Да дойдеш на света първо е важно да разбереш кой си и какъв искаш да бъдеш, а след това да го споделиш с някого, на когото можеш да кажеш Чуй ме и Той да те Чуе, защото Никой не се спасява сам, нали...

 

 

И ОТНОВО НАСТЪПИ ЗИМА, а ние, вече пораснали момчета, търсехме възможности за изява, поне доколкото се предлагаха в града. Вместо бележници за срока ни раздадоха тестове за оценяване. Внезапно много хора в различни части на света започнаха да твърдят, че са видели НЛО. Джон Ленън също бе посетен от извънземни хуманоиди. Движех се в непрекъснато очакване някоя летяща чиния да кацне в краката ми и да ме отведе в един свят, лек като медуза, в който няма нито чувства, нито грохот от безсмислени възторзи. Костантино пропуши. Вдишваше никотин с големите си дробове на плувец.

 

Вече имах мотопед и понякога изпращах едно момиче до тях, доставях го на адреса като пощенска пратка.

Открих, че момичетата проявяват интерес към мен, явно равнодушието ми ги привличаше на рояци. Бях наследил емоционалния аутизъм, характерен за мъжете в семейството ми. Безхаберието ми ме издигна в някакъв местен мит, който аз подхранвах с ефектни цитати и един наполеоновски шинел, принадлежал на вуйчо ми. Във всеки пореден брой на комикса, служещ ни за учебно помагало, се рисувах като якобинец със залепнали по лицето коси подобно на черни прорези на съдбата. Смърдях. Сега личната ми хигиена беше под всякаква критика. Венците ми кървяха, а пищящият звук продължаваше да ме пронизва в гръб.

Така израствах. В хаотично натрупване на тласъци и отстъпления. Погледнат от съвсем малко по-високо, от следващото стъпало няколко години напред във времето, виждам един патетичен младеж, един призрачен мъж.

 

Когато отвлякоха Моро, от кенефите, лъхащи на марихуана, се надигна радостен вой. После пуснаха телефонното обаждане на запис, който баща ми слушаше отново и отново с все по-приведени рамене, с бездушното словосъчетание "в изпълнение на присъдата". Преподавателката по литература ни поднесе по един лист с графи за попълване. Няколко дни по-късно заминахме на екскурзия за края на учебната година.

Вече представлявахме оформена група с нейните психопати, водачи, редови членове, като масонско общество на противни мутри, които се подкрепят взаимно. Робертино беше обратен, всички го знаеха. Беше се влюбвал във всички момчета от класа поред. Не се отнасяха кой знае колко зле с него, освен когато прекаляваше. Не помня да е бил малтретиран сериозно. Бяхме груби, директни: някой ти стоварва юмрук и те разплаква, някой се оригва и те разсмива. Хубав клас, динамичен, образован. Със свой стил.

 

Гърция е сюрреалистична, дъждовна, мръсна. Атина е прогизнала. Изкачване с чадъри към Акропола, снимки пред Партенона, момичетата прегърнати, а малоумните момчета им правят рогчета над главите. Преподавателката по изкуства се опитва да си изнесе урока за пентелийския мрамор, докато ние се скъсваме от майтапи пред миниатюрните пишки в дорийски стил. Напредваме в компактна маса като атински воини.

После обаче, пред храма, от който се стича вода, всеки гледа да блесне с нещо и накрая идва време за сериозни разговори и философстване под колоните. Моят вуйчо ми е говорил за метопите на Фидий и аз поднасям изненадващите си прозрения относно изпъкналите вени в релефните изображения на битката между кентаври и лапити.

mazzapre1

Вечерта се започва с барабанене по масата по време на вечеря, после продължаваме през нощта и се местим от стая в стая. Танци по долни гащи, голи тела, увиснали по корнизите, джойнтове колкото църковни свещи. Свиря на китара както ми падне, но се правя на господ под прикритието на хор от гласове: "Извънземно, отвлечи ме, / искам звезда на моето име, / извънземно, отведи ме с ракета, / искам да живея на друга планета". Даже и момичетата, които си имаха гаджета, не останаха по-назад в свалките. Най-хубавото обаче беше да се забавляваме по мъжки, да пърдим, да се оригваме, да демонтираме бойлера. Не помня някога да съм се смял толкова. На сутринта мускулите ни боляха, бяхме си разчекнали устите от смях. Без да изпитваме умора, без изобщо да сме си лягали, излизаме с гел в косите, разменени фланелки и тъмни очила в студения вятър на най-нетипичната Гърция в историята – продължава неспирно да се сипе дъжд. Там научих, че метеорологичното време изобщо не влияе върху настроението на щастливите младежи.

 

Навлекли якета, пъхнали ръце в джобовете. Мъже на по седемнайсет-осемнайсет години. Непобедима група не защото винаги сме били, а защото открихме, че сме такива. Подвластни на поразителна хипербола без край. Тъгата бе пратена по дяволите, красотата изплува на повърхността. В една седмица, която си остана най-хубавата в живота ни.

mazzapre5

Последния ден изгря слънце. Разпердушини облаците, прогони дъжда. Хвърлихме се в студеното море – кой гол, кой с каквото имаше подръка, някои с дънките и коланите на тях. На плажа видяхме барака на ресторант с избелели сини маси, още затворен през май в очакване на лятото. На една верига висеше надпис ПРОДАВА СЕ, белязан с ръждясали точки, резултат от прицелване с камъни. И ние си устроихме състезание по хвърляне на камъни по залез, на табелата под гръцкия надпис имаше и немски, ZU VERKAUFEN. Алдо подаде джойнт на Костантино, но той не си дръпна, правеше скулптура от камъни.

Излегнахме се на плажа с втвърдени от солта коси и разголени кореми. На светлината след дъжда хоризонтът беше на оранжеви ивици, а Костантино блестеше като изваян от бронз.

– Аз бих си го купил.

Не отвърнах, хич не го и знаех за какво говори.

– Бих живял тук.

– И какво ще правиш?

– Ще готвя за туристите, ще ходя за риба, ей така ще си седя, без да правя нищо.

Можехме да купим бараката за никакви пари, да я стегнем, да останем там да режем домати и фета и да посипваме с риган чиниите на германците. Ние и който от другите иска да остане... нещо като комуна. Заяви, че от Рим му се гади, че жилищната ни сграда е затвор, че е морга, каза неща, които никога не беше казвал. И никога не бе имал такива очи.

 

По-късно се размотаваше с лице, омацано с конфитюра от закуската, беше си го намазал като пяна за бръснене, и Робертино искаше да му го оближе, а Костантино му викаше "Оближи ми оная работа" и всички се смееха като циклопи. На следващия ден си заминавахме и вече се усещаше смътна болка, желание да се потисне мисълта, че се прибираме, че ни чака обратният път с кораба. Самата идея да оставим оръжията ни вкарваше в паника, така че продължавахме да се удряме с мокри пешкири. Внезапно битката изглеждаше изгубена. Безформени сакове, купища мръсни дрехи, светли дънки, почернели от мръсотия, смрад на канавка от обувките. Бяхме се набутали в стаята, в която спяхме петима, чакахме на опашка за душа, навсякъде имаше вода. Костантино си носеше стара омаляла хавлия без колан с емблемата на басейна. Блъскане на тела... мокри следи от крака и мокри глави на възглавниците. От един касетофон на леглото пееше Иван Грациани: "Толкова си луда, / че няма по-луда от теб, / но си толкова красива, че за теб ще умра...". Пяхме всички срещу всички. Танцувахме мъжки блус с движения на педали, подавахме си метла, която всъщност беше част от корниза. От главата на Костантино по рамото ми капеше вода, а той продължаваше да се смее и да гъгне със сплескания си от водната топка и вечно запушен нос като някоя риба. Падахме по леглата, стоварвахме се един след друг със смях. Франконе Бормия издаде заповед: "Да си направим една колективна чекия преди вечеря, да видим кой ще уцели полилея". Сграбчи порозовялата от хлор хавлия на Костантино и я дръпна надолу. Хавлията се разтвори. Не знаех как изглежда, зяпах бухалката, която се подаваше от космите. Всички си ги бяха хванали в ръка, полудели от радост. "На тебе ти е крив, на тебе ти е недоварен, я извикайте Робертино..." Излайване от смях на всяка предизвикателна мръсотия. Костантино се изтъркаля вън от мелето и се покри отпред.

– Айде, стига, марш от стаята ни, прекалихте, гади ми се от вас.

 

Слязохме за вечеря да изядем последната мусака със стегнати гърла и да избълваме разни последни простотии. Обаче тъгата вече се надигаше заедно с морето: на следващия ден щяхме да повръщаме на кораба. Момичетата накрая затвориха краката, бяха всичките с температура, сгушени в пуловерите, малко като че съжаляваха, на някои пък им се струваше, че са влюбени. Миришеше на у дома, на завръщане, на нещастни мисли за бъдещето. Бяхме като намокрени фойерверки, като кихавици от прогизнала сяра.

Направихме си нощна разходка, някои се загубиха. Учителите изглеждаха като оцелели след бедствие, косата на преподавателката по гръцки беше пльосната върху черепа ù подобно на умрял лешояд. Пак започнаха да се държат като преди, бездушни и потискащи.

Окопахме се в стаята, където никой не си беше събрал багажа, и стъпвахме върху бунището от дрехи. Последният ни номер бе да изхвърлим един сешоар през прозореца, после пихме заедно от бутилка узо, все едно се намирахме пред полят с вода огън. В съседната стая някой още вдигаше шум. Сигурно беше Вероника, която щеше да стане спортна журналистка, от онези с микрофон и премръзнали крака пред футболните игрища. Беше свръхиздръжлива. Накрая остана да се носи само грохотът на морето. Все едно морето беше в стаята. Самотната светлина на един фар потрепваше в пяната на далечна скала. Костантино си бе приготвил багажа, беше единствен.

– Не спиш ли?

Движеше се бавно като бръмбар в плен на тъмнината. Нещо падна, бе нечий будилник, който се раззвъня. Озовахме се долу на четири крака, смеехме се тихо и не успявахме да спрем будилника. Излегнахме се на леглото; наоколо беше като спално помещение, в което се усещаше топъл мирис на тежко дишане и неспокойни сънища. Кой от нас щеше да издържи в живота? Морето се блъскаше под прозореца и повтаряше неспирно печалния зов на приключилата ваканция, когато всяко нещо сякаш се сбогува с теб и ти напомня, че никога вече няма да бъдеш такъв, заобиколен от тези човешки скулптури, с това чувство в сърцето.

 

 

 

cover-prelest  Прелест (превод Вера Петрова, 360 стр, цена 17 лева) е в книжарниците


Филмът Фортуната по сценарий на Маргарет Мацантини е в програмата на CineLibri 2017


14 октомври – 18:30, Евросинема

17 октомври – 18:30, РКИЦ и Одеон, 20:45

18 октомври – 21:00, Люмиер Lidl

21 октомври – 18:00, Люмиер Lidl – галавечер в рамките на Седмица на италианския език

По действителен случай

Понеделник, 09 Октомври 2017г. 09:09ч.

Често казваме, че животът е най-добрия сценарист, а френската писателка Делфин дьо Виган не само идеално знае това, но и брилянтно се заиграва с представите за фикция и реалност в седмия си роман По действителен случай (чиято филмова адаптация от Роман Полански открива фестивала CineLibri 2017). Две жени, писателката Делфин (или автофикцията на самата дьо Виган) и писателката в сянка, фатално-енигматичната Л., на ръба на обсебващо приятелство (ала авантюрата Петрония на Амели Нотомб) – откъсът от По действителен случай по-долу тръгва по следите на тяхното запознанство; две жени на ръба между фикцията и реалността, както в живота, така и в литературата; две жени на ръба на дилемата изкуството ли имитира живота или обратното... или просто мистификации по действителен случай, в които думата "Край" на финала не означава Край*...

 

 

НАМЕРИХ В БЕЛЕЖНИКА СИ следата от тази първа среща. До името на Л. съм отбелязала номера на телефона ѝ и адреса на кафенето. В онзи момент, и още известно време след това, можех да държа химикалка и целият ми живот се съдържаше в този черен бележник Quo vadis – от петнайсет години ползвах същия модел, като го подменях всяка есен. Чрез него се опитвам да си представя в какво състояние на духа съм била, когато се видях с Л., да възстановя контекста. През същата седмица явно съм раздавала автографи в една парижка книжарница, срещала съм се в "Лютеция" с научна работничка от Националния център за научни изследвания, която готвеше проучване, свързано с медиатизацията на писателите, ходила съм на улица "Едуар Локроа" номер 12 (адресът е маркиран в зелено, но няма никакви уточнения), била съм за малко в "Пахидерм" със Серж, с когото се виждам един-два пъти годишно, за да направим равносметка на произведенията и на живота си (през този ден ставаше дума за идеалния стол, Серж ми бе дал остроумен отчет за мимолетните си увлечения по една или друга мебел за сядане и за броя прокудени столове, струпани на стълбищната площадка). Към това могат да се прибавят десетина срещи, за които имам смътен спомен. Заключавам, че периодът е бил натоварен, сигурно съм била малко напрегната, каквато съм винаги когато животът ме изпреварва, когато галопира по-бързо от мен. Установявам впрочем, че съм започнала уроците си по английски при Симон. Точно след урок по английски се срещнах с Л. в "Експрес Бар".

boats

Не знаех много за нея, защото вечерта на запознанството ни говорихме най-вече за мен. Станало ми бе неудобно, когато се прибрах и осъзнах този факт. Затова сега, едва седнала, започнах да ѝ задавам въпроси, без да ѝ давам време да промени насоката на разговора. Не ми се бе изплъзнало от вниманието, че тя имаше навика да води хорото.

Л. се усмихна – умееше да губи.

Най-напред ми обясни, че пише вместо другите. Това ѝ беше професията. Записваше техните изповеди, душевните им състояния, изключителния им живот, който просто плачеше да бъде описан, по-рядко гладкия им жизнен път, който превръщаше в епопея. Отдала се на това писане преди няколко години, като прекратила журналистическата си кариера. Много издатели я канели и тя дори си позволявала да отхвърля някои предложения. С течение на времето се специализирала в жанра женска автобиография – актриси, певици, жени с политическа кариера се надпреварвали да ползват услугите ѝ. Разказа ми как функционира пазарът – три или четири пера си поделяли повечето от печелившите проекти. Обикновено нейни конкуренти били двама известни автори, които извън собствените си книги пишели и в сянка. Литературни негри, уточни тя, невидима гилдия, от която се смяташе за част. Защото нито техните имена, нито нейното фигурирало на корицата, най-много на първа страница след в сътрудничество със. Но обикновено нищо във вътрешната или във външната част на книгата не позволявало да се отгатне, че понякога предполагаемият автор не е написал и дума. Цитира ми заглавията на последните си работи, сред които мемоарите на международен топмодел и разказ за отвлечена млада жена, държана в плен няколко години. След това ми разказа за часовете, прекарани в разговори за събиране на материал за книгата, за времето, необходимо за опитомяването на "авторите", за постепенно изграждащата се връзка, отначало несигурна, после все по-здрава и изпълнена с доверие.

Тя ги смяташе за свои пациенти, това явно не трябваше да се приема буквално, но терминът не беше избран случайно, защото тя всъщност се вслушвала в техните терзания, в противоречията им, в най-интимните им мисли, някои дори изпитвали потребност да не срещат погледа ѝ или да разговарят легнали. Обикновено тя ходела у тях, вадела диктофона и телефона си (веднъж изгубила цял един работен сеанс, тъй като апаратът се изключил по време на разговора, без тя да разбере, и оттогава се подсигурявала с двоен запис) и изчаквала да започнат да се изливат думите и спомените. Предишното лято прекарала в Ибиса, в къщата на прочута телевизионна водеща, с която живяла няколко седмици. Нагодила се към нейния ритъм на живот, срещнала се с приятелите ѝ, сляла се с декора. Постепенно се появили изповедите – на закуска, на нощна разходка, на другия ден след празненство в пустата къща. Л. всичко записвала, часове незначителни разговори, от които понякога изниквало нещо ценно. Бе работила няколко месеца и току-що бе завършила книгата. Л. обичаше да говори за предложения ѝ материал, суров, жив материал, нещо, което било част от Истинското, няколко пъти произнесе тази дума, защото само Истинското имало значение. И всичко това се вписвало в общуването, в особената връзка, която се изтъкавала постепенно между тях и нея. Трудно ѝ било впрочем да завърши една книга, за да започне друга, всеки път се чувствала виновна, виновна в изоставяне, подобна на непостоянна, нерешителна любовница, която скъсва, преди да се е уморила.

boats3

По-късно вечерта Л. ми каза, че живее сама, съпругът ѝ бил отдавна починал. Не попитах от какво, стори ми се, че тази информация съдържа допълнителна болка, за която Л. не беше готова да говори. Сподели с мен, че не е имала деца, не беше съжаление, или по-скоро беше съжаление, с каквото тя не желаеше да се примири, от което се пазеше като от отрова. Не ѝ бяха нужни причини, нито оправдания, не се бе случило, и толкова. В този момент си дадох сметка, че не съм способна да определя възрастта ѝ, Л. можеше да е на трийсет и пет или на четиресет и пет, беше от онези млади момичета, които преждевременно имат вид на жени, и от жените, които завинаги запазват вида си на млади момичета. Попита ме дали живея с Франсоа (спомням си, че го нарече по име), обясних ѝ защо бяхме решили всеки да остане в собствения си дом, докато децата ни живеят с нас. Да, несъмнено, страх ме беше от навика, от износването, от отегчението, от компромисите, всички тези твърде банални неща, случващи се с хората, които се обичат, след няколко години съвместен живот, но и ставаше дума главно за едно равновесие, което се боях да не се наруши.

А и на нашата възраст всеки влачеше със себе си своя товар от поражения и разочарования и ми се струваше, че ако живеем, както го бяхме решили, ще даваме и получаваме най-доброто и от двамата.

boats4

Харесвам лекотата в общуването с някои хора, начина им да навлизат веднага в същността на нещата. Обичам да говоря за важното, за вълнуващото, дори с приятели, с които се виждам веднъж или два пъти в годината. Харесвам у Другия (често у жените) способността да говорят за интимното така, че то да не звучи неприлично.

Седяхме една срещу друга в кафенето, Л. вече бе излязла от леко нападателната роля на прелъстителка, която бе играла на празненството, сега нещо в нея се бе смекчило. Бяхме две жени, които се опитват да се опознаят, доверяват си някои свои грижи и веднага долавят общото, което ги свързва...

 

 

 

cover-po-deistvitelen-sluchai   По действителен случай (превод Росица Ташева, 384 стр, цена 20 лева) е в книжарниците


Филмът По действителен случай открива CineLibri 201711 октомври, 19:00, Зала 1 НДК


13 октомври – 20:00, културен център G8

14 октомври – 20:30, Люмиер Lidl и 19:30Cine Grand, Park Center

15 октомври – 19:30, Cinema City, Paradise Center

16 октомври – 21:00, Cinema City, Mall of Sofia

17 октомври – 20:15, културен център G8

18 октомври – 19:00, Френски институт

19 октомври – 19:30, Cinema City, Paradise Center

20 октомври – 18:30, Люмиер Lidl; 19:30 – Cine Grand, Park Center; 20:15 – Одеон

21 октомври – 20:30, Евросинема; 21:00 – Дом на киното

22 октомври – 20:15, Одеон; 21:00 – Cinema City, Mall of Sofia

История на любовта

Четвъртък, 12 Октомври 2017г. 12:00ч.

"Да се смееш, да плачеш, да пишеш и да чакаш"... ще напише един от героите на американската писателка Никол Краус в романа История на любовта (филмовата му адаптация от Раду Михайлеану е в конкурсната програма на CineLibri 2017) – и наистина тези думи сякаш обобщават чудесно История на любовта (откъс от романа, спечелил приза Сароян, ви очаква по-долу), този пъзел от съдбите на една изгубена книга, на Лео Гурски и неговия син, на две момичета на име Алма... и на дузина други герои, които протягат ръце един към друг, за да подредят своята История на любовта, защото всяка любовна история започва с протегната ръка, нали...

 

 

Стоях сам в онази стая, пълна с книги, и стисках книгата на сина си. Беше полунощ. Дори след полунощ. Бедният Бруно сигурно вече се бе обадил в моргата да провери дали не са намерили старец с картичка в портфейла, на която пише: ИМЕТО МИ Е ЛЕО ГУРСКИ НЯМАМ СЕМЕЙСТВО МОЛЯ ОБАДЕТЕ СЕ В ГРОБИЩАТА ПАЙНЛОУН ТАМ ИМАМ ПАРЦЕЛ В ЕВРЕЙСКАТА ЧАСТ БЛАГОДАРЯ ВИ ЗА ВНИМАНИЕТО.

 

Обърнах книгата, за да видя снимката на сина си. Срещали сме се веднъж. Не че се запознахме, просто стояхме лице в лице. На едно литературно четене на Деветдесет и втора улица. Билети купих четири месеца предварително. Неведнъж се бях опитвал да си представя срещата ни. Аз като негов баща, той като мой син. И все пак. Знаех, че това никога няма да се случи, колкото и да ми се искаше. Бях приел, че мога да се надявам най-много на място сред публиката. Но по време на четенето ми стана нещо. Накрая се озовах на опашката, стиснал в трепереща ръка листче с името си. Той го погледна и го преписа на една книга. Опитах се да заговоря, но от устата ми не излезе нито звук. Усмихна се и ми благодари. И все пак. Не помръднах. "Има ли още нещо?", попита той. Аз плеснах с ръце. Жената зад мен ме изгледа нетърпеливо и ме избута. Ръкоплясках, като глупак. Какво можеше да направи? Надписа книгата на жената. На всички ни беше неудобно. Ръцете ми продължаваха да танцуват. Наложи се опашката да ме заобикаля. От време на време той ме поглеждаше изумено. Веднъж дори ми се усмихна. Както човек се усмихва на идиот. Ръцете ми обаче искаха да му кажат всичко. Или поне колкото успеят, преди един служител от охраната да ме хване здраво за лакътя и да ме изведе навън.

Беше зима. Тлъсти бели снежинки се носеха покрай уличните лампи. Чаках сина си да излезе, но той така и не се появи. Може би е имало заден изход, не знам. Взех автобуса към дома. Вървях по покритата със сняг улица. По навик се обърнах да се уверя, че оставям стъпки. Когато стигнах до блока, проверих за името си сред звънците. И понеже знам, че понякога виждам неща, дето ги няма, след вечеря се обадих на "Справки" да видя дали ме има в указателя. Преди да си легна, отворих книгата, която бях оставил на нощното шкафче. НА ЛЕОН ГУРСКИ.

hislove5

 

Продължавах да държа книгата, когато мъжът, чиято врата бях отключил, се появи зад мен.

– Чели ли сте я? – попита той.

Изпуснах я и тя се приземи с тъп звук върху крака ми, с лицето на сина ми към мен. Не знаех какво да правя. Опитах се да обясня.

– Аз съм баща му. – Или може би казах: – Той ми е син. – Не знам точно какво, но той очевидно ме разбра, защото първо изглеждаше смаян, после смутен, а накрая на лицето му се изписа недоверие. Нямах нищо против. В крайна сметка за кого се мислех – появявам се с лимузина, отварям ключалка, а после твърдя, че съм баща на известен писател?

Внезапно се почувствах уморен. Такава умора не ме бе връхлитала от години. Наведох се, вдигнах книгата и я върнах на лавицата.

Мъжът продължаваше да се взира в мен, но в този момент отвън се чу клаксон, което си беше жив късмет, защото вече достатъчно ме бяха гледали за един ден.

– Е – поех към вратата, – най-добре да тръгвам.

Мъжът извади портфейл, хвана една банкнота от сто долара и ми я подаде.

– Баща му?

Прибрах парите в джоба и му върнах ресто един ментов бонбон.

Набутах краката си в мокрите обувки.

– Не точно баща.

Не знаех какво друго да кажа.

– По-скоро нещо като чичо.

Изглеждаше достатъчно объркан, но за всеки случай добавих:

– Не точно чичо.

Той повдигна вежди. Грабнах кутията с инструментите и излязох на дъжда. Опита се да ми благодари отново, но аз вече слизах по стълбите. Качих се в колата.

Той продължаваше да ме гледа от прага. За да затвърдя впечатлението, че съм напълно откачен, му помахах като кралска особа.

 

Прибрах се в три сутринта. Шмугнах се в леглото.

Бях изтощен.

Но не можех да заспя. Лежах по гръб, слушах дъжда и мислех за книгата си. Така и не бях сложих заглавие, за какво ѝ е на една книга заглавие, ако няма кой да я чете?

Станах и отидох в кухнята. Пазех ръкописа в една кутия във фурната. Извадих го, сложих го на кухненската маса и навих нов лист в пишещата машина. Дълго време се взирах в празната страница и накрая с два пръста нащраках:

ДА СЕ СМЕЕШ И ДА ПЛАЧЕШ

Погледах го известно време. Не ставаше. Добавих още една дума:

ДА СЕ СМЕЕШ, ДА ПЛАЧЕШ И ДА ПИШЕШ

После още една:

ДА СЕ СМЕЕШ, ДА ПЛАЧЕШ, ДА ПИШЕШ И ДА ЧАКАШ

Смачках листа на топка и го пуснах на пода. Сложих чайника на печката. Дъждът беше спрял. На перваза на прозореца гукаше гълъб. Крачеше наежено напред-назад, после отлетя. Един вид, свободен като птица. Навих нов лист в машината.

ДУМИ ЗА ВСИЧКО

Измъкнах листа, преди да съм размислил, сложих го най-отгоре на купчината и затворих кутията. Намерих кафява хартия и я опаковах. Отгоре написах адреса на сина си, който знаех наизуст.

hislove7

Зачаках нещо да се случи, но нищо не последва. Пощата щеше да отвори след часове. За да убия времето, извадих проектора изпод канапето. Правя го само при специални случаи, например на рождения си ден.

Подпирам проектора върху кутия от обувки, включвам в контакта и натискам копчето. Прашен лъч осветява стената. Диапозитива пазя в буркан на една лавица в кухнята.

Издухвам прахта, пускам го и готово. Снимката бавно се избистря.

Къща с жълта врата в дъното на голяма поляна. Късна есен. Небето иззад черните клони преминава в оранжево, после тъмносиньо. От комина се издига дим, а през прозореца почти виждам майка си, наведена над масата. Тичам към къщата. Усещам студения вятър върху бузите си. Протягам ръка.

И понеже главата ми е пълна с мечти, за миг вярвам, че мога да отворя вратата и да вляза.

 

Навън вече просветляваше. Къщата на детството ми изчезна пред очите ми. Изключих проектора, изпих си дозата "Метамуцил" и отидох в банята. Свърших належащото, изкъпах се щателно и разрових гардероба за костюма. Намерих галошите, които толкова време бях търсил, както и едно старо радио. Най-отдолу, смачкан на дъното, беше и костюмът – белият летен костюм, в доста добро състояние, ако не се брои кафеникавото петно отпред.

Облякох се. Плюх на дланта и пригладих косата си. Седнах напълно облечен с кафявия пакет в ръка. Няколко пъти проверих адреса. В 8,45 облякох шлифера и пъхнах пакета под мишница. Огледах се за последен път. После излязох в утрото.

 

 

 

cover-istoria-na-lyubovta   История на любовта (превод Ралица Кариева, 304 стр, цена 17 лева) е в книжарниците


Филмът История на любовта е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017


15 октомври – 20:30, Евросинема; 19 октомври – 19:00, РКИЦ; 21 октомври – 15:30, Люмиер Lidl; 22 октомври – 17:30, Одеон и Галерия Сан Стефано, 17:30

онлайн