Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (161)

Събота, 01 Февруари 2020г. 12:12ч.

Хлебарката | Иън Макюън

Публикувана в Литература

Темата за Брекзит умира трудно... като хлебарката. Досадна е... като хлебарката... Но писатели като Иън Макюън винаги могат да върнат интригата в нея – достатъчно е да вземат началото на Метаморфозата на Кафка и да трансформират с финес (и черен хумор) реални събития и образи в политическа сатира-притча, която разказва Истината за насекомите, хората и техните желания... Така както се случва в Хлебарката, най-новата и крайно актуална новела на Макюън, който при визитата си, преди 2 години, не скри отношението си към политиците и Брекзит, заявявайки: "Искат да върнат Британия в 60-те"... или както казва героят Джим Самс тук: "Връщане назад няма!"

 

 

* * *

Пресаташето Шърли, дребна, приятна жена, облечена изцяло в черно, очилата ѝ с черни рамки – натрапчиво големи за лицето ѝ, – приличаше, и това беше доста неприятно, на враждебен бръмбар рогач. Но двамата с премиера бързо се спогодиха и тя разтвори пред лицето му ветрило от доста недоброжелателни заглавия. "Бин Дим Джим!", "В името на Бога, вън!". Споменаването от страна на Саймън, който беше нарекъл твърдите Реверсалисти от задните банки в парламента "обичайните заподозрени шибаняци", придаде на новините безобидно комичен вид. Двамата заедно, Джим и Шърли, се изкикотиха. Но повечето сериозни вестници поддържаха становището, че един вот на недоверие може и да успее. Премиерът беше пренебрегнал както "Часовникарските", така и Реверсалистките тенденции в партията си. Прекаляваше с ролята си на умиротворител. Като се мъчеше да угоди и на двете крила, беше успял да отблъсне от себе си почти всички. "В политиката – както беше написал един добре известен колумнист – двойствените пристрастия са вдигане на празен шум." Според общото мнение, дори предложението да не мине, самият факт, че ще има вот, би подронил авторитета му.

– Ще видим тая работа – каза Джим, а Шърли се изсмя гръмогласно, сякаш беше подхвърлил нещо много смешно.

Той тръгна да излиза, за да остане насаме и да се подготви за следващото заседание. Беше се разпоредил на Шърли молбата за оставката на Саймън да бъде предоставена на медиите миг преди да излезе на улицата, за да се уверят репортерите, че всичко е наред. Шърли изобщо не се изненада от уволнението на своя колега. Вместо това кимна бодряшки и събра сутрешните вестници. Беше недопустимо да закъснееш за заседание на кабинета, но това не важеше за премиера. Когато влезе в стаята, всички бяха по местата си около масата. Той зае своето между канцлера и министъра на външните работи. Беше ли нервен? Всъщност не. По-скоро готов и напрегнат като спринтьор на стартовата линия. Първата му задача бе да изглежда правдоподобно. Също както пръстите му сами знаеха как да направят възел на вратовръзката му, така и премиерът знаеше, че е най-добре встъпителните му думи да бъдат предшествани от тишина и немигащ поглед, с който да обиколи присъстващите.

hleba

Именно в тези няколко секунди, когато срещна угодническия поглед на Тревър Гот, канцлера на графство Ланкашър, после на министъра на вътрешните работи, на министъра на правосъдието, на лидера на правителственото мнозинство в Камарата на общините, на министъра на търговията, на министъра на транспорта и на министъра без портфейл, за миг ги разпозна и го осени прозрението – необичайна, буйна, трансцендентна радост пробяга през тялото му, през сърцето му и надолу по гръбначния стълб. Външно остана спокоен. Но разбра съвсем ясно. Почти всички от членовете на кабинета му споделяха неговите възгледи. Но много по-важен бе фактът, с който до този момент не беше наясно, че споделят и неговия произход. Когато си беше пробивал път до Уайтхол през онази изпълнена с опасности нощ, си мислеше, че го чака една самотна мисия. Дори не му беше хрумвало, че тежкото бреме на неговата задача ще бъде споделено, че в същия онзи момент други като него са пътували към техните си министерства, за да се вселят в чужди тела и да поемат борбата. Дузина-две, подбрана компания от най-добрите чеда на нацията, са дошли, за да вдъхнат кураж и да заемат мястото на едно неуверено лидерство.

 

Но беше възникнал и незначителен проблем, един дразнител, една липса. Предателят до него. Беше го разпознал от пръв поглед. В рая винаги има и дявол. Само един. Вероятно сред компанията се е намирал и смел вестоносец, който, тръгвайки от двореца, не е успял да стигне навреме, а нищо чудно и да е паднал жертва под някоя тежка обувка, също както за малко не се случи и с него на тротоара пред портата. Когато Джим се вгледа в очите на Бенедикт Сейнт Джон, министъра на външните работи, срещна празната, непоколебима стена на човешка ретина, през която не можеше да проникне. Непроницаема. Не долавяше нищо. Беше човек. Фалшификат. Колаборационист. Враг на народа. Точно от онези, които могат да се разбунтуват и да гласуват за свалянето на собственото си правителство. Значи, трябваше да се действа. Ще му дойде времето. Не сега.

 

Но останалите бяха налице и той ги разпозна мигновено, съзря ги през техните прозрачни, повърхностни човешки форми. Съдружие от братя и сестри. Преобразеният радикален кабинет. Докато седяха около масата, с нищо не издаваха кои са всъщност и с какво са наясно. Колко зловещо наподобяваха човешки същества! Като се вгледа във и отвъд различните нюанси на сивото, зеленото, синьото и кафявото на техните уж бозайнически очи, и по-навътре – към блещукащата насекомска сърцевина на същността им, той схвана, проумя и обикна своите колеги и техните ценности. Защото те бяха и негови. Обединени от непоклатим кураж и воля за победа. Вдъхновени от идея така чиста и вълнуваща, каквато е идеята за родната кръв и родната земя. Подтикнати към цел, която се издигаше отвъд самия разум, за да прегърне едно мистично усещане за нация, едно разбиране така просто, така добро и истинско като самата религиозна вяра.

Онова, което също така обвързваше тази храбра компания, беше убеждението, че я чакат лишения и сълзи, ала за съжаление, не техните. Но и убеждението, че след победата целокупното население ще се радва на дълбоко и облагородяващо самоуважение. В тази стая, в този момент нямаше място за мекушавост. Страната трябваше да се освободи от едно унизително робство. Най-добрите вече се отърсваха от оковите. Скоро демоните на онези с "часовниковите стрелки напред" ще бъдат изринати от гърба на нацията. Винаги има такива, които се колебаят пред отворената врата на клетката. Нека треперят от страх пред електоралното пленничество, нека робуват на един продажен и дискредитиран обществен ред, единствената утеха, която им остава, са графиките, кръглите диаграми, разделени на сегменти, тяхната безплодна рационалност и жалка боязливост. Само да знаеха, че вече нямат контрол над сублимното събитие, че то се е изплъзнало от всякакви анализи и дебати и вече е в историята. Че се разгръща тук, пред тази маса. Колективната съдба се ковеше в жарта на притихналите кабинетни страсти. Твърдият Реверсализъм беше мейнстрийм. Връщане назад няма!

 

 

 

cover-hlebarkataХлебарката (превод Иглика Василева, 112 стр, цена 12 лева) е в книжарниците

Петък, 31 Януари 2020г. 17:17ч.

Цвят продълговат в морето | Исабел Алиенде

Публикувана в Литература

Съдбата на изгнаниците е като съдбата на морските вълни – без покой, "осъдени" на постоянно движение, като перпетуум мобиле, измамно тласкащо ги към брега на спасението... Съдба, добре позната и на Исабел Алиенде, чийто миналогодишен роман Цвят продълговат в морето хваща бягащите от Гражданската война в Испания сродни души на лекаря Виктор Далмау и пианистката Росер Бругера, и ги захвърля в бушуващ океан от събития, разстилащи се вълна след вълна, между 1938 и 1994-а година... Да, говорим за точно такива катарзисни, семейни саги, каквито Алиенде винаги е създавала с магически финес и реализъм на детайлите (през 2020-а се навършват 20 години от финалния роман Портрет в сепия на трилогията, започнала с Къщата на духовете и Дъщеря на съдбата)... Да, говорим за вълни от любов и омраза, от война и мир, от изгнаници и любовници, от измамни образи и реални герои (като чилийския поет Пабло Неруда), вълни от надежда и мрак... Да, говорим за Живота/Морето и неговите вечно променящи се цветове...

 

 

1939


Да сдържим гняв, болка и сълзи

и да запълним печалната пустота,

а нощната клада нека напомня

за светлината на мъртвите

звезди.

Пабло Неруда, "Всеобща песен"

 

Виктор Далмау прекара няколко месеца в бежанския лагер в Аржел-сюр-Мер, без да подозира, че Росер също е била там преди него. Нямаше вести от Аитор, но предполагаше, че е изпълнил неговата заръка да изведе майка му и Росер от Испания. По онова време лагерът беше населен предимно с десетки хиляди републикански войници, подложени на глад, мизерия, бой и унижения от страна на надзирателите. Условията продължаваха да са нечовешки, но поне най-суровата част от зимата си отиваше. Пленниците се организираха така, че да оцелеят, без да загубят разсъдъка си. Провеждаха революционни митинги, разделени по политически партии, както преди войната. Пееха, четяха каквото им попадне, ограмотяваха неграмотните, издаваха вестник – ръкописно изписан лист, който се предаваше от читател на читател – и се мъчеха да съхранят достойнството си, като се подстригваха и взаимно се пощеха от въшките, миеха се и перяха дрехите си в ледената морска вода. Разчертаха лагера на улици с поетични имена, създадоха въображаеми площади в пясъка и калта, а също и алея към морето както в Барселона, измислиха въображаем оркестър без инструменти за класическа и народна музика и ресторанти с невидима храна, която готвачите описваха в подробности, а останалите сладостно вкусваха със затворени очи. С малкото материали, с които успяваха да се сдобият, майсторяха навеси, бараки и колиби. Живееха в очакване на новините от света, застанал на ръба на друга война – и на възможност да излязат на свобода. Някои, най-добрите, обикновено биваха наемани за полски работи или в промишлеността, ала повечето си бяха изкарвали прехраната като дървари, пастири и рибари, преди да постъпят във войската, с други думи, не притежаваха полезен за Франция занаят. Понасяха от страна на властите непрестанен натиск да бъдат репатрирани и в някои случаи се оставяха да ги отведат с измама до испанската граница.

Виктор продължаваше да работи в лагера с малка група лекари и сестри, защото на този пъклен плаж имаше мисията да служи на болните, ранените и обезумелите. Предшествала го беше легендата, че на Северната гара бе накарал да затупти сърцето на мъртъв младеж. Това му бе спечелило сляпото доверие на пациентите, въпреки че той не преставаше да им повтаря, че за по-сериозни оплаквания трябваше да се обръщат към докторите. Часовете на деня не му стигаха за изпълнение на всичките задачи. Отегчението и депресията, бич за повечето затворници, не го потискаха, напротив, в работата си намираше някаква сходна с щастието екзалтираност. Беше толкова измършавял и без сили, колкото и останалите обитатели на лагера, ала не изпитваше глад и често отстъпваше оскъдната си порция сушена риба треска на другиго. Другарите му говореха, че се храни с пясък. Работеше от изгрев, но след залез-слънце му оставаха още няколко часа за запълване и тогава хващаше китарата и пееше.

cviatmore

Рядко беше правил това по време на Гражданската война, но още си спомняше романтичните песни, на които го бе научила майка му, за да се бори срещу своята стеснителност, и разбира се, революционните маршове, на които слушателите му пригласяха в хор. Китарата беше принадлежала на млад андалузец, който не се бе разделил с нея, докато воювал, по-късно я взел със себе си в изгнание и живял с нея в Аржел-сюр-Мер до края на февруари, когато пневмония го отнесла. Виктор се грижеше за андалузеца в последните му дни и той му завеща китарата. Тя беше от малкото действителни инструменти в лагера; имаше други, въображаеми, чийто звук имитираха неколцина надарени с точен слух пленници.

През тези месеци човешкото множество в лагера оредя. Старците и децата умираха и биваха погребвани в близко гробище. Някои щастливци получиха закрила и емигрантски визи за Мексико и Южна Америка. Много войници постъпиха в Чуждестранния легион въпреки бруталната дисциплина и славата му, че приемаше в редовете си престъпници, ала всичко бе за предпочитане пред това да останат в лагера. Онези, които отговаряха на изискванията, бяха наети на работа от Компанията за чуждестранни работници, за да заместят френската работна ръка, мобилизирана в навечерието на надвисналата война. По-късно други щяха да емигрират в Съветския съюз или да се присъединят към френската съпротива. От тях хиляди щяха да загинат в нацистките концентрационни лагери, а други в сталинските лагери за принудителен труд.

 

В един априлски ден, когато непоносимият зимен студ бе отстъпил място на пролетта и вече се усещаха първите летни горещини, извикаха Виктор в кабинета на коменданта на лагера, защото имаше посещение. Беше Аитор Ибара със сламена шапка и бели обувки. Почти минута му беше нужна, за да разпознае в дрипавото плашило срещу себе си Виктор. Прегърнаха се развълнувани, и двамата с навлажнени очи.

– Нямаш представа какво усилие ми струваше да те открия, приятелю. Не фигурираш в нито един списък, помислих, че си умрял.

– Почти. А ти? Защо си облечен като клоун?

– Като бизнесмен по-скоро. Ще ти разкажа.

– Кажи ми първо какво стана с майка ми и с Росер.

Аитор му разказа за изчезването на Карме. Беше я издирвал, без да достигне до конкретна информация, разбрал бе единствено, че не се е завърнала в Барселона и че къщата на Далмау е била отчуждена. Други хора живеели сега там. Затова пък му носеше добри новини за Росер. Накратко го осведоми как бяха напуснали Барселона, как бяха прекосили Пиренеите пешком и как ги бяха разделили във Франция. Известно време не бе имал никакви известия за нея.

– Аз избягах при първата появила се възможност, Виктор, и не разбирам защо ти не си опитал. Лесно е.

– Тук се нуждаят от мен.

– С този начин на мислене, другарю, винаги ще си прецакан.

– Така е. Какво да се прави. Да се върнем на Росер.

– Открих я без проблем, щом се сетих за името на твоята приятелка, онази медицинска сестра. След толкова премеждия се беше изтрило от ума ми. Росер е била тук, в същия лагер, и е излязла от това място благодарение на Елизабет Айденбенц. Живее при някакво семейство, което я приело в дома си в Перпинян, работи като шивачка и дава уроци по пиано. Родила е здраво момче, вече е навършило месец и е истински красавец.

shad-c

Аитор, както обикновено, се беше уредил благодарение на сделки. През войната си доставяше скъпоценни неща – като се започне от цигари и захар и се стигне до обувки и морфин, – разменяйки ги в дребни сделки, но всеки път с малка печалба за него. Случвало му се бе и да се сдобие с истински съкровища като немския пистолет и американското ножче, които толкова бяха впечатлили Росер. Той никога не би ги отстъпил доброволно и всеки път побесняваше, когато си спомнеше как му ги бяха отнели. Сега бе успял да се свърже с далечни братовчеди, емигрирали преди години във Венецуела, и те щяха да го посрещнат и да му намерят работа там. С присъщата си ловкост бе успял да събере пари за билет и за виза.

– Заминавам след една седмица, Виктор. Трябва да напуснем Европа възможно най-бързо, задава се нова световна война и тя ще е по-страшна от първата. Щом пристигна във Венецуела, ще се погрижа да емигрираш и ще ти изпратя билет.

– Не мога да изоставя Росер и детето ѝ.

– Заедно с тях, човече.

 

Посещението на Аитор потопи Виктор в мълчание за няколко дни. За пореден път той се почувства заклещен, скован на някакъв предел, без контрол върху съдбата си. След дълги часове, крачейки по плажа, претегляйки и измервайки своята отговорност по отношение на болните в лагера, реши, че е дошло време да даде предимство на отговорността си към Росер, към детето и към собствената си участ. На 1 април Франко се бе провъзгласил за Каудильо и бе обявил края на продължилата деветстотин осемдесет и осем дни война. Франция и Великобритания признаха неговото управление. Родината беше загубена, нямаше надежда за завръщане. Изкъпа се в морето, като се изтърка с пясък поради липса на сапун, помоли свой другар да го подстриже, обръсна се грижливо и поиска да му дадат пропуск, за да отиде за кутията с лекарства, която му доставяха всяка седмица в една местна болница. Отначало го съпровождаше охрана, но след няколко месеца му позволиха да се движи сам. Излезе без трудности и просто не се върна. Аитор му беше дал малко пари, които изразходва за първото си човешко хранене от януари насам, за един сив костюм, две ризи и шапка – всичко втора ръка, но в добро състояние – и чифт нови обувки. По думите на майка му по дрехите те срещат. Някакъв камион го взе и закара до Перпинян в офиса на Червения кръст, където потърси приятелката си.

Айденбенц прие Виктор в импровизирания си майчин дом, грабнала по едно бебе във всяка ръка, толкова заета, че дори не се сети за романтичното приключение помежду им, което така и не се беше осъществило. Виктор обаче не беше го забравил. Като я видя с онези нейни бистри очи и искрящо бяла униформа, спокойна, както обикновено, си каза, че тя бе самото съвършенство и че е бил пълен глупак да си въобразява, че би могла да му обърне внимание; тази жена нямаше призвание на влюбена, а на мисионер. Когато го разпозна, Елизабет подаде децата на друга жена и го прегърна с искрена обич.

– Колко си се променил, Виктор! Трябва много да си страдал, приятелю.

– По-малко от други. Общо взето имах късмет. Затова пък ти изглеждаш все така добре, както винаги.

– Така ли ти се струва?

– Какво правиш, за да си винаги безупречна, спокойна и усмихната? Такава те видях, когато се запознахме в разгара на боевете, и не си се променила, сякаш трудните времена, в които живеем всички, не оставят следа у теб.

– Трудните времена ме принуждават да съм силна и да работя здраво, Виктор. Дошъл си при мен заради Росер, нали?

– Не знам как да ти благодаря за всичко, което си направила за нея, Елизабет.

– Няма за какво да ми благодариш. Ще трябва да изчакаме до осем часà, когато тя ще приключи с последния си урок по пиано. Не живее тук. Настанена е при едни приятели квакери, които ми помагат да набирам средства за майчиния дом.

 

Така и сториха. Елизабет му представи майките, живеещи в дома, показа му помещенията и след това седнаха да пият чай с бисквити, разказвайки си за превратностите, преживени от двамата след Теруел, където се бяха видели за последен път. В осем часà Елизабет го качи в колата си, като внимаваше повече в разговора, отколкото във волана. Виктор си каза, че би било ирония на съдбата, след като бе оцелял във войната и в бежанския лагер, да издъхне прегазен като хлебарка в автомобила на тази непостижима любима. Домът на квакерите се намираше на двайсет минути разстояние и самата Росер им отвори вратата. Като видя Виктор, извика и закри лицето си с ръце, сякаш халюцинираше, а той я прегърна. Помнеше я слаба, с тесен ханш и плоски гърди, с плътни вежди и едри черти, от типа лишени от суетност жени, които с годините изсъхват без капка женственост. За последен път я беше видял в края на декември с надут корем и акне по лицето.

ia3

Майчинството беше смекчило формите ѝ, беше я дарило със заоблености там, където преди имаше ръбове, кърмеше детето си и гърдите ѝ бяха наедрели, кожата избистрена, а косата лъскава. Срещата им беше толкова вълнуваща, че дори Елизабет, свикнала да присъства на разтърсващи сцени, се развълнува. Племенникът се стори на Виктор неподлежащ на описание – та нали всички бебета на тази възраст приличат на Уинстън Чърчил – дебели и плешиви. Втори по-внимателен поглед обаче му разкри някои семейни черти, като маслиненочерните очи на рода Далмау.

– Как се казва? – попита той Росер.

– Засега го наричаме Малкия. Чакам Гилем, за да му дадем име и да го впишем в Гражданския регистър.

Сега беше моментът да ѝ съобщи лошата вест, но за пореден път на Виктор не му достигна смелост да го стори.

– Защо не го наречеш Гилем?

– Защото Гилем ме предупреди, че никое от децата му няма да носи неговото име. Той не го харесва. Говорехме си, че ако е момче, ще се казва Марсел, а ако е момиче, Карме, в знак на почит към баща ти и майка ти.

– Добре, при положение че вече си наясно...

– Ще чакам Гилем.

Квакерското семейство – баща, майка и две деца, поканиха Виктор и Елизабет на вечеря. Храната се оказа приемлива като за англичани. Говореха добре испански, тъй като бяха изкарали годините на войната в Испания, помагайки на организации, закрилящи деца, а от Оттеглянето насам работеха сред бежанците. Обясниха, че възнамеряват да се посветят на това; Елизабет твърдеше, че винаги щяло да има война някъде.

– Много сме ви благодарни – каза им Виктор. – Благодарение на вас детето е тук. В лагера в Аржел-сюр-Мер нямаше да оцелее, а си мисля, че Росер също не би могла. Надяваме се да не злоупотребяваме с гостоприемството ви задълго.

– Няма за какво да ни благодарите, господине. Росер и детето са вече част от семейството. Няма защо да бързате да си вървите.

Виктор им разказа за своя приятел Аитор Ибара и за намерението да емигрират във Венецуела, когато той успее да им помогне. Това изглеждаше единственият възможен изход.

– Ако искате да емигрирате, може би бихте могли да помислите за Чили – подметна Елизабет. – Видях обява във вестника за някакъв кораб, който щял да откара испанци в Чили.

– Чили ли? Къде е това? – попита Росер.

– В подножието на света, струва ми се – отвърна Виктор.

На другия ден Елизабет откри споменатата новина и я изпрати на Виктор. По поръчка на своето правителство поетът Пабло Неруда приспособяваше кораб, именуван "Уинипег", за да закара изгнаници в родината си. Елизабет даде пари на Виктор, за да могат да вземат влака за Париж и да опитат късмета си при въпросния поет.

 

 

 

cover-tsvyat-prodylgovatЦвят продълговат в морето (превод Маня Костова, 352 стр, цена 19 лева) е в книжарниците 

Вторник, 21 Януари 2020г. 16:16ч.

Есен във Венеция | Андреа ди Робилант

Публикувана в Литература

"Има само три неща, които наистина обичам да правя – да ловувам, да пиша и да любя" – тези думи на Хемингуей не само идеално описват Бермудския триъгълник в живота на Ърнест, но и са ключови за романа Есен във Венеция (с подзаглавие Ърнест Хемингуей и неговата последна муза) на Андреа ди Робилант... Да, в есента на своя живот Папа Хемингуей, с четвъртата му съпруга Мери Уелш, се завръща в Италия, там, където като 19-годишен хлапак стъпва на прага на Първата световна война и на... Любовта... 30 години по-късно, там, Хемингуей среща две от последните си любови – "абсолютно дяволски прекрасна"-та Венеция и "поразяващата светкавица" Адриана Иванчич (родена по времето когато излиза Сбогом на оръжията) – два свещени образа, които ще останат в съзнанието на Хемингуей и в Отвъд реката, сред дърветата, и в Старецът и морето, и след Нобеловата награда, и след Безкраен празник, и след Смъртта... Повече, обаче, за връзката на Папа (който обичал да се нарича "момче от Венето", областта около Венеция), писмата между него и Адриана, и връзката му със семейство ди Робилант, ще разкаже самият Андреа ди Робилант на 30 януари, а дотогава ви оставяме с първата среща между Ърнест и Адриана...

 

 

Хемингуей се е опитал да се изкачи на Монте Грапа през 1918 година. Омръзнало му е да е с патерици в болницата в Милано, докато приятелите му водят боеве (и докато любимата му Хелън фон Куровски е на работа във Флоренция) и взема влака до Скио, където е първоначалното му назначение през лятото на 1918 година. Надявал се е да се върне като шофьор на линейка и да се качи в планините, за да види отблизо фронта на Грапа. Ала го поваля жълтеница с усложнения. Освен това няма нужните разрешителни, тъй че е пратен обратно в Милано с порицание.

Сега, трийсет години по-късно, пътува по стария армейски маршрут към Грапа с буика си, за да види какво е останало от окопите и бойните полета. По пътя селяните клатят глави и пророкуват как колата няма да издържи. Но Рикардо съумява да качи Хемингуей на върха, където весела група млади планинарки наобикалят автомобила и молят писателя да ги отведе в Америка.

По-късно този ден слиза от планината във Фриули, където отива в провинциалната къща на Карло, най-възрастния от братята Кехлер. На сутринта са на лов за фазани, а после се отправят към резервата на Франкети за още един ден на стрелба по патици. По пътя спират във Фрафореано, където Тити Кехлер ги угощава с обяд. Предвидено е да е кратка спирка, но Хемингуей вече два дни е оглеждал бойните полета от двете страни на Пиаве и подхваща разговор за Първата световна война, който продължава с часове.

Вече е тъмно по времето, когато двамата с Карло отново поемат на път към резервата Франкети и очакващия ги Нанук. Спират в Латизана, малко градче по пътя, за да вземат Адриана Иванчич, семейна приятелка на младите Франкети. Адриана е навършила осемнайсет същата година и Нанук я е поканил за първия ѝ лов на патици. Тя стои на главното кръстовище – всъщност там е от часове, вир-вода от дъжда и уморена от дългото чакане.

adri

Буикът спира. Хемингуей седи отпред до Рикардо. Адриана се настанява на задната седалка до Карло. Никога не е виждала толкова луксозна кола и е зашеметена от красивия интериор. Карло я представя на Хемингуей, но тя не дава признаци да знае кой е той. Хемингуей се обръща назад да изрази съжалението си, че е трябвало да чака. Тя има гарвановочерна коса, красиви тъмни очи, стройни крака и гъвкава младежка фигура. Обяснява ѝ, че са се забавили по негова вина и предлага на Адриана да си пийне уиски от манерката, за да се стопли. Тя се усмихва учтиво и отказва: не пие алкохол.

 

На следващата сутрин стават в четири часа. Сънените ловци се стълпяват на брега, където лодкарите са подготвили скифовете. Карло се спъва и пада в ледената вода, после се надига с ругатни. Много по-студено е, отколкото при предишното идване на семейство Хемингуей. Сега части от лагуната са замръзнали и той чува трошенето на тънката ледена покривка, докато скифовете са насочвани с прътове.

adri1

Хемингуей стига до своето гюме и се настанява в потопената бъчва. Нанук отвежда Адриана със себе си малко по-нататък в друго прикритие. Тя всъщност е там само заради гледката, тъй като не стреля.

Цяла сутрин е дъждовно и студено. Лодкарите излизат от тръстиките да приберат ловците и да ги откарат обратно до брега. Птиците са подредени на земята и преброени. Ловците се събират около открит огън с чаши червено вино, като всеки се хвали колко патици е ударил. Адриана, единствената жена, не се намесва в разговора. Съвсем мокра е и иска да изсуши дългата си черна коса край огъня.

Когато пита дали някой има гребен, мъжете не ѝ обръщат особено внимание. Хемингуей пребърква джобовете на ловджийското си яке и открива гребен, който чупи наполовина. Докато я наблюдава как реши косата си на трептящата светлина от пламъците, извинява се, че Мери я няма там. Какво мисли за първия си лов? Адриана се усмихва и споменава изтъркан цитат на Бисмарк: мъжете лъжат най-много преди избори, по време на война и след лов. Хемингуей се смее гръмко.

Когато се връщат във Венеция, той я кани да му прави компания в "Барът на Хари". Карло ди Робилант също се присъединява. Докато двамата по-възрастни мъже пият и разправят истории, Адриана седи пред чаша плодов сок и с усилие следи казваното от Хемингуей: английският ѝ не е много добър и ѝ е още по-трудно да го разбира, когато е изговарян с американски акцент.

Няма нищо нередно в това двама по-възрастни мъже да изведат дъщерята на приятели на питие в "Барът на Хари" след лов. Но още откакто Адриана се е качила в буика предишния ден, на Хемингуей му става все по-трудно да устои на свежата ѝ примамваща красота. В края на вечерта той прекрачва границата на приличието и я кани на обяд в "Грити" на следващия ден – само двамата, докато Мери е изоставена на Торчело. Всеки разумен човек би си дал сметка, че в град, където любимо развлечение са клюките, хората няма как да не обърнат внимание. Въпреки присъстващите в него ексцентрични образи венецианското общество от онези години е ръководено от строги правила за морално поведение. Ала още от началото на увлечението си по Адриана Хемингуей се държи, сякаш за него тези правила не важат. Отначало Адриана вероятно е леко объркана от вниманието на Хемингуей – тя е още тийнейджър, същата година е завършила традиционно католическо девическо училище и прави първи стъпки в обществото. Но е достатъчно поласкана да приеме поканата въпреки съвета на майка си.

На другия ден пристига в "Грити" със забавни скици от лова: падането на Карло в ледената вода; Адриана в потопеното гюме с Нанук, бомбардирана от гилзите му. Няма скици на Хемингуей. Но след дългия и много приятен обяд Адриана започва да си дава сметка за въздействието си върху него. В по-късни години, когато обръща поглед към миналото, тя често описва първата им "среща" в "Грити" като крайъгълен камък в зараждащите им се отношения.

nitze2

Произходът на рода Иванчич е от остров Лусино край далматинския бряг. Преместват се във Венеция и заживяват там в лукс, след като са натрупали богатство от корабостроене. Семейството на Адриана още живее при далеч по-скромни условия в остарялото палацо между тясната Кале дел Ремедио и тих страничен канал в близост до Кампо Санта Мария във Формоза.

Когато Хемингуей среща Адриана, те още се съвземат от изпитание, преживяно в края на войната. Само дни след сключването на примирие Карло Иванчич, бащата на Адриана, достоен и смел мъж, е открит мъртъв на селски път близо до фамилното провинциално имение в Сан Микеле ал Талиаменто – убит от банда местни спекуланти, които е обвинил публично, че трупат и продават припаси, предвидени за бойците партизани. Джанфранко, по-големият брат на Адриана и член на Съпротивата, открива трупа на баща си на път за вкъщи. Или по-скоро малкото, което е останало от къщата им: бомбардировките на Съюзниците са сринали красивата вила от шестнайсети век при опит да бъде ударен близък мост.

Три години по-късно Дора, майката на Адриана, е все още потънала в скръб. Бори се да запази останалото от наследството и да поддържа семейството. Джанфранко е в Ню Йорк и си търси работа. Франческа, по-голямата сестра, неотдавна се е омъжила. Най-малкият син Джакомо, наричан Джаки, още е ученик. Адриана, все още разтърсена от смъртта на баща си и вече излязла в света, е най-голямата грижа на Дора. Тя се надява третото ѝ дете скоро да си намери подходящ съпруг и да създаде свое семейство. Нищо добро не би могло да излезе от приемане на покани за обяд от толкова по-възрастен женен мъж, пък дори той да е литературна знаменитост. Адриана обаче е на друго мнение и може да бъде твърде своенравна.

Мери напуска Торчело в средата на декември и заминава с Рикардо за Кортина, за да подготви Вила Априле за коледните празници. С мъжа ѝ пътуват вече от три месеца и тя няма търпение да устрои дом за зимата. Купува дърва за камината и въглища за готварската печка, зарежда кухнята с основни продукти и грижливо отбелязва разходите. "Забавно ми е да стягам къщата и отново да планирам храненето, като си представям как ще се радва Папа на огъня, на гледката, на лампата си за четене и пр. – пише тя в дневника си. – Но като седя сама тук вечер, единственото ми удоволствие е да си мисля как той скоро ще пристигне. Иначе ми е доста празно. Колко бързо – 4 години наистина са кратък срок за такова нещо – той се превърна в най-важната част от мен." Ала Хемингуей не се е разбързал да иде при Мери във Вила Априле. Той се премества от Торчело обратно в "Грити" и мигом издирва Адриана. Кани я редовно в "Барът на Хари", където тя обикновено се появява с приятелка колкото за компания, толкова и за да спази приличието. Хемингуей глаголства с гръмкия си глас, а момичетата се кискат и се напрягат да разберат какво казва. Една вечер той устройва игра на зарове на масата им и печели въображаема коледна пуйка от Адриана и приятелката ѝ.

След като една седмица не е отлепял поглед от Адриана, накрая си стяга багажа и заминава за Кортина при жена си. Може би разумното решение би било да се спре дотук – да престане да води Адриана по твърде съмнителна пътека и да излага на риск нейното бъдеще и своя брак. Но тя го кара да се чувства млад и пълен със свежа енергия; в този ранен и относително невинен етап Хемингуей няма никакви намерения да се отказва от нея.

 

 

 

cover-esen-vyv-venetsiaЕсен във Венеция (превод Надя Баева, 328 стр, цена 18 лева) е в книжарниците


Срещата с Андреа ди Робилант е на 30 януари | Casa Libri, 19:00

Понеделник, 16 Декември 2019г. 12:12ч.

Чуй песента на вятъра | Харуки Мураками

Публикувана в Литература

2019-а маркира юбилейната 70-годишнина на Харуки Мураками, но и отбеляза 40 години от издаването на дебютната му новела Чуй песента на вятъра – идеален повод (и момент), който издателство Колибри отпразнува с излизането за пръв път на български на дебютните новели Чуй песента на вятъра (1979, откъсът по-долу) и Пинбол (1980) – две книги, които не само изписват първите думи в златната писателска биография на Мураками, но и пишат началото на поредицата истории за колоритния образ Плъха (другите две книги са Преследване на дива овца – 1982 и финалната Танцувай, танцувай, танцувай – 1988)... Идеален момент за среща със света на Мураками няма (въпреки, че вече толкова пъти доволно сме ви срещали, че се чувстваме като при бирените срещи между анонимния разказвач и Плъха), както и самия Мураками, в прелюдията на Чуй песента на вятъра, ще напише: "Идеален текст не съществува!", за да завърши с думите "Ако сте човек, който напада хладилника в притихналата кухня в три сутринта, точно по същия начин и ще пишете. Аз съм такъв."...

 

 

2

Историята започва на 8 август 1970 година и приключва 18 дни по-късно, тоест на 26 август същата година.

 

3

– Говна миризливи, богаташки копелета! – кресна Плъха и ме изгледа с гневен поглед, опрял лакти на бара.

Може би не крещеше на мен, а на кафемелачката зад гърба ми. Седяхме един до друг, нямаше нужда да ми повишава тон. После се овладя и отпи доволно от бирата си.

Никой в бара не даваше пет пари за виковете на Плъха. Всъщност заведението беше толкова претъпкано, че всички си крещяха по същия начин. Досущ като "Титаник", преди да потъне.

– Пиявици! – ядно изруга Плъха и поклати глава. – Копелетата сами нищо не могат. Само като ги гледам, и ми се драйфа!

Кимнах в отговор, без да откъсвам устни от ръба на чашата си. Бомбастичните възгласи секнаха и Плъха започна да съзерцава тънките си пръсти, да ги върти насам-натам върху бара, все едно ги грее над огъня. Аз зяпах тавана и чаках. Той трябваше да разгледа всеки пръст, преди да възобновим разговора си. Нищо ново.

birpeseneg

Ние с Плъха цяло лято бяхме като обсебени, изпихме бира да напълни двайсет и пет метров басейн и разпиляхме достатъчно черупки от фъстъци за петсантиметров слой върху целия под на бара на Джей. През онова лято умирахме от скука и не ни хрумваше друг начин да оцелеем.

Когато скуката стана нетърпима, започнах да съзерцавам гравюрата зад бара, замърсена от никотина. Беше като петно от теста на Роршах – от моето място приличаше на две зелени маймуни, които си подхвърлят омекнали топки за тенис. Часове наред се взирах в тях.

Когато споделих с бармана Джей на какво ми прилича гравюрата, той само сви рамене.

– Да, май и аз ги виждам – каза след кратко взиране.

– Но какво символизира картината според теб? – настоях.

– Маймуната отляво си ти – отговори ми. – А тази отдясно съм аз. Мятам ти бира, а ти ми подхвърляш парите.

Страхотно, помислих си и отпих голяма глътка от бирата си.

– Направо ми се повръща! – осведоми ме Плъха, когато приключи огледа на пръстите си.

Плъха открай време нападаше богатите – не криеше презрението си към тях. Обаче семейството му е червиво от пари. Когато му изтъкнех този довод, неизменно отговаряше: "Аз каква вина имам!". Понякога (обикновено когато здравата сме се наквасили) му казвах: "Имаш, естествено!", но после се чувствах като задник. Съзнавах, че в думите му има доза истина.

– Знаеш ли защо толкова много мразя богатите? – попита Плъха. За пръв път продължаваше отвъд признанието с повръщането.

Поклатих глава отрицателно.

– Честно казано: защото нямат представа от нищо. И задника си не могат да почешат без фенерче и линийка.

"Честно казано" беше един от любимите изрази на Плъха.

– Така ли?

– Ами да. Повечето от тях нищичко не знаят. Само се преструват, че имат важни мисли... Знаеш ли защо?

– Не, защо?

– Защото не им се налага, затова. Признавам, поразмърдали са си мозъка, за да забогатеят, но след това всичко за тях е фасулска работа, повече не им се налага да мислят. Както сателитът в орбита не се нуждае от гориво. Просто си обикаля ли, обикаля. Аз обаче не съм такъв, ти също не си. На нас ни се налага да си използваме мозъка, за да оцеляваме. Обмисляме всичко – от прогнозата за времето до размера на запушалката за ваната. Нали така?

– Да – съгласих се.

– Така стоят нещата.

С отегчен вид Плъха извади салфетка и се издуха. Беше казал всичко, което има да казва, но доколко сериозно трябваше да го приемам? Представа си нямах.

– Тъй или иначе, накрая всички умираме – подметнах, за да опипам почвата.

– Да, всички ще умрем. Но след петдесетина години.

Честно казано, петдесет години в размисъл са много по-изтощителни от 5000 години без нито една мисъл в главата, нали?

Няма спор.

 

4

Бях се запознал с Плъха три години по-рано. През пролетта, когато постъпихме в колежа. И двамата бяхме безпаметно пияни и аз за нищо на света не мога да си спомня как се срещнахме и как изобщо съм му дал лъскавия си черен фиат 600 в четири сутринта. Може би чрез общ приятел.

Тъй или иначе, пияни се носехме по пътя с осемдесет километра в час. Което обяснява защо така безгрижно разбихме оградата на парка, премазахме азалиите и се ударихме в каменните колони. Истинско чудо беше, че никой не пострада.

Когато се опомних от шока, изритах смачканата врата на колата и огледах щетите. Предната решетка беше приела точно формата на каменната колона, а капакът беше отлетял и се беше приземил на три метра встрани пред клетката на маймуните. Съдейки по звуците, които издаваха, те бяха крайно недоволни от грубото събуждане.

bonzai1

Все още стиснал волана с две ръце, Плъха се беше привел над него и повръщаше върху таблото пицата, която беше излапал около час по-рано. Покатерих се върху колата и погледнах надолу към него през люка на покрива.

– Добре ли си? – провикнах се.

– Да, обаче май прекалих с пиячката. Повръщам като луд.

– Можеш ли да излезеш?

– Да. Само ме издърпай.

Плъха изключи двигателя, пъхна в джоба си пакета цигари, който беше оставил върху таблото, хвана се за ръката ми и спокойно се покатери върху покрива на колата. Там седнахме един до друг и запушихме мълчаливо цигара от цигара, докато небето просветляваше.

По някаква причина се замислих за един военен филм с Ричард Бъртън, в който той играе командир на танк.

Нямам представа какво се въртеше в главата на Плъха.

– Ей... – обади се той пет минути по-късно. – Големи сме късметлии, а? Виж ни само – нито драскотина. Можеш ли да повярваш?

Кимнах.

– Ама колата я отписвам – додадох.

– Не се ядосвай. Винаги мога да ти купя нова. Обаче късмет не се купува.

Вгледах се изпитателно в Плъха.

– Ти какво, да не си богат?

– Май да.

– Много хубаво.

Плъха поклати отвратено глава.

– Както и да е. Ама със сигурност извадихме голям късмет.

– Така е.

Плъха стъпка цигарата си с петата на гуменката и подхвърли фаса към клетката на маймуните.

– Ей, какво ще кажеш да се обединим? Всичко ще ни се получава.

– И с какво ще се заемем най-напред?

– Ще пием още бира.

Купихме още шест кутийки бира от един автомат за напитки наблизо, отидохме на брега на океана, излегнахме се и започнахме да пием. Когато изпихме всичко, просто съзерцавахме водата. Времето беше идеално.

seame

– Викай ми Плъха – каза той.

– Как се сдоби с този прякор?

– Не помня. Отдавна беше. Отначало ме дразнеше, ама вече не. С всичко се свиква.

Хвърлихме празните кутийки в океана, облегнахме се на насипа, завихме се с палтата си презглава и дремнахме един час. Събудих се със силното усещане, че съм жив.

Странно, за пръв път се чувствах толкова енергичен.

– Човече, имам усещането, че мога да пробягам сто километра! – казах на Плъха.

– И аз – призна той.

В действителност обаче през следващите три години плащахме с лихвите общинския ремонт на пораженията, които бяхме нанесли в парка.

 

5

Плъха на практика изобщо не четеше. Всъщност бях го виждал да чете само спортни вестници и рекламни материали, каквито пристигат по пощата. Въпреки това обаче винаги се интересува какво чета, за да убивам времето, наднича в книгите ми с любопитство, с каквото мухата гледа мухобойката.

– Защо четеш книги? – попита ме.

– Ти защо пиеш бира? – отговорих с въпрос, без да поглеждам към него, хапвайки маринована херинга и зелена салата. Плъха възприе въпроса ми съвсем сериозно.

– Хубавото на бирата е – каза той пет минути по-късно, – че изпикаваш всичко. Като в бейзбола: един аут и един дабъл плей – и край.

Гледаше ме, докато се храня.

– Е, защо непрекъснато четеш книги? – попита накрая отново.

Прокарах с бира и последното парче херинга и избутах чинията настрани. После взех "Възпитание на чувствата" и разлистих страниците.

– Защото Флобер е мъртъв.

– Значи, не четеш книги от живи писатели, така ли?

– Не, не виждам смисъл.

– Защо?

– Сигурно защото на мъртвите мога да простя – отговорих и насочих вниманието си към портативния телевизор зад бара и повторението на "Шосе 66". – Най-често де.

Думите ми накараха Плъха да се замисли.

– Ами хората, които още са живи и здрави? – попита той няколко минути по-късно. – На тях не можеш ли да прощаваш? Най-често де.

– Не съм сигурен. Не съм се замислял. Обаче ако съм натясно, може и да им простя. Може и да не им простя.

Джей се приближи и остави пред нас върху бара две нови бири.

– И какво ще правиш тогава?

– Ще си легна и ще гушна възглавницата – отговорих.

– Странно ми звучи – поклати глава Плъха.

Налях бира в чашата му, но той просто седеше умислен.

– За последно четох книга предишното лято – каза. – Не помня нито заглавието, нито името на автора. Забравил съм и защо я четох. Беше от жена. Главната героиня беше модна дизайнерка, към трийсетгодишна, обсебена от мисълта, че страда от неизлечима болест.

– Каква неизлечима болест?

– Не знам, може би рак. Какво друго?... Затова заминава в някакъв морски курорт, където през цялото време мастурбира. Във ваната, в гората, в леглото, в океана, само това прави – мастурбира на всевъзможни места.

bgrose1

– В океана ли?

– Да, бе... представяш ли си? Защо някой ще пише роман за това? Има толкова други работи, за които може да се пише, нали?

– Да, като че ли.

– Такива романи не са за мен. Повръща ми се.

Кимнах.

– Ако романът беше мой, щях да го напиша по друг начин.

– Как например?

Плъха плъзна пръст по ръба на чашата си и се замисли.

– Добре, какво ще кажеш за следното? Намирам се на кораб насред Тихия океан, обаче той потъва. Стискам спасителен пояс, плавам във водата съвсем сам и зяпам звездите. Красива и тиха нощ. И после забелязвам млада жена да плува към мен, вкопчена в своя спасителен пояс.

– Хубава ли е?

– И питаш!

Отпих от бирата си.

– На мен ми звучи тъпо – поклатих глава.

– Чакай, не съм свършил. Двамата се заговаряме, както си се носим насред океана. Бъбрим си за всякакви неща – за миналото и за бъдещето, кой какво хоби има, кой с колко момичета е спал, кои телевизионни предавания харесваме, какво сме сънували предишната нощ, такива работи. После започваме да пием бира.

– Чакай малко. Откъде се взема тази бира?

Плъха се позамисли.

– Носи се във водата – отговори. – Кутийки с бира от кухнята в моя кораб. И консерви със сардини. Връзва ли се?

– Добре.

– Скоро става светло. "Сега какво ще правиш?

Имам предчувствие, че наблизо има остров, и мисля да плувам натам", казва тя. Аз обаче знам, че предчувствието я лъже. Затова ѝ отговарям, че ще продължа да си плавам и да пия бира. Със сигурност накрая ще долети самолет и ще ме спаси. Тя тръгва самичка. – Плъха въздъхна и отпи от бирата си. – Плува два дни и две нощи и накрая стига до някакъв остров. Аз оставам верен на себе си и когато самолетът ме намира, вече имам страшен махмурлук. Години по-късно двамата се срещаме по случайност в малък квартален бар.

– И ти пак започваш да се наливаш с бира, нали?

– Направо да ти се доплаче, а?

– Ами да – отговорих.

 

6

В романа на Плъха имаше две хубави неща. Първо, нямаше секс сцени. Второ, никой не умираше. Оставени да правят каквото си знаят, мъжете умират и спят с жени. Така е устроен светът.

 

 

 

cover-chui-pesentaЧуй песента на вятъра / Пинбол (превод Надежда Розова, 240 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Понеделник, 09 Декември 2019г. 10:10ч.

Дилър на реалности | Николас Димитров

Публикувана в Литература

"Персоналните реалности са съществували винаги, но досега са били по-примитивни" – да, дебютния роман Дилър на реалности на мулти-култи агента от български произход Николас Димитров прави колективна-ъпдейт-сатира на "балончетата-реалност", в които всеки от нас живее... Технокрация, свръхконсумация, дигитални аватари, синтезирана персонална реалност, която реализира мечти, тайни желания и вечен живот... идеи стари, колкото киберпънк жанра, но през проницателния поглед на корпоративния шпионин, играещ и Месия на Новото Време, Золтан Варго... Да, в Дилър на реалности има всичко (почти като в биографията на самия Николас Димитров) от онези романи, които заявяват "близкото бъдеще", за да споделят, че "някъде и някога това вече беше се случвало"... Онези футура-реалност романи, които отразяват като огледало човешката душа, за да може герои на нашето време като Золтан Варго да кажат: "Аз също съм огледало, но не което отразява, а поглъща всичко. Във всеки човек живеят страх и болка, а аз ги поемам в себе си. Аз облекчавам страданията."...

 

 

глава 0007

След разговора с азовстанския диктатор останах със странното впечатление, подобно на дежавю. Макар че самият президент и обстановката в двореца бяха твърде екзотични, някъде и някога това вече беше се случвало. Едва когато напускахме президентския дворец, ме осени мисълта за баща ми. Споровете, които водех с него в миналото, оставяха у мен същото усещане за безизходица. Винаги съм се чувствала безпомощна пред абсолютния прагматизъм на границата с цинизма. Затова го мразех повече от останалите човешки пороци.

Закараха ни в разкошния президентски хотел недалеч от центъра на столицата, засега още съвсем празен. Очакваха другите гости на следващия ден. Както каза управителят, който лично ни посрещна във фоайето, хотелът бил предназначен за официални делегации и специални гости на президента.

Настаниха ни в апартамент на горния етаж. Съседният беше за Рамбан, който щеше да пристигне утре заедно с Каролина Шилер. За самата Каролина бе подготвен "президентският апартамент", който заемаше половината от нашия етаж. От прозореца ни се откриваше вълшебен изглед към града. Малкият делови център блестеше с новите си небостъргачи. Обширната долина бе застроена с двуетажни къщички, окъпани от слънцето. Към централния площад от всички страни на града се стичаха криви тесни улички. Двете прави стрели на официалните държавни шосета, проблясващи в мътножълтеникава мъгла, напомняха, че се намираме в страна със силно централизирано управление.

От вчера ми се искаше да обсъдя с теб "Ден в рая", но не знаех как да започна този разговор. Измъчвах се и с нетърпение очаквах удобен момент, който да ми подскаже как да постъпя правилно.

Събудихме се късно сутринта, уморени от жегата, полета и недоспиването от предишния ден. Ти предложи да разгледаме забележителностите и аз веднага се съгласих: беше добра възможност да попитам за всичко, което ме тревожи.

Тъй като Азовстан, меко казано, не можеше да се нарече световен център, забележителностите в столицата се оказаха малко и бяха много предсказуеми. На централния площад се извисяваше огромен позлатен паметник на президента. Със специален механизъм статуята се обръщаше след слънцето, така че лицето на държавния глава постоянно излъчваше сияние. Следваха няколко еднакви джамии и медресета, а също старият кралски дворец, възстановен по древни чертежи. Мяркаха се нови билбордове с анимирана реклама на Каролина Шилер, но поради строгата цензура от супермодела бяха останали само очите и лукавата усмивка през воала. Останалото от нея беше уж случайно прикрито с украса от цветя.

dr

Отдалечихме се от центъра и се озовахме в район, явно непредназначен за очите на гостите на страната. Тук навсякъде биеше на очи бедността. Автомобили по улиците почти нямаше, големи семейства се приютяваха в тесни къщички. От дворовете се носеше блеене и мучене на домашни животни, съпровождано от вонята на оборите и кухненските миризми. Босоноги, бедно облечени дечица, висящи на гроздове по оградите, изчезваха, щом се приближавахме. През цялото време се опитвах да разбера как тази простовата публика ще възприеме "Искам супермодела". Заговорих за това, когато решихме да тръгнем обратно към хотела.

Золтан, защо тази твоя нова идея с Каролина, както и "Ден в рая", е предназначена за хора, които безуспешно се стремят към щастието? – Започнах отдалеч.

– Този прост народ по нищо не се различава от всеки друг прост народ. – Ти използва вчерашната формулировка на президента. – И колкото по-далеч е мечтата от живота, толкова по-щастливи са хората, когато я изживяват – отговаряйки на моя въпрос, ти се вслуша в семейния скандал, който се чуваше от прозореца над главите ни. После ми се усмихна – виждаш ли, всичко е като навсякъде.

– На мен не ми харесва този израз – "прост народ" – отбелязах аз.

– Аз обобщавам, разбира се. – Ние продължихме по прашната улица. – Преди публиката ни беше особена, с изискани вкусове. Пък и не всеки можеше да си позволи "Ден в рая". Така че аз не бих сравнявал тези два проекта. Те имат само една обща черта – повечето хора изпитват еднакви страсти: завист, страх, надежда, унижение.

– А любов?

– Има и любов, но тя е много малко. Тя е мимолетна. И също така често е продиктувана от страх и унижение. Хората сякаш се крият в тази своя любов, държат се един за друг, намират оправдание в нея за своето жалко положение. А в персоналната реалност любовта е вечна. Там цари покой.

– Любов към себе си?

– Каква е разликата, ако освен тебе там няма никого? – възкликна ти. – Кет, аз наистина бих искал ти да опиташ персоналната реалност, а после да разсъждаваш за нея.

Седнах на една пейка на кръстовището, за да разтрия уморените си крака. Ти стоеше до мен и оглеждаше сънливите минувачи. Хванах ръката ти и те накарах да седнеш до мен.

ele neg1

– Защо смяташ, че твоите персонални реалности са по-добри от реалния живот?

– Аз не смятам така. – Ти нежно ме погали по косата и ми помогна да стана. – Едното без другото е невъзможно. Персоналните реалности са съществували винаги, но досега са били по-примитивни – религии, социални мрежи, наркотици, кино, дори твоите книги.

– Ама че ги сравни!

– Така си е. Повечето хора се намират в плен, който дори не осъзнават. Работа, деца и внуци, норми на поведение, закони, чуждо мнение. Те не избират всичко това и за нищо на света не биха го избрали. Този плен им е натрапен от обстоятелствата. После идват компромисите. А компромисите ни правят други – съвсем не такива, каквито бихме искали да бъдем в мечтите си... Съгласявайки се на сделка със съдбата, ние винаги губим себе си. Ние сме заложници на онова, което ти наричаш "реален живот" – от него страдаме най-много!

Покрай нас изтрополи камион, натоварен с кафези с кудкудякащи кокошки. Прекрасна илюстрация към думите ти. Станахме и тръгнахме нататък, към площада, където се виждаше върхът на позлатения президентски паметник.

– А персоналната реалност? – попитах вече по-меко.

– В персоналната реалност няма тъга. Там има абсолютен покой, който е недостъпен в живота, а само когато той приключи. И аз създавам този рай по персонални модели. Това не е просто приближаване до източника. Ти самият ставаш източникът.

– А какво става с щастието? Нали преди всичко се стремим към него.

Катрин, ти си голямо момиче и трябва да знаеш, че това е само смислов капан. Той е бил разработен от древните маркетолози, за да може едни хора да работят, а други да ги управляват. Щастието не съществува! Всичко, което можем да получим, са само краткотрайни моменти на наслада. И вечната надежда, че в бъдеще ще ни стане по-добре. Тези редки моменти ние наричаме "щастие". Но това е пълна илюзия.

– Ако всичко е толкова тъжно, вашата технология наистина би могла да подари на човечеството шанс за по-добър живот. Но само в идеалния свят и в ръцете на истински светец – някъде наблизо отново се чу шумът от семейния скандал – викове на мъж и писъци на жена, която явно биеха. – Както виждаш, условията не са идеални и моят баща съвсем не е светец.

– Ти си склонна да го демонизираш. А той просто върви към своята цел. И тази цел е велика.

– За каква цел говориш? Той създава нова религия, като те използва за чирак!

– А какво е лошото на новите религии? Напоследък те възникват все по-често – спорт, шоубизнес, медии, тренинги на личностно израстване. Но ние създаваме нещо съвсем ново – това, което ще промени целия свят!

– Ще промени, да! Но ще го направи ли по-добър? Нима наистина вярваш в това? – избухнах аз. Налагаше се да говоря по-силно, тъй като на площада беше по-шумно, отколкото в уличките. – Колкото и да разглаголства моят баща за евтиния рай за всички страдащи, неговата истинска цел е съвсем друга. Това даже не са парите. Милиони хора ще му дадат най-ценното, което имат – своите мечти и тайни желания. Ти представяш ли си каква власт ще добие човекът, който ще има достъп до такава информация? Смяташ ли, че той ще сподели тази власт с теб, своя опитомен месия?

– Не ми трябва власт, Катрин – отговори ти. – Човешката душа е огледало, забулено с паяжината на печал и безнадеждност. Аз също съм огледало, но не което отразява, а поглъща всичко. Във всеки човек живеят страх и болка, а аз ги поемам в себе си. Аз облекчавам страданията. – Ти кимна на портиера, отворил пред нас вратите на хотела и ми направи път.

– О, господи, ти вярваш ли си? Порносимулация с участието на супермодел – това според теб облекчаване на страданията ли е?

 

Моето възклицание увисна без отговор, тъй като вече бяхме влезли във фоайето. Гледаха ни. В сравнение със сутринта сега в хотела имаше много хора. Бяха пристигнали делегации и VIP-гости от други градове на Азовстан. Навсякъде се чуваха различни диалекти, суетяха се слуги, важно се разхождаха знатни персони. Някои от тях почтително те поздравяваха. Изглежда, славата ти беше достигнала и до тези места, във всеки случай до управляващия елит. Изсумтях и бързо прекосих фоайето нагоре, за да се преоблека преди церемонията.

 

 

 

cover-dealer-of-realitiesДилър на реалности (превод Марта Владова, 400 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Николас Димитров и Дилър на реалности е на 13 декември | Carrusel Club, 19:00

онлайн