Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (154)

Петък, 25 Октомври 2019г. 20:20ч.

Но-Уи | Лидия Димковска

Публикувана в Литература

Казват, че рядко се удава втори шанс или резервен живот за изживяване, но Лидия Димковска вече предложи такъв... Резервен живот... Срещали сме ви с него, със съдбата на близначките Сребра и Злата, а сега е време да се запознаете с бабата и внучката, носещи общото име... Неделька – да, героините в актуалния роман Но-Уи на Димковска отново са две, отново са разделени, но този път от две морета и от няколко поколения семейна история (предвоенна, военна и следвоенна), и от... едно портокалово дърво, което няма да им попречи да намерят (в един задочен разговор-дневник) общите точки в своя... резервен живот... Неслучайно, и двете носят общо име, нали... или както казват французите: Но-Уи...

 

 

Юни 1939, Сплит


През юни 1939 година най-важното събитие, което се е случило в Сплит, както казваше баба Неделька, било пристигането на огромен туристически кораб от Франция. Баба била на 16 години. За нея това било чудо, а още повече за брат ѝ, на девет години. За възрастните не било нещо особено. Те помнели наплива на туристи от Чехия през лятото на 1936 година, когато от Прага долетял чартърен полет в Сплит. Чешките туристи се смесили с местните, от които не се различавали нито по облеклото, нито по начина на общуване, а дори и малко разбирали езиците си, та не предизвикали някакъв шок в града. Но когато в града пристигнал кораб от Франция и всички туристи били парижани, кой от кой по-издокаран и по-елегантен, новината обиколила града по-бързо от мълния. "Слава богу, че не са германци", шепнели местните по-възрастни и по-начетени хора, защото вече знаели по кой път е тръгнала Германия. Приятелките на баба Неделька така настоятелно я извикали да излезе от къщи, че тя помислила да не се е случило някакво нещастие. Не ѝ казали защо я викат, само се смеели и повтаряли: "Но-Уи, Но-Уи", както обикновено ѝ казвал учителят им по френски, и я помъкнали надолу, по уличките от Вароша към "Рива" и пристанището, където от вълнение и страх баба Неделька дори не погледнала кораба, който закривал половината море, както по-късно говорели местните. Видяла само брат си Кръсто и се затичала към него, мислейки, че му се е случило нещо лошо. А Кръсто стоял като вкопан на брега, с отворена уста и не забелязал как сестра му го хваща за лакътя и го дърпа настрана. Когато от ръката му паднала кърпичката, която майка им изгладила сутринта с ютията с дървени въглища и му дала да обърше носа си, защото бил хремав, едва тогава забелязал сестра си, но само ѝ казал:

– Остави ме.

От кораба един по един слизали дами и господа с летни шапки, копринени рокли, кожени чанти и куфари. В Сплит през онези години винаги имало туристи, но толкова много французи наведнъж не били идвали никога. Капитанът на кораба помагал на всяка жена да слезе по мостика, а също така подкрепял за лактите и придружаващите я господа. По едно време от кораба излязла девойка без придружител, облечена в червен панталон, бяла блуза и червена кърпа на бели точки около врата, която се преплитала с ремъка на фотоапарат, какъвто баба Неделька не била виждала никога през живота си. Косата ѝ била разпусната на вълни и къдрици върху раменете. Носела чанта, куфар и една голяма тетрадка, подобна на корабен дневник. Очевидно била сама, но освен капитана, който ѝ помогнал да слезе от кораба, и пристанищните носачи, никой друг не се опитал да вземе куфара ѝ. За миг застанала на "Рива", огледала се наоколо и когато видяла Кръсто как маха с малката бяла носна кърпичка, се усмихнала широко и го повикала с пръст. Баба Неделька го държала здраво за лакътя, все още смутена и развълнувана, без да разбира защо. Но Кръсто се отскубнал от нея и се затичал към госпожицата с панталона. Тя му подала голямата тетрадка и с жестове му показала да тръгне с нея. Баба Неделька искала да се отправи към тях, но приятелките ѝ я помъкнали към уличките:

– Остави го, дете е още, ще му бъде интересно, а може и някоя пара да донесе довечера у дома.

Така ѝ казали и тя някак примирено тръгнала с тях. Баща ѝ все още не се бил върнал от риболов, а майка ѝ продавала на пазара останали от уловените предния ден сардини. Къщата им денем и нощем миришела на риба, като всички други рибарски къщи във Вароша.

Баба ми, сама на долния етаж, не знаейки какво да прави, въпреки че в къщата винаги имало работа и все нямала време за други занимания, помислила дали да не се качи горе при чичо ѝ и стринка ѝ, с които не си говорели от години, та поне най-после да се помири с тях, макар че никога лично не се била карала. Но все пак само седнала до прозореца, който гледал към черквата "Свети кръст", и в ума ѝ се въртели всички онези французи, които слезли от кораба. Върволица от хора, кой от кой по-издокаран, по-хубав, по-модерен. А онази жена, дето слязла последна и повикала брат ѝ да ѝ помогне с корабния дневник или каквато и да е била онази тетрадка с твърдите корици, тя ѝ изглеждала особено необичайна: единствена с панталон и единствена сама. Без спътник, без мъж, без куче, без никого. Да тръгнеш от Франция и да пътуваш с кораб цели дни сам-самичка, самотна като нея? Тогава баба ми си казала, че няма нищо по-лошо от това да бъдеш в живота си сам, пък дори и да си от Париж.

nede

Чедо, Неде, този ден Кръсто не се върна у дома нито за обяд, нито по-късно. Вечерта около десет часа татко ме изпрати да го търся. Каза:

– Щом не си го спряла да не тръгва с онези туристи, сега сама ще го търсиш.

Мама само кимна с глава. Излязох в махалата, спуснах се надолу до "Рива", беше ме страх от тъмнината, от кучетата, които лаеха наоколо и по-далече, но на "Рива" имаше много хора, предимно от кораба, и търсех брат ми сред тях, но го нямаше. Едва на "Матеюшка" го видях – седеше с французойката и с моя учител по френски от гимназията. В съзнанието ми се запечата тази картина: приличаха на семейство, тя красива, докарана, с наметнато червено джемпърче от странна прежда, каквато не бях виждала досега, моят учител съвсем различен, отколкото в училище, с лъскава коса, най-вероятно вчесана с маслинов брилянтин, а брат ми – с голямата тетрадка в ръце, седнал помежду им.

Сърцето ми биеше, когато застанах пред тях.

Кръсто, хайде вкъщи, цял ден те чакаме – му казах.

Учителят веднага побърза да се намеси:

Недельке, Но-Уи, първо се казва "добър вечер". Запознай се с госпожица Шарлот Гуйе от Париж, журналистка във вестник "Фигаро". Кръсто ще ѝ помага, докато е тук. А аз ще ѝ превеждам.

Подадох ръка на госпожицата и тихо казах:

Неделька.

Но учителят ми веднага ме поправи и изрече името ми разделено на срички:

Не-да – и каза на Шарлот: – Но-Уи, така я наричаме в моите часове по френски. Защото не на френски е но, а да е уи.

Шарлот се засмя с глас, подаде ми ръка и искаше нещо да ми каже, но успя само да повтори:

Но-Уи.

А Кръсто стана рязко, бутна корабния дневник в скута ѝ и ме дръпна да си ходим.

– Утре веднага след училище – извика му учителят по френски. – Да не те чакаме.

Аз и Кръсто почти тичахме към къщи, аз ядосана на него, той – на мен. Пред къщата все пак не издържах да го оскубя за косата и да му ударя един шамар.

Викнах му:

– Заради теб татко на мен се скара. Трябваше да обикалям цялата "Рива" и да те търся. Глупак такъв.

Той не ми остана длъжен и ме ухапа по китката. Не ме обичаше, знаех го още откогато се роди и за пръв път ми го дадоха да го подържа в ръце, а той започна да плаче, да се зачервява, та майка ми веднага го грабна. Когато и да го вземех, за да го подържа в ръце, а вече бях на седем години и можех да държа бебе на ръце, той започваше да циври и да плаче с все сила, та ми идеше да го пусна и да види тогава какво ще му се случи. Не се обикнахме от самото начало и никога по-късно. Може би за това бяха виновни седемте години разлика между нас, която ни отчужди един от друг още от самото начало.

Тези няколко дни след училище Кръсто прекарваше с французойката и с учителя по френски, а когато тя замина с кораба, му даде толкова пари, че той, едва деветгодишен, си купи колело на старо и години след това го държеше не на двора пред къщата, а в нашата стая и "на инат", както би казала майка ми, го поставяше точно до моето легло. Но Шарлот се върнала, и то само след два месеца. С някакъв друг кораб, пътнически, който пътувал по-дълго от Франция. С шест куфара, огромна кутия за шапки и журналистическа кожена чанта, каквато в Сплит нямали дори учените мъже, а да не говорим за девойките на нейната възраст. Учителят на баба Неделька я чакал на пристанището. Часовете по френски тази година започвали с френски любовни песни. Каква ти граматика, какви глаголни времена! Пеели, смеели се, рецитирали. Никога не било по-забавно в гимназията на баба Неделька. Тя дори получила главната роля в "Мартина" на Жан Жак Бернар. Кръсто пък не оставял велосипеда нито за миг, ходел с него дори до съседите, прибирал го в двора, а дори и в къщата, там го слагал до леглото на сестра си, което много я нервирало, но през деня ѝ минавало и забравяла, и дори непринудено си тананикала френските мелодии, които е научила в училището. Майка ѝ се чудела:

– Какво стана с децата ми, откакто онази французойка им размъти ума?

И когато един ден Кръсто влетял в стаята и извикал:

Шарлот се върна! С шест куфара! – на всички веднага им станало ясно, че е дошла, за да остане.

– Ако е глупава... – казала майка им. – От Париж в Сплит! От кон на магаре!

nede5

Така говорели из целия град: "Журналистка, учена, хубава, млада, модерна, от Париж, ееей, от Париж!". Но никой не се радвал истински за идването на Шарлот в Сплит, а напротив, гледали на това като причинно-следствен резултат от първия ѝ престой в Сплит. "Сигурно учителят я е напомпал, гледаш го фин, културен, а той бил женкар!" Но нито след скромната интимна сватба между учителя и французойката, та дори и цяла година по-късно, никой не забелязвал Шарлот да има малко надуто коремче. Стройното ѝ тяло изтръгвало въздишки и от ергените, и от женените мъже по "Рива". Когато вървяла под ръка с учителя, с разпусната коса и тяло, изправено като корабна мачта, мъжете се вълнували дори само от гледане, а през тези месеци, казваше баба Неделька, от много къщи в Сплит се чували тихи стенания. Кръсто разказвал у дома, че нещо странно се случва в града, много хора стенат зад прозорците си, чувал ги, като обикалял с велосипеда наоколо, а баба се изчервявала, също и майка им, докато баща им излизал от стаята, но често и от тяхната спалня се чували приглушени звуци, от които баба се будела и в просъница казвала: "Не смея да мръдна, да не събудя Кръсто", и си представяла майка си и баща си, той с по-къс ляв крак по рождение, как се съвкупяват един върху друг и стенат ли, стенат. А когато през 1942 година Шарлот родила Марсел и из града вече се чувала пукотевица, затваряли не само прозорците, но и кепенците, та изглеждало, че никой в Сплит повече не стене от любовна наслада.

 

 

 

cover-non-ouiНо-Уи (превод Божидар Манов, 208 стр, цена 14 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded


Срещата с Лидия Димковска и Но-Уи е на 11 декември | Casa Libri, 19:00

Четвъртък, 03 Октомври 2019г. 12:12ч.

Офицер и шпионин | Робърт Харис

Публикувана в Литература

"Работата е там, че почеркът в "бордерото" показва, че Драйфус е невинен..." – изричането на тези простички думи се превръща в ключов, повратен момент в Аферата Драйфус, такава каквато я нищи романът Офицер и шпионин на Робърт Харис... Реална шпионска афера от края на 19-ти век, която може да се случи (и се случва) навсякъде и днес... Скандал за държавна измяна и злоупотреба с власт, каквато може да се случи (и се случва) навсякъде и днес... Публичен "лов на вещици", какъвто може да се случи (и се случва) навсякъде и днес – режисьорът Роман Полански е болезнено наясно с подобни скандални процеси и неслучайно (за втори път след Писател в сянка) екранизира творба на Робърт Харис, усещайки че съдбата на артилерийския офицер от еврейски произход Алфред Драйфус (Луи Гарел), несправедливо обвинен и осъден на доживотен затвор, може да застигне (и застига) всеки от нас и днес... "Това не е нов случай "Драйфус", генерале – Това е същият случай" ще каже полковник Жорж Пикар (Жан Дюжарден), автор и на горните думи, и на монолога на Съвестта, който държи Истината будна, докато Злоупотребата с Власт се опитва да я приспи – цялото разследване на Аферата Д ви очаква на откриването на фестивала CineLibri, а дотогава...

 

                                                                                                                          13

Точно в десет сутринта във вторник, първи септември, понесъл чантата си, се появявам в приемната на генерал Боадефр.

Пофен дьо Сен-Морел ми казва:

– Той ви очаква, полковник. Можете да влезете.

– Благодаря. Моля, погрижете се да не ни безпокоят.

Влизам и виждам Боадефр – навел се е над масата за съвещания, изучава картата на Париж и си води записки. Генералът отвръща с усмивка и махване с ръка на отдаването ми на чест и се връща към картата:

– Извини ме, Пикар, само още минутка.

Затварям вратата зад гърба си. Боадефр проследява маршрута за военния парад в чест на пристигането на царя, като го отбелязва с червен молив. От съображения за сигурност техни императорски величия ще преминат през открити пространства – градините "Ранела", Булонския лес, "Шанз-Елизе" и площад "Конкорд", където всички къщи са скрити зад короните на дърветата и се намират далеч от пътя. Въпреки това се извършва проверка на всички жители – статистическият отдел беше привлечен като консултант. Гриблен беше зает със съставянето на списъка на чужденци и потенциални предатели. Предвид острата необходимост от съюза ни с Русия, ако убиеха царя на френска земя, това можеше да се превърне в национална катастрофа. А заплахата беше напълно реална: бяха минали само петнайсет години от времето, когато дядо му беше взривен от социалистите, а само две години по-рано нашият собствен президент беше заклан от анархист.

Боадефр почуква с пръст по картата.

– Особено ме притеснява първият участък от станция "Ранела" до Порт Дофин. От Първи отдел ми съобщават, че ще са ни нужни двайсет и три хиляди души, включително кавалерия, само за да можем да държим тълпата на безопасно разстояние.

– Да се надяваме, че немците няма да тръгнат да ни атакуват точно в този ден на изток.

– Точно така. – Боадефр спира да пише и за пръв път насочва вниманието си изцяло към мен. – За какво трябва да поговорим, полковник? Моля, заповядайте. – Той сяда и ми показва стола срещу себе си. – За посещението от Русия ли става въпрос?

– Не, генерале. Свързано е с делото, което обсъждахме в автомобила при вашето завръщане от Виши – за заподозрения предател Естерхази.

Боадефр се нуждае от няколко секунди, за да намери в ъгълчетата на паметта си онова, за което говоря.

– Да, помня. И как се развиват нещата там?

– Ще позволите ли да освободя малко място...

– Да, разбира се.

 

Навивам картата. Боадефр вади сребърната си кутийка с енфие. Поставя щипка от него на обратната страна на дланта си и прави две бързи смръквания през едната и другата ноздра. Наблюдава ме как отварям чантата и вадя необходимите за обяснението ми документи: синята телеграма, снимка на "бордерото", писмото на Естерхази с молба да го прехвърлят в Генералния щаб, снимка на Естерхази пред немското посолство, секретното досие на Драйфус и моя доклад от четири страници за проведеното до този момент разследване.

– Господи боже, скъпи ми Пикар – казва той не без изумление, – с какво сте се занимавали?

– Изправени сме пред много сериозен проблем, генерале. Считам за свой дълг веднага да ви уведомя за него.

Боадефр се мръщи и хвърля замислен поглед към навитата на руло карта: той, разбира се, би предпочел да се занимава с онзи проблем.

– Е, какво да се прави – въздъхва той. – Както желаете. Започвайте.

Въвеждам го поетапно в ситуацията: прихващането на синичката, моето първоначално разследване на Естерхази, операция "Благодетел". Показвам му снимките, направени от апартамента на улица "Лил".

– Тук виждате как той влиза с плик в германското посолство, а ето тук излиза от него.

Боадефр се вглежда късогледо в снимките.

– Господи, момчета, какви неща можете да правите в наши дни!

– Добре че Естерхази няма достъп до важни засекретени материали: онова, което предава на немците, е толкова тривиално, че те дори искат да се откажат от услугите му. Само че – казвам аз, като плъзвам по масата двете писма към Боадефр – сега Естерхази се опитва да стане много по-ценен агент: подава заявление с молба да бъде преместен във военното министерство, а там, разбира се, ще има достъп до всички тайни.

– Как получихте тези писма?

– Предаде ми ги генерал Бийо чрез своя секретариат.

– И кога се случи това?

– Миналия четвъртък. – Правя пауза, за да се прокашлям, и си мисля: "Ето, сега е моментът...". – Почти веднага обърнах внимание на поразителната прилика между почерците на двете писма на Естерхази и "бордерото". Сам можете да го видите. Аз, разбира се, не съм графолог, затова на следващия ден отидох заедно с писмата при господин Бертийон. Спомняте ли си...

– Да, да. – Гласът на Боадефр внезапно започва да звучи вяло, замаяно. – Разбира се, че си спомням.

– Господин Бертийон потвърди, че почерците са идентични. И в светлината на това ми се стори, че съм длъжен да проверя отново свидетелствата срещу Драйфус. Прегледах секретната папка, която беше предоставена на съдиите от трибунала...

accuse5

– Минутка, полковник. – Боадефр вдига ръка. – Почакайте. Като ми казвате, че сте прегледали секретната папка, вие искате да ми кажете, че тя още съществува?

– Несъмнено. Ето я.

Показвам му плика с написания на него инициал "Д". Вадя съдържанието му.

– Господи, какво е това? – Боадефр ме гледа така, сякаш съм повърнал върху масата.

– Секретната папка, предоставена на военния трибунал.

– Да, да, виждам какво е. Но защо са тук тези листове?

– Извинете, генерале, не разбирам...

– Тези материали трябваше да бъдат унищожени.

– Не съм го знаел.

– Естествено! Цялата история беше изключително неприятна. – Той предпазливо побутва с дългия си слаб пръст слепените писма. – Малко след като Драйфус бе осъден, в кабинета на министъра се проведе среща. Аз присъствах, както и полковник Сандер. Генерал Мерсие изрично му нареди да раздели досието. Прихванатите писма трябваше да отидат в архива, а коментарите да бъдат унищожени, беше пределно ясен.

– Ами не знам какво да кажа, генерале. – Сега аз съм смутеният. – Полковник Сандер не я е разделил. Всъщност той ми каза къде да я намеря, ако някой ден имам нужда от нея. Но ако позволите, съществуването на папката не е основният проблем, който да ни притеснява.

– Какво имате предвид?

– Работата е там, че почеркът в "бордерото" показва, че Драйфус е невинен... – Гласът ми заглъхва.

accuse8

Боадефр ме гледа няколко секунди и премигва. След това започва да събира листовете и снимките, пръснати по бюрото.

– Мисля, че трябва да направите следното, полковник: вървете при генерал Гонс. Не забравяйте, че той оглавява разузнаването. Честно казано, вместо да идвате при мен, трябваше да потърсите именно него. Попитайте го за съвет как да постъпите в случая.

– Точно така ще направя, генерале. Но мисля, че е в интерес на армията да действаме бързо и решително...

– Отлично знам какво е добре за армията, полковник – отсича той. – Не е нужно да се притеснявате за това. – Той ми подава документите. – Поговорете с генерал Гонс. В момента той е в отпуск, но се намира съвсем близо до Париж.

Вземам документите и отварям чантата си.

– Мога ли да оставя доклада си при вас? – Ровя из снопчето листове. – Той представлява резюме на това, какво е състоянието до момента.

Боадефр го поглежда така, сякаш вижда змия.

– Много добре – отвръща неохотно. – Дайте ми двайсет и четири часа, за да го обмисля.

Ставам и отдавам чест. Когато стигам до вратата, той вика зад гърба ми:

– Помните ли какво ви казах в колата, полковник Пикар? Че не искам нов случай "Драйфус".

– Това не е нов случай "Драйфус", генерале – отвръщам аз. – Това е същият случай.

 

На следващата сутрин се срещам за минутка с Боадефр, когато отивам да взема доклада си. Той ми го връща, без да каже нищо. Под очите му има тъмни кръгове, сякаш са го пребили.

– Моля за извинение, че ви натоварих с потенциален проблем в момент, когато са ви възложили отговорността за много по-важни въпроси. Надявам се, че не съм отнел много от вниманието ви.

– Какво? – Началникът на Генералния щаб въздъхва тежко, като така изразява цялото си раздразнение. – Нима си мислите, че ще мога да склопя очи след всичко, което ми казахте вчера? Сега отивайте при Гонс.

 

 

 

cover-officer-and-a-spyОфицер и шпионин (превод Мирела Стефанова, 520 стр, цена 20 лева) е в книжарниците


Филмът Офицер и шпионин открива фестивала CineLibri 2019 5 октомври | 19:00, НДК, Зала 1


10 октомври – 20:15, Люмиер Лидл | 14 октомври – 19:30, Дом на киното | 16 октомври – 18:30, Одеон | 18 октомври – 19:45, Културен център G8 | 19 октомври – 17:45, Евросинема

 

Петък, 30 Август 2019г. 19:30ч.

Заличено момче | Гарард Конли

Публикувана в Литература

Вече бях престанал да се питам как се озовах в това положение, да търся други отговори, други реалности, други семейства или тела, в които бих могъл да се родя." – тези думи на Гарард Конли от мемоарния дебютен роман Заличено момче може и да обобщават добре нонсенса от "лекуването" на хомосексуалността, но когато 19-годишният Конли попада (под натиска на баща му, баптистки проповедник) в терапевтичния център Любов в действие за "превъзпитание" на сексуалните влечения към същия пол, в съзнанието му бушуват хиляди въпроси и... мантрата "Боже, пречисти ме!"... Въпроси, които сме гледали във филми като Грешното възпитание на Камерън Пост... или в екранизацията на Love In Action-мемоарите на Конли – филмът Заличено момче на Джоуел Еджертън (влизащ и в ролята на директора на Любов в действие Джон Смид/Виктор Сайкс) впряга звездните имена на Никол Кидман, Ръсел Кроу, Лукас Хеджис, Ксавие Долан, Flea, Troye Sivan, за да може още по-гръмко и звучно да отекне Абсурда в "рехабилитацията" на сексуалността... Повече за програмата Любов в действие и за подкаста UnErased, обаче, ще разкаже лично Гарард Конли (който се завръща в България след преподаването в Американския колеж в София през 2016-а) при представянето на Заличено момче в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2019 през октомври, а сега ви оставяме на прага на Love In Action...

 

 

Главната зала беше малка и осветена с халогенни лампи, а плъзгаща се врата водеше към лъснала на слънцето бетонна веранда. Групата ни се разполагаше на сгъваеми тапицирани столове в предната част на залата. По стените зад нас бяха окачени ламинираните описания на дванайсетте стъпки, които обещаваха бавно, но неотвратимо изцеление. Като изключим тези табла, стените бяха почти голи. Нямаше разпятия, нямаше изображения на Христовите мъки. Тук подобна иконография се смяташе за идолопоклонство, заедно с астрологията, източните религии, играта "Тъмници и дракони", дъските за призоваване на духове и йога.

 

Програмата "Любов в действие" беше заела по-крайна позиция срещу светските нрави дори от тази на църквите, в чието лоно бях израсъл, но все пак светогледът на наставника не ми беше непознат. В лоното на фундаменталното християнство, известно като баптизъм, вероизповеданието на моето семейство – мисионерският баптизъм – забраняваше всичко, способно да отклони душата от прякото общуване с Бог и от Библията. Много от другите стотина деноминации в спектъра на баптизма често спореха какво следва или не следва да бъде позволено на паството, като някои църкви гледаха по-сериозно от други на тези въпроси, а проблеми като доколко морални са танците или какви опасности крият небиблейските четива все още пораждаха дискусии. "Хари Потър" е най-обикновен прелъстител на детски души", заяви веднъж гостуващ баптистки проповедник в църквата на семейството ми. Изобщо не се съмнявах, че наставниците в "Любов в действие" също ще избягват споменаването на Хари Потър, че времето, което съм прекарал в Хагуъртс, трябва да си остане мое тайно удоволствие и че с идването си тук сключвам още по-сериозен пакт с Бог, който изисква от мен да зачертая повечето неща отпреди програмата. Преди да вляза в залата, ми бе наредено да оставя всичко, освен Библията и наръчника си.

Тъй като повечето участници в програмата "Любов в действие" бяха възпитани в духа на либералното протестантство и отчаяно копнееха да се излекуват, строгите правила на наставниците биваха посрещани с кротко одобрение. Голите бели стени на центъра бяха подходящ декор за чакалня, в която ние чакаме да получим Божието опрощение. Дори класическата музика ни беше забранена – "не смятаме Бетховен, Бах и останалите за християни" – затова по време на сутрешните Мигове мълчание в стаята тежка тишина надвисваше, пренасяше се в дневните ни занимания и вдъхновяваше атмосфера, която ако не беше свята, поне не беше и светска.

Зоната за обучение в задната част на залата, където имаше лавица с вдъхновяваща литература и дебела купчина библии, съдържаше десетки разкази от хора, успешно завършили ексгей програмата.

"Започнах да се възстановявам бавно, но сигурно – прочетох онази сутрин, плъзгайки звучно пръст по гланцираната страница. – Имах истински приятели мъже, не като преди – за секс. Започнах да опознавам истинската си същност, а не фалшивата самоличност, която си бях изградил, за да съм приемлив."

През последните няколко месеца се опитвах да залича "фалшивата си самоличност". В един зимен ден излязох от общежитието си в колежа и скочих в леденото езеро в кампуса. Върнах се зъзнещ вътре, с подгизнали дрехи и с усещането, че съм наново покръстен. Под горещия душ след това наблюдавах, зашеметен от ледената горещина по безчувствената ми кожа, как капка вода се плъзва по периферията на слушалката на душа.

И се помолих: "Боже, пречисти ме".

По време на престоя си в "Любов в действие" повтарях тази молитва, докато не се превърна в нещо като заклинание. "Боже, пречисти ме".

 

Помня съвсем малко от пътуването към онзи център заедно с майка ми. Стараех се да местя поглед, да не допускам съзнанието ми да регистрира какво прелита покрай моя прозорец, но съм запомнил някои подробности: калната и карамелена на цвят Мисисипи зад стоманените подпорни греди на моста Мемфис-Арканзас и как мащабите на нашия американски Нил въздействаха стимулиращо на моя непокварен от кофеина мозък; стъклената пирамида, която блещукаше в покрайнините на града и обливаше с гореща светлина предното стъкло на колата.

Беше началото на юни и с наближаването на пладне всяка повърхност в града щеше толкова да се нагорещи, че ще е невъзможно да я докоснеш за повече от няколко секунди, а точно по обяд зноят щеше да стане нетърпим. Прохладно беше само сутрин, когато слънцето си отдъхваше на ръба на хоризонта и все още беше само намек за светлина.

– Със сигурност могат да си позволят нещо по-добро от това – отбеляза майка ми, докато паркирахме пред правоъгълната сграда на търговски център.

Беше скъпо местоположение за този град, намираше се в по-заможно предградие, но този център беше може би най-непривлекателната забележителност в радиус от километри – временно убежище за скромни магазини и малки клиники. Варосани червени тухли и стъкло. Двойни врати, които водеха към бяло фоайе с изкуствени растения. И емблема над входа – обърнат червен триъгълник с изрязано в средата сърце и тънки бели линии над отвора. Слязохме от колата и се запътихме към вратите, като мама вървеше няколко крачки пред мен.

boyerase

Във фоайето усмихнат служител на рецепцията ме помоли да впиша името си в регистъра. Изглеждаше на около двайсет и пет. Беше облечен със свободна фланелка с якичка и имаше блестящи кобалтовосини очи с искрен поглед. Очаквах да видя някой призрак с безцветна физиономия, който вече е заличил всичко интересно в себе си. Вместо това човекът пред мен като че ли беше готов да поиграем на "Хало", а после с помощта на аналогии от видеоигри да ми обясни какво е сторил Бог с него. "Трябва да се биеш с враговете, защото извънземните се опитват да проникнат в тялото ти." Виждал бях много модерни млади свещеници с подобен външен вид и поведение.

Вече не помня името му. Не помня и дали онова фоайе издаваше с нещо какво ми предстои – някакви картини по стените или табла с правила. В спомените ми то е ослепително бяло помещение като в холивудските представи за рая – празно пространство.

– Може ли да разгледам? – попита майка ми. Нещо във вежливата възходяща интонация на въпроса ѝ ме накара да се почувствам неловко – все едно настояваше да огледа имот.

– Съжалявам, госпожо – отговори служителят на рецепцията, – достъпът е разрешен само за клиенти. От съображения за сигурност.

– За сигурност ли?

– Да, госпожо. Много от нашите клиенти преодоляват потискани семейни проблеми. Може да се разстроят, ако видят родител, макар и не техният, макар и да е толкова мил човек като вас... – Подкупваща усмивка с дълбока трапчинка. – Затова наричаме това тук безопасна зона. – Младежът разпери ръце настрани и ги размаха широко – бавно и леко сковано, сякаш движенията му преди са били много по-широки, но после се е научил да ги обуздава. – Тъй като сте записани само за двуседмичната програма, ще имате достъп до сина си извън времето за занимания по програмата.

boyerased

Въпросните занимания щяха да бъдат от девет до пет. Вечерите, нощите и ранните сутрини можех да прекарвам с майка си в "Хамптън Ин енд Суийтс" наблизо, като напускам стаята само по необходимост. От мен се очакваше да прекарвам по-голяма част от свободното си време в хотелската стая и да си пиша домашните за занятията през следващия ден. Графикът, който ми подаде служителят на рецепцията, беше от ясен по-ясен – всеки час попадаше в черно квадратче с надпис с главни букви: "Мигове мълчание", "Дейности", "Консултации".

Служителят ми подаде и дебелия наръчник на програмата "Любов в действие" заедно с някаква папка. Разгърнах наръчника, пластмасовото гръбче прошумоля и вътре ме посрещна черно-бяла бележка за добре дошъл, на която името ми беше изписано с едър шрифт. Под името ми имаше няколко стиха от Библията, Псалми 31:5, на по-непринуден съвременен английски, различен от езика на Библията на крал Джеймс, с която бях отраснал:

"Но аз Ти открих греха си и не скрих беззаконието си; аз казах: "ще изповядам Господу моите престъпления", и Ти сне от мене вината на греха ми."

Разлистих напосоки, а майка ми надничаше над рамото ми. Прииска ми се да затворя наръчника още щом видях печатните грешки и шаблонните графики. Щеше ми се мама да си изгради хубаво мнение за мястото, преди да си тръгне, но не от желание да защитавам лошия дизайн на наръчника, а за да продължим нататък без повече привидно вежливи разпити. Ако тя започнеше да задава въпроси относно дизайна и небрежния библейски език, можеше да започне да разпитва и за професионалната подготовка на персонала и какво изобщо търсим тук, което със сигурност щеше да влоши нещата. Въпросите само удължават агонията на подобни моменти, а почти неизменно остават без отговор. Вече бях престанал да се питам как се озовах в това положение, да търся други отговори, други реалности, други семейства или тела, в които бих могъл да се родя. Винаги когато осъзнавах, че няма други реалности, ми ставаше неприятно, че изобщо съм питал. Вече бях готов да приемам нещата каквито са.

 

 

 

cover-zalicheno-momcheЗаличено момче (превод Надежда Розова, 312 стр, цена 18 лева) е в книжарниците; приходите от продажбата на книгата ще бъдат дарени на фондация Сингъл Степ за цялостни услуги в помощ на ЛГБТИ младежи в България


Филмът Заличено момче е част от конкурсната програма на CineLibri 2019 и ще бъде представен в присъствието на Гарард Конли – 6 октомври, Люмиер Лидл, 20:00;

София – 8 и 14 октомври Евро синема, 20:00 | Варна – 7 октомври, ФКЦ, 20:00 | Бургас – 8 октомври, Експо център Флора, 18:30 | Пловдив – 9 октомври, Lucky Дом на киното, 18:30

 

Четвъртък, 25 Юли 2019г. 14:14ч.

Машини като мен | Иън Макюън

Публикувана в Литература

Мъж, Жена и... Андроид, оплетени в сай-фай-ерото-философски триъгълник – може и да не звучи като типична фабула за романите на Иън Макюън, но след миналогодишните срещи с него сигурно сте наясно, че Макюън винаги е бил воден и интригуван от въпроса "Какво ни прави Хора?"... Именно този въпрос свети неумолимо в AI-подсъзнанието на актуалния му, тазгодишен роман Машини като мен (откъс от него ви очаква по-долу) – Чарли и Миранда живеят в паралелните, утопични 80-те години на миналия век, когато Британия губи Фолкландската война, Алън Тюринг все още е жив, а неговата мечта за жив изкуствен интелект вече е реалност – 25 андроида (13 Адамовци и 12 Еви) вече крачат по света, а когато Чарли купува своя Адам и заедно с Миранда започват да програмират неговата личност в търсене на съвършения човек... изниква въпроса: Съвършенството или Несъвършенството ни прави Хора?... Като Теб, като Мен... като Адам...

 

 

Не би трябвало да се учудвам, че на трийсет и две се оказах съвършено разорен. Това, че прахосах наследството от майка ми за една машинария, беше само част от проблема ми – но много показателна. Винаги когато се случеше да се окажа с пари, правех всичко възможно да ги прахосам, сякаш ги хвърлях в магическа клада или ги натъпквах в цилиндър, от който след това изваждах зайче. Много често, макар и не в този последен случай, го правех с намерението някак си, като с вълшебна пръчка, да изкарам още по-голяма сума с минимални усилия. Бях лековерен и лесно се връзвах на всякакви оферти, полузаконни хитрости и уловки, подмамен от прекия път към парите. Падах си по грандомански, импозантни начинания. Други също го правеха, но преуспяваха. Вземаха пари назаем, измисляха остроумни начини да ги вложат, натрупваха богатство и им оставаше дори след като вече са си изплатили дълговете. Или пък имаха работа, професия, както и аз бях имал навремето, и забогатяваха с по-бавни, но устойчиви темпове. Докато междувременно аз едва се крепях на повърхността или по-скоро, затъвах в аристократично разорение в двете си усойни стаи на приземен етаж в глухите улици на ничията едуардианска земя в терасирания квартал между Стокуел и Клапам, Южен Лондон.

Израснах в село недалеч от Стратфорд, Уорикшър, единственото дете на баща музикант и майка медицинска сестра в общинска болница. Отрано започнах да се интересувам от електроника, но в крайна сметка се дипломирах като антрополог в един никому неизвестен колеж в южната част на Централна Англия; после се преориентирах към правото и след нужната квалификация се хванах да работя в отдел за данъци и налози.

Само седмица след двайсет и деветия ми рожден ден бях отстранен от служба и едва отървах един, макар и кратък, престой в затвора. Моите сто часа общественополезен труд обаче ме убедиха, че постоянната работа не е за мен. Спечелих малко пари от книга за изкуствения интелект, която написах много бързо, но ги изгубих в следващото си начинание, свързано с хапче за удължаване на живота. После спечелих прилична сума от една имуществена сделка, която изгубих в следващия си проект за даване на коли под наем. Един мой любим чичо, който беше забогатял благодарение на патент за нагревателна помпа, ми остави известни средства, които бързо пропилях в поредния проект за здравно осигуряване.

На трийсет и две вече едва свързвах двата края, като играех онлайн на стокови и валутни борси – схема, която не се различаваше от останалите. Седем часа на ден седях прегърбен пред клавиатурата, купувах, продавах, двоумях се, в един момент започвах да боксирам въздуха, в следващия псувах, поне в началото беше така. Изчитах борсовите отчети, но според мен действах хаотично, безсистемно и повече разчитах на догадки. Понякога правех удари, понякога затъвах, след равносметка на годишна база парите ми се оказваха колкото на един пощаджия. Плащах си наема, който в онези дни не беше висок, хранех се, обличах се доста прилично и си въобразявах, че вървя към стабилизиране и междувременно опознавам себе си. Бях убеден, че след трийсетата ми година резултатите ми ще се подобрят в сравнение с предишния период на двайсетте.

Но нашият уютен семеен дом беше продаден точно когато първият читав изкуствен човек се появи на пазара. 1982-ра. Роботи, андроиди и техните имитации бяха моята страст, особено след проучванията, които бях правил във връзка с книгата ми. Цените им щяха да падат, но аз трябваше да се сдобия с един от тях веднага – Ева или Адам, беше ми все едно.

machmcne

Всичко можеше да бъде по-различно. Предишната ми приятелка Клеър беше разумно създание, още чиракуваше като зъболекарска сестра. Работеше в един кабинет на Харли Стрийт и тя със сигурност щеше да ме разубеди да купувам Адам. Беше човек, стъпил здраво на земята, на тази земя. Умееше да си подрежда живота, и не само нейния. Засегнах я с постъпка на неопровержима изневяра. Тя веднага ме заряза след сцена на величествен гняв, в края на която изхвърли всичките ми дрехи на улицата. На Лайм Гроув. Повече не ми проговори и оттогава оглавява списъка ми с грешки и провали. Тя обаче би могла да ме спаси от мен самия.

Обаче. В интерес на балансирания подход нека дадем думата на неспасения да се защити. Купих Адам не за да печеля от него. Точно обратното. Мотивите ми бяха чисти. Броих цяло състояние в името на любознателността, този неуморим двигател на науката, на интелектуалния живот, на самия живот. Това не беше мимолетна прищявка. Има предистория, обяснение, вложено време и затова държах на правото си да черпя от тях. Електрониката и антропологията – далечни братовчеди, които модерността беше събрала заедно и обвързала в брак. Рожба на това съвкупление беше Адам.

 

Значи, ето ме, стоя пред вас, свидетел на защитата, след училище, точно в пет следобед, типичен екземпляр на времето си – къси панталони, ожулени колене, лунички, ниско подстригана коса отзад и над слепоочията, единайсетгодишен. Пръв съм на опашката, чакам лабораторията да отвори за клуба на "жичкаджиите". Ръководеше го господин Кокс, един благ великан с морковена на цвят коса, който ни преподаваше физика.

Моят проект беше да направя радио. Това е въпрос на вяра, едно продължително упование и молитва, които ми бяха отнели седмици наред. Разполагам с основа от текстолит, шест на девет инча, в която лесно се пробиват дупки. Най-важни са цветовете. Сини, червени, жълти и бели жици очертават различни бразди върху платката, като завиват под прав ъгъл, скриват се отдолу, показват се на друго място, прекъсвани от ярки на цвят и миниатюрни цилиндърчета на ивици – кондензатори, съпротивления, – после индуктивна намотка, която бях навил собственоръчно, после операционен усилвател. Нищо не разбирам. Следвам схемата, както новопокръстен послушник чете Светото писание. През цялото време господин Кокс ме съветва с тих глас. Аз доста несръчно запоявам една част, една жица или един компонент с друг. Пушекът и миризмата от поялника са като наркотик, който вдишвам дълбоко. Включвам в схемата си минипревключвател от бакелит, който решавам, че е бил взет от изтребител, най-вероятно от "Спитфайър". Последното свързване, три месеца от началото, е на парче тъмнокафява пластмаса към деветволтова батерия.

Студен, ветровит, мрачен март. Другите момчета са се привели над проектите си. Намираме се на дванайсет мили от родния град на Шекспир, в едно адски сбутано общообразователно училище. Всъщност отлично място. Флуоресцентните светлини по тавана се включват. Господин Кокс е в отсрещния край на лабораторията с гръб към нас. Не държа да привличам вниманието му, за да не става свидетел на провала ми. Щраквам ключето и... чудо!... чувам статично пращене. Завъртам кондензатора за настройка: музика, ужасна музика според мен, защото скрибуцат цигулки. След това проехтява отривистият говор на жена, но не на английски. Никой не вдига глава, никой не се интересува. Да направиш радио, не е нещо особено. Но аз онемявам, още малко и ще се разплача.

От тогава насам никаква техника не ме е впечатлявала толкова много. Електричеството преминава през метални парченца, внимателно подредени от мен, и от въздуха улавя гласа на чужденка, която седи някъде там. Тя не ме познава, не може да знае, че аз я слушам. Никога няма да узная името ù, нито ще разбера езика ù, никога няма да се срещна с нея, или поне не нарочно. Моето радио с неговите грапави следи от запояване върху платката е също толкова удивително, колкото съзнанието, породило се от материята.

Умствените способности и електрониката са тясно свързани, това открих през моите тийнейджърски години, докато се занимавах да правя елементарни компютри и сам да ги програмирам. После дойде ред на по-сложните компютри. Електричеството заедно с парченцата метал можеха да събират числа, да съставят думи, да възпроизвеждат образи, песни, да помнят неща и дори да превръщат звуците в букви.

Когато бях на седемнайсет, Питър Кокс ме убеждаваше да запиша физика в местния колеж. Само след месец обаче се отегчих и започнах да се оглеждам за нещо друго. Предметът ми се стори твърде абстрактен, а в математиката хич ме нямаше. Дотогава вече бях изчел някоя и друга книга и у мен се събуди интерес към литературните герои като плод на въображението. "Параграф 22" на Хелър, "Великият Гетсби" на Фицджералд, "Последният човек в Европа" на Оруел, "Всичко е добре, щом свършва добре" на Толстой – не продължих по-нататък, но все пак схванах смисъла и целта на изкуството.

Свеждаше се до вид проучване. Нямах желание обаче да уча литература, по-скоро това интуитивно занимание ме плашеше. Някакъв хвърчащ лист хартия с информация за предстоящ курс, на който попаднах в библиотеката на колежа, ме осведомяваше, че антропологията е "наука за хората и техните общества през вековете и пространствата". Значи, систематично обучение с включен в него и човешкият фактор. Записах се.

Първото нещо, което научих: курсът ми беше обидно зле недофинансиран. Никакво ходене до Тробриандските острови, където, както бях чел, било забранено да се храниш пред други хора. Добрите обноски повелявали всеки да яде сам с гръб към приятелите или членовете на семейството. Островитяните правели магия, с която превръщали грозните хора в красиви. Децата били поощрявани да се занимават със секс от малки. Сладкият тропичен картоф бил в ролята на единствената разменна единица. Жените определяли положението на мъжете в обществото. Колко странно и похвално! Моите схващания за човешката природа до този момент се бяха оформили изцяло под влиянието на бялото население, обитаващо южната четвъртина на Англия. Затова сега се почувствах като захвърлен в бездната на релативизма...

 

 

 

cover-mashini-kato-menМашини като мен (превод Иглика Василева, 352 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

"Кой е Артър Лес" е въпрос, на който дори самият Артър Лес май няма отговор – според официалната му биография (романът Прекрасният живот на Артър Лес на Андрю Шон Гриър) Той е не|сравнително не|успял писател, наближаващ петдесетте, обикалящ света за абсурдни литературни срещи, докато единствената среща, на която иска да отиде е тази с... Любовта... Според други източници, Артър Лес е ироничното алтерего на Андрю Шон Гриър, което пародира литературната общност (за което пък тя му присъди Пулицър 2018 за белетристика, именно за романа Прекрасният живот на Артър Лес)... Според някои японки, пък, Артър Лес е... жена, а според настоящия откъс: "Артър Лес е най-смелият човек, когото познавам."...

 

 

Из ЛЕС МЕКСИКАНЕЦ


Фреди Пелу е мъж, на когото не е нужно да се казва преди полет, че първо трябва да сложи кислородната маска на себе си, преди да помогне на другите.


Беше просто игра, която играеха, докато чакаха приятелите си да се присъединят към тях в бара. Един от онези барове в Сан Франсиско, който не беше нито гей, нито съвсем за хетеро, просто странно място, и Фреди все още носеше синята си риза и вратовръзка от училищната си "униформа". Пиеха някаква нова бира, която имаше вкус на аспирин, миришеше като магнолия и струваше повече от един хамбургер. Лес беше с пуловер, изплетен на едри възли. Опитваха се да се опишат един друг с по едно изречение. Лес бе започнал пръв и бе казал горното изречение.

Фреди се вцепени.

Артър – каза той. После сведе очи към масата.

Лес си взе няколко захаросани ореха от купата пред себе си. Зачуди се какъв е проблемът. Мислеше, че е измислил добро определение.

Фреди поклати глава, къдриците му заподскачаха и той въздъхна.

– Не мисля, че това е вярно. Може би беше, когато ме срещна за първи път. Но това беше много отдавна. Знаеш ли какво щях да кажа аз?

Лес отговори, че не знае.

Младият мъж погледна към любовника си и преди да отпие от бирата си, каза:

Артър Лес е най-смелият човек, когото познавам.

Артър се сеща за тази случка на всеки полет. Това винаги съсипва всичко. Съсипа и този полет от Ню Йорк до Мексико, а и пътуването бе на път само да се съсипе.

 grier2

Артър Лес е чувал, че в латиноамериканските страни има традиция да се ръкопляска при успешното приземяване на самолет. Мислено асоциира това с чудесата на Девата от Гуаделупе и наистина, когато самолетът попада в една по-дълга турбуленция, Лес се улавя, че се чуди коя молитва ще бъде най-подходяща. Той обаче бе възпитан като унитарианец; може да се обърне само към Джоан Байз, а песента ѝ "Диаманти и ръжда" не носи голяма утеха. Отново и отново самолетът се гърчи в конвулсии на лунната светлина като мъж, който се превръща във върколак. И все пак Артър Лес оценява баналните метафори; трансформация, да. Артър Лес, най-накрая напуска Америка; може би отвъд границите ѝ той ще се промени – като старицата, спасена от рицар, която след като бъде пренесена през реката, се превръща в принцеса. Вече няма да е Артър Лес Никой, ще бъде Артър Лес Прочутият говорител на тази конференция. Или пък принцесата се превръщаше в старица? Младият японски турист, който седи до Лес, непоносимо унил в своя неоново жълт спортен екип и спортни обувки, приличащи на нещо, с което може да се кацне на Луната, се поти и диша шумно през устата; в един момент се обръща към него и го пита дали това е нормално, а Лес казва: "Не, не, това не е нормално". Още трусове и младият мъж сграбчва ръката му. Заедно ще издържат тази буря. Те сигурно са единствените пътници, които не знаят как да се молят. И когато най-накрая самолетът се приземява – прозорците разкриват обширната електрическа карта на нощния Мексико Сити, – Лес се усеща, че ръкопляска в чест на спасението им. Сам.

 

Какво имаше предвид Фреди с онова "най-смелият човек, когото познавам"? За Лес това е мистерия. Назовете ден, назовете час, в който Артър Лес да не се е страхувал. Та той се страхува от всичко: да си поръча коктейл, да си вземе такси, да преподава, да напише книга. Страхува се от тези неща и от почти всичко друго в света. Странно обаче... тъй като се бои от всичко, нищо не е по-страшно от другите неща. Да тръгне на пътешествие около света, не му се струва по-страшно от това да си купи пакетче дъвки. Дневната му доза кураж. Какво облекчение изпитва щом веднага след като излиза от митницата, чува името си: "Senor Лес!". Там стои брадат мъж, вероятно на около трийсет, в черни дънки, тениска и кожено яке на рок музикант.

– Аз съм Артуро – казва Артуро, протягайки му космата длан. Това е "местният писател", който ще бъде негов придружител в следващите три дни. – За мен е чест да се срещна с човек, който е познавал членовете на школата "Рашън Ривър".

– Аз също съм Артуро – казва Лес, разтърсвайки сковано ръката му.

– Да. Минали сте бързо през митницата.

– Подкупих един човек да вземе багажа ми. – Лес посочва към дребен мъж с мустачки като на Запата и синя униформа, застанал до него с ръце на кръста.

– Да, но това не е подкуп – поклаща глава Артуро. – Това е propina. Бакшиш. Той е носач.

– О – казва Лес и мустакатият се усмихва.

– За първи път ли идвате в Мексико?

– Да – отвръща бързо Лес. – Да, за първи път.

– Добре дошли в Мексико!

Артуро му подава пакета с информацията за конференцията и го поглежда уморено; лилави ивици се вият под очите му, а все още младото му чело е прорязано от бръчки. Сега Лес забелязва, че това, което бе сметнал за следи от лъщяща помада в косата му, са сиви кичури.

Артуро казва:

– А сега ни предстои, длъжен съм с тъга да споделя, много дълъг път по много бавен път... до вашето място за отдих.

Въздъхва, сякаш е изрекъл истина, валидна за всички хора, по целия свят.

Лес разбира: зачислили са го към поет.

 

При общуването си с школата "Рашън Ривър" Артър Лес пропусна цялото забавление. Тези прочути мъже и жени, вдигнали чукове срещу статуите на своите богове; тези барабанещи по бонгове поети и екшън пейнтъри, излетели скоростно от шейсетте към върха на седемдесетте години, тази епоха на бързата любов и сънотворни "Кваалуд" (дали има по-съвършено произношение от това, с тази ленива излишна гласна?), наслаждаващи се на признанието си и спорещи в хижи по брега на Рашън Ривър, северно от Сан Франсиско, пиещи, пушещи и чукащи се, повечето някъде около четиресетте. И самите те, поне някои от тях, превърнали се в модели за нови статуи, които да бъдат боготворени от поколенията. Но Лес се появи късно на купона; това, което срещна той, не бяха млади и диви палавници, а надменни, подпухнали творци на средна възраст, носещи се по реката като морски слонове. Струваха му се попрезрели; не можеше да разбере, че бяха на върха на интелекта си: Ленард Рос, Ото Хандлър, дори Франклин Удхаус, който нарисува голия му портрет.

Лес притежаваше и изрезка на поема в рамка, направена специално от Стела Бари за рождения му ден от омачкано копие на "Алиса в страната на чудесата". Беше слушал и доста откъси от "Пати Хърст" на Хандлър на старо пиано в една дъждовна буря. Видя чернова на "Победоносните усилия на любовта" на Рос и го наблюдава как скицира една цяла сцена. И всички те бяха винаги мили с него, особено като се има предвид скандала (или може би именно заради него?): Лес бе откраднал Робърт Браунбърн от съпругата му.

Но може би бе подходящо, най-накрая, някой да ги прослави и да ги погребе, сега, когато почти всички от тях бяха мъртви (Робърт все още мърдаше, но едва-едва, дишайки затруднено, в една клиника в Сонома – всички тези цигари, скъпи; двамата разговаряха веднъж месечно чрез видеочат). Защо не Артър Лес?

Усмихва се в таксито и повдига пакета, за да прецени тежестта му: жълто паленце с червено въженце за нашийник. Артър Лес, седящ в кухнята с жените и пресушаващ джина си, докато другите от компанията се суетяха около огъня. И само аз оцелях, за да разкажа историята. Утре, на сцената в университета: прочутият американски писател Артър Лес.

 

 

 

cover-prekrasniyat-jivotПрекрасният живот на Артър Лес (превод Паулина Мичева, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

онлайн