Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: CineLibri 2020
A+ R A-
Списък на статии по етикет: CineLibri 2020

CineLibri + 6

Петък, 16 Октомври 2020г. 23:23ч.

Да, фестивалът, който превръща Думите (литературата) в Картини (кино) CineLibri (от 18 октомври до 8 ноември, пълната програма е тук) тази година става на 6 – почти е готов за Училището на Живота, което тази година ще изпитва... пред черната дъска на коронавируса и ще възпитава екзистенц чувствата ни и дистанционно (да, CineLibri 2020 има и паралелно онлайн издание на платформата Neterra TV+)... Бележници няма да има, оценки ще поставя специалното CineLibri жури (и публиката), но преди да влезем в час правим проверка на присъствието на наши фаворити от клас 2020...

 

+ Откриване – неслучайно, предвид тазгодишния слоган "възпитание на чувствата" (реверанс към Гюстав Флобер, естествено), CineLibri 2020 ще премине под знака на френската литература и кино – от откриващия филм Кръстницата до церемонията по награждаване с видеовръзка с режисьора Жан-Жак Ано и представянето на неговата автобиография Един живот за киното и филма-класика Любовникът...

 

Кръстницата – 18, 19, 20, 21, 24, 26, 28, 29, 30, 31 октомври и 5, 8 ноември

Франция, 2020, 104 мин

режисьор: Жан-Пол Саломе

с участието на: Изабел Юпер, Иполит Жирардо, Фарида Учани, Лилиан Ровер, Надя Нгуен

daronne

Изабел Юпер винаги е била кинохамелеон (дегизировката ù тук намигва тънко към ролята на Изабел Аджани в Светът е твой), но истинският ключ за разгадаване на героинята ù се крие в името ù (дадено ù от авторката на крими романи Анелор Кер) – Пасианс Портфю притежава и търпението ("пасианс"-а) да хвърля всичките си сили в грижи към двете си дъщери и към майка си в старческия дом, но и крие "боеспособни" умения ("портфю" като владеенето на арабски и подслушването към отдела за борба с наркотиците), което с доста хумор и житейски обрати обяснява трансформацията ù от една уморена жена в бос с прозвището Mama Weed... или направо Кръстницата...

 

+ Ако всички мислеха еднакво, нямаше да има състезания – да, конкурсната CineLibri програма тази година ще премине под това мото, а след като вече ви запознахме с Пилат, сега е време за среща с:..

Минамата – 19, 22, 25, 30, 31 октомври и 2, 7 ноември

САЩ, 2020, 115 мин

режисьор: Андрю Левитас

с участието на: Джони Деп, Бил Наи, Хироюки Санада, Катрин Дженкинс, Лили Робинсън

minamata1

Минамата е град в Япония, който в началото на 70-те добива печална известност с отравянето с живак на крайбрежните му води от заводите на корпорация Чисо, което се отразява толкова пагубно на населението, че Минамата става нарицателно име за болестта, която причинява отравянето с живак... Уилям Юджийн Смит пък е военен фотограф, чието име става нарицателно за изкусни фото есета – фотокнигата Минамата (в тандем с жена му Айлийн Смит) е ключът тук – като документирането на ефекта Минамата се превръща в Залеза на живота му... Джони Деп (влизащ в кожата на Смит) пък е нарицателно име за класни биографични филми, както името Рюичи Сакамото е нарицателно тук за брилянтна филмова музика и атмосфера, така че след Минамата може би няма да сте от хората, които "знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо"...

 

Бащата – 19, 25, 26, 27, 28, 31 октомври и 7, 8 ноември

Великобритания, 2020, 97 мин

режисьор: Флориан Зелер

с участието на: Антъни Хопкинс, Оливия Коулман, Оливия Уилямс, Руфъс Сюъл, Имоджен Путс

father

През последните години хит пиесата Бащата (поставяна и у нас) претърпя толкова много театрални адаптации (включително Бродуей версия, режисирана от самия Зелер), че най-накрая Флориан реши да я превърне във филм като така дебютира и в киното – все пак, няма друг, който да познава по-добре от него капаните на текста... Няма друг, освен сър Антъни Хопкинс (тази година му се изплъзнаха актьорските награди, но догодина едва ли), който по-добре да влезе в лабиринтите на Паметта (и на деменцията) на героя, за да подреди пъзела на собственото Аз... няма друг, освен пиано виртуозът Людовико Айнуди, който може да осигури възможно най-добрата партитура за тази тръпчива соната за Живота, наречена Бащата...

 

Берлин Александерплац – 23, 24, 26, 28, 30, 31 октомври и 1, 3, 5, 7 ноември

Германия/Нидерландия/Франция/Канада, 2020, 183 мин

режисьор: Бурхан Курбани

с участието на: Албрехт Шух, Йела Хаасе, Йоахим Крол, Нилс Веркойен, Велкет Бунгуе, Анабел Манденг

berlin alexanderplatz3

Писан преди 90 години от Алфред Дьоблин романът Берлин Александерплац сменя тук главния си герой с емигранта Франсис/Велкет Бунгуе от Гвинея-Бисау, само като поредно доказателство, че Животът пейзажа си мени, но нрава никога – вълчите времена днес редят изпитание след изпитание пред Франсис и легалното му съществуване в Берлин, а екзистенц пъзелът включва любов, илюзии, наркотици, проституция, парти безсъние и... филмови награди...

 

Изключението – 22, 27 октомври и 2 ноември

Дания, 2019, 115 мин

режисьор: Йеспер Нилсен

с участието на: Сидсе Бабет Кнудсен, Даника Курчич, Магнус Крепър, Сергей Трифунович, Аманда Колин, Саймън Сиърс

undtagelsen

Какво става когато параноята, страха, смъртните заплахи и геноцида, които заклеймяваш безопасно отдалеч като неправителствена организация изведнъж влязат в офиса ти... – получава се датския трилър Изключението, който наблюдава как идиличния свят на четири жени от НПО се превръща в бойно поле на човешката психология и морал, взривени от загубата на взаимното доверие... или както се казва: "каквото сам си надробиш, никой друг не може да ти надроби"...

 

+ Мъдростта побеждава съдбата – в тези пандемични времена най-голямото предизвикателство не е самоизолацията, а търпението да мислиш самостоятелно и с фантазия до достигане на Мъдростта и... Истината, затова ви срещаме с...

Годината на смъртта на Рикарду Рейш – 29, 30 октомври и 1 ноември

Португалия, 2020, 130 мин

режисьор: Жоао Ботелю

с участието на: Виктория Герра, Катарина Уаленщайн, Чико Диас, Луиза Крус, Луис Лукас, Клаудио да Силва

ano-da-morte3

Много сенки са надвиснали над лекаря Рикарду Рейш – сянката на 16-годишно изгнание при завръщането му в Лисабон... сянката на смъртта на приятеля му, поетът Фернандо Песоа, с когото "водят" екзистенц разговори под дъжда... сянката на любовта му, раздвоена между аристократката Лидия и камериерката Марсенда... сянката на фашизма в Испания и на диктатора Салазар в Португалия... но над всичко се извисява сянката на магическия реализъм на Жозе Сарамаго, който тук среща измисления герой Рикарду Рейш с неговия Създател Фернандо Песоа, само за да разкрие как тихо и магично се изнизва Живота, като дъжд изпаряващ се в нощта – история, кадрирана ювелирно от режисьора Жоао Ботелю и оператора Жоао Рибейро, в чест и на Живота, и на 10-те години откакто Сарамаго постигна Вечността...

 

По време на войната – 19, 26 октомври и 3, 4, 6 ноември

Испания/Аржентина, 2019, 107 мин

режисьор: Алехандро Аменабар

с участието на: Кара Елехалде, Едуард Фернандес, Санти Прего, Тито Валверде, Луис Бермехо, Аиноа Сантамария, Мирея Рей, Натали Поса

guerra

Сянката на фашизма е надвиснала и в последния филм на Алехандро Аменабар – срещата, в разгара на Гражданската война, между диктатора Франко и писателя Мигел де Унамуно (по това време ректор на университета в Саламанка) тук е използвана като кулминация във вечната борба между насилието и разума, само за да подчертае за пореден път, че Думите са най-мощното оръжие за масово поразяване...

 

Пинокио – 20, 22, 23, 24, 25, 26, 29, 30, 31 октомври и 1, 5, 7 ноември

Италия/Франция/Великобритания, 2019, 125 мин

режисьор: Матео Гароне

с участието на: Роберто Бенини, Федерико Йелапи, Марин Вахт, Роко Папалео, Джиджи Пройети, Алида Калабрия

pinocchio5

Всички знаем историята на "дървеното момче" с чисто сърце и подозираме как би изглеждал света, ако носовете на лъжците растяха (като носа на Пинокио) след всяка лъжа – една вечна история (по-актуална днес от всякога), разказана с много любов, финес и майсторство от Матео Гароне, с която да преминеш през цирка и кукления театър на живота с безгранично себераздаване (като на татко Джепето), за да разбереш какво ни прави Хора... като Пинокио...

 

Ето ги младите мъже – 20, 26 октомври и 4 ноември

Ирландия/САЩ, 2020, 96 мин

режисьор: Иойн Макен

с участието на: Дийн-Чарлс Чапман, Аня Тейлър-Джой, Травис Фимел, Емет Джей Сканлан, Фин Коул

heremen

25 години след американските Хлапета, ето я ирландската им реплика – това не е Дъблин на Джойс, а на Роб Дойл и неговите "хлапета" Матю (Дийн-Чарлс Чапман от 1917), Джен (Аня Тейлър-Джой от Вещицата), Рез и Киърни, които преминават през социалната центрофуга на алкохола, наркотиците и училищния вакуум, за да разберат какво значи да си... жив...

 

+ Който няма чувство за хумор, няма чувства – в тон със слогана "възпитание на чувствата" на CineLibri 2020, в тази категория могат да влязат всички филми от програмата на фестивала, защото... светът (и киното) е оцелял(о), защото се е смял(о)...

Щастието на някои... – 20 октомври и 2, 3, 8 ноември

Франция, 2020, 104 мин

режисьор: Даниел Коен

с участието на: Беренис Бежо, Венсан Касел, Франсоа Дамиен, Флоранс Форести, Даниел Коен

bonheur des uns3

Всичко е въпрос на гледна точка... дори щастието... а когато гледната точка за живота и приятелите на Леа/Беренис Бежо се превръща в роман-бестселър, тогава започва и... войната на гледните точки – пиесата Плаващият остров на Даниел Коен (и режисьор, и актьор тук) напипва вечната ябълка на раздора и хумора – егото и невъзможността да "обуеш чужди обувки"...

 

 

Фестивалът CineLibri 2020 е от 18 октомври до 8 ноември в салоните на Люмиер Lidl, Дом на киното, Одеон, Cine Grand Park Center, Сити Марк Арт Център, Френски институт, културен център G8, Евросинема, кино Влайкова и CasaLibri

Пилат | Магда Сабо

Вторник, 06 Октомври 2020г. 15:15ч.

Анна и Иза – да, също като в най-популярната ѝ творба Вратата, и в знаковия роман Пилат на унгарската писателка Магда Сабо отново на фокус са отношенията между две жени... Само че в Пилат попадаме в лабиринта между майка и дъщеря – Анна и Иза – живописен портрет на две жени, на които им се налага отново да живеят заедно (след кончината на Винце, съпруг на Анна и баща на Иза); налага им се отново да отворят чекмеджетата (също като в ключовия откъс, тук, от романа) на гардероба, побрал катове семеен живот и тайни; налага им се да се справят със самотата, но всяка по своя начин... Резултатът, неслучайно, е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2020, като екранизацията на Линда Домбровски може и да се бори за Златен глобус за чуждоезичен филм през 2021-а...

 

 

Иза остави лампата включена през нощта.

Вещите в стаята, които не попадаха в жълтия кръг от светлина, едва личаха, от позлатената рамка на картината над леглото ѝ се различаваше само долната част и нищо от картината. Но тя и така я виждаше, отвътре, в мислите си, чрез спомените си. Днес картината беше като разполовена, самотна. От едната ѝ страна липсваше мелницата.

Иза заспа по-бързо от нея. Успя да я измами.

Легнаха си заедно и скоро след това старицата спря да отговаря на въпросите ѝ, дишаше дълбоко и спокойно, за да си помисли Иза, че е заспала. Дъщеря ѝ още дълго се въртя, тази нощ, дори и да не беше денят на смъртта на баща ѝ, нямаше да е лесна за нея: не беше спала между тези стени, откакто се премести в Пеща. Леглото, в което лежеше, беше на баща ѝ, не старата кушетка от годините на брака ѝ; когато Иза си тръгна, жилището си върна стария облик, от оказионния магазин дойдоха да вземат мебелите, които бяха ползвали заедно с Антал, а дъщеря им си купи нови в Пеща. Разбира се, дори и така, в обстановката от детството, едва ли ѝ беше лесно да спи тук. Че тази нощ не я остави сама, не отиде на хотел, както правеше винаги, откакто си тръгна, със сигурност беше по-голяма жертва за нея от всичко друго.

magdapilatus5

Трудно заспа, въртя се, въздиша, дебнеше я, по едно време стана, изпи нещо, това също беше необичайно. Иза не вземаше приспивателни, презираше онези, които привикваха с прахчетата. Но по изключение тя все пак глътна една таблетка и най-сетне успя да се унесе. Иза е тук до нея, диша до нея, толкова близо, че може да усети дъха ѝ върху лицето си, както някога в детството ѝ. Не беше виждала никой друг да спи така красиво като Иза: главата върху лакътя, черният сърп на миглите върху лицето. Не смееше да я целуне, докосна с устни само връхчето на възглавницата ѝ, когато стана.

Стаята беше същата като следобеда, като сутринта, като всеки друг ден и все пак някак различна. Сякаш беше пораснала и стените бяха станали по-високи, и в същото време по-широки. Бележката на Иза беше останала на масата, отново ѝ хвърли един поглед. Още като дете дъщеря ѝ всяка вечер си записваше задачите за следващия ден, не заспиваше, без да го е направила. "Посредник недвижими имоти – прочете, – клиника, погребално бюро, здравно осигуряване, опаковане."

Заради това стана, заради последната дума. Утре ще бъдат прегледани документите, утре Иза ще реши какво да вземат със себе си в Пеща и утре ще отвори мъничкото писалище на Винце.

Никой никога не беше ровил в него, дори тя, след четиресет и девет години брак, не знаеше какво съхраняваше Винце в чекмеджетата освен семейните и официалните документи. Това беше домашен закон у тях, никой никога да не рови из вещите на другия. Леля Ема, в чийто дом беше израснала, винаги дебнеше пощальона пред къщата и не се свенеше още от улицата да отвори адресираните до членовете на домакинството ѝ писма. Не искаше да прилича на леля Ема.

Ако не беше странното желание на Антал, сега щеше да си лежи до Иза и да се е предала на съня. Но зетят ѝ я смути, тъй както я беше смутила и медицинската сестра в клиниката: сега за пръв път я обзе съмнението, че може би все пак не знае всичко за Винце, и я нападна лошо чувство, като помисли, че ако утре Иза се захване с чекмеджетата, евентуално може да открие нещо, което не би трябвало да види, някоя тайна на Винце, която си е само негова, която той трябва да отнесе със себе си, защото не се отнася до живите. Беше трийсет и една годишен, когато се ожени, далеч не толкова млад – защо Иза да дълбае сред младежките му спомени, или един бог знае сред какво? И тя самата не знаеше какво точно да мисли, от какво се бои, само чувстваше страха: ако Винце е подарил нещо на Лидия, с чийто произход и значение дори тя, съпругата, не е била наясно – нали винаги е смятала, че Винце държи фотографията с мелницата над леглото само по навик, – тогава е възможно да има нещо, което дори тя не е знаела за Винце и тя трябва да е първата, която да го види.

Не беше лека задачата, с която се нагърби, и не биваше да плаче. Иза спеше неспокойно, чуваше я през отворената врата да се върти, да въздиша понякога и да се обръща на другата страна. Когато издърпа горното чекмедже, известно време не посегна към нищо, затвори очи, за да не вижда, толкова яростна беше вътрешната съпротива, толкова повелителна: това, за което се готвеше, беше непочтено, сякаш с него щеше да лиши, да посрами Винце, който лежеше беззащитен в клиниката и не можеше да помръдне, да се съпротивлява, не можеше вече да я възпре. И в същото време се почувства по-близо до него, както по всяко едно време от последните седмици или дори днес, в последния следобед: чекмеджетата – това беше живият Винце, от предметите я погледна истинският Винце, всичко, което се озоваваше в ръцете ѝ, беше живо и говореше.

magdapilatus3

В бюрото цареше съвършен ред, както винаги и навсякъде сред вещите на Винце. Редът беше така присъщ за съпруга ѝ и за Иза, както за нея относителният, нетипичен за една жена безпорядък. В горното чекмедже имаше всякакви сгънати документи, овързани с трикольорно шнурче, и кутии. Малки или големи кутийки, като съкровища от детска етажерка с играчки.

В първата, която отвори, беше косичката на Ендруш. Не знаеше, че Винце също си е отрязал кичур, тя пазеше по една къдричка от косата на двете си деца под стъкълце от двете страни на медальона си. Мекият, черен кичур на Ендруш. Това мъничко, меко кичурче колко точно извика личицето му в съзнанието ѝ, онова толкова напомнящо за лицето на майка му весело изражение, което така бързо бе загубила, че дори и снимка не бе останала от него. Ако беше жив, сега щеше да е четиресет и осем годишен. Господи, господи!

Завъртя между пръстите си блестящата, черна къдричка. Сега вече са заедно с баща си. Ендруш сигурно е непохватно малко ангелче, и като бебе беше такъв, винаги всичко изтърваваше, слаби му бяха ръчичките.

Как ли е на небето?

Удостоверения. Веднъж Винце ѝ ги беше показал. Отличните – всичките до едно – удостоверения от народното училище от Карикашдюд, както и тези от местната гимназия. Име на ученика: Винце Сьоч, вероизповедание: евангелско-реформатско, роден на: 11 януари 1880 година в Карикашдюд, име на бащата: Мате Сьоч, по професия пазач на диги.

Колко се разгневи леля Ема, така тръшна пред нея кафената чашка, че чинийката се спука. Пазач на диги! Как така пазач на диги? Едва успя да я усмири, че това е без значение, от толкова отдавна не е жив, а и Винце е възпитан от Гергей Давид. "Учителят от Дюд? – попита леля Ема. – Колосално! Смята, че като е завършил право, вече е благородник. Пазач на диги! И на всичкото отгоре други го изучили, с обществени дарения, понеже, видиш ли, бил толкова способен. Типично за тази либерална страна!"

Посръбваше си от кафето в беседката, цъфналият люляк висеше над посивяващата ѝ руса коса; приличаше на повяхнала шаферка: сухото ѝ лице бе гримирано, на ръцете ѝ се кипреха тежки, широки пръстени. А тя си мислеше, че когато леля Ема говори за нея, на всички я представя: "кръщелницата ми", но в същото време я кара да работи в кухнята и я викат в салона само когато има гости. "Сирачето на бедничката ми Маргит, покойната". Както им скимне, ту е член на семейството, ту слугиня. Разбира се, ако се омъжи за Винце, кой ще чете всяка вечер на леля Ема и кой ще става и ще будува с нея, когато има астматични пристъпи? Нощем не пуска слуги в стаята си, мястото им е в сутерена, защото нощта е време за злодеяния, а слугите или крадат, или убиват.

Взе празната чашка, но се затича с нея не към кухнята, а към портата. Винце я чакаше отвън на малката пейка, въртеше шапката в ръцете си, засмя се, като я видя, защото се беше задъхала от бързане, а и в ръцете ѝ беше кафената чашка на леля Ема. "Дава ли ви? – попита я той, а тя само стоеше, не знаеше да плаче ли, да се смее ли, щеше ѝ се и двете да направи. Отговори: "Питайте нея!".

magdapilatus

Студентска книжка. Институциите на Гай, Книга първа. Един час седмично. Унгарска конституция и история на правото. Седем часа седмично. Две картички от Сентмате, тя му ги беше пратила, когато едно лято ходи там с леля Ема. Сметки. Разписки за таксите за интерната на Илона Давид от Девическата гимназия за учебната 1904–1905 година. Разходи за лечението на учителя Гергей Давид в болницата в Бекешчаба. От четвърти до двайсет и седми ноември 1907 година. Квитанция за изплатен надгробен паметник на учителя Гергей Давид, поставен на 22 април 1909 година в Карикашдюд. Гергей Давид. "Не знаеш какъв човек беше – ѝ каза Винце. – Два метра висок, слаб като вейка и винаги усмихнат, а беше такъв бедняк, та за децата си едвам намираше храна. Когато реката разкъса дигата, хората хукнаха да се спасяват на гробищния хълм, единственото възвишение в селото. Беше нощ, камбаните биеха. Двете ми лели се втурнаха след майка ми, когато тя се затича към дигата, аз пък след тях, но паднах и бягащите ме стъпкаха в тъмното. През целия ни живот дигата и Карикаш бяха нашият ужас. Учителят ме намери, вдигна ме и ме качи на хълма на ръце. Бях се вкопчил във врата му и плачех. Никога повече не видях никого от семейството си, на баща ми дори и трупа не откриха. Много ме е страх от водата, Етелке."

Камъчета, очевидно от гробовете на Ендруш или на учителя Давид, две гладки, бели като сняг камъчета. Един счупен нож за хартия от слонова кост, един неадресиран, празен плик, с мазно зелено петно по средата. Цигаре от кехлибар, и то счупено.

 

 

 

cover-pilatПилат (превод Нели Димова, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded

 

Филмът Пилат е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2020 | 27 октомври, 18:30, Дом на киното

28 октомври, 19:00, Сити Марк Арт Център

Октомври може и да бъде месец на Жан-Жак Ано – все пак, френският режисьор е роден на 1 октомври преди 77 години... през октомври са излизали на екран и едни от най-обичаните негови филми като Името на розата и Мечката... през октомври, преди 2 години, се появява и неговата автобиография (написана в тандем с Мари-Франсоаз Льоклер) Един живот за киното... през октомври Ано ще бъде почетен председател на журито на фестивала CineLibri 2020, а Един живот за киното ще има своята премиера у нас, но сега най-добре самият Жан-Жак да ви разкаже историята за...

 

 

Романът за розата

През ноември 1981 година Клод Бери изгледа Война за огъня, който предстоеше да излезе по екраните шест седмици по-късно. Веднага след прожекцията ми се обади. Оказа се, че отново съм негов любимец, че съм намерил място в историята на киното, че филмът бил необикновен, с една дума – класика. Заключението му беше кратко: "Мини утре през моя кабинет да ти подпиша чек. Имаш картбланш да правиш каквото намериш за добре".

На другия ден, с чек в ръка, отидох при Жерар Брак, с когото имах желание да работя отново. В главата ми се въртеше една идея, но тя беше прекалено шантава и тъкмо затова Жерар я хареса: след като вече бяхме успели да се отъждествим с нашите далечни предци, защо да не отидем още по-далеч и да влезем в кожата на животно? Още не бях приключил, когато той започна да рови в библиотечния шкаф и измъкна "Гризли" от Джеймс Оливър Кърууд – книга, която го бе очаровала в детството му. Препрочете я, после ми я даде и на мен романът страшно ми хареса, но поставих едно условие: ще възприемем гледната точка на животното, а не на хората, както е при Кърууд.

Няколко седмици по-късно, след като заедно с Жерар бяхме постигнали известна яснота, се явих при Клод Бери с лист хартия, на който беше нахвърлян нашият сюжет: "Малко сиротно мече, голям самотен мечок, двама ловци в гората. Гледната точка на мечето". Кратко и ясно. Клод беше възхитен: "Гениално, универсално и няма да струва скъпо". Наложи се да го поправя, че ще струва ужасно скъпо. Той обаче не ми повярва и ми даде зелена светлина. Филмът щеше да се нарича просто Мечката. Жерар се зае с написването на сценария, а аз продължих с промоцията на Война за огъня.

annaudbear

 

Средновековно криминале

През пролетта на 1982 г. прекарах няколко дни в Гваделупа по повод откриването на киносалон. Там прочетох в "Монд" хвалебствена статия за "Името на розата" – роман, публикуван в Италия в края на 1980 г., който от 70 седмици не слизаше от списъка на най-продаваните книги. С френския превод се бе заело издателство "Grasset". Признавам, че не бях чел нищо от Умберто Еко – семиолог, който преподаваше в Болонския университет и пред чиито есета и теории се прекланяха мнозина интелектуалци. Самият факт, че бе решил да разположи действието на криминален роман в манастир през 1327 г., ме изпълни с възторг. Отново се върнах към детинската ми възхита от средновековното изкуство, към университетските лекции по средновековна история, към абонамента ми за сп. "Зодиак", издавано от монасите в манастира "Пиер ки вир". Допълнително бях въодушевен от факта, че интригата се върти около "Поетиката" на Аристотел, написана през 335 г. преди Христа и посветена на трагедията, на епопеята и на подражанието. Знаех отлично, че Еко говори за изгубена или въобще ненаписана книга, спомената от Аристотел в първата част, която е била или е трябвало да бъде посветена на комедията и на смеха, но именно в това се състоеше гениалната идея на италианеца. Той си представя, че екземпляр от тази книга е достигнал до нашето Средновековие и е бил унищожен по време на пожар в бенедиктински манастир, разположен някъде между Прованс и Лигурия. Кой би могъл да му противоречи? Още повече, че той представя тази книга като забранена, защото смехът е недопустим, и като фатална, защото страниците ѝ са отровни и който я чете, умира.

annaudrose6

 

Разсъждения за смеха

Бях привлечен от възможността хората да се избиват взаимно заради трактат, посветен на смеха. Защо с такова ожесточение бива забраняван смехът? Защото е разрушителен. Той заличава страха от дявола, от смъртта и от Страшния съд, като поражда най-голямото зло – богохулството. Да се смееш, означава да преодолееш страха от Бога, който е една от съставните части от вярата – за съжаление все още актуална позиция при фундаменталистите от всякакви разновидности. В "Името на розата" има учени спорове по този въпрос между разследващия, твърде разумния францисканец Уилям от Баскервил, и преподобния Хорхе от Бургос – догматичен сляп монах, пазител на манастирската библиотека. Последният е наречен така в знак на почит към аржентинския писател Хорхе Борхес, директор на библиотеката в Буенос Айрес, починал сляп, без при това да се правят повече паралели между двамата, защото Еко изпитваше искрено възхищение към Борхес.

Уилям твърди, че смехът е присъщ на човека и че може да лекува, Хорхе отвръща, че той е източник на съмнения и че Христос не се е смял, защото в никой от свещените текстове не се твърди подобно нещо. На което получава отговор, че в никой от тези текстове не пише, че не се е смял. В крайна сметка според Хорхе престъпен е не смехът сам по себе си, тази "наслада за простолюдието", а фактът, че е въздигнат в ранг на изкуство и става обект на философия и коварна теология. Според неговата мракобесна гледна точка знанието трябва да си остане "едно непрекъснато, възвишено повторение". За него е недопустимо знанието да има напредък, развитие във времето. Опасността идва от Аристотел, наречен Философ, чиито писания, преоткрити през XII в., водят до преосмисляне на християнството и проправят пътя на безчестието, свободата на тълкуване, въплътена от Уилям. Ето защо не бива да има колебание: книгата за смеха трябва да си остане скрита. Независимо на каква цена, включително убийства. Обадих се на скъпия Ален Годар, за да вземе екземпляри на книгата от "Grasset" и незабавно да я прочете. Той изпълни заръката и на 100-ната страница ми се обади, за да ми каже: "Връщай се веднага".

Съкратих престоя си. На страница 200 се свързах с моя агент Жан-Луи Ливи: "В момента чета невероятна книга. Опитай се да разбереш кой държи правата". На страница 300 той ме потърси, за да ми каже: "Престани да четеш. Няма да стане". Аз обаче продължих. "Кой държи правата?" – "RAI (италианската телевизия). Не желаят да ги отстъпят." На страница 400 отново потърсих Жан-Луи: "Уреди ми среща с RAI, както и с Умберто Еко". На страница 450 двете срещи бяха уредени.

Взех самолета за Рим, където бях приет от директора на RAI. Заявих му, че ще бъда кратък и че искам да му задам само един въпрос: "Кой е режисьор на Името на розата?". Още нищо не било решено, книгата се оказала много сложна. "Значи това ще бъда аз." Трябва да съм бил луд, защото вече се бяха свързали с престижни режисьори като Антониони, Ферери и Скола, но това научих едва по-късно.

annaudrose5

 

Да съблазниш Умберто

Успоредно проведох операция по съблазняване на Умберто Еко. Веднага му обясних ситуацията: "Имам намерение да ви съблазня, защото съм дълбоко убеден, че тази книга е била написана за мен. Една от моите лели се омъжи за човек, който отначало не ѝ харесваше, но който в продължение на една година всяка сутрин оставяше една роза пред нейната врата. Накрая тя отстъпи. Смятам да подходя по същия начин към вас".

Това въведение беше доста дръзко, но Еко вече ми беше изпратил знак, който сметнах за благоприятен. Имахме среща във фоайето на един хотел в Сен Жермен де Пре, където той се появи с лула в уста, а на главата с каскет с две козирки и вдигнати наушници, наречен шапка "Шерлок Холмс". Пряк намек за неговата книга, чиито главни герои – Уилям и неговият секретар Адсон, носят имена, напомнящи творчеството на Конан Дойл, автора на "Баскервилското куче". Та нали Адсон е умалително на Уотсън, онзи от "елементарно, драги ми Уотсън"?

Първата наша среща беше едновременно забавна и сърдечна. Особено като се има предвид, че той имаше сериозни съмнения: откъде-накъде режисьор на филм за варвари, които не говорят нито един от известните езици, ще се интересува от роман, чийто автор е семиолог? А всъщност мен ме интересуваше именно онова, което липсваше във Война за огъня – обратната страна на медала. След като се бях опитал да изразя всичко чрез поведението и интонацията на персонажите, желанието ми беше да играя върху смисъла на думите с персонажи, които контролират жестовете си, крият ръце в ръкавите на расото и свеждат очи, така че да не издадат с поглед истинските си намерения.

annaudrose

Сетне заговорихме за вербалния и визуалния език, за думите, които разтварят вратите пред вцепеняващи фантазми и картини, за нуждата от изграждане на един хомогенен свят, макар и не реалистичен, за да може читателят или зрителят да възприеме гледната точка на автора. Романът, обяснява той в "Постскриптум към "Името на розата", почива върху постулата, "че читателят приема за вярно или поне за възможно онова, което му се разказва. С други думи, ако човек си каже, че Червената шапчица не съществува и че вълците не могат да говорят, той спира да чете. Същото се отнася и за "Името на розата": авторът е трябвало да накара читателя да повярва в съществуването на манастир, в който се извършват престъпления, и е постигнал това, изграждайки един свят с изключителна прецизност и ерудиция.

Много бързо разбрах, че ще трябва да възприема същия подход, и приключих изказването си, заявявайки му, че ще са ми нужни отговори на безброй въпроси. Например: "Как са били обути францисканците? И изобщо дали са били обути? Вие не уточнявате това, а аз трябва да го науча. Какъв цвят са били свинете? Розови или черни? По онова време монасите носели ли са бради? Какъв е точният размер на тонзурата у бенедиктинците?". Той ми отвърна с усмивка, че няма представа и затова е прескочил тази подробност. Свобода, която киното не позволява: тонзурата трябва да бъде показана. Добавих, че дори за 6-часов сериал телевизията не разполага със средства да направи съответните проучвания, докато самият аз ще получа милиони долари за двучасов филм – твърдение от моя страна, което в този момент беше доста самонадеяно.

annaudrose3

 

Битката за правата

Романът излезе във Франция през април 1982 г. През май бях включен в журито на фестивала в Кан, председателствано тази година от Джорджо Стрелер. Незабравим спомен! Бях заедно с Габриел Гарсия Маркес, Сидни Лъмет и Сузо Чеки Д'Амико, сценаристката на Висконти! Срещнах се с Жерар Лебовиси, основател на агенция "Артмедия", станала най-голямата в Европа. Наскоро я беше напуснал, за да създаде ААА (Асоциирани Актьори Автори) – продуцентска и разпространителска компания. С въодушевление му говорих за "Името на розата". Не беше я чел, но обеща да я прочете, свърза се с RAI и не след дълго реши да продуцира филма.

Клод Бери прие спокойно новината, защото през онази пролет правата все още бяха блокирани, а Жерар Брак работеше върху сценария на Мечката. Днес съм убеден, че Лебовиси не е бил особено очарован от романа, но е искал да ме прибере в своя периметър, разчитайки, че ще си поблъскам главата в сюжета и ще се откажа, а след това той ще го възложи на друг. През цялото лято редувах работата върху Мечката с Жерар Брак и четенето на всевъзможни трудове върху Средновековието. През септември имах уговорена вечеря с Умберто в Милано и исках дотогава да направя достатъчно убедителни моите аргументи. По време на решителната среща, състояла се на 30 октомври, получихме правата за екранизация срещу, доколкото си спомням, 50 000 тогавашни франка. Няколко седмици по-късно щяха да предложат на Лебовиси да ги закупи за един милион долара. Междувременно книгата беше започнала главозамайващия си възход. Награда "Медиси" за чуждестранна творба, огромни тиражи и множество преводи. Спомням си едно удивително преживяване у Умберто. Наскоро романът беше излязъл в Германия. Телефонът звъни и вдига жена му, която е от немски произход. Чуват я да казва: "9000, добре. Не, не е възможно! 90 000!". Затваря телефона: "Умберто, няма да повярваш. За един уикенд са продадени 90 000 екземпляра!". Сетне добавя: Troppo successo... Прекалено голям успех. Струва си да се замисли човек!

Радвах се за тях, но за мен това бе същинска катастрофа: държах в ръцете си бомба, готова да избухне всеки момент. До този момент се бях сблъскал с трудности по екранизацията на един забележителен роман, но все пак за посветени, докато сега ставаше въпрос за "литературен феномен", по определението, дадено от "Ню Йорк Таймс" – световен бестселър, въздигнат на пиедестал: всеки, който би се осмелил да посегне към него, щеше незабавно да бъде застрелян на място. Спомням си карикатура, публикувана в "Ню Йоркър". На нея има две кози. Първата дъвче филмова лента, която издърпва от голяма кръгла кутия, и казва: "Филмът не е кой знае какъв". А другата отговаря: "Вярно. Аз предпочитам книгата". Ето какво ми предстоеше да чувам от онези, които си я бяха купили, и дори без да са я чели, щяха да твърдят, че филмът не струва колкото нея. Може би беше по-разумно да се откажа навреме и да успокоя моя продуцент, който само това чакаше. Но нямаше да го направя, вече бях стигнал прекалено далече.

 

 

 

cover-edin-jivotЕдин живот за киното (превод Владимир Атанасов, Георги Ангелов, Красимир Петров, 552 стр, 28 лева) е в книжарниците


Жан-Жак Ано е почетен председател на журито на фестивала CineLibri 2020, а премиерата на Един живот за киното e на 24 октомври в кино Люмиер Лидл | церемония по награждаване, 19:00


Филмът Любовникът е в програмата на CineLibri 2020 | 24 октомври, Люмиер Лидл, 19:00 | 21 октомври, Френски институт, 18:30 | 25 октомври, Евросинема, 17:30 | 28 октомври, Casa Libri, 18:00 | 7 ноември, Културен център G8, 18:00

онлайн