Home / Рубрики / Музика / Fest It Be
A+ R A-
Fest It Be Фотография Илиян Ружин @ Spirit Of Burgas

Истории за фестивален спир(и)т, нощни изкушения, бийт сфери, хотелски драми, няколко мерцедеса и... 30 евро.


Петък, 13 август, 2010

19.00 часа. Летище Бургас. Толкова е горещо, че Макдоналдс пекат бургери на плочките, а чакалнята за пристигащи полети толкова не е мръднала на цвят и форма от моето детство, че от бичуващата жега и влага ми се струва, че халюцинирам в калейдоскоп детски спомени. Първото ми пътуване със самолет...

 

Сега обаче не отлитам горе в небето, а посрещам полет долу на врящата земя. Колкото повече порастваш, толкова повече животът иска да те приземи, мамка му! И все пак понякога не успява. И в това му е тръпката.

 

Поглеждам И., поглеждам и М. Толкова са различни, но и двете са прелестно чаровни. Мили, усмихнати, сияещи, тръпнещи в очакване. Точно така трябва да изглеждат всички посрещачи. Готови от самолета да те грабнат в прегръдката на доброто настроение, та да преживееш плексигласовите автобуси, които да те отведат в бетонни хотели, за да изживееш LCD летни удоволствия, ако си турист по родното Черноморие. А такива пристигаха на синджири през половин час.

 

Ние, тримата, обаче чакахме друго. Очаквахме общо 17 души, а в ръцете си И. и М. държаха само листове с изрисуваните с мерак имена UNKLE и DJ Shadow.

 

Ето ги и тях. Един по един се изнизват през полупрозрачните врати на терминала. Само Джеймс Лавел се крие. Едва на изпращане разбрах какво е причинило тази негова мимикрия на родна почва. Крюто на Джошуа Дейвис a.k.a. DJ Shadow пък защитава американското си реноме и първото, което посещава в България е Макдоналдс-а на летището. Хоум, суит хоум...

 

20.45 часа. Хотел Приморец ни посреща гостоприемно с банда анаболни, чернодрешни мутрета, които трябва да представляват охраната на „петзвездния" хотел. Те не дават на минибусовете да влязат в паркинга на хотела, а когато музикантите тръгват да разтоварват техниката си, започват да им крещят на цветист български да не препречват входа, щото видиш ли един местен бос не можел да мине с тлъстия си мерцедес, та да седне в лоби бара и да врътне поредната далавера с наркотици, проститутки или с каквото му душа сака. А, простете, този мерцедес може да е возел и Джонито Деп, нали... хаха. Кой знае!? Както и да е, вързахме им топките на адреналина и разбрани служители на хотела прибраха с количка техниката паркирана пред паркинга. Във фоайето – кич и спокойствие. Нищо не подсказва, че само на няколко метра духът на Spirit Of Burgas 2010 е излязъл от бутилката и вече се лее, ли лее обилно по сцените. И ето, че на рецепцията се появява Максим от The Prodigy, в черно-бяло, разбирай черни панталони, черно елече и бяла тениска...

 

23.30 часа. Бекстейдж на главната сцена. Максим, Лиъм и Кийт, обвити в пушеци и блицове, се опитват да раздерат с мегафони ушите и плътта на голото, потно море от хора пред тях, а на рампата до главната сцена е същото гъмжило като във фестивалната зона. Някак си The Prodigy винаги са имали повече тълпи фанатици около тях, отколкото фанатично добра музика. Сетът им го потвърждава, зле са... и нито мегабруталния саунд го прикрива, нито убийствената влага, от която дъха ти лепне, го заличава. Добре, че е Максим да спасява положението от време на време. Много шум за нищо – като последния им албум. Въпреки, че за мокрото море от човешка плът пред сцената именно те са звездите на феста. И когато пичовете от UNKLE казват „Уау, и утре ли ще е такава лудница", не им спестяваме истината с „Едва ли. Повечето са дошли заради The Prodigy". Лиъм, Максим и Кийт слизат по рампата от сцената и се качват в... о,боже... същите тези мерцедеси, които щяха да сгазят техниката на техните колеги музиканти на входа на хотела. Мерцедеси с номера 2222 и 5555... смях и потрес. Анаболни мутрета обслужват капризите на „звездните" The Prodigy. Луната разкрива мила родна позьорска картинка, в която са се забъркали и Лиъм, Максим и Кийт. А когато разбирам, че мениджърът им е ходил по другите сцени, например денс сцената, за да ги приканва с договор да спрат музиката по време на шоуто на The Prodigy „звездният" им статус направо ми прелетя пред очите като падаща звезда. Мда, банда разглезени MTV карикатури – в това се превръщат идолите на едно поколение...

 

Събота, 14 август

13.00 часа. Саундчек. Морето като езеро, слънцето раздава обедни шамари, фестивалната зона е пуст остров, главната сцена стои като слънчасал динозавър с оголен скелет, а в лепкавия въздух се носи The ХХ-ксовото Heart Skipped A Beat. Мда, тази част от всеки фестивал трябва да се скипва от музикалните фенове, въпреки че и в нея има красота. Има и много пот, и мъкнене на всякакви товари и железа, и безумни разговори по уоки-токита между фестивални работници, болни от инсомния, и непринудени закачки между тези, които ще станат „звездите" на нощта и онези, чиято незаменима работа винаги ще остава в тъмното.

 

Точно след една безумна навигация за пътищата, които водят до Бургас, проведена по уоки-токи на пукащ и пиукащ английски, най-сетне пристига сглобяемата сфера, в която ще се пъхне DJ Shadow когато падне нощта. Пичът, който я кара с буса си из цяла Европа се оказва приятно дружелюбен коремчест британски веселяк, попрескочил 40-те. Имал си бил приятелки из по-големите европейски градове и докато разнасял сглобяеми сфери по фестивалите, воден от GPS-и и уоки-токита, си ги навестявал. Хипар версия 2.0, кво да му е лошо! Сферата, която се оказа доста лека, прозрачна и прохладна израсна като гъба за миг на сцената, точно докато обсъждахме с Джеймс Лавел каква невероятна фестивална гледка е морето с плажа и всичко наоколо. И така, всичко бе готовo за when the night falls.

 

22.30 часа. Паркингът пред хотела е пуст, няма вятър, който да помръдне и едно листо, въздухът лепне като в класически уестърн, а пред входа, един по един излизат хора, облечени в черно, сякаш тръгнали на поклонение на Джони Кеш. Именно него споменава Джеймс Лавел докато оглежда групичката ни. Всички избухваме в смях, а някой запява Walk The Line. Качваме се в минибуса и поемаме към главната сцена, но... по-възможно най-обиколния път през Морската градина, само и само да не минаваме през хората, които са напълнили вече фестивалната зона. 40 минути след нощната разходка на UNKLE през Морската градина на Бургас, след няколко питиета и няколко фаса, те се качват на сцената и дават епичен The Answer, на всички, които се питат дали втората вечер ще бъде по-силна от първата, дори след пропадането на шоуто на Everlast. Нощта е времето на UNKLE – катранена и объркваща сетивата. Меланхолична, тъжна, а друг път лъщяща в еуфорията на изцъклената луна. Понякога воайорска, понякога ексхибиционистична до кост, но винаги кинематографична. Така се меняха настроения, както Лавел и компания редуваха класики като Eye For An Eye, Lonely Soul с парчета от новия Where Did The Night Fall. Точно един час със страхотна аудио-видеокомпилация и малки гафове и недоразумения. Сет, след който барабанистът потъркваше доволно обелените си от палките пръсти. Сет, след който вокалистът Гавин гузно, но пък на големи глътки оплакваше монитора, който бутна с крак и счупи. Сет, след който Джеймс тотално разби стената, която бе изградил между себе си и хората при пристигането си на летище Бургас и сега говореше оживено и разпалено с всеки след сценичната еуфория...

 

Но нямаше много време за прехласване, защото DJ Shadow се шмугна в своята видеосфера, за да ни отведе на тотален парти 3D трип. This time, I'm gonna try it my way... каза той, а неговият начин е да използва сферата като умопомрачително въртящо се (евала на виджей крюто му) диско видео кълбо, което да не оставя крайниците, сетивата и сърцето ти в покой. Получи му се от раз, както и прощалната му реч с феновете, която беше толкова искрена, интелигентна и смислена, че му спечели приза за най-добър евър диджей сред магистрите по публична реч. Всичко хубаво, само дето tomorrow never comes until it's too late...

 

Неделя, 15 август

17.30 часа. Фоайето на хотел Приморец. Усмивки, шеги, закачки, сбогувания... И. подарява на DJ Shadow диск с българска фолклорна музика, така че ще се ослушвам за каба гайди в следващия му диск. Всичко е много приятно и лежерно, докато... не идва сметката от хотела. Джони, мениджърът на UNKLE (добряк с поразителна прилика с Барни Ръбъл), който през целия престой сякаш олицетворяваше класическото парче Johnny Be Good сега бе навъсил пресмятащо и учудено вежди. Сметката била надписана от хотела. Почнаха се разговори, спорове... Недоразуменията се изгладиха барабар с две кошници цветя от хотела. Явно като извинение или от гузна съвест, или по традиция на хотела. Не знам. Така или иначе потегляме с автобуса към летището. Изведнъж Лавел явно се събужда, докато гледа своята сметка, маха черните очила и заявява:"И тук има проблем!". Вече сме далеч от хотела, а и няма време за допълнителни спорове. Казвам му, че ще му възстановя надписаното. Докато се чекират за полета, намирам чейндж на летището. Ставаше въпрос за 30 евро. Да, ебаси, можеше да кара и без тия мизерни 30 евро в тоя живот. Но после заговори, че всичко е въпрос на принципи. Особено когато правиш бизнес с някого. И имаш претенции за петзвезден хотел, мислех си наум. Не може все да се чудиш как да прекараш някого или да изкараш лесни пари. Тотално бях на негова страна, независимо дали е бил прав или криво е станал. Особено след като ми разказа за първото си гостуване в България. След участието си в клуб като диджей, уверявайки промоутъра, че ще се оправи сам, отива да пийне по питиета с някакви хора. Те го нападат и обират след това. Чудна, позната картинка. Ето значи защо гледаше толкова недоверчиво през очилата си когато кацна на летището в Бургас. „Е, след тия случки ти май няма да се върнеш за трети път в България" питам го аз. „А, защо не. Това може да се случи навсякъде по света. Изкарах си страхотно, има и доста приятни хора тук, но за някои неща трябва да се мисли... особено когато правиш бизнес." Прав е, само да има и кой да мисли.

 

Разделихме се с приятелски прегръдки. Те поеха към самолета, ние към последната нощ на фестивала. Там ни чакаха:

- Серж Танкиян с камерен оркестър, с тъпи, клиширани речи за свобода на народите, равноправие... и със странен танц с чупка в китките

- Gorillaz Soundsystem с тяхното лятно кино на плажа и парти ремикси и импровизации на големите горилски хитове

- Грандмастър Флаш с българско знаме на сцената и неговото радио шоу „Хит до хит, 90-те, оле!"

- Гърлото-оркестър Skiller

- много танци, усмивки, целувки, алкохол, ганджи, манджи

- безумни срещи в безумни часове с приятели

- изгревът и снимки за спомен по пустата вече фестивална зона, дрезгави гласове, пресипнали от удоволствия, фестивални емоции и тръпки

- и едно такова вътрешно усещане за мир и нирвана

И така до другата година...

 

Петък, 12 август, 2011

19.00 часа. Летище Бургас. Толкова е горещо, че Макдоналдс пекат бургери на плочките, а чакалнята за пристигащи полети толкова не е мръднала на цвят и форма от моето детство, че от бичуващата жега и влага ми се струва, че халюцинирам в калейдоскоп детски спомени. Първото ми пътуване със самолет...

 

Сега обаче не отлитам горе в небето, а посрещам полет долу на врящата земя. Колкото повече порастваш, толкова повече животът иска да те приземи, мамка му! И все пак понякога не успява. И в това му е тръпката. Тръпката да чакаш от самолета да слязат човекът-оркестър Moby и извънземната Скин и...

 

И нека Spirit Of Burgas 2011 започне сега!

 

Напишете коментар

онлайн