Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (167)

Събота, 01 Декември 2012г. 15:38ч.

1Q84, книга 3

Публикувана в Литература

След като в първата част се запознахме с главните герои Аомаме и математика/писател Тенго, във втората част с мистъри дамата Даугър и нейната герила справедливост, сега е време да сложим гранде финала (откъс от книга 3 четете по-долу) на Мураками опуса 1Q84 – една епична история с намигане към Джордж Оруел за култове, секти, изкривена реалност, паралелна вселена и... убийството на един Вожд.

 

 

– Питам се дали няма да можете да минете без пушене, господин Ушикава – каза по-ниският мъж.

Ушикава впери поглед първо в седналия от другата страна на бюрото човек, после в цигарата "Севън Старс" между пръстите си. Още не я бе запалил.

– Много ще съм ви благодарен – добави онзи с неизменна любезност.

Ушикава гледаше озадачено, сякаш се чудеше как изобщо е попаднала между пръстите му тази цигара.

– Извинете ме. Няма да паля. Просто съм я извадил по навик.

Брадичката на мъжа помръдна може би със сантиметър нагоре-надолу, но погледът му не престана да приковава очите на Ушикава. А Ушикава върна цигарата в кутията, а кутията в чекмеджето на бюрото.

 

mkillz   илюстрация © Soaron

 

По-високият от двамата, онзи с конската опашка, така леко се бе облегнал на рамката на вратата, че не можеше да се каже със сигурност дали наистина я опира. Гледаше Ушикава така, както се гледа петно на стената. Ама че гадна двойка, рече си Ушикава. За трети път се срещаше с тях, а чувството не отслабваше.

В тесния офис на Ушикава имаше само едно бюро, зад което седеше по-ниският мъж, остриган нула номер. И само той от двамата говореше; Конската опашка не продумваше и дума. Стоеше абсолютно неподвижен, като каменните песове пред входа на шинтоистките храмове, и не снемаше очи от Ушикава.

– Три седмици изтекоха – отбеляза Нула номер.

Ушикава взе настолния календар, погледна написаното и кимна:

– Съвършено правилно. Точно три седмици са изминали от последната ни среща.

– А през това време не сте ни докладвали нито веднъж. Както вече ви уведомих, господин Ушикава, всеки миг е скъпоценен. Нямаме време за губене.

– Напълно ви разбирам – отвърна Ушикава, докато си играеше със златната си запалка, явяваща се заместител на цигарата. – Време за губене няма. Това ми е пределно ясно.

Нула номер го изчака да продължи.

– Проблемът ми – рече Ушикава – е, че не обичам да докладвам на пресекулки: по малко оттук, по малко оттам. Предпочитам да изчакам, докато ми стане ясна цялостната картина, докато нещата си дойдат по местата и мога да прозра какво се крие зад тях. Половинчатите представи могат само да сътворят неприятности. Може да ви звучи егоистично, но това е начинът, по който работя.

Нула номер го наблюдаваше хладнокръвно. На Ушикава му бе ясно, че онзи не го брои за нищо, но фактът всъщност не го притесняваше ни най-малко. Доколкото можеше да си спомни, никому никога не бе правил добро впечатление. И беше свикнал с това. Никога не бе получавал обич от своите родители, братя и сестри, нито от своите учители и съученици. Същото важеше и за съпругата и собствените му деца. Виж, ако някой го хареса, тогава наистина ще вземе да се разтревожи. Обратното изобщо не го вълнуваше.

– Бихме желали да уважим вашия начин на работа, господин Ушикава. И мога да заявя, че досега сме успявали. Досега. Но нещата в момента стоят другояче. Съжалявам, но този път не можем да си позволим лукса да чакаме, докато съберем всички факти.

– Разбирам ви – рече Ушикава, – но в същото време се съмнявам, че само мен сте ме чакали да се свържа с вас. Нима не сте предприели и собствено разследване?

Нула номер не отговори. Устните му си останаха стиснати в права хоризонтална линия и изражението на лицето му нищо не издаваше. Но Ушикава все пак усети, че е съвсем близо до истината. През последните три седмици организацията им също се бе впуснала да търси въпросната жена, макар да използваха друга тактика, различна от тази на Ушикава. Но явно нищо не бяха открили и това обясняваше присъствието им в офиса му.

 

– "Крадеца само друг крадец може го хвана" – разпери широко ръце Ушикава, сякаш им споделяше някаква обаятелна тайна. – От него нищичко няма да съумееш да скриеш. Знам, че не съм красавец, но пък притежавам великолепен нос. Който може да върви и по най-слабата следа докрай. Понеже и самият аз съм крадец. Което пък ми налага да върша нещата така, както аз си знам, с моето си темпо. Напълно разбирам, че времето тече, но се налага да ви помоля да поизчакате още малко. Апелирам към търпението ви, за да не допуснем евентуален пълен провал.

Ушикава продължаваше да си играе със запалката.

Нула номер наблюдаваше търпеливо движенията му, после вдигна поглед:

– Ще ви бъда благодарен, ако ми съобщите какво сте установили дотук, независимо от непълнотата на фактите. Отчитам вашия специфичен метод на работа, но много ще загазим, ако не отнеса нещо конкретно на началниците ми. А ми се струва, че и самият вие, господин Ушикава, сте в едно не особено благоприятно положение.

Тия младежи наистина яко са го закъсали, мина му през ум на Ушикава. Като специалисти по бойни изкуства са им поверили охраната на Вожда. А някой да вземе да го убие под носа им. Не че има доказателства, че е бил убит – нито един от членуващите в сектата лекари не е успял да открие външни наранявания. Но пък и медицинското им оборудване надали е било кой знае колко добро. Пък и те са били принудени да бързат. Ако бяха възложили законна пълна аутопсия на специалист патолог, можели са да открият и съмнителни признаци, но сега вече е късно. От трупа са се отървали потайно в рамките на селището на Сакигаке. Но така или иначе, двамата охранители не са успели да опазят своя Вожд и положението им в сектата е доста нестабилно. Затова сега имат задачата да открият жената, която буквално се е изпарила във въздуха. Наредили са им да не оставят нито един камък необърнат и да я спипат. Засега обаче ръцете им са празни. Обучавали са ги за бодигардове, а не за издирване на изчезнали лица.

– Влизам ви в положението, поради което ще ви кажа някои от нещата, които съм установил дотук – отвърна Ушикава. – Не всичко, а само отчасти.

Нула номер остана загледан още известно време в него с присвити очи, преди да кимне:

– Чудесно. И ние се сдобихме с известни подробности, които може вече да са ви известни, а може и да не са. Най-добре ще е да си споделим взаимно всички събрани сведения.

 

Ушикава остави запалката и разпери пръсти върху бюрото.

– Отправили сте покана към младата жена, Аомаме, да посети определен апартамент в хотел "Окура", за да помогне на Вожда да отпусне мускулатурата си, като го подложи на поредица от упражнения за стречинг. Това става в началото на септември, в онази септемврийска вечер с ужасната гръмотевична буря. Аомаме го подлага на процедурите в отделна стая в продължение на около час, след което оставя Вожда да спи и си тръгва. Казва ви да го оставите да преспи два часа и вие изпълнявате нареждането ù. Но Вожда не е спял. А е бил вече мъртъв. Външни наранявания няма, изглежда като да е прекарал инфаркт. Непосредствено след това жената изчезва. Предварително е опразнила апартамента си. Там няма нищо. На следващия ден в спортния клуб получават и молбата ù за напускане. По всичко личи, че се следва някакъв предварително набелязан план. И неизбежният извод, който се налага, е, че Вожда е убит от въпросната госпожица Аомаме.

 

mura6

 

Нула номер кимна. Всичко дотук му звучеше напълно точно.

– И вашата цел е да установите какво точно е станало – добави Ушикава. – На всяка цена сте длъжни да хванете тази жена.

– Ако тази Аомаме наистина е убила Вожда, трябва да разберем защо го е сторила и кой стои зад нея.

Ушикава огледа разперените върху бюрото му свои десет пръста, сякаш представляваха любопитна невиждана дотогава вещ. После вдигна глава и срещна погледа на седящия насреща му.

– Вече сте проучили семейното минало на Аомаме, нали така? Цялото й семейство са предани последователи на "Свидетелите". Родителите ù са все още доста активни и продължават да обикалят от врата на врата да вербуват нови членове. По-големият ù брат, тридесет и четири годишен, работи в управлението на сектата в Одавара. Женен е, с две деца. И жена му е силно вярващ член на "Свидетелите". От цялото семейство единствено Аомаме е напуснала сектата – те я наричат "вероотстъпничка" – и на практика е отлъчена и от семейството. Не открих никакви улики да са контактували помежду си през последните двадесетина години. Изключено е според мен те да я крият. Прекъснала е всичките си връзки с тях, когато е била на единадесет, и оттогава живее, общо взето, самостоятелно. Била е известно време у вуйчо си, но откакто влиза в гимназията, става на практика независима. Доста впечатляващо постижение. Очевидно е крайно волева жена.

Нула номер не каза нищо. Най-вероятно всичко това му бе вече известно.

– За участие на "Свидетелите" и дума не може да става – продължи Ушикава. – Те са прочути със своя пацифизъм, с това, че се придържат строго към принципите на несъпротива. Няма начин самата им организация да е целяла да отнеме живота на Вожда. По този въпрос смятам, че спор няма.

Нула номер кимна.

– И аз съм убеден, че "Свидетелите" нямат нищо общо. Но за всеки случай разговаряхме и с брата на Аомаме. Взехме всички необходими предпазни мерки. Но и той нищо не можа да ни каже.

– Надявам се, под "всички необходими предпазни мерки" да не се разбира, че сте му вадили ноктите?

Нула номер остави въпроса му без отговор.

– Не се нервирайте, де! – рече Ушикава – Шегувам се. Убеден съм, че и брат ù е нямал представа какво прави и къде се намира тя. Макар по рождение и аз да съм пацифист и никога да не прибягвам до подобни силови методи, стигнах до същото заключение. Между Аомаме и семейството ù, съответно "Свидетелите", не съществува абсолютно никаква връзка. От друга страна, изключено е да е организирала подобен акт сам-сама. Нещата са били най-внимателно подредени и тя само е следвала определен план. А и самото ù изчезване е доста впечатляващо. Подобно нещо не може да стане без солидна помощ отстрани и щедро финансиране. Явно зад нея стой някой – или някаква организация – който е имал интерес от смъртта на Вожда. И целият заговор е планиран от този човек или хора. Съгласен ли сте?

Нула номер кимна:

– В основни линии, да.

– Но нищо не ни подсказва за какъв род организация става дума – каза Ушикава. – Предполагам, че сте проучили и нейните приятели и познати?

Нула номер кимна безмълвно.

– И... оставете ме да позная... не сте открили никакви приятелски връзки – допълни Ушикава. – Нито приятелки, нито гаджета. Общувала е с неколцина колеги по работа, но извън работното си място не е излизала с никого. Аз поне не успях да установя каквито и да било тесни взаимоотношения с когото и да било. Как можем да си обясним подобен факт? Млада, здрава, добре изглеждаща жена.

 

mura5

 

Ушикава хвърли поглед на Конската опашка, сякаш замръзнал във времето и в рамката на вратата. Лицето му поначало си беше безизразно, така че място за промяна нямаше. Тоя човек има ли си изобщо име? Не бих се изненадал, ако се окаже, че няма, помисли си Ушикава.

– Вие двамата сте единствените, които са виждали госпожица Аомаме – каза Ушикава. – Е, как мислите? Да сте забелязали нещо особено у нея?

Нула номер поклати леко глава:

– Както сам отбелязахте, тя е доста привлекателна млада жена. Не красавица, по която мъжете ще си изкривят вратовете обаче. А много тиха, спокойна личност. Много уверена в способностите си като физиотерапевт. Но нищо друго не ни се наби на очи. Даже бих отбелязал като странен факта колко малко ни впечатли външността ù. На практика лицето ù почти не си го спомням.

 

Ушикава пак погледна Конската опашка до вратата.

Дали не желае нещо да добави? Онзи обаче нямаше вид на човек, възнамеряващ да си отвори устата.

Ушикава пак се обърна към Нула номер:

– Проверихте ли разпечатката от телефонната ù сметка за последните няколко месеца?

– Още не сме – завъртя глава Нула номер.

– А би трябвало – засмя се Ушикава. – Наистина си заслужава да я проверите. На кого ли не звънят хората и откъде ли не ги търсят. От разпечатката на телефонната сметка можете да добиете добра представа за живота на съответния човек. И госпожица Аомаме не прави никакво изключение. Никак не е лесно да се добереш до такава лична сметка, но не е и невъзможно. "Крадеца само друг крадец може го хвана", нали разбирате?

Нула номер мълчеше и го чакаше да продължи.

– Та докато преглеждах сметката на госпожица Аомаме, наяве излязоха следните факти. Първо, тя не обича да говори по телефона, за разлика от почти всички останали жени. Разговорите ù поначало не са много, а и тези, които е провела, са били съвсем кратки. От време на време се случва и по някой по-дълъг разговор, но такива са по-скоро изключения. Повечето пъти е звъняла в работата си, но тъй като половината време работи и на свободни начала, провеждала е и разговори свързани с частната ù практика. Тоест уреждала си е домашни посещения директно с клиентите си, без да използва услугите на спортния клуб. Разговорите ù от този род са доста, но нито един не ми се стори подозрителен.

 

Ушикава направи пауза и докато оглеждаше пожълтелите си от никотина пръсти, си мислеше за цигара. Запали една въображаема цигара, пое въображаемия дим и го изпусна.

– Има обаче и две изключения – две обаждания до полицията. Не на спешния номер 911, а до управлението на уличното движение в участъка в Шинджуку. А и оттам са я търсили няколко пъти. Тя обаче не шофира, а и надали някой на полицейска заплата би могъл да си позволи частни занимания в скъп спортен клуб. Което ме навежда на мисълта, че е познавала някого, който работи там. Но за кого става дума, не мога да кажа. И още едно нещо не ми дава мира: провела е няколко дълги разговора с неизвестен номер.

 

 

1q84 3   1Q84, книга 3 (превод Венцислав К. Венков, стр. 448, цена 18 лева, издателство Колибри) e в книжарниците от 3 декември


Сряда, 14 Ноември 2012г. 16:43ч.

1Q84, книга 2

Публикувана в Литература

Явно ноември ще бъде месец на Мураками в България – на 5, 19 и 26 ноември последователно излизат трите части (откъс от книга 2 четете по-долу) на неговия опус 1Q84 – една епична история с намигане към Джордж Оруел за култове, секти, изкривена реалност, паралелна вселена и... След като в първата част се запознахме с главните герои Аомаме и математика/писател Тенго, сега е време за среща с мистериозна дама на име Даугър, която осигурява закрила на жертви на домашно насилие и раздава своята нелегитимна справедливост.

 

 

Макар да не бяха обявили официално края на дъждовния сезон, небето над Токио бе дълбоко синьо и лятното слънце биеше право върху земята. С новоизбуялия си товар от зелени листа върбите отново хвърляха по улиците плътни, потръпващи сенки.

Тамару, в тъмен летен костюм и плътна едноцветна вратовръзка, чакаше Аомаме на входната врата. По него не се виждаше и капчица пот. За Аомаме открай време си беше загадка как толкова едър мъж не се поти и в най-горещия летен ден.

Кимна ù леко, изрече кратък поздрав, който тя едва чу, и млъкна. Днес не си размениха обичайните закачки. Той я поведе, без да се извръща назад, по дълъг коридор към вдовицата. Аомаме го усети, че не е в настроение за приказки. Сигурно още беше разстроен от смъртта на кучката. "Ще ни трябва ново куче пазач", беше ù казал по телефона с тон, с какъвто се коментира времето, макар Аомаме да знаеше, че тонът не е ни най-малко показателен за истинските му чувства. Много държеше той на немската овчарка; от години работеха съвместно. Внезапната ù озадачаваща смърт му дойде като лична обида и предизвикателство. Загледана в безмълвния гръб на Тамару, широк колкото школска черна дъска, Аомаме си представяше какъв гняв се крие под него.

Тамару отвори вратата на хола, пропусна покрай себе си Аомаме и остана на прага в очакване на нареждания от вдовицата.

– Нищо няма да пием засега – каза му тя.

 

Тамару кимна и тихо затвори вратата. Двете жени останаха насаме. Върху масичка до фотьойла на вдовицата стоеше кръгъл аквариум с две златни рибки – най-обикновен аквариум с най-обикновени златни рибки и задължителният стрък зелено водорасло. Аомаме много пъти бе влизала в този хол, но за пръв път виждаше златните рибки. От време на време усещаше хладен повей по кожата си, което я навеждаше на мисълта, че климатикът е включен на слаб режим. На масата зад вдовицата стоеше ваза с три бели лилии – едри и месести, като изпаднали в медитация животинки от далечна земя.

 

fishy

 

Вдовицата направи знак на Аомаме да седне на дивана до нея. Прозорците към градината бяха закрити с бели дантелени пердета, но въпреки това следобедното слънце се усещаше силно. На тази светлина вдовицата изглеждаше необичайно уморена. Отпуснала се бе в креслото, подпряла брадичка в дланта си, с хлътнали очи, с по-набръчкана отпреди шия и с обезкървени устни. Външните връхчета на дългите ù вежди бяха леко клюмнали, сякаш се бяха предали в борбата си срещу земното притегляне. Нищо чудно да бе спаднала ефективността на кръвоносната ù система: кожата ù сякаш се бе сдобила с бели като пудра петна. От последната им среща се бе състарила с най-малко пет-шест години. Но за разлика от друг път, днес явно не я притесняваше да ù личи преумората. А това не бе никак нормално.

Доколкото бе забелязала Аомаме, вдовицата държеше – и то с доста голям успех – да е винаги издокарана, напълно мобилизирана вътрешно, с идеално изправена стойка, със съсредоточен вид и със старателно прикрити следи от остаряване.

Аомаме взе да забелязва колко много неща всъщност бяха по-различни в къщата през този ден. Самият цвят на светлината изглеждаше променен. Дори аквариумът, един тъй обикновен предмет, не се връзваше някак си с обзаведената с антична мебел елегантна стая с висок таван.

Подпряла брадичката си, вдовицата продължи да мълчи известно време, загледана в съседното на Аомаме пространство, където, Аомаме беше убедена, нямаше кой знае какво за гледане. Вдовицата просто се нуждаеше от място, където временно да спре погледа си.

 

– Искаш ли да пиеш нещо? – попита тихо вдовицата.

– Благодаря, не съм жадна – отвърна Аомаме.

– Там има студен чай. Сипи си една чаша, ако искаш.

Вдовицата посочи масичката до вратата, върху която имаше кана чай с лед и лимонови резенчета и три чаши от шлифован кристал с различен цвят.

– Благодаря – рече Аомаме, но остана седнала в очакване какво ще каже вдовицата по-нататък.

Вдовицата обаче дълго нищо не проговори. Явно имаше нещо, което да каже на Аомаме, но ако го формулираше с думи, съдържащите се в "нещото" факти щяха да се превърнат необратимо в по-категорични факти, а ù се щеше поне за малко да отложи този момент. Изглежда, в това се състоеше смисълът на мълчанието ù. Изгледа аквариума до креслото си. После, сякаш предала се пред неизбежното, най-сетне фокусира погледа си върху Аомаме. Устните ù бяха стиснати в права линия, чиито краища най-умишлено бяха извъртени нагоре.

– Предполагам, че вече си чула от Тамару за смъртта на кучето ни – по един необясним начин?

– Чух.

– След което изчезна и Цубаса.

– Как така изчезна? – намръщи се леко Аомаме.

– Просто изчезна. Вероятно през нощта. На сутринта вече я нямаше.

Аомаме сви устни, затърси да каже нещо, но думите отказваха да се появят.

– Но аз... последния път останах с впечатление... че някой винаги спи при Цубаса... в същата стая... да я пази.

– Вярно е, но жената заспала необичайно дълбоко и изобщо не усетила кога Цубаса е излязла. Но когато изгряло слънцето, Цубаса вече я нямало в леглото ù.

– Значи, първо умира немската овчарка, а още на другия ден изчезва и Цубаса – изрече Аомаме, като да потвърди, че е разбрала правилно.

Вдовицата кимна:

– Засега няма данни, че двете събития са взаимно свързани, но според мен са.

Без никаква особена причина Аомаме хвърли поглед на аквариума върху масата. Вдовицата проследи погледа ù. Двете златни рибки си плуваха най-спокойно в стъкленото си езерце, почти без да помръдват опашка. Лятната слънчева светлина се пречупваше по много особен начин в аквариума и създаваше впечатлението, че човек наднича в загадъчна океанска пещера.

 

fish

 

– Тези рибки ги бях купила за Цубаса – опита се да обясни вдовицата. – На една от търговските улици в Адзабу имаше някакъв малък фестивал, на който я заведох. Реших, че не е здравословно да седи затворена през цялото време в една и съща стая. Естествено, Тамару ни придружаваше. Купих ù аквариума от една сергия. Тя направо се влюби в рибките. По цял ден седеше в стаята си, без да откъсва поглед от тях. Донесох ги тук, след като стана ясно, че е изчезнала. И сега аз прекарвам сумати време да ги гледам. Просто зяпам в тях, без да правя нищо. Най-странното е, че гледането на рибките не те уморява. Никога досега не ми се е случвало да гледам златни рибки толкова съсредоточено.

– Имате ли някаква представа накъде може да е заминала Цубаса?

– Абсолютно никаква. Тя изобщо няма роднини. Доколкото знам, просто няма къде другаде да отиде на този свят.

– Колко голяма е вероятността някой да я е отвлякъл насила?

Вдовицата съвсем леко завъртя глава, като да прогони досадна мушица.

– Не, заминала е съвсем доброволно. Никой не е дошъл да я принуди. Неминуемо е щял да събуди някоя от околните жени – всички те спят много леко. Затова съм убедена: тя сама го е решила и сама го е направила. Слязла е на пръсти до долу, отворила си е предната врата и се е измъкнала. Направо си го представям пред очите. Не е разлаяла кучето. Нали то загина предната нощ. Дори не се е облякла. Дрехите ù за следващия ден са си останали така, както са били сгънати. Тръгнала е по пижама. Подозирам, че и пари не е взела.

Гримасата на Аомаме се задълбочи:

– Сам-самичка – и то по пижама?

– Да – кимна вдовицата. – Но къде пък може да отиде едно сам-самичко десетгодишно момиче по пижама и без пукната пара – и то евентуално посред нощ? Според нормалната логика това е немислимо. И въпреки това, не знам защо, но на мен не ми се струва толкова странно. Напротив. Имам чувството, че просто е трябвало да се случи. Затова и не я търсим. Нищо не предприемам; седя си и гледам златните рибки. – Погледна към аквариума, после пак се обърна към Аомаме: – Да я търсим тук, сега, според мен е безсмислено. Заминала е някъде, където не можем да я стигнем.

Вдовицата престана да подпира брадичката си, сключи ръце в скута си и бавно изпусна дъха, който отдавна задържаше в себе си.

– Но за какво ù е било да го прави? – чудеше се Аомаме. – Защо ù е притрябвало да напуска приюта? Тук беше в пълна безопасност, а и нямаше къде да отиде.

– И аз не знам. Но имам чувството, че всичко почва със смъртта на кучката. Те двете се обожаваха взаимно. И смъртта на кучката – по този кървав, необясним начин – я е шокирала. Как иначе? То не остана човек в тази къща да не се шокира. А сега ми идва на ум дали пък убийството на кучето не е било някакво предупреждение към Цубаса?

– Предупреждение?

– Да не стои тук. Че знаят къде се е скрила. Че трябва да се маха. Че ако не се махне, на хората около нея може да се случат и още по-опасни неща. – Пръстите на вдовицата отмерваха в скута ù някакво въображаемо време. Аомаме реши да изчака да чуе всичко, което възрастната жена имаше да ù каже. – Според мен тя е разбрала предупреждението и доброволно е напуснала. Не че е искала да напусне – съмнявам се. Но ù се е наложило да напусне, макар да е нямала къде другаде да отиде. Лошо ми става, като си помисля как се взема подобно решение от едно десетгодишно дете.

На Аомаме ù се прищя да се пресегне и да хване вдовицата за ръка, но се възпря. Явно имаше още неща за слушане. А вдовицата продължи:

– И за мен шокът бе огромен, разбира се. Имах чувството, че някой е откъснал физически част от тялото ми. Както знаеш, канех се официално да я осиновя. Давах си сметка, че няма да е толкова лесно, но въпреки всичките предполагаеми трудности държах да го направя. Ако не станеше, нямаше да има кому да се оплача, а, честно казано, на моите години тия неща страшно ти костват.

– Но какво ù пречи на Цубаса да се върне някой ден? – попита Аомаме. Така и така и пари няма, и къде да отиде няма...

– Ще ми се да си права, но няма да стане така – рече вдовицата с абсолютно равен глас. – Може и само на десет години да е, но мисли напълно самостоятелно. Решила е и е тръгнала. Съмнявам се, че някой ден ще ù се прище да се върне.

 

– Извинете ме за момент – рече Аомаме. Отиде до масата при вратата и си наля студен чай в чашата от зелен шлифован кристал. Не че толкова я мъчеше жаждата; по-скоро искаше със ставането си да внесе принудителна пауза в разговора им. Върна се на дивана, отпи от чая и остави чашата върху стъклената повърхност на масичката. Вдовицата я изчака да се намести удобно на дивана, преди да каже:

– Стига за Цубаса – след което протегна врат и сключи длани, за да си даде емоционална пауза. – Да поговорим сега за Сакигаке и техния Вожд. Ще ти кажа какво успяхме да установим дотук. Тъкмо затова пожелах да дойдеш днес. Освен във връзка с Цубаса, разбира се.

Аомаме кимна. Точно това бе очаквала.

– Както вече казах миналия път, абсолютно длъжни сме да "се погрижим" за този техен Вожд. Да го пренесем на друг свят. Вече знаеш, разбира се, че има навика да изнасилва невръстни момичета, никое от които не е имало още първия си мензис. Съчинява някаква доктрина и се възползва от системата на сектата, за да оправдае тези свои действия. Проучих го максимално подробно, макар да ми струваше доста пари. Оказа се, че никак не е лесно. Разходите дотук надхвърлиха далеч предварителните ми очаквания, но пък успяхме да идентифицираме четирите момичета, които вероятно е изнасилил. Цубаса е била номер четири.

Аомаме вдигна чашата си и отпи от ледения чай, но не усети вкуса му: устата ù сякаш бе пълна с памук, който поемаше всички аромати.

– Още не сме наясно с всички подробности, но поне две от момичетата и сега живеят в селището на сектата – каза вдовицата. – Разбираме, че служат на Вожда в качеството си на лични негови жрици. Никога не се появяват пред обикновените вярващи. Но не знаем дали са там по своя воля, или понеже не могат да избягат. Не знаем и дали сексуалните отношения между Вожда и тях още продължават. Така или иначе, живеят на едно и също място, като семейство. В резиденцията на Вожда не се допуска абсолютно никой от редовите вярващи. Много неща продължават да са загадка.

Чашата от шлифован кристал бе започнала да се запотява върху масата. Вдовицата спря да си поеме дъх, после продължи:

– Но едно установихме със сигурност: първата от четирите жертви е дъщерята на самия вожд.

 

blue

 

Аомаме се намръщи. Лицевите ù мускули неволно се раздвижиха и силно разкривиха. Искаше да каже нещо, но гласът ù не успяваше да оформи думите.

– Наистина е така – рече вдовицата. – Смята се, че първото поругано момиче e била дъщеря му. Станало е преди десет години, когато е била на десет.

Вдовицата позвъни по вътрешния телефон и нареди на Тамару да донесе бутилка шери и две чаши. Зачакаха го смълчани; всяка от двете имаше нужда да подреди мислите си. Тамару влезе с поднос с нова бутилка шери и две тънки, елегантни кристални чашки. Подреди всичко това на масичката, отвинти капачката с рязко, точно движение, сякаш прекърши пилешки врат. Бутилката загъргори, докато наливаше шерито. Вдовицата кимна, Тамару се поклони и, както винаги, напусна помещението, без нищо да каже. И стъпките му бяха безшумни.

Не само за кучката жали, рече си Аомаме. И изчезването на момичето го е наранило дълбоко. Толкова важно бе за вдовицата, а така да му изчезне под носа! Технически погледнато, той не носеше отговорност за детето. Не беше живеещ на обекта охранител; ако нямаше нещо специално, което да го задържи у вдовицата, нощем спеше в собствения си дом, на десет минути път пеша. И смъртта на кучката, и изчезването на момичето се бяха случили през нощта, докато не е бил на работа. И на двете е нямало как да попречи. Пък и задачата му бе да охранява вдовицата и къщата с върбите. В задълженията му не влизаше приютът, който поначало бе извън оградата на резиденцията. И въпреки всичко Тамару възприемаше събитията като личен провал – и като непростима обида.

 

– Готова ли си да се погрижиш за този човек? – попита вдовицата Аомаме.

– Напълно готова – потвърди Аомаме.

– Никак няма да ти е лесно – каза вдовицата. – Поначало задачите, които ти възлагам, никак не са леки. Но тази е нещо съвсем изключително. Ще направим цялата необходима предварителна подготовка, но никак не съм убедена, че ще сме в състояние да гарантираме сигурността ти. Рискът вероятно ще е по-висок от всеки друг път.

– Разбирам.

– Както и друг път съм ти казвала, предпочитам да не те пращам в опасни ситуации, но най-честно ти заявявам – този път изборът ни е ограничен.

– Не възразявам – рече Аомаме. – Не можем да оставим този човек жив на този свят.

 

 

1q84 2   1Q84, книга 2 (превод Венцислав К. Венков, 368 стр, цена 16 лв, издателство Колибри) e в книжарниците от 19 ноември

 

Неделя, 04 Ноември 2012г. 20:45ч.

1Q84

Публикувана в Литература

Явно ноември ще бъде месец на Мураками в България – на 5, 19 и 26 ноември последователно излизат трите части (откъс от книга 1 четете по-долу) на неговия опус 1Q84 – една епична история с намигане към Джордж Оруел за култове, секти, изкривена реалност, паралелна вселена и главна героиня, носеща името... "зелен грах".

 

 

Радиото в таксито беше настроено на УКВ станция с класическа музика. Надали точно "Симфониетата" на Яначек е идеалната музика за слушане в попаднало в задръстване такси. Така както застаналият на носа на лодката си печен рибар разчита зловещото сливане на две течения, и таксиджията – мъж на средна възраст – май също не обръщаше внимание на предаването, а стиснал здраво устни, гледаше право напред в проточилата се по естакадата безкрайна върволица коли. Аомаме се намести на широката задна седалка, притвори очи и се заслуша в музиката.

Колцина са способни да разпознаят Яначековата "Симфониета" от първите ù няколко такта? Отговорът вероятно е някъде между "много малко" и "почти никой". Неизвестно защо, Аомаме бе сред малцината, които могат.

Яначек създал малката симфония през 1926 г. Първоначално творбата била замислена като фанфарно въведение към гимнастически фестивал. Аомаме се помъчи да си представи какво е било в Чехословакия през 1926 г. Първата световна война е свършила, страната се е освободила от дълголетното управление на Хабсбургите. Народът отбелязва настъпилата в Централна Европа мирна пауза с пиене на пилзенско пиво по кафенетата и производството на превъзходно леко стрелково оръжие. Две години по-рано неизвестният никому Франц Кафка е приключил земния си път. Малко по-късно изневиделица ще се появи Хитлер и за по-малко от миг ще погълне тази красива малка страна, но по онова време още никой не знае какви трудности предстоят. Това е може би най-важното твърдение в историята на историята: "По онова време още никой не знае какво предстои". Заслушана в музиката на Яначек, Аомаме си представяше волните ветрове по равнините на Бохемия и разсъждаваше върху превратностите на историята.

 

mura1

 

През 1926 г. умира и японският император Йошихито и от Тайшо епохата се преименува на Шова. И за Япония това е началото на една ужасна, тъмна епоха. Кратката интерлюдия от модернизъм и демокрация свършва и отстъпва място на фашизма.

Аомаме обожаваше историята не по-малко, отколкото обожаваше спорта. Рядко отваряше романи, но историческо четиво можеше да я държи в своя плен по цели часове. Най-много харесваше в историята това, че всички факти бяха обвързани с конкретни дати и места. Не ù беше никак трудно да помни разните дати в историята. Не че си поставяше за цел да ги наизусти; но схванеше ли веднъж връзката на дадено събитие с времето, през което се е случило, както и с предхождащите и последвалите го събития, датата изплуваше автоматично в паметта ù. Както в прогимназията, така и в гимназията винаги бе изкарвала отлични оценки на изпитите по история. И много се учудваше, когато чуеше някой да казва, че не му се удава да помни разните дати. Как може нещо толкова просто да затрудни някого?

 

Аомаме беше истинското ù име. Дядо ù по бащина линия бе от някакво планинско градче или селце в префектура Фукушима, където живеели неколцина със същото име, а то се изписваше с йероглифите, които означаваха и "зелен грах", и се произнасяше със същите четири срички "А-о-ма-ме". Никога не бе стъпвала там. Когато се родила, баща ù бил вече скъсал връзките си със семейството, майка ù – с нейното, така че никога не бе виждала своите баби и дядовци. Не пътуваше често, но в редките случаи, когато отсядаше в непознат голям или малък град, задължително отваряше телефонния указател в хотела да види колко души с името Аомаме живеят в района. До този момент не бе открила нито един и след всеки неуспешен опит се чувстваше като самотен корабокрушенец насред океана.

Винаги се притесняваше, когато трябваше да си казва името. Понеже в мига, в който то се отронеше от устните ù, другият ù хвърляше недоумяващ или объркан поглед:

– Госпожица Аомаме?

– Да. Точно като "зелен грах".

Работодателите ù я бяха накарали да си отпечата визитки, от което нещата станаха още по-зле. Хората се стягаха при вида на картичката ù, сякаш им връчваше неприятна новина. Когато си казваше името по телефона, често дочуваше потиснат смях. Щом споменеха името ù в приемната на някой лекар или обществена служба, всички вдигаха глава да видят как изглежда някой, чието име е "зелен грах".

Имаше хора, които объркваха наименованието на растението и ù викаха "Едамаме" или "Сорамаме", което я принуждаваше да ги поправя тактично: "Не, не съм нито соя, нито бакла, макар че почти познахте. Грах съм – Аомаме." Колко пъти през тридесетгодишния си живот бе слушала едни и същи забележки, едни и същи изтъркани шеги с името ù. Животът ми щеше да е съвсем друг, ако не се бях родила с това си име. Ако имах най-обикновено име като Сато, Танака или Сузуки, сигурно щях да живея по-спокойно и да прощавам по-лесно на хората. Може би.


Аомаме слушаше музиката със затворени очи и оставяше прекрасния унисон на духовата секция да попие в мозъка ù. И точно в този момент ù мина през ум, че качеството на звука е прекалено добро за обикновено радио в такси. Понеже, макар и тих, звукът се отличаваше с истинска дълбочина и ясни обертонове. Отвори очи и се приведе напред да разгледа монтирания в таблото стереодек. Устройството притежаваше горд черен блясък. Не успя да разчете марката, но явно имаше висококачествени параметри и сумати копчета и клавиши; зелените цифри с честотата на станцията се различаваха отчетливо на фона на черното екранче. Нещо съвсем необичайно за най-обикновено улично такси.

Огледа и вътрешността на автомобила. Обсебилите я мисли не ù бяха дали възможност да забележи, че и самото такси никак не е обичайно. Качеството на тапицерията си личеше, а и седалката бе изключително удобна. Но най-вече бе тихо. Изглежда, колата бе обезшумена с допълнителна звукоизолация, до съвършенството на звукозаписно студио. Вероятно шофьорът бе и собственик на таксито. Много такива собственици водачи не жалеха средства за поддръжката на автомобила си. Без да движи глава, Аомаме затърси с очи табелката с името на таксиджията, но не го откри. От друга страна, нямаше и вид на незаконно такси без разрешително. Оборудвано бе със стандартен таксиметров апарат, който цъкаше по нормалната тарифа. 2150 йени дотук. Все пак странно, че никъде не виждаше табелката с името на водача.

mura

 

– Прекрасна кола – проговори Аомаме на шофьорския гръб. – Страшно тиха. Каква марка е?

– Лимузина тойота краун роял – произнесе отчетливо водачът.

– Музиката звучи чудесно.

– Много тиха кола е. Затова я и избрах. Тойота са една от водещите фирми в света по отношение на шумоизолацията.

Аомаме кимна и пак се облегна назад. Притесняваше я нещо в изказа на шофьора – сякаш не доизказваше нещо важно. Да вземем за пример (един от многото) мисълта му за безупречната шумоизолация; човек можеше да си помисли, че тойотите имат и някакви други характеристики, които обаче съвсем не са безупречни. На всичко отгоре в края на всяко свое изречение онзи оставяше някаква дребна, но значеща нещо бучица тишина. И бучицата увисваше в ограниченото пространство в колата като въображаемо миниатюрно облаче, което създаваше у Аомаме едно особено чувство за нестабилност.

– Наистина е много тиха кола – обяви Аомаме в желанието си да прокуди облачето. – А и стереодекът е много внушителен.

– Именно въз основа на качеството му взех решението си да го закупя – каза шофьорът с тона на щабен офицер от запаса, описващ някогашен свой военен успех. – След като прекарвам толкова часове тук, поне саундът да е максимално добър. А и...

 

Аомаме зачака да чуе онова, което щеше да последва, но не последва нищо. Отново затвори очи и се съсредоточи върху музиката. Нямаше никаква представа що за личност е бил този Яначек, но бе съвсем сигурна, че никога не си е представял как някой ще слуша творбата му в обезшумена лимузина тойота краун роял насред задръстване по градската високоскоростна магистрала в Токио през 1984 г. И все пак, чудеше се Аомаме, как така разпознах мигновено "Симфониетата" на Яначек? И откъде знам, че е създадена през 1926 година? Не беше почитателка на класическата музика, нямаше и никакви лични спомени, свързани с Яначек, но щом чу първите тактове, всичките ù знания за творбата ù се явиха като по рефлекс, като ято птици, влетели през отворения прозорец. Музиката ù създаде странно, болезнено усещане. Не ставаше дума за болка или неприятно чувство, а за усещане, че сякаш ù изтръгват физически всички елементи от тялото. Аомаме не можеше да си обясни какво става. Нима това необяснимо чувство идва от самата "Симфониета"?

– Яначек – каза полусъзнателно Аомаме, като че искаше да си върне думата в мига, в който бе излетяла от устните ù.

– Казахте ли нещо, госпожо?

– Яначек. Авторът на музиката.

– Не съм го чувал.

– Чешки композитор.

– Бре-бре! – рече водачът, очевидно впечатлен.

– Това такси ваше ли е? – попита Аомаме с надеждата да смени темата.

– Да – отвърна шофьорът. И след кратка пауза добави: – Изцяло мое. Второто ми е.

– Страшно удобни седалки.

– Благодаря, госпожо. – И като извърна леко глава към нея, попита: – Бързате ли, между другото?

– Имам среща в Шибуя. Затова ви помолих да минете по високоскоростната магистрала.

– В колко ви е срещата?

– В 4:30 – отвърна Аомаме.

– Ами то стана 3:45. Няма начин да успеем.

– Толкова ли е сериозно задръстването?

– Напред май има някаква сериозна катастрофа. Това, днешното, не е обичайно задръстване. От доста време не сме помръднали изобщо.

 

Стана ù любопитно, че шофьорът не слушаше бюлетините за пътната обстановка по радиото. Движението по високоскоростната магистрала се бе затапило. Редно бе да се включи на вълната на специалната таксиметрова радиостанция, за да чуе последните новини.

– Вие и без информация по радиото ли познавате кога е катастрофа? – попита Аомаме.

– На тия по радиото не им вярвам – отговори с глух глас шофьорът. – Половината време лъжат. Пътната корпорация пуска само онези данни, които ù отърват. За да знае точно какво става в момента, човек трябва да разчита на собственото си зрение и преценка.

– И вашата преценка ви подсказва, че тепърва ще висим тук?

– Още куп време – кимна шофьорът. – Гаранция давам. Затапи ли се веднъж така, високоскоростната магистрала става истински ад. Много ли ви е важна срещата?

Аомаме се позамисли, преди да отговори:

– Много. Ще ме чака един клиент.

– Жалко. Май няма начин да стигнем навреме.

Водачът развъртя глава, като да се отърси от схващане в раменете. Бръчките по тила му се размърдаха като някакво праисторическо същество. Докато наблюдаваше полусъзнателно движението му, Аомаме изведнъж се сети за острия предмет на дъното на окачената през рамото ù чанта. И дланите ù се поизпотиха.

– Какво бихте ме посъветвали да направя? – попита.

– Тук, на естакадата, нищо не можете да направите... поне докато не стигнем до следващия изход. Ако бяхме долу, на улично ниво, щях да ви предложа да слезете от таксито и да вземете метрото.

– Кой е следващият изход?

– Икеджири. Но се съмнявам, че ще стигнем там преди залез-слънце.

Залез-слънце ли? Аомаме се опита да си се представи залостена в това такси до мрак. Още свиреха Яначек. На преден план изпъкнаха приглушени струнни инструменти, сякаш за да утешат нарасналото ù безпокойство. Предишното болезнено чувство почти бе изчезнало. На какво ли можеше да се дължи?

 

mura3   фотография © Misha Mar

 

Аомаме се бе качила близо до Кинута и каза на шофьора да хване високоскоростната естакада от Йога. В началото трафикът се движеше гладко, но точно пред Сангенджая спряха и оттогава почти не бяха мръднали. Движението по напускащото града платно беше нормално. Трагично задръстено бе само платното, водещо към центъра на Токио. Да се задръсти това платно на високоскоростна магистрала номер 3 в три следобед не бе нормално и тъкмо затова Аомаме бе казала на шофьора да мине оттам.

– На високоскоростната магистрала апаратът не отчита престой – каза водачът по посока на огледалото за обратно виждане. – Така че не се притеснявайте за сметката. Но пък сигурно ви е важно да стигнете навреме за срещата си, а?

– Да, разбира се. Но не мога нищо да направя, нали?

Хвърли ù кратък поглед в огледалото. Мъжът носеше бледи слънчеви очила. И при ъгъла, под който падаше светлината, Аомаме не успя да разчете изражението му.

– Абе, колкото до начин – все ще се намери. Оттук можете да хванете метрото до Шибуя, но ще се наложи да предприемете нещо... крайно.

– В какъв смисъл крайно?

– Нещо, което не бих ви посъветвал открито да предприемате.

Аомаме нищо не каза. Но с присвити очи зачака да чуе по-нататък.

– Погледнете напред. Виждате ли аварийната отбивка току пред нас? – посочи с пръст. – Ей там, до рекламата на бензиностанциите "Есо".

Аомаме впери поглед през предното стъкло, докато в един момент взе да различава вляво от двете пътни ленти разширение за отбиване на аварирали коли. Естакадата нямаше банкет, но в замяна на това имаше през известни интервали такива аварийни разширения, откъдето човек можеше да се обади от жълтите аварийни телефони в управлението на "Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън". Въпросната отбивка в момента бе свободна. Върху една от сградите оттатък насрещното платно бе монтиран голям билборд с реклама на "Есо", изобразяваща усмихнат тигър с ръкохватка на бензинова помпа в лапата си.

– Да ви кажа под секрет, от отбивката има стълба до нивото на улицата долу. За евакуиране на хора при пожар или земетресение. Ползват я най-вече работниците по поддръжката. Ако слезете долу, ще се озовете непосредствено до станция на метрото по линията Токю. А оттам до Шибуя се стига за нула време.

 

mura2   фотография © Misha Mar

 

– Не знаех, че високоскоростните градски магистрали имат аварийни стълби – каза Аомаме.

– Малцина ги знаят.

– Няма ли обаче да загазя, ако ме хванат да ползвам такава стълба, без да има истинска авария?

Водачът се замисли за секунда, после каза:

– Съмнявам се. Не знам целия правилник на корпорацията, но пък и вие никому няма да пречите. Най-вероятно ще се направят, че не са ви видели, не мислите ли? А и надали хората им наблюдават всеки изход. "Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън" е прочута с огромния си персонал, но са малко онези, които действително работят нещо.

– Що за стълба е това?

– Хм. Нещо като противопожарна стълба. Като ония, дето ги има от задната страна на много сгради. Не е никак опасна, бих казал. Висока е колкото три етажа, да речем, и просто слизате по нея. На входа ù има преграда, но не е кой знае колко висока. Човек лесно ще я прескочи, стига да иска.

– Вие слизали ли сте някога по такава стълба?

Вместо отговор водачът пусна лека усмивка по посока на огледалото за обратно виждане – усмивка, която можеше всякак да се изтълкува.

 

mura4

 

 

1q84    1Q84, книга 1 (превод Венцислав К. Венков, 416 стр, цена 16 лв, издателство Колибри) e в книжарниците

 

Сряда, 05 Септември 2012г. 10:15ч.

Размерите на трагедията

Публикувана в Литература

Размерът винаги има значение. Особено за една трагедия. В клиничния случай на тромпетиста Рамон-Мария – главният герой във втория роман Размерите на трагедията (откъс от него четете по-долу) на каталунския писател Ким Монзò – трагедията започва след дългоочаквана страстна нощ, в която Рамон-Мария стига до състояние на перманентна ерекция. Тази сексуална аномалия, обаче, се оказва симптом на смъртоносна болест, което спаружва живота на Рамон-Мария почти толкова, колкото ненавистта, която изпитва към него доведената му дъщеря Ана-Франсиска. Използвайки умело клишетата, абсурдите и цинизма на съвременния свят, майсторът на късия разказ Монзò, изгражда шарена фарсова картинка, в която трагично и комично, лирично и перверзно се преплитат почти като във филм на Алмодовар – може да се убедите при срещата наживо с Ким Монзò на 13 септември в Институт Сервантес.

 

 

Келнерът се усмихна; прокара плавно дясната си ръка по ръба на бележника, който държеше с лявата, и каза:

– За десерт имаме ябълков пай, лимонов мус, кокосов пай, шоколадова торта, пъпешов пай, еклери. От пресните плодове имаме...

– Аз май ще си взема пъпешов пай – каза с усмивка на уста Мария-Еухения.

Келнерът отбеляза поръчката в бележника и без да вдига глава, погледна към Рамон-Мария, който все още се двоумеше. Затрудняваше се да си избере; така беше всеки път, когато келнерът декламираше съдържанието на менюто, вместо то да е написано. Не се сети навреме да си поиска меню и за десертите – както бе постъпил с предястието и с основното ястие, а и с виното, – преди онзи да е започнал да ги изрежда едно по едно. Недоумяваше защо, стигнеше ли се до десерта, в заведенията твърде често не даваха менюто, а предпочитаха да го изговорят. Та и този келнер сега декламираше менюто скорострелно като човек, който си знае репликите наизуст, а Рамон-Мария, вместо да го слуша, разсъждаваше върху въпросната закономерност с десертите; затова не успя да ги запомни и се наложи да моли келнера отново да ги изрежда. Последният се усмихна, погледна така, сякаш и през ум не му минаваше, че клиентът може би капризничи с едничката цел да го будалка, и подхвана отново:

– Значи, имаме ябълков пай, кокосов пай, шоколадова торта, пъпешов пай, лимонов мус, круши с шоколадов сос, еклери...

– Круши с шоколадов сос ли? – прекъсна го жената, повдигайки вежди.

– Да.

– Преди малко пропуснахте да ги споменете.

– Желаете ли круши с шоколадов сос вместо пъпешов пай? Да сменя ли поръчката?

– Не. Да остане пъпешов пай.

Рамон-Мария усети горчивина в устата: леко оригване се надигна в гърлото му откъм жлъчката. Потърка очи. Пареха му. Келнерът стоеше и чакаше. Клиентът нареди: да бъдат еклери. Келнерът със задоволство отбеляза поръчката в бележника.

– Да, и още една бутилка шампанско, моля – добави Рамон-Мария на отдалечаващия се келнер, който забави крачка, обърна се и с леко кимване на глава потвърди, че е чул. Мария-Еухения се усмихна с известен укор в погледа.

– Поръчваш още една бутилка?! – прошепна тя, когато келнерът се беше вече отдалечил. – Ще се напием така.

 

За да измие жлъчния вкус в устата си, Рамон-Мария доизпи шампанското от чашата. Извади носна кърпа от задния джоб на панталона си, сложи я на челото, разкопча си ризата и започна да бърше потта си пред едно от огледалата. Не можеше да се каже, че е слаб, напротив: беше по-скоро пълен и имаше едни такива месести уши, които приличаха на кучешки и особено сега лъщяха от мазнина, а когато дъвчеше, помръдваха нагоре-надолу. Косата му беше толкова късо подстригана, че навикът, дето го имаше, да заравя постоянно пръсти в косата си и да я приглажда назад, беше безсмислен, дори безполезен. От доста време вече се чувстваше пиян. И нищо чудно, като се има предвид, че на всяка изпита от Мария-Еухения чаша съответстваха три негови. Жената тепърва започваше да се опиянява и да заглежда сътрапезника си с големи, искрящи очи, а той недоумяваше дали да дири в тях сянка на страст. Прехапа долната си устна и за първи път от началото на вечерта се осмели да си помисли, че страстта вероятно присъства.

 

Няколко седмици подред Рамон-Мария методично и бавно бе скъсявал дистанцията между себе си и Мария-Еухения, бе пускал едни намеци, тънки-тънки (както му се струваше), та чак някои от тях недоловими. И ето най-сетне бяха останали насаме, двамата, на вечеря. Тя седеше срещу него, от другата страна на масата, и чак не му се вярваше. Доста старания и умения щяха да са му нужни, за да доведе нещата до успешен край. Понякога го осеняваше мисълта, че помислите на Мария-Еухения са като неговите и затова се е съгласила да излязат. Често се случваше така. На моменти пък му се струваше, че в намеренията ù влизаше само вечеря и нищо повече, без продължение. И това често се случваше. Щеше ли да има достатъчно смелост? Глождеше го такова съмнение, но не защото имаше себе си за малодушен, а защото, откакто се бе споминала Роса-Маргарида преди година, флиртовете бяха станали такава рядкост в ежедневието му, че сякаш бе отвикнал, сякаш бе забравил как се правят такива неща. Затова сега не беше сигурен как трябва да подхожда в различните моменти от вечерта; затова не знаеше как да тълкува усмивките, които му отправяше събеседничката, нито как да надвива тягостното мълчание, което се настаняваше от време на време помежду им. Липсваше му практика.

 

tragedy

 

Неведнъж си представи как пъха ръка под полата на Мария-Еухения, как гали бедрата ù – тези нейни фантастични бедра, които, поразкрачени, владееха фасадата на театъра в мащаб 5:1; поразкрачени, понеже входът на театъра минаваше точно отдолу им, по средата. При мисълта как тия бедра се трият под масата в неговите, лицето му поруменяваше. А това от години не бе му се случвало. Глътна наведнъж първата чаша от втората бутилка шампанско, само и само да потуши смущението. А Мария-Еухения се разсмя. Когато се смееше, в крайчеца на очите ù се оформяха тънки бръчици, които в тоя момент му изглеждаха особено приканващи.

 

Харесваше му мисълта, че всяка бръчица бе следа от нещо изживяно, мъдрост, спомен. Видът на зрялата жена пред него не го тласкаше към мечтания за гладката свежа кожа на някоя по-млада девойка, а напротив, подхранваше желанието му още повече. Във всяка гънка от тялото й се спотайваха (така му се виждаше на Рамон-Мария през стените на чашата) сто хиляди вкуса, сто хиляди следи от сто хиляди притежавани любови. В каква заблуда тънеха всички ония мъже, които с напредването на възрастта започваха да заглеждат все по-млади жени. Защото жената в зряла възраст, смяташе Рамон-Мария, беше като добре отлежал кашкавал. Гадничко се получи това сравнение с кашкавала. Захвана да пълни чашите и на двама им за пореден път (тази на Мария-Еухения беше празна) и да умува за подходяща тема за разговор.

 

Сметката беше платена и Рамон-Мария вече ставаше от масата, когато отдалече някакъв глас изкънтя като камбана, произнасяйки името му. Една сияеща физиономия от ъглова маса в дъното на салона бе вперила поглед в него и го поздравяваше. Беше Жил-Еудалд, който оживено ръкомахаше и се готвеше да тръгне към Рамон-Мария, като бършеше устни със салфетка. Той се обърна към Мария-Еухения; обясни ù, че ръкомахащият е негов познат (след като го каза, веднага осъзна колко очевидно бе това), но не знаеше дали да я покани да го придружи до масата, или да изчака онзи да се приближи до тях. Междувременно видя, че жената с Жил-Еудалд остана на мястото си, и това му даде повод да постъпи по същия начин. Извини се на Мария-Еухения и се упъти към познатия си. Срещнаха се по средата и се спряха между две маси (на едната седяха мъж и жена, които, сплели ръце, се гледаха безмълвно в очите; на другата – двама едри мъже, които дискутираха високо на тема недвижими имоти).

 

Рамон-Мария и Жил-Еудалд се здрависаха. Явно подразнени от близостта на Рамон-Мария и Жил-Еудалд до масата им, двамата с недвижимите имоти поотместиха столовете си. Жил-Еудалд хвана Рамон-Мария за лакътя и го поведе към своята маса в ъгъла, над която се спускаше от тавана медно котле с цветя. Рамон-Мария се здрависа с жената, а тя в отговор (очевидно здрависването не беше достатъчно) го придърпа надолу, така че да си разменят целувки. Получиха се целувки във въздуха на сантиметри от бузата.

– Понапълнял ли е? – зададе на Жил-Еудалд въпрос жената. – Или така ми се струва? Вижда ми се променен.

– Вие сте отслабнали, затова така ви се струва – послъга Рамон-Мария, който току-що бе разпознал жената пред себе си.

Тя разтегна устни в знак на благодарност. И отбеляза, че не са се виждали от сумати време. Наистина отдавна не се бяха виждали. Рамон-Мария изследваше с поглед Жил-Еудалд: очилата му бяха леко запотени, а на главата му (в момента го забелязваше) имаше повече коса отпреди. Винаги ли бе имал толкова коса? Или носеше перука? А може и да си бе присадил коса? Двамата поканиха Рамон-Мария да се присъедини към тях. Той обаче им посочи масата си и отклони поканата: чакат го, няма как. Жил-Еудалд и госпожата (Катерина: отведнъж се сети за името ù) току поглеждаха към Мария-Еухения, която вече беше на изхода и си обличаше палтото, обслужвана от гардеробиерката. Май не трябваше да я оставя сама, помисли си Рамон-Мария, редно беше да я вземе със себе си; а сега трябваше да е на изхода с нея и да даде бакшиш на гардеробиерката. Жил-Еудалд обаче искаше да узнае как вървят нещата при Рамон-Мария, как върви животът му. И жената от своя страна му зададе въпрос – дали често посещава този ресторант. Не дочака отговор, а побърза да разясни, че те двамата с Жил-Еудалд били сред честите посетители, като отбеляза веднага след това превъзходните качества на някои ястия. Жил-Еудалд се поинтересува от състоянието на Рамон-Мария и дали е успял да се съвземе; имаше предвид финансово. А в гърлото на Рамон-Мария се надигна поредният жлъчен пристъп и се наложи да отговори на познатия си само с едно "пхъ". Не, според Жил-Еудалд, Рамон-Мария съвсем нямаше вид на човек, съвзел се напълно след финансовия удар. Рамон-Мария реагира единствено с поклащане на глава, без да го вълнува как точно ще се изтълкува жестът му – като потвърждение или като отрицание.

 

Лицето на Жил-Еудалд доби трагичен израз (жената, на чието лице дотогава блуждаеше неутрална усмивка, последва приятеля си и скри усмивката); колко жалко, че се бе случило така, изрази съчувствие той към Рамон-Мария, лош късмет, непредвидим, непонятен; започна да го уверява, че през всичките години, прекарани на борсата, плачевна ситуация като онази не била се случвала. Сетне сложи ръка на рамото му и му напомни, че други са се оказали дори по-ощетени от него, както и това, че самият той, Жил-Еудалд, едва започвал да надига глава. Сетне обясни, че има друг адрес; извади портфейла си, измъкна отвътре визитна картичка от едно тесте и му я подаде. Рамон-Мария тутакси забеляза, че новият адрес на Жил-Еудалд беше по-тузарски от предишния. Пъхна визитката в джоба на сакото си. Катерина в това време посочи Мария-Еухения, която, горкичката, както изтърси тя, отдавна стояла и чакала приятеля си да приключи разговора; по-добре нека я повика да се присъедини към тях, посъветва го тя. Но Рамон-Мария се извини: време беше да си тръгват. Подаде ръка и на двамата, размени още една-две формални целувки с госпожата и се завърна при Мария-Еухения. Тя наистина стоеше на изхода и го чакаше на сладки приказки с гардеробиерката, която държеше в ръка палтото на Рамон-Мария.

Щом ги доближи, двете мигом млъкнаха. Гардеробиерката му подържа палтото; Мария-Еухения го хвана под ръка. Толкова накриво бе облякъл палтото си, че една от подплънките на раменете му се беше подгънала и разместила. Опита се да я намести с ръка, но безуспешно; избута я настрани с такъв замах, че без малко да изгуби равновесие и да се строполи на земята. Погледът на Мария-Еухения беше вперен в театралните афиши; гледаше себе си на снимките.

 

theatre

 

За миг Рамон-Мария изпита смътно объркване: как се бяха озовали отново в театъра, пред входа, в този късен час, когато светлините вече бледнееха и решетките бяха спуснати; но се опомни: сети се, че с Мария-Еухения бяха решили за по-сигурно да посетят скъпия ресторант в близост до театъра – защото щеше да е късно след представлението; ресторантът беше и близо до театъра, и беше скъп (току-виж изборът очарова Мария-Еухения, си помисли Рамон-Мария в началото). А пък и беше от малкото ресторанти с работеща кухня по това време на вечерта. Рамон-Мария стоеше до Мария-Еухения, също вторачен в една нейна снимка, на която тя бе полугола – с кичур златисти пера, по една мидичка върху зърната на гърдите и с едно сърце от бронз на венериния хълм. Понечи да каже нещо (понеже си въобразяваше, че знае какво точно да каже), ала едва отворил уста, цялата му словоохотливост се изпари. Жлъчна киселина отново се качи в гърлото му. Мария-Еухения стоеше до него също безмълвна и тишината помежду им ставаше все по-непроницаема.

 

Дали не е момент за неприлично предложение, се чудеше Рамон-Мария. Ако е, кой следва да го направи – той ли? А защо той, а не тя? Ако той трябва да направи стъпката, докъде му бе позволено да стигне?

– Какво ще правим? – промълви той най-накрая.

Мария-Еухения го погледна. Стори му се, че долови сянка от противоречие върху лицето на жената – блясъкът в очите ù не съответстваше някак на устните, които издаваха безучастност. Не можеше да разбере дали е налучкал въпроса. Очите на жената го приканваха да зареже заобикалките и да мине направо към неприличното предложение. Ала устните ù... ако трябваше да съди по тях, тогава беше по-добре просто да ù предложи да я изпрати. И да види после накъде вървят нещата.

– Има ли някой у вас? – изпревари го обаче Мария-Еухения.

Тоя въпрос от упор го смути. Тръгнаха нататък. На директния въпрос Рамон-Мария отвърна, че е твърде вероятно доведената му дъщеря да си е у дома. Бе мечтал за този миг през цялото време, докато траеше вечерята (в предишните дни също, откакто се бяха уговорили за среща, та и преди това): бе мечтал за мига, в който, ако всичко вървеше гладко, двамата щяха да стигнат до въпроса "у вас или у нас". Не бе успял напълно да си обясни защо той, а не тя да прояви инициатива, но в предварителните му представи въпросът така или иначе неизменно излизаше от неговата уста. Ето че сега Мария-Еухения засегна темата и той се почувства неподготвен, а и (изведнъж усети) много пиян. Кафе. Ако можеше да изпие едно кафе, да се свести от опиянението... Стигнаха до някакъв бар, предложи да влязат. Тя прие. И си поръча бренди. За себе си той поиска да поръча кафе, но се въздържа. Не беше ли все пак едно питие по-добрият вариант от кафето? Вероятно му пречеше не опиянението, а фактът, че бе стигнал до един предел, след който сетивата му се притъпяваха. Все пак се спря на кафето.

Мария-Еухения пиеше своето бренди (Рамон-Мария недоумяваше защо го нарича бренди, а не коняк, каквото си беше) бавно и пестеливо. Докато той изгълта кафето си на две глътки. И понеже Мария-Еухения бе изпила едва половината от брендито (не, това "бренди" вместо "коняк" определено го дразнеше), той си поръча ром с кола, за да не седи, без да консумира. Келнерът заменяше един празен бидон от бира с пълен. След като приключи, обслужи Рамон-Мария и му сервира питието. Минути по-късно чашата на Мария-Еухения бе вече празна. Той пък беше преполовил своята. За да не стои, без да пие, тя си поръча второ бренди. И тъй нататък.

 

doors

 

Докато изкачваше стълбите до апартамента на Мария-Еухения, Рамон-Мария се чувстваше като в калейдоскоп, съвсем пиян, както си беше: пред очите му се виеше една спирала от врати, които бяха лакирани и поради това изглеждаха като пластмасови. Накъдето и да обърнеше поглед, навред имаше безброй лъскави врати с малки, кръгли и зарешетени шпионки. Рамон-Мария отказа да ползва асансьора (по каква причина – нито тя, нито той помнеше) и това негово решение предизвика бурен смях у жената – смях, който би бил оправдан само ако се приемеше като жест за разчупване на леда. Иначе не. Мария-Еухения извади ключа от портмонето си, насочи го към ключалката, но сетне размисли, обърна се към Рамон-Мария и го целуна с такава страст, че без малко да му откъсне горната устна. Отблизо очите ù наподобяваха море от светлини, нощен океан с корабокрушение, със спасителни лодки, които превозваха хора с оранжеви спасителни жилетки... едно цяло, набъбнало от кървави жили, които всеки момент можеха да се пръснат. Зениците ù бяха толкова разширени и толкова трескаво се въртяха в очната орбита, че той едва успяваше да ги различава. Мария-Еухения се обърна към вратата, като този път успя да пъхне ключа в ключалката. Влязоха. Тя закачи палтото си на закачалката. Докато затваряше вратата, Рамон-Мария осъзна, че опиянението, в което се намираше, никак няма да улесни нещата.

 

 

 

razmnatrag3   Размерите на трагедията (превод Елица Попова, 208 стр, цена 12 лв, издателство Колибри) е в книжарниците



monzo  laura j gerlach   Среща-разговор с Ким Монзò и безплатна прожекция на филма Хиляда глупаци (адаптация на режисьора Вентура Понс по едноименната книга на Монзò) – на 13 септември от 18:00 часа в Институт Сервантес

 

Вторник, 28 Август 2012г. 00:24ч.

Да дойдеш на света

Публикувана в Литература

Идването на този свят понякога е също толкова драматично, колкото отиването от него. Италианската актриса и писателка Маргарет Мацантини го знае толкова добре, колкото Джема, героинята от романа ù Да дойдеш на света (откъс от него четете по-долу), го изживява – войната в Босна я дарява със син, но ù отнема неговия баща. Звучи като всяка втора история за любов по време на война, но малките, пъстри детайли (които Мацантини владее така умело) са тези, които правят живота на всеки уникален и редят пъзела на личния Рай и Ад.

 

 

Пътуване на надеждата... остатъчни думи, между многото в края на деня. Прочетох ги в аптеката върху стъклен съд до касата, с процеп да пуснеш пари и снимката на едно дете, залепена със скоч, някое от онези, дето пристигат отдалече, за да им направят операция, наистина пътуване на надеждата. Въртя се в леглото, въздишам звучно. Поглеждам тялото на Джулиано, тежко, неподвижно. Спи в любимата си поза, по гръб, гол до кръста. От време на време леко похъркване се разнася от устата му, все едно кротък звяр разпъжда мушици.

Надежда, мисля си за тази дума, придобиваща очертания в тъмнината. Лицето ù е на малко объркана жена, от онези, влачещи поражението след себе си, но продължаващи да се бъхтят с достойнство. Може би моето, лице на поостаряло момиче, застинало във времето от преданост, от страх.

Излизам на терасата, виждам обичайното. Сградата отсреща, притворените жалузи. Табелата на бара не свети. Градът е затихнал, само останки от далечни шумове. Рим се е унесъл в сън. Спи неговият празник, грижите му. Спят предградията. И папата спи, червените му обувки са празни.

 

Телефонът звъни рано сутринта. Стряскам се от звука, препъвам се по коридора, може би викам, за да изглеждам будна.

– Кой е?

В слушалката има шум, като вятър, промъкващ се между клоните.

– Може ли да говоря с Джема?

Италианският е добър, но думите са прекалено отчетливи.

– Аз съм.

– Джема? Ти ли си, Джема?

– Да.

– Джема...

Повтаря името, а после се засмива. Разпознавам този дрезгав, накъсан смях... връхлита ме отведнъж.

– Гойко...

Прави пауза.

– Да, твоят Гойко.

Като застинала експлозия. Дълга празнина, изпълваща се с отломки.

– Моят Гойко... – заеквам.

– Да, точно той.

Неговият мирис, лицето му, нашите години.

– От месеци опитвам да те открия чрез посолството...

Мислех си за Гойко без повод преди няколко дни на улицата, минаваше едно момче и май приличаше на него.

Говорим малко: „Как си? Какво правиш? Живях няколко години в Париж и сега съм си отново вкъщи...".

– Организират изложба, за да припомнят за обсадата... има фотографии и на Диего.

Студенината от пода пропълзява по краката, спира се на корема.

 

sveta   фотография © Misha Mar

 

– Удава се възможност.

Пак се засмива, както се смееше, не съвсем жизнерадостно, а по-скоро да вдъхне бодрост на онази лека, неизменна тъга.

– Ела.

– Добре, ще си помисля.

– Не трябва да мислиш, трябва да дойдеш.

– Защо?

– Защото животът си отива и ние с него. Помниш ли?

То е ясно, че помня.

– И ни се кикоти като беззъба дърта курва, очакваща последния си клиент...

Стиховете на Гойко... животът като безкрайна балада. Спомням си как попипва носа си, мачка го като восък, докато ги казва, записва ги върху кибритени кутийки, по ръцете си. Гойко е жив, винаги е живял. Внезапно си задавам въпроса как съм могла да се откажа от него през всичкото това време. Защо в живота се случва да се откажем от добрите хора заради другите, които не ни интересуват, не правят нищо добро за нас, само се пречкат в краката ни, покваряват ни с техните лъжи, приучват ни да бъдем зайци?

– Добре, ще дойда.

 

Лепкавата кал на живота се вдига на прах и се понася около мен.

Гойко ликува, крещи от радост.

Имаше прах, когато напуснах Сараево, вдигаше се от ниското, разпръсквана от студения вятър, завихряше се по пътищата, заличаваше подир себе си. Покриваше минаретата, къщите, мъртвите по пазара, погребани под зеленчуците и кинкалерията, затрупани с дървените отломки на хвръкналите сергии.

Питам Гойко защо ми се обажда чак сега, защо чак сега се е затъжил за мен.

– От години тъгувам за теб.

Гласът му се задавя във въздишка. Чува се сякаш поривът на вятъра... или са километрите разстояние.

Внезапно се изплашвам, че връзката ще се разпадне и отново ще настъпи мълчанието, продължило години, сега това ми се струва непоносимо.

Бързо го питам за телефонния му номер. Мобилен, записвам го на къс хартия с прекъсващата химикалка. Би трябвало да взема друга, но се боя да оставя телефона. Шумът е все по-силен. Виждам телефонен кабел, който се скъсва и пада, искрейки... колко съм ги виждала из този изолиран град, увиснали в нищото. Сграбчвам миналото, натискайки върху листа, опасявам се да не го изгубя още веднъж.

– Ще ти се обадя, за да ти кажа кога кацам.

 

Влизам в стаята на Пиетро, ровя из химикалките му, повтарям върху белите следи от цифрите. Пиетро спи, дългите крака се подават извън чаршафа. Мисля онова, за което се сещам винаги, когато го виждам изтегнат: леглото му вече е много късо и трябва да бъде сменено. Вдигам китарата, захвърлена на пода до пантофите. Ще се ядоса, трябва да го придумам да дойде с мен.

Вземам душ и отивам в кухнята при Джулиано. Той е направил кафе.

– Кой се обади?

Не отговарям веднага, очите ми са като лакирани, не помръдват. Под душа усетих кожата си твърда, както едно време, когато се къпех набързо и излизах от къщи с мокра коса.

Казвам му за Гойко и че бих искала да замина.

– Така изведнъж?

Но не изглежда учуден.

– Каза ли на Пиетро?

– Спи.

– Може би трябва да го събудиш.

Нощес брадата му е набола, косите покриват в безпорядък лицето, олисялата част отгоре на главата се вижда повече. През деня е винаги спретнат, градско, казармено, архивно същество. Това безредие е само за мен и все още ми се струва най-хубавата ни страна, ароматна и тайнствена... онази от първите ни дни, когато правехме любов, а после сядахме голи и разрошени да се гледаме. Ние сме мъж и жена, преди шестнайсет години ми помогна на едно военно летище. Когато му припомням, че ми е спасил живота, клати глава, изчервява се, отрича и казва: „Не е вярно, ти и Пиетро спасихте моя".

Лаком е. Възползва се от случая, от изумените ми очи, изяжда още едно парче кекс.

– А после се оплакваш от килата...

– Ти се жалваш, аз съм си добре и така.

Вярно е, той се приема и такъв, затова е толкова приветлив. Надига се, докосва леко едното ми рамо.

– Добре ще е да отидеш.

Прочел е колебание в погледа ми... внезапно в мен се надига страх. Прекалено стремглаво съм се втурнала назад, към онази пламенна младост. Може би само я оплаквам. Студено ми е на врата, трябва да се върна в банята и да си оправя косата със сешоара. Отново съм аз, едно победено момиче на крачка от старостта.

– Трябва да се организирам, да отида в редакцията, не... не знам.

– Знаеш, знаеш.

 

Щял да ми се обади от офиса, като влезе в нета, ще се опита да намери нискотарифни билети. Смее се: „Не вярвам да се е извила опашка за заминаване в Сараево".

Отивам при Пиетро, отварям капаците на прозореца. С рязък жест покрива главата си с чаршафа. Стоя редом до мумия.

Тази година се издължи, прости се с детските си кости, за да се превърне в голяма поклащаща се чапла, още не контролира добре движенията си. Започна да гледа право в земята като златотърсач, да излиза от къщи, без да каже довиждане, да яде изправен пред хладилника. В училище го скъсаха на изпита, глупостта му е обезкуражаваща, не положи и най-малко усилие, последните месеци, вместо да залегне над уроците, се криеше зад своето предизвикващо смях безочие. Обръщам се раздразнено при звука от сепнатото му гласище, търсещо ме само за да претендира и да ме упреква. Къде изчезна онова жално детско гласче, съпровождало ме толкова години? Така добре го разбирах, изглеждаше настроено по моя глас.

Напоследък го съжалявам. Когато спи и лицето му е отпуснато, си представям, че сигурно и на него му липсва онова нежно тяло, разкъсано за няколко месеца от звяра на пубертета, навярно още го търси в съня си. Затова не иска да се събуди.

Навеждам се и издърпвам чаршафа от лицето му, докосвам косите му, станали четинести, избутва ме.

Сега скъсването на изпита му тежи. Сега, когато е лято и излиза с ракетата си за тенис и маратонките номер 43, и се връща ядосан на приятелите си, пухтейки, че не желае повече да ги види, защото следващата година няма да са вече заедно в клас, и според него предателите са те.

– Трябва да говорим.

Сяда в леглото отведнъж, гол до кръста.

– Гладен съм.

 

Затова му говоря в кухнята, докато маже "Нутела" върху бисквитите. Приготвя си малки хапчици, които поглъща една подир друга.

Устата му е омазана, разхвърлял е трохи по масата, отворил е бисквитите зле, пакетът е разкъсан от горе до долу.

Мълча си, не мога да го наставлявам непрестанно. Присъствам безмълвно на пиршеството на сина си, после му казвам за пътуването.

Клати глава.

– И дума да не става, мамче, ще ходиш сама.

– Ще видиш, че Сараево е много красив град.

Засмива се, размахва ръце с дланите към мен, гледа ме със симпатичната си тарикатска физиономия.

– Ама какви ги говориш, мамо! Какъв е този патос, Югославия е отврат, всички го знаят.

Втвърдявам тона, напервам се.

– Вече не се казва Югославия.

Мята в пастта си още едно парче, от него потича шоколадов крем. Събира го с пръст, облизва го.

– Все тая.

– Не е същото.

Понижавам глас, почти го удрям на молба.

– Само седмица, Пиетро, аз и ти... ще се забавляваме.

Поглежда ме, сега погледът му е по-истински.

– И как ще се забавляваме? Какви ги говориш, мамче...

– Ще ходим на плажа, морето там е великолепно.

– Тогава да отидем в Сардиния.

Опитвам се да не рухна, а това идиотче ми говори за Сардиния. Става от масата, позабърсва се. Обръща се с гръб, виждам мъха по тила му.

– Наистина ли не те интересува къде е умрял баща ти?

Пуска чашата в мивката.

– О, я ме остави...

Умолявам го с несигурен, тихичък гласец. Неговият, от детските му години.

– Пиетро... Пиетро.

– Какво искаш?

Изправям се, неволно бутвам кутията с мляко.

– Как така какво искам? Става дума за баща ти!

Повдига рамене, гледа в земята.

– Тази история ми е омръзнала.

 

Тази история е неговата история, нашата история, но той не ще и да я чуе. Като малък беше по-любопитен, имаше повече кураж да задава въпроси. Гледаше този баща момче... снимката на Диего върху хладилника, поддържана от магнит, пожълтяла от кухненските изпарения. Притискаше се в мен, стоеше наблизо. С годините вече престана да пита. Светът му се сви до неговите нужди, до егоистичните постъпки. Не желае да си усложнява живота, да се напряга да мисли. За него бащата е Джулиано, той го водеше на училище и при педиатъра. Той го зашлеви на морето, когато скочи от високото, без отдолу да е достатъчно дълбоко.

Измивам си зъбите, нахлузвам сакото, връщам се в стаята му. Още по слипове, свири си на китарата, притворил очи, перцето проскърцва по струните.

Пътуване на надеждата. Отново си спомням тези думи, попаднали случайно пред очите ми. Мисля си за Пиетро. Надеждата принадлежи на децата. Ние, възрастните, вече сме се надявали и почти винаги сме били губещите.

– Приготви си ръчен багаж, нищо друго.

Не отговаря, само подсвирва.

 

Вече сме в колата, въздухът над Рим е още синкавосин. Пиетро е седнал отзад, сложил е очила "Рей Бан", косите му лъщят от гел.

„Не може да обидиш майка си по този начин", каза му снощи Джулиано. Пиетро се обади на приятеля си Давид, за да му съобщи, че няма да отиде на курса по ветроходство, трябва да замине с мен. Приятелчето сигурно го попита кога се връща. Пиетро свали телефончето от устата и ме попита кога се връщаме.

Погледнах Джулиано. „Скоро", отговорих. „Скоро", повтори Пиетро на приятеля си.

– Връщай се скоро – казва ми Джулиано, докато се целуваме на аерогарата. После прегръща Пиетро, слага ръка на врата му и го притегля към себе си. Пиетро се оставя, навежда глава, потърква я в тази на Джулиано. Стоят няколко секунди така.

– Опичай си акъла.

– Да, татко.

 

Поставям чантата си на лентата и преминаваме от другата страна. Вървим покрай блестящите реклами на "Ланком" и очилата "Прада", колелцата на малкото куфарче се плъзгат в дирята на стъпките ми. Спирам. Връщам се малко назад. Джулиано не си е отишъл, още е там. Гледа ъгъла, зад който сме изчезнали. Краката разкрачени, ръцете в джобовете, като шофьор на такси, очакващ клиент, анонимна фигура в човешката върволица, все едно изгубил самоличността си след нашето тръгване. Лицето му е променено, безлично, мускулите сякаш са се предали. За миг преценявам с каква самота го натоварвам. Вижда ме, живва отведнъж, маха с ръце, накланя се в устрем напред, смее се. Прави ми знак да побързам. Целува ме много пъти отдалече, мърдайки устни в празното.

На борда сме. Китарата на Пиетро заема цяло отделение за ръчен багаж над главите ни. Стюардесата си трае, икономичната класа е почти празна. В бизнес класата обаче няма свободно място. Бизнесмени с маркови вратовръзки, различни от невзрачните, синтетични от едно време. Новите богаташи на Източна Европа, затлъстели на гърба на своите народи. Четат финансовите вестници, сервират им топла храна и пият шампанско.

Идват нашите пластмасови таблички, студени, стегнати. Две резенчета варено-пушена шунка, стерилизирана салата, сладкиш в целофан. Пиетро унищожава, подавам и моята табличка. Вика стюардесата, пита за още хляб на не лош английски. Наистина съм учудена. Усмихва й се. Тази сутрин е прекрасен, очите му блестят като две малки моренца.

 

adria1

 

Летим над Адриатика. Дъвче и гледа синевата отдолу, аз пък наблюдавам него, очертанията на профила му се разтварят в светлината, проникваща през илюминатора.

Стюардесата се връща с хляба, Пиетро благодари, плътният му глас изглежда по-скоро красив. Майките на неговите приятели ми казват, че е много възпитан, правят ми комплименти. Голям лицемер е този синковец, само с мен се държи зле.

Отхапва от сладкиша, маслено правоъгълниче, покрито с глазура. Не му харесва, предлага ми го.

– Искаш ли?

Струва му се естествено аз да дояждам неговите остатъци.

– Не, благодаря.

Държи това омаслено нещо, разтапящо се в ръката му.

– Не го искам.

– Тогава го остави.

Взема празните таблички от храната, изядена от него, и ги слага пред мен. Вдига своята масичка, опъва колене напред. Слага си слушалките и потъва в седалката. Хвърля ми едно око.

– Изглеждаш ми вдетинена.

 

Вярно, малко съм изкукала. Докато се качвахме, редувах моменти на прояснение и динамизъм, присъщи на опитна пътешественичка, с мигове на пълна апатия. Струваше ми се, че съм изгубила бордните карти, че няма да открия изхода. Пиетро обаче гледаше наоколо с острия поглед на рис, изучаващ света. Въобще не му пукаше, че може да съм забутала някъде бордните карти. Остави ме да се потя сама и да ровя в чантата.

„Ами да се връщаме вкъщи", каза малко преди да открия онези две парчета хартия и да отговоря: „Върви".

При проверките се правеше на кретен, досадно му беше, че един от служителите пъхна пръсти в китарата. Обясних му, че си върши работата. За стотен път чух: „Пълно е с досадници". После, докато крачехме към подвижния ръкав, каза, че това са простотии и че е повече от лесно да минеш през контролите, въоръжен до зъби. Като читател на комикси ме съсипа с догадките си за всички възможни скривалища на ножове и вилици, задигнати от закусвалните на самообслужване. Попитах го взел ли си е книга за четене. Отговори, че от момента, в който са го скъсали, е зарязал книгите за ваканцията. „Почивам си", каза.

Качвайки се вътре, установи, че самолетът е стар, компаниите от Източна Европа купуват изхвърлените машини на другите превозвачи. Самолети, които падат. „Ще свършим в Ютюб", предвиди. Помислих си: „Защо ли го взех? Ще ме подлуди".

 

 

 

dadoideshnasv3 Да дойдеш на света (превод Иво Йонков, 536 стр, цена 16 лв, издателство Колибри) е в книжарниците от 3 септември 

 

онлайн