Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (157)

Събота, 17 Март 2012г. 10:20ч.

Телесни ковачи

Публикувана в Литература

Телесни плевели е новият сборник с разкази на Алек Попов. Шест истории, разхвърлени във времето и пространството, от писаните преди 15 години новели Душевадеца и Телесни плевели до разказа Ковачи – типично иронична заигравка на Попов с клишетата за национални идентичност, нрави, навици и... иначе казано, игриво цинична история за българския износ на работна... мхм... сила в стерилна, клинична, но щастлива Германия. Ако не знаете що е то гаскурбайтер – четете откъса от Ковачи по-долу за по-голяма яснота.

 

КОВАЧИ

"Ich komm zum Glück / aus Osnabrück" *


Действието се развива в Оснабрюк, средно голям германски град в Долна Саксония, близо до холандската граница. Долф и Хайде седят в трапезарията на просторния си дом на Лурман Щрасе в неделя следобед, в неопределено, по-скоро близко, бъдеще. Двамата са женени от 27 години, но нямат деца или поне не личи да имат. Долф току-що е прочел във вестника, че според най-новите социологическите анкети Оснабрюк е най-щастливият град на Германия. След което прочита още веднъж новината, този път на глас.

 

– Какво ще рече това? – вдига глава Хайде. Правата ù пепелява коса е подстригана на черта. Има правилен тънък нос и сиво-зеленикави очи. Бюстът ù още е стегнат.

– Че хората, които живеят тук, се чувстват добре, предполагам – пояснява Долф и добавя с нотка на злорадство – по-добре, отколкото другаде в Германия.

– Чудя се... – подхваща Хайде – кой ли е най-нещастният град в Германия?

– Не пише. Може би за да не се срине пазара на имотите...

– Интересно, дали цените на имотите тук ще се повишат?

– Нищо чудно. Да, нищо чудно – доволно потрива длани Долф. Той е висок, по-скоро сух, отколкото слаб, с ясно изразена четвъртита челюст и тънки правоъгълни очила. Долф работи в департамента по озеленяване на общината. С течение на годините се е издигнал от прост градинар до ръководител. На този етап все още нямаме представа с какво се занимава Хайде. Може би е просто домакиня?

– От какво пък ще са толкова щастливи? – недоумява тя. – Нашият град е доста обикновен. Нито особено богат, нито твърде красив. Лятото е хладно. Често вали. Бих разбрала например жителите на Мюнхен или на Баден-Баден, да речем, или...

– А може би тъкмо това е причината! Щастието е в обикновените неща.

 

Долф се изправя, минава зад гърба ù, посяга да я погали по косата, но в последния момент отдръпва ръката си. Отива до остъклената врата на терасата и я отваря. Гледа навън. Съседните къщи и блокове са потънали в зеленина. Тревата пред тях е окосена. Балконите са отрупани с цветя. Във въздуха съскат струите на няколко градински пръскачки. Пеят птички. Долф обаче не чува нищо друго, освен стоновете, долитащи от съседната къща. Естеството им не буди съмнение. Това е Андреле, съпругата на д-р Целер. Стоновете се редуват с викове, които отскачат все по-високо в регистрите на удоволствието, чак до прага на болката. Подобни звуци са рядкост в този квартал.

Всъщност, дава си сметка Долф, за пръв път чува нещо подобно... Смущението му се подхранва от факта, че тази сутрин е срещнал д-р Целер да отива на риба с всички такъми и провизии поне за два дни. С рязък жест той затваря вратата и се обръща, но един бърз поглед стига, за да установи, че Хайде е чула всичко. Светлината в очите ù се е променила. На върха на устните ù узрява неумолим въпрос:

 

– Откога не сме го правили?

– Доста отдавна – нехайно отвръща той, макар отвътре да е нащрек като подгонено животно – три, четири седмици, нещо такова...

– Три години! – отчетливо произнася тя.

– Не се занасяй!

– Защо да те лъжа?

Лицето ù го убеждава, че няма смисъл да спори повече.

– Три години! – той повдига ръце по особено неприятен театрален начин – Сигурна ли си? Нямам такова чувство... Може би възприемаме времето по различен начин. За теб три месеца може да изглеждат като три години. И обратното. Може би истината е някъде по средата.

– Не, има обективни критерии. Всяка година си купувам по един вибратор. Вече съм събрала три на брой. И всеки следващ е по-голям от предишния. Не те обвинявам. Въпрос на желание. Не мога да ти се сърдя, че не ме желаеш. Настъпва тягостно мълчание.

– Не го правя с друга. Искаш да се разведем?

– Защо? Доколкото ми е известно, положението навсякъде е същото...

– Пробвала ли си?

– Не забравяй, че ние, жените, обичаме да си споделяме такива неща. Инге например ми каза, че не са правили секс с Карл от две години. Другите имат сходен опит... Да, точно така, Инге Зауер! Аз също се изненадах. Двамата с Карл винаги са изглеждали толкова отдадени един на друг. Толкова влюбени. Особено последният път, спомняш ли си? Чудехме се как го постигат!

– Колко вибратора има тя?

– Вече не ги използва.

– Хванала си е любовник? Бедният Карл...

– Защо да причинява това на себе си и на семейството си?! Обърнала се е към програмата "Помощник в брака", т.нар. ковачи. Но ти би следвало да знаеш! Това е програма на общината.

– Аз отговарям за озеленяването.

– Координатор е госпожа Мюлер, съпругата на Йохан, дето го избрахме лани, от Зелените... Нали не се правиш на ударен? Програмата съществува вече цяла година. Би било адски грозно от твоя страна, ако си знаел и не си ми казал...

– Кълна се, за пръв път чувам!

– Става дума за група индивиди от мъжки пол, пристигнали в града по покана на общинската агенция по здравеопазването. Те имат статут на чуждестранни работници, а задачата им е да обслужват гражданките, които се нуждаят от сексуално внимание. Не, не са мъжки проститутки! Колко си елементарен! Това е социален проект. Услугата е безплатна, като изключим символичната потребителска такса от едно евро. Останалите разходи са за сметка на бюджета.

– Това е някаква тъпа шега, нали?

– Напротив! Не знам дали се прилага и другаде, но като се замисли човек, може би има нещо общо с равнището на щастието в нашия град...

 

mar   илюстрация © Misha Mar

 

– Перверзия! Комбинирана с разхищение на обществени фондове! Неслучайно го държат в тайна...

– Не е тайна. Просто не тръбят наляво-надясно. Все пак, това е интимна материя.

– Много интимна, няма що! Обаждаш се, идват, оправят те. Все едно да извикаш водопроводчик. Поляци ли са?

– Поляци? Как ти хрумна! Май са от Балканите.

– Съвсем примитивни, значи! Знам, че това ви харесва...

– Давам си сметка, че е малко шокиращо! Поне на пръв поглед. Но ако разсъдиш трезво, ще видиш, че има логика. Ако преодолееш емоционалните стереотипи, които на практика не служат за нищо, освен да произвеждат травми...

– Никога! Може да не съм шампион в чукането, но ако приема подобна ситуация, значи да плюя на достойнството си. Никога! По-добре си хвани любовник, ако толкова те сърби. Но аз не бива да знам. Иначе се развеждаме!

– Ах ти, жалък лицемер! – изсъсква тя, при което кръвта на Долф замръзва.

 

Минали са няколко дни. Долф очевидно е приел реалността. Изглежда съвсем спокоен и овладян, въпреки лекия тик в горния ляв ъгъл на устната, но брачният консултант го е уверил, че това е нещо напълно естествено. Да си цивилизован не значи да бъдеш машина, никой не очаква от него да се държи като машина. Защото машините се развалят, което може да бъде особено опасно. Докато хората по-скоро страдат, което може да бъде само пречистващо. Да се страда също е съвсем нормална, човешка реакция. И така, намират се в дневната: Долф се поклаща в люлеещото се кресло с чаша в ръка. Срещу него, макар и не тъй удобно разположен, седи млад мъж, леко смугъл, облечен спретнато в черен костюм и бяла риза без вратовръзка, също с чаша в ръка. В чашите има шнапс – стоплящо, народно питие, премахващо бариерите между хората. Мъжът е почти две глави по-нисък от Долф, но иначе е здрав и жилест. Името му е Ковач. Говори правилен, макар и недодялан немски със силен акцент. Между двамата тече следният разговор.

 

– Хер Ковач, чудя се как е "ковач" на родния ви език?

– Ковач.

– О, значи се казвате ковач?!

– Да, точно така – ковач.

– Забележително съвпадение! Знаете как наричат тук представителите на вашата професионална общност, нали? Ковачи! Грубичко, но точно. Откъде сте, хер Ковач?

– От България. Има един град Сливен, оттам съм.

– Интересно как през годините се променя същността на занаятите, а названията остават същите. Може би навремето дядо ви наистина е бил ковач?

– Някой прадядо, може би. Но дядо ми беше лесничей.

– Виж ти! Колега значи... Аз също съм в озеленяването. А с какво се занимава баща ви? Прощавайте за любопитството, но бих желал да ви опозная по-добре. Предвид онова, което предстои да се случи, нали, смятам, че е нормално...

– Няма проблем. Баща ми правеше дървени въглища.

– Древен занаят... Смея ли да попитам, защо не се явявате продължител на тази достойна семейна традиция?

– Много е просто значи. Няма материал за въглища. Гората свърши.

– Дядо ви не е бил достатъчно бдителен!

– Напротив, пазеше никой друг, освен рода на татко да не сече гората! Но всичко рано или късно свършва. И ето ме сега тук.

 

Влиза Хайде, облечена с прозирен черен халат.

– Аз съм готова.

Ковач се изправя.

– И аз съм готов.

 

Долф нервно върти чашата между пръстите си.

– Толкова ли е спешно? Имам право да разбера това-онова, в края на краищата.

– Естествено! – успокоява го тя. – Не бързаме за никъде.

Хайде присяда на ръба на канапето, оголвайки дискретно коляното си. Долф я стрелва неодобрително, поклаща глава и продължава.

– Женен ли сте хер Ковач? Имате ли дечица?

– Да, имам жена и четири деца.

– Цели четири! Не се изненадвам... Съпругата ви подозира ли за естеството на заниманията ви в чужбина?

– Няма нищо против, ако това питате. Стига да пращам евро.

– Вие сте отговорен човек, хер Ковач. Извинете за любопитството, но как се добрахте до тази позиция? На квотен принцип? Или се явихте на конкурс? Как точно се извършва подборът?

– Никак не е лесно! Покриват се определени нормативи. Двамата ми по-големи братя отпаднаха. Може би третият щеше да се класира, но има да излежава още две години в затвора. Освен това е неграмотен, а трябва да мине тест за език.

– Само още един въпрос! Колко пъти на ден ви се налага да оправяте фурните на нашите прекрасни домакини?

– Какво ти влиза в работата!? – обажда се нервно Хайде.

– Няма проблем. Средно по десет пъти. Без неделя. Освен ако не съм дежурен. Разбира се, има дни, когато е по-рехаво. Може би вашите хора се активизират. А може би просто настъпва затишие.

– Едно не мога да разбера. Как успявате да го вдигнете всеки път? Не стават ли засечки понякога?

– Виждам какво целиш! Не е честно! – провиква се Хайде.

– Да, случвало се е. Два или три пъти. Не съм машина все пак. Тогава се обаждам на някой колега да ме замести. Винаги има дежурни. Нормално.

– Нормално било!! Чуваш ли? И ти ще се оставиш на този балкански дивак, на този макак, на този пръч, да, истински пръч, който го вдига за всяка срещната! Ще му дадеш тялото си! Ще му се отдадеш!!!

– Извинявайте, хер Ковач, толкова ми е неудобно! – кърши ръце Хайде. – Като че ли слушам прабаба ми! А уж се разбрахме...

– Не се притеснявайте, фрау. Преминал съм психологически тренинг. Много съпрузи реагират по този начин. Това е напълно в реда на нещата. Обратното би било по-скоро смущаващо.

– Колко сте мил, наистина! Долфи, по-добре иди да изпиеш една бира с Карл. Няма да ти се отрази зле. Както искаш впрочем, не те гоня. Инге ми каза, че Карл редовно присъствал, дори държал ръката ù. Това обаче ми се струва малко прекалено...

 

Ковач и Хайде влизат в спалнята. Долф остава сам. Леглото започва да трака. Разнасят се стоновете на Хайде, напомнящи поразително тези на Андреле. По ирония на съдбата, това е била най-съкровената му сексуална фантазия. Колко пъти е мастурбирал, докато си е представял, че някакъв непознат оправя жена му, а той стои отстрани и държи ръката ù. Но сега, когато всичко това се случва в действителност, не изпитва нищо, освен безсилен гняв. Тракането става все по-интензивно, стоновете – също. Долф пляска с ръце.

 

– Браво! Браво! Докарваш го на оргазъм, скъпа! Звучи напълно автентично! Добра актриса си... Мен обаче не можеш да ме заблудиш. Знам, че не усещаш нищо! Ти си напълно фригидна! Толкова години работих по въпроса! Накрая махнах с ръка. Отказах се. Все едно да наливаш вода в пробита лейка. Напразно се хабите, хер Ковач! Тя не усеща нищо. Нищо!

 

Хайде крещи. Долф си запушва ушите и побягва от къщи. Навън е валяло току-що. Влажната земя изпуска гъста бяла пара...

------------------



*Идвам за щастие от Оснабрюк


telesni-pleveli sm   Телесни плевели (цена 13 лв, 234 стр, издателство Сиела) е в книжарниците


 

Сряда, 07 Март 2012г. 13:19ч.

Смъртта е непотвърден слух

Публикувана в Литература

Емир Кустурица е лице, което няма нужда от представяне. Човекът е изживял и сръбската, и американската, и аризонската мечта, така че идеално знае, че животът е чудо, за да заяви, че Смъртта е непотвърден слух – автобиографична книга (откъс от нея четете по-долу) от самия Емир, който в 17 мига от живота си разказва (с типичен хумор на абсурда) история, достойна да се нареди до филмовите му класики.

 

 

Човек е склонен към забрава, а с течение на времето техниката на забравяне става съдбовно човешко умение. Ако не беше повелителката забрава с умението си да забулва страстните мисли и да ги предава на паметта, за да ги подреди, мозъкът би се превърнал в обикновен контейнер. Но може ли идващият ден да започне без забрава? И какво би се случило, ако трябваше да следваме страданието като едно безкрайно излъчване от сърцевината на нашата душа и ако забравата не засенчваше тежката история на нашия живот, така както облакът скрива слънцето? Не бихме могли да преживеем. Така е и с нещата, които носят голяма радост. Ако забравата не ги упои, ще полудеем от щастие. И пак забравата е тази, която смекчава болката от изгубената любов. Когато в междучасието съперникът ви удари шамар и спечели симпатиите на момичето, в което и двамата сте влюбени, само забравата ще ви излекува по­-късно от непрежалимата любовна загуба. Раната зараства, така както с течение на времето на снимката избледнява блестящият гланц на фотографската хартия.

 

Как човек преживява историческите кризи? И преди, и след събитията забравата царува. Склонността на масите да забравят причините за големите катаклизми в историята и да приемат някакво по­сетнешно обяснение като истина ме накара да отделя забравата от причинно­следствените, мисловни връзки. Когато след войната в Босна видях как сочат клерикал­националистите като най-­големи борци за мултиетническа Босна само за да бъдат постигнати военно­стратегическите цели на една велика сила, а дадените от другите жертви, с изключение на онези, които бяха служили на посочената цел, биват пренебрегвани, аз осъзнах истината, че забравата е килер, в който се складират мислите, избягали от миналото, също както и тези от бъдещето. Така е заради простата истина, че малко са нещата в човешкия живот, които променят в съдържателен смисъл.

След страданията по време на балканските войни и бомбардировките на Сърбия започнах да тренирам забрава или поне да потискам мислите, които произвеждат напрежение. И тъкмо бях научил първите уроци, когато на гости ми дойде един филмов агент, който през 90-те колеше и бесеше в Холивуд. Той ми напомни за съществуването на забрава, която настъпва вследствие на пренебрегване на истината. Когато по време на филмовия фестивал "Кустендорф" Джонатан включи телевизора и се загледа в една руска емисия на английски език, той истински се смути. Гледаше документален филм по повод годишнината от борбата против нацизма. Безкрайно озадачен, дойде в моята къща и каза:

– Аз мислех, че ние, американците, сме освободили Европа от нацизма, а според тази руска телевизия това било невъзможно без тях?

– Е, руснаците не са изгубили кой знае колко във войната срещу нацистите, само двайсет и пет милиона души, дреболия – опитах се да приближа историческата истина до приятеля си и анекдотично да успокоя нещата.

Страхувах се уважаемият гост да не се обиди и да не помисли, че искам да изтъкна дупката в неговото образование. Ясно беше, че пропагандата е произвела тази дупка в главата му, а навикът, произлязъл от този кардинален пропуск, беше непоправим. Ако се опиташе да се измъкне от тази пропаст, със сигурност щеше да се усъмни във всичко, дори и в достоверността на кока-колата, хамбургерите, а и на Холивуд.

– Забрави истината, която чу, приемеш ли този несъмнен факт, ще ти се наложи да ремонтираш знанията и мислите си, а това може да доведе до ментални отклонения. Затова живей си с мислите, с които си свикнал – казах приятелски аз, той така и не ме разбра и само се засмя.

 

Хубаво е, че пиша тази книга – помислих си след това. – Така поне ще остане документ за живота ми. Ако бъде като с руското участие в борбата против нацизма, може някой и да ме спомене в историята като пекар или, не дай си боже, като шлосер. Моят холивудски приятел задълбочи идеята за извънвремевите особености на забравата. Това ме накара да се запитам как хората още преди не са видели, че плесенясалият каймак е историческо творение, понеже е известно, че плесента съществува по-дълго от каймака? При откриването на тази тайна беше важно да се разбере защо след големите кризи идват войни, а хората едва след излизане от историческите сътресения откриват изумителни неща. Защо антибиотикът не е бил открит и преди Втората световна война? Ако вече се е криел в плесента? Защото тайната формула вещо се е криела в забравата. Паметта, като дневна стая на забравата, не е отворила вратата си и не е допуснала скритата съставка да мине през коридорите ù и да се постави на нейно разположение.

Нещата с кризите и войната се променят, а забравата с течение на времето става утеха. Защото как би свикнал човек с перверзните идеи на съвременния свят, ако не беше забравата. Как би приел например война в името на хуманността. Ако принадлежиш на малък народ, който отказва да следва безропотно идеите на великите и в разгара на пренареждането на света въпреки всичко пита: „Къде сме ние в тази история?", могъщите сили те обсипват с бомби, които наричат милосърдни ангели. Забравата, по-късно, изиграва решаващата партия в процеса на приспособяване. Защото колкото по-скоро забравиш, че са ти разбили носа, и бързо преформулираш посочения въпрос от множествено в единствено число, тоест запиташ „А къде съм аз в тази история", толкова по-бързо напредваш. Така е и в личния живот. Колкото по-скоро забравиш онзи шамар в училищния двор, толкова по-скоро ще се появи възможността за ново влюбване. Забравата е доза памет, нейна ключова съставка, на която се разчита и залага в историята. Не само в случай на счупен нос заради лошо поведение.

 

По времето, когато аз бях тийнейджър, по централните площади на Ню Йорк, Лондон и Париж младите се редяха на опашки за новите плочи на "Бийтълс", Спрингстийн, Дилън. Днес вместо авторски творби тийнейджърите чакат iPhone number 4. И тук забравата пак идва на помощ. Напъхваш Дилън в забравата и по-лесно заживяваш с истината, че предметът е център на внимание, а не любимите герои, които пеят за любовта и свободата и се борят против неправдата. Забравата играе решаваща роля за приемането на основните закони на научната култура, която се готви да архивира архетипната култура в депата на музеите. Онези, които патентоват iPhone, естествено, не са създали своята играчка заради човешката склонност към забрава, но им е помогнала истината, че човек забравя, че в чакалните, където забравата царува, винаги има свободно място, за да се заселят в него героите, които времето е прегазило.

И макар да принадлежа към хората, които вярват, че забравата е спасителна(та) формула на съществуванието, иска ми се да се дистанцирам от съвременния стремеж към забравяне. Днес тълпата следва кокошия модел и помни само станалото между две хранения. Най-много заради това, че забравата се поставя във функция на теорията за "края на историята", която завладя света през деветдесетте години на миналия век. Така глашатаите на либералния капитализъм ни внушаваха да се откажем от вярата в културата и идентичността и да се оставим на стихията на технологическата революция, която би трябвало да канализира ходовете на нашата съдба и да направи пазара регулатор на най-значимите житейски процеси. Тази дързост пробуди у мен идеята да уредя сметките си с паметта, но ме насочи и към равносметка със забравата...


Желая да напиша книга и старателно да измета мозъчните одаи, из които бродят спомените, и с помощта на всички ангели писатели, от които съм се учил да мисля и говоря, да отделя от този куп онова, което иначе би завършило скрито, както слънцето зад облаците. Не би трябвало ударите на моята душа да останат завинаги недостъпни, когато тръгна на вечния си път, а някои любопитни потомци да се опитват да установят контакт с мен, възнамерявайки да отгатнат важната тайна на своя произход. Искам да избягна недоразумението и съдбата на мобилния абонат, когото приятели и роднини безуспешно търсят по телефона, без да знаят, че той вече не е между живите, когато след безброй повиквания прозвучава гласът на телефонната операторка, който казва:

"Абонатът в момента не е достъпен...!"

 

 

smenepotvsl3   Смъртта е непотвърден слух (превод: Ася Тихинова-Йованович, цена 14 лв, 288 стр, издателство Колибри) е в книжарниците


Документалният филм Кустурица. Балкански хулиган е на 10 март от 15:30 ч. в Дома на киното. Премиерата на книгата Смъртта е непотвърден слух е непосредствено след прожекцията на филма

 

Четвъртък, 01 Март 2012г. 11:45ч.

Позитивно

Публикувана в Литература

Днес, докато се кичим с мартеници и ръсим наляво-надясно прозаични мантри за здраве, може би така и няма да осъзнаем какво наистина означава да се бориш ежедневно за здравето и живота си. Тошка Иванова го е осъзнала – вече 3 години успешно лекува смъртоносния Хепатит С и описва борбата безмилостно жестока в блога си hepatitis-minded.blogspot.com. Сега, тези хепатитни истории имат хепи(титен) енд – събрани са в книгата Позитивно (откъс от нея четете по-долу), а Тошка ни е на гости – по-усмихната и по-обичаща живота от всякога. Да е жива и здрава!

 

tosh

Тошка Иванова © фотография Светла Енчева

 

Животът ми ще бъде с направление, щом всичките пътеки са клинични е... една сумрачна октомврийска вечер в болничната ми стая в Александровска. Част е от няколкото реда, които надрасках тогава:

Градината на Александровска е приказка –

с накапали боклуци сред листата

и пациентите, подмятани от вятъра.

Така красиво е и есенно

че иска ми се да не свършва

да заживея тук – като на санаториум

да се възпитам в сън и във търпение

да меря времето по визитации

да пишкам в чаша с етикетче

и да посрещам и изпращам бабите

похъркващи в съседното легло.

Животът ми ще бъде с направление

щом всичките пътеки са клинични


Когато ми поставиха диагнозата Хепатит С – позитив... всичко останало загуби смисъл. Просто ей така.

 

Позитивно е дневник на моята борба със здравната система или... моят опит да се справя със себе си.

 

Митовете и заблудите за Хепатит С са... твърде много и твърде опасни.

 

Да живееш в постоянна борба за здравето си е... същото, като да живееш в постоянна борба за живота си. И от определена гледна точка това го прави всеки от нас, ежедневно.

 

Най-болно ми е за... тези, които няма да имат моя късмет. И ще разберат, че са болни твърде късно.

 

Смисълът е във... всеки един от нас. Просто трябва да намерим пътя до него.

 

Най-важното, което научих е... колко много ми се живее всъщност.

 

 

900x600-pozitivno


Откъс от Позитивно


Часовете


Времето има склонността да се забързва.

Отваряш прозореца, за да пуснеш пролетното слънце в стаята и осъзнаваш, че са минали три години. Ей така.

Много неща са се случили, естествено. Някои са се променили, други не. Но кога, по дяволите, мина цялото това време?

 

Седя на пода под прозореца, препрочитам Майкъл Кънингам, Cinematic Orchestra се плъзгат тихо през колоните, а часовете минават мързеливо през сенките на стаята.

Харесва ми така. Различно е от бясното препускане в стерилната светлина на офиса, където денят те повлича и те запраща директно във вечерта.

Така часовете са плътни, почти веществени. Така думите отново имат вкус, усещам ги как се завъртат около езика, обли и прохладни като речни камъни.

 

Колко пъти за последните три години видях дневна светлина не само през прозорците на офиса? Колко пъти си позволих да прекарам един цял ден в бездействие, да се разходя по улицата, докато е още светло, да поседя на някоя пейка в парка, поемайки слънчевите лъчи, да не мисля за нищо, да не правя нищо? Недостатъчно пъти.

 

Когато си хлапе, всеки ден е отделна епоха. Отваряш очи сутрин, без да знаеш какво те очаква. Може да се случи всичко, абсолютно всичко. Всеки час крие съкровище.

После колелото се завърта, все по-бързо и по-бързо. Училище, университет, работа, работа, работа. В някакъв момент забравяш, че работиш, за да можеш да живееш. Започнал си да живееш, за да работиш. Да търсиш смисъл в неща, които са извън теб. Да си измисляш ценности. Да водиш измислени битки. Да строиш фалшиви вятърни мелници.

 

Минутите бутат слънчевите лъчи по пода на стаята и знам, че краят на седмицата е все по-близо. Когато ще трябва да поема дълбоко дъх, да затворя очи и да се гмурна в понеделника. Изпитвам почти физически ужас от този момент. Не мога да продължавам по същия начин. Не искам да продължавам по същия начин. Не искам някоя слънчева сутрин да се обърна назад и да видя, че са минали още десет години.

 

Така или иначе, животът ми е всичко, което имам.



positivno   Позитивно (издателство Български писател; цена 7.99 лв) е в книжарниците

Вторник, 21 Февруари 2012г. 16:06ч.

Тихото слънце

Публикувана в Литература

Тихото слънце всъщност е не съвсем тихият глас на театралния режисьор и писател Петър Денчев – или поне на неговият герой в един метафизичен роман (откъс от Тихото слънце четете по-долу) за един глас, който оцелява след физическата смърт на тялото. И разказва историята на човека, който преживява всички забрани през тялото си. С други думи – единственото нещо, което някога ще ти принадлежи, е твоят глас. Слушай го по-често и ще разбереш кой си!

 

Гласът, който сега чувате, е моят.

Първоначално той се чувстваше унижен, за да говори сам. Чувстваше се самотен и безпътен. А и аз не го чувах. Но след като се изстреля през комина, той изкрещя историята ми на един дъх: като вик на смъртник и усети как достига не до ушите, а до сърцата. Той се отдели от тялото ми, което беше превърнато на прах и пара, и започна да ме вика. Той ме зовеше, но аз вече не съществувах. Тогава гласът започна да шепне, а после да крещи. И така, до края на света.

 

Гласът, който сега чувате, е моят.

Историята, която той разказва, също ми принадлежи. Отпушете ушите си и не търсете източника на звуковите вълни. Не мислете, че този глас е вашият, или пък че чувате своите мисли. Дори да ви звучи така, трябва да знаете, че това е моят глас. Сега, когато част от тялото ми се изпари във въздуха, а останалата се превърна в прах, гласът е единственото живо нещо от мен. Името си не помня, защото отдавна го забравих. Имената вече не пускат корени в моята глава. Не зная дори номера, който е изписан до урната, където се съхранява праха ми. Този номер замества името ми, но това нищо не означава. Зная кой съм благодарение на гласа си.

 

Нищо не прощавам и прошка никой не заслужава.

На всички онези, които ме унищожиха, желая вечни мъки. Длъжник съм на другите: тези, които са принудени да мълчат. Затова ще продължавам да говоря. Така че единственото нещо, което все още ми принадлежи, е моят глас. По-точно аз принадлежа на него. Независимо от разстоянията и климатичните промени той се придвижва под слънцето с моята история, която разказва. В спалните и коридорите, аудиториите и баните. Без да има нужда от памет, той разказва историята за човека, чието тяло се превръща в остаряла обвивка; в костница, която крие тайните на разрушението. Гласът ми разказва историята как една забрана и желанието за справедливост ме превърнаха от човек в плешиво бебе с набръчкано чело. За кого ли е тази история? Нима ще има промяна, че се вълнувам толкова силно? Едва ли.

 

Ако гласът ми разказва за мен, той го прави от любов.

 

tihoto slanceТихото слънце (136 стр; издателство Жанет 45; цена 10 лв) е в книжарниците

 

Събота, 11 Февруари 2012г. 13:21ч.

Животът е другаде

Публикувана в Литература

Милан Кундера знае две и двеста по въпроса за непосилната лекота на битието. И може би точно затова заявява Животът е другаде (откъс от романа по-долу) – една от първите му творби, живописен портрет на младия поет Яромил и иронично цинична ода за бунта като илюзорна Пролет посред сибирска зима на недоволство, докато смучеш от гърдите на Живота или както казва Артюр Рембо"Животът е фарс, който сме принудени да понесем".

 

 

Когато майката на поета се запиташе къде е заченат поетът, тя се сещаше само за три възможности: вечерта на пейката в парка или следобеда в апартамента на колегата на бащата на поета, или сутринта на онова романтично място сред природата недалеч от Прага.

Когато същия въпрос си зададеше бащата на поета, той стигаше неизменно до извода, че поетът е заченат в апартамента на неговия колега, тъй като през въпросния ден всичко му беше тръгнало наопаки още от сутринта. Майката на поета не искаше да ходят в апартамента на колегата, на два пъти се скараха, на два пъти се сдобриха, а докато се любеха, някой завъртя ключ в ключалката на съседния апартамент, майката на поета се стресна, спряха да се любят, а после довършиха любенето, но и двамата вече бяха изнервени до крайност – според бащата именно тази изнервеност беше виновна за зачеването на поета.

Майката на поета обаче за нищо на света не искаше да допусне, че поетът е бил заченат в онзи апартамент, с чийто ключ им бяха услужили (в него цареше староергенски безпорядък и майката се беше погнусила от неоправеното легло, върху чийто чаршаф се валяше смачкана на кълбо чужда пижама); пак така отхвърляше и вероятността поетът да е бил заченат на пейката в парка, където тя се бе оставила да я придумат да прави любов с голямо нежелание и съпротива, тъй като ù се повдигаше при мисълта, че точно на такива пейки правят любов в парка леките жени. Ето защо за нея бе вън от всякакво съмнение, че поетът е могъл да бъде заченат единствено в слънчевата лятна утрин зад укритието на високия скален къс, стърчащ патетично редом с други камънаци в долината, където жителите на Прага излизаха неделно време на разходка.

Този декор е подходящо място за зачеване на поета по няколко причини: озарен от обедното слънце, той е декор на светлина и блясък, а не на мрак; на ден, а не на нощ; той е място сред откритата природа, ще рече – място на полет, на крила; и накрая, макар и не много отдалечена от последните жилищни сгради на града, това е романтична местност, осеяна с груби скали, стърчащи от диво намачканата земя. Всичко това се струваше на майката красноречив образ на собствените й преживявания от онова време. Та не беше ли голямата ù любов към бащата на поета романтичен бунт срещу нейните прозаични и порядъчни родители? И нима куражът, с който тя, дъщерята на богат търговец, си бе избрала току-що дипломиран беден инженер, не бе вътрешно подобен на онзи див, необуздан пейзаж?

kund фотография © mir-logo-black-50x25

 

По онова време майката на поета изживяваше голяма любов и този факт с нищо не се променя от разочарованието, сполетяло я само няколко седмици след чудната сутрин зад скалата. Работата е там, че когато, обзета от радостно вълнение, съобщи на любовника си, че вече няколко дни ù закъснява интимното неразположение, което всеки месец ù тровеше живота, инженерът с обидно равнодушие (макар и, както ни се струва на нас, това равнодушие да бе престорено и не особено убедително) заяви, че става въпрос за незначително смущение в телесния кръговрат, който без съмнение пак ще се върне към благотворния си ритъм. Майката долови, че любовникът ù не желае да сподели надеждите и радостта ù, засегна се и спря да му говори, докато лекарят не ù съобщи, че е бременна. Тогава бащата на поета ù каза, че имал приятел гинеколог, който щял дискретно да я избави от възникналото усложнение, а тя избухна в плач.

Ах, как трогателно свършват бунтовете! Първо майката се бе разбунтувала срещу родителите си в името на младия инженер, а после бе хукнала при родителите си, за да търси от тях помощ срещу него. И родителите ù не я разочароваха – срещнаха се с младия мъж, поговориха си задушевно с него и инженерът, проумял, че бездруго няма къде да бяга, кандиса да вдигнат тежка сватба и прие, без да се опъва, значителната зестра, с която можа да си основе строителна фирма; а собственото си скромно имущество, побиращо се в два куфара, пренесе във вилата, където младоженката живееше с родителите си, откакто се бе родила.

Светкавичната капитулация на инженера обаче вече нямаше как да скрие от майката на поета нелицеприятната истина – онова, в което се бе впуснала с безразсъдство, което ù изглеждаше прекрасно, не беше споделена голяма любов, на каквато по убеждението ù тя имаше пълно право. Баща ù бе собственик на две проспериращи пражки дрогерии и дъщерята признаваше морала на точните сметки – щом тя самата бе вложила в любовта всичко (та нали бе готова заради нея да предаде собствените си родители и тихия им дом!), държеше и партньорът ù да внесе в общата каса същия капитал от чувства. Така че в стремежа си да поправи възникналата несправедливост тя реши да си прибере от касата с чувства това, което бе сложила там, и след сватбата неизменно излагаше пред съпруга си едно гордо и строго лице.

Скоро преди това от фамилната им къща се беше изнесла сестрата на майката на поета (беше се омъжила и заживяла със съпруга си под наем в жилище в центъра на града), така че старият търговец и жена му останаха в партерните стаи, а инженерът и дъщеря им можаха да се настанят над тях в три стаи, две по-големи и една по-малка, обзаведени без никаква разлика по начина, избран от бащата на младоженката двайсет години по-рано, при построяването на вилата. Това, че инженерът бе получил като свой дом един вече завършен интериор, в някаква степен го устройваше, защото освен съдържанието на двата споменати куфара той нямаше никакво имущество; и все пак предложи да внесе някои дребни промени в облика на стаите. Но майката на поета не можеше да допусне онзи, който я бе пращал под ножа на гинеколога, да наруши старото разположение на мебелите, попило духа на родителите ù, многото години сладки навици, позната атмосфера и сигурност. Младият инженер и този път се предаде без бой и си позволи само един дребен протест, който отбелязваме специално: в спалнята на съпрузите имаше малка масичка; върху единствения ù широк крак се крепеше тежка кръгла плоча от сив мрамор, а върху плочата бе монтирана статуетка, изобразяваща млад мъж; мъжът държеше в лявата си ръка лира, която бе опрял на издадения си хълбок. Дясната му ръка пък беше патетично размахана, сякаш пръстите ù само преди миг бяха изтръгнали звуци от струните; десният крак бе протегнат напред в крачка, а главата – леко наклонена назад, така че очите гледаха нагоре. Да добавим още, че лицето на младежа бе необикновено красиво, косите му – къдрави, а белотата на алабастъра, от който бе изваяна статуетката, придаваше на фигурата нещо нежно девическо или божествено девствено. Всъщност не напразно употребихме думата божествено – според надписа, издълбан на малкия постамент, младежът с лирата бе древногръцкият бог Аполон.

Почти нямаше случай майката на поета да спре поглед върху него и да не се ядоса. Най-често той стоеше обърнат със задник към вътрешността на стаята, друг път се превръщаше в окачалка за шапката на инженера, понякога изящната му глава биваше покрита с обувка, а се случваше и да е облечен с някой чорап на инженера; това последното, понеже чорапът смърдеше, бе особено неприемливо оскверняване на повелителя на музите.

И ако майката на поета се нервираше от всичко това, вината не бе само в недостатъчното ù чувство за хумор. Тя беше доловила, че с нахлузения върху тялото на Аполон чорап съпругът ù споделя под маската на грубовата шега онова, което инак учтиво ù спестява, премълчавайки го – че отказва да приеме нейния свят и че е капитулирал пред него само временно.

Така алабастровият предмет се бе преобразил в истински античен бог, тоест в същество от света на безсмъртните, което се намесва в света на смъртните, заплита неговите истории, интригантства и издава тайни. Младоженката виждаше в него свой съюзник, а мечтателната ù женска природа го превръщаше в живо същество, чиито очи на моменти сякаш се оцветяваха, а устата му сякаш дишаше. Майката на поета обикна голия момък, унижаван вместо нея и заради нея. Загледана в прелестното му лице, тя започна да копнее детето, растящо в корема ѝ, да заприлича на този красив враг на съпруга ѝ. Искаше да му заприлича толкова много, че тя да може да си мисли, че не съпругът ѝ, а тъкмо този момък е нейният оплодител; молеше го да извърши чудо и с него да поправи злополучното зачеване, да го препечата, да го прерисува, както някога великият Тициан е нарисувал своя картина върху платно, похабено от някакъв цапач.

Несъзнателно приемайки за свой образец Дева Мария, станала майка без смъртен оплодител и така сътворила идеала на майчината любов, в която не се намесва и не пречи никакъв баща, майката на поета се изпълни с провокативното желание детето да се казва Аполон – за нея това бе същото, както ако то би се казвало Този, който няма смъртен баща. Но тя си даваше сметка, че синът ѝ би имал тежък живот с такова възвишено име и че всички биха се присмивали и на нея, и на него. Затова се зае да търси чешко име, достойно за млад гръцки бог, и ѝ хрумна името Яромил (което на чешки означава Този, който обича Пролетта или Този, който е обичан от Пролетта); всички одобриха това име.

Пък и пролетта тъкмо бе в разгара си и люляците цъфтяха щедро в деня, когато я откараха в клиниката. Там, след няколко часа болки, младият поет се изхлузи от нея върху омърсения чаршаф на света.

После сложиха поета в малко легълце, долепено до нейния креват, и тя се заслуша в сладкото му врещене; измъченото ѝ от болките тяло бе преизпълнено с гордост. Нека не завиждаме на тялото ѝ за тази гордост – то тялото, до този момент не бе имало особени поводи да се гордее, въпреки че беше доста хубаво. Вярно, имаше малко неизразителен задник и леко късички крака, но затова пък необикновено свежи гърди, а под меките, тънки коси (толкова леки, че трудно можеха да бъдат подредени в прическа) – лице, което наистина не бе ослепително красиво, но притежаваше ненатрапчиво обаяние.

Майката винаги съзнаваше много повече своята незабележимост, отколкото обаянието си, особено след като от дете живееше редом с по-голямата си сестра, която танцуваше превъзходно, беше шивачка в най-доброто пражко модно ателие и, декорирана с тенис ракета, лесно намираше достъп до света на елегантните мъже, загърбвайки родния си дом. Тази ефектна стръвност още повече затвърждаваше желанието на майката на поета напук на сестра си да бъде скромна. Именно така, водена от този протест, тя се научи да обича сантименталната сериозност на музиката и книгите.

Вярно, още преди инженера тя ходеше с едно момче, медик, син на приятели на техните, но тази връзка не можеше да изпълни тялото ѝ с по-значимо самочувствие. Когато на вилата им той я люби за първи път, тя го напусна още на следващата сутрин с меланхоличната увереност, че нито на чувствата ѝ, нито на сетивата ѝ е отредено да изпитат голямата любов. И тъй като точно по онова време завършваше гимназия, пред нея се разкри възможността да заяви, че иска да вижда целта на живота си в работата, поради което е решила да се запише (въпреки неодобрението на прагматично настроения ѝ баща) във философския факултет.

Разочарованото ѝ тяло киснеше вече пети месец на широката банка в университетската аудитория, когато срещна един ден на улицата дързък млад инженер, който го заговори и след три срещи го облада. И тъй като този път тялото остана предоволно (и изненадано от това), душата бързо-бързо забрави амбициите за професионална кариера и (както би следвало винаги да постъпва една истинска душа) се притече на помощ на тялото – съгласяваше се охотно с възгледите на инженера, с веселото му нехайство и с чаровната му безотговорност. Макар да съзнаваше, че всичко това са качества, несъвместими с родния ѝ дом, тя желаеше да се отъждестви с тях, защото, когато се проявяваха, тъжното ѝ скромно тяло преставаше да не си вярва и с удивление започваше да се радва на самото себе си.

Означава ли това, че майката на поета бе най-после намерила щастието? Не съвсем. Тя се мяташе между съмненията и вярата. Когато се разголваше пред огледалото, се гледаше с очите на инженера, като понякога се виждаше вълнуваща и възбуждаща, а понякога – скучна и банална. Беше предала тялото си във властта на чужди очи, а в това имаше твърде голяма несигурност.

Но колкото и да се люшкаше между надеждата и безверието, тя бе напълно изтръгната от преждевременно споходилото я пораженство. Тенис ракетата на сестра ѝ вече не я хвърляше в депресия, а тялото ѝ най-сетне живееше като тяло и майката разбираше, че е прекрасно да се живее по този начин. Жадуваше този неин нов живот да не се окаже само измамно обещание, а непоколебима истина; жадуваше инженерът да я отведе от факултетските банки и от фамилната ѝ къща и да превърне любовната им история в житейска история. Ето защо бременността ѝ я бе въодушевила толкова – виждаше себе си, инженера и детето си иѝй се струваше, че тази троица достига звездите и изпълва вселената.

За това, което последва, разказахме в предишната глава – майката бързо проумя, че онзи, който бе държал на любовната история, се бои от житейската история и не жадува да се превърне заедно с нея в скулптурна група, достигаща звездите. Но вече знаем и че самочувствието ѝ не рухна под напора на студенината на любовника ѝ. Работата е там, че бе настъпила една много важна промяна. Тялото на майката, съвсем до неотдавна предадено на произвола на очите на обичания мъж, бе влязло в нова фаза от своята история – то бе престанало да бъде тяло за чуждите очи, а бе станало тяло за някой, който все още си нямаше очи. Външната обвивка бе престанала да бъде важна за това тяло; сега то докосваше друго тяло с вътрешната си, невидяна никога и от никого страна. Това означаваше, че очите на външния свят можеха да постигнат само несъществената му външност, и в този смисъл дори мнението на инженера вече не означаваше нищо за тялото на майката, защото не бе способно по никакъв начин да повлияе на великата му съдба. Едва сега то, тялото, ставаше изцяло самостоятелно и самодостатъчно, а все по-грамадният и грозен корем се превръщаше в растящ резервоар на гордост.

 

mil фотография © mir-logo-black-50x25

 

След раждането тялото на майката встъпи в друга фаза. Когато търсещата уста на сина за първи път засмука гръдта ѝ, тя усети да я обзема сладостен трепет, който тръгваше от центъра на същата тази гръд и се разпространяваше лъчеобразно из цялото ѝ тяло. Чувството беше като ласките на любовник, но в него имаше нещо повече – голямо спокойно щастие, голямо щастливо спокойствие. Никога преди не бе изпитвала нещо подобно. Когато любовникът целуваше гърдата ѝ, това бе само миг, призван да изкупи часове на съмнения и недоверие; устата на сина се впиваше в гърдата ѝ с непреходна отдаденост, в която тя можеше да е напълно сигурна.

И още нещо беше различно. Когато любовникът докосваше голото ѝ тяло, тя се срамуваше – близостта бе винаги преодоляване на някаква чуждост и миговете на сливане бяха опияняващи точно заради това, че бяха само мигове. Свянът бе винаги нащрек, той правеше любовта вълнуваща, като същевременно внимаваше тялото да не се отдава без остатък. Но сега, сега свянът бе изчезнал, нямаше го. Двете тела се отваряха едно за друго без остатък и тя нямаше какво да крие.

Никога преди не се бе отдавала така на друго тяло и никога друго тяло не ѝ се бе отдавало така.

 

zhedrugade3   Животът е другаде (324 стр; издателство Колибри; превод Анжелина Пенчева; цена 14 лв) е по книжарниците от 13 февруари


 

онлайн