Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (142)

Неделя, 12 Май 2019г. 12:12ч.

Двоен прозорец | Халдоура Тородсен

Публикувана в Литература

"Често ù се струва, че не мисли самостоятелно, а е само свидетел на собствените си мисли." – да, усещането е близо до това да наблюдаваш Света (и Светът да наблюдава Теб) през двоен прозорец... Познато чувство за главната героиня в романа Двоен прозорец (удостоен с Европейска награда за литература 2017) на исландската писателка Халдоура Тородсен – нейната героиня е исландска вдовица, "подредила старостта си преди да навърши седемдесет", така че изнизващия се през двойния ù прозорец Свят да не я изненада вече с нищо ново и неочаквано, но... както самата тя споделя: "Нищо в живота не е като единствено дете, нищо няма един-единствен смисъл" – повече за скритите мисли и смисли ще разкаже на 14 май в Casa Libri самата Халдоура Тородсен, а дотогава...

 

 

Прокашля се и припява на песента

по радиото, за да изпробва гласа си

 

Ръцете ù трепкат ли, трепкат. Ръцете ù не бива да спират. Природата начаса изтръгва с корените онова, което не работи. Куките за плетене потракват в тихото жилище. Подобно на китайска еолова арфа. Ръкавици с пръсти, украсени със западнофиордски рози, панталони с две връзки, шалове. Когато тишината те докара до лудост, най-добре е да се потопиш в музика. Но сега тя изключва апарата, струва ù се, че е измамена. Единственото, за което се моли, е малко почтеност и честност, с които е добре да се плете. Благословени да са ушите.

Подреди старостта си преди да навърши седемдесет. Продаде голямото жилище и си купи това малкото. Остави една кола товар, когато се премести. Това бяха вещи, полепнали по нея през дългия ù живот подобно на морски жълъди. Тук в жилището всичко ù е мило. Книги, картини, мебели, купувани в далечното минало с Гвюдион, датска мода, която изглеждаше тогава революционна. Тенденция в интериорния дизайн, разтърсила стария свят. Застрашила християнските ценности и обществения строй. А сега само дебнеха оставеното след смъртта имущество на бабички като нея. Трябва да се организира старостта, докато човек е все още с всичкия си.

 

Пили си ноктите, първо на лявата,

после на дясната ръка


Съвсем не ù е все едно как се обръщат нещата и е силно загрижена младите да преминат невредими през всичко това и да си намерят някого, за да му се радват и да се чувстват добре. Мисли, че е успяла вече да отдели плявата от зърното и е готова да помогне, но кой иска да придобива отдавна остаряло знание от една стара жена? Когато е постигната перфектната перспектива, панорамната платформа се премества на друго място. Извън хватката на настоящето времето иска едно и също, то да бъде винаги ново.

Днес е неделя, свещената обедна супа със синовете и техните спътници. На най-малките деца е разказвала приказки, сега те вече са ги надраснали. Така се опознаваше с малчуганите. Те слушаха като омагьосани за Кидхус, Хлинур царския син и Червената шапчица. Поглъщаха приказките с отворени усти, съсредоточени. Тя самата помнеше това опиянение на детството. Децата влизат в приказките, без да се страхуват от въображението си. Знаят по инстинкт, че се нуждаят от тях, че те ги напътстват във вътрешния им живот. И още щом я видеха, започваха да настояват да им ги разказва. Но идваше и денят, когато те, макар и на различна възраст, започваха презрително да отхвърлят приказките ѝ, изгубваха интерес към тях.

heartan

Младежите в семейството понякога я търсеха за неща, които не можеха да обсъждат с родителите си. Хората от средното поколение вече са оформили и затвърдили своите виждания за живота. И разглеждат всеки появил се проблем на светлината на собствената си свещ. Това се променя през по-късния спокоен период на възприятията. Преминаваш през чувствителните младежки години с широко отворени приемни устройства, за да попиеш в себе си новата и променена култура, която трябва да намери израз в живота ти. Така придобиваш спокойствието, необходимо ти за работата, чрез която да се оформиш и утвърдиш. Само няколко десетилетия са ти отредени за работа. Хората от средното поколение са заседнали в своето време и не виждат собствената си сянка, собственото си творение, за това са нужни нови младежи. Старостта не е толкова вързана за интересите и изгодата. Младежите и старците биха могли да говорят едни с други, но настоящето не предлага голямо общуване между поколенията.

Често ù се струва, че не мисли самостоятелно, а е само свидетел на собствените си мисли. Мисловен свидетел. Новите мисли прилежно подрежда при онези предишните, съобразно вградената в ума ѝ система за разпределение. Не е нужно да ги поставя на местата им, те сами намират пътя дотам, също както рачетата намират пътя до морето, след като са били изхвърлени на брега. Понякога обаче става късо съединение. Когато новата мисъл е свързана с някаква стара бъркотия със свое значение и история. Тогава историята променя значението си и се осъзнава като пренаписана. Тя все още има какво да научи. Изписва в ума си купища тетрадки, когато свърши с плетенето, и надрасканото оставя следи в жилището, като онези, оставени от Гретел, за да намери пътя към къщи.

Нищо в живота не е като единствено дете, нищо няма един-единствен смисъл. Тя чете отново текстовете, които е чела преди много години. Приема семенцата, попадали някога на камениста и неплодородна земя. Сега почвата е съвсем нова. Онова, което преди е било неясно или потулено в тъма, изведнъж е станало очевидно и просто. Въпреки че говори няколко езика, тя се чувства в свои води само в майчиния си. В останалите езици е чужденец. Като индианец в каубойски филм. Независимо дали ù харесва, или не, тя живее в този древен исландски език. В живота ѝ революцията за запазване на езика вероятно е била много по-съдбоносна, отколкото демократичната или техническата революция.

 

В този северен мраз е по-добре да чуваш лошо


Замесва ръжено брашно с вода и прави меко тесто, което напомня на глина или пръст. Макар страстите да са намалели, тя има своите мигове на удоволствие, палачинка с масло и кашкавал, неизменно всяка сутрин. Не възнамерява да разточва, просто няма вече рамене за това. Оформя корите с ръце, така ще станат по-дебели. Излиза на балкона и оставя огъня в газовия грил да раздуе тестото и да го изпече. О, палачинки!

В кафетерията отново всичко се повтаря. Пак тази аналогия. Струва ù се, че отново разпознава седящите там момчета. Същите човешки типове, които играеха такава роля в младостта ѝ. Ето ги, отново оживели! Добре поне че маниерите и гласовете им не са същите. Яки момчета и няколко пищящи момичета край тях, момчетата повече влюбени един в друг, отколкото в девойките. Тя е добила дарба за предсказване: от този ще излезе нещо, този ще се провали. За момичетата е по-трудно да гадае, те са съвсем нови в играта. Овладява се, да не започне сега да ги предупреждава за някои добре известни опасности, от това полза няма. Те трябва сами да паднат в блатото, да ожулят собствената си кожа. Слава богу, те си мислят, че историята на човечеството започва с тях, че това, което се е случвало досега, е било просто някаква грешка. Това е добре, иначе ще изгубят кураж и хъс. Те имат работа за вършене. Дали биха усетили, че истината все повече се отклонява от това, в което вярват?

 

Смях се носи от долния етаж

 

Донесоха ù купчина писма, беше ги писала на Симон. Чете написаното на вътрешната страна на пликовете. Играеха си да пишат там неща, които не бяха предназначени за никоя пощенска служба:

" – тук – под слънцето – на третата планета – на каменния остров – веднага ще ме намериш – ще съм в червената рокля". Говореха си подобни глупости шейсет години. Сега роднините ѝ искат да се запише за екскурзия из южните страни с други възрастни граждани. Често се бяха опитвали да я изпратят на такава екскурзия. Мислят си, че ще ù е добре, ако избяга от живота си. Би било интересно и поучително да опознае нещо повече от пасбищата на родната страна. Направи го. Но никога не видя слон, нито пък кенгуру. Никога не отиде в Африка, освен в мислите си, няма и да се изкъпе в Ганг. Много са удоволствията, включително и тези на една ръка разстояние, които бе пропуснала. Те никога няма да станат нейни, а по всяка вероятност не и на онези, които се щурат по света, преследвайки ги. Губивреме. Каква тъжна дума, да погубиш времето!

Равносметките на миналото, проблемите на бъдещето – това вече не я засяга. Важни са откритията на мига, гръмотевичните облаци, вулкани, бури, лавини. Иначе е все едно, че нищо не се е случило.

Иска да докаже, че някога е живяла. И се засилва за поредния опит, това ù е в кръвта. Плува в морето от мисли, екосистемата на мислещия човек. Оставя след себе си фини малки водовъртежчета, почти невидими. Хората все по-рядко надигат глави над водата. А на нея ù се е случвало. Мисленето не трябва да върви по течението. Морето на мисленето се подчинява на свои собствени закони. Мисленето раздвижва онова, към което се е насочила. И тези малки и фини водовъртежи ще останат след нея.

doublewin1


***

 

Няма продължително застудяване с листопада, единствено косо падащ дъжд, безкраен дъжд. Струва ти се, че никога няма да спре да вали.

По новините в десет съобщават, че исландската банкова система се е сгромолясала. Страната е на ръба на фалита.

Малцина са навън, а тези, които са принудени да излязат по някаква работа, крият глави в раменете си и гледат надолу към краката си. Децата отсреща стоят пред вратата на детската градина, обърнали са се с гръб към вятъра, искат да влязат вътре. Госпожите още малко ще ги поизмъчват, първо ще си изпият кафето.

Всемирният кораб се клати, претоварен от въздух, от грешни идеи. Говорят, че не е имало нищо зад тези техни числа, само въздух. Как може въздухът да бъде толкова тежък? Отчаяна е от своите сънародници, от онези, които са вземали участие в това, в страната и по света, разрушавали са предприятията, отнемали са препитанието на хората. Смукали са и са смукали с любезното разрешение на исландските власти.

С посърването на света около нея сънищата ѝ стават все по-ясни. Невинаги знае кое е сънувала и кое ù се е случило наистина. Понякога сякаш току-що е подала носа си на повърхността, излизайки от извора на сънищата, отдъхва си на брега и се озърта за ориентири. Стряска се, когато усеща, че сънищата се смесват прекалено много с ежедневието. Започва да се страхува за себе си. Ясното съзнание е последното ѝ спасително въже. Бои се от объркания ум. Проблемите на нацията я връщат към реалността и тя отваря широко очи.

Акциите падат в есента като листата от дърветата. Илюзиите рухват за един ден, сблъскват се с действителността с гръм и трясък. Грешните идеи се разлитат по безлюдните улици, макар и не така поетично, както есенните листа, и дума не може да става за лирика.

 

Крушката във вестибюла е гръмнала

 

Ред преди всичко. Заела се е с годишника. Записва дните за баня, часовете за хранене, датите за срещи, различните събития, починалите познати. Занимава се с тази книга през целия ден. Годишникът е своеобразен компас и допълнителна памет. Случилото се през деня изисква все повече място. Тя разчиства поетапно, по една стая всеки път. Готви рядко. Все още приготвя палачинки. Облича се бавно, дреха по дреха, не слуша снахите, които искат да я натъпчат в удобен домашен анцуг, който е толкова лесно просто да метнеш в пералнята (както те казват).

Не, тя има стил, трябва да го поддържа, иначе никой няма да я забележи.

Дали да се обади на Балдур? Вдига слушалката, набира номера, колебае се и затваря. Има намерение да го помоли да изхвърли боклуците от килера, да се оправи с натрупаните там картини. Да ги махне или да ги продаде. Беше ли се обаждала? Не, не беше. Обажда се.

– Мамо! – казва Балдур мило, но малко уморено. – Обаждаш се за втори път.

– Тъй ли, аз съм малко... Седя тук... прочетох нещо интересно за мравките работнички.

– Какво?

– Да, винаги съм си мислила, че те са просто програмирани, но, знаеш ли, ако царицата не се грижи достатъчно за техния геном, понеже те трябва да са в родствена връзка с нейното поколение до трето коляно, те вдигат въстание.

– Казваш нещо ново.

– Да, ако не участват в това общество, правят революция.

– Да, това ли искаше да ми кажеш, мамо? На работа съм, нали не си забравила, ще дойда през уикенда да видя това с килера.

– Да, да, аз всъщност го знаех това, хм... даже има примери за индивиди, отделни мравки работнички, които въстават, но, естествено, най-често ги убиват.

– Много интересно, хайде, доскоро!

– Да, довиждане!

"Повредена грамофонна плоча – мърмори на себе си, докато затваря телефона, – то и грамофонните плочи са измрели. Динозавър, динозавър в космическа ракета".

Дълго време ù трябва да се ориентира, след като се събуди. Струва ù се, че някой я е затиснал. После усещането отминава. Това е Етли, бабката, която ходи върху нея нагоре-надолу рано сутрин. Тя раздвижва схванатите си крайници. Става внимателно, за да преодолее замайването. Сутрешните болки я държат до обяд. Прочита за смъртта на Кристин във вестника. Очевидно ù е писано да погребе целия семеен клуб.

Душата ù се стопля, като срещне по погребенията свой връстник, който все още не е сенилен. Невидими връзки свързват хората, били по едно и също време на земята. Колкото и различни да са. Преди години вероятно би минала покрай тях, без изобщо да им обърне внимание. Сега изпитва съчувствие към всички тези нещастници, те всички са свързани от едно и също призрачно време. Общо споделена слепота, предшествана от общо споделеното им виждане.

Въпреки различните обстоятелства тези хора са си получили варената риба за обяд преди новините и прогнозата за времето. Облекли са си леденостудените силонови ризи, сложили са си коланите за корем и им се струва, че всичко е трябвало да бъде именно по този начин. Мозъчните им станции преди време са били настроени на вълната на студената война. Те помнят борбата на работническата класа във вихъра на инфлацията, помнят, когато всички започнаха да строят, помнят радостта от домакинските уреди и пластмасата формика. Сега тяхното време е отминало, но продължава да работи в своите творения...

 

 

 

cover-dvoen-prozoretsДвоен прозорец (превод Айгир Сверисон, 88 стр, цена 10 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded


Срещата с Халдоура Тородсен през Двоен прозорец е на 14 май в Casa Libri | ул. Цар Асен 64 | 19:00

Сряда, 08 Май 2019г. 15:15ч.

Убийството на Командора | Харуки Мураками

Публикувана в Литература

"Може и да не се случи Наистина, но определено не беше Сън..." казва героят на Харуки Мураками в най-новия му роман Убийството на Командора (откъс от глава 5 ви очаква по-долу)... И наистина, животът на млад художник-портретист (заживял в усамотената къща на майстора на японска живопис Томохико Амада, за да преодолее раздялата със съпругата си) започва да се движи по тънката, измамна граница между Реално и Мистично... Там, където енигматичното Въплъщение на една Идея ще го срещне с малко бухалче, с мистериозния съсед-богаташ (ала Великият Гетсби) Меншики, със симпатично-проницателната 13-годишна Марие, с митичен олтар под земята... там, където мистичната, скрита от хорски погледи, картина Убийството на Командора на Томохико Амада ще играе двойни-метафора-игри с операта Дон Жуан на Моцарт и с анти-Наци съпротивата във Виена през 1938-а... И така, докато животът на нашия портретист не се превърне в живо олицетворение на Света на Харуки Мураками (отбелязал юбилейните 70 тази година), където "Да пишеш, значи да сънуваш наяве"...

 

 

Не диша вече... крайниците му са студени

 

Първата странност, която ми направи впечатление, след като се преместих в къщата, беше пълното отсъствие на картини. Не само нямаше окачени по стените, нямаше нито една картина, прибрана в килер или в барака. Никакви платна нито на Томохико Амада, нито на други художници. Всички стени бяха голи, не се виждаха дори следи от пирони, на които са окачвали картини. Художниците почти винаги държат поне няколко картини – собствени или на други творци. Преди да осъзнаят какво ги е връхлетяло, те вече са се оградили с всякакви платна, както когато непрекъснато изгребваш снега, но той не спира да се трупа.

Веднъж, когато са обадих на Масахико за нещо друго, повдигнах и този въпрос. Как така в къщата няма нито една картина? Някой ги е отнесъл или никога не е имало картини?

– Баща ми не обичаше да държи свои работи – отговори Масахико. – Щом завършеше някое платно, викаше търговците и им го поверяваше. Ако не останеше доволен, изгаряше го в пещта за смет в двора. Нищо чудно, че в къщата няма нито една негова творба.

– И не е притежавал картини на други художници, така ли?

– Имаше няколко. Един стар Матис или Брак, такива неща. Всички бяха малки платна, които си беше купил в Европа преди войната. Вземал ги беше от свои познати и навремето не били много скъпи. Разбира се, сега струват солидна сума. Когато баща ми постъпи в дома за стари хора, аз занесох всички картини на един познат търговец и го оставих да се разпорежда с тях. Не мога да ги зарежа в празната къща, нали? Сигурно са в някой специален климатизиран склад. С изключение на тези няколко платна, не съм виждал други в къщата. Честно казано, баща ми не харесваше много другите художници. Пък и те не харесваха него. Беше единак или казано не толкова любезно – саможивец.

– Баща ти е бил във Виена от 1936 до 1939 година, нали?

– Да, бил е там около две години. Не знам защо е избрал Виена, след като харесваше предимно френски художници.

– А когато се върнал в Япония, неочаквано се заел с традиционна японска живопис – казах. – Според теб защо е взел толкова важно решение? Случило ли се е нещо необичайно, докато е живял в чужбина?

– Хммм, това остава загадка. Баща ми не говореше много за времето, прекарано във Виена. Понякога отваряше дума за неща, от които никой не се интересуваше – за Виенската зоологическа градина, за храна или за операта. Обаче за себе си не говореше много. И аз не се осмелявах да го попитам. Живеехме предимно разделени и рядко се виждахме. Чувствах го по-скоро като чичо, който ни посещава от време на време, отколкото като баща. В прогимназията ми стана още по-досаден и избягвах да общувам с него. Дори когато започнах да следвам живопис, не се консултирах с баща си. Не че отношенията ни бяха сложни, но не бяхме и съвсем обикновено семейство. Доби ли представа?

– Да.

– Както и да е, спомените на баща ми за миналото вече са заличени или са потънали дълбоко в калта. Каквото и да го попиташ, няма да ти отговори. И мен не познава. Вероятно не знае дори кой е. Понякога си мисля, че трябваше да го разпитам за много неща, преди да стане такъв. Е, вече е прекалено късно.

Масахико помълча, потънал в размисли.

– Защо се интересуваш? – попита накрая. – Нещо е разпалило любопитството ти ли?

– Не точно – отговорих. – Просто сега живея в къщата му и усещам сянката на баща ти да витае там. Освен това го проучих малко в библиотеката.

– Сянката на баща ми ли?

– Като спомен от съществуването му.

– Не ти ли се струва малко злокобно?

Поклатих глава в другия край на телефонната линия.

– Не, ни най-малко. Като че ли присъствието на Томохико Амада продължава да витае над всичко. Усеща се във въздуха.

kino3

Масахико отново потъна в размисли.

– Баща ми дълго живя и рисува в онази къща, може би затова се усеща присъствието му. Кой знае? Честно казано, по тази причина не искам да припарвам там.

Изслушах го, но си замълчах.

– Както вече ти казах, Томохико Амада в основни линии за мен беше просто начумерено старче. Винаги затворен в ателието си, рисуваше с кисела физиономия. Не говореше много, така че нямах представа какво му минава през главата. Когато бяхме под един покрив, майка ми все казваше: "Не притеснявай баща си, той работи". Не можеше да тичам, да викам, нищо. За света той беше велик художник, но за едно малко дете беше чисто и просто досадник. Освен това, когато самият аз започнах да рисувам, се оказа бреме да имаш баща като него. Всеки път, когато се представях на някого, ме питаха дали съм роднина на Томохико Амада. Дори мислех да си променя името. Вече съзнавам, че не е бил чак толкова лош човек. Вероятно ми е демонстрирал обичта си по свой начин, но не беше човек, който ще изпитва безусловна любов към едно дете. Какво да се прави, за него рисуването открай време е било най-важното нещо на света. Такива са художниците.

– Може би – отговорих.

– От мен никога няма да стане художник – въздъхна Масахико. – Това вероятно е единственото, което съм научил от баща си.

– Не спомена ли, че като млад бил доста буен и правел каквото му скимне?

– Когато поотраснах, вече не беше такъв, но на млади години явно доста си е полудувал. Бил е висок и красив млад мъж от заможно семейство, талантлив художник. Как да не привлича жените? Пък и той несъмнено е харесвал жените. Носи се слух, че имал няколко връзки и се наложило семейството му да плати, за да се оправят нещата. Роднините ми твърдяха обаче, че от чужбина се върнал друг човек.

– Как така друг човек?

– Когато се прибрал в Япония, вече не лудувал, непрекъснато стоял у дома и рисувал. И не общувал с почти никого. В Токио дълго време останал ерген, но след като започнал да печели прилично от рисуване, внезапно и неочаквано за всички, сякаш тъкмо му е хрумнало, се оженил за далечна своя роднина у дома. В очите на хората все едно теглел чертата под житейската си сметка или нещо подобно. За него било късен брак. И после съм се родил аз. Нямам представа дали се е занасял с други жени по време на брака си. Просто буйните публични забавления секнали.

– Сериозна промяна.

– Обаче родителите му много ѝ се радвали. Край със заплетените любовни истории, които трябвало да оправят. Никой от роднините не може да ми каже обаче какво се случило с него във Виена, нито защо се отказал от западния стил на рисуване и предпочел традиционната японска живопис. Относно това баща ми беше затворен като мида. Сега дори да отвориш мидата, вътре няма да има нищо.

 

Благодарих на Масахико и затворих. По една случайност намерих картината на Томохико Амада със странното име "Убийството на Командора". Понякога посред нощ дочувах тихо шумолене от мансардата над спалнята. Отначало реших, че е мишка или катеричка, промъкнала се някак горе. Шумът обаче определено не беше от топуркащи крачета на гризачи.

Нито от плъзгането на змия. По-скоро приличаше на мачкането на пергаментова хартия. Не беше толкова силен, че да ми пречи да спя, но наистина се тревожех, че в къщата може да се е промъкнала животинка. Опасявах се да не повреди нещо.

Поразтърсих се и в дъното на дрешника в спалнята за гости намерих отвор към мансардата. Домъкнах алуминиевата стълба от бараката и с фенерче в ръка отворих капака. Плахо пъхнах глава и се озърнах.

Мансардата се оказа по-голяма от очакваното и тъмна. Слаба слънчева светлина се процеждаше от малки вентилационни отвори от двете страни. Осветих ги с фенерчето, но не видях нищо. Поне нищо, което да се движи. Събрах смелост и се качих в мансардата.

Миришеше на прах, но недостатъчно, за да ме притесни. Явно беше проветриво и на пода нямаше много прахоляк. Видях няколко ниски дебели греди и трябваше да внимавам да ги заобикалям. Промъкнах се напред и проверих и двата вентилационни отвора. Бяха покрити с мрежа, за да не се промъкват животни, обаче мрежата на единия беше продупчена. Явно нещо се беше ударило в нея и я беше разкъсало. Или пък някое животно беше раздрало металната мрежа тъкмо за да се вмъкне вътре. Тъй ли иначе, отворът беше достатъчно голям да влезе дребна твар.

Забелязах натрапника, който чувах нощем, седеше притихнал върху една греда в тъмното – дребен сив бухал. Очите му бяха затворени, изглежда спеше. Изключих фенерчето и се отдръпнах, за да го наблюдавам безшумно, без да го уплаша. За пръв път виждах бухал толкова отблизо. Приличаше по-скоро на крилата котка. Красиво създание.

commen3

Бухалът най-вероятно си почиваше тук през деня, а нощем излизаше през вентилационния отвор да ловува в планината. Явно ме е събудил, докато е влизал или излизал. Няма нищо. Присъствието на бухал в мансардата означаваше също, че не бива да се притеснявам от мишки и змии. Може би просто трябваше да го оставя на мира. Почувствах бухала близък. Двамата заедно просто живеехме под наем в тази къща. С радост щях да го оставя да се шири в мансардата. Приятно ми беше да го наблюдавам известно време, после се върнах на пръсти, откъдето бях дошъл. И тогава открих голям пакет близо до входа.

Само един поглед беше достатъчен да установя, че е картина. Близо метър на височина и метър и половина на ширина, стегнато увита в кафява японска опаковъчна хартия и овързана с връв, намотана няколко пъти.

 

В мансардата нямаше нищо друго. Бледата светлина, която се процеждаше през вентилационните отвори, сивкавото бухалче върху гредата и опакованата картина, подпряна на стената. Съчетанието беше вълшебно и ме омагьоса.

Колебливо вдигнах пакета. Не беше тежък – колкото тежи картина в семпла рамка. Опаковъчната хартия беше прашна. Вероятно беше скътана тук, далеч от погледите на хората, доста отдавна. Към връвта стабилно с тел беше закрепена табелка. С черна писалка беше написано "Убийството на Командора". Със старателен почерк. Сигурно това беше името на картината.

 

 

 

cover-killingcommendatoreУбийството на Командора (превод Надежда Розова, 768 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Четвъртък, 18 Април 2019г. 14:14ч.

Ещорил | Деян Тиаго-Станкович

Публикувана в Литература

Къде се пресичат пътищата на кралската династия Хабсбург с милиардерите Ротшилд, с руският гросмайстор Александър Алехин, шпионинът Душан Попов и писателите Антоан дьо Сент-Екзюпери, Морис Метерлинк, Ян Флеминг... Отговорът води до Ещорилския бряг и хотел Паласио през горещото лято на 1940-а в романа Ещорил (откъс от него ви очаква по-долу) на Деян Тиаго-Станкович – да, там, под опеката на управителя на Паласио мистър Блек, съдбите на исторически персони и животът на измислени герои се преплитат, за да намерят оазис сред пустинята на Втората световна война, където един паралелен Свят може да говори (къде с ирония и изкусни метафори, къде със суров реализъм) за днешните бежански кризи, за изгнаниците и Оцеляването, и за съвременните вълни от страх, омраза и Утопии...

 

 

WILLKOMMEN, BIENVENUE, WELCOME

 

Когато се приближавате към Лисабон откъм океана, малко преди корабът да навлезе в реката, от лявата страна ще видите отзад синкава планина. Това е Синтра. Тя препречва пътя на дъждовните облаци и по този начин Ещорил предлага на своите посетители повече слънчеви часове годишно, отколкото който и да е друг курорт на Стария континент. Така поне пише в брошурата на туристическата организация "Слънчев бряг", както се нарича нашата малка Ривиера в официалните документи. В ежедневието обаче тя е известна като Ещорилския бряг, или Брега.

Меката вълнообразна стръмнина над залива гледа на юг към океана. По нея, закътани сред зеленина и високи зидове, са разпръснати вили и летни дворци на видни столични семейства. В подножието на стръмнината е винаги ветровито и вълните неспирно мият пясъка. По плажа са наредени редици чадъри, съблекални и платнени шезлонги. Малко над него наскоро откритата железница следва сърповидната линия на брега и успоредно с нея е магистралата; вдясно, на няма и половин час с кола оттук е Лисабон; вляво, толкова близко, че се вижда – Кашкайш.

 

Ако идвате с влак, трябва да слезете на гара Ещорил, да пресечете линията и магистралата до обширния парк с правоъгълна форма, уреден по френски образец. В най-високата част на парка, между палмите, кипарисите и разноцветните храсти се намира най-голямата забележителност на този прочут курорт – Грандказино "Ещорил". Току до хазартното заведение се издига триетажна бяла сграда с низ прозорци с великолепен изглед, някои от които гледат към парка, други към океана. Над тъмния мансарден покрив е поставен едър надпис: ХОТЕЛ ПАЛАСИО. В Ещорил има и други хотели, но ще се постараем да не говорим много за тях. Не защото са по-малки или по-евтини, а защото на всички им подхожда главна, не второстепенна роля. А в този филм централната роля вече е отредена на "Паласио".

esto1

В едно лятно утро на 1940 година телефонът в кабинета на Блек звънна.

– Господин управител, тук е Лино. Сеньор Кардозо е на рецепцията. Иска да ви види. Блек би предпочел да отговори, че е зает, но не се осмеляваше. Ако имаше човек, когото не смееше да отпрати, това беше Кардозо, старши инспектор, началник на филиала на Португалската полиция за надзор и държавна сигурност в Ещорил – политическата полиция, която се занимаваше с екстремисти от всякакъв вид, анархисти, комунисти, либерали. Тя следеше също така дейността на чуждите граждани на територията на страната. Макар и аполитичен, Блек беше интересен и като чужденец, и като управител на хотел, популярен сред чуждестранните гости. С каквото и конкретно да се занимаваше Кардозо, ако се съди по времето, което прекарваше напоследък в хотела, "Паласио" заемаше важно място в списъка на приоритетите му. Влезе нисичък човек с евтин костюм и замириса на одеколон. Оплешивяващ и прошарен, изглеждаше по-възрастен, отколкото беше в действителност. Всъщност старши инспектор Кардозо приличаше по-скоро на дребен чиновник, а не на полицай с широки пълномощия. Пое предложеното кафе и прекалено бързо мина на въпроса:

– Не бих ви занимавал с техническите подробности, но важно е да знаете, че не е изключено днес или утре да се обърнат към вас с необичайна молба...

Тук полицаят спря, очаквайки чужденецът да прояви любопитство. Тъй като това не се случи, продължи плешивото човече и извади от вътрешния си джоб тесте снимки. Подреди ги старателно на плота на масата и попита:

– Познавате ли някоя от тези особи?

Управителят хвърли бегъл поглед на снимките и поклати отрицателно глава. Инспекторът беше принуден да опита по друг начин: посочи една по една снимките с пръст:

Морис Метерлинк? Нищо ли не ви говори това име? Алма Малер? Не? Франц Верфел? Голо и Хайнрих Ман? Нищо ли? Нито едно от тях?

Блек поклати отрицателно глава:

– Действително съжалявам, че не съм в състояние да ви помогна. Всеки ден виждам твърде много нови лица, за да мога да ги запомня.

– Всички те са видни чуждестранни граждани. Или са на пансион при вас, или идват в ресторанта. Предимно писатели. Господин Метерлинк е белгийски Нобелов лауреат. А младият германец Голо Ман е син на някакъв наистина знаменит писател. Обича мъжете.

– И?

– Нищо. Казвам: ексцентричен свят. Точно затова ви предупреждавам да обърнете внимание.

– За нашата къща всеки гост е еднакво важен – обясни управителят.

– Тези господа конкретно са отбелязани като деликатни в политическо отношение случаи – каза инспекторът тихичко, сякаш се доверява. – Не е изключено сред тях да има и левичари.

– Смятате ли?

– Не смятам. Аз зная, както зная къде се крие опасност за нашето общество. Но това ми е работата. Вие трябва да продължите да вършите своята колкото се може по-добре. Да направите така, че гостите да си прекарат възможно най-приятно у нас и да си тръгнат като приятели на Португалия. А ние сме тук да контролираме и ако се наложи, да попречим на онзи, на когото му хрумне да злоупотреби с нашето гостоприемство. Нужно е само да ни уведомявате за всичко необичайно, което забележите. Нали така? Това всъщност не беше въпрос, нито пък усмивката на управителя можеше да се изтълкува като отговор. Срещата днес продължи много кратко, по-малко от четвърт час.

 

Същия този следобед в кабинета на управителя на хотела беше прехвърлено телефонно обаждане от дома на херцога и херцогинята на Уиндзор. Блек изслуша молбата, благодари за проявения интерес и каза, че за свое голямо съжаление, не би могъл да помогне. Господинът от свитата на херцога остана с впечатлението, че управителят не е разбрал с кого разговаря, и обясни, че се обажда от името на бившия крал на Англия Едуард VIII, който трябва да бъде настанен още днес. Тази информация не промени нищо. Блек заяви, че интересът на Техни Височества към неговия хотел е особено голяма чест, и повтори, че няма място за херцогската двойка. Ако имат търпение да изчакат ден-два, може би ще успее да им осигури адекватно настаняване, добави любезно. Предложението му беше също така учтиво отхвърлено.

esto8

Някъде около един на обяд управителят излезе на двора да посрещне очакваното семейство Гайтан. Знаеше, че под това име се крият Хабсбургите. С едно "Herzlich Willkommen" той се поклони на императрица Зита и ѝ целуна ръка. Беше се запознал с тях през 1922 година в Мадейра, където бяха избягали след разпадането на империята им. По онова време Блек ръководеше хотела, в който те бяха чести гости, но това бе отдавна и не очакваше да го познаят. За сетен път я видя на погребението на мъжа ѝ, последния австро-унгарски император, Карл; беше в напреднала бременност, с корем до зъбите, забулена с непрозрачен черен воал и заобиколена от малолетни разплакани деца. Не искаше да напомня на нещастната императрица трагичните времена, ръкува се с престолонаследника и останалите принцове и лично ги заведе до масата в ъгъла на ресторанта, която беше старателно подбрана за тях. Съзнаваше, че треперят от страх да не би мощната ръка на Хитлер да ги застигне чак тук и да изпълни смъртното наказание, на което бяха осъдени като противници на неговия режим.

Преди Техни Императорски Величества да приключат с ордьовъра, в хотела пристигнаха седем души, които имаха резервации на името на барон Фон Амшел. Под това име се криеше семейство Ротшилд. При този погром дори на тях, най-богатата банкова династия в съвременния свят, не им беше простено, че са евреи. Те също, естествено, се страхуваха и настояваха за пълна дискретност. Без много разговори бяха отведени до стаите, където, както казаха, ще останат възможно най-кратко, тъй като възнамеряваха да продължат пътуването си, щом това бъде възможно. Между другото, поне на пръв поглед, те повече му приличаха на императори, отколкото самите кайзерски особи.

Блек от опит знаеше, че милиардерите и монарсите не са най-капризните гости. Когато на едно място се стекат толкова хора, и то такива разглезени, задължително ще има най-различни чешити. Същите онези, които коленопреклонно молеха да им се предложи гостоприемство, често, след като бъдеха настанени, започваха с претенциите си. Искаха да им се осигури астролог за съпругата, учителка по пиано за детето и иконом, който да закачи по стените на апартамента колекцията от картини, взети при бягството, за да могат да се чувстват в хотела като у дома си. Например преди няколко дни икономът на един холандски търговец, отседнал тук със семейството си на път за Далечния изток, го помоли за адресите на местата, където неговият господар може да се забавлява. Домът да бъдел изискан и дискретен и да разполагал с млади негърки. Ето докъде стигаше понякога това.

 

Все едно, едва на здрачаване, когато навалицата горе-долу се поуспокои, Блек, както всеки ден привечер, се усамоти в кабинета си. Включи радиото. Червената чертичка сочеше Лондон.

Започваха вечерните новини.

Британските части се оттеглиха от континента. Генерал Дьо Гол създаде френски доброволчески легион в Англия...

Управителят нямаше сили да слуша новините. Завъртя копчето. По всяка радиостанция строги гласове съобщаваха какво се е случило по света този ден. Въртеше копчето на радиоапарата, докато най-после не намери музика. Свиреше меланхолично пиано. Сергей Рахманинов, Концерт за пиано № 2, Adagio sostenuto.

 

Седнал в тъмното с отворени очи, той си мислеше за мъжете и жените, чието вайкане слушаше по цял ден. Въпреки големия си професионален опит никога не беше работил нито в толкова претъпкан хотел, нито с такива гости. Съзнаваше, че независимо от всичко, имаше късмет. В Ещорил бяха пристигнали избрани сред изгнаниците, общо две хиляди от двата милиона, колкото се предполага, че се скитаха тогава из Европа. В "Паласио" бяха получили подслон няколкостотин от най-òправните между тях: онези с най-добрите връзки, с най-многото пари и с най-голям късмет. И сега тези най-най-привилегировани се оплакват и изпадат в отчаяние. Неговото положение е такова, че трябва да ги слуша как се жалват и само понякога да им напомня, че всички ние, които днес, 26 юни 1940 година, сме осъмнали в Ещорил, а не в Париж, Виена или Лондон, сме наистина късметлии. Сити сме и пресити, имаме ток и вода. Правим слънчеви бани по плажове без бодлива тел и се разхождаме под палми, без да срещаме въоръжени патрули. Нощем спим спокойно, не се будим от въздушни тревоги, нито от чукане на полицията по вратата. Само ако си припомним колко хора са останали на окупираните територии, а колко в крайпътните канавки с пълни с мравки усти, не бихме се оплаквали повече. И ако някому е съдено да прекарва времето си в безплодно чакане, нима има по-добро място от това? Трябва само да разполагаме с достатъчно средства за разходите по престоя си и проклетото военно време ще мине, сякаш сме на курорт. Нищо няма да ни разтревожи. Освен комарите.

 

 

 

cover-estorilЕщорил (превод Жела Георгиева, 400 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded

Четвъртък, 04 Април 2019г. 14:14ч.

Уловеното време | Андрей Тарковски

Публикувана в Литература

Днес, на 4 април, Андрей Тарковски би могъл да навърши 87 години... Но както добре знаем, в неговата киноестетика и философия, "Времето е само условие за съществуването на нашето Аз"... Времето е състояние, в което да уловим същината на себе си, на Духа си, на Живота си... Именно това прави Тарковски в своята автобиография Уловеното време – откъсът от нея по-долу ни връща 45 години назад, към снимките на емблематичния филм Огледало – може би, най-личната, интимна и съкровена кино ода за Живота, заснемана от Тарковски някога, която като огледало отразява и живота на самия Андрей. Или както, най-добре, самият той казва: "В Огледало исках да разкажа не за мен, в никакъв случай не за мен, а за моите чувства, свързани с близките ми, за отношенията ми с тях, за вечното съжаление към тях и колко съм несъстоятелен в тези отношения, за чувството за неизпълним дълг."...

 

 

Когато в Огледало оставаше да заснемем още 400 метра лента, което отговаря на 13 минути екранно време, филма все още го нямаше. Бяха измислени и заснети детските сънища на разказвача, но и те не помагаха материалът да се оформи в нещо цялостно. В истинския си вид филмът се роди едва когато се сетихме да въведем в тъканта на повествованието Жената на разказвача; нямаше я нито в замисъла, нито в сценария.

Много ни харесваше как работи Маргарита Терехова в ролята на Майката на разказвача, но през цялото време ни се струваше, че ролята, предвидена за нея в първоначалния замисъл, беше недостатъчна, за да се разкрият и използват огромните ѝ актьорски възможности. Тогава решихме да напишем нови епизоди и дадохме на актрисата още една роля – Жената на разказвача. И едва след това се роди идеята да смесим при монтажа епизодите на Разказвача от миналото с неговото настояще.

В началото с изключително даровития съавтор Александър Мишарин имахме намерение в диалозите на новите епизоди да въведем и други наши програмни идеи за естетичните и нравствените основи на творчеството, но слава на Бога, успяхме да го избегнем и смея да се надявам, че някои от нашите размисли се разположиха доста незабележимо из целия филм.

Като разказвам как се създаваше Огледало, искам да демонстрирам колко крехка, жива и през цялото време променяща се структура е за мен сценарият и че филмът се ражда едва в момента, когато работата е напълно завършена. Сценарият само създава възможност за размисъл и мен до края не ме напускаше тревожното усещане: ами ако нищо не излезе от това намерение?!

mirrormarg

Наистина, трябва да кажа, че тъкмо по време на работата с Огледало тези мои творчески идеи за сценария намериха окончателния си израз. Въпреки че други мои филми се градяха върху доста по-оформени конструктивно сценарии и по време на работата много неща се доизмисляха, дооформяха, доизграждаха по време на снимките.

Когато започвахме снимките за Огледало, ние съзнателно не искахме предварително да пресмятаме и да градим филма, преди да бъде заснет материалът. За мен беше важно да разбера по какъв начин, в какви условия филмът сякаш може "сам" да се организира в зависимост от снимките, от контакта с актьорите, от процеса на изграждане на декорите и как ще "съживим" местата за бъдещите снимки сред природата.

Ние нямахме като визуално оформено завършено цяло предварително замислени кадри или епизоди, но ни беше ясно състоянието на атмосферата, усещането на състоянието на духа, които изискваха точни образни съответствия тук, на снимачната площадка. Ако си представям нещо по време на снимки, ако "виждам" нещо, то е по-скоро онова вътрешно състояние, характерът на вътрешното напрежение на сцените, които предстои да заснемем, психологичното състояние на персонажа. Но още не знам точната форма, в която всичко ще се осъществи. Отивам на снимачната площадка, за да разбера как да бъде изразено върху лентата това състояние. И когато го разбера, започвам да снимам.

В този филм, извън всичко друго, се разказва за селото, в което е минало детството на разказвача, където се е родил, където са живели баща му и майка му. По стари фотографии много точно реконструирахме, "възкресихме" разрушена от времето къща със запазени основи. На същото място, където е била преди 40 години. Когато по-късно доведох там майка ми, на мястото, където е преминала нейната младост, реакцията ѝ в мига, когато го видя, надмина и най-смелите ми очаквания. Тя сякаш преживя връщане в миналото си. Тогава разбрах, че сме на прав път: къщата предизвика у нея същите чувства, които се надявахме да изразим във филма...

mirror-house

... Пред къщата имаше поле. Помня, че между полето и пътя, който водеше до съседното село, имаше нива с елда. Когато цъфтеше, тя биваше много красива. Заради белите цветчета полето заприличваше на снежно и се e запазило в паметта ми като характерен и съществен детайл в детските ми спомени. Но когато, в търсене на места за снимки, дойдохме на същото място, никаква елда не намерихме, колхозниците отдавна садят по тези места детелина и овес. Когато ги помолихме заради нас да посеят елда, те почнаха да ни убеждават че тук елда никога няма да израсне, тъй като почвата е абсолютно неподходяща. И когато ние, рискувайки, наехме това поле под аренда и го засяхме с елда, колхозниците не можеха да скрият учудването си, като гледаха колко хубаво израсна. Възприехме този успех като добро знамение. Това беше илюстрация за особените свойства на паметта ни, че можем да проникнем през пластовете, скрити във времето, което и трябваше да разкаже нашият филм. Такъв беше неговият замисъл.

Не знам какво щеше да се случи с филма, ако не беше разцъфтяла нивата с елда. Но тя цъфна!... Това беше толкова необяснимо важно за мен в онзи момент.

mirror-elda

Когато почвах снимките на Огледало, аз все по-често се замислях, че филмът, ако се отнасяш сериозно към работата си, не е просто следващият филм, а постъпка, от която се оформя съдбата ти. В този филм за първи път се осмелих да говоря със средствата на киното за най-главното и най-съкровеното за мен директно и непосредствено, без хитруване.

След като зрителите видяха Огледало, най-трудно беше да им обясня, че във филма няма никакъв друг скрит, зашифрован смисъл, освен желанието ми да кажа истината. Това често предизвикваше недоверие или дори разочарование. За някои това наистина не им беше достатъчно: те търсеха скрити символи, зашифрован смисъл, тайни. Мен това също ме разочароваше. Това беше опозиционната част от зрителите. А колегите яростно ми се нахвърлиха, като ме обвиниха, че не съм скромен, защото съм искал да направя филм за себе си.

В последна сметка ни спаси едно нещо: вярата, че нашата работа, която е толкова важна за нас, не може да не е също толкова важна и за зрителите. Този филм трябваше да реконструира живота на хора, които безкрайно обичам и които много добре познавам. Исках да разкажа за страданията на човека, на когото му се струва, че не може да се отплати на близките си за тяхната любов, за всичко, което са му дали. Струва му се, че не ги е обичал достатъчно, и това е наистина мъчителна и неотминаваща мисъл.

mirrormarg3

Когато заговориш за съкровени неща, много силно те безпокои как хората реагират на това, което си казал, което искаш да защитиш, да предпазиш от неразбиране. Ние много се тревожехме как зрителите ще възприемат филма, но маниакално вярвахме, че ще ни чуят. Последвалите събития потвърдиха, че намеренията ни са били правилни, писмата от зрители, цитирани в началото на тази книга, обясняват много неща. Не можех да разчитам на по-висок праг на възприемане. За мен тази реакция на зрителите беше изключително важна за бъдещата ми работа.

В Огледало исках да разкажа не за мен, в никакъв случай не за мен, а за моите чувства, свързани с близките ми, за отношенията ми с тях, за вечното съжаление към тях и колко съм несъстоятелен в тези отношения, за чувството за неизпълним дълг. Събитията, които си припомня моят герой, докато преживява много дълбока криза, му причиняват страдания до последната минута, предизвикват у него тъга и тревога.

mirrortar

Когато четеш театрална пиеса, може да разбереш смисъла ѝ, който е възможно да бъде различно интерпретиран в отделни постановки, но още отначало тя има собствено лице; но не е възможно да различиш в сценария лицето на бъдещия филм! Сценарият умира във филма. И когато кинематографът заимства диалози от литературата, той всъщност няма никакви отношения с нея. Пиесата се превръща в литературен жанр, защото идеи са характерите, изразени в нейната същност, а диалогът винаги е литературен. Докато в кинематографа диалогът е само една от съставните части на материалната тъкан на филма. Все едно всичко, което в сценария претендира да се нарича литература, трябва да бъде принципно и последователно премахнато и пре-работено по време на създаване на филма. Във филма литературата се претопява, т.е. след като филмът вече е заснет, тя престава да е литература. Когато работата е приключила, остава само възможността да се напра¬ви литературен запис на филма, монтажен лист, който вече никак не може да бъде наречен литература. Това е по-скоро преразказ на видяното от слепец.

 

 

 

cover-ulovenoto-vremeУловеното време (превод Владимир Игнатовски, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Всички, може би, познават Алан КарлсонСтогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна – неговите динамитени авантюри, разказани ювелирно от Юнас Юнасон, вече преминаха границите и на литературата, и на киното, и на скучната реалност, а сега е време да разберем какво се случва с Алан и старата му дружка Юлиус Юнсон след като кацнаха на Бали със свръхтовара от куфар с пари и... една слоница. Време е за Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше (откъс от новия роман на Юнасон ви очаква по-долу) – време за надморско летене с балон, за срещи със севернокорейски кораб, натоварен с обогатен уран, за аудиенции при Доналд Тръмп, Ангела Меркел и конфликти с кисели неонацисти... Време за хумор, сатира и забава с геополитическия цирк на съвремието ни, но сега ви предстои арак среща със... Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас... известен и като Густав Свенсон...

 

 

Алан забеляза, че Юлиус е оклюмал. Опитваше се да вдъхнови отегчения си приятел, като му четеше от черния таблет за липсата на морал по целия свят. Вече бе минал през Румъния, Италия и Норвегия. По време на една цяла закуска му разказва за южноафриканския президент Зума, който си построил собствен басейн и театър с парите на данъкоплатците. Вокалистката на шведска поп група също заслужи внимание, след като в данъчната си декларация бе обявила седем рокли и единайсет чифта обувки за "командировка".

Но и това не разведри Юлиус. Необходимо беше да се предприеме нещо, преди той напълно да изпадне в депресия.

Алан, който за сто години никога не се бе притеснявал за нищо, се безпокоеше от изгубената искра в очите на своя приятел. Трябваше да го накара някак да се захване с нещо.

Идеите му се бяха изчерпали, когато една вечер му излезе късметът. Алан вече си бе легнал, а Юлиус реши, че трябва да удави мъката в душата си. Седна на бара в хотела и си поръча един арак. Правеше се от ориз и захарно цвекло, имаше вкус на ром и беше толкова силен, че да ти излязат сълзи от очите. Юлиус беше разбрал, че първата чашка замъглява тревогите, а втората ги прогонва. За по-сигурно обикновено изпиваше и трета преди лягане.

Първата за вечерта вече бе пресушена, а втората преполовена, когато сетивата на Юлиус се отключиха достатъчно, та да усети, че не е сам в заведението. През три стола седеше мъж на средна възраст, навярно от Азия, и също пиеше арак.

– Наздраве! – Юлиус надигна приятелски чашата си.

В отговор мъжът се усмихна, сетне двамата пиха на екс и се намръщиха.

– Започвам да свиквам – изхълца мъжът, чиито очи бяха също така плувнали в сълзи като тези на Юлиус.

– Първа или втора ти е? – попита Юлиус.

– Втора.

– На мен също.

Двамата се приближиха един до друг и си поръчаха по още едно. Поговориха си малко и чак тогава мъжът реши да се представи.

Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас – съобщи той. – Приятно ми е.

Юлиус изгледа мъжа, чието име току-що бе чул.

Имаше достатъчно арак в кръвта си, за да каже каквото му беше на езика.

– Че може ли човек да се казва така?

Ами може. Особено ако си от индийски произход. Симран някой си се озовал в Индонезия след един инцидент с дъщерята на доста несимпатичен мъж.

Юлиус кимна. Татковците на дъщери често били по-несимпатични от останалите, рече. Но това не било причина човек да има име, с което да му трябва една цяла сутрин, за да се представи.

Мъжът, който се казваше, както се казваше, явно разсъждаваше прагматично относно значението на своята идентичност. Или просто имаше чувство за хумор.

– А как според теб трябва да се казвам?

Прокуденият индиец допадаше на Юлиус. Само че щом щяха да се сприятеляват, нямаше как да се обръща към него с всичките му имена. Трябваше да се възползва от удалата се възможност.

Густав Свенсон – обяви Юлиус. – Хубаво име, произнася се без проблеми, лесно се помни.

Мъжът възрази, че никога не е имал проблеми да запомни Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас, но се съгласи, че Густав Свенсон звучи добре.

– Не е ли шведско?

Юлиус кимна отново. По-шведско от това, здраве му кажи.

И точно в този момент се зароди новата му бизнес идея.

 

* * *

 

Под въздействието на третата чашка арак Юлиус Юнсон и Симран някой си все повече си допадаха. В края на вечерта се разбраха отново да се видят. На същото място, по същото време на следващата вечер. Освен това Юлиус реши мъжът с невъзможното име да се казва Густав Свенсон. Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас се съгласи. Старото му име до този момент не му бе носило кой знае колко късмет.

Продължиха в същия дух през следващите няколко вечери. Индиецът свикна с новия си прякор. Харесваше му.

Беше се регистрирал в хотела със старото си име в деня, в който се запознаха с Юлиус, и след това остана там, докато двамата крояха планове за бъдещата си съвместна работа. Когато мениджърът на хотела все по-често започна да настоява да му бъде платено за пребиваването на индийския гост, Густав обясни на Юлиус, че смята да се махне от това място завинаги. Без да плаща. И без да дава обяснения. Мениджърът никога нямаше да прояви разбиране към факта, че Густав не желае да бъде отговорен за сметките на Симран.

Юлиус за разлика от него проявяваше разбиране. Кога смяташе да тръгва Густав?

– Най-добре в следващите петнайсет минути.

Юлиус и това разбираше. Не искаше обаче да изгубва новия си приятел и затова му даде телефона от Алан.

– Вземи това, та да може човек да се свърже с теб. Ще ти се обаждам от стаята. Тръгвай сега. Мини през кухнята, аз така бих направил.

Густав се вслуша в съвета на Юлиус и си хвана пътя. По-късно същата вечер се появи директорът, след като в продължение на час бе издирвал вече изчезналия индийски гост.

100arec3

От удобните си столове Юлиус и Алан се наслаждаваха на залеза над морето с чаша в ръка. Мениджърът се извини за неудобството, но имал въпрос.

– Дали господин Юнсон не е виждал госта на хотела Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас? Забелязах, че прекарвате доста време заедно през последните дни.

Симран кой? – попита Юлиус.

Юлиус и Густав Свенсон продължиха да се срещат извън хотела, когато възникваха бизнес въпроси. Мениджърът на хотела нямаше как да обвини Юнсон за изчезналия гост, ала това не му попречи да стане по-подозрителен към шведските господа. В техния случай можеше да загуби много повече пари. Досега си бяха плащали редовно, но в момента сметката беше по-голяма от обикновено и трябваше да се внимава.

Юнсон и Свенсон си уговаряха срещи в един мръсен бар в централната част на Денпасар. Оказа се, че Густав е също дребен мошеник като Юлиус. В Индия дълги години си изкарвал парите, като вземал коли под наем, сменял им двигателя и ги връщал обратно. Често на фирмата ѝ отнемало месеци да открие, че колата се е състарила със седем години, и било невъзможно да се посочи виновникът измежду стотиците наематели.

Ами ако е бил някой от персонала?

Хубавите коли по това време се превърнали в ежедневие за Густав. Осъзнал, че колкото по-луксозна кола кара, толкова по-голям ставал шансът да си намери красиво момиче. Често си пател от това математическо уравнение. По подобен начин се развили нещата, когато се наложило да напусне автомобилния бранш, момичето и Индия, защото момичето забременяло.

Татко ѝ се оказал председател на Парламента и военен, а когато Густав от стратегически съображения го помолил за ръката на девойката, той го заплашил, че ще му изпрати Седмата пехота.

– Ама че негодник – възкликна Юлиус. – Как не е помислил за доброто на дъщеря си?

Густав беше съгласен с него. Имало и още една малка подробност. Бащата тъкмо бил забелязал, че шестцилиндровият двигател на БМВ-то му е станал четирицилиндров, докато той бил на командировка в Сингапур.

– И те е обвинил за това?

– Да. Без доказателства.

– Ти невинен ли беше?

– Това не е важно в случая.

В заключение Густав призна, че се чувства добре сега, когато Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас вече го няма.

– Жалко само, че не успя да си оправи сметките в хотела. Наздраве, приятелю.

 

 

 

cover-101-godishniyat-starets Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше (превод Радослав Папазов, 416 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

онлайн