Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (142)

Неделя, 04 Март 2018г. 16:16ч.

Девствената проститутка

Публикувана в Литература

"Живях и продължавам да живея волно. Не се подчиних на никого, освен на собствената си съвест" – тези думи на Николай Волев може и иронично да се заиграват с произхода на фамилното име на режисьора, но има едно друго състояние на духа, което описва най-добре житието и битието на автора на филми-класики като Маргарит и Маргарита, Да обичаш на инат, Дом № 8, Двойникът, Господин за един ден... Неслучайно неговите герои (като него) имат синдром на вродена непоносимост към Лъжата... Неслучайно и те като него не следват максимата "за да получиш, първо трябва да дадеш" (от Маргарит и Маргарита, да)... Неслучайно, мемоарите му приемат формата на иронично автоинтервю, а заглавието Девствената проститутка (откъс от книгата ви очаква по-долу) си играе с парливи оксиморони и български алегории, както неслучайно най-новия му филм носи името Извън пътя (не само заради страстта му към сфроуд автомобилите)... Така, извън следването на очертани и утъпкани пътища, животът на Николай Волев минава през срещи от третия вид с Държавна сигурност, през бягство във Великобритания и брак с англичанка (откъсът по-долу хвърля светлина по въпроса), през кинофестивали и десетки занаяти... и продължава все така Волно...

 

 

В края на сезона писах на Мери да идва час по-скоро в София. Тя успя да измоли една допълнителна седмица отпуск от шефа си, след което си купи самолетен билет до София. Запазих ѝ стая в хотел "Хемус" и предупредих нашите за нейното идване. Те посрещнаха новината храбро. Само майка ми се разтревожи за нещо, което трудно би могло да бъде обяснено на днешните поколения, но въпреки това ще опитам. Името Мери не звучеше никак добре в ушите на правоверните блюстители на морала по комунистическо време. Неизвестно защо, това класическо английско име се свързваше с нравствената разпуснатост, характерна за "прогнилия" Запад. Направо си беше синоним на покварена жена – курва, наркоманка и въобще долна твар. Затова мама ме помоли да назоваваме моята любима пред хората с името Мария, за всеки случай. Това щяло да дразни по-малко и без това зле настроените към връзките със западни жени идеологически цербери. Казах ѝ, че нямам нищо против да я наричат Мария, а пък аз ще си ѝ викам както намеря за добре. Речено-сторено. Само че никой от нас не съзираше надвисващата угроза заради връзката ми с Мери/Мария.

Какво имаш предвид?

– Ответните действия на кадровика Крънчев и служителите на Държавна сигурност. Те бяха бесни, защото смятаха, че съм ги изиграл. От мен не беше постъпил нито един сигнал, нито един ред, нито една думичка дори във връзка със задължението ми да проявявам революционна бдителност по време на четиримесечните си контакти с хилядите туристи – граждани на капиталистическа Великобритания. Престъпно бездействие може би? Или умишлена леност в ущърб на народната власт и в услуга на шпионите, които съм оставил да шетат безнаказано цяло лято из социалистическите ни курорти? Трябваше да изслушвам всичко това многократно, притиснат от Крънчев и още две наежени тайни ченгета в стаичката срещу Народното събрание, недалеч от днешния хотел "Радисън", където Държавна сигурност поддържаше оперативна квартира.

А ти беше ли ги изиграл?

– Ни най-малко. Изобщо нямах време за тяхната шпионска параноя. Работех от сутрин до вечер и печелех както за себе си, така и за държавата. Гостите на страната ни оставаха доволни от предоставената им услуга, а аз – от тях. Получавах законни комисиони от продажбите на екскурзии до Истанбул и Мамая, както и щедри бакшиши в британска валута от благодарните туристи. Кадровикът обаче отказваше да ми повярва.

Все още те преследва духът му, нали?

Крънчев нямаше дух, а огромен търбух, който тъпчеше с уиски и кашу. Обвиненията му към мен се крепяха на неговите измишльотини за промъкващите се у нас джеймсбондовци, преоблечени в одеждите на невинни туристи.

Но защо му е било нужно всичко това?

– За да отчита дейност, разбира се. Все пак трябваше да оправдава по някакъв начин високата си заплата и битовите преимущества, които му носеше принадлежността към тайните служби. Само че не случи на агент.

Как се разви сблъсъкът ви по-нататък?

– Стремително. Мери дойде на гости у нас направо от летището. Родителите ми, баба Мария и брат ми останаха зашеметени от нея – направо бяха като треснати от гръм. Дори в най-розовите си помисли не бяха допускали, че съм могъл да попадна на толкова свестен човек. Още на първата ни обща вечеря те приеха бъдещата си снаха като родна дъщеря. Баба Мария беше източила най-тънките кори на баницата за предястие, а гювечът се оказа истинска перла в короната ѝ на македонска домакиня. Баща ми едва се въздържаше да не ги омаха целите и само неудобството пред гостенката го възпираше. Англичанката започна да ги нарича "мамо", "татко" и "бабо", а нашите се разтекоха от кеф като петмез и се нахвърлиха да я целуват. Жива идилия! Тогава Мери/Мария спомена, че би ѝ отнело най-много до Коледа, за да приключи с делата си в Англия и да се пресели у нас.

dmar

– Не може да бъде!

– Точно така реагира и Крънчев. Само че се изрази малко по-различно: "Тая няма да я бъде!".

– Каза ли защо?

– Бил съм подписал някакъв документ в защита на националната сигурност, който ми забранявал да поддържам неутвърдени от тайните служби връзки с представители на капиталистическите държави. Особено от Великобритания – като най-ревностни съюзници на американските империалисти. Онемях. Не можех да кажа "копче" на уродливата му логика. Не ми оставаше друго, освен да обещая смирено, че повече никога няма да повдигам този въпрос. Изглежда, съм успял да го убедя в искреността си, защото се разделихме цивилизовано. А, и един гаф допуснаха служителите на Държавна сигурност в суматохата – не се сетиха да си поискат обратно служебния ми задграничен паспорт, с който пътувах до Истанбул и Мамая.

 

С Мери решихме да не използваме предварително платената от мен стая в хотел "Хемус" по простата причина, че тя със сигурност беше оборудвана с "бръмбари". През останалите пет дни от престоя ѝ в България общувахме необезпокоявани и до насита в таванската стаичка над нашия апартамент на улица "Капитан Андреев". След отпътуването ѝ баба Мария видя доста зор, докато изчисти купчината огризки от ябълките, с които се подкрепяхме през тези пет денонощия.

Оттук насетне връзката ни неизбежно стана подмолна. По едно мое старо гадже, стюардеса, пътуваща за Лондон, пратих тайно съобщение до Мери. Писах ѝ да ме очаква в най-скоро време, тъй като в главата ми зрееше таен кроеж. Точно как възнамерявах да се измъкна от България не ѝ разкривах по разбираеми причини. Бившето ми гадже не ме подведе и моето известие достигна до получателя. Когато стюардесата се върна, изпихме по чашка в чест на отшумялата ни връзка и тя ме увери, че мога да разчитам на нея винаги когато съм в нужда. Въпреки това отказах да преспя в квартирата ѝ за последно, както много ѝ се искаше.

Съзирам устойчив модел на поведение у твоите любими.

– Вярно, изживях всичко това още веднъж години по-късно с вече бившата ми първа съпруга.

Чакай, още не сте се оженили, а вече стана бивша.

– Казах ти, че имам втори брак, не издавам някаква тайна. Потрай още малко и ще разбереш как протече животът ми с Мери, продължил близо осемнайсет години.

Как протече?

– Като всеки човешки живот – с раждане, детство, юношество, зрялост и неизбежната смърт. Премина под мотото "Верността е най-страшното отмъщение на жената към мъжа". Бас държа, че пак ще ме упрекнеш в лекомислено увлечение по привидно противоречивите твърдения, но отново ще сгрешиш. Намирам горното съждение за крайно любопитно и с най-малко двоен подтекст. Изречено е през XVI век от Жак-Бенин Босюе – френски теолог и учител на Краля Слънце Луи XIV, но то се оказа толкова вярно в наши дни, сякаш бе казано специално за мен и Мери.

Нямам търпение да узная защо.

– Разбирам те, защото и аз не съм от най-търпеливите. Но ще се наложи да почакаш още малко, защото през есента на 1968-а изгарях от любов по Мери и копнеех миг по-скоро да се видим отново.

 

Единственият възможен път към нея минаваше през капиталистическа Турция. Служебният ми задграничен паспорт беше все още у мен, само че в него липсваше турската входна виза, която се издаваше еднократно за всяко пътуване. В допълнение, местните власти изискваха обоснована молба за целта на пребиваването в страната им, тъй като в онези години частните пътувания на български граждани в държави, членки на НАТО, не бяха свободно разрешени. Тъкмо с тези доводи ми беше отказана визата, която се опитах да измоля от турския консул в София след доста озъртане и нервна пот, пролята край сградата на посолството на ъгъла на "Руски" и "Кракра".

Тогава на помощ ми се притече една черта на моя нрав, която ме е издърпвала за косите дори от привидно най-безнадеждни пропадания. Хъслия съм и провалите само временно ме обезкуражават, но не ме смазват. А може би тъкмо това караше сполуката да ме посети отново и отново?

С моята бивша приятелка, стюардесата, се сблъскахме случайно една привечер на улица "Раковски", срещу дома на Яворов и Лора. После седнахме в близкото кафе. Разказах ѝ за несполуката си с турската виза, а тя се разсмя. Каза ми, че по-голям късметлия от мен не била срещала. После ми довери, че в миналото имала за кратко "ош-беш" с турския консул в Бургас. Случаят с него бил подобен на нашия, само че огледално обърнат. С други думи, консулът продължавал да тича след нея така, както тя тичала след мен. Разбирала ме отлично и по тази причина щяла да ми помогне. Била сигурна, че турчинът не би отказал да изпълни нейна молба, затова да съм хващал самолета за Бургас още утре.

 

На другия ден заминах за морето и след кратък разговор с прелюбезния консул получих визата заедно с едно турско кафе и чаша вода. Купих си самолетен билет за Истанбул веднага щом се прибрах от морето. Късно вечерта тайно от нашите скатах в един сак само най-необходимите дрехи и тоалетни принадлежности. По-трудно ми беше да скрия истината от Чавдар. Видяхме се в барчето на хотел "Хемус", където го подхлъзнах, че черпя по случай края на летния сезон. После, докато пътувахме към центъра в трамвай № 9, го излъгах нескопосано, че отивам да разтоваря умората си на Пампорово. Почудата по лицето на приятеля ми прерасна в неприкрито недоверие, а на раздяла очите ми замалко не се насълзиха.

 

Полетът за Истанбул беше в късния следобед. Докато минавах през митническия и граничния контрол, сякаш сънувах кошмарен сън. Сигурно съм изглеждал много зле, защото моето неестествено поведение усъмни един от митничарите и той дълго рови в сака ми. Дори токовете на обувките ми провери с почукване – с нокътя на малкия си пръст. По онова време пренасянето на наркотици и валута през границата не беше толкова разпространено, но все пак съществуваше. Паспортната проверка също ми се стори безкрайна. Само веднъж след това съм усещал как някой ме изпива с очи. Случи се на московското летище "Шереметиево", преди падането на Берлинската стена. Съветският граничар взе паспорта ми, разгърна го и започна да го чете, сякаш беше "Война и мир". После вдигна воднистите си очи към мен, впери ги немигащо в моите и попита: "Никалай?". Кимнах утвърдително. Последва нов въпрос: "Славьев?". Потвърдих го. Дойде ред на фамилното ми име: "Вольев?". Отново кимнах утвърдително. "Откуда?" Отвърнах, този път с лека досада: "Там пише". Нито една бръчица, нито една мигла дори не трепна по лицето на граничаря: "Откуда?". Съклетясвах вече, но все пак успях да сдържа гнева си: "От България".

"Какой город?"

"София."

"Ваш адрес?"

"Улица „Капитан Андреев" 16."

"Причина вашего визита?"

"Кинофестивал."

"Где?"

"Москва."

И так далее, и так далее...

По същия начин чувствах и сега как краката ми едва ме държат да не се стоваря на пода от нервното напрежение. Кръвта продължи да блъска в слепоочията ми до момента, в който стюардесата съобщи, че прелитаме над държавната граница между България и Турция. Страховете ми изведнъж рухнаха като някоя вавилонска кула и аз разцелувах момичето до мен – студентка във Виена, на път за дома си по случай наближаващия Курбан байрам.

boss4

В сравнение със "София" и "Шереметиево", служителите на летището в Истанбул ми се сториха като пърхащи около султана си евнуси, готови да задоволят всяка прищявка на своя всемогъщ господар. На изхода вече ме очакваше Джамиил, турският ми партньор по линия на екскурзиите на Balkan Holidays. Бях го известил по телефона, че пристигам на почивка за няколко дни, и той сам беше предложил да ме разведе из потайностите на родния си град.

Джамиил произхождаше от заможно семейство – беше високообразован и с отличен английски. Освен това отговаряше напълно на името си. Неговата външна красота беше в пълно съзвучие със способността му да прави добрини. Отправихме се с колата му към хотелчето в Бейоглу, където той ми беше запазил стая.

На рецепцията поискаха паспорта ми. Бърках дълго в джобовете си, в сака... После отново прерових всичките си джобове, но документа ми за самоличност го нямаше никъде. Джамиил се разтревожи повече от мен. Наложи се веднага да поемем обратно към летището с надеждата да го открием там. Преди години някакъв негов клиент също бил забравил паспорта си на гишето за гранична проверка и онова, което последвало, било същински кошмар. Изчезването на лични документи се считало за сериозно провинение в Турция поради широко разпространеното незаконно преминаване на бежанци от Близкия и Далечния изток. Джамиил пътьом ме предупреди за още една опасност. Правителството правело всичко възможно да защити родното производство и въпреки принадлежността на страната към свободния капиталистически пазар и НАТО, търговията с много чужди стоки била строго забранена. Особено със западни цигари. Дори за една кутия "Марлборо" или "Дънхил", каквито пушех по онова време, всеки купувач рискувал да отнесе шестмесечна присъда и солена глоба, заедно с продавача.

Както винаги в подобни случаи, аерогарата изведнъж се отдалечи на поне двойно по-голямо разстояние от града. Придружителят ми най-сетне паркира край летищната сграда и двамата се втурнахме към гишетата за паспортен контрол. Размяната на реплики между ориенталски спокойния граничар и задъхания Джамиил не продължи дълго. Последва алъш-вериш: служителят светкавично прибра в джоба си банкнотите, които моят домакин му подаде, после бръкна в едно чекмедже и извади забравения от мен паспорт. По пътя обратно Джамиил усмихнато ми каза... познай какво.

"Ти си бил голям късметлия"?

– За кой ли път ми се размина като по чудо. Джамиил добави още нещо по случая. За щастие, сме попаднали на твърде скромен служител, тъй като неподправените задгранични паспорти се търгували доста скъпо на черния пазар.

Позвъних на Мери веднага след като се настаних в хотела. Тя се разплака от радост. Не се осмелих да се обадя на нашите в София, защото бях сигурен, че телефонът ни се подслушва. Те бяха свикнали с дългите ми отсъствия от дома и това донякъде успокояваше съвестта ми.

 

 

 

cover-devstvenata-prostitutka   Девствената проститутка (384 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците


Срещата с Николай Волев, изложбата с негови графики и представянето на мемоарната книга (с участието на журналиста Васил Иванов, Катерина Евро, Башар Рахал и скулптора Павел Койчев) е в литературен клуб Перото6 март, 19:00


Премиерата на филма Извън пътя (по сценарий и режисура на Николай Волев) е на 28 март – 19:00, кино Люмиер 

Сряда, 21 Февруари 2018г. 14:14ч.

Хазарски речник

Публикувана в Литература

"Хазарски речник" може да се възприема като "метафора на всеки малък народ, чиято съдба се определя от борбата между висши сили. Малкият народ винаги е под угрозата на чужди нему идеологии". – така описва дебютния си роман сръбският писател Милорад Павич, но едва ли това може да опише пъзел-играта с думи, със смисли, алегории, измислени митологии, исторически факти (като приемането на юдаизма от хазарите през VIII век) и жонглирането с балканска народопсихология в Хазарски речник. Игра, която се води на всички нива, между лявото и дясно мозъчно полукълбо, дотолкова сериозна, че Милорад я разделя на мъжки (откъс от него ви очаква по-долу) и женски екземпляр като разликата между двата се крие в 15 реда... или в думите на Павич: "Работата е там, че Мъжът усеща света извън себе си, а Жената носи вселената вътре в себе си. "...

 

 

РОМАН ЛЕКСИКОН В 100 000 ДУМИ

 

УПЪТВАНЕ ЗА РЕДА НА ЧЕТЕНЕ

Мъжете четат мъжкия екземпляр.

Жените четат женския екземпляр.

После се сменят.

Какво да четат в екземпляра на другия пол, е казано в Заключителната бележка.

Книгата не е унисекс!

КОНСТАНТИН ОРУШ

 

 

Сол и сън – буквите на хазарската азбука носят наименования според ястията, които се солят, цифрите имат имена според видовете сол, а хазарите познават седем вида сол. Само от соления поглед на Бога не се старее, иначе хазарите смятат, че се старее от погледи, било свои върху собственото тяло, било чужди, защото погледите орат и разпарят телата около себе си с най-различни и най-смъртоносни сечива, които създават техните страсти, омрази, намерения и копнежи.

Хазарската молитва е плач, защото сълзите са част от Бога, тъй като, подобно на бисерна раковина, винаги съдържат на дъното малко сол. Жените понякога вземат кърпа, навиват я колкото пъти могат и това им е молитвата. Хазарите са въздигнали съня в култ. Смята се, че онзи, който е изгубил сол, не може да заспи. Оттам е вниманието, което в техните среди се оказва на съня, но това не е всичко, има и нещо друго, което не можах да схвана, така както от колата не се чува пътят.

Те смятат, че личностите, които населяват миналото на всеки човек, лежат в спомените като пленени или прокълнати; не могат да се променят, не могат да направят друга крачка освен крачката, която някога вече са направили, не могат да се срещнат с друг освен с онези, с които някога са се срещнали, не могат дори да остареят. Единствената свобода, която е дадена на предците, на цели умрели народи от бащи и майки, съдържащи се в спомените, е периодичното отдъхване в нашите сънища. Тук, в сънищата, тези личности от спомените придобиват малко леко осребрена свобода, раздвижват се, срещат се с някое ново лице, сменят си партньорите в омразата и любовта и получават нищожна привидност на живот. Поради това сънят има видно място в хазарската вяра, защото миналото, затворено завинаги в себе си, получава малко свобода и нови възможности в сънищата.

haza3


Преселения – за старите хазарски племена се смята, че след всеки десет поколения са се преселвали и при всяко преселение от войнствен ставали търговски народ. Изведнъж вместо сръчност в сабята и копието добивали способност да си представят каква е цената на един кораб, къща или ливада в звъна на дукати, а каква – в сребро. Има различни обяснения, но на мене ми изглежда най-убедително онова, което казва, че ставали безплодни в този цикъл и трябвало да се преселват, за да запазят вида си и да възобновят плодовитостта. А след това, щом по пътя плодовитостта им била възстановена, се връщали в родината и отново хващали копията.

 

Верски обичаи – хазарският каган не позволява вярата му да се меси в държавните и военните работи. Той казва: "Ако сабята имаше два върха, щеше да се нарича търнокоп". Това становище е еднакво както според хазарската, така и според еврейската, гръцката или арабската вяра. Но от едно блюдо кой сит, кой гладен.

Защото, докато нашата или гръцката и арабската вяра са пуснали корен и в други държави и имат силната външна защита на нашите едноплеменници и на други народи, хазарската вяра е единствената в държавата, която няма външна защита, и така под един и същ натиск тя най-много страда, а това означава, че тези три вери се засилват за нейна сметка. Пример е неотдавнашният опит на кагана да намали монашеските владения в страната и да съкрати броя на храмовете с по десет за всяко вероизповедание. Тъй като хазарските черкви и досега са били по-малко от еврейските, арабските или гръцките, очевидно е, че и тук най-силно засегната е Хазарската църква. Това може да се види на всяка крачка. Хазарските гробища например загиват.

В онези части на държавата, където има гърци като в Крим, евреи като в Таматара или араби и перси на персийската граница, хазарските гробища все по-често се слагат под ключ, забранява се погребението по хазарски обред и пътищата са пълни с хазари смъртници, които пътуват, за да умрат в онази част на своята земя, където около столицата Итил хазарските гробища още са отворени. Душа в зъби носят, а целият път е пред тях. "Миналото за нас не е достатъчно дълбоко – оплакват се хазарските свещенослужители, които, разбира се, виждат всичко, – трябва да чакаме пълнолетието на нашия народ, за да увеличи миналото запасите си и да създаде по този начин достатъчно широка основа за успешно изграждане на бъдещето."

Любопитно е, че в хазарското царство има гърци и арменци, които са от същата, християнската вяра, но се карат непрекъснато. Последицата от тяхната кавга обаче винаги е една и показва мъдростта на скараните: след всеки сблъсък и гърци, и арменци искат отделни храмове. Тъй като хазарската държава одобрява тези техни разширения, от всяка разпра те излизат подсилени с удвоен брой християнски храмове, което, разбира се, е в ущърб на хазарите и на тяхната вяра.

 

Хазарски речник – обхваща книгите на Четците на сънища, една религиозна секта, твърде силна при хазарите. Този речник е един вид тяхно Свето писание – Библия. Пълен с биографии на различни личности от мъжки и женски пол, Хазарският речник представлява мозаечен портрет на една-единствена личност – на онзи, когото ние наричаме Адам Кадмон. Привеждам два откъса от този речник:

haza

"Истината е прозрачна и не се забелязва, а лъжата е непрозирна, не пропуска светлина, нито поглед. Има и трето нещо, където двете неща са смесени, и това е най-често. С едното око виждаме истината и този поглед се губи завинаги в безкрая, а с другото око не виждаме през лъжата нито на педя и този поглед не може да продължи нататък, остава на земята и е наш; така се промъкваме ребром през живота. Затова истината не може да се разбере направо като лъжата, а само чрез съпоставяне на истината и лъжата. Чрез съпоставяне на белите полета и буквите в нашата Книга. Защото белите полета на Хазарския речник отбелязват прозрачните места на божията истина и на името на Адам Кадмон. А черните думи между белите полета са местата, където нашите погледи не проникват по-дълбоко от повърхността...

Буквите може също така да се съпоставят с частите на облеклото ти. Както през зимата ще си сложиш вълнени дрехи или кожа, шал, шапка, обърната откъм зимната подплата, и здраво ще се опашеш, така лете ще се облечеш в лен, ще ходиш разгърден и ще отхвърлиш от себе си всичко тежко, а между лятото и зимата пък ще прибавяш или махаш по нещо от облеклото – така е и с четенето. В различните времена на годините ти съдържанието на твоите книги ще бъде различно, защото по различни начини ще съчетаваш облеклото. Засега Хазарският речник е още само купчина неподредени букви, имена и псевдоними (на Адам Кадмон). Но след време ще се облечеш и ще получиш повече... А сънят е петъкът на онова, което наяве се нарича Шабат. И се отнася за него, и е едно цяло с този ден и по-нататък така трябва да се подреждат дните (четвъртък с неделя, понеделник със сряда и прочее). Който умее да ги чете заедно, ще ги има и ще има част от тялото (на Адам Кадмон) в себе си..."

С надежда, че моите думи ще помогнат на раби Исак, толкова можах да кажа аз, който в петък се наричам Авел, в неделя – Тубалкаин, а само в събота – Юбал.

Сега, след този труд, ще си почина, защото споменът е непрекъснато обрязване...

 

 

 

cover-hazarski-rechnik-m Хазарски речник – мъжки и cover-hazarski-rechnik-f женски екземпляр (превод Христиана Василева, 360 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Сряда, 31 Януари 2018г. 20:20ч.

Крадецът на орхидеи

Публикувана в Литература

"Нито една наука не може да даде обяснение за чувствата на хората към орхидеите. Изглежда, тези растения са способни да подлудят човек." – усещането, което описва американската писателка и журналист Сюзън Орлийн в романа Крадецът на орхидеи (откъс от него ви очаква по-долу), е добре познато както на героите на филма Адаптация (Чарли Кауфман и Спайк Джоунз изграждат кинопъзела си именно върху книгата на Орлийн), така и на всеки докосвал се някога до семейство Орхидеи. Обсесия, нейното име е... Орхидея... или по-скоро Орхидея призрак – решимостта на фанатичния "консултант по градинарство" Джон Ларош да клонира този много рядък и застрашен вид не само ще го срещне с журналистката Сюзън Орлийн, не само двамата ще ни потопят в необятните, мистични дебри на Галактика Орхидея, но и митологията на най-адаптивния растителен вид на Земята ще ни разкрие път... Път към опознаване на себе си, път към опознаване на другите... един безкраен път, защото "Да желаеш орхидеи е копнеж, който никога няма и не може да се осъществи напълно."

 

 

Треска за орхидеи


Семейство Орхидеи е голямо, древно семейство на многогодишни растения с по една плодовита тичинка и три венчелистчета върху цвят. Едното от тях се различава от другите две. При повечето видове орхидеи то е удължено и образува торбичка или устна, която е най-забележимата част от цветето. Съществуват повече от трийсет хиляди познати видове орхидеи, а вероятно има още хиляди, които не са открити или са растели преди по земите ни, но вече са изчезнали напълно. Човекът създава други сто хиляди хибрида, като извършва кръстосано опрашване на едни видове с други или като кръстосва различни хибриди помежду им в лаборатории за отглеждане на растения.

Орхидеите се смятат за най-високо развитите растения на земята. Формите им са необичайни, цветовете им – прекрасни, често ухаят силно, а структурата им е сложна и ги отличава от всички други растителни семейства. Причината за тази тяхна изключителност се разисква открай време. Едно предположение гласи, че орхидеите вероятно са еволюирали в почва, която е била облъчвана по естествен път от залежи от метеорити или минерали и поради радиацията са мутирали в хиляди различни форми. Орхидеите имат разнообразен и нехарактерен за цветята облик. Един вид прилича досущ на немска овчарка с изплезен език. Друг изглежда като глава лук. Трети е като октопод. Четвърти има формата на човешки нос. Различни други видове приличат на изящни обувки, на Мики Маус, на маймуни, на умрели. В Ботаническия регистър през 1845 г. даден вид е оприличен на "старомодно украшение за коса, което, като че ли надзърта иззад ръба на една от онези високи колосани яки, каквито жените носели по времето на кралица Елизабет; или пък се подава над хамут, отрупан с пищни панделки". Има и видове, които приличат на пеперуди, прилепи, дамски чанти, пчели или рояци, на женски оси, миди, корени, камилски копита, катерици, на забрадени монахини или на пияни старци. Орхидеите от рода Dracula са с черно-червен цвят и изглеждат като кръвосмучещи прилепи. Polyrrhiza lindenii или "Орхидеята призрак" от Факахачи прилича на привидение, но е описвана и като кривокрак танцьор, бяла жаба или фея. Много диви орхидеи във Флорида получават популярни наименования благодарение на външния си вид – съществуват прозвища като Закривената шпора, Кафявата, Непреклонната, Извитата, Онази с лъскавите листа, Кравешкия рог, Устоцветната, Змията, Безлистната с клюна, Мишата опашка, Ухо на муле, Сенчестата вещица, Водния паяк, Лъже-черен-паяк, Косите на милейди и Лъже-косите-на-милейди.

orchib6

През 1678 г. ботаникът Якоб Брайн пише: "Разнообразните форми на тези цветя будят нашето най-силно възхищение. Те приемат облика на дребни птички, на гущери, на насекоми. Приличат на мъже и жени, понякога са неприветливи, застрашителни борци, а друг път са забавни като клоуни, подтикващи ни да се засмеем. Разкриват пред нас образите на ленива костенурка, на меланхолична жаба или на пъргава, непрестанно бърбореща маймунка". Орхидеите винаги се били смятани за красиви, но чудновати. В ръководство за диви цветя, издадено през 1917 г., биват назовани "нашите ексцентрични особняци". Най-дребните видове са микроскопични, а цветовете на най-едрите достигат големината на футболна топка. Ботаници разказват как са наблюдавали орхидея "Кравешки рог" с нормален размер на цветовете и още тридесет и четири псевдолуковици: изпъкнали израстъци с формата на грудки в основата на растението, където се съхранява и силата му, като всяка една имала дължина над двайсет и пет сантиметра. Венчелистчетата на някои орхидеи са меки като пух, а цветовете на други са твърди и жилави като гума. Реймънд Чандлър пише, че орхидеите притежават същата тъканна структура като човешката плът. Цветовете, в които се обагрят орхидеите, са екстравагантни. Те биват изпъстрени или покрити с петънца, жилести или плътни, с гама от неоновите нюанси до ослепително бяло. Повечето видове са обагрени в два и повече цвята – например имат кремави венчелистчета и ярко розова устна или може би зелени венчелистчета на райета с цвят бордо, или жълти венчелистчета с маслиненозелени точици и лилава устна и червеникави петна по долната част на цвета. При други се срещат съчетания от цветове, които човек и да го убият не би облякъл. Трети изглеждат сякаш са претърпели някакъв инцидент с участието на боя. Има и чисто бели орхидеи, но никъде няма черни, макар че хората открай време ги търсят и искат. Тъкмо екстракт от черна орхидея е необходим на героя от комиксите – Базил Сейнт-Джон, партньор на героинята Бренда Стар, за да се пребори с рядко и загадъчно заболяване на кръвта. Веднъж попитах Боб Фукс, собственика на градинския център "Р. Ф. Оркидс" в Хоумстед, Флорида, дали смята, че е възможно да се намери или да се произведе чрез хибридизация черна орхидея.

– Не, никога в нашата реалност – отвърна той. – Само при Бренда Стар.

orchin

Много растения се самоопрашват, с което подсигуряват възпроизводството си и запазването на вида. Недостатък на този вид опрашване обаче е, че при него всеки път се обработва един и същ генетичен материал, така че самоопрашващите се видове се съхраняват, но не еволюират и не се подобряват. Остават си най-обикновени и просто устроени... плевели. Сложно устроените растения разчитат на кръстосаното опрашване. Поленът им се разпръсква от един цвят на друг от вятъра или от птици, молци или пчели. Кръстосано-опрашващите се растения обикновено имат по-сложна структура, защото трябва да бъдат оформени така, че поленът им да се съхранява на място, привлекателно за опрашващите насекоми, или да са толкова подходящи и примамливи за определен вид насекомо, че да се превърнат в единственото растение, от което то се храни. Чарлз Дарвин също смята, че живите организми, плод на кръстосано оплождане, винаги превъзхождат самооплождащите се в борбата за оцеляване, защото поколенията им съдържат нови генетични комбинации, които им осигуряват еволюционната възможност да се адаптират, когато светът около тях се променя. Повечето орхидеи никога не се самоопрашват дори когато поленът на цветето се постави изкуствено върху близалцето му. Съществуват и други растения, които не разчитат на самоопрашване, но никое друго цвете не е така предпазливо към самоопрашването, както орхидеята.

 

Семейството на орхидеята можеше да загине като динозаврите, ако насекомите бяха избрали да се хранят с прашеца на по-просто устроените растения. Тогава орхидеите нямаше да бъдат опрашвани, а без опрашване не биха могли да произвеждат семена, докато през това време самоопрашващите се просто устроени растения наоколо щяха да се възпроизвеждат непрекъснато и да се разпространяват много бързо, като така си присвояват повече територия, светлина и вода, а орхидеите в крайна сметка щяха да бъдат изтласкани на ръба на еволюционния процес и постепенно да изчезнат. Вместо това обаче орхидеите се множат и развиват и се превръщат в най-голямото семейство цветя на земята, тъй като всеки вид е придобил неустоим облик. Много от тях приличат така поразително на предпочитаните си насекоми, че те често ги вземат за себеподобни и когато кацнат върху цветята, за да ги навестят, поленът полепва по телата им. Когато насекомото отново се припознае в друга орхидея, поленът от предходната попада в близалцето ѝ, или с други думи орхидеите се опрашват, защото са по-находчиви от животинките. Друг вид орхидеи пък наподобяват формата на нещо, което опрашващото ги насекомо обикновено убива. Ботаниците наричат това явление псевдоантагонизъм. Насекомото съзира врага си и го напада – с други думи – напада орхидеята, а по време на тази напразна схватка се отърква цялото в полена на цветето и го разнася до друго, когато повтори същата грешка. Трети вид орхидеи приемат облик, сходен на този на партньора на опрашващата ги животинка, като така в опита си да се чифтоса с едно цвете, а след това и с друго – процесът се нарича псевдокопулация – животното разпръсква полена от орхидея на орхидея при всеки отчаян стремеж. При орхидеите от рода Cypripedioideae, известни още като "Дамски пантофки", се наблюдава специална висяща устна, която улавя пчелите и ги принуждава да се промъкнат през лепкавия полен, докато се борят да се измъкнат от задната страна на цвета. Друг вид орхидеи отделят нектар, който привлича дребни насекоми. Когато те кацнат, за да ближат нектара, биват бавно подмамени да тръгнат по една стеснена тръбичка (нар. шпора) вътре в цвета на орхидеята, докато главите им не се докоснат до тичинката. Когато насекомото повдигне глава, поленът полепва здраво по очните му ябълки, но пада веднага щом то се озове във вътрешността на друг цвят на орхидея. Съществуват и орхидеи, които имат открито привлекателен вид, но отделят измамни и прелъстяващи аромати. Срещат се орхидеи с миризма на гниещо месо, която някои насекоми, изглежда, харесват. Други пък ухаят на шоколад. Трети отделят аромат на пандишпанова торта. Някои видове могат да имитират уханието на други цветя, които са по-популярни сред насекомите. Има и такива, които отделят аромат само през нощта, за да привличат нощните пеперуди.

orchib1

Не може да се каже със сигурност дали орхидеите са се развивали, за да се приспособят към насекомите, дали са еволюирали преди това, или дали двете форми на живот не са се развивали заедно, с което би могло да се обясни и как две напълно различни живи създания са започнали да зависят едно от друго. Хармонията между орхидеята и опрашителя ѝ е толкова съвършена, че създава усещането за тайнство. Дарвин обожавал да изучава орхидеите. В записките си често ги наричал "моите любими орхидеи" и до такава степен бил убеден, че те са връхната точка на еволюционния процес, че според него би било "невероятно безобразие да смятаме, че в дните на създаването си орхидеята е била такава, каквато я виждаме днес". През 1877 г. Дарвин публикува книгата "Разнообразни способи на опрашване на орхидеите от насекоми". В една от главите описва причудлива орхидея, която открил на остров Мадагаскар – вида Angraecum sesquipedale (наречена още "Дарвинова орхидея" – бел. пр.) с восъчно бели звездообразни цветове и "зелена и удивително дълга нектарна жлеза, подобна на камшик". Нектарната жлеза е дълга почти трийсет сантиметра, а целият нектар се разполага в долните ѝ два-три сантиметра. Дарвин изказва хипотезата, че съществува насекомо, което може да достигне до недостижимия на вид нектар, да се нахрани с него и да оплоди растението, защото в противен случай този вид не би могъл да съществува. Това насекомо би следвало да има сходно сложна форма. Дарвин пише: "Някъде на остров Мадагаскар трябва да съществуват пеперуди с хоботчета, които да достигат дължина от двайсет и пет до трийсет сантиметра! Някои ентомолози се присмиват на това мое вярване, но днес благодарение на Фриц Мюлер знаем, че в южна Бразилия се среща сфинксов молец, чийто хобот е с необходимата дължина, защото, когато се хербаризира, дължината му е от двайсет и пет до двайсет и осем сантиметра. Когато не се подава напред, хоботът е навит на спирала от поне двайсет намотки... така този огромен молец може да пресуши с издължения си хобот и последната капка нектар. Ако тези насекоми изчезнат на остров Мадагаскар, несъмнено и видът Angraecum би изчезнал от територията му". Дарвин е изключително заинтригуван от начина, по който орхидеите отделят полен. Той провежда експерименти, при които ги сръчква с игла, с четка от камилски косъм, с четинеста четка, с молив или с пръст. Открива, че някои части от растението са толкова чувствителни, че отделят полен и при най-лекото докосване, докато дори "умерени форми на насилие" върху по-малко чувствителните части не водят до резултат, поради което заключава, че орхидеите не разпръскват полена си безразборно, а достатъчно находчиво, така че да могат да го запазят за най-предпочитаните срещи с опрашващите ги насекоми. Той пише: "Изглежда, че орхидеите биват видоизменяни по силата на невъобразими прищевки, но това несъмнено е вследствие от невежеството на човека за изискванията и условията им на живот. Защо ли видовете от семейство Орхидеи развиват толкова много съвършени способи за опрашването си? Убеден съм, че и при много други растения се наблюдават подобни изключително съвършени адаптации, но изглежда, че действително при орхидеите това явление се наблюдава много по-изразено, отколкото при който и да е друг вид".

 

***

 

Похватите, които орхидеите прилагат, за да привлекат опрашителите си, са елегантни, но водят до ниска резултатност. В близкото минало ботаници изследваха хиляда диви орхидеи в продължение на петнайсет години, а през това време само двайсет и три растения бяха опрашени. Шансовете не са добри, но орхидеите намират баланса. Ако някога бъдат опрашени, те създават семенна торбичка, която е препълнена със семена. Повечето останали видове цветя произвеждат не повече от двайсетина семена наведнъж, докато орхидеите могат да се изпълнят с милиони дребни като прашинки семенца. Една тяхна торбичка съдържа семена, с които да осигури направата на гривните на всички шаферки по света за цяла вечност.

Някои видове орхидеи растат в земята, а други изобщо нямат нужда от почва. Онези видове, които не растат в почвата, се наричат епифити и живеят прикрепени към клони на дървета или скали. Семената на орхидеите епифити се разполагат на място, което намерят за удобно, покълват и разцъфват, докато корените им остават провесени във въздуха, и растат лениво, като поглъщат дъждовна вода, опадали листа и светлина. Те не са паразити – не дават нищо на дървото и не получават нищо в замяна с изключение на местенцето, където се захващат. Повечето епифитни видове са се развивали в джунглите, където има прекалено много живи организми, съревноваващи се за пространство за съществуване на земята: съревнование, което много видове губят и загиват. Орхидеите виреят много добре в джунглите, защото развиват способността да оцеляват във въздуха, а не в почвата, и растат на места, където със сигурност ще имат достъп до вода и светлина – високо над останалата растителност, по клоните на дърветата. Оцелели са, защото не са се включили в съревнованието. И ако това доказва, че орхидеите са находчиви – е, да те определено са находчиви. В решимостта им да оцелеят, в подходите им да примамват в своя полза и в умението им да съблазняват човешките същества вече стотици години има нещо много разумно и нехарактерно за растенията.

orchib7

Орхидеите растат бавно. Те са лениви. Ще родят цвят и може би ще образуват семенна торбичка, след което ще си почиват в продължение на месеци. Оплодено семенце на орхидея узрява и се развива в младо растение за около седем години. Във времето една орхидея може да повехне във вътрешната си част, но да продължи да расте навън. Орхидеите нямат естествен враг освен лошото време и някой случаен вирус. Те са едни от малкото живи същества на земята, които могат да живеят вечно. Култивираните орхидеи, които не бъдат погубени от собствениците си, могат да надживеят не само тях самите, а дори няколко поколения след тях. Мнозина сред производителите на орхидеи създават специална графа в завещанията си, защото знаят, че растенията им ще ги надживеят. Боб Фукс от "Р. Ф. Оркидс" пази в оранжерията си някои видове, които покойният му дядо е открил в Южна Америка в началото на ХХ век. Томас Фенъл III, собственик на "Фенъл Оркидс", притежава орхидеи, донесени от дядо му след експедиция за лов на орхидеи във Венецуела. Някои от орхидеите в Нюйоркската ботаническа градина виреят в оранжериите ѝ още от 1898 г.

 

Първоначално орхидеите се развивали по тропиците, но вече се срещат по цял свят. Повечето се разпространяват като семенца, понесени от въздушни течения откъм тропиците. Един ураган може да отнесе милиарди семенца на хиляди километри. Отвените от Южна Америка към Флорида семена на орхидеи попадат в басейни, в скари за барбекю, по дъски за шафълборд (американска игра, при която дървени пулове се придвижват по разчертана дъска. – бел. ред.), в бензиностанции, по покриви на бизнес сгради, по паркингите на ресторанти за бързо хранене, по горещия пясък на плажа или в косите на хората във ветровит ден и всички те биват захвърлени, стъпкани и удавени, без дори някои да ги забележи или усети. Някои от тях обаче може би ще попаднат на някое спокойно, влажно и топло местенце, а други ще бъдат подслонени в гостоприемната хралупа на някое дърво или в пукнатината на някоя скала. Ако някое от тези семена се натъкне на плесен, с която може да се изхранва, то ще покълне и ще поникне. Всеки път, когато през Флорида премине ураган, ботаниците се питат какви ли нови видове орхидеи ще донесе той със себе си. В момента очакват да разберат какви семена е довял Андрю. Отговор ще получат на седмата година от бедствието, когато кацналите семенца ще са покълнали и поникнали.

 

***

 

Нито една наука не може да даде обяснение за чувствата на хората към орхидеите. Изглежда, тези растения са способни да подлудят човек. Онези, които са влюбени в тези цветя, ги обичат до побъркване. Орхидеите са способни да събудят страст, по-силна дори от романтичната любов. Те са най-сексапилните цветя на земята. Името им "орхидеи" произхожда от латинската дума ὄρχις, която означава "тестис". Това название се дължи не само на формата на грудките им, но и на едновремешното вярване, че орхидеите са се породили от разпръснатата семенна течност на съвкупяващи се животни. Британският наръчник на билките от 1653 г. препоръчва орхидеите да се употребяват благоразумно: "Те са горещи и влажни при експлоатация и попадат под влиянието на Венера; предизвикват прекомерна похот". Във викторианска Англия отглеждането на орхидеи като хоби било толкова всепоглъщащо, че понякога го наричали "орхиделириум". Под неговото влияние обладаните от орхидеите, напълно нормални на вид хора, ставали все по-малко нормални и все повече заприличвали на Джон Ларош. Дори и днес все още има нещо примамливо в колекционирането на орхидеи. Всички любители на орхидеите, с които се срещнах, ми разказваха една и съща история – как едно цвете в кухнята довело до още десетина, а те – до парник в задния двор на къщата, като в някои случаи той пък водел до множество други оранжерии и пътешествия до Азия и Африка за събиране на орхидеи, както и до един постоянно нарастващ бюджет за орхидеи и склонност към странности, така оскъдни във възнагражденията си, че само някой сериозен колекционер би могъл да ги оцени – видове като Stanhopea например цъфтят само веднъж годишно и то за един ден.

– Нещо просто ти прищраква – обясни ми един колекционер от Гватемала. – Човек може да се присъедини към Клуба на анонимните алкохолици, за да се откаже от пиенето, но веднъж запали ли се по орхидеите, не може да стори нищо, за да се отърве от зависимостта.

orchib3

Когато пристигнах във Флорида, не притежавах нито една орхидея, но Ларош постоянно ми подмяташе, че няма начин да изкарам една година сред маниаци на тема орхидеи, без да се запаля и аз самата. Аз обаче не исках да се запалвам – нямах необходимото търпение и нужното пространство в апартамента си, а и не исках Ларош да се възгордява с пророческите си умения. В интерес на истината почти всеки колекционер, с когото се срещах, ми подаряваше по едно цвете, но аз толкова внимавах да не се привържа, че веднага го давах на някого.

 

Към момента международната търговия с орхидеи отбелязва годишен оборот от 10 милиарда долара, а някои редки екземпляри струват над 25 хиляди долара. Най-голям износител на рязан цвят от орхидеи е Тайланд, откъдето по цял свят се доставят букети, бутониери и гривни на стойност 30 млн. долара. Често орхидеите са скъпи, както за покупка, така и за отглеждане. Съществуват детегледачки и лекари на орхидеи, и дори пансиони – оранжерии, които подслоняват цветята ти, когато не цъфтят, и се свързват с теб отново, когато са се оформили пъпки, за да можеш да си ги отнесеш обратно у дома и да се хвалиш с тях. Наскоро в едно списание се появи статия за клиент на пансион за орхидеи в Сан Франсиско, който държал толкова много растения там, че плащал по две хиляди долара наем на месец. В интернет има куп сайтове, посветени на орхидеите. Известно време следях "Страницата на д-р Танака". Доктор Танака се самоопределяше като "Приятел, който обожава "Паф!". А освен това и като "толкова грозен, че няма да ви показвам своя снимка". Вместо това страницата му беше изпъстрена с разкази за "нови и/или невероятни орхидеи "Пафиопедилум" (Paphiopedilum) от скорошното изложение за орхидеи в Япония" и със снимки на оранжерията и семейството му, сред които и тези на дъщеря му "Пафиопедилум". "Първа година в прогимназията", пишеше под снимката на усмихнатата госпожица Пафиопедилум Танака. "Възрастта ѝ е деликатна. Аз обаче използвам името ѝ за повечето подбрани клонинги на „Паф". Слагам "Маки" и допълвам с останалото като например: "Замечтана Маки", "Щастието на Маки" и т.н.". Колкото до жена си Кайоко, д-р Танака пише: "Ще запазя възрастта ѝ в тайна. Притеснява се да се отдаде на подобно разхищение на средна възраст като мен. Никога не се е оплаквала, че отглеждам пафиопедилуми, и ме оставя да върша каквото искам... Преди да се роди дъщеря ни, използвах името на жена си в имената на клонингите на "Паф". След това обаче напълно забравих за него."

 

За времето, през което се мотаех с Ларош, чух безброй истории за всепоглъщащата отдаденост към орхидеите. Чух разказ за колекционер, който притежавал две оранжерии на покрива на къщата си в Манхатън, където съхранявал три хиляди редки вида орхидеи – всяка от тях разполагала с отдушници, газови отоплители, система за изкуствени облаци и вентилатори, които да подухват като лек бриз, а той и жена му, както много други съпрузи колекционери, ходели на почивки поотделно, за да има винаги някого у дома, който да се грижи за цветята. Разбрах и за Мичихиро Фукашима, основателят на японските авиолинии, който заявил, че намира света на бизнеса за прекалено жесток, пенсионирал се млад и прехвърлил всичките си акции на съпругата си. Прекъснал всички връзки със семейството си и се преместил в Малайзия със своите две хиляди орхидеи. Преди това бил женен два пъти, а пред журналисти споделил, че му се струвало, че е "карал съпругите си да страдат заради манията ми по орхидеите". Чарлз Дароу, човекът, създал играта "Монополи", се пенсионирал на 46-годишна възраст, за да се отдаде на събирането и отглеждането на диви орхидеи. Младият китайски колекционер Сю Шъ-хуа наскоро се определил като фанатик и заявил, че дори след като е бил изправян четири пъти на съд заради притежание на диви орхидеи, пак смята, че си е струвало.

orchib

Колекционерството може да предизвика усещането за любовна мъка. Когато човек колекционира живи създания, той преследва някаква несъвършена цел, защото дори да успее да намери и притежава тези създания, които желае, той все пак не разполага с никаква застраховка, че няма да умрат или да се изменят. Преди няколко години трийсет хиляди орхидеи, притежание на един човек от Палм Бийч, повехнали до една. Той отдал случилото се на метановите изпарения от съседната станция за отпадъчни води. Осъдил държавата и получил обезщетение, но оттогава, по думите на семейството му, започнал да "пропада". Бил задържан за нападение над баща си, последвано от стрелба с шестнайсеткалиброва ловна пушка по къщата на съседите, а също за притежание на скрито хладно оръжие, пистолет и ловна пушка.

– Заради загубата на орхидеите му е – разказва синът му пред медиите. – Така започна всичко.

 

Красотата може да бъде мъчително погубваща, но орхидеите невинаги са красиви. Много от тях са причудливи или странни, а всички са грозновати, когато не цъфтят. Те са древни, комплексни живи същества, които се са приспособили към всички природни условия на земята. Надживели са динозаврите, възможно е да надживеят и човечеството. Могат да създават хибриди, да мутират, да се кръстосват или клонират. Те са архитектурно съвършенство и претенция в едно, те са жилави и нежни, те са едно цветно бижу на върха на купа сено. Сложното растително устройство и приспособимостта на орхидеите ги правят може би най-завладяващите и влудяващи живи организми за колекциониране. Съществуват хиляди видове. Нови биват откривани или създавани в лаборатории всеки ден, а други са почти неоткриваеми, защото съществуват в ограничен брой и растат по недостъпни места. В известен смисъл може да се каже, че е невъзможно да се определи броят на видовете орхидеи на планетата ни, защото той постоянно се променя. Да желаеш орхидеи е копнеж, който никога няма и не може да се осъществи напълно. Всеки колекционер, който иска да притежава по един екземпляр от всеки вид орхидеи на света, несъмнено ще умре, преди да е събрал и половината.

 

 

 

cover-orchid thief   Крадецът на орхидеи (превод Ивелина Минчева-Бобадова, 400 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците

Четвъртък, 11 Януари 2018г. 15:15ч.

Каин

Публикувана в Литература

Тази година маркира 20-годишнина откакто Жозе Сарамаго заслужено стана Нобелов лауреат за литература, а Каин (откъс от книгата ви очаква по-долу), последният роман на португалския писател (преди кончината му през юни 2010), се завръща към притчовата морална естетика в класиката Евангелие по Исуса ХристаКаин, този своеобразен "римейк" (или безкомпромисна сатира редакция) на част от Стария завет не само продължава задочния библейски спор между Сарамаго и Бог по всички въпроси божествени и човешки, но и постига единодушие по темата, че когато иде реч за Алегория Жозе Сарамаго е неин Пророк...

 

 

Писано било в плочките на съдбата, че каин ще срещне отново авраам. Веднъж, при една от ония внезапни смени на настоящето, които му позволявали да пътува във времето, ту напред, ту назад, каин се озовал пред една шатра в най-знойния пек, близо до дъбравата мамре. Сторило му се, че зърва старец, който смътно му напомнял някого. За да се увери, повикал пред входа на шатрата и тогава се появил авраам. Търсиш ли някого, попитал той, И да, и не, просто минавам оттук, стори ми се, че те познавам, и не съм се излъгал, как е синът ти исаак, аз съм каин, Нещо бъркаш, единственият ми син се казва измаил, не исаак, а измаил е синът, който добих от робинята си агар. Будният дух на каин, вече трениран в подобни ситуации, изведнъж прозрял, играта на алтернативни видове настояще за сетен път била преобърнала времето, преди му показала онова, което щяло да се случи едва по-късно, тоест, казано с по-прости и ясни думи, въпросният исаак още не бил роден. Не помня да съм те виждал някога, рекъл авраам, но влез, чувствай се у дома си, ще наредя да донесат вода, за да си измиеш нозете, и хляб за из път, Първо ще се погрижа за осела, Заведи го при оная дъбрава, там има сено и слама и пълно корито с прясна вода. Каин повел магарето за юздите, свалил му самара, за да се разхлади от жегата, и го оставил на сянка. Сетне претеглил почти празните дисаги и се замислил как да попълни станалия вече тревожен продоволствен недостиг. Чутото от авраам му вдъхнало надежда, но следва да се помисли, че не само с хляб живее човекът, особено той, свикнал напоследък с гастрономични глезотии много над неговия произход и социално положение. Оставил осела отдаден на най-истинските селски наслади, вода, сянка, обилна храна, каин се отправил към шатрата, почукал на вратата, за да оповести присъствието си, и влязъл.

Забелязал веднага, че там се провеждала сбирка, на която очевидно не бил поканен, трима мъже, явно пристигнали междувременно, разговаряли със стопанина. Понечил да се оттегли с подобаващата дискретност, но авраам рекъл, Остани, седни, всички сте мои гости, а сега, ако ми позволите, ще се разпоредя. Веднага се втурнал навътре в шатрата и казал на жена си сара, Бързо замеси три сати от най-хубавото брашно и приготви няколко пити. След това отишъл при добитъка и довел едно младо и тлъсто теле, което предал на слуга, за да го сготви на бърза ръка. Щом всичко било готово, поднесъл на гостите сготвеното теле, включително и на каин, Ще ядеш с тях там, под дърветата, казал той. И сякаш не стигало това, поднесъл им още масло и мляко. Тогава те попитали, Къде е сара, а авраам отвърнал, В шатрата. Точно тук един от тримата мъже казал, Догодина ще дойда пак при теб и в уреченото време жена ти ще роди син. Този ще бъде исаак, казал тихо каин, толкова тихо, че сякаш никой не го чул. Само че авраам и сара били доста възрастни и тя вече прехвърлила годините да ражда. Затова се усмихнала, като си помислила, Как така все пак ще изпитам тази радост, щом с мъжа ми сме стари и уморени. Мъжът попитал авраам, Защо се усмихва сара, като си мисли, че на тази възраст вече не може да ражда деца, нима за господ това е толкова трудно нещо. И повторил казаното преди, Догодина пак ще намина при теб и в края на уреченото време жена ти ще е родила син. Щом чула това, сара се уплашила и отрекла да се е усмихнала, но човекът отговорил, Усмихна се и още как, нали видях. В този миг всички разбрали, че третият мъж бил самият господ. Не бе казано своевременно, че преди да влезе в шатрата, каин прихлупил над очите си гъжвата, за да скрие белега от любопитството на присъстващите, най-вече от господа, който веднага би го разпознал, затова, когато господ го попитал дали името му не е каин, той отговорил, Аз наистина съм каин, но не онзи.

Естествено би било при това не съвсем умело изплъзване господ да настои и накрая каин да признае, че е именно той, оня, който е убил брат си и заради това провинение е осъден да се скита немил и недраг, но господ имал много по-спешна и важна грижа от това да провери надлежно истинската самоличност на подозрителен чуждоземец. Въпросът бил, че там горе, на небето, откъдето дошъл малко преди това, до него достигнали множество оплаквания от престъпните противоестествени деяния, извършени в градовете содом и гомор, недалеч от там. Като безпристрастен съдник, какъвто винаги се е гордял, че е, макар да не липсват негови постъпки, които доказват точно обратното, бил дошъл тук долу, за да изясни въпроса. Затова сега се отправял към содом, съпроводен от авраам, а също и от каин, който помолил от туристическо любопитство да иде с тях. Двамината, които дошли заедно с него и със сигурност били ангели придружители, били тръгнали напред.

cain3

Тогава авраам задал на господ три въпроса, Нима ще погубиш невинните заедно с виновните, да предположим, че има петдесетина невинни в содом, и тях ли ще ги погубиш, не би ли могъл да простиш на целия град заради петдесетимата, непокварени от злото. И продължил с думите, Не е възможно да постъпиш така, господи, да осъдиш на смърт невинния заедно с виновния, по този начин в очите на всички хора дали човек е невинен, или виновен ще бъде едно и също, а пък ти, съдникът на целия свят, трябва да съдиш справедливо. На това господ отговорил, Ако намеря в град содом петдесетима невинни, ще простя на целия град заради тях. Насърчен, обнадежден, авраам продължил, След като си позволих волността да говоря на моя господ, въпреки че съм просто скромна пръст, позволи ми още една дума, да предположим, че не наброяват точно петдесетима, че не достигат петима, нима ще разрушиш града заради петима. Господ отговорил, Ако намеря там четиресет и петима, пак няма да разруша града. Авраам решил да кове желязото, докато е горещо, Да предположим сега, че там съществуват четиресетима невинни, а господ отговорил, Заради тези четиресетима също няма да разруша града, Ами ако там се окажат трийсетима, Заради тези трийсетима няма да сторя зло на града, Ами ако са двайсетима, настоял авраам, Няма да го разруша заради тези двайсетима. Тогава авраам се осмелил да каже, Нека моят господ не се разсърди, ако попитам още веднъж, Говори, рекъл господ, Да предположим, че там има само десет невинни души, а господ отговорил, Пак няма да го разруша заради тези десетима. След като отговорил така на авраамовите въпроси, господ се оттеглил и авраам, придружен от каин, се върнал към шатрата. За неродения още исаак повече нямало да става дума. Когато стигнали до дъбравата мамре, авраам влязъл в шатрата и след малко излязъл с питките, за да ги връчи на каин според обещанието си. Каин спрял да оседлава осела, за да благодари за щедрия дар, и попитал, Според теб как ще преброи господ десетимата невинни, които, ако съществуват, ще предотвратят разрухата на содом, смяташ ли, че ще върви от врата на врата да разследва плътските щения и наклонности на стопаните и мъжките им потомци, Господ няма нужда да прави такова преброяване, той трябва просто да погледне града отгоре, за да узнае какво става там, отвърнал авраам, Нима искаш да кажеш, че господ се спогоди с теб за едното нищо, само за да ти достави удоволствие, попитал пак каин, Господ даде своята дума, Не мисля така, сигурно е, както че се казвам каин, макар че съм се казвал вече авел, че дали съществуват невинни, или не, содом ще бъде разрушен, и то може би още тази нощ, Възможно е, да, и няма да бъде само содом, а също гомор и още два-три града в равнината, където плътските нрави еднакво са се разпуснали, мъжете с мъже, а жените оставени настрана, А теб не те ли притеснява какво може да се случи на онези двама мъже, дошли с господ, Не бяха мъже, а ангели, познавам ги аз тях, Ангели без крила, Няма да се нуждаят от крила, ако трябва да избягат, Аз пък ти казвам, че ще се облажат с тези ангели, ако им турят ръка и нещо друго, а господ няма да остане никак доволен от теб, на твое място аз бих отишъл в града да видя какво става, на теб няма да ти посегнат, Имаш право, ще ида, но те моля да ме придружиш, ще се чувствам по-сигурен, мъж и половина струват повече от един, Двама сме, не един, Аз вече съм само половин мъж, каине, Щом е така, да вървим, ако ни нападнат, двама или трима от тях все ще мога да ги разкарам с кинжала, който нося в пазвата си, след това да се надяваме, че господ ще се погрижи. Тогава авраам повикал един слуга и му наредил да закара осела в обора. А на каин казал, Ако нямаш задължения, които ти налагат да заминеш още днес, предлагам ти моето гостоприемство за тази нощ като дребна отплата за услугата да ме придружиш, Други услуги се надявам да ти направя в бъдеще, ако зависи от мен, отвърнал каин, но авраам не можел да се досети накъде бие той с тези тайнствени думи. Започнали да се спускат надолу към града и авраам казал, Най-напред ще идем у племенника ми лот, син на брат ми аран, той ще ни осведоми какво се е случило.

Слънцето вече било залязло, когато пристигнали в содом, но все още имало много дневна светлина. Тогава видели голяма навалица от мъже пред дома на лот, които викали, Искаме тези, които държиш у вас, прати ги тук отвън, че искаме да спим с тях, и блъскали по вратата с опасност да я съборят. Авраам казал, Ела с мен, ще заобиколим къщата и ще почукаме на задната порта. Така и сторили. Влезли, когато лот иззад предната врата тъкмо казвал, Моля ви, приятели, не вършете такъв грях, имам две неомъжени дъщери, правете с тях каквото искате, но не посягайте на тези мъже, защото те потърсиха закрила в моя дом. Тези отвън продължили гневно да крещят, но изведнъж тонът на виковете се променил и сега се чували вопли и ридания, Ослепях, ослепях, това казвали всички и питали, Къде е вратата, тук имаше врата, а вече я няма. За да спаси своите ангели от грубо изнасилване, участ по-лоша от смъртта според запознатите, господ ослепил всички мъже в содом без изключение, което доказва, че всъщност в целия град е нямало и десетима невинни. В къщата посетителите казвали на лот, Махни се от тук с всички свои, синове, дъщери, зетьове, и всичко, каквото притежаваш в този град, защото дойдохме да го разрушим. Лот излязъл и отишъл да предупреди онези, които се готвели да станат негови зетьове, но те не повярвали и се разсмели на сторилото им се просто шега. Вече се развиделявало, когато вестителите господни пак подканили лот, Стани и отведи от тук жена си и двете си дъщери, които още живеят при теб, ако не искаш да те застигне и теб проклятието над града, не такава е волята господня, но това неизбежно ще се случи, ако не ни послушаш. И без да дочакат отговор, го хванали за ръка, него, жена му и двете му дъщери, и ги извели извън града. Авраам и каин тръгнали с тях, но нямало да ги придружат до планините, накъдето останалите тъкмо щели да се отправят по заръка на вестителите, ако лот не поискал разрешение да отседнат в едно малко градче, почти селце, наречено цоар. Вървете, рекли вестителите, но не поглеждайте назад. Лот влязъл в градчето по изгрев-слънце. Тогава господ напратил огън и жупел над содом и гомор и разрушил до основи и двата града, както и цялата околност с всичките ѝ жители и цялата растителност.

cain2

Накъдето и да се погледнело, се виждали само развалини, пепелища и овъглени тела. А пък жената на лот, тя погледнала назад в нарушение на получената заповед и се превърнала в статуя от сол. До ден днешен все още никой не е успял да разбере защо е била наказана по този начин, след като е толкова естествено желанието да узнаем какво става зад гърба ни. Възможно е господ да е пожелал да накаже любопитството като някакъв смъртен грях, но и това не говори много в полза на ума му, нека припомним случката с дървото на познанието на доброто и злото, ако ева не бе дала на адам да вкуси от плода, ако не бе го вкусила и тя, те още щяха да си стоят в едемската градина с цялата оная скука. На връщане случайно поспрели на пътя, където авраам говорил с господа, и там каин казал, Една мисъл не ми дава мира, Каква мисъл, попитал авраам, Мисля, че имаше невинни в содом и другите изпепелени градове, Ако е имало, господ щеше да изпълни даденото ми обещание да пощади живота им, Децата, рекъл каин, онези деца бяха невинни, Боже мой, промълвил авраам и гласът му прозвучал като стон, Да, може и да е твоят бог, но не беше техният.

 

 

 

cover-kain   Каин (превод Даринка Кирчева, 168 стр, цена 14 лeва) е в книжарниците

Понеделник, 11 Декември 2017г. 16:16ч.

Речи против Катилина

Публикувана в Литература

Докато чакаме новия роман (след Петрония) на Амели Нотомб, времето е идеално да разберете доколко я познавате – Речи против Катилина (откъс от романа ви очаква по-долу) е история, която взима заглавието си от цитат ("Докога най-сетне, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение?") от реч на Цицерон и в случая, на изпитание е търпението на възрастната семейна двойка Емил и Жюлиет, които заедно с горската къща на Мечтите си се сдобиват и с истерично мълчаливия съсед, доктор Бернарден, който всеки ден, по часовник, прави визитация в дома им, за да провери пулса и границите на тяхното... търпение – история колкото хумористично-абсурдна, толкова и мистериозна, но и зачекваща сериозно въпроса поставен още от първите, написани от Амели, редове: "Не знаем нищо за себе си. Мислим, че свикваме с това, което сме, но е точно обратното. Колкото повече години минават, толкова по-малко разбираме кой е този човек, от чието име говорим и правим разни неща."...

 

 

Към шест часа вечерта, точно както предния ден, той се надигна, за да си тръгне. Вече мислех, че никога няма да го направи. Нямам думи да опиша колко безкрайни ми се видяха тези два часа. Бях така изтощен, сякаш се бях борил с някой циклоп, по-лошо – с обратното на циклоп. Циклопът Полифем е "този, който говори много". Наистина, да се сблъскаш с бъбривец, си е изпитание. Но какво да се прави срещу някой, който ти натрапва безмълвието си?

Предния ден, когато съседът си тръгна, се бях посмял. На втория вече не ми беше смешно. Жюлиет ме попита, като че ли можех да знам:

– Той защо дойде днес?

За да я успокоя, измислих отговор, в който трудно можеше да се повярва:

– Има хора, на които не им стига едно посещение за запознанство. Трябват им две. Сега вече всичко е наред.

– А! Чудесно. Доста внимание изисква този господин.

Усмихнах се. Но всъщност очаквах най-лошото.

 

На следващата сутрин се събудих нервен. Не смеех да си призная каква е причината. За да се спася от това смътно безпокойство, скроих план:

– Днес ще си направим коледна елха.

Жюлиет онемя от изненада.

– Ама Коледа отмина. Януари е.

– Няма значение.

– Ние никога нямаме коледна елха.

– Тази година ще си имаме.

Направих план: ще отидем в селото да купим елхата и играчките, а следобед ще сложим елхата в хола и ще я украсим. Естествено, беше ми безразлично дали ще имаме, или не коледна елха. Но само това измислих, за да заглуша моята тревога. В селото вече не се продаваха никакви елхи. Купихме няколко гирлянди и цветни топки, но също така брадва и трион. По пътя обратно спрях колата посред гората и с несръчността на новак отсякох една малка елха.

kati1

Поставих я в багажника, който след това не можа да се затвори напълно. Следобед се измъчихме да задържим елхата в право положение в хола. Заявих, че следващата година ще я купим засадена в голяма саксия. След това трябваше да разпределим по клоните украсата, която бе проява на съмнителен вкус. Жена ми много се забавляваше. Тя реши, че елхата прилича на селянка във фризьорски салон, и предложи да добавим няколко ролки за коса. Изглежда, Жюлиет бе забравила заплахата, която витаеше над главите ни. Но аз бях много притеснен и тайно поглеждах часовника си. Точно в четири часа на вратата се почука. Жена ми прошепна:

– О, не!

По тези две думи разбрах, че моите номера не бяха успели да приспят страховете ù. Покорно отворих вратата. Натрапникът бе сам. Той измърмори едно "добър ден", подаде ми палтото си и като по навик се запъти да седне във фотьойла си в хола. Прие чаша кафе и не каза нищо. Осмелих се отново да го попитам дали съпругата му също ще дойде – нещо, което не желаех, но което все пак даваше някакъв смисъл на тази визита. С притеснен вид той извади от репертоара си една от основните му съставки:

– Не. Всичко това започваше да прилича на кошмар. Нашето занимание от следобеда поне ми даваше блестяща тема за разговор:

– Видяхте ли? Украсихме коледна елха.

– Да.

Щях да попитам: "Хубава е, нали?", но реших да направя научен експеримент чрез безумно смел въпрос:

– Как я намирате?

В случая никой не би могъл да ме обвини в любопитство. Затаих дъх. Залогът беше голям – имаше ли господин Бернарден понятие за хубаво и грозно? След като изтече времето за размисъл и нашето произведение на изкуството бе огледано с разсеян поглед, празният му глас изрече неясен отговор:

– Добре.

"Добре" – какво ли означаваше това в неговата вътрешна лексика?

Дали тази дума изразяваше естетическа преценка, или морална категория в смисъл: "Добре е, че сте се погрижили да имате коледна елха"? Настоях:

– Какво разбирате под "добре"?

Докторът доби недоволен вид. Забелязах, че това ставаше винаги когато въпросите ми надхвърляха лексикалните рамки на обичайните му отговори. За малко да ме накара да изпитам срам, както когато в предишните два дни бях решил, че думите ми са неуместни. Този път реших да издържа:

– Това означава, че я намирате красива ли?

– Да.

По дяволите. Бях забравил, че не бива да му предоставям възможност да употреби двете си любими думи.

– А вие имате ли коледна елха?

– Не.

– Защо?

Лицето на нашия гост стана гневно. Мислех си: "Давай, покажи как се нервираш. Вярно, зададох ти нечувано нахален въпрос – защо нямаш елха? Колко грубо! Но този път няма да ти помогна. Сам ще трябва да намериш отговора". Секундите течаха, господин Бернарден бърчеше вежди – или разсъждаваше, или смилаше гнева си от това, че му се налага да разгадава нещо сложно като загадката на сфинкса. Започвах да се чувствам отлично. Колко се изненадах, когато чух благия глас на Жюлиет да изказва предположението:

– Може би господинът не знае защо няма елха. Често причините за подобни неща остават непонятни.

 

Колко жалко. Всичко пропадаше заради нея. Измъкнат от неудобството, нашият съсед възвръщаше спокойствието си. Докато разглеждах лицето му, си дадох сметка, че тази дума не бе подходяща. В него нямаше никакво спокойствие. Погрешно смятаме, че то е присъщо на дебелите хора. В лицето на нашия изтезател нямаше нищо, което да прилича на благост и покой. Всъщност то излъчваше единствено тъга. Но не някаква сладостна тъга като в португалското фадо, а тягостна, невъзмутима и безнадеждна тъга, стопена в мазнината му. Като се замислих, не можах да си спомня дали познавам весели дебели хора. Напразно ровех в паметта си. Сигурно репутацията им на веселяци беше неоснователна. Повечето от тях всъщност имаха тежкия израз на господин Бернарден. Навярно това беше и една от причините присъствието му да е така неприятно. Ако имаше щастливо лице, мълчанието му нямаше да е така мъчително. Постоянството на това мазно отчаяние бе истинско изпитание. Жюлиет, чието лице бе повече крехко, отколкото слабо, имаше весел израз дори и когато не се усмихваше. При нашия гост навярно бе точно обратното, ако допуснем, че му се случваше да се усмихва. След провала на моя разпит на тема "Коледната елха и необходимостта от нея" казах нещо, което вече не си спомням, знам само, че бе дълго, дълго и мъчително. Когато Бернарден най-после си тръгна, не можех да повярвам, че е едва шест часа. Имах твърдото убеждение, че е станало девет и че той ще се натрапи и за вечеря. Значи бе останал "само" два часа, точно както предния и още по-предния ден. Несправедлив като всеки отчаян човек, се нахвърлих на жена ми:

 

– Защо му помогна за коледната елха? Трябваше да го оставиш да се гърчи!

– Мислиш, че съм му помогнала?

– Да! Ти отговори вместо него.

– Защото въпросът ти ми се стори малко неуместен.

– Така е! Точно затова го зададох. Най-малкото за да изпробвам интелектуалното му ниво.

– Той все пак е кардиолог.

– Може да е бил интелигентен в някое далечно минало. Явно вече нищо не му е останало.

– Не ти ли се струва, че той има някакъв проблем? Видът му е нещастен и обречен.

– Виж, Жюлиет, ти си прекрасен човек, но все пак не сме ангели.

– Мислиш ли, че утре пак ще дойде?

– Откъде да знам?

Усетих, че повишавам тон. Изкарвах си го на жена ми като някой пълен нещастник.

– Извинявай. Този тип ми къса нервите.

– Ако утре пак дойде, какво ще правим, Емил?

– Не знам. Ти какво мислиш?

Почувствах се изморен. Тя усмихнато каза:

– Може пък утре да не дойде.

– Може.

Уви, въобще не мислех така.

 

 

 

 

cover-rechiprotivkatilina3   Речи против Катилина (превод Светла Лекарска, 144 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците и на Международен панаир на книгата – 12 - 17 декември, НДК

онлайн