Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (168)

Вторник, 28 Август 2012г. 00:24ч.

Да дойдеш на света

Публикувана в Литература

Идването на този свят понякога е също толкова драматично, колкото отиването от него. Италианската актриса и писателка Маргарет Мацантини го знае толкова добре, колкото Джема, героинята от романа ù Да дойдеш на света (откъс от него четете по-долу), го изживява – войната в Босна я дарява със син, но ù отнема неговия баща. Звучи като всяка втора история за любов по време на война, но малките, пъстри детайли (които Мацантини владее така умело) са тези, които правят живота на всеки уникален и редят пъзела на личния Рай и Ад.

 

 

Пътуване на надеждата... остатъчни думи, между многото в края на деня. Прочетох ги в аптеката върху стъклен съд до касата, с процеп да пуснеш пари и снимката на едно дете, залепена със скоч, някое от онези, дето пристигат отдалече, за да им направят операция, наистина пътуване на надеждата. Въртя се в леглото, въздишам звучно. Поглеждам тялото на Джулиано, тежко, неподвижно. Спи в любимата си поза, по гръб, гол до кръста. От време на време леко похъркване се разнася от устата му, все едно кротък звяр разпъжда мушици.

Надежда, мисля си за тази дума, придобиваща очертания в тъмнината. Лицето ù е на малко объркана жена, от онези, влачещи поражението след себе си, но продължаващи да се бъхтят с достойнство. Може би моето, лице на поостаряло момиче, застинало във времето от преданост, от страх.

Излизам на терасата, виждам обичайното. Сградата отсреща, притворените жалузи. Табелата на бара не свети. Градът е затихнал, само останки от далечни шумове. Рим се е унесъл в сън. Спи неговият празник, грижите му. Спят предградията. И папата спи, червените му обувки са празни.

 

Телефонът звъни рано сутринта. Стряскам се от звука, препъвам се по коридора, може би викам, за да изглеждам будна.

– Кой е?

В слушалката има шум, като вятър, промъкващ се между клоните.

– Може ли да говоря с Джема?

Италианският е добър, но думите са прекалено отчетливи.

– Аз съм.

– Джема? Ти ли си, Джема?

– Да.

– Джема...

Повтаря името, а после се засмива. Разпознавам този дрезгав, накъсан смях... връхлита ме отведнъж.

– Гойко...

Прави пауза.

– Да, твоят Гойко.

Като застинала експлозия. Дълга празнина, изпълваща се с отломки.

– Моят Гойко... – заеквам.

– Да, точно той.

Неговият мирис, лицето му, нашите години.

– От месеци опитвам да те открия чрез посолството...

Мислех си за Гойко без повод преди няколко дни на улицата, минаваше едно момче и май приличаше на него.

Говорим малко: „Как си? Какво правиш? Живях няколко години в Париж и сега съм си отново вкъщи...".

– Организират изложба, за да припомнят за обсадата... има фотографии и на Диего.

Студенината от пода пропълзява по краката, спира се на корема.

 

sveta   фотография © Misha Mar

 

– Удава се възможност.

Пак се засмива, както се смееше, не съвсем жизнерадостно, а по-скоро да вдъхне бодрост на онази лека, неизменна тъга.

– Ела.

– Добре, ще си помисля.

– Не трябва да мислиш, трябва да дойдеш.

– Защо?

– Защото животът си отива и ние с него. Помниш ли?

То е ясно, че помня.

– И ни се кикоти като беззъба дърта курва, очакваща последния си клиент...

Стиховете на Гойко... животът като безкрайна балада. Спомням си как попипва носа си, мачка го като восък, докато ги казва, записва ги върху кибритени кутийки, по ръцете си. Гойко е жив, винаги е живял. Внезапно си задавам въпроса как съм могла да се откажа от него през всичкото това време. Защо в живота се случва да се откажем от добрите хора заради другите, които не ни интересуват, не правят нищо добро за нас, само се пречкат в краката ни, покваряват ни с техните лъжи, приучват ни да бъдем зайци?

– Добре, ще дойда.

 

Лепкавата кал на живота се вдига на прах и се понася около мен.

Гойко ликува, крещи от радост.

Имаше прах, когато напуснах Сараево, вдигаше се от ниското, разпръсквана от студения вятър, завихряше се по пътищата, заличаваше подир себе си. Покриваше минаретата, къщите, мъртвите по пазара, погребани под зеленчуците и кинкалерията, затрупани с дървените отломки на хвръкналите сергии.

Питам Гойко защо ми се обажда чак сега, защо чак сега се е затъжил за мен.

– От години тъгувам за теб.

Гласът му се задавя във въздишка. Чува се сякаш поривът на вятъра... или са километрите разстояние.

Внезапно се изплашвам, че връзката ще се разпадне и отново ще настъпи мълчанието, продължило години, сега това ми се струва непоносимо.

Бързо го питам за телефонния му номер. Мобилен, записвам го на къс хартия с прекъсващата химикалка. Би трябвало да взема друга, но се боя да оставя телефона. Шумът е все по-силен. Виждам телефонен кабел, който се скъсва и пада, искрейки... колко съм ги виждала из този изолиран град, увиснали в нищото. Сграбчвам миналото, натискайки върху листа, опасявам се да не го изгубя още веднъж.

– Ще ти се обадя, за да ти кажа кога кацам.

 

Влизам в стаята на Пиетро, ровя из химикалките му, повтарям върху белите следи от цифрите. Пиетро спи, дългите крака се подават извън чаршафа. Мисля онова, за което се сещам винаги, когато го виждам изтегнат: леглото му вече е много късо и трябва да бъде сменено. Вдигам китарата, захвърлена на пода до пантофите. Ще се ядоса, трябва да го придумам да дойде с мен.

Вземам душ и отивам в кухнята при Джулиано. Той е направил кафе.

– Кой се обади?

Не отговарям веднага, очите ми са като лакирани, не помръдват. Под душа усетих кожата си твърда, както едно време, когато се къпех набързо и излизах от къщи с мокра коса.

Казвам му за Гойко и че бих искала да замина.

– Така изведнъж?

Но не изглежда учуден.

– Каза ли на Пиетро?

– Спи.

– Може би трябва да го събудиш.

Нощес брадата му е набола, косите покриват в безпорядък лицето, олисялата част отгоре на главата се вижда повече. През деня е винаги спретнат, градско, казармено, архивно същество. Това безредие е само за мен и все още ми се струва най-хубавата ни страна, ароматна и тайнствена... онази от първите ни дни, когато правехме любов, а после сядахме голи и разрошени да се гледаме. Ние сме мъж и жена, преди шестнайсет години ми помогна на едно военно летище. Когато му припомням, че ми е спасил живота, клати глава, изчервява се, отрича и казва: „Не е вярно, ти и Пиетро спасихте моя".

Лаком е. Възползва се от случая, от изумените ми очи, изяжда още едно парче кекс.

– А после се оплакваш от килата...

– Ти се жалваш, аз съм си добре и така.

Вярно е, той се приема и такъв, затова е толкова приветлив. Надига се, докосва леко едното ми рамо.

– Добре ще е да отидеш.

Прочел е колебание в погледа ми... внезапно в мен се надига страх. Прекалено стремглаво съм се втурнала назад, към онази пламенна младост. Може би само я оплаквам. Студено ми е на врата, трябва да се върна в банята и да си оправя косата със сешоара. Отново съм аз, едно победено момиче на крачка от старостта.

– Трябва да се организирам, да отида в редакцията, не... не знам.

– Знаеш, знаеш.

 

Щял да ми се обади от офиса, като влезе в нета, ще се опита да намери нискотарифни билети. Смее се: „Не вярвам да се е извила опашка за заминаване в Сараево".

Отивам при Пиетро, отварям капаците на прозореца. С рязък жест покрива главата си с чаршафа. Стоя редом до мумия.

Тази година се издължи, прости се с детските си кости, за да се превърне в голяма поклащаща се чапла, още не контролира добре движенията си. Започна да гледа право в земята като златотърсач, да излиза от къщи, без да каже довиждане, да яде изправен пред хладилника. В училище го скъсаха на изпита, глупостта му е обезкуражаваща, не положи и най-малко усилие, последните месеци, вместо да залегне над уроците, се криеше зад своето предизвикващо смях безочие. Обръщам се раздразнено при звука от сепнатото му гласище, търсещо ме само за да претендира и да ме упреква. Къде изчезна онова жално детско гласче, съпровождало ме толкова години? Така добре го разбирах, изглеждаше настроено по моя глас.

Напоследък го съжалявам. Когато спи и лицето му е отпуснато, си представям, че сигурно и на него му липсва онова нежно тяло, разкъсано за няколко месеца от звяра на пубертета, навярно още го търси в съня си. Затова не иска да се събуди.

Навеждам се и издърпвам чаршафа от лицето му, докосвам косите му, станали четинести, избутва ме.

Сега скъсването на изпита му тежи. Сега, когато е лято и излиза с ракетата си за тенис и маратонките номер 43, и се връща ядосан на приятелите си, пухтейки, че не желае повече да ги види, защото следващата година няма да са вече заедно в клас, и според него предателите са те.

– Трябва да говорим.

Сяда в леглото отведнъж, гол до кръста.

– Гладен съм.

 

Затова му говоря в кухнята, докато маже "Нутела" върху бисквитите. Приготвя си малки хапчици, които поглъща една подир друга.

Устата му е омазана, разхвърлял е трохи по масата, отворил е бисквитите зле, пакетът е разкъсан от горе до долу.

Мълча си, не мога да го наставлявам непрестанно. Присъствам безмълвно на пиршеството на сина си, после му казвам за пътуването.

Клати глава.

– И дума да не става, мамче, ще ходиш сама.

– Ще видиш, че Сараево е много красив град.

Засмива се, размахва ръце с дланите към мен, гледа ме със симпатичната си тарикатска физиономия.

– Ама какви ги говориш, мамо! Какъв е този патос, Югославия е отврат, всички го знаят.

Втвърдявам тона, напервам се.

– Вече не се казва Югославия.

Мята в пастта си още едно парче, от него потича шоколадов крем. Събира го с пръст, облизва го.

– Все тая.

– Не е същото.

Понижавам глас, почти го удрям на молба.

– Само седмица, Пиетро, аз и ти... ще се забавляваме.

Поглежда ме, сега погледът му е по-истински.

– И как ще се забавляваме? Какви ги говориш, мамче...

– Ще ходим на плажа, морето там е великолепно.

– Тогава да отидем в Сардиния.

Опитвам се да не рухна, а това идиотче ми говори за Сардиния. Става от масата, позабърсва се. Обръща се с гръб, виждам мъха по тила му.

– Наистина ли не те интересува къде е умрял баща ти?

Пуска чашата в мивката.

– О, я ме остави...

Умолявам го с несигурен, тихичък гласец. Неговият, от детските му години.

– Пиетро... Пиетро.

– Какво искаш?

Изправям се, неволно бутвам кутията с мляко.

– Как така какво искам? Става дума за баща ти!

Повдига рамене, гледа в земята.

– Тази история ми е омръзнала.

 

Тази история е неговата история, нашата история, но той не ще и да я чуе. Като малък беше по-любопитен, имаше повече кураж да задава въпроси. Гледаше този баща момче... снимката на Диего върху хладилника, поддържана от магнит, пожълтяла от кухненските изпарения. Притискаше се в мен, стоеше наблизо. С годините вече престана да пита. Светът му се сви до неговите нужди, до егоистичните постъпки. Не желае да си усложнява живота, да се напряга да мисли. За него бащата е Джулиано, той го водеше на училище и при педиатъра. Той го зашлеви на морето, когато скочи от високото, без отдолу да е достатъчно дълбоко.

Измивам си зъбите, нахлузвам сакото, връщам се в стаята му. Още по слипове, свири си на китарата, притворил очи, перцето проскърцва по струните.

Пътуване на надеждата. Отново си спомням тези думи, попаднали случайно пред очите ми. Мисля си за Пиетро. Надеждата принадлежи на децата. Ние, възрастните, вече сме се надявали и почти винаги сме били губещите.

– Приготви си ръчен багаж, нищо друго.

Не отговаря, само подсвирва.

 

Вече сме в колата, въздухът над Рим е още синкавосин. Пиетро е седнал отзад, сложил е очила "Рей Бан", косите му лъщят от гел.

„Не може да обидиш майка си по този начин", каза му снощи Джулиано. Пиетро се обади на приятеля си Давид, за да му съобщи, че няма да отиде на курса по ветроходство, трябва да замине с мен. Приятелчето сигурно го попита кога се връща. Пиетро свали телефончето от устата и ме попита кога се връщаме.

Погледнах Джулиано. „Скоро", отговорих. „Скоро", повтори Пиетро на приятеля си.

– Връщай се скоро – казва ми Джулиано, докато се целуваме на аерогарата. После прегръща Пиетро, слага ръка на врата му и го притегля към себе си. Пиетро се оставя, навежда глава, потърква я в тази на Джулиано. Стоят няколко секунди така.

– Опичай си акъла.

– Да, татко.

 

Поставям чантата си на лентата и преминаваме от другата страна. Вървим покрай блестящите реклами на "Ланком" и очилата "Прада", колелцата на малкото куфарче се плъзгат в дирята на стъпките ми. Спирам. Връщам се малко назад. Джулиано не си е отишъл, още е там. Гледа ъгъла, зад който сме изчезнали. Краката разкрачени, ръцете в джобовете, като шофьор на такси, очакващ клиент, анонимна фигура в човешката върволица, все едно изгубил самоличността си след нашето тръгване. Лицето му е променено, безлично, мускулите сякаш са се предали. За миг преценявам с каква самота го натоварвам. Вижда ме, живва отведнъж, маха с ръце, накланя се в устрем напред, смее се. Прави ми знак да побързам. Целува ме много пъти отдалече, мърдайки устни в празното.

На борда сме. Китарата на Пиетро заема цяло отделение за ръчен багаж над главите ни. Стюардесата си трае, икономичната класа е почти празна. В бизнес класата обаче няма свободно място. Бизнесмени с маркови вратовръзки, различни от невзрачните, синтетични от едно време. Новите богаташи на Източна Европа, затлъстели на гърба на своите народи. Четат финансовите вестници, сервират им топла храна и пият шампанско.

Идват нашите пластмасови таблички, студени, стегнати. Две резенчета варено-пушена шунка, стерилизирана салата, сладкиш в целофан. Пиетро унищожава, подавам и моята табличка. Вика стюардесата, пита за още хляб на не лош английски. Наистина съм учудена. Усмихва й се. Тази сутрин е прекрасен, очите му блестят като две малки моренца.

 

adria1

 

Летим над Адриатика. Дъвче и гледа синевата отдолу, аз пък наблюдавам него, очертанията на профила му се разтварят в светлината, проникваща през илюминатора.

Стюардесата се връща с хляба, Пиетро благодари, плътният му глас изглежда по-скоро красив. Майките на неговите приятели ми казват, че е много възпитан, правят ми комплименти. Голям лицемер е този синковец, само с мен се държи зле.

Отхапва от сладкиша, маслено правоъгълниче, покрито с глазура. Не му харесва, предлага ми го.

– Искаш ли?

Струва му се естествено аз да дояждам неговите остатъци.

– Не, благодаря.

Държи това омаслено нещо, разтапящо се в ръката му.

– Не го искам.

– Тогава го остави.

Взема празните таблички от храната, изядена от него, и ги слага пред мен. Вдига своята масичка, опъва колене напред. Слага си слушалките и потъва в седалката. Хвърля ми едно око.

– Изглеждаш ми вдетинена.

 

Вярно, малко съм изкукала. Докато се качвахме, редувах моменти на прояснение и динамизъм, присъщи на опитна пътешественичка, с мигове на пълна апатия. Струваше ми се, че съм изгубила бордните карти, че няма да открия изхода. Пиетро обаче гледаше наоколо с острия поглед на рис, изучаващ света. Въобще не му пукаше, че може да съм забутала някъде бордните карти. Остави ме да се потя сама и да ровя в чантата.

„Ами да се връщаме вкъщи", каза малко преди да открия онези две парчета хартия и да отговоря: „Върви".

При проверките се правеше на кретен, досадно му беше, че един от служителите пъхна пръсти в китарата. Обясних му, че си върши работата. За стотен път чух: „Пълно е с досадници". После, докато крачехме към подвижния ръкав, каза, че това са простотии и че е повече от лесно да минеш през контролите, въоръжен до зъби. Като читател на комикси ме съсипа с догадките си за всички възможни скривалища на ножове и вилици, задигнати от закусвалните на самообслужване. Попитах го взел ли си е книга за четене. Отговори, че от момента, в който са го скъсали, е зарязал книгите за ваканцията. „Почивам си", каза.

Качвайки се вътре, установи, че самолетът е стар, компаниите от Източна Европа купуват изхвърлените машини на другите превозвачи. Самолети, които падат. „Ще свършим в Ютюб", предвиди. Помислих си: „Защо ли го взех? Ще ме подлуди".

 

 

 

dadoideshnasv3 Да дойдеш на света (превод Иво Йонков, 536 стр, цена 16 лв, издателство Колибри) е в книжарниците от 3 септември 

 

Понеделник, 30 Юли 2012г. 12:34ч.

Момичето на френския лейтенант

Публикувана в Литература

Някой гледал ли е филмовата класика с титаните Мерил Стрийп и Джеръми Айрънс Момичето на френския лейтенант? Създадена по едноименния роман (откъс от скорошното му издание на български може да прочетете тук) на английския писател Джон Фаулз, драма историята оплита изкусно две епохи (Викторианска Англия на табутата и съвремието ни) и две двойки (Сара/Чарлз и Ана/Майк) в паралелна вселена на емоциите, така, че накрая да се съгласиш: "ква ти еволюция... хората и сърцата им не се променят, различни са само обстоятелствата."

 

                                                                                                                                                           

                                                                                                          Втора глава

През 1851 година в Англия е имало около 8 155 000 жени над десетгодишна възраст срещу 7 600 000 мъже. Тези цифри ясно показват, че макар викторианските девойки да са били предопределени за съпруги и майки, мъжете трудно биха стигнали за всички.

Е. Ройстън Пайк, "Документи за живота на хората през златния викториански век"


Ще разпъна сребристи платна, ще отплавам

към изтока ален,

ще разпъна сребристи платна, ще отплавам

към изтока ален

и любима навярно по мен

ще ридае със вопъл сломен

и любима навярно по мен ще ридае със вопъл

печален...

Народна песен от Западна Англия, "На разходка със Силвия бях"



– Скъпа Тина, вече отдадохме почит на Нептун. Той ще ни прости, ако сега му обърнем гръб.

– Не е особено кавалерско от твоя страна.

– Поясни какво искаш да кажеш, ако обичаш?

– Предполагах, че може би ще се възползваш от тази възможност да ме подържиш по-дълго под ръка, без това да изглежда непристойно.

– Откога станахме толкова предпазливи?

– Тук не е Лондон.

– А Северният полюс, ако не греша.

– Бих искала да отидем до края.

Младият мъж хвърли крадешком отчаян поглед назад към сушата, сякаш я виждаше за последен път, после се обърна и двойката продължи напред по вълнолома.

– Искам освен това да чуя какво си говорихте с татко миналия четвъртък.

– Леля ти успя вече да изкопчи от мен най-големи подробности за тази приятна вечер.

Девойката спря и го погледна в очите.

– Виж какво, Чарлз, можеш да се правиш на много тайнствен с когото си искаш, но нямаш право да бъдеш потаен пред мен.

– Нали трябва да се подготвя за свещеното тайнство на брака, миличка?

– А недодяланите шеги запази за клуба си. – Тя се нацупи и го поведе нататък. – Получих писмо.

– Аха. Така и предполагах. От майка ти ли?

– Знам, че нещо се е случило в разговора ви на чаша портвайн.

 

Направиха още няколко крачки, преди той да отговори. За миг Чарлз сякаш се подвоуми дали да не стане сериозен, но после се отказа.

– Признавам, че дълбокоуважаваният ти баща и аз имахме малък философски спор.

– Постъпил си доста дръзко.

– Смятах, че постъпвам съвсем честно.

– И каква беше темата на разговора ви?

– Баща ти застъпи становището, че Дарвин трябвало да бъде затворен в зоологическата градина. При маймуните. Опитах се да му обясня някои от научните аргументи в подкрепа на Дарвин. Уви, безуспешно. Et voilà tout.

– Как си могъл... нима не знаеш разбиранията на татко!

– Държах се извънредно почтително.

– Което ще рече, че си бил извънредно непоносим.

– Е, той не се въздържа и заяви, че не би допуснал дъщеря му да се омъжи за човек, който се смята за внук на маймуна. След като поразмисли обаче, ще се сети, че в моя случай става дума за титулувана маймуна.

 

Без да спира, тя го погледна, после вървешком извърна глава и сведе очи: характерен жест, когато искаше да покаже, че е разтревожена – в случая от най-голямата пречка, която според нея съществуваше за годежа им. Баща ù беше много богат, но дядо ù се бе занимавал с манифактура, а дядото на Чарлз беше потомствен аристократ. Той се засмя и притисна през ръкавицата ръката ù, леко увиснала на левия му лакът.

– Вече сме се разбрали по този въпрос, мила. Съвсем редно е да се боиш от баща си. Но аз не се женя за него. Освен това забравяш, че се занимавам с наука. Написал съм монография, следователно съм учен. А ако продължаваш да се усмихваш така, ще посвещавам цялото си време на вкаменелостите и няма да отделям нито миг за теб.

– Не възнамерявам да те ревнувам от вкаменелостите. – Тя дяволито замълча. – Стъпваш по тях вече поне от една минута, а дори не си ги удостоил с вниманието си.

Той бързо погледна надолу и рязко приклекна. На места вълноломът беше застлан с плочи, по които имаше отпечатъци от вкаменелости.

– Погледни това! Certhidium portlandium. Този камък сигурно е оолитов варовик от Портланд.

– В чиито каменоломни ще те осъдя да работиш во веки веков... ако моментално не се изправиш. – Той се подчини с усмивка. – Е, видя ли колко съм добра, че те доведох тук?

Погледни!

Тя го заведе до ръба на насипа, където по стълбичка от недоодялани плоски камъни, зазидани в стената, се слизаше към по-тясна площадка.

– Това са същите стъпала, по които Джейн Остин кара Луиза Мъсгроув да падне в романа "Убеждение".

– Колко романтично.

– Тогавашните мъже са обичали романтиката.

– А днешните обичат науката, нали? Е, какво, ще слезем ли по фаталните стъпала?

– На връщане.

Те поеха отново. Едва тогава той съгледа фигурата в края на вълнолома или по-точно осъзна нейния пол.

 

girl1

 

– Боже мой! Помислих, че е някой рибар. Та това е жена!

Ернестина се взря, но нейните сиви, нейните прелестни сиви очи бяха късогледи и тя различи само някакъв тъмен силует.

– Млада ли е?

– Много е далече, за да се разбере.

– Сещам се коя е. Сигурно е клетата Трагедия.

– Каква Трагедия?

– Така я наричат. Едно от прозвищата ѝ.

– А какви са другите?

– Рибарите са ù дали много обидно прозвище.

– Мила ми Тина, недей да...

– Наричат я... Момичето на френския лейтенант.

– Така ли? И дотолкова ли е отритната от обществото, та трябва да прекарва дните си чак там?

– Тя е... малко побъркана. Хайде, да се връщаме. Не искам да се приближавам до нея.

 

Спряха. Той се загледа в черната фигура.

– Любопитен съм. Какъв е този френски лейтенант?

– Мъжът, с когото, както говорят...

– В когото се е влюбила ли?

– По-лошо.

– Значи я е прелъстил и изоставил? Има ли дете?

– Не, мисля, че няма дете. Всичко това са клюки.

– Но какво прави там?

– Казват, че го чакала да се върне.

– Ами... няма ли близки?

– Тя е нещо като прислужница при старата мисис Поултни. Никога не я виждаме, когато ходим на гости, но там живее. Моля те, да се връщаме. Все едно че не съм я видяла.

Той се усмихна.

– Ако се нахвърли върху теб, аз ще те защитя и ще видиш какъв кавалер си имаш.

Те се приближиха към фигурата до дулото. Жената бе свалила бонето си и го държеше в ръка. Косата ù, пригладена силно назад, бе скрита в яката на причудливо на вид черно палто, което приличаше повече на редингот, отколкото на дамска дреха в някоя от модните линии на последните четирийсет години.

Личеше, че и тя не признава кринолина, но очевидно от неведение, а не защото се придържа към най-новия лондонски вкус. Чарлз каза нещо на висок глас, за да я предупреди, че вече не е сама, но тя не се обърна. Двамата продължиха още няколко крачки, докато можаха да видят лицето ù в профил и погледа, прицелен в най-далечната точка на хоризонта.

Нов, по-силен пристъп на вятъра накара Чарлз да прегърне Ернестина през кръста, а жената още по-здраво се вкопчи в дулото. Без сам да знае защо, а може би колкото за да покаже на Ернестина, че дяволът не е толкова черен, щом вятърът поутихна, той пристъпи напред.

– Любезна госпожо, не можем да ви гледаме как стоите тук, без да се тревожим за безопасността ви. Ако духне по...

Тя се обърна и погледна към него или, както се стори на Чарлз, през него. След тази първа среща в паметта му остана не толкова нейното лице, колкото всичко онова, което не бе очаквал да открие в него, защото в тяхната епоха се гледаше най-благосклонно на жени със смирено, покорно и свенливо изражение. Чарлз веднага се почувства като навлязъл в чужда територия: сякаш вълноломът принадлежеше на това лице, а не на вековния град Лайм. Лице, което не беше хубаво като лицето на Ернестина. Лице, което в никакъв случай не отговаряше на представите за красота или вкуса на което и да е време. Но лице незабравимо, трагично лице. Тъгата бликаше от него чиста, естествена и неудържима, както водата от планински извор. По него нямаше нищо изкуствено, нищо лицемерно, нищо истерично, никаква маска и най-вече – никакви белези на лудост.

 

girl

 

Лудостта беше в пустото море, в пустия хоризонт, в липсата на причина за такава тъга; сякаш в самия извор нямаше нищо необичайно, освен че блика от пустиня.

По-късно Чарлз си представяше отново и отново този поглед като копие: в мислите си той не само го виждаше, но усещаше въздействието му. Спомняше си, как в онзи кратък миг се почувства несправедливо като враг: пронизан и заслужено унизен.

 

Жената не отвърна. Задържа поглед върху него две-три секунди, после пак впери очи на юг. Ернестина дръпна Чарлз за ръкава и той се обърна, като вдигна рамене и ù се усмихна.

Когато наближиха сушата, каза:

– Не трябваше да ми разказваш тези мрачни неща. Това е лошото на провинциалния живот. Всеки познава всекиго и няма нищо тайнствено. Нищо романтично.

Тогава тя го подкачи – нали бил учен, нали не обичал романите...

 

 

momicheto-leitenant Момичето на френския лейтенант (цена 16 лв, 512 стр, издателство Сиела) е в книжарниците

 

Вторник, 12 Юни 2012г. 13:59ч.

Кой уби Паломино Молеро?

Публикувана в Литература

Кой писател от Латинска Америка може да се мери с Габриел Гарсия Маркес – отговорът идва с Марио Варгас Льоса, Нобеловият лауреат за литература от 2010. В последния, издаден на български, роман Кой уби Паломино Молеро? (откъс от него четете тук) на перуанския писател, Льоса умело оплита брутално убийство, класови клишета (богат-беден любовта никога не умира), военна и политическа корупция, за да направи една прецизна дисекция на болното човешко общество – валидно е независимо дали живееш в Перу или в България.

 

 

– Мамка му... – промърмори Литума и усети как му се повдига. – Какво са направили с теб, момче?

Младежът беше обесен и същевременно набучен на стария рожков в такава невероятна поза, че повече наподобяваше чучело или разкривена карнавална кукла, отколкото труп. Преди да го убият или може би след това, го бяха изтезавали с безкрайна жестокост – носът и устата му бяха разкъсани, целият беше покрит със съсирена кръв, отоци, драскотини, изгаряния от цигари, а сякаш това не е било достатъчно, както Литума разбра, бяха се опитали и да го кастрират – тестисите му висяха до средата на бедрата. Беше бос, гол от кръста надолу, а ризата му висеше на парцали. Личеше, че е млад – слаб, мургав и костелив. Сред рояка мухи, които кръжаха около лицето му, проблясваха косите му, черни и къдрави. Козите на хлапето се навъртаха наоколо, ровеха под камъните в пущинака да търсят храна и на Литума му хрумна, че всеки момент ще загризат стъпалата на мъртвеца.

– Кой, мамка ти, е направил това? – избъбри той, потискайки гаденето.

– Отде да знам? – отвърна хлапето. – Защо псувате мен, аз какво съм виновен? Благодарете, че дойдох да ви кажа.

– Не псувам теб, момче – измърмори Литума. – Псувам, защото не мога да повярвам, че на света може да има толкова извратени хора.

 kill

 

Хлапето навярно се бе уплашило до смърт тази сутрин, когато бе минало с козите през пущинака и се бе озовало пред подобна гледка. Беше постъпило като примерен гражданин, това хлапе. Оставило козите да пасат сред камъните край трупа и хукнало към Талара да съобщи в участъка. Биваше си го, защото Талара беше поне на един час път оттам. Литума си спомни изпотеното личице и разтреперания му глас, когато се появи на вратата на участъка.

– Убили са някакъв тип там, по пътя за Лобитос. Ако искате, ще ви заведа, но да тръгваме веднага. Оставих козите сами и може някой да ми ги открадне.

За късмет не му бяха откраднали нито една. Като стигнаха, въпреки потреса, който предизвика у него състоянието на мъртвеца, полицаят забеляза, че момчето преброи козите на пръсти и въздъхна облекчено: "Всичките са."

– Пресвета Богородице! – възкликна собственикът на таксито зад гърба му. – Но, но... ама че работа!

По пътя хлапето им бе описало горе-долу какво ги очаква, но едно е да си го представиш, а друго – да го видиш и помиришеш. Защото вонеше ужасно. А как иначе, при това слънце, от което черепите и камъните се пукаха. Навярно вече се разлагаше.

– Ще ми помогнете ли да го сваля, дон? – попита Литума.

– Какво да правя... – изръмжа шофьорът и се прекръсти. После плю към рожкова. – Ако ми бяха казали за какво ще служи тоя форд, никога нямаше да го купя. Вие и лейтенантът злоупотребявате с мен, мислите ме за мека Мария.

 

Дон Херонимо беше единственият собственик на такси в Талара. Старата му таратайка – черна и огромна като катафалка – имаше право да минава когато си поиска, дори през оградата, която отделяше градчето от заградената зона с канцелариите и къщите на американците от "Интернешънъл Петролеум Къмпани". Лейтенант Силва и Литума използваха таксито винаги когато трябваше да бият път, твърде дълъг за кон или велосипед – единствените транспортни средства, с които разполагаше полицейският участък. Шофьорът всеки път мърмореше и негодуваше – казваше, че заради тях е на загуба, макар че в тези случаи лейтенантът му плащаше бензина.

– Почакайте, дон Херонимо, добре, че се сетих – спря го Литума, когато вече посягаха към момчето. – Не бива да го пипаме, преди да дойде следователят и да направи оглед на трупа.

– Значи, ще се наложи да бия същия път още веднъж – изръмжа старецът. – Но ви предупреждавам – или следователят да си плати, или да си търси друг глупак.

И почти в същия миг той се плесна по челото. Облещи очи и се доближи до трупа.

– Ама аз този го познавам! – възкликна.

– Кой е той?

– Войник от авиацията, от ония, които дойдоха с последния набор в базата – оживи се лицето на стареца. – Той е! Момчето от Пиура, което пееше болера.

– Пеел болера ли? Значи е същият, за когото ти казах, братовчеде – настоя Маймунека.

– Той е – съгласи се Литума. – Установихме, че е той. Паломино Молеро от квартал Кастилия. Само че това не разкрива загадката кой го е убил.

 

Седяха в кръчмата на Чунга, близо до стадиона, където навярно имаше боксов мач, защото до тях съвсем ясно достигаха виковете на запалянковците. Полицаят бе дошъл в Пиура за почивния си ден; един шофьор на камион от „Интернешънъл" го беше докарал сутринта и щеше да го върне в Талара към полунощ. Винаги, когато идваше в Пиура, той прекарваше времето с двамата си братовчеди Леон – Хосе и Маймунека, и с Хосефино, техен общ приятел от квартал Ла Галинасера. Литума и братята Леон бяха от Ла Мангачерия и макар че между двата квартала имаше страшно съперничество, приятелството на четиримата беше преодоляло тази бариера. Бяха неразделни, имаха си химн и се наричаха "непокоримите".

– Ако я разкриеш, ще те повишат в генерал, Литума – направи гримаса Маймунека.

– Трудна работа. Никой нищо не знае, никой нищо не е видял, а най-лошото – властите не съдействат.

– Та нима там, в Талара, властите не сте вие, побратиме? – изненада се Хосефино.

– Лейтенант Силва и аз сме полицейската власт. Но ония от базата не съдействат. А момчето е служело в авиацията и ако те, мамка им, не помогнат, кой? – Литума издуха пяната от чашата си и отпи глътка бира с отворена уста като крокодил. – Мамка му! Ако го бяхте видели на какво прилича, сега нямаше да сте толкова весели и да се стягате за бардака. И щяхте да разберете защо не мога да мисля за нищо друго.

– Разбираме – каза Хосефино. – Но е ужасно скучно да се говори само за някакъв си труп. Стига си ни тровил с твоя мъртвец, Литума.

– Така е, като стана полицай – обади се Хосе. – От тая работа само се изприщваш. Ти не ставаш за нея. Едно ченге трябва да има сърце от камък, ако се налага – дори да бъде гадняр. А ти си един сантиментален лигльо.

– Наистина съм такъв – призна Литума съкрушено. – Не мога да си избия това момче от главата. Сънувам кошмари – че ме дърпат за топките като него. Горкичкият, стигаха му до коленете и бяха сплескани като пържени яйца.

– Да не си му ги пипал бе, братовчед? – ухили се Маймунека.

– Като каза яйца, та се сетих. Лейтенант Силва изчука ли вече дебеланата? – попита Хосе.

– Тази история ни държи на тръни – добави Хосефино.

– Изчука ли я вече?

– Както върви работата, ще умре, преди да я е изчукал – въздъхна Литума.

 

Хосе стана от масата:

– Добре, да вървим на кино, докато стане време за бардака, че преди полунощ там е като на погребение. Във "Вариедадес" дават някакъв мексикански с Росита Кинтана. Ченгето плаща, естествено.

– Нямам пари и за бирата – каза Литума. – Ще ми я пишеш на вересия, нали, Чунгита?

– Да ти я пише нали знаеш коя – възрази Чунга откъм тезгяха с отегчен вид.

– Знаех, че така ще ми отговориш – обади се Литума. – Казах го нарочно, да те избудалкам.

– Върви да будалкаш нали знаеш коя – прозя се Чунга.

– Две на нула – изкриви лице Маймунека. – За Чунга.

– Не се ядосвай, Чунгита – каза Литума. – Ето ти парите. И остави на мира моята майчица – клетата отдавна е в гробището в Симбила.

Чунга – висока сурова жена без възраст – взе банкнотите, преброи ги и върна рестото, когато полицаят, братята Леон и Хосефино вече излизаха.

– Един въпрос, Чунгита – подразни я Хосефино. – Никой още ли не те е цапардосал с бутилка по главата, задето отговаряш така?

– Откога си станал толкова любопитен? – отвърна Чунга, без да го удостои с поглед.

– Ами толкова си симпатична, че един хубав ден някой ще те цапардоса.

– Обзалагам се, че няма да си ти – прозя се Чунга и се облакъти отново на тезгяха – най-обикновена дъска, подпряна върху няколко бурета.

 

Четиримата "непокорими" прекосиха пясъчната ивица до шосето, минаха покрай Клуба на белите в Пиура и тръгнаха към паметника на Грау. Нощта беше топла, спокойна и с безброй звезди. Миришеше на рожкови, кози, магарешки фъшкии и на пържено. Като не можеше да си избие от главата образа на Паломино Молеро – обесен и с кол в задника, – Литума се запита не съжалява ли, че е станал полицай и че не води вече бохемския живот на "непокорим". Не, не съжаляваше. Макар че службата беше противна, сега се хранеше всеки ден и животът му не беше толкова несигурен. Хосе, Маймунека и Хосефино си подсвиркваха някакъв валс на няколко гласа, а той се мъчеше да си представи кадифения глас и омайния начин, по който според всички пеел болера слабичкият Паломино. Пред входа на "Вариедадес" Литума се сбогува с братовчедите и Хосефино. Излъга, че шофьорът от "Интернешънъл" щял да се върне в Талара по-рано от обикновено, та не искал да остане без превоз. Опитаха се да му изкопчат малко пари, но той не им пусна нито петак.

 

Литума закрачи към Пласа де Армас. На един ъгъл по пътя мярна поета Хоакин Рамос с вечния си монокъл. Теглеше козата, която наричаше своята газела. Площадът беше пълен с хора, като че ли щеше да има заря. Литума не обръщаше внимание на минувачите и забързан, сякаш отиваше на любовна среща, прекоси Стария мост към квартал Кастилия. Идеята се бе оформила в главата му, докато пиеше бира при Чунга. Ами ако майката я нямаше? Ако се беше преместила в друг град, за да забрави нещастието?

Завари жената пред вратата на дома – седеше на пейката, наслаждаваше се на вечерната прохлада и ронеше царевица в едно ведро. През отворената врата на кирпичената къщурка се виждаше осветената от газена лампа стая и оскъдната обстановка – сламени столове, някои издънени, маса, няколко кратуни, сандък, който служеше и за бюфет, и една оцветена снимка. "Момчето" – помисли си Литума.

– Добър вечер – каза той и спря пред жената. Забеляза, че е боса и със същата черна рокля, с която бе дошла сутринта в участъка в Талара.

Тя измърмори "добър вечер" и го погледна, без да го познае. Няколко мършави кучета се душеха и ръмжаха наоколо. В далечината се чуваше подрънкване на китара.

– Може ли да поговоря няколко минути с вас, доня Асунта? – попита той почтително. – За вашия син Паломино.

В полумрака Литума успя да различи набразденото от бръчки лице и очите ù, почти скрити зад подпухналите клепачи, които го изучаваха недоверчиво. Дали очите ù винаги са били такива, или са се подули от плач?

 

– Не ме ли познахте? Аз съм полицаят Литума, от участъка в Талара. Бях там, когато лейтенант Силва взе показанията ви.

Жената се прекръсти, измънка нещо неясно и Литума я видя как се изправя с мъка. Влезе вътре, влачейки след себе си ведрото с наронена царевица и пейката. Той я последва и веднага си свали фуражката. Вълнуваше се от мисълта, че е в родния дом на слабичкия певец. Беше дошъл тук не по заповед на началника си, а по собствена инициатива и дано това не му докараше главоболия.

– Намерихте ли я? – прошепна жената със същия треперлив гласец, с който бе дала показания в Талара. Тя се отпусна на един стол и тъй като Литума продължаваше да я гледа недоумяващо, повиши глас: – Китарата на сина ми. Намерихте ли я?

– Още не – отвърна Литума и едва сега си спомни. Докато хълцаше и отговаряше на въпросите на лейтенант Силва, доня Асунта бе настоявала много да ù предадат китарата на момчето. Но след като тя си бе отишла, и той, и лейтенантът бяха забравили за нея. – Не се тревожете. Рано или късно ще я намерим и аз лично ще ви я донеса.

Тя отново се прекръсти и на Литума се стори, че му прави заклинание. „Припомням ù нещастието" – помисли.

– Той искаше да я остави тук, а аз му казах "вземи я, вземи я". – Литума я чуваше как нарежда с почти беззъбата си уста. – Не, мамичко, в базата няма да имам време да свиря, не знам дали ще имам шкаф да я прибера. Нека остане тук, ще свиря, когато се връщам в Пиура. Не, не, сине, вземи си я, ще се забавляваш, ще свириш, докато пееш. Не се лишавай от китарата си, нали толкова я обичаш, Паломино. Ох, ох, ох, горкото ми синче!

 

guitarkill

 

Тя се разплака и Литума съжали, че е дошъл и е върнал лошите спомени на жената. Измънка няколко утешителни думи, като се почесваше по врата. Седна, колкото да направи нещо. Да, снимката беше на момчето, от първото му причастие. Полицаят дълго съзерцава слабото ъгловато личице на мургавото дете с прилежно пригладена коса – облечено в бяло, със свещ в дясната ръка, молитвеник в лявата и требник на гърдите. Фотографът бе начервил бузите и устните. Болнаво хлапе със смаяно личице – сякаш бе видяло Младенеца.

– Още тогава пееше много хубаво – проплака доня Асунта и посочи фотографията. – Отец Гарсия го оставяше да пее сам в хора и дори по време на службата му ръкопляскаха.

– Всички казват, че имал чуден глас – обади се Литума. – Можел да стане истински артист – като ония, които пеят по радиото и пътуват по света. Всички така казват. Артистите не би трябвало да ги вземат войници, би трябвало да ги освобождават от военна служба.

– Паломино не трябваше да ходи войник – каза доня Асунта. – Беше освободен.

Литума потърси очите ù. Жената се прекръсти и заплака отново. Докато я слушаше как плаче, Литума наблюдаваше насекомите, които кръжаха около лампата. Бяха десетки, блъскаха се с жужене в стъклото отново и отново, мъчейки се да достигнат пламъка. Търсеха си смъртта, глупаците.

 

– Магьосникът каза, че ако я откриете, ще откриете и тях – изхлипа доня Асунта. – Тия, дето са взели китарата, те са го убили. Убийци! Убийци!

Литума кимна. Пушеше му се, но да запали цигара в присъствието на опечалената жена му се стори неприлично.

– Синът ви беше освободен от военна служба, така ли? – попита плахо.

– Единствен син на майка вдовица – издекламира доня Асунта. – Паломино беше единствен, защото другите ми двама умряха. Такъв е законът.

– Вярно е, но се допускат какви ли не нарушения. – Литума се почеса по врата, убеден, че жената пак ще заплаче. – Значи, не са имали право да го вземат войник. Но това е нарушаване на закона! Ако не го бяха взели, сигурно щеше още да е жив.

Доня Асунта заклати отрицателно глава, докато си бършеше очите с крайчеца на полата. В далечината все още се чуваше дрънкането на китара и на Литума му хрумна нелепата мисъл, че този, който свири някъде там в тъмното, може би на брега на реката, загледан в луната, е слабичкият певец.

– Не го взеха, той отиде доброволец – проплака доня Асунта. – Никой не го е принудил. Записа се в авиацията, защото сам пожела. Сам си търсеше белята.

Литума я загледа, без да продума. Беше нисичка, босите ù крака едва стигаха до пода.

– Взел автобуса, отишъл в Талара, явил се в базата и казал, че иска да изкара военната си служба в авиацията. Горкичкият! Сам си намери смъртта, господине. Сам-самичък. Клетият ми Паломино!

– А защо не разказахте това на лейтенант Силва там, в Талара? – попита Литума.

– А да не ме е питал? Отговорих на всичко, което ме попита.

Така беше. Имал ли е Паломино неприятели, заплашвал ли го е някой, дали го е виждала да се кара или бие с някого, дали не е чувала за някого, който да има причина да му стори зло, дали ú е казвал, че мисли да бяга от базата? Жената бе отговорила кротко на всички въпроси – не, никой, никога.

 

 

kojubipalomm3   Кой уби Паломино Молеро? (превод Емилия Юлзари, цена 13 лв, 144 стр, издателство Колибри) е в книжарниците от 18 юни

 

Петък, 01 Юни 2012г. 06:00ч.

Малкият Николà и съседите

Публикувана в Литература

Ако има човек, след Уолт Дисни и гранде тандема Уилям Хана и Джоузеф Барбера, който да е предизвикал поне толкова усмивки по лицата на децата по света, то това е Рьоне Госини. Френският писател и сценарист създава герои като Астерикс, Лъки Люк и... естествено, Малкият Николà – приключенията на малкия палавник той завихря в цяла поредица заедно с художника Жан-Жак Семпе, а на 1 юни за Деня на детето като подарък идва Малкият Николà и съседите (откъс от нея четете по-долу) – поредната (издадена на български) книга от серията за Николà и неговите невинни пакости.

 

От сутринта имаме нови съседи!

Ние и иначе си имаме съсед, господин Бледюр – той е много добър и все се кара с татко – обаче от другата страна на нашата къща имаше една празна къща, която се продаваше. Татко използваше, че никой не живее в къщата, и изхвърляше през живия плет сухите листа от нашата градина, а също и разни хартии и други неща. Понеже там нямаше никого, не ставаха разправии. Защото иначе татко изхвърли веднъж кора от портокал в градината на господин Бледюр и господин Бледюр не говори на татко цял месец. А пък миналата седмица мама ни каза, че млекарката ù казала, че къщата до нас я бил купил някакъв господин Куртплак, който бил управител на щанда за обувки на третия етаж в магазина „Пти Епарнян", бил женен за една госпожа, която обичала да свири на пиано, и си имали дъщеря на моята възраст. Друго млекарката не знаела, само била научила, че с доставката на покъщнината били натоварени от фирмата „Ван ден Плюг и компания" и настаняването щяло да бъде след пет дни. Значи – днес.

– Ето ги! Ето ги! – извиках аз, като видях грамадния камион за премествания с надписи „Ван ден Плюг" от всички страни.

Татко и мама дойдоха до прозореца на хола да погледат заедно с мен. Зад камиона спря кола и от нея излязоха един господин със страхотни вежди над очите, една дама с рокля на цветя, която носеше пакети и клетка с птиче, а после и едно момиченце, голямо колкото мен, с кукла в ръцете.

– Виж как се е издокарала съседката! – рече мама на татко. – Все едно се е загърнала със завеса!

– Да – каза татко. – Колата им май е по-стар модел от моята.

Хамалите слязоха от камиона. Господинът отиде да отключи градинската врата и вратата на къщата, а дамата обясняваше нещо на хамалите, като размахваше клетката с птичето. Момиченцето си подскачаше около дамата, после дамата му каза нещо и момиченцето спря да подскача.

– Може ли да изляза в градината? – попитах аз.

– Добре – каза татко – само не притеснявай новите ни съседи.

– И не ги зяпай, все едно си на представление – рече мама. – Не е възпитано!

После и тя дойде с мене, каза, че непременно трябвало да полее бегониите.

Като излязохме в градината, хамалите вадеха сума ти мебели от камиона и ги слагаха на тротоара, а пък там беше и господин Бледюр, който си миеше колата. Много се учудих, понеже господин Бледюр иначе си мие колата в гаража. Особено като вали, както в случая.

 

– Внимавайте с креслото ми в стил Луи ХVІ! – викаше дамата. – Покрийте го да не се намокри, тапицерията е много ценна!

После хамалите свалиха едно грамадно пиано, което явно беше адски тежко.

– Полекичка! – извика дамата. – Това е концертен „Дрейел". Много скъп инструмент!

На птичето в клетката сигурно не му беше хич забавно, понеже дамата непрекъснато я клатеше. После хамалите започнаха да внасят мебелите в къщата, а дамата вървеше до тях и им говореше непрекъснато да не би да счупят нещо, понеже всичко струвало много пари. Само не разбрах защо крещеше така – може би понеже хамалите сякаш не я слушаха и си се хилеха за нещо.

 

Тогава се приближих до живия плет и загледах момиченцето, което си подскачаше ту на единия крак, ту на другия.

– Здравей – рече ми то, – аз се казвам Мари-Едвиж, а ти?

– Аз се казвам Николà – отвърнах аз и станах целият червен, адски тъпо.

– Ходиш ли на училище? – попита ме тя.

– Да – отговорих аз.

– И аз – съобщи ми Мари-Едвиж, – освен това бях болна от заушки.

– А можеш ли така? – попитах я аз и направих една премятанка.

За щастие мама не гледаше към мен, понеже от мократа трева по ризата стават лекета.

– Там, където живеех по-рано – каза Мари-Едвиж, – имах един приятел, който правеше по три премятанки наведнъж!

– Ха! – рекох аз. – Ами че аз мога да правя по колкото си искам, я гледай!

И почнах да правя премятанки, обаче стана гадно, понеже мама ме видя.

– Ама какво си се затъркалял там из тревата? – извика мама. – Виж се на какво си заприличал! А и изобщо кой стои навън в такова време!

Тогава татко излезе от къщи и попита:

– Какво става?

– Ами нищо! – казах аз. – Просто си се премятах, знаеш как е.

– Само ми показваше – обясни Мари-Едвиж, – бива си го.

– Мари-Едвиж! – извика господин Куртплак. – Какво правиш там навън до живия плет?

– Играехме си със съседското момченце – отвърна Мари-Едвиж.

 

niko1   фотография © mir-logo-black-50x25

 

Тогава господин Куртплак се приближи с ония страхотни вежди и каза на Мари-Едвиж да не остава навън, а да влезе в къщата и да помогне на майка си. Татко също дойде до плета, беше широко усмихнат и каза:

– Да не им се караме на децата, май е любов от пръв поглед.

Господин Куртплак си размърда веждите, обаче не се засмя.

– Значи вие сте новият съсед? – попита той.

– Хе-хе! – развесели се татко. – Не е съвсем така, новият съсед сте вие, хе-хе!

– Да де – отвърна господин Куртплак. – Е, тогава ще ви замоля да не си изхвърляте вече гадостите през живия плет!

Татко спря да се кикоти и се ококори здравата.

– Точно така – продължи господин Куртплак, – градината ми да не е сметище за вашите боклуци!

Това никак не се хареса на татко.

– Вижте сега – рече татко, – доста странно се изразявате, вярно, раздразнен сте от преместването, но все пак...

– Не съм раздразнен – изкрещя господин Куртплак, – ще се изразявам както си искам, но ако не държите да си имате неприятности, ще престанете да се отнасяте към тази собственост като към бунище, така де, то пък бива, бива!

– Я не ми се надувайте с тая ваша таратайка и смотаните си мебели, много моля! – изкрещя татко.

– А, така ли? – попита господин Куртплак. – Ще видим, ще видим! Междувременно имате ресто от мене!

Тогава господин Куртплак се наведе и заизхвърля в нашата градина купища мокри листа, хартии и три бутилки, а после си влезе в неговата къща.

 

Татко остана зяпнал. После се обърна към господин Бледюр, който беше на тротоара и все така си търкаше колата, и му каза:

– Видя ли бе, Бледюр?

Тогава господин Бледюр си сви устните и рече:

– Да, видях. Вече си имаш нов съсед и към мен – нула внимание. Ясно де!

И се прибра в неговата си къща.

Явно господин Бледюр ревнува.

 

Татко се прибра вкъщи широко усмихнат.

– Мило семейство, ще бъдете доволни – рече той. – Имам хубава изненада за вас. Погледнете през прозореца и ми кажете какво виждате.

– Виждам един полицай, който слага талон за глоба на една зелена кола – каза мама. Татко престана да се усмихва и излезе тичешком. Ние двамата с мама тръгнахме след него.

Татко стоеше на тротоара и си говореше с един полицай, който пишеше сума ти неща върху една синя хартийка. Приличаше на Бульона, нашия училищен възпитател, и той записва нашите имена, като ни наказва.

– Ама, господин полицай – разправяше татко, – не разбирам...

– Тази кола е паркирана пред изход на гараж – отвърна полицаят.

– Ама това си е моят гараж и моята кола! – извика татко.

– Как тъй е твоята кола? – попита мама.

– Ще ти обясня – каза ù татко, – сега виждаш, че съм зает.

– Дали е вашият гараж, или не е, няма нищо общо – каза полицаят. – Правилникът за движение по пътищата е разпоредил ясно как се процедира в такъв случай. Предполагам, имате представа за правилника?

– Искам просто да ми кажеш каква е тази кола! – извика мама.

– Познавам отлично правилника. Шофьор съм от години и ви предупреждавам, че имам високопоставени приятели! – заяви татко.

– Е, чудесно! – рече полицаят. – Може те да ви услужат с пари, та да си платите глобата. А дотогава ги поздравете от мен.

Полицаят се изкикоти и си тръгна.

 

Татко стоеше целият червен със синята хартийка.

– Е? – попита мама, която изглеждаше нервна.

– Е – отвърна татко, – замених старата ни кола с тази. Исках да бъде една хубава изненада за теб и за Николà, но виж каква стана тя!

Мама скръсти ръце, а като прави така, значи е много сърдита.

– Как? – рече тя. – Правиш такава значителна покупка, без да я обсъдиш с мен?

– Ако я бях обсъдил с теб, нямаше да бъде изненада – каза татко.

– О, разбирам! – продължи мама. – Не съм достатъчно умна, за да ти давам съвети относно закупуването на кола. Жените ги бива само да се въртят в кухнята. А иначе, като отидеш сам при шивача да си купуваш костюм, стават чудеса! Само си спомни онзи, на райетата!

– Че какво му има на онзи, на райетата? – попита татко.

– Нищо, само дето плата не го биваше дори за калъф за дюшек! Пък и прави гънки! Освен това можеше поне да ме попиташ за цвета на колата. Това зелено е направо ужас. А и изобщо знаеш, че не понасям зелено! – каза мама.

– Че откога пък? – попита татко.

– Само не ми се прави на много хитър. Но щом само за това съм, да взема да си вървя в кухнята! – отговори мама и се прибра.

– Туйто, а исках да я зарадвам, няма що! – каза татко.

После ме посъветва да не се женя, а аз съм навит – освен може би за Мари-Едвиж, една много щура съседка.

 

– Каква беше тази врява? – попита господин Бледюр, който беше дошъл при нас, без да го забележим.

Господин Бледюр е един съсед, който все се закача с татко. Татко се обърна рязко:

– Ха, щях да се учудя, ако и ти не беше изскочил!

– Какво е това бе? – попита господин Бледюр, сочейки колата с пръст.

– Това е новата ми кола – отвърна татко, – нещо да те притеснява?

Господин Бледюр пообиколи край колата и издаде напред долната си устна.

– Хич пък бива ли да купиш такова нещо – рече господин Бледюр, – всеки знае, че не струват и вървят кофти.

Татко се изкикоти.

– Тъй де – рече той. – Това е като в баснята за лисицата и гроздето, дето било прекалено зелено.

Аз тази басня я знам, в нея се разправя за една лисица, дето искала да яде грозде, обаче то било прекалено зелено и не ставало, затова лисицата отива да яде нещо друго от друго дърво. Учихме баснята миналата седмица и изкарах тройка. Така де, Алсест като е с пълна уста, не му се разбира изобщо какво подсказва.

 

– Че е прекалено зелено, прекалено е – захили се господин Бледюр. – Тая бракма прилича на спаначено пюре!

– От мен да знаеш, невежа такъв – каза татко, – че този цвят, наречен „бистър изумруд", е изключително модерен. Колкото до бракмата, дето викаш, и да не ти допада, няма значение. Докато съм жив, няма да се возиш в нея!

– Ако искаш да си жив, и ти не се вози – заяви господин Бледюр. – И с двайсет километра да вземеш завой, пак ще поднася.

– А искаш ли юмрукът ми да пресрещне завистливата ти физиономия? – попита татко.

– Само се опитай – рече господин Бледюр.

– А, така ли? – попита татко, а господин Бледюр отговори: „Така".

И двамата започнаха да се бутат един друг, те често се забавляват така. Докато се правеха на палячовци, аз се качих в колата да видя как е отвътре. Беше адски щура, съвсем нова, миришеше адски хубаво. Седнах зад кормилото и започнах да викам „бръм, бръм". Ще помоля татко да ме научи да карам. Само е неприятно, дето педалите са прекалено ниско за моите крака.

 

 nikola   фотография © mir-logo-black-50x25

 

– Николà! – извика татко.

Така се стреснах, че натиснах клаксона с коляно.

– Я излизай веднага оттам, кой ти е разрешил? – рече татко.

– Исках само да видя как е отвътре, не знаех, че сте свършили с господин Бледюр! – обясних аз и се разплаках.

Мама излезе тичешком от къщи.

– Какво става тук? – попита тя. – Биеш се със съседите, разплакваш малкия, и то все заради тази кола, дето си я купил, без да го обсъдиш с мен.

– Да де, разбрахме – каза татко. – Само се питам как успя всичко да видиш от прозореца на кухнята, дето е от другата страна на къщата.

– О! – рече мама.

После се разплака, заяви, че никога в живота ù не са я обиждали така, че е трябвало да послуша съветите на майка си – това е моята баба – и че е много нещастна. Аз също плачех, та се вдигаше доста шум. И тогава видяхме да се задава онзи полицай.

 

– На бас, че вие сте натиснали клаксона – каза той и извади бележничето си.

– Не, господине – заявих аз, – аз го натиснах.

– Млъкни, Николà! – викна татко.

Тогава аз пак се разплаках – тъй де, не е честно пък, ама ха! Мама ме хвана за ръката и ме отведе вкъщи. Докато вървяхме, чух полицая да разправя на татко:

– И още сте пред изхода на гаража. Браво! Ще има какво да разказвате на вашите високопоставени приятели!

Когато стана време за вечеря, татко още не беше излязъл от гаража, където бе вкарал колата. На нас с мама ни стана мъчно за него и отидохме да го извикаме. Мама каза на татко, че какво пък, цветът на колата не бил толкова лош, а аз рекох, че ще е забавно да поднася на завоите.

Татко беше много доволен, като видя, че сме му простили.

 

 

mnikola73   Малкият Николà и съседите (превод Венелин Пройков, 164 стр, цена 9 лв, издателство Колибри) е в книжарниците

 

Сряда, 18 Април 2012г. 12:37ч.

Докато простосмъртните спят

Публикувана в Литература

Кърт Вонегът едва ли има нужда от представяне – все пак докато простосмъртните спят този философ на сатирата написва такива класики на американската литература на ХХ век като Закуска за шампиони, Кланица 5, Котешка люлка... Всъщност Докато простосмъртните спят е неговия посмъртно издаден (миналата година, 4 години след смъртта му през 2007) сборник с 16 разказа, писани много преди Кърт да ни сподели какво закусват шампионите, но носещи неговото бодящо чувство за хумор, сатира и ирония. Така, по вонегътски и тук се преплитат истории за цинични журналисти, добросъвестни "побойници", послушни помощници по връзките с обществеността, сексапилни аеродинамични локомотиви и... горещо влюбени мразовити хладилници – да, именно страстната история между изобретателя Джордж и неговия хладилник Джени е на показ в откъса (по-долу) от разказа дал името и на целия сборник.

 

 

Джордж Кастроу се връщаше в базовия завод на компанията „Дженеръл Хаусхолд Аплайънсис" само веднъж в годината, за да монтира оборудване в корпуса на новия модел хладилник. И при всяко идване пускаше бележка в кутията за предложения. Вечно едно и също предложение: „Дайте да придадем на следващия модел хладилник формата на жена." И прилагаше скица на хладилник с женска форма, със стрелки, които указваха къде да се намира кутията за зеленчуците, отделението за маслото, за ледоформите и така нататък.

Джордж му беше дал и име – Хран-О-Мама. Всички възприемаха това име като суперяк майтап, понеже Джордж по цяла година бе на път: танцуваше, разговаряше и пееше с хладилник, който притежаваше формата на хладилник. А неговото име пък бе Джени. Джордж конструира и сглоби Джени още навремето, когато в развойната лаборатория на ДХА му предричаха бляскаво бъдеще.

Само дето не се беше оженил за Джени. Живееше с нея във фургона на един камион, изпълнен предимно с електронния ù мозък. Имаше си там отзад кушетка, котлон, трикрако столче, маса и метално гардеробче. А щом паркираше някъде камиона, за да пренощува, отвън, върху голата земя, слагаше и изтривалка. „Джени и Джордж". Това гласеше надписът ù. И фосфоресцираше в тъмното.

 

Джени и Джордж посещаваха де що имаше търговец на бяла техника по целите Съединени щати и Канада. Танцуваха, пееха и разправяха смешки, докато в магазина се събереше солидна тълпа. След което се хващаха да разхвалват убедително цялата гама бяла техника на ДХА, която си седеше там, без никой да я купува.

С тази си дейност Джени и Джордж се занимаваха още от 1934 г. Когато завърших следването си и почнах работа в компанията, Джордж бе вече на шейсет и четири. А като научих каква висока заплата получава и как разсмива хората да купуват повече бяла техника, съвсем естествено реших, че трябва да е най-щастливият човек в тази фирма.

Но се запознах с Джени и Джордж едва след като ме прехвърлиха в клона ни в Индианаполис. Една сутрин там се получи телеграма, че Джени и Джордж били някъде из нашия район, та ако сме обичали, да ги открием и да предадем на Джордж, че бившата му жена била много зле. Малко й оставало. И искала да го види.

Вестта, че е женен, много ме изненада. Но някои от по-старите кримки в службата бяха чули, че имало такова нещо. Джордж изкарал с нея само някакви си шест месеца, след което тръгнал да пътешества с Джени. Бившата му жена се казвала Нанси. И Нанси взела, че размислила и се омъжила за най-добрия му приятел.

 

Задачата да се открият Джени и Джордж се падна на мен. В управлението никога не знаеха къде точно са тези двамата. Джордж се водеше по свой собствен график. Компанията му бе дала пълна свобода. И си съставяха представа къде може да е по командировъчните му отчети и по ентусиазираните писма от дистрибуторите и търговците.

И почти нямаше ентусиазирано писмо, в което да не се описва поредният – и непостиган дотогава – подвиг на Джени. Джордж просто не я оставяше на мира. Човъркаше по нея през всяка свободна минута, сякаш животът му зависеше от това да придаде на Джени колкото се може по-човешки свойства.

Обадих се на Хал Флъриш – дистрибуторът ни в централната част на щата Индиана. Попитах го има ли представа къде може да са Джени и Джордж. Той се изсмя гръмко и заяви, че знае, как да не знае! Били в магазинния комплекс за бяла техника „Хузиър Аплайънсис". И рано сутринта уличното движение спряло – да ги гледат как двамата вървят по „Норт Меридиън Стрийт".

 

– Тя беше нагиздена с нова капела и със закичена с цвете жълта рокля – рече. – А Джордж се бе изтупал във фрак, с жълти гети и бастун. Направо да си умреш! И нали знаеш как я нагласи наскоро, та да съобщава кога ù е изтощена батерията?

– Не, сър.

– Прозява му се и клепачите ù приклепват.

 

Докато стигна до „Хузиър Аплайънсис", Джени и Джордж бяха подхванали първото си представление за деня. Времето беше разкошно. Джордж стоеше огрян от слънцето на тротоара, облегнал се на калника на закрития камион, в който бе мозъкът на Джени. Двамата изпълняваха дуета „Индиански любовен зов". И то доста добре. „Ще те зовааа", припяваше Джордж с дрезгавия си баритон. А Джени му отвръщаше от входа на магазина с пискливо момичешко сопрано.

Съли Харис, собственикът на комплекса, стоеше редом с Джени, прегърнал я с една ръка. Пушеше пура и броеше зяпачите.

Джордж беше във фрака и жълтите гети, които толкова разсмиваха Хал Флъриш. Полите на фрака му се влачеха по земята. Бялото елече бе закопчано плътно около коленете му. Нагръдникът му се бе навил като щора до под брадичката. Обут беше в специални чепици, които правеха краката му да изглеждат боси, с размера на гребло за кану. Ноктите му бяха лакирани в пожарникарско червено.

 

Хал Флъриш е от оня вид хора, които приемат за смешно всичко, за което се предполага да е смешно. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, Джордж изобщо не изглеждаше смешен. А аз се чувствах длъжен да се вгледам внимателно, тъй като не бях дошъл да се веселя. Напротив, бях приносител на тъжна вест. Взрях се внимателно в него и видях единствено дребен мъж – застарял и съвсем сам в тази плачевна долина. Виждах дребен мъж с голям нос и кафяви очи, които страдаха по нещо.

Мнозинството от тълпата обаче го възприемаше като невероятен веселяк. Само тук-таме се забелязваше по някой, който виждаше онова, което виждах и аз. И усмивките им не се подиграваха с Джордж. А бяха някак си особени и мили. Усмивките им сякаш питаха най-вече как по-точно работи Джени.

Джени се управляваше с радиосигнали, като таблото бе скрито в специалните чепици на Джордж – под пръстите на краката. Натискаше с пръст определено копче, при което чепиците пращаха съответния сигнал до мозъка на Джени във фургона. А пък мозъкът нареждаше на Джени какво да прави. Джени, Джордж и фургонът не бяха свързани с нито една жица.

Човек направо не можеше да повярва, че Джордж има нещо общо с действията на Джени. В ухото си беше затъкнал розова слушалчица, та дори и от трийсет метра разстояние да чува какво казват хората на Джени. В рамките на очилата му пък бяха монтирани огледалца, та и обърнат с гръб към нея да вижда всичко, което тя върши.

 

След като си изпяха песента, Джени ме набеляза за обект на шегите си.

– Хей, ти, високият мургав хубавец! Да не те е изхвърлила от дома ти старата барака за лед?

Най-отгоре на вратата си имаше лице от пореста гума – неопрен – с вградени пружинки и скрит високоговорител. Красотата му бе толкова естествена, че за миг се усъмних дали пък в хладилника не е скрита някоя хубавица, чиято физиономия се показва през дупка във вратата.

И аз не ù останах длъжен:

– Виж какво, госпожо Франкенщайн: що не вземеш да се завреш в някой ъгъл и да произведеш някоя и друга бучка лед, докато аз си поговоря насаме с шефа ти?

Руменото ù лице побледня. Устните ù се разтрепериха, после се извиха надолу и разкривиха цялото ù лице. Затвори очи, та да не ù се налага да гледа такъв отвратителен човек. След което – Бог ми е свидетел – пророни две едри сълзи. Те се стекоха по бузите ù, оттам – по бялата ù емайлирана врата, и капнаха на пода.

 

Засмях се и смигнах на Джордж в смисъл, че съм възхитен от убедителния номер, но че наистина трябва да поговорим веднага.

Той обаче не ми отвърна с усмивка. Никак не му се бе понравил тонът, с който се бях обърнал към Джени. Сякаш бях заплюл в окото я майка му, я сестра му или нещо от тоя род.

Хлапак на десетина години се изтъпани пред Джордж:

– Ей, господине, ха на бас, че знам, как го правиш. Вътре си скрил джудже.

– Никой досега не се беше сетил – призна си Джордж. – Но сега, след като го обяви на всеослушание, май ще трябва да пусна джуджето. – И с жест повика Джени да се присъедини към него на тротоара.

Очаквах тя да се затресе и задрънчи като трактор, понеже тежеше над триста кила, но чевръстата ù походка бе съвсем в тон с красивото ù лице. За пръв път бях свидетел на подобно надделяване на съзнанието над материята. Напълно забравих, че си имам работа с хладилник. Пред мен стоеше истинска жена.

 

900x600-von1   фотография © mir-logo-black-50x25

 

А тя се притисна кокетно към Джордж:

– Какво има, любими?

– Номерът се провали – рече Джордж. – Тоя малък умник се усети, че вътре има джудже. Та реших да го пусна на чист въздух, пък и да се запознае с тоя-оня от тези мили хора. – Направи необходимата пауза и придаде нужния тъжен израз на лицето си, та народът да се убеди, че наистина му предстои да види джуджето.

Изведнъж нещо забръмча, чу се тихо щракане и вратата на Джени се отвори. А зад вратата ù имаше само студен въздух, никелирана стомана, порцелан и чаша портокалов сок. Зяпачите изпаднаха в пълен шок – такава външна красота и човешко поведение, а отвътре – само мраз.

Джордж отпи от чашата портокалов сок, постави я обратно на мястото ù в Джени и затвори вратата.

– Слава богу, най-после се сети и за себе си да се погрижиш – каза Джени. Личеше си, че е влюбена до полуда в него и че през половината време, да речем, той ù къса сърцето. – Честна дума – обърна се тя към публиката, – като го знам как се храни, горкият, трябваше досега да е умрял от скорбут или рахит.

 

Не знам дали сте си давали сметка колко откачена работа е това публиката. Хем Джордж току-що им бе доказал, че в Джени няма нищо, хем само след двайсетина секунди тълпата пак я възприемаше като истински човек. Жените кимаха в знак на съгласие, че и на тях мъжката небрежност към здравето им идва в повече. А мъжете хвърляха тайни погледи на Джордж – в смисъл, че и те са съвсем наясно колко досадно е жена ти да те третира постоянно като невръстно дете.

Единствено хлапакът, заподозрял наличието на джудже, не се поддаваше на всеобщата склонност към изглупяване. Яд го беше, че е сбъркал, и имаше огромната амбиция да разобличи целия номер с Истината – и то Истината с главно И. Някой ден, като порасте, ще стане учен.

– Добре де – рече хлапакът, – може и да няма джудже, но аз все пак знам как става всичко.

– Я ни кажи, скъпи? – примоли му се Джени и наостри уши за поредната хлапашка мъдрост. Направо го срази.

– С радиосигнали! – обяви малкият.

– Лелеее! – възкликна възторжено Джени. – Как не ми е дошла на ум точно тази великолепна идея!

Лицето на хлапака потъмня:

– Майтапи си се колкото си искаш, но много добре знаеш, че това е верният отговор. – И се обърна предизвикателно към Джордж: – Да чуем и твоето обяснение!

– Преди около три хиляди години – отвърна Джордж – султан Ал Бакар се влюбил в най-мъдрата и най-нежна хубавица на света – робинята Джени. Старият султан си давал сметка, че в царството му няма да спре да се лее кръв, понеже, който видел Джени, полудявал по нея. И затова старият султан заповядал на своя придворен магьосник да отнеме душата на Джени от тялото ù и да я напъха в шише. А шишето заключил в хазната си.

– През 1933 година – продължи Джордж, – докато бил по работа в приказния Багдад, президентът на компанията „Дженеръл Хаусхолд Аплайънсис" Лайънъл О. Хартлайн се сдобил с някаква необичайна бутилка. Занесъл си я у дома, а като я отворил, отвътре изскочила три хиляди годишната душа на Джени. По онова време работех в научната лаборатория на ДХА и господин Хартлайн се обърна към мен да разработя ново тяло за Джени. Та тогава взех един хладилник и му прикачих лице, глас и крака, а освен това – и душевно управление, което е изцяло подчинено на волята на Джени.

 

Обяснението му бе толкова наивно, че го забравих моментално, след като му се изсмях. И чак няколко седмици по-късно осъзнах, че Джордж изобщо не се будалкаше, а бе искрен до дъното на душата си. И че надали смееше да проникне още по-близо до истината за Джени. А до тази близост го приближаваше поетичността.

– И така, магически тя се появи на бял свят и сега е пред очите ви – заключи Джордж.

– Глупости на търкалета! – провикна се ученият хлапак.

Но публиката както винаги отказа да заеме неговата страна.

Като се сети за прекараните в шишето три хиляди години, Джени отрони мощна въздишка:

– Е, всичко това вече е в миналото. Каквото било – било. Да продължим с шоуто.

 

Вмъкна се в магазина, последвана от цялата тълпа, без мен и Джордж.

Без да спира да я управлява с пръстите на краката си, Джордж се пъхна в кабината на камиона. Застанах на стъпенката и наврях глава през отворения прозорец. Видях как бомбетата на чепиците му се вълнуваха от движенията на пръстите му, които караха Джени да мели непрестанно в магазина. И видях как още в девет през това слънчево утро надигна шишето с алкохол.

Изчака да изсъхнат насълзените му очи и да престане да го сърби гърлото и чак тогава ми рече:

– Що ме гледаш така бе, синко Джим? Нима не видя как като добро дете си изпих първо портокаловия сок? Така че не можеш да кажеш, че съм се запил още преди да съм закусил.

– Извинявай – казах. И се поотдръпнах от камиона да го оставя да се свести, а и аз да поспечеля малко време.

– А аз, щом зърнах онзи красив хладилник на ДХА в научната им лаборатория – разправяше Джени в магазина, – моментално заявих на Джордж: „Това ще е идеалното тяло за мен." – Хвърли поглед първо на мен, после и на Джордж, след което млъкна и веселата ù усмивка изчезна за секунда-две. После се прокашля: – Докъде бях стигнала?

 

Джордж обаче нямаше никакво намерение да слезе от кабината на камиона. Гледаше някъде надалече през предното стъкло, към нещо потискащо, макар и отдалечено на хиляди километри. Готов бе да прекара по този начин целия остатък от деня.

Джени междувременно изчерпа репертоара си от приказки, при което застана на вратата и го викна:

– Съкровище, не смяташ ли да дойдеш?

– Не ми давай зор – отвърна ù Джордж. Но изобщо не я погледна.

– Да не би... Да не се е случило нещо? – попита тя.

– Прекрасно – каза Джордж, все още втренчен през предното стъкло. – Направо разкошно.

Напънах се да си представя, че и това е част от редовния им номер, и да открия в думите ù някакво остроумие или шега. Но Джени вече не играеше заради публиката. Те дори не виждаха вече лицето ù. И за мен не играеше. Играеше единствено за Джордж, а той – за нея, и щяха да го изиграят по абсолютно същия начин дори ако се намираха само двамата насред пустинята Сахара.

----------------------------------------------

 

 

vonegut   Докато простосмъртните спят (превод Венцислав К. Венков, цена 14 лв, 224 стр, издателство Колибри) е в книжарниците



Повече за промоциите на Колибри по случай 23 април, Световния ден на книгата и авторското право може да прочетете тук

 

онлайн