Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Patrick Melrose
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Patrick Melrose

"Колкото и да бягаш, миналото все те настига" – тази крилата фраза може и да играе жокер за разплитането на (почти)автобиографичната история на Патрик Мелроуз... Пъзел-история, разказана ювелирно от Едуард Сейнт Обин в поредица от пет романа (Чудо голямо, от който по-долу ви очаква откъс, е първия по ред)... Пъзел-история, превърната в хитов минисериал (озвучен от Hauschka) тази година и изигран блестящо от Бенедикт Къмбърбач (неслучайно, вече номиниран със Златен глобус 2019 за влизането в кожата на Патрик Мелроуз)... Пъзел-история, в чийто център лежи един летен ден, прекаран от петгодишния Патрик в семейната Мелроуз вила в Южна Франция... Един летен ден, който ще се връща отново и отново в съзнанието на Патрик като злокобен призрак... или като зелено гущерче... Затова и откъсът от Чудо голямо ни връща именно в онази семейна вила в Южна Франция... там, където "За охлювите той беше същото, каквото за него бяха възрастните."...

 

 

Патрик крачеше към кладенеца. Държеше сив пластмасов меч със златна дръжка и го размахваше към розовите съцветия на дилянката, избуяла по стената на терасата. Забележеше ли охлюв по стеблото на резенето, го събаряше с рязко движение на меча си. Ако убиеше някой охлюв, трябваше да го стъпче и после бързо да избяга, защото иначе ставаше пихтиест като сопол. После се връщаше, поглеждаше натрошената кафява черупка, набита в меката сивкава плът, и съжаляваше за стореното. Не беше честно да тъпче охлювите след дъжд, защото те бяха излезли да си поиграят, да се изкъпят в локвичките под капещите листа и да си изпънат рогчетата. Когато ги докоснеше по тях, те се отдръпваха назад и ръката му правеше същото. За охлювите той беше същото, каквото за него бяха възрастните.

 

Един ден изобщо не смяташе да ходи там, но с изненада се озова до кладенеца и заключи, че е намерил нов пряк път. Сега винаги минаваше по него, когато бе сам. Прекосяваше тераса, заета от маслинова горичка, където предния ден листата потрепваха на вятъра ту сиви, ту зеленикави, както когато плъзгаш пръстите си напред-назад по кадифе и то ту тъмнее, ту светлее.

Показа на Андрю Бънил краткия път, ама Андрю се тросна, че бил по-дълъг от другия път, затова Патрик на свой ред го заплаши, че ще го хвърли в кладенеца. Какъвто беше лигльо, Андрю се разциври. Когато си заминаваше обратно за Лондон, Патрик му се закани, че ще го хвърли от самолета. Дрън-дрън, Патрик дори нямаше да бъде в самолета, обаче заплаши Андрю, че ще се скрие под пода и ще изреже с трион кръг около седалката му. Бавачката на Андрю се скара на Патрик, задето е такъв проклетник, а той се сопна, че просто Андрю е женчо.

 

Неговата бавачка умря. Приятелка на майка му обясни, че е отишла на небето, но Патрик беше там и прекрасно знаеше, че я сложиха в дървен сандък и я пуснаха в една дупка. Небето беше в другата посока, следователно онази жена лъжеше, освен ако нямаше да изпратят бавачката там като колет. Майка му много плака, когато пъхнаха бавачката в сандъка – твърдеше, че плаче заради своята бавачка. Което беше глупаво, понеже нейната бавачка още си беше жива, дори щяха да ѝ ходят на гости с влака, а по-голяма скука от това няма накъде. Черпеше ги с гадна торта със съвсем мъничко мармалад насред километри пухкаво тесто. И все повтаряше: "Знам, че ти харесва", което си беше чиста лъжа, защото последния път той ѝ каза, че тортата не му харесва. Наричаше се пандишпан и приличаше на гъба, затова Патрик попита дали става за къпане, а майка му и бавачката се скъсаха да се смеят и да го прегръщат. Противна работа, защото бабката притискаше бузата си до неговата, а кожата ѝ беше отпусната и висеше като онази кокоша шия от ръба на масата в кухнята.

Защо изобщо майка му имаше бавачка? Патрик вече нямаше, а беше само на пет. Баща му казваше, че вече е мъжле. Беше зима и той за пръв път видя сняг. Помнеше как бе стоял на пътя до един каменен мост, пътят беше покрит със скреж, нивите бяха затрупани със сняг, небето блестеше, пътят и храстите горяха, а той носеше сини вълнени ръкавици и бавачката го държеше за ръката, докато двамата цяла вечност се любуваха на моста. Често си спомняше и онзи път, когато бяха на задната седалка на колата, главата му почиваше в скута ѝ, той вдигна поглед, усмихна ѝ се, небето зад главата ѝ беше обширно и синьо и Патрик се унесе.

melrose1

Патрик се покатери по стръмния бряг по пътеката покрай едно дафиново дърво и стигна до кладенеца. Беше му забранено да играе там, затова и беше любимото му място за игра. Понякога се покатерваше върху прогнилия капак и скачаше върху него, все едно е трамплин. Никой не можеше да го спре, не се и опитваха често. Дървото беше почерняло там, където набъбналата розова боя се беше олющила. Капакът скърцаше заплашително и сърцето му затуптяваше по-бързо. Не му достигаха сили сам да повдигне капака, но ако го завареше отворен, събираше камъчета и шепи пръст и ги хвърляше долу. Те цопваха екливо във водата и се разпиляваха в тъмното.

Когато изкачи пътеката, Патрик вдигна победоносно меча си. Забеляза, че капакът на кладенеца е вдигнат. Залови се да търси подходящ камък, най-големия, който можеше да вдигне, и най-облия, който успееше да намери. Огледа полето наоколо и изрови червеникав камък, който се наложи да носи с две ръце. Постави го на равното до зейналия отвор на кладенеца, повдигна се, докато стъпалата му се отлепят от земята, наведе се колкото може по-напред и се взря в мрака към невидимата вода. Вкопчи се здраво с лявата си ръка, избута камъка до ръба, после го чу да цопва, видя го как разкъсва повърхността и как развълнуваната вода улавя светлината от небето и немощно проблясва в отговор. Водата беше толкова черна и плътна, че приличаше повече на нафта. Патрик се провикна в гърлото на кладенеца, надолу към сухите тухли, на места почернели и позеленели. Ако се надвеси достатъчно, чуваше влажното ехо на собствения си глас.

melrose3

Реши да се покатери по стената на кладенеца. Протритите му сини сандали влизаха в пролуките между камъните. Искаше да застане на ръба на зейналото каменно гърло на кладенеца. Веднъж вече го беше направил като предизвикателство, докато Андрю им беше на гости. Андрю стоеше до кладенеца и повтаряше: "Моля те, недей, Патрик, моля те, слез, недей". Тогава Патрик не беше уплашен, за разлика от Андрю, ала сега беше сам и когато приклекна на ръба в гръб към водата, усети как му се вие свят. Надигна се съвсем бавно и когато се изправи, усети подканващата бездна да го привлича назад. Сигурен беше, че помръдне ли, стъпалата му ще се плъзнат, затова опита да не се олюлява, като стисна юмруците и пръстите на краката си и се вторачи сериозно в твърдата пръст около кладенеца. Мечът му още лежеше на ръба и на Патрик му се искаше да го вземе, за да бъде триумфът му пълен, наведе се предпазливо и с огромно усилие на волята, преодолявайки страха, който се опитваше да скове крайниците му, взе меча с одрасканото и на места вдлъбнато сиво острие. Щом го стисна, приклекна колебливо, скочи с победоносен вик от ръба на кладенеца на земята и изимитира дрънченето на метал, докато покосяваше въображаемите си врагове. Цапна лавров лист с плоската страна на меча си, после прониза въздуха под храста с измъчено стенание и притисна тялото си отстрани. Обичаше да си представя обсадена римска армия, застрашена от варварско поражение точно преди да се появи той, командирът на специални бойци с пурпурни наметки, най-храбрият от всички, и да спаси войската от невъобразимо поражение.

 

Докато се разхождаше в гората, често си мислеше за Айвънхоу, герой в един от любимите му комикси, който вървеше и посичаше дърветата от двете си страни. Патрик трябваше да заобикаля боровете, но си представяше, че притежава силата да ги събаря, за да си прокарва път, пристъпваше царствено през горичката в края на терасата и с един-единствен удар поваляше всяко дърво и отляво, и отдясно. Четеше разни неща по книгите и после дълго размишляваше над тях. Беше прочел за дъгата в някакво сантиментално илюстрирано книжле, но после започна да забелязва дъгата по лондонските улици след дъжд, в бензиновите петна по уличната настилка, когато водата се разслояваше на пурпурни, сини и жълти пръстени.

 

Днес не му се ходеше в гората, затова реши да подскача надолу през всички тераси на склона. Все едно летеше, но някои от стените бяха прекалено високи и се налагаше да присяда на ръба, да хвърля меча си и да се снижава, преди да тупне. Обувките му се напълниха със сухата пръст покрай лозите и на два пъти се наложи да ги събува, да ги обръща и да ги изтупва от пръстта и камъчетата. Към дъното на долината терасите ставаха по-широки и по-плитки и Патрик можеше да прескача ниските зидове. Събра сили за последната битка.

 

 

 

cover-chudo-golyamoЧудо голямо (превод Надежда Розова, 192 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

онлайн