Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (142)

Петък, 24 Август 2018г. 06:06ч.

Изчезването на слона

Публикувана в Литература

Идеално знаем, че Харуки Мураками владее както маратоните, така и късия спринт в писането – доказал го е както с епични романи в няколко части, така и със сборници с разкази. И ако преди три години най-актуалната му антология с къси (и дълги) разкази Мъже без жени ни убеждаваше за пореден път, че няма по-важна среща от тази с Любовта, то сега, докато чакаме най-новия му роман Убийството на Командора, може да си припомним 17-те срещи със смаляващи се слонове, танцуващи (и вселяващи се в човешки тела) джуджета и влюбени зелени чудовища, живеещи под земята от сборника Изчезването на слона... И всичко това, за да си припомним, че магията в срещата с буквите (и с книгите) е като да срещнеш 100 % идеалното момиче|момче за теб – може и да се разминете в красива априлска сутрин (като в разказа по-долу), но и срещата в красива августовска сутрин да остане за цял живот...

 

 

Да видиш 100 % идеалното момиче в красива априлска сутрин


В красива априлска сутрин на тясна пресечка в модерния токийски квартал Хараджуку се разминах със 100 % идеалното момиче.

Честно да ви кажа, не беше някаква красавица. С нищо не се набиваше на очи. Дрехите ù не бяха нищо особено. Косата на тила ù още беше сплескана от съня. Не беше и млада – сигурно към трийсетте, дори не беше "момиче", ако трябва да сме точни.

И въпреки това от петдесетина метра разстояние тя беше 100 % идеалното момиче за мен. Щом я зърнах, в гърдите си усетих тътен и устата ми пресъхна като пустиня.

Сигурно си имате любим тип момиче – с тънки глезени например, с големи очи или с изящни пръсти, или пък по незнайна причина сте привлечени към момичета, които се хранят бавно. Аз си имам своите предпочитания, разбира се. Понякога в ресторант се улавям как зяпам момичето на съседната маса, защото ми е харесала формата на носа ù.

Само че никой не може да твърди, че неговото 100 % идеално момиче е от някакъв определен тип. Колкото и да си падам по носове, не мога да си спомня формата на носа на онова момиче, нито дали изобщо имаше нос. Единственото, което помня със сигурност, беше, че не е шеметна красавица.

Странно.

– Вчера на улицата се разминах със 100 % идеалното момиче – казвам на някого.

– Така ли? Хубава ли беше?

– Всъщност не.

– В такъв случай просто е твоят тип, така ли?

– Не знам. Май не си спомням нищо за нея – нито формата на очите, нито колко големи бяха гърдите ù.

– Странно!

– Да, странно.

– Както и да е, какво направи – вече отегчено питат. – Заговори ли я? Последва ли я?

– Не. Просто се разминахме на улицата.

Тя вървеше от изток на запад, а аз от запад на изток. И беше наистина красива априлска сутрин.

ele neg

Иска ми се да бях я заговорил. Половин час, не повече, просто да науча нещо за нея, да ù разкажа за себе си и – ето това наистина ми се искаше да бях направил – да ù разкрия обратите на съдбата, довели до нашето разминаване на пресечката в Хараджуку в една красива сутрин през 1981 година.

Със сигурност щеше да е преживяване, изпълнено със съкровени тайни – като старинен часовник, изработен, когато на света е царял мир.

След като си поговорим, щяхме да обядваме някъде, може би да гледаме филм на Уди Алън, да се отбием за коктейли в хотелски бар. Ако ми провърви, можехме дори да стигнем до леглото.

Възможностите чукаха на вратата на моето сърце. Разстоянието помежду ни намаля до петнайсет метра.

Как да се обърна към нея? Какво да кажа?

– Добро утро, госпожице. Бихте ли ми отделили половин час за един кратък разговор?

Нелепо. Ще звуча като застрахователен агент.

– Извинете, знаете ли къде в квартала има денонощно химическо чистене?

Не, и това е нелепо. Първо, не носех никакво пране. Кой ще се върже на такъв въпрос?

Може би простата истина щеше да свърши работа.

– Добро утро. Вие сте 100 % идеалното момиче за мен.

Не, нямаше да повярва. А дори да повярва, може би нямаше да пожелае да разговаря с мен. Ами ако кажеше: "Съжалявам, може и да съм 100 % идеалното момиче за вас, обаче вие не сте 100 % идеалното момче за мен"? Като нищо можеше да се случи. Окажех ли се в това положение, сигурно щях да рухна. И никога нямаше да се възстановя от удара. Бях на трийсет и две години – ето заради такива неща остаряваме.

Разминахме се пред магазин за цветя. Топъл полъх докосна кожата ми. Асфалтът беше влажен, усещах уханието на рози. Не можех да се осмеля да я заговоря. Облечена беше с бял пуловер, а в дясната си ръка стискаше новичък бял плик, на който липсваше само марка. Значи, беше написала писмо на някого, може би цяла нощ го бе съчинявала, ако съдя по сънливия ù поглед. Пликът сигурно криеше всичките ù тайни.

Направих още няколко крачки и се обърнах – изгубила се беше в тълпата.

Разбира се, знам точно какво трябваше да ù кажа. Щеше да бъде дълга реч обаче, твърде дълга, за да я изнеса както трябва. Все ми хрумват неизпълними неща.

Можех да започна с "Имало едно време..." и да завърша с "Тъжна история, нали?".

 

Имало едно време едно момиче и едно момче. Момчето било на осемнайсет, а момичето – на шестнайсет. Той не бил необикновено красив, тя не била особено хубава. Просто обикновено самотно момче и обикновено самотно момиче, като всички останали. Но с цялото си сърце вярвали, че някъде на света живее 100 % идеалното момче и 100 % идеалното момиче за тях. Да, вярвали в чудо. И чудото наистина се случило.

Един ден двамата се срещнали на ъгъла на една улица.

– Направо невероятно! – казал той. – Цял живот те търся. Може и да не ти се вярва, но ти си 100 % идеалното момиче за мен.

– А ти – казала му тя – си 100 % идеалното момче за мен, точно както съм си представяла всяка подробност. Все едно е сън.

Седнали на пейка в парка, хванали се за ръце и часове наред си разказвали за живота си. Вече не били самотни. Намерили и били намерени от 100 % идеалната си половинка. Колко прекрасно нещо е да намериш и да си намерен от 100 % идеалната си половинка. Истинско чудо е, космическо чудо!

ele neg1

Както седели и си бъбрели, в сърцето на всеки се прокраднало мъничко съмнение: редно ли е наистина мечтите да се сбъдват толкова лесно?

И така, когато разговорът позамрял, момчето казало на момичето:

– Хайде да се подложим на изпитание, само веднъж. Ако наистина сме 100 % идеалните любими, без съмнение някога някъде ще се срещнем отново.

А когато това се случи и се уверим, че сме 100 % идеални един за друг, веднага ще се оженим. Какво мислиш?

– Да – отговорила тя, – точно така трябва да постъпим.

Двамата се разделили, тя тръгнала на изток, той – на запад.

Изпитанието, на което се договорили да се подложат обаче, било съвсем ненужно. Не би трябвало изобщо да го правят, защото наистина били 100 % идеални един за друг и било истинско чудо, че изобщо са се срещнали. Само че нямало как да го знаят, защото били много млади. Студените и безразлични вълни на съдбата безмилостно ги заподмятали.

Една зима момичето и момчето се разболели от тежък грип и след като четири седмици се люшкали между живота и смъртта, изгубили спомените си за предишните години. Когато оздравели, главите им били празни като касичката на младия Д. Х. Лорънс.

Били двама умни и целеустремени млади хора обаче и благодарение на упоритите си усилия успели отново да добият нужните знания и усещания, за да бъдат пълноценни членове на обществото. Слава на небето, станали образцови граждани, способни да се прекачват от една линия на метрото на друга и да изпратят препоръчано писмо по пощата. Разбира се, отново преживели и любов, понякога дори цели 75 или дори 85 %.

Времето летяло с шеметна бързина и скоро момчето станало на трийсет и две, а момичето – на трийсет.

Една красива априлска сутрин, докато търсело откъде да си купи чаша кафе, за да започне деня, момчето крачело от запад на изток, а момичето, тръгнало да изпрати препоръчано писмо, вървяло от изток на запад – и двамата по една и съща тясна пресечка в квартал Хараджуку в Токио. Разминали се точно по средата на улицата. В сърцата им за миг проблеснала искрица от изгубената им памет. Усетили тътен в гърдите. И така разбрали:

Тя е 100 % идеалното момиче за мен.

Той е 100 % идеалното момче за мен.

Искрата на паметта им обаче била съвсем слаба, а мислите им били изгубили бистротата си отпреди четиринайсет години. Без да отронят и дума, двамата се изгубили в тълпата. Завинаги.

Тъжна история, нали?

Да, точно това трябваше да ù кажа.

 

 

 

cover-izchezvaneto-na-slona   Изчезването на слона (превод Надежда Розова, 352 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Събота, 07 Юли 2018г. 12:12ч.

Краят на самотата

Публикувана в Литература

"Кой прави така, че човешкият живот да тръгва в една или друга посока?" пита младия немски писател Бенедикт Уелс в романа Краят на самотата (откъс от него ви очаква по-долу), маркиран с наградата за литература на Европейския съюз 2016 – въпрос, чийто отговор Бенедикт търси както чрез съдбата на двама братя и една сестра, изгубили родителите си при автомобилна катастрофа, така и в лабиринта на собствения екзистенц. Бенедикт, едва шестгодишен, също остава сирак, а името Уелс избира както за да се разграничи от видната писателска баварска фамилия Фон Ширах, така и като жест към героя Хоумър Уелс от романа Правилата на дома на любимия си автор Джон Ървинг... Жест, който намига както към цикличното естество на неведомите пътища на Живота, така и към високосната (о, да, Бенедикт е роден на 29 февруари) съдба на всеки, който знае, че идва Краят на...

 

 

Реката излизаше от гората, ставаше все по-широка, течението – все по-бързо, през последните дни дъждът бе повишил нивото ѝ. Брегът беше тинест и разкалян, табелка предупреждаваше разхождащите се хора да не се приближават прекалено.

– Който падне там, ще се удави – отбеляза Марти, гледайки бурните води.

– Ха дано да се пльоснеш долу, та най-накрая да се отървем от теб – подметна Лиз.

Той се опита да я ритне, но тя избегна умело удара и хвана под ръка майка ни толкова естествено и небрежно, както само тя умееше.

– Пак ли си се държала нахално? – попита мама. – Изглежда, ще се наложи да те оставим при баба.

– Не – отвърна Лиз отчасти престорено, отчасти истински ужасена. – Моля ви, недейте.

– За съжаление не ми оставяш избор. Баба ще се грижи добре за теб. – Мама имитира укорителния поглед на баба ни и Лиз се засмя.

 

Без съмнение майка ни беше звездата в семейството, във всеки случай за нас, децата. Тя беше атрактивна и грациозна, имаше приятели из цял Мюнхен и устройваше вечерни партита, на които идваха хора на изкуството, музиканти или театрални актьори, с които се бе запознала бог знае къде. Впрочем аз силно смалявам истината, описвайки я като атрактивна и грациозна.

Жалки думи, които не са в състояние да предадат дори отчасти нашето чувство, че случайно ни се е паднала за майка някаква кръстоска между Грейс Кели и Ингрид Бергман. Като дете не проумявах защо не беше прочута актриса, ами просто обикновенa учителка. Тя се отнасяше към домашните си задължения с леко насмешлива, но мила усмивка и едва по-късно осъзнах колко ограничена се е чувствала.

 

Спряхме за почивка на полянка край речния бряг. Баща ни натъпка лулата си, ние изядохме донесените багети с шунка. По-късно мама изсвири на китарата няколко шансона на Жилбер Беко.

Щом двамата с татко запяха, Марти забели очи.

– Спрете, моля ви! Толкова е неловко.

– Ама тук няма никой – възрази майка ни.

– Напротив, онези там!

Брат ми посочи към отсрещния бряг на реката, където току-що се бе установило друго семейство. Децата бяха на нашата възраст, а около тях лудуваше кученце от смесена порода.

Дойде обяд, слънцето стоеше високо на небето. Налегнати от жегата, с Марти си съблякохме тениските и се изтегнахме върху одеялото. Лиз драскаше в едно блокче – малки рисунки и името си, отново и отново.

По онова време тя често пробваше с какъв шрифт ще изглежда най-красиво то и го изписваше навсякъде – върху хартия, по масата, в класьори или на книжни салфетки. Лиз, Лиз, Лиз.

 

Родителите ни се отправиха на разходка – изчезнаха в далечината, притиснати един към друг, а ние останахме на полянката. Ландшафтът беше облян в слънце.

Марти и Лиз играеха на карти, аз дрънках на китарата и наблюдавах семейството на отсрещния бряг. Чувах смеха им, примесен с кучешки лай. От време на време едно от момчетата хвърляше пръчка, която мелезът моментално носеше обратно, докато накрая на момчето явно му писна и то скри пръчката под едно одеяло. Кучето обаче искаше да продължи играта, тичаше ту до един, ту до друг член на семейството, а накрая се поотдалечи покрай реката. В крайбрежните храсти се беше заклещил един голям клон.

Кучето се опита да го издърпа със зъби, но не успя.

На това място течението на реката беше силно и бурно. Единствен аз наблюдавах тази сцена и усетих как косата ми настръхва.

Немирното кученце дърпаше ли, дърпаше клона и в своята необузданост се приближаваше все повече до шумящите води. Тъкмо исках да обърна внимание на семейството отсреща, когато чух скимтене. Част от брега се беше откъртил и кучето бе паднало във водата, вкопчено в клона само с предни лапи и зъби. То скимтеше жално и се мъчеше да се добере до ронещия се бряг, ала течението беше прекалено силно. Воят му се засили.

– О, боже! – промълви Лиз.

– Няма да успее – отбеляза Марти. Прозвуча толкова категорично, сякаш именно той беше съдникът на тази сцена.

Семейството от отсрещния бряг се завтече към кученцето. Тъкмо бяха стигнали до него, когато клонът се откъсна от храстите и водите го отнесоха заедно с мелеза.

Той се задържа още известно време над водата, после изчезна. Отсреща децата викаха и плачеха, а аз се извърнах и се вгледах в лицата на моите брат и сестра.

Никога не забравих погледите им.

humand3

 

* * *

 

Вечерта в леглото още чувах скимтенето на кученцето. През целия ден Лиз беше потисната, а Марти почти не проговаряше. Най-странното обаче бе, че нашите не бяха присъствали на случката. Разбира се, след завръщането си те се опитаха да ни утешат, но това не променяше факта, че ние, трите деца, бяхме преживели нещо, което разтърси само и единствено нас.

Прекарах половината нощ, мятайки се в леглото. Не преставах да мисля как безметежното щастие на семейството от отсрещния бряг беше разрушено за секунди.

Отново и отново се сещах за чичо ми Ерик, за когото веднъж ни бяха казали, че бил "загинал". През досегашния си живот бях закрилян, но явно съществуваха невидими сили и течения, които можеха с един замах да променят всичко. Защото, изглежда, имаше семейства, които бяха пощадени от съдбата, и други, които привличаха нещастието, и през тази нощ аз се запитах дали и моето семейство е от тях.

 

 

 

cover-krayat-na-samotata   Краят на самотата (превод Величка Стефанова, 288 стр, цена 16 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded

 

Понеделник, 18 Юни 2018г. 11:11ч.

Завой на реката

Публикувана в Литература

"Светът е такъв, какъвто е – в него нямат място хората, които не са нищо, които допускат да не бъдат нищо." – така започва романа Завой на реката (откъс от него ви очаква по-долу) на британския писател от индийски произход Видядхар Сураджпрасад Найпол... И, вероятно, тези думи описват еднакво добре както трудностите пред Найпол към получаването на Нобелова награда за литература през 2001-а, така и огромните препятствия пред младия търговец Салим, когато купува магазинче, там, на "завоя на реката" във вътрешността на една постколониална африканска държава, сдобила се наскоро с независимост... И, вероятно, тези думи се крият и в отговора на въпроса защо и днешна Африка продължава да живее сред хаос, насилие, тероризъм, граждански войни, невежество, бедност, изолация... и търсене на Независимост... такава, каквато търси и Салим.

 

 

Африка беше моят дом, беше дом на семейството ми от столетия. Обаче ние бяхме от източния бряг и това променяше всичко. Там не беше истинската Африка. Беше арабско-индийско, персийско-португалско място, а ние, тамошните жители, всъщност бяхме хора на Индийския океан. Истинската Африка беше зад гърба ни. Километрична савана или пустиня ни делеше от хората от вътрешността на страната. Погледът ни беше обърнат на изток, към земите, с които търгувахме – Арабия, Индия, Персия. Това бяха земите на нашите предци. Ала вече не можехме да твърдим, че сме араби, индийци или персийци, защото когато се сравняхме с тези хора, се чувствахме африканци.

Семейството ми е мюсюлманско, но ние бяхме специална група хора. Различавахме се от арабите и от другите мюсюлмани по крайбрежието, по традиции и обичаи се родеехме с хиндуистите от Северозападна Индия, от които всъщност произхождахме. Никой не можеше да ми каже кога всъщност сме пристигнали.

Не бяхме такива хора. Ние просто живеехме, правехме каквото се очаква от нас, каквото бяхме виждали да правят предишните поколения. Никога не питахме защо, не водехме летописи. Усещахме с мозъка на костите си, че принадлежим към много стар народ, но сякаш не умеехме да измерваме времето. Нито баща ми, нито дядо ми можеха да поставят дати на своите истории. Не защото бяха забравили или се объркваха, просто за тях миналото си беше минало.

 

Помня, че бях чувал дядо си да разказва как веднъж превозил цял кораб с роби, все едно е натоварен с каучук. Не искаше да ми каже кога. Случката просто си стоеше в спомените му, витаеше без конкретна дата или друга асоциация като необикновено събитие в един лишен от необикновени събития живот. Дядо го разказваше като злина, измама или шега, представяше го като своя необикновена постъпка – не самото превозване на робите, а представянето им за каучук.

Допускам, че без собствения ми спомен за историята на стареца тази случка щеше да се изгуби навеки. Нещата, които прочетох по-късно, ме убедиха, че идеята за каучука вероятно е хрумнала на дядо ми по онова време, преди Първата световна война, когато в Централна Африка каучукът се превърнал в огромен бизнес – а впоследствие и в огромен скандал. Известни са ми факти, които са останали скрити за дядо ми или не са предизвикали неговия интерес.

Това е единствената семейна история, която знам, свързана с целия онзи бурен период за Африка – експулсирането на арабите, експанзията на Европа, разпокъсването на нашия континент. Такива хора бяхме ние. Всичко, което знам за нашата история и за историята на Индийския океан, съм научил от книги, написани от европейци. Ако твърдя, че нашите араби навремето са били велики писатели и авантюристи, че нашите моряци са създали латинското триъгълно платно, направило възможно откриването на Америка, че индийски лоцман е водил Вашку да Гама от Източна Африка до Каликут, че думата "чек" е използвана за пръв път от персийски търговци... ако твърдя всичко това, то се дължи на факта, че съм го научил от европейските книги. Те не са формирали нищичко от знанията или гордостта ни. Според мен без европейците миналото ни би било заличено като следите от рибарите по брега край нашия град.

rekata

На този бряг имаше укрепление. Стените бяха тухлени. Беше развалина, когато бях момче, но в тропическа Африка, царството на нетрайните постройки, изглеждаше като рядък къс от историята. В това укрепление държали робите, след като ги докарвали от вътрешността на страната с кервани, тук чакали платноходките да ги превозят по море. Ако не знае човек обаче, мястото не му говореше нищо – просто четири порутени стени насред живописен бряг с кокосови палми.

Някога тук управлявали арабите, после дошли европейците, които вече си тръгват. В поведението и в съзнанието на хората обаче се е променило съвсем малко. На носа на рибарските лодки край този бряг все още има нарисувани големи очи за късмет, а рибарите страшно се ядосват, убийствено се гневят, ако някой посетител понечи да ги снима, да им открадне душата. Хората живеят така, както са живели открай време, няма разрив между минало и настояще. Всичко, случило се в миналото, беше отмито от морето, останало беше само настоящето. Сякаш в резултат на някакво смущение на небето светлината на ранното утро винаги чезнеше в мрака и хората живееха в постоянна зора.

 

Робството на източния бряг не беше като робството на западния. Никого не откарваха към плантациите. Повечето хора, които напускаха нашето крайбрежие, бяха наемани като слуги в арабски домове. Някои ставаха членове на семействата, към които се присъединяваха, а малцина се превръщаха във влиятелни личности. За един африканец, дете на гората, изминал хиляди километри от вътрешността и отдалечил се от своето село и от своето племе, закрилата на чуждестранно семейство беше за предпочитане пред това да остане сам сред непознати и недружелюбни африканци. Ето една от причините търговията с хора да просъществува много след като бе забранена от европейските сили. Беше и причина по времето, когато европейците търгували с един вид каучук, дядо ми все още да може от време на време да търгува с друг. Това беше и основанието робството тайно да съществува по крайбрежието и до ден днешен. Робите, или хората, които може да бъдат смятани за роби, искаха да си останат такива.

 

В квартала на моето семейство имаше две семейства роби, които живееха тук поне от три поколения. Последното, което биха искали да чуят, е, че трябва да си вървят. Официално тези хора бяха просто слуги. Те обаче държаха да се знае – от другите африканци и от бедните араби и индийци, – че всъщност са роби. Не че се гордееха с робството като състояние, но много разпалено държаха на специалната си връзка със съответното изтъкнато семейство. Понякога се държаха много грубо с хора, които смятаха за по-дребни риби от въпросното семейство.

Като малък ме водеха на разходка по тесните алеи между белите стени в старата част но града, където се намираше къщата ни. Къпеха ме и ме обличаха, слагаха ми кохл на очите и ми окачваха талисман на шията. А после Мустафа, един от нашите старци, ме вдигаше на раменете си. Така ходех на разходка – Мустафа ме излагаше на показ върху раменете си, демонстрираше статута на семейството ни и собственото си доверено положение в него. Някои момчета се опитваха да ни тормозят, но когато се натъкнехме на тях, Мустафа ме сваляше долу, насърчаваше ме да ръся оскърбления, към които той добавяше и собствените си творения, насъскваше ме да се бия, а накрая, когато твърде ми припареше под задника, ме вдигаше далеч от краката и юмруците на момчетата и отново ме качваше на раменете си. И продължавахме разходката си.

 

Разказите за Мустафа, за Арабия, за огражденията и за робите може да ви се струват като приказки от хиляда и една нощ, но замисля ли се за Мустафа и дори само да чуя някой да споменава думата "роб", си представям крайната мизерия на семейното си жилище, нещо средно между училищен и заден двор: гъмжило от хора, някой все крещи, многобройни дрехи по въжетата или проснати върху камъните за пране, възкиселия мирис от тези камъни, който се слива с вонята от тоалетната и от оградения писоар в ъгъла, купчините мръсни емайлирани и месингови съдове на мивката насред двора, децата, които припкат навсякъде, безкрайното готвене в почернялата постройка на кухнята. Мисля си за глъчката на жени и деца, на сестрите ми и техните семейства, на прислужниците и техните семейства, същинско несекващо съревнование между двете страни. Мисля за караниците по стаите на семействата и за конкурентните им свади в помещенията за прислугата. Твърде много обитатели на толкова тясно място. Не искахме всички онези хора в помещенията за прислугата, обаче те бяха обикновени слуги и нямаше никакъв начин да ги изгоним. Просто трябваше да ги търпим...

 

 

 

cover-zavoynarekata   Завой на реката (превод Надежда Розова, 352 стр, 20 лева) е в книжарниците

Неделя, 03 Юни 2018г. 00:00ч.

Бразилски храст

Публикувана в Литература

Когато си написал Доклад на зелената амеба за химическия молив нищо чудно да погледнеш и какво се крие в Бразилски храст – вторият сборник с разкази (11 на брой тук) от Велина Минкова си играе с невинни шаферки (разказът Сватба ви очаква по-долу), лели, златни рибки, бохеми, хамали... и с кого ли още не, докато прескача от София към Лос Анджелис (където Велина завършва университета UCLА), през Лондон до Париж (където Велина живее в момента), но без да изневерява на хумора и естетиката от дебютния ù роман Доклад на зелената амеба за химическия молив. А какво наистина се крие в доклада за Бразилски храст ще научите от самата Велина Минкова на 7 юни в литературен клуб Перото...

 

 

Сватба

Леля се омъжи през лятото, когато навърших четири години. Цареше страшно въодушевление. Аз бях шаферка, обаче роклята ми беше по-дълга и по-бяла от лелината. Човек би помислил, че аз съм булката. Мама прикрепи две бели пухени пера към фибите, с които вдигна русия ми бретон. Вярно, че така прическата повече отиваше на тоалета ми, но истинската причина беше, че мама нямаше време да ми подреже бретона и той непрекъснато влизаше в пъстрозелените ми очи.

Покрай данданията около щастливото събитие нашите забравиха да ми купят бели обувки, подходящи за шаферската ми сватбена рокля. Затова трябваше да си обуя червените лачени. За щастие, никой не забеляза несъответствието – къдравите дантели на роклята ми стигаха чак до земята. Самата рокля беше от ДетМаг – мека, набръчкана бяла коприна, поръбена с розички по ръкавите и врата, долу с бяла дантела, зашита вълнообразно.

След сватбата вкъщи имахме гости, накрая аз, за късмет, успях да се измъкна и да си легна, без да събличам шаферската си сватбена рокля. Никой не дойде да ме събуди на сутринта, затова, щом отворих очи, отидох право в лелината стая. Тя спеше в леглото с новия си мъж. От днес той щеше да бъде моят чичо. Ръката му беше изпъната в прегръдка върху раменете на леля, както татковата върху мама и дядовата върху баба, когато спяха.

svat

Спрях се в коридора – боса, все още с бялата рокля. От кухнята миришеше на кафе, цигарен дим, препечени филийки и вестникарско мастило. Чувах как мама, татко, баба и дядо си говорят през монотонния глас на радиото, което предаваше сутрешните неделни новини. Опипах с пръсти фибите си, все още бяха горе-долу на място, пухчетата – меки като сняг. Отворих входната врата и се запътих надолу по стълбите. Бяха студени. Добре че бях забравила да си обуя обувките. Първо – бяха червени и не отиваха на сватбената ми рокля, и второ – слизах на Двора, а не ми беше позволено да ходя там с официалните си обувки. Ако играя с тях на Двора, ще станат на нищо.

"Двора" наричахме квадратната вълшебна градина с тъмнозелена беседка, катерушки и дървета с джанки, която се намираше между четири кооперации, подобни на нашата. Децата от тези кооперации, независимо колко годишни бяха, прекарваха безкрайни дни през всеки сезон там. Катереха се по дърветата, караха колела, играеха мач и какво ли още не.

 

През лятото винаги слизахме рано на Двора. Mомичетата скачаха на ластик и варяха супи от цветя във въображаеми кухни, а нашите момчета се обединяваха срещу момчетата от Другия двор – на кооперациите от съседната улица. Обявяваха война на фунийки. Парчета вестник бяха напъхани в коланите им, те ги завъртаха на тънки конуси и облизваха върховете им, за да станат остри като жило на оса.

А най-злите момчета дори пробождаха върховете на фунийките с топлийки, така че да се забиват до кръв. Издухваха ги към врага през железни тръби, прикрепени към къси дъски. Така оръжията приличаха на картечници, груби и смъртоносни. Не продаваха такива в ДетМаг.

svat1

Пристъпвах в утринната светлина, повдигайки леко сватбената си рокля, за да не се влачи дантеленият ѝ подгъв по земята. Усещах топлия камък под краката си и знаех, че не бях излязла да играя с другите. Бях дошла, за да се венчая.

Иван беше на девет, висок, с дълга рошава коса, нос – мъжествено извит като кука, ожулени колене, както си му е редът. Той бе главатарят на Нашия двор срещу злата съседска банда от Другия двор.

Можеше да скочи от покрива на беседката, след като е изпълзял дотам по един джанков клон, който беше страшно труден за изкатерване. Веднъж дори ме качи на балканчето си, докато се състезаваше по бързина с останалите в Двора. Той спечели, разбира се. Даже с мен отзад, стъпила на багажника на колелото и хванала здраво раменете му, Иван беше най-бързият.

 

Аз се спуснах към него – бяла коприна и дантели.

Той премигна безизразно към мен.

Иване, ние ще се женим – оповестих аз.

Момчетата постепенно се скупчиха с оръжията от дъски и тръби в ръка. Свиваха конусовидните си амуниции от вестник, без да свалят очи от мен.

С опакото на ръката Иван размаза петно от сажди по лицето си.

– И после к'во? – попита ме той.

– Ами ти ще ме пренесеш по стълбите до нас в моята сватбена рокля, както направи мъжът на леля вчера – обясних аз.

Иван постави оръжието си на дървената пейка пред беседката, като заплаши да усмърти всеки, който го докосне, докато го няма. След това ме грабна от земята и ме понесе на ръце, блестящо бяла, през целия Двор. Сърцето ми изхвръкна от гърдите и полетя в блажения летен въздух сред зелени листа и пеперуди. Момчетата не помръдваха и не продумваха. Момичетата вдигнаха поглед от своите цветни ястия, които се варяха на слънце. Иван прелетя през полянката към задната врата на нашата кооперация с криле от дантела; аз се държах здраво, увила ръце около врата му.

– И после к'во? – задъхваше се той, докато ме носеше нагоре по стълбите към третия етаж.

– Ще спим в моето легло и ти ще държиш ръката си изпъната върху мен – казах аз и отключих прегръдката си за пръв път, за да натисна звънеца.

Татко отвори вратата. Изразът на лицето му някак си не подхождаше на радостното събитие.

– Татко, ние с Иван току-що се оженихме – казах.

Нищо не можеше да помрачи щастието ми.

Миг тишина премина между трима ни, след което внезапно Иван се наведе, постави ме на земята и хукна надолу по стълбите, като вземаше по дветри стъпала наведнъж. Ехото от неговия бяг ставаше все по-далечно и по-далечно... И тогава, три етажа по-долу, задната врата, която водеше към Двора, изскърца на отваряне и зловещо се тресна на затваряне.

 

 

 

cover-brazilski-hrast   Бразилски храст (160 стр, 12 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Велина Минкова край Бразилски храст е на 7 юни в литературен клуб Перото – 19:00

Неделя, 06 Май 2018г. 14:14ч.

Да излезеш от сянката

Публикувана в Литература

Животът винаги е бил най-добрия сценарист – кой друг би могъл да измисли по-добре историята на Венсан Винел от сиропиталището в България, през свиренето на пиана по парижките гари до финала в шоуто The Voice: Най-хубавият глас на Франция. Да, това е истинската история на едно полусляпо дете, осиновено от Дом за деца, лишени от родителска грижа в България, но което има "абсолютен слух, което означава, че ми е достатъчно да чуя една нота или поредица от акорди, за да ги възпроизведа незабавно" както споделя Венсан в своята автобиография Да излезеш от сянката (откъс от книгата ви очаква по-долу), написана след финала на The Voice през 2017. Излизането от сянката, обаче, не винаги означава да блеснеш с първо място (в сферата, която си избрал), но пък неуморното следване на мечтите винаги разкрива най-важните уроци в живота или като казва Венсан Винел: "Това, че куцате или че не сте горди със стореното досега, не означава, че е прекалено късно. Никога не е прекалено късно!"

 

 

Музиката винаги ми е била в кръвта. Тя тече във вените ми от самото ми раждане – знаех да пея, преди да се науча да говоря... Бил съм на осемнайсет месеца, когато родителите ми са ме видели за пръв път в едно сиропиталище в България, на две години, когато са ме осиновили и съм напуснал родната си страна. Много малък съм бил, за да си спомням днес как се е случило всичко това, но майка ми го е разказвала толкова пъти, че все едно съм го изживял – всеки етап от осиновяването ми е запечатан в паметта ми. По онова време баща ми бил преподавател по пластични изкуства, майка ми била учителка. Отчаяно искали да имат дете и като други двойки в същото положение решили да си осиновят едно. Но във Франция формалностите са сложни и продължителни. Нищо не гарантирало, че дори и с добрите си досиета двамата биха имали щастието да видят мечтата си сбъдната. Затова си опитали късмета в чужбина. Събрали цялата необходима административна бумащина, попълнили молба за осиновяване, написали мотивационно писмо и изпратили всичко това в не знам колко екземпляра в няколко страни. Получили положителен отговор от България.

Сиропиталището (наречено Дом за деца, лишени от родителска грижа) било в едно забутано селце и като всички заведения от този вид единствените грижи, полагани за децата, целели да се запази животът им. Освен оскъдната храна от хляб, мляко и супа нямало нищо друго, нито играчки, нито някакви занимания, нищо, стимулиращо развитието им.

На това тъжно място се озовали родителите ми един прекрасен ден. Донесли дрехи, както ги били посъветвали с писмо. "Ако имате намерение да го разхождате, първо трябва да го облечете..."

 

Сестрата пристигнала с малко тъмнокосо човече в ръце. Това съм бил аз! Майка ми се изненадала при вида на осемнайсетмесечното бебе, повито в пелени като по времето на баба ѝ. Заговорила ми нежно, но аз дори не съм я погледнал. Не съм направил никакво движение, изглеждал съм инертен, някак отсъстващ. Тя ме преоблякла, опитала се да ме накара да се усмихна или поне да реагирам по някакъв начин, но аз съм продължавал да гледам в празното, безразличен към думите, към насърченията. Времето било хубаво и родителите ми предпочели да излезем от сиропиталището. В края на разходката сме седнали на терасата на едно кафене. Макар да не говорела български, майка ми отново се опитала да изтръгне от мен някаква реакция, шепнейки ми мили думи, но отново без успех. И после от високоговорителите внезапно се разнесла музика, и това е едно от малкото неща, които си спомням – разнесе се българска народна музика... Точно в този момент, разказват ми, погледът ми се избистрил, обърнал съм глава към музиката и съм започнал да пея. Точно от този момент държането ми към баща ми и майка ми се променило, вече не съм бил в паралелен свят, бил съм до тях, съвсем присъстващ.

Като сме се върнали в дома, родителите ми изчакали да се наспя и ме извели в градината. За да ме забавлява, майка ми изпяла песничката за малките корабчета. "Мамо, корабчетата, дето вървят по вода, имат ли крака? Ами да, момчето ми, как биха вървели без крака!"

След разходката съм се върнал в креватчето ми с решетки, а родителите ми се върнали във Франция. Преди да тръгнат, дали на персонала на дома един фотоапарат за еднократна употреба, за да получават редовно снимки и да виждат как се развивам.

Така и не разбрали дали апаратът бил откраднат, или изгубен, но шест месеца не получили нито снимки, нито вести. Шест месеца трябвали, за да се изпълнят всички формалности и администрацията най-после да даде съгласието си за осиновяването. Изпълнени с надежда, родителите ми отново тръгнали за България. Въпреки продължителната раздяла, щом майка ми се приближила до мен, аз съм се хвърлил в прегръдките ѝ. Очевидно съм я разпознал. Като видяла сърдечната ни среща, перачката на заведението казала на родителите ми:

– Не го вземайте този. Освен че е недъгав, през цялото време реве, няма да ви е лесно! Не ви съветвам...

shad

* * *

 

Впоследствие разбрах, че в този вид сиропиталища царяла struggle for life, борба за живот или по-скоро за оцеляване. Всички тези изоставени деца се надпреварвали кой ще реве по-силно, за да му обърнат внимание, да получи храна, да се поинтересуват от него, така че да, ревял съм. Не съм имал избор и не само аз съм се дерял, за да получа залък хляб, биберон с мляко или жест на обич. Но аз може би съм пищял най-пронизително и това никак не се харесвало на онази дама... Баща ми и майка ми пренебрегнали съвета на перачката и решили да ме вземат. Това им прави чест, защото малко кандидат-осиновители биха спрели избора си на дете с увредено зрение, при това ревливо... Много биха били обезкуражени и биха последвали съвета на перачката, предупредила родителите ми. Други биха попитали, все едно че избират кученце: Нямате ли по-беличко? По-мъничко? По-пълничко? Не и те. Предоволни, баща ми и майка ми си тръгнали с бебето Венсан в ръце!

 

Не знам дали съм усетил, че преминавам през вратата на дома, за да не се върна никога вече, дали съм бил щастлив да тръгна с тези мама и татко осиновители, но едва пристигнали във Франция, съм им благодарил по мой начин, изпявайки песничката за корабчето. Майка ми не повярвала на ушите си! Думите не били на езика, който бях слушал, откакто се бях родил, но това нямало никакво значение. Слуховата ми памет била регистрирала песента, звучността на думите, произнесени шест месеца по-рано, се била запечатала в мозъка ми. Макар и да не съм разбирал какво означават, аз вярно съм възпроизвел мелодията, изпята от майка ми. Е, не било Фреди Меркюри, по-скоро бебешко бъблене, но било моят начин да изразя радостта си, че съм трампил един емоционален ад за кътче от рая.

Така започна чудното ми приключение с моите родители, така започна и близката ми връзка с моята майка.

 

* * *

 

Ако днес в тази книга говоря за осиновяването си, то е, за да знаят хората откъде идвам и кой съм. Но вкъщи, без да е забранена тема, го споменаваме много рядко, само когато вдигаме чаши за годишнината от пристигането ми в семейството, че и тогава невинаги. Това, което разказвам, не е обикновена история, но тъй като и аз не съм обикновен човек, тя ми пасва като ръкавица и аз си я харесвам!

 

* * *

 

Колкото и назад в спомените си да се връщам, знам, че винаги съм искал да бъда певец. Още на четири години, когато чуех някоя песен, се забавлявах да ѝ придавам полифоничен характер – слушах я и започвах да пея втори глас или в канон. В колата, за да ми минава по-бързо времето, на родителите ми им хрумна да ми сложат слушалки на ушите, та да слушам песента и да ѝ пригласям. Тъй като пеех с цяло гърло, баща ми и майка ми чуваха само втория глас – това за тях не означаваше нищо, тъй като не чуваха първия глас, не разбираха нищо от моите импровизации, но не ми пречеха. Започнех ли веднъж, трудно беше да ме спрат! Аз лично намирах това упражнение за особено забавно...

 

* * *

shadow1

Много хора мислят, че имам истинска музикална дарба. Не аз мога да отсъдя. Обаче, колкото и лесно да се започне нещо в живота, трябва да се работи, иначе лесното престава да е такова и човек не напредва. От друга страна, знам, че имам абсолютен слух, което означава, че ми е достатъчно да чуя една нота или поредица от акорди, за да ги възпроизведа незабавно. Избликва ми отвътре, не ми е необходимо да работя с часове, не правя никакво усилие, случва се незабавно. Чуя ли музикална фраза или песен, на секундата повтарям чутото, като го изсвирвам на пианото или го изпявам и по принцип без нито една фалшива нота. Е, разбира се, ако ми излязат с нещо четиринайсетметрово и супербързо, и аз не съм застрахован от някоя дребна грешка, но наистина никога не се издънвам. Във всеки случай залагам на принципа, че никой не пее абсолютно вярно. Ако вземем някой истински pitch, тоест онази машинка, малкия акордьор, който дава тоналността на съвършената нота, ще забележим, че никой не я изпява точно, винаги малко по-високо или по-ниско. От научна гледна точка абсолютната точност не е дадена на човешкото същество. Затова предпочитам намерението и изпълнението пред вокалната точност.

Тъй като имам проблем със зрението, когато съм на пианото, виждам само ръцете си, тоест нямам партитура и правя всичко по слух.

 

 

 

cover-daizlotsqnkata   Да излезеш от сянката (превод Росица Ташева, 120 стр, цена 12 лева) е в книжарниците


Срещата с Венсан Винел е в рамките на литературния фестивал Варна Лит | 1 юни, концертна зала на Радио Варна - 17:00

онлайн