Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (161)

Петък, 12 Юни 2020г. 19:00ч.

Фигури | Мария Попова

Публикувана в Литература

"Внесете звездната светлина в живота си и няма да бъдете разядени от незначителните неща." – тези думи принадлежат на Мария Мичъл, първият професионален астроном жена в Америка, първата жена, приета в Американската академия на изкуствата и науките... и един от многото герои (наред с Йохан Кеплер, Хариет Хосмър, Емили Дикинсън, Ралф Уолдо Емерсън, Чарлз Дарвин, Уолт Уитман, Рейчъл Карсън...) в книгата Фигури (откъсът по-долу) на Мария Попова... Ако сте запознати с емблематичния блог Brain Pickings на Мария, то сте наясно, че няма незначителни връзки между хора, идеи, времена, места, светове и... следите, които оставят те (връзките)... Остава само някой като Мария Попова да ги забележи и да очертае лабиринта от Фигурите на Непреходното в преходния ни свят...

 

 

Из "ПОСИПАНА СЪС ЗВЕЗДЕН ПРАХ"


Мария Мичъл стои в салона на скромната си родна къща на улица "Вестал" на остров Нантъкет – "ненатруфено, некрасиво" място, както ще напише по-късно тя в едно стихотворение, но любимо. До нея има лъскав меден телескоп, насочен навън през вдигнатия прозорец. Тя е твърде превъзбудена от вълнение, за да усеща поривите на студения февруарски въздух, нахлуващи през него. Стъклена купа, пълна с вода, виси над главата ѝ, къпейки стаята в цветовете на дъгата. В този следобед Мария повдига големите си кафяви очи към смрачаващата се небесна твърд и поглежда през парче опушено стъкло, готова да преброи секундите на слънчевото затъмнение.

Намира се на горния етаж на къщата в някогашния дрешник, превърнат от баща им в кабинет за десетте деца на квакерското семейство, но ползван единствено от Мария, на чиято врата е залепена бележка, изписана с красивия ѝ почерк: "Госпожица Мичъл е заета. Не чукайте".

Двайсет и една минути след 12 часа, в тази особено студена зимна събота на 1831 година, металическа светлина започва да превръща къщите, хълмовете и пристанището в оживяла дагеротипия. Представям си как някой от насрещната страна на калдъръмената улица спира рязко да свири, докато се упражнява с Бетовен. Представям си младия китоловец долу в залива как се обляга на харпуна си и вдига глава към небето.

Стотици километри на север, под тревожното небе на частично затъмнения Конкорд, Ралф Уолдо Емерсън току-що е погребал възлюбената си млада невеста, починала от туберкулоза на двайсет години.

На фона на потъмняващото кобалтовосиньо небе Луната се плъзга пред Слънцето и изрязва бавно изтъняващ полумесец. Когато се настанява за момент в блестящия кръг, Мария отброява сто и седемнайсет секунди и изпитва чувството, че се взира в дулото на времето – зловещо и с позлатен ръб дуло.

 

Тя е на дванайсет години. Запленена е от величието на Космоса и от категоричната сигурност на математиката – блестящ интелект, незамъглен от ограниченията на времето и мястото, в които е родена. Жените все още не могат да гласуват. Жените все още не могат да получат официално образование по висша математика или астрономия никъде по света. Никоя жена все още не е наемана от правителството на Съединените щати за каквато и да било техническа работа. Мария Мичъл не доживява да се възползва от възможността да гласува, но става първата жена в много отношения: първият професионален астроном жена в Америка, първата жена, приета в Американската академия на изкуствата и науките, първата жена, наета от правителството заради "специализираните ѝ умения, несвързани с домакинството" като "компютър на Венера" – нещо като GPS в лицето на един човек, правещ сложни небесни изчисления, за да помогне на мореплавателите да обикалят земното кълбо.

В годината, когато Мария преживява прозрение, след като за първи път наблюдава затъмнение, кралят на Дания – най-важният европейски покровител на науката – обявява огромна награда за астрономия: първият човек, който открие нова, видима само с телескоп комета, ще получи златен медал на стойност 20 дуката – истинско състояние. Подобно откритие не може да се постигне с незначителни усилия или по случайност – търпеливият наблюдател ще трябва да открие малка, размазана кома – глава от светлина без опашка сред всички съществуващи обекти из космическата необятност, а за да я открие, той или тя трябва да е отлично запознат с тези обекти, защото само така ще може да установи нейното изненадващо появяване.

Нощ след нощ, година след година Мария Мичъл насочва уверено своя инструмент към нощния мрак и оглежда небесата със спокойна методична страст, търсейки нов небесен обект на фона на познатите тела. Една есенна вечер, когато е на двайсет и девет години, тя се измъква от вечерното парти на родителите си, за да се качи на покрива и да застане зад телескопа, облечена в това, което нарича своя "униформа" – простичката и обичайна квакерска рокля. Представям си тази сдържана млада жена как ахва ненадейно – за своя собствена изненада, когато вижда това, което вижда, в десет и половина, в първия октомврийски ден на 1847 година, преди да повика баща си на покрива, за да му покаже изумителното петънце, което е забелязала на огромния космически фон: нова телескопична комета.

fig1

Това, което въодушевява Мария Мичъл онази вечер и което ще я вдъхновява през останалите десетилетия на живота ѝ, не е кралският медал, нито блясъкът на световното признание, а чистата тръпка от откривателството – екстазът лично да си отчупил малко късче познание от огромния монолит на неизвестното, тази първична мотивираща сила, задвижваща всеки истински учен.

Въпреки нежеланието на Мария да направи откритието си обществено достояние, баща ѝ настоява да съобщят на Харвардската обсерватория. Успява да я убеди, като заявява, че това ще бъде патриотичен акт – тя ще обяви победоносното си откритие не заради собственото си его, а в името на американската астрономия, намираща се все още в детската си фаза, неспособна да се конкурира с авторитета на европейските институции и с хилядолетните постижения на Китай и страните от Близкия изток. Но самата природа се намесва – на този малък остров, толкова подвластен на стихиите дори за основните човешки дейности, бурното време забавя вземането на пощата с два дни. На 3 октомври, докато съобщението на Мичъл все още пътува към "Харвард", друг астроном от Европа също забелязва кометата, съобщава на местните астрономически организации и незабавно предявява претенции за медала.

Когато писмото от Нантъкет пристига на 7 октомври, президентът на "Харвард" веднага осъзнава, че откритието на Мария Мичъл му дава възможност да отбележи първия голям триумф за американската астрономия – и за все още утвърждаващия се "Харвард", в който по-рано същата година е основано Научното училище "Лорънс", дом на първата в университета следдипломна програма. "Би било жалко тя да загуби медала заради обикновена техническа формалност", обръща се той към американския посланик в Копенхаген. Мълвата скоро плъзва из Европа. Следва разтапяща сърцата проява на солидарност и почтеност от страна на научната общност на Стария свят, която признава първенството на откритието на Мария Мичъл и връчва медала на нея – почти осем сантиметров диск от чисто злато с барелеф на датския крал на лицевата страна и на Урания, древногръцката муза на астрономията, на обратната. Четири месеца след откритието в бюлетина на Кралското астрономическо общество излиза статия за "кометата на госпожица Мичъл", както ще бъде позната тя в продължение на повече от век, преди да бъде преименувана – доста неромантично – на C/1847 T1. Мичъл предоставя на списанието своите оригинални изчисления на орбитата на кометата – забележително постижение поради математически сложната хиперболична траектория на тази комета. Почти половин век по-късно Маргарета Палмър ще стане първата жена, получила степента доктор по астрономия в Америка, в "Йейл", за проучването си на нерегулярната орбита на кометата на Мичъл – изкривен космически бумеранг, запратен към Земята от далечните краища на Космоса преди много години, който никога вече няма да се завърне в нашата Слънчева система.

Месеци преди откритието на Мичъл Ралф Уолдо Емерсън пише в своята дебютна поетическа книга:

Във себе си избягах, от фалша уморен;

и в миг комета аз съзрях. Бях смаян, удивен –

с кометата понесох се в космическата шир...

След няколко месеца откритието прави Мичъл първата жена, избрана – единодушно – в Американската академия на изкуствата и науките. Върху сертификата ѝ за приемане в Академията обръщението "сър" е зачертано, както и думата "колега", върху която на ръка, с молив, е написано "почетен член". Ще мине почти век преди Академията да приеме втора жена – антроположката Маргарет Мийд. Но Мичъл изобщо не се впечатлява от това признание. "Медалите са нещо незначително в сравнение със светлината на звездите", ще напише тя по-късно. "Единственото в света, което наистина е от значение, е добротата."

 

През годините Ралф Уолдо Емерсън, Херман Мелвил, Хенри Дейвид Торо, Елизабет Пийбоди и Фредерик Дъглас посещават Нантъкет, за да надзърнат през същия онзи телескоп, който дванайсетгодишното момиче някога е насочвало към пръстеновидното затъмнение, към звездите, към нейния небесен купол на възможностите – телескоп, не много по-лош от този, който "Харвард" е имал по онова време, не много по-добър от онзи, с който Галилео е разбъркал Вселената два века по-рано.

Когато посетих превърнатия в музей роден дом на Мичъл почти две столетия по-късно, плъзнах с нещо като суеверие ръка по четирите успоредни зъбчета отстрани на студеното медно тяло на телескопа ѝ и се запитах как ли се е сдобил с тях. Представям си как младата Мария Мичъл се препъва в тежката си квакерска рокля някоя нощ, докато се катери по осемте тесни дървени стъпала към площадката за наблюдение на покрива, носейки големия месингов уред, малка тетрадка за записки и лампа с китова мас, както е правила почти всяка нощ през младостта си. Ден след ден спотаената гениалност на Мария ще се издига над сенките, хвърляни от обществото, в което живее. "Внесете звездната светлина в живота си – ще каже тя по-късно на студентките си във "Васар", първия курс в Америка от жени астрономи – и няма да бъдете разядени от незначителните неща."

И все още е така. Ние сме гладни за истински истории за изумителни постижения, достигнати въпреки неблагоприятните социални и културни шансове, истории, надскачащи незначителните неща, безпорядъка и непоследователността на личността, която е част от всеки човешки живот. Но животът на Мичъл е безкрайно по-интересен, когато го анализираме заради въпросите, които повдига, в сравнение с отговорите, които ни предоставя. Ето някои въпроси: къде се намира тази територия на шансовете, позволяваща на човек да начертае нова карта, пълна с възможности, която му помага да повярва, че може да бъде нещо повече от това, което средата, в която живее, му е предопределила, и после наистина да се превърне в това, което вярва, че може да бъде? Как така от нищото се появява нещо? Това е доста объркващ въпрос, когато го задаваме за Вселената, но е просто нелеп, когато го отнасяме към нас самите – не съществува такова нещо като самосъздал се човек. Мария Мичъл е притежавала необичаен математически талант, да, и е била тласкана напред през целия си живот от вътрешна увереност, спокойствие и упоритост, които са ѝ позволили да преодолее препятствията, издигани пред нея от културната ѝ среда. Но освен това тя е продукт на хиляди фактори извън собствената ѝ личност – израснала е в необичайно любящо семейство, с необичайно ерудирана майка и необичайно присъстващ в живота ѝ баща, който се е отнасял към нея като към равна, в морски град, където математиката не е била просто някакво абстрактно възвишено занимание, а жизненоважна практическа помощ за навигацията; възпитана е в квакерската вяра, която настоява да се предоставя еднакво образование на момчетата и момичетата; и всичко това – на изолиран остров, където дългите и страховити зимни нощи са превърнали астрономията в популярно забавление. В последните години от живота си Мичъл отбелязва, че естественото ѝ влечение към математиката и непрекъснатото поощрение от страна на баща ѝ са източникът на нейните научни постижения, но добавя: "Духът на мястото също допринесе за насочването на съзнанието ми в тази посока".

 

 

 

cover-figuriФигури (превод Паулина Мичева, 480 стр, 24 лева) е в книжарниците

Четвъртък, 04 Юни 2020г. 20:20ч.

Изгубени вещи | Алберт Бенбасат

Публикувана в Литература

Казват, че едва когато изгубиш нещо, разбираш стойността му и липсата му... Е, в сборника с разкази Изгубени вещи на Алберт Бенбасат не винаги става дума за безвъзвратна загуба, не винаги иде реч за вещи, нито пък за носталгия по изгубени емоции, състояния и времена... Просто става дума за пъзелът на Паметта... онзи пъзел, в който може да съществуваш на едно място в няколко паралелни времена... онзи пъзел, в който биографично битие и житейска фикция се преплитат в нехронологична буря от парчета спомени... онзи пъзел, в който грамофонни плочи и ролковите кънки на Ани се въртят в едни и същи 78 оборота (разказът по-долу)... онзи пъзел, който те Намира, когато се Изгубиш...

 

 

СЕДЕМДЕСЕТ И ОСЕМ ОБОРОТА


Представете си Градската градина в началото на 60-те години. Ако не можете, ей тоя възрастен господин, седнал на пейката, ще ви помогне. Да, да, същият: с цигарата и побелялата брада, който наблюдава момиченцето, танцуващо с летните кънки. Това е внучката му.

Седи той, пуши, пие кафе от пластмасова чашка и гледа как детето описва концентрични кръгове върху търкалящите се колелца. "Дядо, дядо, виж ме, мога и на един крак!", смее се внучката му. Старият господин също се усмихва, казва "Браво!", после предупреждава "Внимавай да не паднеш!", после пита "Изпотена ли си?", въобще дава задължителните за един дядо напътствия.

Гледайки как се върти детето на летните кънки, в главата на стария господин се завърта една стара черна грамофонна плоча на 78 оборота; тя свиреше в същата тая Градска градина някога.

Знаеше мелодията и взе да си я тананика:

Ла кукарача, ла кукарача

шлагерът на двайсти век...

Грамофонът стоеше върху отсрещната пейка. "Куче марка", така ги наричаха тогава заради изрисувания на калъфа симпатичен пес, вслушан във фунията на машината. Иначе фирмата се казваше His Master's Voice, лидер в звукозаписната и възпроизвеждаща техника преди Войната.

dbwf

Пейката беше друга, но мястото същото.

Вчера срещнах във хотела

мойта мила Изабела

да прегръща във тъмата

една личност мустаката.

Ла кукарача, ла кукарача...

Ей на онова празно озеленено място се издигаше Мавзолеят. На срещуположното бе Градската библиотека. Между двете постройки съществуваше равновесие: от единия край скромно достолепие, преизпълнено с книги, от другия – гранитно страшилище, табута над книги.

Внучката на стария брадат господин се хлъзва към него. "Може ли вода, дядо?" Пластмасовото шише се подава от джоба му, отвинтва капачката, очите на детето примижават от удоволствие. "Хайде, сега обиколи от другата страна и пак ела." "Добре, дядо."

Нямаше хора в онзи съботен предобед на шейсет и първа, олющената боя на пейките, бяла, може би зелена, доминираше над кротко приседналите тук-там посетители. Те сивееха като едри гарвани, алеите пустееха и пепеляво хруптяха под стъпките върху отъпкания ситен чакъл. Дървесните корони се населяваха от единствените весели същества тук – врабчетата. Безброй цвъртящи врабчета, които оцвъкваха цялата околност. При топло време миризмата ставаше непоносима.

И изведнъж – грамофон. "Ла Кукарача". Шлагерът на двайсети век.

Момченцето, пълничко и притеснено, приближи музиката. Вторачи се в чудната машина. Предвоенен грамофон "Куче марка" виждаше за първи път, не беше наясно с подробностите около названието му, но песента знаеше от по-големия си брат, който шеговито я имитираше, умееше да имитира всякакви шлагери, доизмисляйки текстовете.

benbarollan

Внучката му си бе намерила приятелка. Хванати за ръце, двете деца обикалят засмяно асфалта покрай бившия мавзолей.

Няма врабчета, няма мавзолей, няма библиотека. Сградите ги взривиха. Първо библиотеката, тя рухна послушно. Мавзолеят героично се съпротивляваше. Взривът само го килна на една страна. Наложи се да го потрошат с механичен чук, камък по камък, което отне време.

Разчистиха под изтрития мавзолей, засадиха парцела, пейзажът наподоби пасище. Градината стана асиметрична – на мястото на библиотеката вдигнаха хотел лукс, сив, мраморен, противен, същински мавзолей.

Собственикът на механичното куфарче "Куче марка", средна възраст мъж в сиво ожулено сако и мекичав каскет, навиваше пружината с манивела и пускаше стари шлагери на 78 оборота. "Ла Кукарача", после "Донна Клара", после "Не дълбай с длетото тънко моето сърце". Стоманената игличка стържеше по диска, който се клатушкаше като при морско вълнение; една песен скоростно извъртяваше цяла плоча, гласът на певеца се кривеше, сякаш излизаше измежду зъбите на гребенче.

Гребенче – единственият инструмент, на който момчето, сегашният стар господин, умееше да свири благодарение на брат си, начинаещ цигулар, самоотказал се от цигулката. Не се изискваха особени умения: увиваш гребенчето в оризова хартия, допираш устни и издухваш мелодията през хартията, музиката започва да се излива – носова смесица между устна хармоника и акордеон, превъртани през плоча на 78 оборота.

"Снимай ни, дядо!" Двете деца позират прегърнати. "Добре." Телефонът на възрастния господин има камера, макар и стар, върши работа.

Изправени около пейката с грамофона, двама-трима души слушаха кукарачите, които опитваха да надвикат цвъртенето на врабчетата. Каскета поставяше плочите и разясняваше как се сменят от време на време стоманените иглички, понеже се изтривали. Той обаче имал в изобилие иглички: ето, виждате ли ги в това пликче? Внезапно към групата се присъедини униформен мъж. Видът му бе твърде служебен, за да си помислиш, че е дошъл да се наслади на шлагера. Случи се, докато пееше Аспарух Лешников, или може би Алберт Пинкас – не можеше да бъде сигурен. Милиционер, уплаши се момчето. Щом видеше милиционер, чувстваше се престъпник. И му идваше да побегне.

"Разпръсни се!" – заповяда униформеният на малобройната публика, която незабавно се подчини. Каскета спря машината и несръчно се засуети; капакът на куфарчето отказваше да се затвори.

Бягайки, момчето дочу: "Ти тръгваш с мен! Дай ми туй чудо! Открадна ли го? Сега ще видиш как се върти незаконна търговия!".

Спъна се и падна. Каскета се молеше, думите му идваха изкривено като от плоча на 78 оборота: "Другарю старшина, не е крадено... дъщерята... детски паралич... В санаториума в Костенец... ново лекарство измислили, нивалин май се казваше, от кокичета...". Униформеният високо възразяваше: "Лъжеш! К'ви лекарства от кокичета, ти мене на прост ли ме правиш! Пускаш фашистки песни". "Не са фашистки – оправдаваше се глухо Каскета. – Имам и народни... Борис Машалов..."

Ожули си коленете и дланите, потече кръв, смесена със ситен чакъл. Сълзите, и те потекоха. Беше само едно тромаво и закръглено малко момче.

Разказът на брат му:

Върви си той по ул. "Владимир Поптомов" (сега се казва "Гладстон"), носи портативен грамофон – куфарче с дръжка, техническа новост, дал му го е приятел, за да чуе концерта за цигулка на Менделсон. Вече сме в края на шейсетте, брат му се отказа да свири на цигулка, отдаде се на техниката, но музиката не се отказа от брат му. Та ходи си той, тананика си, стиска дръжката на грамофона и си мисли как ще покани една приятелка да слушат Менделсон вкъщи. Тя е дъщеря на писател и сигурно обича Менделсон. Унесен в светли представи, тъкмо да пресече "Витошка", насреща му униформен милиционер. Спира го. Ти какво носиш тука? Грамофон. Отвори да видя! Отваря брат му. За какво ти е? Да слушам Менделсон. Кой? Менделсон, повтаря брат му. Откраднал си го. Кое съм откраднал? Грамофона. Не съм, даде ми го един приятел, той има грамофон, аз плоча на Менделсон. Какъв е тоя Менделсон? Композитор. Да не е от "битълсите"? Не, Менделсон е германски композитор. Лъжеш! Не лъжа. Лъжеш, тръгвай с мене! Милиционерът дърпа грамофона, който е съветски модел, портативен при това, те са рядкост още, има две скорости, 33 и 45 оборота, но няма 78, защото и плочи на 78 оборота вече няма в производство. Харош-машина е, казва приятелят му, сделано в СССР, вади звук като "Зала България". Горните факти милиционерът едва ли ги знае, той дърпа куфарчето, иска сам да носи вещественото доказателство. Чакайте! Ето телефона на приятеля ми, обадете му се, той ще потвърди. Звънят от уличен автомат, приятелят потвърждава, казва марката, народността на машината, размерите, адреса си, всичко. Внимавай! – предупреждава униформеният, преди да пусне брат му... Запомнил съм те!

"Тръгваме си." Момиченцето сваля кънките, възрастният господин става от пейката, изхвърля пластмасовата чашка в близкото кошче, детето му дава ръката си и асиметричната двойка поема по алеята, която някога бе приютила най-много врабчета. Врабчетата? Тях ги разстрелваха ловците с двуцевките. Ужасно се бяха навъдили в Градската градина и на близкия площад "Славейков", цвърчаха, мърсяха, та общинската власт реши да се справи с проблема. Мобилизира ловците, те се отзоваха с желание. Бум-бум! – летяха сачмите на високи обороти, бум-бум! – падаха като узрели кестени врабчетата. Бум-бум! – работничките от чистотата премитаха и товареха труповете на колички. Децата гледаха, чудеха се накъде ли ги откарват.

Сега вместо врабчета летят гълъби. Никой не ги гърми, устояват и на фините прахови частици, замъгляващи въздуха. Радват им се бебетата и старците, кой сериозен човек обръща внимание на някакви си гълъби.

 

 

 

cover-izgubeni-veshtiИзгубени вещи (264 стр, цена 17 лева) е в книжарниците


Срещата с Алберт Бенбасат и Изгубени вещи е на 23 юни - Casa Libri | 19:00

Петък, 15 Май 2020г. 20:20ч.

Възхвала на Ханс Аспергер | Златко Енев

Публикувана в Литература

"Животът е като кутия шоколадови бонбони" казваше Форест, Форест Гъмп "никога не знаеш какъв ще ти се падне" – може би, семейството на Златко Енев е отворило именно тази кутия шоколадови бонбони (която има предвид майката на Форест), когато в него се появява невроспецифичната дъщеря Леа... Да, никой не е подготвен (колкото и да е подготвен) за Нов Живот... Да, появата на всяко дете отваря пред всеки родител нова и непозната Вселена, която е още по-безкрайна и по-непонятна, когато е обяснена от австрийския педиатър Ханс Аспергер и неговите колеги, изучаващи лабиринтите на аутизма... И да, когато прочетете човешката (и родителска) изповед, наречена Възхвала на Ханс Аспергер (откъсът по-долу) на Златко Енев, ще усетите, че дори да разтворите опаковката на бонбона, пак няма да разберете какъв ви се е паднал, преди да сте опитали с всички сетива на съществото ви вкуса на шоколада в него...

 

 

Не знам защо така е устроен човекът, че всичко, което го прави щастлив, спокоен и доволен, някак отказва да остави реални, дълбоки следи в паметта. Мисли си, значи, човекът за неща като "щастливо детство", "добри години" или просто "младостта", но от тези неща рядко остават онези отчетливи, ръбести като зле излят бетон, чегъртащи спомени, с които ни белязват нещастията, болките и страховете. Не че хората не са го знаели открай време, ей го нà – Ницше го е формулирал по-добре от всеки друг: Болката винаги пита за причината, докато удоволствието е склонно да стои самò по себе си и да не гледа назад. Не че и научни теории за това няма – прекалено дълго време сме били маймуни, прекалено дълго време сме изкарали в страх и ужас пред какво ли не, та в хода на еволюцията мозъците ни са се нагласили да регистрират и запазват най-вече лошото и болезненото, защото то обикновено се оказва по-добрият, по-надеждният учител... Да, главата сигурно е в състояние да приеме и премели всичко това, да кимне и да продължи с някаква там друга залъгалка. Тя може, но онова отдолу не може. Присвива се стомахът в спазми на бунт и гняв и отказва, отказва, отказва да се съгласи. И главата го следва, иска или не. "Защо, защо, защо съм такова говедо, защо все само лошото и болезненото запомням с най-дребните, като шкурка престъргващи детайли, а всичко останало – хубавото, лекото, щастливото – уж го има, уж го помня, а като погледна, от него само някакви дифузни чувства останали." Ей такива неща ме измъчват комай на прага на шейсетте ми години. Дали някога всичко това ще се промени?

 

* * *

 

И заживяхме, значи, със страха и гнева, дето човек с нищо не може да ги помръдне, и колкото и да се напъва, току му идва отвътре да повдигне очи нагоре, да размаха юмрук и да просъска: "Ах, ти, такъв-онакъв, който и да си на този свят, управителю, защо ми натресе всичко това? С какво го заслужих, какво толкова направих, човек ли убих, престъпление ли скрих, хора ли подведох, та точно на мен тази чаша изпрати? Защо, защо, защо?". И си седиш, и си гледаш така в празното и няма, няма, няма отговор.

А детето расте. И с всеки изминал ден надеждата, че ето, ей сегинка, ей в този момент то най-после ще се изправи, ще разкърши рамене, ще ни погледне с бистри ясни очи и ще загука нещо детско – като всички останали, мамка му! – се топи като... абе като каквото ви дойде на ума.

 

* * *

 

Прескачам тук няколко години, в които животът с невроспецифичното дете все още изглеждаше поносим. Не лесен, просто поносим. Опитвахме се да приемаме всичко, да се освободим от очакванията, да вършим ежедневната си работа. След една малка вечност тя най-после проходи (на две години и осем месеца), после бавно и трудно започна да преодолява "елементарните неща", които всяко дете научава ей така. Да не се блъска в предметите. Да седи на цукалото. Да се изкачва по стъпала. Да не се страхува от люлеещото се конче.

aspern

Не ще и дума, още от първите дни след диагнозата това дете беше на непрестанна физиотерапия. И без съмнение, работата на всички тези хора – добри, свестни, кадърни специалисти – е допринесла безкрайно много за развитието му. Днес, от разстоянието на годините, това вече по-ясно се провижда. Но тогава, в онази застинала вечност – или поне това е останало в главата ми от ония години, някъде между първата и петата ѝ – всичко ми изглеждаше така, сякаш сме заживели в някаква абсурдна, изградена по тертипа на древния мъдрец Парменид вселена: уж има някакво движение, но погледнеш така, и движение няма никакво. Светът само те подлъгва, че нещо в него се движи и променя. А истината е, че всичко е застинало и движението е само химера.

Все пак в едно нещо бяхме имали огромен късмет: в ранната си възраст Леа не беше белязана от най-голямото проклятие на аутизма – неспособността за физически контакт. Беше гушкаво и любвеобилно същество, едно такова пухкавичко малко мече, което обича да го прегръщат, носят, гъделичкат, целуват. Като всяко невротипично дете. По-късно това се промени, особено в тийнейджърските ѝ години, но пък кой ли тийнейджър позволява на родителите си да го милват и целуват?

В главата ми напират безразборни спомени: Леа с вечно запушени ушенца, защото се страхува от нещо; Леа, която има сериозни проблеми с отделянето (акането) и това води до почти клинични опасности за живота ѝ (но за това по-късно, там си има цяла отделна история, която би била почти комична, ако не беше толкова страшна); Леа в Гран Канария – безумно красива малка кукличка, с която трябва да внимаваме във всеки момент, за да не се случи беля или катастрофа; Леа в детската градина, където за пръв път се сблъскваме с проблема, който ще ни измъчва в продължение на години (а как всъщност се образова едно такова дете?); Леа със залепено върху оченцето капаче, защото в един момент започна да развива силно кривогледство – и това беше единственият период от живота ѝ, в който изглеждаше външно увредена. Леа, Леа, Леа...

Наскоро попитах Паул как самият той е преживявал израстването с тази сестра. (Не знам дали е нормално, или не, но той едва сега започва да се отваря и малко по малко да споделя дълбоките, винаги потискани, винаги прикривани страхове, напрежения и несигурности, с които е било свързано за него всичко това.) Отговорът му беше малко парадоксален, малко афористичен и направо убийствен, поне за един баща. (Споменах ли дотук, че синът ми е най-интелигентното младо същество, което познавам – а междувременно и най-добрият, най-интимният, най-близкият ми приятел; както изглежда, двамата тиктакаме по интуитивно сходни начини)...

"Аз бях Уили Ломан, а Леа беше Елвис Пресли."

Разбирате ли какво споделя с мен това момче? Аз бях никой, а Леа беше звездата.

Изтръпнах, разбира се, и ми струваше известно усилие да не покажа стреснатостта си от един толкова директен, толкова безпощаден отговор, в който, искам или не, аз чета упрек в липса на родителска компетентност. Паул винаги се е чувствал напълно засенчен от мощта, с която Леа е изисквала и получавала лъвския пай от родителското внимание в тази къща. Самият аз, израснал в атмосфера на остра конкуренция в битката за родителската обич и внимание между мен и по-големия ми брат (при което е доста вероятно да съм имал по-скоро ролята на Леа, отколкото онази на Паул), знам повече от добре до какво може да доведе ревността на едно дете, което се чувства изместено, избутано, изтласкано настрана от центъра на родителското внимание, защото редом с него се е появило друго, по-малко, а значи снабдено с автоматични привилегии същество. Нещата могат да станат истински грозни, сигурно не е нужно да ви разправям чак толкова много. Слава богу, Паул е снабден с всички добродетели на немското възпитание (а дали не и гени?), което никога не му е позволило да се отнесе дори и за миг агресивно към сестра си. Страдал е, но си е мълчал. И е понасял всичко също като възрастните, а всъщност по-добре от тях – за собствените си прегрешения с Леа имам да разправям още много.

Моят син, моят герой!

 

 

 

cover-vyzhvala-na-hans-aspergerВъзхвала на Ханс Аспергер (136 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

Сряда, 06 Май 2020г. 20:20ч.

Трите тела | Лиу Цъсин

Публикувана в Литература

"Кой свят беше по-истински – този вътре в залата или този извън нея?" – въпрос, който звучи все по-актуално в тези пандемични времена, но когато си го задават китайския учен, изследващ наноматериали, Уан Мяо, цинично-грубия полицай Да Шъ Цян и астрофизичката Йе Уън-дзие, значи не става дума за коронавирус... Става дума за трилогията Земното минало и първия том от нея Трите тела (откъсът по-долу), с който китайския писател Лиу Цъсин става първият азиатски лауреат на престижната награда Хюго за научнофантастична литература през 2015-а... Става дума за енигматичната VR (или виртуална реалност) игра Трите тела, за необясними физични явления и планетата Трисоларис, за военни зони и за нанограниците на...

 

 

Из ГРАНИЦИТЕ НА НАУКАТА


Уан Мяо си мислеше, че четиримата души, които бяха дошли за него, оформяха странна групичка: двама полицаи и двама военни. Ако последните бяха от военната полиция, може би щеше да е що-годе в реда на нещата, но те бяха офицери от Сухопътните войски на Народоосвободителната армия.

Още от пръв поглед Уан Мяо изпита неприязнено чувство към полицаите. Всъщност униформеният младеж се държеше доста прилично, но другият с цивилните дрехи беше отвратителен – едроглав, с огромни крайници, навъсено лице, мърляво кожено яке, вмирисан на цигари и с висок и груб глас. За Уан Мяо това беше най-отблъскващият тип хора.

Уан Мяо? – попита едроглавият.

Директното обръщение го смути, да не говорим, че в същото време онзи си палеше цигара и дори не повдигна глава. Без да изчака отговор, цивилният направи жест на униформения да си покаже полицейската служебна карта. И след като запали цигарата си, направо тръгна да влиза.

– Моля да не пушите в дома ми! – спря го Уан Мяо.

– Извинете, професор Уан – усмихна се младият офицер и в същото време стрелна с поглед другия. – Това е нашият началник инспектор Шъ Цян.

– Хубаво, в коридора тогава! – каза онзи и така опъна, че цигарата изгоря почти до половината, на всичкото отгоре след това не издиша никакъв дим. Врътна леко глава към младия офицер и го подкани: – Питай!

– Професор Уан, доколкото разбираме, напоследък сте влизали в контакт с членове на организацията "Границите на науката", така ли е?

– "Границите на науката" е една от най-престижните научни организации в света. Всичките ѝ членове са известни учени. Защо да не мога да влизам в контакт с напълно легална научна организация?

– Гледай го тоя! – извика Шъ Цян и избълва всмукания дим право в лицето на Уан Мяо. – Да сме казали, че е нелегална? Да сме казали, че не можеш да имаш контакти с нея?

– Добре тогава. Това е лична информация. Не съм длъжен да отговарям на въпросите ви.

– Хайде сега, всичко стана лична информация. Ами нали известен учен като тебе трябва да носи отговорност за обществената безопасност, бе!

Шъ Цян метна фаса, след което извади втора цигара от смачканата си кутия.

– Имам правото да не отговарям. Моля да напуснете! – отсече Уан Мяо и им обърна гръб.

– Я чакай! – спря го Шъ Цян и в същото време махна с ръка към младия офицер. – Дай му адрес и телефон. Следобеда да се разходи.

– Какво означава това? – ядоса се Уан Мяо.

Разправията привлече вниманието на съседите, които запоказваха глави от вратите си.

– Инспектор Шъ! Какво си...? – изстреля ядосан младият офицер и придърпа Шъ Цян настрани.

Очевидно не само Уан Мяо намираше грубите му маниери за неприемливи.

– Професор Уан – побърза да се намеси военният майор, – моля да не ни разбирате погрешно. Следобед ще се проведе важно заседание с участието на няколко учени и специалисти. Дошли сме да ви поканим да участвате.

– Следобеда съм много зает.

– Знаем. Началникът ни вече е уведомил директора на Института за изследване на наноматериали. Заседанието не може да се проведе без вас. Ако действително нямате възможност, ще се наложи да го отложим за удобно за вас време.

Без да кажат нищо повече, Шъ Цян и колегата му се обърнаха и слязоха по стълбите. Двамата военни сякаш си отдъхнаха.

– Какво му става на този? – прошепна майорът на колегата си.

– Той има страшна история. Преди няколко години заради негова намеса в случай на похищение загиват трима заложници от едно семейство. Говори се, че бил близък с мафията и използвал връзките си с едни престъпни групировки, за да се разправи с други. Миналата година осакатил един заподозрян, докато се опитвал да изтръгне самопризнания от него, затова накрая му наложили временно отстраняване...

– И как такъв човек е попаднал във Военния център?

– Началникът лично го е посочил. Явно с нещо се отличава. Но са му наложени строги ограничения. Не му се казва почти нищо освен свързаното с обществената безопасност.

 

Военен център? Какво беше това? Уан Мяо ги гледаше с почуда.

Колата, в която го качиха, влезе в затворен комплекс, намиращ се в близките предградия. От портата с номер, но без обозначителна табела на институцията Уан Мяо разбра, че това е военна, а не полицейска територия.

Мястото на заседанието беше голяма зала, която учуди Уан Мяо с царящия в нея безпорядък. Цялото пространство беше опасано от кръг нахвърляни компютри и оборудване, заели не само всички маси, а на места и пода, където се преплитаха всякакви електрически и интернет кабели; множество мрежови превключватели бяха оставени направо върху сървърите вместо върху рафтове; тук-там се виждаха прожекционни екрани, които стояха накривени като цигански палатки; цигареният дим се стелеше като мъгла из залата... Уан Мяо се зачуди дали това е споменатият от офицера Военен център. При всички положения едно беше сигурно: тук се занимаваха с нещо, което не им оставяше време за друго.

Временно стъкмената заседателна маса също беше отрупана с всякакви документи и предмети. Присъстващите бяха видимо изтощени, с намачкани дрехи, някои с отпуснати вратовръзки, сякаш бяха будували цялата нощ. Модератор беше един генерал-майор от Сухопътните войски на име Чан Уей-съ. Половината участници в заседанието бяха военни. След кратките представяния Уан Мяо научи, че малка част са полицейски представители, а останалите са научни специалисти като него, между които и няколко учени с голям авторитет, при това в областта на фундаменталните изследвания.

Изненадаха го и четиримата чужденци в залата, но още повече го изненада техният статус – двама бяха военни, съответно полковници от Военновъздушните сили на САЩ и от Британската армия, представляващи на заседанието НАТО; другите двама бяха ръководители от ЦРУ, дошли като някакъв вид наблюдатели.

Уан Мяо виждаше едно и също изражение, изписано върху всички лица: "Направихме каквото можахме. Да се свършва вече, мамка му!".

В същия момент забеляза Шъ Цян, който този път го поздрави любезно. Въпреки това глупавата му усмивка никак не зарадва Уан Мяо. Той не искаше да сяда до Шъ Цян, но друго свободно място нямаше. Не му оставаше друго, освен да се настани там, където цигареният дим беше най-гъст.

kino3

Докато раздаваха документите, Шъ Цян приближи глава до Уан Мяо.

– Професор Уан, ти май изследваше някакви... нови материали?

– Наноматериали – отвърна той кратко.

– Чувал съм, че тия джунджурии били адски здрави. Да не ги докопат престъпници?

От полушеговитата му физиономия Уан Мяо не можеше да различи дали говори сериозно.

– В смисъл?

– Хе! Чувал съм, че на една такава играчка с дебелина колкото косъм може да се провеси цял камион. Ако някой бандит си свие малко и си направи нож, ще може да разреже цяла кола.

– Ами! Няма какво да си прави нож. Прокарваш над една улица нишка с дебелина една стотна от косъма и тя ще разрязва всички коли както нож – масло. Че то какво не може да се използва от престъпници? И нож за люспи може!

Шъ Цян извади половината документи от плика, но веднага ги напъха обратно. Явно не го интересуваха.

– Прав си. Даже рибите са способни да вършат престъпления. Имах един случай на убийство... Някаква женка отрязала оная работа на мъжа си. Знаеш ли с какво? Със замразена тилапия от камерата. Шиповете по гърба ѝ стават остри като нож...

– Не ме интересува. Какво сега, затова ли ме извикахте?

– Риба? Наноматериали? Не, не, няма нищо общо с това.

Шъ Цян доближи устата си до ухото на Уан Мяо.

– Няма да ги слушаш тия. Те не ни бръснат за слива. Искат само да измъкнат информация от нас, а нищо не ни казват. Виж ме мен, тук съм вече втори месец, а знам колкото и ти знаеш.

– Другари, да започваме заседанието! – обади се генерал-майор Чан Уей-съ. – Нашата военна зона стана централна за целия свят. Първо ще представя текущата ситуация на всички присъстващи другари.

Понятието "военна зона" обърка Уан Мяо. Направи му впечатление, че началникът явно нямаше намерение да обясни за какво става дума, което всъщност потвърди думите на Шъ Цян. В краткото си встъпление генерал-майор Чан на два пъти каза "другари". Уан Мяо погледна към двамата военни от НАТО и двамата ръководители от ЦРУ. Генерал-майорът май беше пропуснал да каже "господа".

– И те са другари – прошепна Шъ Цян на Уан Мяо, докато сочеше четиримата чужденци с цигарата си. – Поне така им казват всички тук.

Уан Мяо се объркваше все повече. Същевременно не пропусна да отбележи колко зорък е Шъ Цян. – Да Шъ, изгаси цигарата! – каза Чан Уей-съ и наведе глава към документите. – Не се вижда от тази пушилка.

Шъ Цян се огледа, но никъде не видя пепелник, затова пусна цигарата в чаената чаша. И веднага се възползва от възможността да вдигне ръка, за да се изкаже. Още преди Чан Уей-съ да му разреши, той заговори с гръмкия си глас:

– Началник, имам едно искане, което съм повдигал и преди – информационно равенство!

Генерал-майор Чан Уей-съ вдигна глава.

– Не съществува военна операция, в която да се позволява равен достъп до информация. Моля и тук присъстващите учени за разбиране по този въпрос. Невъзможно е да ви предоставим повече от това, което вече знаете.

– Ама ние сме различни – контрира Шъ Цян. – Полицията е част от Военния център от самото му основаване, а даже не сме наясно с какво точно се занимава структурата. Освен това вие в момента ни изтласквате – стъпка по стъпка се запознавате с полицейската работа и един по един ни биете шута.

Другите полицейски офицери в залата му зашъткаха да мълчи. Уан Мяо се учуди, че Шъ Цян си позволява да говори така на висшестоящ. Ответът беше още по-остър:

Да Шъ, така като гледам, още не си се отучил от старите пороци. Ти имаш ли право да говориш от името на полицията? Заради безразсъдствата ти от няколко месеца си временно отстранен, а предстои и да те изключат за постоянно. Привикал съм те тук заради ценния ти опит в градската полиция. Трябва да цениш тази възможност.

– И какво? – отговори той с грубия си глас. – Значи заслугата ми е тъкмо в прегрешенията ми? Нали разправяте, че всичките ми досегашни действия са все порочни?

– Но опитът ти е полезен – кимна му Чан Уей-съ. – За момента само това е важното, за друго не можем да мислим. Намираме се във война.

– С нищо не можем да се съобразяваме – обади се единият от ЦРУ на перфектен китайски. – Стандартното мислене вече не ни върши работа.

Британският полковник явно също разбираше китайски, защото кимна с глава и каза:

To be or not to be...

– Какво разправя този? – Шъ Цян попита Уан Мяо.

– Нищо – отговори той механично.

Тези хора като че ли бълнуваха. Война? Каква война? Уан Мяо извърна глава към френските прозорци, през които в далечината отвъд комплекса се виждаше градът – под пролетното слънце автомобили кръстосваха улиците, хора разхождаха кучетата си по полянките, деца си играеха...

Кой свят беше по-истински – този вътре в залата или този извън нея?

 

 

 

cover-trite-telaТрите тела (превод Стефан Русинов, 432 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

Вторник, 25 Февруари 2020г. 17:17ч.

Но и аз | Делфин дьо Виган

Публикувана в Литература

"... мълчанието ни е като завръщане към произхода на нещата, към истината за нещата." – тези мисли на Лу Бертиняк, 13-годишната акселерат-героиня от романа Но и аз на Делфин дьо Виган, ни завръщат не само към момента когато пред дьо Виган се отварят вратите и за литературните награди, и за киното... Да, екранизирането (през 2010-а от Забу Бретман) на историята за Лу, Но и Люка превръща дьо Виган в професионален писател, за когото последват хитови романи като Силна е нощта, По действителен случай (чиято филмова адаптация от Роман Полански откри фестивала CineLibri 2017) и дори режисьорски дебют (À coup sûr през 2014-а)... По-важното, обаче, е че колекциониращата думи (и съдби) Лу, случайното (или нужното) ù приятелство с бездомната Но и общата им симпатия към фриволния съученик на Лу, Люка, ни завръщат към вечния въпрос за... Семейството – как да намериш своето Семейство, когато си част от разбито семейство?!..

 

 

Отброявам една, две, три, четири капки, жълтавото облаче се разтваря във водата, както боята от четката се стича на дъното на чашата, цветът постепенно се разнася, обагря течността, после изчезва. Отдавна страдам от безсъние, дума, която започва като бездушие, безсмислие, безочие, накратко, дума, която ви казва, че нещо липсва, гълтам билкови капсули след вечеря, а когато не помагат, татко ми дава ривотрил, лекарство, което ви запраща в черна дупка, където вече не мислите за нищо. Не бива да го вземам често, заради привикването, но тази вечер сънят бяга от мен, от часове опитвам, броя всичко, което става за броене, зъбите на овцата, звездите на небето, пясъка в морето, свила съм се на купчина под завивката, усещам как сърцето ми тупа във врата ми, главата ми е препълнена с думи, които се смесват, блъскат се една в друга като в гигантска верижна катастрофа, фрази са се хванали гуша за гуша, всяка иска да играе главната роля, овците блеят всички едновременно, това е саундтракът на безсънието ми, госпожице Бертиняк, трябва да предвидите една част за социалната спешна помощ, Златно зрънце, знаеш ли, че приличаш на феята Камбанка, я виж в колко часа се прибираш, не, не искам да записваш, една наливна, ако обичате, госпожици, уредете сметката, не, утре не мога, вдругиден, ако искаш, чадърите не ми вършат работа, винаги ги губя, ама оставете хората да слязат, преди да се качите.

nomoi2

В крайна сметка не разбрах кое я накара да се съгласи. Отидох пак след няколко дни, тя стоеше пред гарата, срещу полицейския участък има истински лагер за бездомници с палатки, кашони, матраци и изобщо, тя стоеше и разговаряше с тях. Приближих се, тя първо ми ги представи, с тържествено изражение, изпъната като на парад, Роже, Момо и Мишел, после, с протегната към мен ръка, Лу Бертиняк, тя идва да ме интервюира. Момо се засмя, нямаше много зъби, Роже ми протегна ръка, Мишел се намръщи. Роже и Момо искаха и тях да интервюирам, идеята ги забавляваше, Роже тикна юмрука си под брадичката на Момо, все едно беше микрофон, е, Момо, от колко време не си се къпал, беше ми неудобно, но гледах да не го показвам, обясних, че е за училище (да не си въобразят, че ще ги покажат във вечерните новини) и че става дума само за жени. Роже каза, че всичко това е по вина на скапаняците от правителството и че политиците до един са лайнари, кимах утвърдително, защото, тъй или инак, беше по-добре да се съгласявам, той извади от една найлонова торба добре отлежало парче суха наденица, от което отряза няколко кръгчета и ги раздаде на всички без Момо (сигурно понеже той нямаше да може да яде с толкова малко зъби). Не посмях да откажа, макар да трябва да призная, че идеята не обещаваше нищо добро, прекалено ме беше страх да не го обидя, глътнах парчето цяло, без да го дъвча, имаше вкус на плесен, мисля, че никога не съм поглъщала нещо по-гадно, а се храня в училищния стол.

С Но тръгнахме към кафенето, казах ѝ, че приятелите ѝ са симпатични, тя спря и ми отвърна: на улицата нямаме приятели. Вечерта, когато се прибрах, записах думите ѝ в тетрадката си.

Уговаряме се да се видим от днес за утре, понякога тя идва, понякога не идва. През целия ден мисля за нея, чакам с нетърпение да свършат часовете, щом удари звънецът, хуквам към метрото, все с този страх, че няма да я видя вече, с този страх, че ѝ се е случило нещо.

nomoi4

Съвсем наскоро е навършила осемнайсет години, в края на август е напуснала спешния център за временно настаняване, където са я приемали за по няколко месеца, докато е била малолетна, живее на улицата, но не обича да ѝ го казват, има думи, които отказва да чува, внимавам какво говоря, защото когато се разсърди, млъква, прехапва си устната и гледа в земята. Не обича възрастните, няма им доверие. Пие бира, гризе си ноктите, влачи след себе си куфар на колела, в който се съдържа целият ѝ живот, пуши цигарите, които ѝ дават, сама си ги свива, когато има пари да си купи тютюн, затваря очи, за да се изолира от света. Спи тук или там, у приятелка, с която се е запознала в пансиона и която работи на щанда за колбаси в "Ошан" на Порт дьо Баньоле, у контрольор в метрото, който я приютява от време на време, преспива у когото се случи, познава едно момче, което се е сдобило с палатка на Лекари на света и спи навън, приемал я е един-два пъти, без нищо да иска в замяна, каза ми, ако минеш по улица "Шарантон", срещу номер двайсет и девет ще видиш палатката му, там си е неговото място. Когато няма къде да спи, се обажда в Социалната спешна помощ, за да ѝ кажат къде има център за временно настаняване, но преди зимата е трудно, защото много от тях са затворени.

В "Реле д'Оверн" си имаме маса, малко встрани, имаме си навици и мълчания. Тя пие една-две бири, аз си поръчвам кола, наизуст ги знам пожълтелите стени, олющената им боя, стъклените аплици, старомодните репродукции, отегчения вид на сервитьора, познавам Но, начина, по който седи, в неравновесие, колебанията и стесненията ѝ, енергията, която изразходва, за да изглежда нормална.

nomoi6

Седим една срещу друга, виждам умората по лицето ѝ, то е нещо като сив воал, който я покрива, обгръща и може би закриля. Накрая прие да си водя бележки. В началото не смеех да ѝ задавам въпроси, но сега нямам спиране, питам кога, защо, как, тя невинаги поддава, но понякога се получава, започва наистина да разказва със сведени очи, с ръце под масата, понякога се усмихва.

Разказва за страха, студа, скитането. За насилието. За возенето с метро по една и съща линия, напред-назад, за да минава времето, за часовете, прекарани в кафенетата пред празна чаша, и за сервитьора, който се появява четири пъти, за да попита дали госпожицата иска още нещо, за обществените перални, където е топло и спокойно, за библиотеките, особено тази на "Монпарнас", за дневните центрове, гарите, парковете. Разказва живота си, своя живот, прекараните в чакане часове и нощния страх.

Не знам къде ще спи вечер, когато се разделяме, попитам ли я, обикновено отказва да ми отговори, понякога рязко става, защото е часът, в който затварят вратите, и трябва да търчи до другия край на Париж, за да заеме мястото си на опашката, да получи номер на редица или на стая, да вземе душ в усмърдяна от другите баня и да си намери леглото в спалня със завивки, по които пъплят бълхи и въшки. Понякога не знае къде ще спи, защото не е могла да се свърже със Социалната, чийто номер е почти непрекъснато зает, или защото нямат повече места. Оставям я да си тръгне, потътрила куфара след себе си, във влагата на последните есенни вечери.

nomoi3

Понякога аз първа си тръгвам, тя седи пред празната си халба, аз ставам, сядам, чудя се какво да кажа, за да я разведря, не намирам думи, все не успявам да тръгна, тя свежда очи и мълчи.

И мълчанието ни е натоварено с цялото безсилие на света, мълчанието ни е като завръщане към произхода на нещата, към истината за нещата.

 

 

 

cover-no-i-azНо и аз (превод Росица Ташева, 248 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

онлайн