Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (191)

Четвъртък, 06 Август 2020г. 21:21ч.

Карантина | Питър Мей

Публикувана в Литература

Да, "карантина" може и да стане Думата на 2020 година... да, след плъзването на COVID-19 пандемията и в литературата, и в киното започна ровене в архивите за образци, които пророчески описват живот по време на (корона)вирус епидемия... Случаите не са един и два, но има и такива абсурдни като с романа Карантина на Питър Мей – написан през 2005-а, но така и не намерил издател, защото звучал "крайно нереалистично" в описанието си на Лондон под пълната обсада на вируса H5N1 (или птичи грип), днес, крими-мистъри историята за серийния убиец Пинки на фона на глобална епидемия звучи като... документалистика, извадена от новинарските емисии... или като поредното доказателство, че Литературата пише Живота, а не обратното...

 

 

ГЛАВА 3

I.

Да съединиш отново тялото на човек, беше като да редиш пъзел. Ейми дишаше в клаустрофобичната си памучна маска и подушваше мириса на гнило, вдигащ се от масата пред нея. Припомни си първата си лицева реконструкция. Стана в Манчестър. Пътувала беше дотам с влак и отседна у роднини. Жената беше мъртва почти от три месеца. Черепът ѝ бе варен на бавен огън във вода и препарат за почистване с малко добавена белина, но въпреки това вонеше толкова силно, че от "Експертизи" ѝ бяха наели хотелска стая, където да работи. Не искаха Ейми да усмърди лаборатория или нечий кабинет.

Хотелската управа се отнасяше с подозрение към цивилните ченгета, които идваха и си отиваха, паркираха немаркирани коли отпред и посещаваха младата китайка от стая 305. Вероятно си мислеха, че става дума за проституция. Така или иначе, камериерката се оплака от миризмата и Ейми бе поканена да напусне.

Том бе поставил чувал за трупове върху масата, постлал го бе с чист чаршаф и бе наредил костите в приблизителното им анатомично разположение. Тези от дланите и стъпалата бе оставил в малки купчинки. Бе разделил гръбначния стълб на цервикален, торакален и лумбален сектор, но костите не бяха в правилния ред. Същото бе и с ребрата. Ейми се усмихна, като видя диаграмата на скелет, която бе забол на стената. Костите никога не бяха били неговата сила. Още в медицинския институт проявяваше далеч по-голям интерес към органите, сърдечно-съдовата система, мозъка. Докато Ейми бе привлечена от скелета. Та той все пак бе конструкцията, поддържаща всичко останало. Което по най-невероятен начин в крайна сметка я насочи към зъбите.

lockdown1

Започна грижливо да реконструира ръцете от китките надолу. Малките ръце на дете. У възрастния човек имаше 206 кости и повече от половината бяха в ръцете под китката и стъпалата. Но при бебетата и малките деца броят бе 350. Някои кости се сливаха с растежа. Ейми не бе сигурна колко са те у това конкретно дете, но знаеше, че ще забележи, ако някоя липсва.

Вдигна глава, което направиха още пет-шест души, когато вратата се отвори и влезе Зоуи. Всички се бяха досетили, че тя е пред прага още преди дори да бяха помирисали тютюневия дим.

– Маска! – извика някой. Бе забравила да си я постави обратно.

– Олеле, прощавайте. – Тя побърза да я вдигне над носа и устата си. – Нали знаете, че със същата сила може да прихванете вируса, като докоснете пипан от инфектирано лице предмет. Важното е някой да не ви кихне в лицето.

Правеше аспирантура по микробиология, като в същото време се обучаваше в "Експертизи" и обичаше да се изфука. Ала заразната мощ на вируса вече бе известна на всички. Именно заради това правителството бе въвело извънредни мерки, сред които бе забрана за отпечатване и разпространяване на вестници. Хартията бе идеалният носител. Вестник, пипан от вирусоносител, би предал заразата на следващия читател. Веднъж щом вирусът бе върху ръцете ти, можеше да попадне в организма чрез храна или дори при потъркване на очите. Сега новините се предаваха само по радиото, телевизията и интернет.

Зоуи приближи до масата на Ейми да погледне скелета.

– Детенце, а?

– Да.

Ейми бе подразнена от прекъсването, но запази спокойствие. Сега вече долавяше мириса на цигари. Беше за предпочитане пред този на застояла пот, витаещ като облак около Зоуи, докато още живееше с приятеля си. Веднъж призна как претърсила коша му за пране да облече нещо, защото чекмеджето ѝ с блузи се било изпразнило. Очевидно го бе сметнала за забавен анекдот. За всички останали то просто бе обяснение за миризмата. Но нещата се бяха подобрили, откакто се върна при родителите си. Явно сега майка ѝ я переше.

Зоуи ѝ заговори:

– Знаеш ли, подготвят се за масово производство на нов тип маска, която стерилизира патогените, щом заразен човек кихне или се изкашля. Има хиляди малки перфорации, които ти позволяват да дишаш, така че не ти се връща обратно в лицето. Но най-интересното е, че перфорациите са обработени с антисептик, който стерилизира всякакви пропуснати емисии. Хитро, нали?

– Много. – Ейми се опитваше да подреди метатарзалните кости на дясното стъпало.

– Имаш ли представа колко капчици се отделят при едно кихане?

– Милиони?

– Да, и всяка една носи вируса. Като инфектиран аерозол. Господи, не си ли доволна, че ни раздадоха "Флукил" за по един курс?

– Нека се надяваме да не възникне нужда да го пием. – Ейми гореше от желание да ѝ каже да се чупи, но не ѝ беше в природата да е груба. Спасението ѝ дойде неочаквано.

– Нямаш ли си работа, Зоуи? – Том, приближил зад гърба на Ейми, отправи към Зоуи един от презрителните си погледи и тя изсумтя, леко засегната.

– Да, докторе. – След което се отдалечи. Ейми му се усмихна с признателност.

– Здравей.

– Голяма досадница е тази – снижи глас той.

– Е, ти би трябвало да си наясно.

Той направи гримаса.

– Не от този тип досадници. – После погледна към скелета. – Как напредваш с нашето неизвестно дете?

– Поопознавам я малко по-добре – отвърна Ейми.

– Нея?

– Да, момиченце е. Но не би оцеляла и до тази възраст, ако костите ѝ бяха отговаряли на твоята подредба.

Той се ухили палаво.

– Аз си падам по плътта.

Ейми довърши пъзела с дясното стъпало.

– Като стана дума, как е Хари?

Том обърна очи към тавана и въздъхна театрално.

– Знаеш ли, през целия си живот съм бил привличан от хетеросексуални мъже и първият, който отвръща на интереса ми, се оказва най-промискуитетното създание на земята. А ти ме познаваш. Искам си мъжа само за мен.

– Онова, което знам – изрече Ейми с известна убеденост, – е, че двамата с Хари не сте благословени един за друг.

– Да... помежду ни винаги се изправя член.

Ейми не можа да сдържи усмивката си. Том винаги я бе разсмивал, още откакто се запознаха в института по медицина преди близо дванайсет години. И какво съвпадение, първата им среща бе станала на занятие по анатомия. Макар да бяха се разделили в различни специалности, останаха си приятели през целия курс на обучение, а и след това. Тя нямаше представа как би оцеляла през ужасните месеци след катастрофата, ако не беше той. Беше в буквалния смисъл най-добрият приятел, което едно момиче би могло да има. Тъй че тя се примиряваше с неговите странности и настроения и го приемаше да преспи на канапето в апартамента ѝ, когато с Хари имаха разправия. А това се случваше редовно.

Тя направи неопределен жест към съседната маса.

– Би ли ми подал онази зъбна диаграма там?

– Вземи си я сама, момиче.

Тя го погледна укорно, а той наклони глава и повдигна вежда насреща ѝ. Ейми си помисли колко хубав беше. Жалко, че стоеше на другия бряг. Имаше прекрасна сламеноруса коса и бледосини очи. Привично му бе да ѝ отказва подобни услуги. Винаги бе настоявал, че трябва да се обслужва сама. Той не ѝ беше роб и тя не беше инвалид. Именно този му настойчиво налаган принцип я бе направил тъй независима, каквато бе сега. Хвана панела за управление на десния подръчник, завъртя стола и се придвижи към съседната маса да си вземе диаграмата.

В другия край на стаята се раздаде гръмко кихане и всички се обърнаха към Зоуи. Хората бяха станали свръхчувствителни по повод и най-леко подсмръкване. Зоуи вдигна ръка в извинителен жест и се ухили.

– Всичко е наред. Честна дума. Не съм болна. Заради котката на нашите е. Алергична съм към нея.

 

II.

Пространството между пътя и ямата, където бе открит сакът, беше разделено на квадрати. Тънки бели ленти се простираха помежду къси колчета и малко напомняха линиите за географска ширина и дължина върху карта. По периметъра бяха опънати жълто-черни ленти, маркиращи местопрестъпление, които трептяха под студения вятър, духащ откъм реката. Екип от шест души в защитни костюми, ботуши и полиетиленови шапки се придвижваше от квадрат към квадрат, като всеки имаше отредена площ, която да претърси. Какъвто и предмет да откриеха в калта, поставяха го в отделно пликче за веществени доказателства.

Работниците стояха из парка на малки оранжеви групички. Бетонобъркачките се бяха прибрали, а тежките машини стърчаха студени и неподвижни в очакване с всички останали.

Мъжът от министерството седеше на задната седалка на черно беемве, паркирано на тротоара пред болницата, и пушеше цигара след цигара на свален прозорец, като ги наблюдаваше през облаци дим. Макнийл успяваше да долови гнева му от мястото си – седнал беше на преобърнат варел край някогашното баскетболно игрище. Техническият ръководител крачеше нервно край него.

– Отиват ни премиите, човече – каза. – Единствената причина да сме тук и да си рискуваме живота, са парите. А те зависят от спазване на срока.

– Какъв е срокът? – попита Макнийл и го погледна незаинтересовано.

– Седем дни. – Техническият ръководител поклати глава. – И преди беше твърде кратък. А сега...

Макнийл сви рамене.

– Какъв е смисълът да се поставят нереалистични срокове?

– Не ги определям аз, приятел. Китайците построиха цяла болница за седмица при епидемията от ТОРС. Така че нашите са си казали: защо и ние да не можем? Дори не строим болница тук. Просто допълнителна зала, която да могат да отопляват и да сложат легла вътре. Място, където хората да умират.

– И струва ли си парите?

– Ами в момента нямаме друг начин да ги изкараме. Освен това се грижат добре за нас, не ще и дума. Много от момчетата идват отвъд магистрала М25. А откакто обявиха околовръстното за външна граница, знаехме, че влезем ли веднъж, няма да ни пуснат да излезем повече. Направо тръпки да те побият, все едно сме във филм на ужасите. Да гледаш всички тези войници с пушки по мостове и надлези.

– И къде сте се настанили?

Техническият ръководител се изсмя.

– Това беше част от уговорката. Всички големи туристически хотели са празни. Всеки си има стая, готвят ни по всяко време. Аз и някои от момчетата сме в "Риц". Има други в "Савой". Ще останем там, докато не приключи извънредното положение. – Усмивката му стана мрачна, като си припомни да стрелне с ядосан поглед Макнийл. – Стига да си спазим срока, разбира се.

В далечина сирена на линейка проби студения януарски въздух. Поредната жертва. Още едно нужно легло. Всички болници в града бяха препълнени, но високият процент на смъртност поне означаваше, че постоянно се освобождаваха легла. Заради болестта персоналът бе намалял с близо трийсет процента. Здравните работници бяха изложени на по-голям риск и сред тях смъртността бе най-висока. Въпреки "Флукил". Никой вече не ходеше на работа. Само малко магазини бяха отворени за по няколко часа на ден. Нямаше обществен транспорт. Летищата бяха затворени за неопределено време. Икономиката на столицата бе в състояние на свободно падане, а останалият свят бе готов да направи всичко, което може, за да помогне на града да ограничи болестта в рамките си. Главно чрез забрана на всякакви пътувания до и от Обединеното кралство. Разбира се, бе само въпрос на време, преди вирусът да плъзне в целия свят. Но ако можеше да бъде задържан достатъчно дълго, за да се изработи ваксина...

 

Макнийл въздъхна и усети първите капки дъжд по лицето си, когато го обърна нагоре към надвисналия синьо-черен облак.

Джак.

Извърна се и видя фигура в защитен костюм да крачи през дълбоките бразди, оставени от машините в калта.

– Приключихме.

Макнийл погледна часовника си. Отнело им бе по-малко от отредените два часа.

– Открихте ли нещо?

Мъжът от "Експертизи" вдигна насреща му прозрачно полиетиленово пликче и Макнийл видя някакъв бледорозов къс вътре.

– Може да значи нещо. А може и нищо да не е.

– Какво е?

Служителят му го даде.

– Остатък от билет за метрото. Еднодневен. Не мога да разчета датата върху него, но може да извлечем нещо от магнитната лента.

Макнийл пое пликчето и го вдигна срещу светлината. Отпечатаното върху билета бе размазано от дъжда и почти заличено от калта. Единият край бе откъснат. Вече бяха минали почти осем седмици, откакто бяха спрели метрото. Ако само на това трябваше да разчитат, нямаше да стигнат далеч. Той го върна на мъжа от "Експертизи" и скочи долу от варела. Обърна се към техническия ръководител:

– Вървете да си строите болницата.

 

 

 

cover-lockdownКарантина (превод Надя Баева, 304 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Четвъртък, 06 Август 2020г. 20:20ч.

Кралицата мълчи | Лаура Фройденталер

Публикувана в Литература

"Това е онзи проклет сън, помисли си тя, който някой ден сърцето ѝ няма да издържи." – за Фани, "кралицата"-героиня от дебютния роман Кралицата мълчи на Лаура Фройденталер, животът отдавна се е превърнал в броеница от натрапчиво повтарящи се "сънища", в които миналото, настоящето и бъдещето са като белите листи на бележника на нощното ù шкафче, подарен от внучката ù, за да опише живота си... Да, казват, че "мълчанието е злато", а Кралицата Фани е натрупала несметно богатство от неизказани, "сънувани" мигове, състояния, емоции, "животи"... всред които се крие тайната на Живота на Фани... Защо, обаче, нейният живот е важен за останалите, чия "Кралица" е тя и защо всичко звучи като История с призраци (следващият роман на Лаура Фройденталер, отличен с Европейската награда за литература 2019) – отговорите идват в следващия сън | откъс...

 

 

КОГАТО ФАНИ РАЗКАЗА историята за прекъсването на църковната служба на внучката си, детето слуша внимателно, без да поглежда към Фани, отдадено на фантазиите си, както се слуша страшна приказка. Само веднъж Фани беше отишла с момичетата от Съюза на германските момичета. Беше една неделя по време на църковната служба. Докато останалите влизаха вътре, Фани успя незабелязано да спре пред църквата. Както беше уговорка, момичетата останаха отвън. Неколцина възрастни мъже, които знаеха, че Съюзът на германските момичета възнамерява нещо да прави, също не влязоха в църквата. Щом започна службата, момичетата замаршируваха в кръг и запяха някаква песен, която Фани не знаеше, защото за първи път беше с тях. С ъгълчето на окото си видя, че отделни хора излизат от църквата, чу възрастните мъже да ругаят. Фани усещаше отвсякъде вниманието, което се засилваше, и безпокойството, което се сгъстяваше. Гледаше напред към момичето пред нея и не пееше, защото не знаеше текста и защото гласът ѝ не ѝ се подчиняваше. Нещо сякаш се разпъваше вътре между главата и тялото ѝ. В ушите ѝ над ниските момичешки гласове звучеше един висок тон. Без да извърне глава, тя усети, че баща ѝ се е втурнал от църквата навън. Той веднага разпозна Фани сред другите момичета и се насочи към нея. Фани удържа на порива си да избяга. Момичетата престанаха да маршируват и да пеят. Отстъпиха назад пред баща ѝ, само тя остана на мястото си. Междувременно повечето хора излязоха от църквата. Фани знаеше, че отвсякъде я наблюдават, но виждаше само баща си. Той изглеждаше така, сякаш иска да я убие, сякаш не може да се овладее. Тялото ѝ се изпъна и трепереше, но тя не побягна. Гледаше невъзмутимо баща си право в лицето, а той все едно беше излязъл извън кожата си. Вече не си личеше къде са устата, носът и очите му. Чертите на лицето му се бяха размесили като във вик и Фани виждаше как това лице се приближава към нея. Най­-сетне баща ѝ застана отпред. Носът, устата и бузите му се върнаха по местата си. Фани вирна брадичката си, челото ѝ застана точно под небето и когато за миг затвори очи, усети как клепачите ѝ се овлажняват. Баща ѝ вдигна ръка и удари Фани по бузата. След което се обърна и тръгна към фермата си в падината. Насред погледите на останалите посетители на църквата и мърморенето им Фани се понесе подире му. Някъде по-­назад вървяха майка ѝ и брат ѝ. Фани не се извърна. Крачеше с триумфираща походка. Целия дълъг път през гората обратно до фермата в падината Фани вървя след баща си и не се обърна назад. Беше изпълнена с дива радост, която се задържа до края на деня, люшкаше тялото ѝ и вечерта, когато легна в леглото си, не можа да заспи.

 

ШЕЙСЕТ ГОДИНИ ПО­КЪСНО все още едно далечно меко ехо от онази дива радост мина през тялото на Фани. Тя се зарадва, че точно този спомен случайно излезе най-­отгоре. Откакто вече не можеше да контролира времето, беше станала зависима от тялото си и в това отношение. Тайно, без участието на Фани, тялото ѝ беше запазило всичко. И сега, когато беше така слабо, тъй като Фани ядеше съвсем малко и то нямаше занимание, спомените се задвижваха като органични процеси, самостоятелно и без направление от страна на волята. По-­рано тя си мислеше, че държи контрола над тялото и паметта си. Но сега лежеше безпомощно в семейното легло и се усмихваше в тишината, че е била така глупава. Редовно преминаваше през един и същи сън. Макар че отдавна не можеше да спи, само дрямка и будно състояние, в които отминалите спомени за различни състояния се вливаха един в друг, тя не успя нито веднъж да се измъкне от този конкретен сън. Ако внезапно се видеше до брат си и той носеше черен костюм, Фани разбираше, че пак е вътре в съня и че всякаква съпротива е напразна. Обръщаше главата си встрани и раздвижваше ръцете си по ленения чаршаф, за да протестира. Понякога се надигаше и после отново падаше назад, но не можеше да направи нищо срещу този сън.

 

БЕШЕ ДЕНЯТ, в който погребаха сестрата на баща ѝ. Бяха се сврели под ъгъла за сядане, след това майка ѝ изтупа прахта от черния костюм на Тони. Той вече не можеше да се намърдва под дървената пейка. Седеше на земята пред скривалището на Фани и само краката му стигаха до нея. Фани и брат ѝ не познаваха сестрата на баща си, освен това я погребваха на място, където никога не бяха ходили. Дотам стигнаха пеш, не в посока към малкия град, а към границата. Майка им и баща им вървяха напред, Фани и Тони на разстояние след тях. Тони беше горд с черния си костюм, който изглеждаше съвсем като този на баща му, само че по­-малък. Фани също би искала да има такъв костюм вместо тясната рокля, която се наложи да облече. Целия ден Тони стоя до баща си, докато майка ѝ държеше Фани за ръката. Фани наблюдаваше как Тони наподобява във всичко баща си. На гробището застана до него и имитираше сериозния израз на лицето му. Мнозина подаваха ръка не само на бащата, но и на Тони, който благодареше със същото кратко кимване, както бе видял да прави баща му. Ръката на Фани беше в тази на майка ѝ. Някои жени погалваха Фани по главата. След това в гостилницата Тони пак седна до баща си. Правеше се, че слуша какво си говорят възрастните, и не искаше да излезе навън с Фани. Когато късно вечерта се прибраха във фермата в падината, Фани и Тони тръгнаха из къщата. Никой не им заповяда да си лягат. Тони все още беше с черния костюм. Озоваха се пред вратата за спалнята на родителите си, която беше леко открехната. Без да си кажат нито дума, те се промъкнаха по­близо до процепа и погледнаха през него.

Първоначално Фани не разбра какво вижда. После разпозна, че баща ѝ седи по риза на ръба на леглото, а майка ѝ е застанала пред него на колене. Малко преди лягане тя винаги си пускаше косата, която сега се стелеше по гърба ѝ. Фани разбра, че майка ѝ изува обувките на баща ѝ. Ръцете на баща ѝ стояха върху одеялото като малки животинчета, къртичета, нахапани до смърт от котките. Раменете му бяха приведени напред. Гръдният му кош хлътнал. Фани дори не се осмели пак да погледне лицето му. То изглеждаше така, сякаш баща ѝ е ослепял. Очите му бяха черни като костюма на Тони. Майка ѝ се подпря на леглото и се изправи с охкане. Щом застана пред баща ѝ, той уви ръце около кръста ѝ и притисна главата си към корема ѝ. Пред вратата на спалнята Фани усети, че брат ѝ е завладян от същия страх, който се беше настанил вътре в нейното тяло. Искаше да избяга, но не можеше да откъсне очи от сцената. Майка ѝ погали главата на баща ѝ. Фани чу приглушени шумове. Майка ѝ отмести ръцете на баща ѝ от хълбоците си и направи крачка назад. Фани видя лицето на баща си. Беше мокро. Баща ѝ беше отворил широко устата си, оттам излезе гъргорене. После скимтене. Баща ѝ плачеше. Майка ѝ бе почнала да се съблича. Свали роклята и фустата си. Децата пред вратата на спалнята видяха голите ѝ крака. Майка им измъкна фланелката си нагоре през главата. Децата видяха белите ѝ гърди отстрани. Майка им издърпа ризата и панталона на баща им и накрая легна до него в леглото. Тя премести главата му към гърдите си и заприказва тихо на гъргорещата и скимтяща бащина глава. Двете деца се отдръпнаха. Всяко тръгна само за себе си, като че ли другото не беше там.

froyde 

ФАНИ ЛЕГНА в леглото си и заспа дълбоко. Като се събуди, беше светло. Стана и облече дрехите си от предния ден. Излезе от стаята в коридора. Не се чуваше никакъв шум, дори и собствените ѝ стъпки, макар че иначе дървеният под винаги проскърцваше. Фани тръгна надолу по стълбите в посока към кухнята. Движеше се така, сякаш с някое непредпазливо замахване може да разкъса въздуха наоколо. Вървеше напълно безшумно из къщата на родителите си. Спря се пред затворената врата на кухнята. Отвътре се чуваше тракане, като че столовете се обръщаха и разни неща падаха на пода. Сякаш Сатаната се беше развилнял из кухнята. Фани си повтори тази дума. Сатаната. Не долавяше никакъв глас, никакъв човешки звук, само тракане, падане, шум от трошене, който я беше събудил. От страх Фани беше седнала в семейното легло. Сърцето ѝ така силно биеше, че от ударите я заболяха ребрата. Това е онзи проклет сън, помисли си тя, който някой ден сърцето ѝ няма да издържи.

 

ТИШИНАТА ДОЙДЕ с войната. Във фермата в падината никога не е било особено шумно. Баща ѝ не харесваше шумните хора, намираше ги за непредвидими и ненадеждни. Но тишината, която настана във фермата, когато Тони трябваше да тръгне на война, беше друга. Понякога Фани се оглеждаше. Наблюдаваше протегнатите си ръце и въпреки това не можеше да ги усети. Стоеше насред двора и отново ги спускаше. Гледаше напрегнато над полята към хълма, на чието било ѝ се привиждаше фигурата на мъж. Не можеше да прецени дали слиза надолу към селото, или се отдалечава от него. Майка ѝ дойде от обора, мина покрай Фани и каза, ела да белим картофи. Откакто се помнеше, беше белила картофи заедно с майка си. Винаги ги е имало тези моменти, които двете прекарваха заедно на кухненската маса. Сядаха една срещу друга на ъгъла, всяка с малък нож в ръка, пред тях купчина картофи и една голяма тенджера, в която хвърляха обелените. Така са седели по всяко време на деня и на годината. Валяло е дъжд и сняг, докато те са белели картофи, било е горещо и студено, често слънцето е греело, а Фани и майка ѝ са белели картофи. В спомените на Фани обаче имаше само един и същ момент на белене на картофи. Небето пред прозореца на кухнята беше много светлосиньо, почти бяло, невъзможно да се причисли към който и да е сезон. Нямаше вятър. Фани не можеше да си спомни някой някога да е влязъл в кухнята, докато те с майка ѝ белеха картофи. Сякаш бяха единствените хора на света. Говореха си за това или онова, но най­-често мълчаха. Фани се научи да бели картофи от майка си още докато беше малко момиченце. Двете ръце подпрени на масата, в лявата картоф. Дясната натиска с палеца към картофа и с ножа смъква обелката в кръг, отгоре надолу. След това с опакото на ръката събира обелките на едно място, докато с другата ръка посяга към следващия картоф. През войната имаше по-­малко картофи за белене и Фани и майка ѝ говореха още по­-малко от преди, мислеха си за Тони, от когото отдавна нямаше никаква вест. Когато войната напредна, двете вече не правеха картофено тесто и картофени кнедли. Варяха картофите и ги ядяха небелени.

 

 

 

cover-queensilenceКралицата мълчи (превод Жанина Драгостинова, 256 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Петък, 10 Юли 2020г. 12:12ч.

Жажда | Амели Нотомб

Публикувана в Литература

Да, на 9 юли Амели Нотомб отпразнува своите 21 години отвъд Христовата възраст и въпреки това последният ù роман (номинирания за наградата Гонкур) Жажда се обръща философски към житието и битието на Исус... Романът-притча може и да взима заглавието си от "последните думи" на Исус на кръста ("Жаден съм"), но едва ли ще иде реч за любимото шампанско на Амели: "Пиенето е сериозна работа, изкуство, което изисква талант и старание. Небрежното пиене не води доникъде." по думите на самата Нотомб... Жаждата, Любовта и Смъртта може и да са ключовото триединство, Светата троица, през която е пречупен тук животът на Христос (няколкото часа преди и след Кръста), но Истината сякаш се крие в думите на Амели: "Това, което духът не разбира, тялото го усеща."...

 

 

Тази нощ няма да се случи чудо. Няма как да избегна това, което ме чака утре. Не че не искам.

Само веднъж си послужих зле със силата на кората. Бях гладен, а смокините не бяха узрели. Толкова исках да захапя топла от слънцето смокиня, сочна и сладка, че проклех дървото и го осъдих повече никога да не ражда плодове. Казах го като притча – признавам, не съвсем убедителна.

Как можах да извърша такава несправедливост? Не беше сезонът на смокините. Това е единственото ми разрушително чудо. Истината е, че в този ден бях обикновен човек. Бях толкова раздразнен, че позволих желанието ми да се превърне в гняв. При това апетитът е нещо хубаво, достатъчно беше да го съхраня и да си кажа, че след месец-два ще мога да го задоволя.

Не съм безгрешен. У мене има ярост, която само чака да изригне. Като с търговците в Храма, където поне каузата ми беше справедлива. Но от там до "не мир дойдох да донеса, а меч" разликата е от небето до земята.

На прага на смъртта установявам, че не ме е срам от нищо освен от случката със смокиновото дърво. Настървих се на едно наистина невинно създание. Не смятам да потъвам в безплодни съжаления, просто съм недоволен, че не мога да отида при дървото, да го прегърна, да го помоля за прошка. Достатъчно е да ми прости, и проклятието ще изчезне в миг, отново ще се родят плодове и смокинята ще е горда със сладката им тежест.

Помня овощната градина, през която преминахме с учениците ми. Ябълковите дървета се огъваха под плодовете си. Заситихме се с тези ябълки – най-хубавите, които някога бяхме опитвали, хрупкави, ароматни, сочни. Спряхме, когато повече не можехме да ядем, и с препълнени стомаси се затъркаляхме по земята от смях заради лакомията си.

– Няма да можем да изядем всичките ябълки, никой няма да може да ги изяде! – каза Йоан.

– Колко тъжно!

– На кого му е тъжно? – попитах.

– На дърветата.

– Мислиш ли?

Ябълковите дървета са щастливи да носят плодовете си дори когато никой не ги яде.

– Откъде знаеш?

– Постави се на тяхното място.

Йоан помълча и после каза:

– Прав си.

– На нас ни става тъжно при мисълта, че не можем да изядем всичко.

Всички се засмяха.

Бях по-справедлив с ябълките, отколкото със смокинята. Защо? Защото бях задоволил апетита си. По-добри сме, когато сме изпитали наслада, толкова е просто.

 

Сам в килията си, имам чувството, че съм дървото, което проклех. Това ме натъжава и се опитвам да мисля за друго. Проблемът с този метод е, че не функционира много добре. Ябълка или смокиня – запитах се на какво ли дърво се е обесил Юда. Казаха ми, че клонът се е счупил. Дървото трябва да не е било яко, защото Юда не тежеше много. Винаги съм знаел, че Юда ще ме предаде. Но поради природата на моята мъдрост не знаех как ще го направи.

Срещата ми с него бе разтърсваща. Озовал се бях в едно забутано селце, където не разбирах никого. Колкото повече говорех, толкова по-силно чувствах враждебността на хората, виждах се с техните очи и дори споделях раздразнението им от този смешник, дошъл да проповядва любов.

В тълпата имаше един слаб, мрачен младеж, видимо обхванат от безпокойство. Той се обърна към мен така:

– Ти, който казваш, че трябва да обичаме ближния си, мен обичаш ли ме?

– Разбира се.

– Това са безсмислици. Мен никой не ме обича. Защо ти ще ме обичаш?

– Няма нужда от причина, за да те обичам.

– Да, бе. Пълна глупост.

Хората се засмяха с разбиране. Това го развълнува – очевидно за първи път предизвикваше одобрение в селото. Точно тогава разбрах какво ще се случи – този човек щеше да ме предаде. Сърцето ми се сви. Тълпата се разпръсна. До мен остана само той.

– Искаш ли да се присъединиш към нас?

– Кои сте вие?

Посочих му учениците си, насядали по камъните малко встрани.

– Те са мои приятели – казах.

– А аз, кой съм аз?

– И ти си мой приятел.

– Откъде знаеш?

Разбрах, че няма смисъл да му отговарям. Нещо не беше наред с него. Мисля си, че всеки има по един такъв приятел, за когото другите се чудят защо му е приятел. Учениците ми веднага приемаха всеки новодошъл. Случаят с Юда беше различен. Той направи каквото можа, за да не бъде приет. Всеки път, когато се чувстваше харесван, казваше, че трябва да бъде отхвърлен.

– Оставете ме на мира, аз нямам нищо общо с вас!

Следваха безкрайни празни приказки, в които проличаваше неговата злонамереност.

– С какво си толкова различен от нас, Юда?

– Не съм роден в разкош.

– Като повечето от нас.

– Не, вижда се, че не съм като вас.

– Какво значи да бъдеш като нас?

Симон и Йоан например нямат нищо общо помежду си.

– Имат, благоговеят пред Исус.

– Те не благоговеят пред Исус, а го обичат и му се възхищават като всички нас.

– Без мен. Харесвам го, но не му се възхищавам.

– Защо тогава го следваш?

– Защото той пожела.

– Не си бил длъжен.

– Срещал съм много пророци като него.

– Той не е пророк.

– Пророк, месия.... все тая.

– Нищо подобно. Той носи любов.

– Каква е тая негова любов?

 

С Юда беше така – постоянно трябваше да се започва отначало. Той можеше да доведе всекиго до отчаяние. И мене отчая неведнъж. Да го обичаш, не беше лесно, но това само ме караше да го обичам още повече. Не защото предпочитам трудната любов, напротив, но с него всичко трябваше да е в повече.

Ако бях общувал само с останалите ми ученици, щях може би да забравя, че съм дошъл тъкмо заради хора като Юда – живи проблеми, създатели на бъркотии, досадници, както ги нарича Симон.

"Каква е тая негова любов?" Добър въпрос. Трябва да търсим в себе си любовта всеки ден и всяка нощ. Когато я открием, тя изведнъж става толкова очевидна, че не разбираме защо ни е било трудно да я намерим. Но е нужно също да се спуснем по течението ѝ. Любовта е енергия, тоест движение, нищо не застоява в нея. Хвърляме се във вълните ѝ, без да се питаме как ще издържим, нямаме нужда да изпитваме нейната достоверност.

Виждаме я, когато сме в нея. Това не е метафора – толкова пъти съм забелязвал потока светлина, свързващ две човешки същества, които се обичат. Когато светлината се насочи към нас, тя става по-малко видима, но по-осезаема, усещаме как лъчите ѝ проникват в кожата ни. Няма по-приятно изживяване от това. Ако сме в състояние да наострим слуха си, бихме доловили пукот на искри.

Тома вярва само в това, което вижда. Юда не вярваше дори и в това, което виждаше. Той казваше: "Не искам сетивата ми да ме подвеждат". Произнесени за първи път, баналностите винаги изглеждат ефектни.

jaj1

Юда е персонаж, който ще предизвиква най-много тълкувания в историята. Нищо чудно, като се има предвид ролята, която изигра. Ще кажат, че е прототип на предателя. Тази хипотеза я чака труден живот. Страстите, разпалени от тежкото обвинение, ще доведат, естествено, и до неговото отрицание. Поради недостига на достоверна информация Юда ще бъде обявен за най-любящия ми последовател, най-чистия, най-невинния. Човешките оценки са толкова предвидими, че се разнежвам от претенциите им за неоспоримост.

Юда беше странен тип. Имаше в него нещо, което не подлежеше на анализ. Той беше много малко телесен. По-точно казано, той долавяше само отрицателните усещания. Казваше: "Боли ме гърбът" с вид на човек, който е открил теорема.

Аз му казвах:

– Приятен е този пролетен ветрец.

Той отговаряше:

– Всеки може да каже това.

– Вярно е, така то става още по-хубаво – настоявах аз.

Той само свиваше рамене, с което заявяваше, че не иска да си губи напразно времето в разговори с един наивник.

В началото всички ученици срещаха трудности с Юда. Понеже бяха добри хора, се опитваха да му вдъхнат спокойствие. Това само събуждаше агресията в него. Постепенно разбраха, че не трябва много да му говорят. Но не биваше и да го игнорират, защото мълчанието насърчаваше мнителността му по-силно от думите.

Юда беше един постоянен проблем, най-напред за самия себе си. Когато нямаше никаква причина да се сърди, той пак се сърдеше. А когато се появеше причина просто за недоволство, той се разгневяваше. Поради това беше по-добре да се общува с него враждебно – така му беше най-удобно. Преди да го срещна, не знаех, че съществува такъв тип хора – постоянно обидени. Може и да не е бил първият такъв, но със сигурност не е последният.

Ние го обичахме. Той усети това и се насили да ни отблъсне.

– Не съм ангел, имам гаден характер.

– Наясно сме – отговаряше някой от нас с усмивка.

– Какво? Ами ти защо не погледнеш себе си!

Когато не си устройваше сам въображаеми процеси, той с голямо усърдие разграждаше любовта ни към него.

Изпитваше ужас от лъжата. Когато засягах този въпрос, забелязвах, че не умее да я разпознава. Например не правеше разлика между лъжа и тайна.

– Да премълчиш нещо вярно, не значи, че лъжеш – казвах му аз.

– Който не казва цялата истина, лъже – отговаряше той.

Не отстъпваше. Тъй като не успявах да го убедя на теория, опитвах с примери.

– Представи си, че има закон, който осъжда всички гърбави на смърт. Ти имаш гърбав съсед, властите те питат дали познаваш някой гърбав. Ти казваш не, разбира се. Това не е лъжа.

– Напротив, лъжа е.

– Не, това е тайна.

Ако Юда обитаваше повече тялото си, нямаше така да му липсва финес. Това, което духът не разбира, тялото го усеща.

 

 

 

cover-jajdaЖажда (превод Светла Лекарска, 104 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

Неделя, 05 Юли 2020г. 20:20ч.

Софийски разкази | Иван Вазов

Публикувана в Литература

Да, на 9 юли празнуваме (след като ги маркирахме по стар стил) 170 години от рождението на Иван Вазов... Да, настоящия сборник Софийски разкази селектира (специално за повода) 30 Вазови разказа, които (като Наводнението, което ви очаква по-долу) може и да са част от сборниците Драски и шарки (двата тома), Видено и чуто, Пъстър свят и Утро в Банки, но за пръв път са обединени в живописен портрет от сцени, случки и герои на софийската действителност в периода 1890 – 1905 година... Подредени хронологично, тези мозаечни наблюдения на Вазов (къде иронично-саркастични като в разказа Наводнението, къде изпълнени с нескрита привързаност и любов) доказват за пореден път усета на Вазов към детайлите и тънките нюанси на българската народопсихология/герои, така че да разпознаваме дори след 120 години (уви, за съжаление) образа на един народ, когато се огледаме наоколо...

 

 

НАВОДНЕНИЕТО


Слънцето хвърляше един весел сноп лучи през полуотворения прозорец. Облегната отпуснато на възглавницата си, в едно положение, пълно с нетърсена безгрижна прелест, нежната и чувствителна госпожа Милица Арсениева дочиташе най-занимателната и сърцепленяваща глава на стария френски роман La Dame de Monsoreau от Дюма.

Тя следеше с трепетни примирания на сърцето страшните премеждия на героя, из които той излизаше здрав и читав, за да налети на други, още по-ужасни; тя с тревога безкрайна делеше вълненията му, преживяваше опасностите му и тържествуваше със сълзи на очи избавленията на симпатичния любовник на Диана Монзоро! Тя биде пресечена в четенето си от гласа на мъжа си, който влезе в стаята:

Милице, желаеш ли да те разходя на Ючбунар?

– Какво ще дирим там?

– Да видим наводнението: Княжевската река е преляла и потопила цял Ючбунар. Езеро е станало. Къщята като острови се показват сред водата... Интересна гледка! Казват – завърши Арсениев изреждането на тия съблазнителни новости, – че имало и деца удавени и труповете им плуват!

Тук Милица не утрая. Тя захлупи романа тъкмо там, дето се захващаше дуелът със сабя между благородния герой и петимата му врагове – царедворците на Хенриха III.

– Да вървим, Йордо!

Тя се поскъта набързо пред огледалото, тури си напетата шапка с щраусовото перо. Йордо повика един файтон и фукнаха към Ючбунар. Милициното сърце туптеше от любопитство. Още при влизането в Солунска улица Милица и Йордо видяха предвестника на ючбунарския потоп: една планинска бара, която минава край София, беше също преляла и преобърнала тая по-ниска част от улицата на мътно жълто блато. Конете нагазиха в пороxната вода и потънаха до корема. На Милица гърдите бъхтяха... Ами какво ли ще е на Ючбунар? Конете изгазиха с мъка и излязоха на сухо. Бичът плюсна пак по гърбовете им и те отидоха напред, оставяйки по улицата ивица от мокрите следи на файтона.

Излязоха на Витошка улица, минаха край "Свети Крал", завиха на запад и удариха към Ючбунар. Имаше и други коли, що бързаха по посока на Ючбунар. Зрелището на разорение и нещастия привличаше столицата към предградието ѝ. Милица и Йордо горяха от нетърпение да заварят катастрофата в пълнотата ѝ. Милица, естествено надарена с богато въображение, което романите още пӝ развиваха, си представяше вече умствено картината на наводнението. Как страшно бучеше водата, в която се обръщат разни покъщнини, дрехи, съдове на разсипаните потопени къщи! А между тия уломки и безименни неща плуват трупове с лица, обърнати към небето, и гледат с изцъклени очи... Милица се потърси от тая гледка, страшна и оттласкателна, и изпита нов трепет от парливо, сладко и неодолимо любопитство.

От огнената Вайсова воденица се захваща наводненото предградие. Милица търсеше с поглед да лъсне вода из улиците; тя напразно търсеше езерото и по-нататък, когато колата бяха в самия Ючбунар. Имаше пресни следи от вода само, мътни вирчини, които се оттичаха, гладка нова тиня, оставена на двете страни на шосето от изтеклия порой; видяха се къщици с основи, зле подгизнали, дори до прозорците и по-високо, и на праговете застанали с изплашени и оглупели лица сиромаси хора.

grass

* * *

Милица пръв път идеше в Ючбунар. Тя с удивление гледаше наоколо си. Това ново предградие, това скорошно заселение носеше печата на прибързаност и пресиленост на създаването си. Къщи малки, ниски, сковани от клечки, квартали, теглени по план – пусти, улици, сечени право – непроходни. Плод на една безчеловечна спекула, Ючбунар изникна в късо време като гъби сред блатиста почва. Хиляди бедни и еврейски семейства, изгонени из центъра на столицата в разгара на обновлението ѝ, бидоха хвърлени тука с колибите си, с дрипите си, с воните си, осъдени на плесенясване и епидемически болести от мокротата на земята и от миазмите на въздуха, тлетворния облак на които западният вятър постоянно навява като невидима зараза над столицата. София побърза да има свое Ghetto.

* * *

Файтонът хвърчеше напред по шосираната улица. Все тая гледка наляво и надясно; дири от наводнение, стари застояли локви, кал; нещастни дрипави същества, анемични жълти лица със скрофулозни разположения, мръсни еврейки и еврейчета, клекнали до праговете при синкавите бари, изливани от домашни помии. Но езеро, но срутени къщи, но удавени деца, които плуват по мътната вода – нямаше. На другия край на улицата се видят повече хора; събрани накуп, там има и файтони.

– Там е! – посочи Йордо.

Колата се понесоха. Стигнаха купа. Тоя куп стоеше на моста на Княжевската река и я гледаше. Тя, още голяма ѝ гневна, шумеше с дебелите си мътни талази, но спаднала вече и безопасна за жилищата на ючбунарци. Милица попита един евреин:

– Вода няма ли на друго място?

– Няма, няма, госпожо, не се бойте. Слава богу, оттече се – отговори евреинът, като поздрави с оръфаната си кожена шапка.

– А де са срутените къщи от водата?

Евреинът отговори:

– Няма срутени къщи. И той се взираше с наслаждение в заруменялото от свежия ветрец и хубаво лице на Милица.

– Деца удавени има ли? – попита Йордо.

– Няма господине, лъжат. Никой човек не стана зян. Водата се дръпна скоро. По Милициното лице се изобрази незадоволство; тя се обърна към мъжа си укоризнено:

Йордо! Твоите новини излязоха вятър.

– Както ги купих, тъй ти ги продадох – отговори той.

– Преувеличили са – от бълхата хората правят бивол. Карай назад! – заповяда на возача.

И колата се повърнаха между два реда подгизнали къщи, оплюти от кал дюкяни и купчини мръсни и жълти евреи, и при срещата на други туристи във файтони, със същото недоумение, изписано по лицата...

* * *

Милица си свали капелата твърде недоволна, твърде разочарована, твърде сърдита. То не заслужавало да зареже романа на най-критическото място пред дуела. Няма нито къща погълната, нито деца издавени... Напразно ѝ раздразниха любопитството и я обезпокоиха. Тя подхвана пак романа си и зачете с разтупано от прежното вълнение сърце, за да види по-скоро дали се избави от новата страшна опасност животът на фантастическия герой.

 

[Драски и шарки II, 1895]

 

 

 

cover-vazovСофийски разкази (360 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

 

Литературният маршрут На разходка с Иван Вазов и Евгения Марс е на 8 юли | 18:30 Борисова градина (тръгване от езерото Ариана) – Катя Зографова повежда на историческа разходка из любимите софийски кътчета на Иван Вазов – от Княз-Борисовата градина до салона на Евгения Марс

 

Церемонията по връчване на наградата за духовен принос Иван Вазов е на 9 юли | 18:00, Народен театър Иван Вазов, Голяма сцена

Ако в тези пандемични времена Weather Report-ите и архивните късометражни филми на Дейвид Линч не са ви достатъчни за кратък, ускорен курс по сънувано наяве кино, то неговият Кът за мечти (своеобразната биография, издадена през 2018-а в съавторство с журналиста Кристин Маккена) ще повдигне завесата на мистификациите в неговия мистъри-киноклуб – откъсът по-долу ни среща с Дейвид Линч по времето на снимките на Синьо кадифе – да, точно там, прескочил бездната на провала след снимането на Дюн, но "все още през сълзи виждащ синьо кадифе"... Моментът когато "Можеш да създадеш филма, който искаш да създадеш"... Моментът, в който 4 години по-късно Синьото кадифе ще се превърне в Червена стая...

 

 

Галапремиерата на Синьо кадифе е в състезателната програма на Световния филмов фестивал в Монреал през август 1986 г. и филмът е пуснат официално в 98 кина в САЩ на 19 септември 1986 г. Макар много зрители да го намират за крайно смущаващ, Синьо кадифе осигурява на Линч номинация за "Оскар" за режисура от тази година, съживява кариерата на Денис Хопър и се превръща в главен елемент от учебната програма на филмовите школи по цял свят.

Също така излизането му на екран поражда немалко вълнение. "Нямах представа, че филмът ще се окаже толкова спорен – заявява Роселини. – Полемиките бяха доста сурови и според мен върху моята глава се струпа най-много. Ако хората харесваха филма, Дейвид получаваше похвалите и той, разбира се, ги заслужаваше. Този филм преди всичко е изразно средство на Дейвид. Но ако не го харесваха, често излизаха с възражения от рода, че аз съм модел, че съм дъщеря на Ингрид Бергман, че съм си съсипала имиджа, като съм изиграла подобна роля, че въставам сама срещу себе си и така нататък, и така нататък. Имаше много тълкувания, които бяха чиста измишльотина."

blue-velvet-lynch

Филмовият критик Роджър Ебърт е особено възмутен от филма. Обвинява Линч в женомразство и настоява, че Роселини е "опозорена, унижена, пердашена и разголвана пред камерата. А след като си поискал от актриса да изтърпи подобно нещо, редно е да спазиш своята страна от сделката, като я поставиш в значим филм".

Коментарът на Ебърт не се е запазил така траен като този на Полин Кейл – високопоставената жрица на филмовата критика, по онова време подвизаваща се в "New Yorker". Тя описва Линч като "популистки сюрреалист" и възхвалява Маклоклан за "феноменалното" му изпълнение, а обобщението за Синьо кадифе е, че представлява проучване на "мистерията и лудостта, скрити в "нормалното".

"Употребата от страна на Линч на ирационален материал действа точно по начина, по който е предназначена – разчитаме тези образи на някакво ненапълно съзнателно ниво", коментира Кейл.

"Бяхме изненадани, когато филмът се оказа такава сензация – спомня си Карузо. – Не си мислехме, че ще бъде катастрофа, но не допускахме, че ще бъде филм, за който хората говорят с десетилетия. Като излезе, повечето критици го харесаха и според мен онези, които написаха негативни критики, не разбраха какво гледат. Синьо кадифе е филм, който трябва да изгледаш няколко пъти, за да доловиш всички нюанси и подробности."

"Възможно е Синьо кадифе да е най-великият филм на Дейвид – допуска Джак Фиск. – Дюн представляваше ужасно изживяване за него, и като един вид утешителна награда Дино му каза: "Можеш да създадеш филма, който искаш да създадеш". У него се бяха насъбрали толкова много неща, които искаше да изрази, и Синьо кадифе се яви като изливане на всичко сдържано дотогава."

Десетилетия след появата на филма Маклоклан е домакин на прожекция на Синьо кадифе за благотворителна кауза и си спомня: "Не го бях гледал сигурно откакто го пуснаха и не знаех какво да очаквам, но сюжетът наистина ме заплени. Според мен филмът е съвършен."

/Кристин Маккена/

dunel

След Дюн бях болен и съсипан. Медитацията ме е спасявала много пъти и този бе един от случаите. Мрачен период беше. Помогна ми това, че имах други сценарии и мислех за предстоящото, но нямаше как да забравя всичкото време, което бях вложил в този филм. Когато не разполагаш със свобода да направиш каквото искаш и резултатът не излезе добър, чувстваш, че си се продал и си получил каквото ти се пада, а аз се бях продал от самото начало. Знаех какво представлява Дино, знаех, че нямам контрол над финалния облик на филма и че в течение на работата си ще трябва да правя компромиси – ужасно беше. Опознах провала, а в известен смисъл провалът има своята красота, защото прахолякът се уталожва и няма друга посока освен нагоре, а това ти носи усещане за свобода. Повече не може да изгубиш, но пък може да спечелиш. Повален си и всички го знаят – знаят, че си се издънил, че си губещ. Тогава си казваш: "Добре", и продължаваш да работиш. Хрумват ми идеи, много пъти не знам какво точно представляват и къде се вместват, но ги записвам и нещата се навързват, така че в известен смисъл самият аз нищо не правя. Просто оставам верен на идеята.

Трябва да съм написал поне четири варианта на Синьо кадифе. Не бяха напълно различни, но търсех пътя. Дадох на Кайл незавършен вариант още докато снимахме Дюн. Не харесах песента "Blue Velvet", когато излезе. Не е рокендрол, но се появи в зората на рокендрола, а там беше силата. После я чух една вечер и се съчета със зелени поляни нощем, с червените устни на жена, видени през прозореца на кола – ярка светлина падаше върху бялото лице и червените устни. Тези две неща, а също и фразата "все още през сълзи виждам синьо кадифе".

blue-velvet1

Ето това ме развълнува и се обедини хармонично в съзнанието ми. Ако се появи образ, а ти си единственият писател наоколо, той един вид ти се представя и ти го опознаваш. После започва да говори, проникваш по-дълбоко и някои неща у него те изненадват, защото всеки е смесица от добро и зло.

Според мен надали повечето хора са наясно за тъмната си страна. Умеят да се залъгват и ние, околните, ги приемаме за, общо взето, свестни, търсим вината у други. Само че хората имат желания. Както казва Махариши, в човешкото същество винаги е заложено да иска повече и това желание те води към истинската ти същност. Всеки открива пътя си в крайна сметка. Важен елемент от сценария на Синьо кадифе ми хрумна насън, но не си спомнях съня в продължение на известно време. Представете си ме как отидох в студията "Universal" на другия ден, след като бях сънувал незапомнен сън. Трябваше да се срещна с един човек и влязох в стаята на секретарката. До бюрото ѝ имаше или канапе, или стол и тъй като човекът не бе готов още да ме приеме, седнах на това място да почакам. И както си седях, си спомних съня си, помолих секретарката да ми даде лист хартия и молив и записах тези две неща от съня: полицейско радио и пистолет. Това ме отключи.

blue-velvet7

Винаги съм казвал, че не се опирам на нощните сънища – аз обичам да сънувам през деня, с отворени очи. Но все пак ми допада логиката на сънищата. В тях всичко може да се случи и е закономерно. С Ричард Рот отидохме и представихме идеята за Синьо кадифе на негов приятел в "Warner Bros.". Разправих му за намирането на ухо в поле и някои други моменти от историята, а човекът се обърна към Ричард и попита:

– Той измисля ли си ги тези неща?

Написах два варианта на сценария и показах на господина от "Warner Bros." втория. Никак не го хареса. Каза, че бил ужасен. Имах адвокат, който не ме осведоми, че с разказа си на Синьо кадифе пред служител на "Warner Bros." го пускам в обръщение и че ако си искам правата над сценария обратно, трябва да предприема действия. Сам не знам какво точно се случи – за мен това е истински сюжет на ужасите. Отидох в Мексико и направих Дюн, като през всичкото това време си мислех как имам сценариите за Синьо кадифе и "Рони Рокет", убеден, че ми принадлежат. Щом нещата около Дюн се уталожиха, седнах с Дино и Рик Ничита и някак си излезе наяве фактът, че "Warner Bros." притежава сценария за Синьо кадифе. Само дето не умрях.

Дино взе телефона и се обади на шефа на студията. Разправя се история как Люси Фишър тичала по коридора да му каже да не го продава, но тъй или иначе, Дино го взе от тях и с това се приключи. Може да се каже, че той ми го върна, защото ми даде възможност да направя филма и ми осигури права за финален монтаж, но ето как стана, че проектът отиде при Дино. Ричард Рот беше привързан към проекта, но в крайна сметка реши, че най-добре е да остави нещата в ръцете на Дино. Все пак Ричард бе включен като изпълнителен продуцент на филма и даде своя принос. Именно той измисли названието "Слоу Клъб", където Дороти пее.

blue-velvet

Фред Карузо беше продуцент на Синьо кадифе. Много харесвам Фред. Има хора, които просто с маниера си на говорене ти създават усещане за сигурност, и Фред беше точно от тях. Винаги е успявал да ме успокои с думи. Вярно, често ми казваше: "Не знам какво правиш", но беше добър продуцент. Отидохме в Уилмингтън. Дино правеше 13 филма в момента и моят беше най-ниската резка на тотемния стълб, но прекарахме чудесно. Нямаше филм с по-малък бюджет на терена, ала Синьо кадифе бе като пренасяне от ада в рая, защото имах огромна свобода. Дори когато се наложи бюджетът да бъде съкратен, не бях принуден да се откажа от нищо – просто минах по обиколен път.

По онова време нямаше чак толкова много правила – днес са далеч повече и е трудно да намалиш финансирането. Изходът е или да се простиш с нещо, или да ти се запали главата от сметки. Всички се забавлявахме и станахме много близки помежду си. Вечеряхме заедно, виждахме се всеки ден, всички се задържаха за дълъг период от време – днес вече не става така. Хората идват, свършват си работата, отиват си – няма такива глезотии като вечери заедно. Не знам кое доведе до такава промяна. В наши дни напрежението е неописуемо. Просто ме убива, казвам ви го. Днес снимките трябва да стават по-бързо. При Синьо кадифе ги започнахме през май и продължиха чак до Деня на благодарността. Свърши времето на подобни дълги снимачни периоди.

/Дейвид Линч/

 

 

 

cover-kutdreamКът за мечти (превод Надя Баева, 624 стр, цена 33 лeва) е в книжарниците

онлайн