Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (154)

Четвъртък, 04 Април 2019г. 14:14ч.

Уловеното време | Андрей Тарковски

Публикувана в Литература

Днес, на 4 април, Андрей Тарковски би могъл да навърши 87 години... Но както добре знаем, в неговата киноестетика и философия, "Времето е само условие за съществуването на нашето Аз"... Времето е състояние, в което да уловим същината на себе си, на Духа си, на Живота си... Именно това прави Тарковски в своята автобиография Уловеното време – откъсът от нея по-долу ни връща 45 години назад, към снимките на емблематичния филм Огледало – може би, най-личната, интимна и съкровена кино ода за Живота, заснемана от Тарковски някога, която като огледало отразява и живота на самия Андрей. Или както, най-добре, самият той казва: "В Огледало исках да разкажа не за мен, в никакъв случай не за мен, а за моите чувства, свързани с близките ми, за отношенията ми с тях, за вечното съжаление към тях и колко съм несъстоятелен в тези отношения, за чувството за неизпълним дълг."...

 

 

Когато в Огледало оставаше да заснемем още 400 метра лента, което отговаря на 13 минути екранно време, филма все още го нямаше. Бяха измислени и заснети детските сънища на разказвача, но и те не помагаха материалът да се оформи в нещо цялостно. В истинския си вид филмът се роди едва когато се сетихме да въведем в тъканта на повествованието Жената на разказвача; нямаше я нито в замисъла, нито в сценария.

Много ни харесваше как работи Маргарита Терехова в ролята на Майката на разказвача, но през цялото време ни се струваше, че ролята, предвидена за нея в първоначалния замисъл, беше недостатъчна, за да се разкрият и използват огромните ѝ актьорски възможности. Тогава решихме да напишем нови епизоди и дадохме на актрисата още една роля – Жената на разказвача. И едва след това се роди идеята да смесим при монтажа епизодите на Разказвача от миналото с неговото настояще.

В началото с изключително даровития съавтор Александър Мишарин имахме намерение в диалозите на новите епизоди да въведем и други наши програмни идеи за естетичните и нравствените основи на творчеството, но слава на Бога, успяхме да го избегнем и смея да се надявам, че някои от нашите размисли се разположиха доста незабележимо из целия филм.

Като разказвам как се създаваше Огледало, искам да демонстрирам колко крехка, жива и през цялото време променяща се структура е за мен сценарият и че филмът се ражда едва в момента, когато работата е напълно завършена. Сценарият само създава възможност за размисъл и мен до края не ме напускаше тревожното усещане: ами ако нищо не излезе от това намерение?!

mirrormarg

Наистина, трябва да кажа, че тъкмо по време на работата с Огледало тези мои творчески идеи за сценария намериха окончателния си израз. Въпреки че други мои филми се градяха върху доста по-оформени конструктивно сценарии и по време на работата много неща се доизмисляха, дооформяха, доизграждаха по време на снимките.

Когато започвахме снимките за Огледало, ние съзнателно не искахме предварително да пресмятаме и да градим филма, преди да бъде заснет материалът. За мен беше важно да разбера по какъв начин, в какви условия филмът сякаш може "сам" да се организира в зависимост от снимките, от контакта с актьорите, от процеса на изграждане на декорите и как ще "съживим" местата за бъдещите снимки сред природата.

Ние нямахме като визуално оформено завършено цяло предварително замислени кадри или епизоди, но ни беше ясно състоянието на атмосферата, усещането на състоянието на духа, които изискваха точни образни съответствия тук, на снимачната площадка. Ако си представям нещо по време на снимки, ако "виждам" нещо, то е по-скоро онова вътрешно състояние, характерът на вътрешното напрежение на сцените, които предстои да заснемем, психологичното състояние на персонажа. Но още не знам точната форма, в която всичко ще се осъществи. Отивам на снимачната площадка, за да разбера как да бъде изразено върху лентата това състояние. И когато го разбера, започвам да снимам.

В този филм, извън всичко друго, се разказва за селото, в което е минало детството на разказвача, където се е родил, където са живели баща му и майка му. По стари фотографии много точно реконструирахме, "възкресихме" разрушена от времето къща със запазени основи. На същото място, където е била преди 40 години. Когато по-късно доведох там майка ми, на мястото, където е преминала нейната младост, реакцията ѝ в мига, когато го видя, надмина и най-смелите ми очаквания. Тя сякаш преживя връщане в миналото си. Тогава разбрах, че сме на прав път: къщата предизвика у нея същите чувства, които се надявахме да изразим във филма...

mirror-house

... Пред къщата имаше поле. Помня, че между полето и пътя, който водеше до съседното село, имаше нива с елда. Когато цъфтеше, тя биваше много красива. Заради белите цветчета полето заприличваше на снежно и се e запазило в паметта ми като характерен и съществен детайл в детските ми спомени. Но когато, в търсене на места за снимки, дойдохме на същото място, никаква елда не намерихме, колхозниците отдавна садят по тези места детелина и овес. Когато ги помолихме заради нас да посеят елда, те почнаха да ни убеждават че тук елда никога няма да израсне, тъй като почвата е абсолютно неподходяща. И когато ние, рискувайки, наехме това поле под аренда и го засяхме с елда, колхозниците не можеха да скрият учудването си, като гледаха колко хубаво израсна. Възприехме този успех като добро знамение. Това беше илюстрация за особените свойства на паметта ни, че можем да проникнем през пластовете, скрити във времето, което и трябваше да разкаже нашият филм. Такъв беше неговият замисъл.

Не знам какво щеше да се случи с филма, ако не беше разцъфтяла нивата с елда. Но тя цъфна!... Това беше толкова необяснимо важно за мен в онзи момент.

mirror-elda

Когато почвах снимките на Огледало, аз все по-често се замислях, че филмът, ако се отнасяш сериозно към работата си, не е просто следващият филм, а постъпка, от която се оформя съдбата ти. В този филм за първи път се осмелих да говоря със средствата на киното за най-главното и най-съкровеното за мен директно и непосредствено, без хитруване.

След като зрителите видяха Огледало, най-трудно беше да им обясня, че във филма няма никакъв друг скрит, зашифрован смисъл, освен желанието ми да кажа истината. Това често предизвикваше недоверие или дори разочарование. За някои това наистина не им беше достатъчно: те търсеха скрити символи, зашифрован смисъл, тайни. Мен това също ме разочароваше. Това беше опозиционната част от зрителите. А колегите яростно ми се нахвърлиха, като ме обвиниха, че не съм скромен, защото съм искал да направя филм за себе си.

В последна сметка ни спаси едно нещо: вярата, че нашата работа, която е толкова важна за нас, не може да не е също толкова важна и за зрителите. Този филм трябваше да реконструира живота на хора, които безкрайно обичам и които много добре познавам. Исках да разкажа за страданията на човека, на когото му се струва, че не може да се отплати на близките си за тяхната любов, за всичко, което са му дали. Струва му се, че не ги е обичал достатъчно, и това е наистина мъчителна и неотминаваща мисъл.

mirrormarg3

Когато заговориш за съкровени неща, много силно те безпокои как хората реагират на това, което си казал, което искаш да защитиш, да предпазиш от неразбиране. Ние много се тревожехме как зрителите ще възприемат филма, но маниакално вярвахме, че ще ни чуят. Последвалите събития потвърдиха, че намеренията ни са били правилни, писмата от зрители, цитирани в началото на тази книга, обясняват много неща. Не можех да разчитам на по-висок праг на възприемане. За мен тази реакция на зрителите беше изключително важна за бъдещата ми работа.

В Огледало исках да разкажа не за мен, в никакъв случай не за мен, а за моите чувства, свързани с близките ми, за отношенията ми с тях, за вечното съжаление към тях и колко съм несъстоятелен в тези отношения, за чувството за неизпълним дълг. Събитията, които си припомня моят герой, докато преживява много дълбока криза, му причиняват страдания до последната минута, предизвикват у него тъга и тревога.

mirrortar

Когато четеш театрална пиеса, може да разбереш смисъла ѝ, който е възможно да бъде различно интерпретиран в отделни постановки, но още отначало тя има собствено лице; но не е възможно да различиш в сценария лицето на бъдещия филм! Сценарият умира във филма. И когато кинематографът заимства диалози от литературата, той всъщност няма никакви отношения с нея. Пиесата се превръща в литературен жанр, защото идеи са характерите, изразени в нейната същност, а диалогът винаги е литературен. Докато в кинематографа диалогът е само една от съставните части на материалната тъкан на филма. Все едно всичко, което в сценария претендира да се нарича литература, трябва да бъде принципно и последователно премахнато и пре-работено по време на създаване на филма. Във филма литературата се претопява, т.е. след като филмът вече е заснет, тя престава да е литература. Когато работата е приключила, остава само възможността да се напра¬ви литературен запис на филма, монтажен лист, който вече никак не може да бъде наречен литература. Това е по-скоро преразказ на видяното от слепец.

 

 

 

cover-ulovenoto-vremeУловеното време (превод Владимир Игнатовски, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Всички, може би, познават Алан КарлсонСтогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна – неговите динамитени авантюри, разказани ювелирно от Юнас Юнасон, вече преминаха границите и на литературата, и на киното, и на скучната реалност, а сега е време да разберем какво се случва с Алан и старата му дружка Юлиус Юнсон след като кацнаха на Бали със свръхтовара от куфар с пари и... една слоница. Време е за Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше (откъс от новия роман на Юнасон ви очаква по-долу) – време за надморско летене с балон, за срещи със севернокорейски кораб, натоварен с обогатен уран, за аудиенции при Доналд Тръмп, Ангела Меркел и конфликти с кисели неонацисти... Време за хумор, сатира и забава с геополитическия цирк на съвремието ни, но сега ви предстои арак среща със... Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас... известен и като Густав Свенсон...

 

 

Алан забеляза, че Юлиус е оклюмал. Опитваше се да вдъхнови отегчения си приятел, като му четеше от черния таблет за липсата на морал по целия свят. Вече бе минал през Румъния, Италия и Норвегия. По време на една цяла закуска му разказва за южноафриканския президент Зума, който си построил собствен басейн и театър с парите на данъкоплатците. Вокалистката на шведска поп група също заслужи внимание, след като в данъчната си декларация бе обявила седем рокли и единайсет чифта обувки за "командировка".

Но и това не разведри Юлиус. Необходимо беше да се предприеме нещо, преди той напълно да изпадне в депресия.

Алан, който за сто години никога не се бе притеснявал за нищо, се безпокоеше от изгубената искра в очите на своя приятел. Трябваше да го накара някак да се захване с нещо.

Идеите му се бяха изчерпали, когато една вечер му излезе късметът. Алан вече си бе легнал, а Юлиус реши, че трябва да удави мъката в душата си. Седна на бара в хотела и си поръча един арак. Правеше се от ориз и захарно цвекло, имаше вкус на ром и беше толкова силен, че да ти излязат сълзи от очите. Юлиус беше разбрал, че първата чашка замъглява тревогите, а втората ги прогонва. За по-сигурно обикновено изпиваше и трета преди лягане.

Първата за вечерта вече бе пресушена, а втората преполовена, когато сетивата на Юлиус се отключиха достатъчно, та да усети, че не е сам в заведението. През три стола седеше мъж на средна възраст, навярно от Азия, и също пиеше арак.

– Наздраве! – Юлиус надигна приятелски чашата си.

В отговор мъжът се усмихна, сетне двамата пиха на екс и се намръщиха.

– Започвам да свиквам – изхълца мъжът, чиито очи бяха също така плувнали в сълзи като тези на Юлиус.

– Първа или втора ти е? – попита Юлиус.

– Втора.

– На мен също.

Двамата се приближиха един до друг и си поръчаха по още едно. Поговориха си малко и чак тогава мъжът реши да се представи.

Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас – съобщи той. – Приятно ми е.

Юлиус изгледа мъжа, чието име току-що бе чул.

Имаше достатъчно арак в кръвта си, за да каже каквото му беше на езика.

– Че може ли човек да се казва така?

Ами може. Особено ако си от индийски произход. Симран някой си се озовал в Индонезия след един инцидент с дъщерята на доста несимпатичен мъж.

Юлиус кимна. Татковците на дъщери често били по-несимпатични от останалите, рече. Но това не било причина човек да има име, с което да му трябва една цяла сутрин, за да се представи.

Мъжът, който се казваше, както се казваше, явно разсъждаваше прагматично относно значението на своята идентичност. Или просто имаше чувство за хумор.

– А как според теб трябва да се казвам?

Прокуденият индиец допадаше на Юлиус. Само че щом щяха да се сприятеляват, нямаше как да се обръща към него с всичките му имена. Трябваше да се възползва от удалата се възможност.

Густав Свенсон – обяви Юлиус. – Хубаво име, произнася се без проблеми, лесно се помни.

Мъжът възрази, че никога не е имал проблеми да запомни Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас, но се съгласи, че Густав Свенсон звучи добре.

– Не е ли шведско?

Юлиус кимна отново. По-шведско от това, здраве му кажи.

И точно в този момент се зароди новата му бизнес идея.

 

* * *

 

Под въздействието на третата чашка арак Юлиус Юнсон и Симран някой си все повече си допадаха. В края на вечерта се разбраха отново да се видят. На същото място, по същото време на следващата вечер. Освен това Юлиус реши мъжът с невъзможното име да се казва Густав Свенсон. Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас се съгласи. Старото му име до този момент не му бе носило кой знае колко късмет.

Продължиха в същия дух през следващите няколко вечери. Индиецът свикна с новия си прякор. Харесваше му.

Беше се регистрирал в хотела със старото си име в деня, в който се запознаха с Юлиус, и след това остана там, докато двамата крояха планове за бъдещата си съвместна работа. Когато мениджърът на хотела все по-често започна да настоява да му бъде платено за пребиваването на индийския гост, Густав обясни на Юлиус, че смята да се махне от това място завинаги. Без да плаща. И без да дава обяснения. Мениджърът никога нямаше да прояви разбиране към факта, че Густав не желае да бъде отговорен за сметките на Симран.

Юлиус за разлика от него проявяваше разбиране. Кога смяташе да тръгва Густав?

– Най-добре в следващите петнайсет минути.

Юлиус и това разбираше. Не искаше обаче да изгубва новия си приятел и затова му даде телефона от Алан.

– Вземи това, та да може човек да се свърже с теб. Ще ти се обаждам от стаята. Тръгвай сега. Мини през кухнята, аз така бих направил.

Густав се вслуша в съвета на Юлиус и си хвана пътя. По-късно същата вечер се появи директорът, след като в продължение на час бе издирвал вече изчезналия индийски гост.

100arec3

От удобните си столове Юлиус и Алан се наслаждаваха на залеза над морето с чаша в ръка. Мениджърът се извини за неудобството, но имал въпрос.

– Дали господин Юнсон не е виждал госта на хотела Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас? Забелязах, че прекарвате доста време заедно през последните дни.

Симран кой? – попита Юлиус.

Юлиус и Густав Свенсон продължиха да се срещат извън хотела, когато възникваха бизнес въпроси. Мениджърът на хотела нямаше как да обвини Юнсон за изчезналия гост, ала това не му попречи да стане по-подозрителен към шведските господа. В техния случай можеше да загуби много повече пари. Досега си бяха плащали редовно, но в момента сметката беше по-голяма от обикновено и трябваше да се внимава.

Юнсон и Свенсон си уговаряха срещи в един мръсен бар в централната част на Денпасар. Оказа се, че Густав е също дребен мошеник като Юлиус. В Индия дълги години си изкарвал парите, като вземал коли под наем, сменял им двигателя и ги връщал обратно. Често на фирмата ѝ отнемало месеци да открие, че колата се е състарила със седем години, и било невъзможно да се посочи виновникът измежду стотиците наематели.

Ами ако е бил някой от персонала?

Хубавите коли по това време се превърнали в ежедневие за Густав. Осъзнал, че колкото по-луксозна кола кара, толкова по-голям ставал шансът да си намери красиво момиче. Често си пател от това математическо уравнение. По подобен начин се развили нещата, когато се наложило да напусне автомобилния бранш, момичето и Индия, защото момичето забременяло.

Татко ѝ се оказал председател на Парламента и военен, а когато Густав от стратегически съображения го помолил за ръката на девойката, той го заплашил, че ще му изпрати Седмата пехота.

– Ама че негодник – възкликна Юлиус. – Как не е помислил за доброто на дъщеря си?

Густав беше съгласен с него. Имало и още една малка подробност. Бащата тъкмо бил забелязал, че шестцилиндровият двигател на БМВ-то му е станал четирицилиндров, докато той бил на командировка в Сингапур.

– И те е обвинил за това?

– Да. Без доказателства.

– Ти невинен ли беше?

– Това не е важно в случая.

В заключение Густав призна, че се чувства добре сега, когато Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас вече го няма.

– Жалко само, че не успя да си оправи сметките в хотела. Наздраве, приятелю.

 

 

 

cover-101-godishniyat-starets Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше (превод Радослав Папазов, 416 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Колко дълъг е един къс разказ – колкото разстоянието между две спирки и половина в задръстване, колкото краката на фламинго... или колкото да кажеш много с малко думи – новият сборник с разкази Фламинго за обяд на Любомир Николов предлага 50 отговора на този въпрос и ни среща с колоритни крадци на фламинго, с колективни халюцинации, с диктатор, който обича графитите, с Едип в клетка, с близнак в корема, с човекът лего... но сега е време да разберем (с откъс) кой е Човекът бонзай, откраднат от маймуна...

 

 

Преди четиристотин години, когато в Лондон още е имало боеве на мечки с кучета в арената на улица "Мечешка градина", в семейството на Ърл Пембрук се родило джудже. Кръстили го Едуард.

Баща му бил едър, майка му деликатно направена, но не дрeбна, а той се пръкнал малък, пораснал още малко и си останал запъртък. Педя човек, но напълно съразмерен, красив. Едуард, човекът бонзай.

При тези родители било чудо, че е малък, и според мълвата майка му се била задавила с корнишон по време на бременността и затова той станал такъв.

Знаем, пише летописецът на семейството, за импулса на бременните да нападат странни храни, да стържат с нокти вар от стената, да хапват кисели краставички до пръсване, което сигурно е полезно, но един немедицински съвет може да им се даде. Тези жени да внимават на всяка цена да не се задавят с корнишон, за да не обрекат плода си на телесна нищожност. Знае ли човек какви връзки съществуват между причина и следствие. Простият човек няма понятие, а образованият още по-малко.

Истината била, продължава летописецът, че Едуард, това будно дете, било поразено от мързелива хипофиза.

Една жлеза, способна да направи от великана джудже и да сътвори всякакви бели, ако я домързи да работи.

shad-cover

Съвсем разумно, Едуард не искал да играе с други деца. Всеки път, когато те го обиждали, изяждали бой от слугата, назначен да пази Едуард, защото момчето, макар и джудже, било високопоставено, а също може и да кажем благородник, но да не избързваме с това.

От малък, пише в друг документ, Едуард обичал да налага волята си. Бил накарал майка си да му купи една маймуна капуцин, която нарекъл Клавдия, после поискал още един капуцин, нарекъл го Клавдий и осиновил приматите. Двата капуцина набързо направили семейство, станали мъж и жена и разсмивали Едуард с безумното си оживление и кавги. Приличали му на порасналите хора: интересували се само от секс и храна.

Едуард, пише по-надолу летописецът, бил по-голям от маймуните на ръст и си правел с тях всякакви шеги. Изучил ги в универсалната ценност на парите, когато срещу мидени черупки им давал храна, и скоро между тях възникнали кавги за черупки. Клавдия отказвала всякаква интимност на Клавдий, докато той не ù пробута дори и най-мизерната мидена черупка.

Какво да кажем, пише летописецът в полето срещу този абзац; и един кокосов орех струвал мида, както и любовта, която преди за тия животни била безплатна. Но жената капуцин разбрала някак, че както кокосовият орех е вкусен, така и тя си има цена, и оставала бездушна към мъжа си, докато не получи мида. Само джудже може да разврати една маймуна по подобен начин.

bonzai1

Едуард, четем на друго място, обичал да рисува портрети на майка си с маймуна на рамото. В отличие от другите, рисувал на големи платна, обхождайки ги с една стълба, и не изпипвал детайлите, както може да си помисли някой, който предполага, че за дребния човек детайлът е важен. Не и не. Платната на Едуард имали привлекателността на нереалистичното голямо в служба на уж разумната портретна тематика. Едуард нарисувал 48 портрета на майка си с маймуна на рамото или в скута ù или с маймуна, виеща опашка някъде в ъглите на платното. Престанал да вмъква маймуни чак след като един колега художник му казал, че да се рисуват маймуни на рамото или до тялото на жена, има скрит и подигравателен смисъл. Това е художнически код, казал му онзи, който означава, че или жената е била роб на удоволствия, покровителка на разгул, адепт на черна магия и на заклинания, или пък е била страшно плодовита. В някои случаи, щом я рисували с маймуна, била самата вещица. Това отказало Едуард от портретите с добавена маймунска стойност.

Все пак и до този момент още не бил простил на майка си, че го била родила такъв малък.

 

 

 

cover-flamingo za obaydФламинго за обяд (204 стр, цена 13,90 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Любомир Николов и премиерата на Фламинго за обяд е на 20 март в Dada Cultural Bar – 18:30 

Четвъртък, 14 Март 2019г. 05:05ч.

Панталоните на мъртвеца | Ървин Уелш

Публикувана в Литература

О, да, срещнахме се с Тях 20 години по-късно в Т2 Трейнспотинг, разбрахме дори какво се случва с живота на Франко Бегби след Т2 в романа Ваещият с ножове, а сега е време да узнаем съдбата на Марк Рентън, Саймън Улавия и Даниъл Компира след фаталната българска следа на Т2 финала – новият роман на Ървин Уелш, миналогодишния Панталоните на мъртвеца (откъс от него ви очаква по-долу), не само хвърля светлина върху житието и битието на Трейнспотинг квартета след Т2 финала, не само разкрива Рентън като мениджър на диджеи (о, да, толкова е for real, че Ървин Уелш дори е записал есид хаус албум, който пуска при промо турнето на Панталоните на мъртвеца), не само подхлъзва емблематичната Единбург четворка в търговия с органи, но и... взима Живота на един от Героите... И така, I Chose Not to Choose Life: I Chose Something Else... или Чии са Панталоните на Мъртвеца – това е Въпросът...

 

 

Из Нежна е нощта


Юън Маккоркиндейл изучава отражението си в огледалото в банята. Повече му харесва онова, което вижда без очила, когато очертанията са щадящо размазани.

Петдесет години. Половин век. Къде отлетя цялото това време? Той слага отново очилата и съзерцава все по-заприличващата на череп глава, обрасла с ниско остригана сива четина. Сетне свежда очи към босите си крака, розовеещи върху подгретите черни плочи на пода. Той е свикнал да гледа крака – така, както другите гледат лица. Колко ли чифта е видял през живота си?

Хиляди. Може би дори стотици хиляди. Плоски, навехнати, изкълчени, счупени, изгорени, белязани, инфектирани. Но неговите са напълно в ред – запазили са се по-добре от останалото му тяло.

Преминава от банята обратно в спалнята и бързо се облича, гложден от лека завист към все още спящата си жена. Карлота е почти десет години по-млада от него и средната възраст ù приляга. Към трийсет и петте бе започнала да пълнее и Юън тайно се надяваше да заприлича на майка си – той обича по-пухкави жени. Но после стриктната диета и фитнесът сякаш я върнаха назад във времето. В някои отношения тя дори започна да изглежда по-добре, отколкото на младини. Мускулите ù заякнаха, а заниманията по йога ù придадоха гъвкавост, каквато не бе имала дори при първото им запознанство. Сега Юън с нова острота изпитва усещането, което бе очаквал напълно да изчезне с възрастта – че в тази връзка тя е далеч над неговата категория.

Той обаче е всеотдаен съпруг и баща, обичащ да угажда на половинката си и на техния син. Особено покрай Коледа. Социалната екстравагантност на Карлота му допада, особено на фона на собствения му аскетичен произход. Рожденият ден, съвпадащ с Коледа, в едно презвитерианско семейство е същинска рецепта за мизерно пренебрежение. Но насладата на Юън от празниците е съсредоточена предимно около Карлота и Рос. Сърдечността му има свойството да отслабва, ако в рецептата се намесят и други – а утре се очаква да посрещне на тържествен обяд цялото ù семейство. Майка ù Евита, сестра ù Луиза, нейният съпруг Джери и децата им щогоде се търпят. Виж, брат ù Саймън, въртящ съмнителна агенция за запознанства в Лондон, е друг въпрос.

tcover

За щастие, Рос и синът на Саймън, Бен, изглежда се разбират помежду си. Което е истински късмет, защото през последните два дни Саймън почти не се е мяркал. След като пристигна от Лондон с младежа, той безцеремонно го стовари на техните грижи и изчезна. Нищо чудно, че Бен е толкова тих и затворен.

Юън открива Рос на масата в кухнята, все още по пижама и халат, да играе някаква игра на своя айпад.

– Добро утро, сине.

– Добро утро, татко – промърморва наследникът му. Няма и помен от "Честит рожден ден". Очевидно умът му е зает от нещо друго.

– Къде е Бен?

– Още спи.

– Всичко наред ли е?

Синът му прави трудна за разгадаване физиономия и оставя играта настрана.

– Да... Като изключим това, че... – Тук Рос изведнъж изригва. – Аз никога няма да си намеря приятелка! Така и ще си умра девствен!

Юън смръщва лице. По дяволите, ето какво става, когато двама тийнейджъри делят обща стая. Бен е симпатяга, но е по-голям, а и все пак е син на Саймън.

Бен ли ти е наговорил разни неща?

– Не, не той, а цялото училище! Всички имат гаджета, само не и аз.

– Чакай, има време. Още си едва на петнайсет.

Очите на Рос първо се разширяват от ужас, а после се свиват на тесни цепки. Изражението му кара Юън да се чувства дискомфортно. То сякаш казва: Можеш да си бог или пълен нещастник, в зависимост от това как отговориш на следващия въпрос.

– Ти на колко години беше, когато... – момчето се поколебава – за пръв път го направи с момиче?

По дяволите. Юън има чувството, че нещо тъпо и тежко го удря в стомаха.

– Не мисля, че това е въпрос, който следва да задаваш на баща си... – започва смутено той.

– На колко години?! – прекъсва го повелително Рос.

Гласът му звучи изтерзано, а и напоследък изглежда не на себе си. Естествено, нервните и мрачни настроения са също така типични за пубертета, както и акнето. Но същевременно Юън си дава сметка, че днешните младежи масово гледат порнография по интернет, свързват се по социалните мрежи и вършат всевъзможни извращения заедно. А после ги заснемат и публикуват унизителните и гротескни резултати онлайн. Той е очаквал, че ще трябва да се справя с психологичните проблеми на посткапиталистическия излишък, а ето че се сблъсква с все същия традиционен недостиг.

– Тогава бяха други времена, сине – прочиства гърло.

Как да признае, че на училищна възраст сексът е бил нещо недопустимо в родното му село, тъй като неминуемо би означавал да чукаш кръвен роднина. (Не че това бе спирало някои хора!) Че вече е бил двайсет и две годишен и студент в университета, когато е осъществил първия си истински полов акт? Че майката на Рос, Карлота – осемнайсетгодишна на фона на неговите двайсет и пет – е била едва втората му любовница?

– Бях на петнайсет – решава той да украси инцидента от гостуването на една приятелка на братовчедка си.

Тогава само е опипал циците ù, но толкова често е мастурбирал при спомена, че не е трудно да го превърне в епизод на главозамайващ и разюздан секс без задръжки.

– Помня го, сякаш беше вчера, защото стана по това време, малко след рождения ми ден. – Той разрошва косата на сина си, доволен, че е успял да вметне забележката. – Така че не се тревожи, тигре, времето е на твоя страна.

– Благодаря, татко – подсмръква Рос, леко поуспокоен. – И честит рожден ден, между другото.

 

Малко след като младежът се качва в стаята си, Юън чува входната врата да се отключва. Отива в антрето да провери и заварва промъкващия се Саймън.

Очите на шурея му блестят като на котарак, а черната коса, вече леко прошарена, стърчи над ъгловатите му скули. Значи пак е прекарал нощта навън, вместо в стаята, която са му заделили. Това е направо абсурдно – държи се като разгонен тийнейджър.

– А, вече си станал, Юън – смигва дяволито Саймън Дейвид Уилямсън и моментално обезоръжава домакина си, тиквайки в ръцете му поздравителна картичка и бутилка шампанско. – Честит петдесетак, приятелю! Къде е сестричката? Още ли мърка в леглото?

– Утре ще ù е доста натоварено, затова предполагам, че ще поспи до късно – заявява Юън, след което се връща в кухнята. Поставя бутилката върху мраморния плот и отваря картичката. Върху нея е изрисуван мъж с лукава физиономия, издокаран като диригент с палка и уловил подръка две млади, гърдести жени, всяка носеща цигулка. Надписът гласи: КОЛКОТО ПО-СТАРА Е ЦИГУЛКАТА, ТОЛКОВА ПО-ДОБЪР ЗВУК ВАДИ. ЗАТОВА СВИРИ, НЕ СЕ МАЙ. ЧЕСТИТ 50-И РОЖДЕН ДЕН!

Саймън стои отстрани, нетърпелив да види реакцията му. Юън се чувства изненадващо трогнат.

– Благодаря, Саймън – обръща се към своя шурей и гост. – Много мило, че някой се е сетил. Рожденият ми ден... обикновено се забравя покрай цялата коледна суматоха.

– Че ти си роден един ден преди онзи смахнат хипар на кръста. Как да го забрави човек?

– Оценявам го, наистина. Е, какво прави цяла нощ?

Саймън Уилямсън мръщи чело, четейки съобщението, току-що изскочило на екрана на телефона му.

– По-лесно ще е, ако питаш какво не съм направил.

tcover3

Някои жени, особено по-зрелите, не приемат "не" за отговор. Но няма как, стари познанства, човек трябва да си поддържа контактите. – Той отваря шампанското, при което тапата удря в тавана. Сетне налива от пенливия еликсир в две високи чаши, които вади от остъкления бюфет. – Ако някой ти налее шампанско в пластмасова чаша, да знаеш, че няма вкус. Впрочем ето една история, която навярно ще те заинтригува, чисто професионално. Миналия месец бях в Маями Бийч, в един от онези хотели, които стриктно се придържат към стъклото. Във Флорида поначало не е разрешено да правиш нищо, освен ако не съдържа потенциален риск за околните – пищови на кръста, пушене в заведенията, наркотици, от които те избива на канибализъм. Разбира се, аз съм на седмото небе. Тъкмо зяпам няколко мацки по бански, показващи форми край един басейн, когато става пиянска лудория и се чупи стъкло. Една от мацките стъпва боса отгоре и алената ù кръв руква във водата, за ужас на всички присъстващи. Аз веднага притичвам, сещайки се за теб, и се преструвам на доктор. Викам на персонала да ми донесе превързочни материали. Те начаса се появяват на сцената и аз бинтовам крачето на хубавицата. Сетне я съпровождам до стаята ù. Уверявам я, че няма да има нужда от шевове, но трябва да полегне за малко. – Тук той прекъсва историята, за да подаде пълната чаша на Юън и да вдигне наздравица. – Честит рожден ден!

 

 

 

cover-pantalonite-na-myrtvetsaПанталоните на мъртвеца (превод Деян Кючуков, 456 стр, цена 19 лева) е в книжарниците 

Вторник, 26 Февруари 2019г. 16:16ч.

Балкански ритуал | Георги Тенев

Публикувана в Литература

Откраднато евангелие от Ватикана, археологически загадки от древна Месопотамия и Иран, тероризъм, войната в Близкия изток и игрите в българския политически куклен театър... всички тези еклектични парчета пасват заедно в историческия пъзел с елементи на крими мистерия, наречен Балкански ритуал – два откъса от най-новия роман на Георги Тенев открехват ритуално завесата на реалния Живот, където фантазията понякога говори Истината... И ако Георги Тенев и друг път се е заигравал с не|случайни прилики и разлики с реални лица и събития, то в Балкански ритуал размерите на пъзела са подобаващо грандиозни за 50-годишния юбилей, който ще отбележи той през тази година...

 

 

5.

Ex libris Josephi Simonii Assemani

Codex vetustissimus in quarto

Lectiones evangelicas Ecclesiae Slavo-Graecae

 

Това беше началото на първия лист, изписан красиво на ръка с издължен почерк. Професорът разлисти още. Редовете на втората и третата страница едва се очертаваха, съвсем дребни и накъсани, мастилото беше избеляло. Следващите два-три листа бяха все така неясни, открояваха се само местата, където нечия ръка бе повторила с мастило индексите. От латински Мандаджиев не разбираше, нито имаше представа какви са тези сигнатури с римски цифри. С пръстите си усети началото на следващата част в този здраво подвързан том. Когато прехвърли страницата, разбра, че това досега е било описание, а тук следва същинската книга. Знаците бяха много по-едри, изписани като с четка. Всъщност беше писано с перо. Познанията на Мандаджиев му стигаха колкото да разпознае, че това е глаголица. Текстът бе в две колони, разделени от орнамент или на места от празно поле. Никога не бе докосвал нещо подобно. Портиерът вече беше излязъл, затваряйки деликатно вратата, така че професорът изрече думите на себе си: "Това сигурно е на хиляда години...". Мандаджиев се взираше в книгата. По средата на листа, в началото на всеки нов абзац редовете бяха украсени със сложно изрисувани заглавни букви. На отсрещната страница – пак така. Неразбираеми бяха за Мандаджиев, едната му приличаше на завързана луличка, другата – на сгънати ножици или старовремски очила. Бяха все кръгли или с елипсовидна форма, пресечени тук-там от вертикални линийки като насекоми. Колко стара беше книгата, той не можеше да определи, но ръцете му затрепериха. За миг се ужаси, че може да изпусне този ръкопис с неясна засега стойност, с непонятно съдържание върху древна хартия. Нямаше как да знае, че не е хартия, а тънки, полирани от изглаждане и стъргане листове козя кожа.

bgrne

Прелисти страниците нататък, после обърна книгата откъм задната корица. В края на глаголическия ръкопис отново имаше лист като началните, с букви, които можеха по-лесно да се разчетат. Ръката с маниерен издължен почерк беше написала: Gloria tibi, Deus, gloria tibi: iterumque dicam: gloria tibi, Deus superlaudatus et superexaltatus in secula.

Дебелият том миришеше някак особено, восъчно, с нотки на студ. Във въздуха сякаш се появи странна лютива жилка, като стрит прах от сушена билка или чай, макар че книгата нямаше нито прашинка по себе си. Беше някак хладна на пипане.

 

Минали бяха седмици, а Мандаджиев съвсем ясно си припомни този момент, все едно е бил вчера. Какво да каже за миговете на объркване, за стъписването си в празния кабинет с ръкописа в ръце?

– Разкажете, обяснете – подканваше го депутатът, председател на специалната анкетна комисия.

– Какво искате да чуете, господин Войнов? – отвърна глухо професорът. – Вие имате готов отговор на всички въпроси. Говорите за нарушения и престъпления. Какво да ви обяснявам в такъв случай и какъв смисъл има?

Не го беше страх от този нагъл и хитър, потомствено необразован и груб човек. Селянин, мислеше си Мандаджиев. Беше му студено и горещо едновременно. Изпитваше нетърпение и го гнетеше неизвестността – какво ще каже Генов за всичко това? Днес министър-председателят се връщаше в столицата и щеше да завари цялата бъркотия. Може би в очите на Мандаджиев размерите на скандала бяха по-големи от реалните, но с интуицията си на разумен и просветен търтей той усещаше, че е засмукан от някакъв водовъртеж, по-голям от него. Готвеше се капан, в който професорът, изглежда, беше само примамката, стръвта, а ударът се целеше по-високо. Като лично протеже на министър-председателя Мандаджиев беше добър обект за нападение – за да се насочи атаката към Генов. Министър-председателят се връщаше тази сутрин от посещение в Москва, преди това е бил на евро-азиатската среща в Сеул. Отсъства осемнайсет дни от страната и надали дистанционно се бе занимавал точно с историите около анкетната комисия и министъра на културата. В държавата и света имаше и по-важни неща. Тези мисли си превърташе Мандаджиев в ума. Потта лепнеше по ризата му, беше му зле.

 

На Генов той дължеше всичко в тази нова и възходяща част от живота си. Гено Генов го беше поканил, той му осигуряваше гърба. И силовите методи на управление в министерството също бяха въведени от лидера и неговото обкръжение, такъв им беше стилът на новите хора. Самият професор никога не би намерил смелост, нито средства да се наложи така агресивно над опонентите си. Не го беше правил досега дори в чисто научните спорове, които се отнасят само до представите за истината, идеите, а не до някакви материални облаги. Но Гено му каза: "Професоре, стягай се!", и тази фраза стана сакрална формула в отношенията между двамата. С нея като с попътен вятър музикологът и хоров диригент Мандаджиев попадна на поста заместник-министър на културата. Същата фраза чу и след последните избори, когато триумфално влезе в министерството, този път като титуляр на поста.

Не, не беше страх това, което чувстваше Мандаджиев. Беше вкус на разочарование в устата, в душата сякаш. Заради провала и изтърваното доверие. Едва сега той разбра, че истински е започнал да държи на мнението, което Генов имаше за него. Макар и по-млад от своя министър, премиерът играеше в живота на Мандаджиев все по-важна роля. В политиката той преживя втора младост и второ съзряване. Сега обаче шансът си отиваше. Щяха ли въобще да имат предишната близост с лидера? Тревогата му беше дори за разговорите на малко име и дружеското непринудено отношение – "Гено" и "професоре". Ето какво искаха да уязвят противниците на Генов. Ето защо така бързаха със свикването на заседанието тези хиени начело с Войнов. Нетърпеливи бяха да започнат изслушванията, преди министър-председателят да се е върнал. Мандаджиев щракаше комбинации наум, стискаше зъби и все повече усещаше в корема си едновременно болка и глад. Не парене както при гастрита, а болка.

 

Мъжът срещу него, квадратен и добре закусил, добре облечен и нахален, го фиксираше. Войнов имаше ловен билет, убиваше дивеч, без да му мигне окото, и познаваше радостта от това занимание. Тук тръпката беше още по-голяма, макар че животното нямаше да бъде изяждано. Войнов обичаше този вид саморазправи. За първи път бе усетил гъдела на публичния садизъм по време на предизборните дебати, когато сгащваше опонента си неподготвен, налучкваше слабото му място и натискаше ли, натискаше. После се отдаваше на тази страст чрез парламентарния контрол. В своя вихър обаче попадаше по време на митинги и събрания, на импровизираните трибуни по площадите с микрофон в ръка. Там се обличаше по-скромно, с кожено яке и обикновен пластмасов часовник на ръката. Сваляше златния ролекс, обувките "Салваторе Ферагамо" и се превръщаше в народен човек. Но в парламента, особено в Комисията по култура и образование, той не можеше да издържи на изкушението, явяваше се в целия си блясък. А и новите килими на залите си заслужаваха костюмирането. Войнов обичаше да се движи по този безшумен тепих, да усеща сянката си, проектирана от светлината на големите полилеи върху стените, облечени в люспи славонски дъб. След последния ремонт и с новото обзавеждане парламентът със сигурност беше по-красивата сграда в сравнение с Президентството. Въпреки своите високи етажи и арките Президентството и Министерският съвет си оставаха тромави, силов и многозначителен комплекс, цитадела на властта. Носеха белега на сталинския строеж, на сталинската философия и естетика, родени зад каменни чела. Съвсем различна от това беше къщата на Народното събрание. Тя излъчваше ефирен, павилионен дух, беше скромна и затова по-естествена, едва надигаща се над жълтите павета. Беше изложена на вибрациите на града и на метрото под земята, орнаментите по ръба на покрива бяха почти детински игриви, медта по ръбовете на козирката смешно проблясваше и по нея стържеха с нокти кацащите гълъби. Беше красива сграда, носталгична и изчистена. Беше истински романтичен неоренесанс, какъвто само умът на архитект славянин може да пренесе от Рим в Белград и после в София.

 

– Какво ви кара да ни смятате за толкова наивни, господин Мандаджиев? – наклони глава Войнов и направи гримаса на примирение и снизхождение едновременно.

Все едно си имаше работа с някой преписвач в училище или с дребен мошеник, който твърдоглаво отрича очевидни доказателства. Чак да го съжалиш колко е безсилен. Въпросът на Войнов прозвуча общо, но и с известен подтекст, а това винаги му харесваше. Обичаше да задава такива въпроси, за тях обикновено нямаше подходящи отговори и хората отсреща започваха да се чувстват все по-неудобно.

– Какво ви кара да мислите, че тази история звучи приемливо? Една безценна книга, подхвърлена някак случайно и попаднала пак така случайно у вас? Не, не звучи добре, министър Мандаджиев. И дори да повярваме на първата част от приказката, по-нататък вече не мога да приема обясненията на вашите експерти, които тук с две странички общи фрази ни замазват очите. Нещо не е наред с логиката. Хайде да минем по детайлите, както ни ги пише и НАДС, а вие да обясните.

Той не успя да подреди добре мислите си в онзи ден, след неприятното прекъсване на обяда и появата на портиера със странната пратка. Мандаджиев разбираше, че нещо му се изплъзва, но нямаше опит с такива ситуации. Трябваше да позвъни, трябваше бързо да избере с кого да се свърже, да потърси мнение. Не беше минал и половин час, и в кабинета се появиха експертите – директорката на Народната библиотека и завеждащата старобългарския архив. Разстоянието между Академията на улица "Шипка" и библиотеката е точно двеста и седемдесет метра и двете жени почти долетяха, носени сякаш от предчувствие.

jen

Професор Коцева, директорката, държеше книгата с вдървени ръце, на които беше нахлузила бели платнени ръкавици. Спогледаха се с другата госпожа, после пак наведоха глави над ръкописа. Министърът нетърпеливо замълча, чакаше ги. Но те все така бавно и протяжно прелистваха страниците напред-назад. Чуваше се дишането им, почти пъшкане. Все едно вършеха тежка физическа работа. Мандаджиев забеляза, когато лицето на професорката от старобългарския архив, доктор Михалкова, отчетливо побледня. Уплаши се дали жената няма сега и да припадне. Тя вдигна глава и го погледна:

– Изглежда, че е оригиналът.

– На кое оригиналът? – сопна се Мандаджиев.

Не можеше да се ориентира, а двете го зяпаха, все едно не говореха за невнятна книга, а за нещо ясно като телефонния указател.

– И аз така мисля – прошепна директорката на библиотеката.

– Сигурна съм. – Другата жена сложи длан пред устните си, сякаш се въздържаше да не ревне.

– Е, какво сега? Не разбирам.

Мандаджиев се опита да гледа строго, дори свирепо. Не му обърнаха внимание, бяха като вцепенени от книгата. Проф. дфн Михалкова седна на стола. Приличаше на гимназистка, преживяваща тежко любовна раздяла.

– Все още не мога да повярвам – каза.

– Какво, за кое? – Мандаджиев искаше да внесе поне някакъв ред.

– Това евангелие е откраднато – въздъхна Михалкова.

Замаян, леко потен както винаги, с пулсиращи слепоочия, Мандаджиев продължаваше да не разбира. Затова попита наивно:

– Как така откраднато? Нали е тук?

– Откраднато е от Ватикана – отговориха почти в един глас двете професорки. – Изчезнало е преди четиресет години...

 

-------------------------------------------------

 

12.

Течеше 559-ият ден от мандата на второто правителство на министър-председателя Генов. Той добре познаваше този парламент, включително хората, включително сградата. Беше прекарал почти четири години като народен представител. Всичко тук му бе ясно, вече преживяно и беше успяло да му стане скучно. Досадата, с която се отнасяше към Народното събрание, намираше добър отзвук сред обикновените хора навън. Никой не обичаше народните представители. Те бяха станали нетърпими заради несменяемите привилегии, каканиженето от трибуната, празните обещания за промени, заради парламентарните бюфети, колите, които задръстваха все по-големи площи от идеалния център, също и заради безплатните медицински грижи без чакане в болници – и всичко това в комбинация с очевидната неграмотност на голяма част от избраниците.

Някои бяха с отворени криминални досиета или поне под сериозно подозрение за извършени престъпления, дори такива от най-банален тип. На този фон сервилното внимание на журналистите в кулоарите беше чисто лицемерие. По задължение медиите отделяха време и внимание на този мравуняк, пускаха камерите и насочваха обективите, за да изслушват мнението на депутати със съмнителна компетентност; по телевизионните и радиоканали се повтаряха кухи фрази и очевидни неистини, обяснения за вече сключени сделки в ущърб на държавния интерес или в ущърб на природата; въртяха се постоянни скандали за намеси в работата на съда, за предизвестения избор на държавни служители и надзорници в разнообразните агенции. Всичко това наливаше вода в общото народно убеждение, че парламентът е лъжа, неефективен и пълен с измама. И Генов не си правеше труда да го отрече, напротив, взимаше от това убеждение повод, черпеше сила.

 

В парламента средната възраст се смени на трийсет и пет години и три месеца. Повечето народни представители нямаха никакъв зрял спомен за годините преди 1989-а. Оказваха се питомци на оскъдното и свиващо се образование в края на века, не съвсем добре пишещи на български, не много добре говорещи, без желание да преодолеят диалектите си. Неясна им беше представата за света преди падането на Берлинската стена. Не знаеха нищо за забраната да живееш свободно и да пътуваш когато поискаш – тези привилегии бързо бяха приели за даденост, като въздуха и светлината. Въпросът за свободата в чист вид не съществуваше, не беше идеал, а въпрос на пари. Никой вече нямаше цвят, не изповядваше идеология. Възгледите и стратегиите се ориентираха не спрямо проблема за свободата, а спрямо проблема за парите. Така беше, открито или премълчавано. И тук влизаше Генов. Публиката приемаше конвенцията безусловно и му отреждаше място на върха, позицията на лидер. Генов мълчаливо излъчваше посланието си: не търсете от мен повече от това, което виждате. Ако търсите тайна в мен, ще бъдете разочаровани. Няма тайна, най-много да се открият умора, огорчение и тъга. Тегобата на властта е голяма. Аз съм просто мениджърът на това организирано нещо, което за удобство се нарича държава, макар да не го държи никой. Живеете в една социална обстановка, боядисана в един или друг цвят, отгоре с етикет "демокрация", власт на народа. Да, народ обаче в чистия смисъл на думата няма, има нехомогенна смес от интереси, а самото понятие за народ е досадно за широката общественост. От идеята за народ се гнусят всички. Народът е синоним на глупак, страдалец и така нататък.

 

И тъй, казваше им мълчаливо Генов – и те приемаха думите му за обективно верни, дори за правилни, – не е за завиждане моята позиция, ролята на организатора и стабилизатора. Извън нея, извън тази по принуда поета функция, признаваше им Генов, аз съм един обикновен никой. Зад рейтингите и зад цялото вълнуващо напрежение на политиката и изборите се крият само сухи скучни цифри. Има много по-добри начини човек да преживее съдбата си, да остане в покой, да оцелее самостоятелно. Затова вие използвайте възможността, докато аз и други като мен осигуряваме интригата... И наистина министър-председателят умееше да дава на публиката зрелище, когато е необходимо. Гено Генов беше природно интелигентен, а и определен ген течеше в жилите му – беше син на функционер от средния ешелон на Вътрешното министерство. Съдбата му предложи личностен тренинг още в невръстните години. Майка му почина, когато беше на десет, а бабите и бащата поеха грижите. Израсна обграден с равни части внимание, грижа, дисциплина и в крайна сметка самота. Бе пробивно, мълчаливо дете, но лесно завързваше приятелства. На народа си сега беше приятел, това бе сигурно, или поне така мислеше. И хората го усещаха, не че им беше близък другар непременно, но сам вярваше в образа си. Ето такъв беше балансът.

 

– Министерските становища по случая можеше да ги поискате от моя кабинет – спокойно обясни Генов.

Все едно имаше работа с деца, които са се разпалили, спорят и се гневят, но играта си е игра и беше време да се захванат с нещо друго.

– Министър Мандаджиев действаше по мое указание – подчерта сухо Генов, – докато аз се върна в страната. Вече съм тук и ще поема лично темата.

Отсреща го гледаха множество чифтове очи, а в тези на председателя на комисията припламваше гняв, но засега безсилен.

– Това е нещо ново. – Войнов се облегна назад в стола си, платът на скъпия поръчков костюм изскърца, притиснат в тапицерията.

Депутатът Войнов не знаеше как да продължи. Чувстваше се измамен, това беше някакъв номер очевидно. Той хвърли поглед на министър Мандаджиев, който бледнееше в стола си все още неподвижен и останал почти без дъх. Не можеше да се разбере дали самият Мандаджиев е наясно какво прави в момента Генов, импровизира или пък всичко това е добре планирано. Някой е водил Войнов за носа.

Невероятно, но така излизаше. Депутатът изпита горчив вкус в хранопровода си и посегна инстинктивно към бутилката с вода, сервирана до чашата от боросиликатно стъкло – новият сервиз от осемстотин части наскоро бе купен за Народното събрание.

Чашата тракна върху чинийката, ръката на Войнов трепереше. Сипа си, пи вода, огледа своите, които гледаха него. После пак се обърна към Генов, но някак като че искаше да заговори на Мандаджиев, което бездруго беше по-лесно:

– Досега министърът на културата не ни е информирал, че премиерът е разглеждал тази... работа. Това ще се запише в протокола.

– И правилно не ви е информирал. – Генов направи физиономия на досада. – Така е и трябвало. Беше част от указанията ми.

– Става все по-интересно, господин Генов – изпъшка председателят.

– Не сме тук, за да ни бъде интересно, господин народен представител. Не ни е работата да предлагаме на някого забавления. По случая има сериозно ангажиране на НАДС и то е свързано с определени нива на секретност. Не знам доколко сте запознат със Закона за защита на класифицираната информация.

– Запознат съм достатъчно... – Войнов се намести в стола си. – За каква точно информация става въпрос? Депутатите от комисията, както и всички народни представители имат разрешен достъп.

– Господин Войнов, случаят се отнася до националната сигурност и като такъв е докладван пред НАДС. Агенцията си знае процедурите, а и вие, надявам се, ги знаете. Аз не мога тук да правя рапорт пред вас. Не е прилично точно вие да ме карате да нарушавам закона.

 

Двамата се гледаха. Премиерът задържа равния си, спокоен поглед, почти се усмихна, после си оправи маншета. Печелеше битката на нерви, това можеше да се усети от хората в залата. Войнов също бе хищник, знаеше да хапе и да нанася удари, наясно беше, че Генов прекалява, като му изземва изслушването и почти се подиграва с комисията. Премиерът имаше право както всеки друг да присъства, но не бе поканен изрично да участва, дори не беше поискал думата. Депутатът би могъл да настоява той да се отстрани, дори да напусне, формално все пак действаше някакъв правилник, но Войнов също така усещаше, че министър-председателят само това чака – председателстващият да си изпусне нервите. И тогава Генов ще може съвсем основателно да произведе някой от любимите си показни жестове, да дръпне своя министър за ръкава и да го изведе оттук, както обиден родител измъква детето си от скучна среща в училище, където не търсят решения на проблемите, а само искат на някого да се карат. Защото учителите са си учители, а родителят има истинските права, които са едновременно права и грижи, и така нататък... В тази игра на родител и настойник Гено Генов държеше без конкуренция първенството, отдавна бе иззел функцията на публичен баща, а на останалите даваше роли на натрапници. Хората искаха топла ръка. А засега, уви, това е ръката на този гад, мислеше си Войнов и отвътре му напираше ожесточение, което нямаше къде да излее.

 

 

 

cover-balkanski-ritualБалкански ритуал (520 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Георги Тенев и премиерата на Балкански ритуал е на 27 февруари – Casa Libri, 19:00

онлайн