Home / Рубрики / Музика / Списък на статии по етикет: Olafur Arnalds – For Now I Am Winter
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Olafur Arnalds – For Now I Am Winter

Бриф: mix VII

Събота, 23 Март 2013г. 09:32ч.

Мелодия на годината Vol.3 – "Саймън каза: Нека душата ти танцува!" с кросоувър Amygdala хаус, шик латекс бас фетиши, Δ машин инвазия, електропоп терапия, дзен поп от Полярния кръг, техно медитация, брит хаус афтърпартитейст, вечното Dirty Bowie момче и Златният ключ на епичната поп приказка без край.

 

 

bonobo cover Bonobo – The North Borders

Саймън Грийн го направи отново – точно когато си мислиш, че е достигнал зенита на бийт съвършенството в някой свой албум, Bonobo махва с ръка и качва едно ниво нагоре със следващия си проект. The North Borders се поклаща игриво на границата на garage/дъб-2step вълните в Black Sands (с класа парчета като Cirrus, Know You, Antenna, Ten Tigers), докато нашепва мантри от морски сирени и соул рибари – най-вокално обсебения Bonobo албум зарибява с изпипани вокални семпли (в Don't Wait, Emkay, Jets) и примамливите гласове на Ерика Баду (в грациозното Heaven For The Sinner), на Grey Reverend (подгряващият концерта на Cinematic Orchestra у нас е класен във First Fires), на вокалистката на новата банда в Ninja Tune каталога Szjerdene (чувствените Towers и Transits) и познатата, мъркаща Cornelia (в Pieces). Та, Саймън каза – Нека душата ти танцува!

 

 

koze DJ Koze – Amygdala

Щефан Козала е от тези редки куул агенти, които и да искаш, не можеш да арестуваш в стилови клише рамки – кросоувър хаусът, който реди като пъзел, винаги е бил с нестандартна и крайно интригуваща структура, да не говорим за ремикс шедьоврите му (като в албума Reincarnations или тоталния хит римейк на It's Only), докато Koze персоната лее тънка (само)ирония – като да яхнеш лос на обложката на новия си албум, издаден 8 години след последния и кръстен на мозъчна част, отключваща емоциите ни. В Amygdala има всичко – щастливо-замечтани сюити (Nices Wölkchen с Apparat и заглавното Amygdala с Milosh от нашумялото дуо Rhye), дарк блус серенади (закачливите Magical Boy и My Plans с Matthew Dear), пристрастяващи мантри (брилянтният Kings Of Convenience римейк на Homesick с Ada и Das Wort с Dirk Von Lowtzow), вдигащи инструментали (La Duquesa, Dont Lose My Mind) и класна бийт ирония (като в римейка на Ich Schreib' Dir Ein Buch 2013 с Hildegard Knef и емблематичното Track ID Anyone с Дан Caribou Снейт). Или както казва последното: "We need to eat, We need to sleep, We need... Music..." – и то точно такава!

 

 

lapalux Lapalux – Nostalchic

Изминалата година беше адски силна за Стюърт Хауърд след двете супер ЕР-та When You're Gone и Some Other Time, но шик хубавото тепърва му предстои – дебютният албум Nostalchic го обещава с парчета като Without You (с галещите Kerry Leatham вокали), Guuurl, Flower, Dance и Straight Over My Head, които фино преплитат зарибяващи дзен мелодии, хип-хоп семплиране и добре оформени бас мускули, така че да се превърнат за дълги дни и нощи в любим саундтрак. Неслучайно Lapalux е единствения нонамерикано (е, като изключим Martyn), допуснат с аплаузи в реномираното Flying Lotus семейство Brainfeeder.

 

 

depechemode Depeche Mode – Delta Machine

Няма нужда от увъртане – Delta Machine е най-доброто творение на титаничното трио Дейв Гахан, Мартин Гор и Анди Флетчър от години (от Playing the Angel по-точно) насам. Има си всичко, каквото повеляват традициите отскоро – три парчета, написани от Дейв (експлозивните лайв фаворити Secret to the End, Broken и Should Be Higher), класното лирично отклонение The Child Inside (изпято изцяло от Мартин Гор по стар обичай) и химни като Angel, Heaven, Soothe My Soul, Goodbye, Soft Touch/Raw Nerve и Slow, така че накрая да си припяваш "that's how I like it". По всичко личи, че ΔМашината е повече от добре смазана и готова за електропоп инвазия – стискаме палци всичко да е тип-топ и на 12 май да пеем хорово "I found the Peace I've been searching for...".

 

 

jgrant John Grant – Pale Green Ghosts

Бившият фронтмен на бандата The Czars, Джон Грант изглежда (и звучи) като електропоп версия на Гласа на Големия бариерен риф Чет Фейкър. Приликите, обаче, са на пръв вокален поглед – меланхоле пиано импресиите на Фейкър тук са заменени от дарк електро синтове (може би защото Грант работи по втория си солов албум с Biggi Veira от Gus Gus), а текстовете съживяват интимни драми от живота на Грант. А той никак не е лек – битки с алкохол и наркотици, с диагнозата HIV-позитивен (в парчето-класа Ernest Borgnine), с агарофобия (в I Hate This Town), с любовни драми (в It Doesn't Matter To Him и Why Don't You Love Me Anymore), така че съчетанието музикална терапия да не звучи като плоско клише. Резултатът е чуден (с беквокали на място от Шиниъд О'Конър) и песни като Pale Green Ghosts, You Don't Have To и ироничното GMF (Greatest Motherfucker, демек), които гонят духовете на депресията до пълен катарзис.

 

 

olafur Ólafur Arnalds – For Now I Am Winter

Исландия е раждала, ражда и ще продължи да ражда интересни музиканти, които далеч не се изчерпват с гранд дивата Бьорк. 27-годишният мултиинструменталист Олафур Арналдс (класен пианист, екс-барабанист на хардкор/метъл банди и композитор на филмова и театрална музика) е поредното доказателство – третият му албум е изпипан минимъл поп опус за интимни моменти в дългите полярни нощи. Така, на ръба между мрака и светлината, реалността и магията, като епични ледници плуват импресии като Brim (сякаш излязло от албум на Джеймс Блейк), Only The Winds и This Place Was A Shelter, а разтапящите с гласа на Арнор Дан сюити (като For Now I Am Winter, Reclaim и Old Skin) само правят картинката още по-живописна, рисувайки колко жар и страст лежи под ледовете на Исландия.

 

 

bbf Brandt Brauer Frick – Miami

Триото на Даниел Бранд, Брауер и Пол Фрик никога не е играло по правилата на техно играта – първо правеха техно с всевъзможни акустични инструменти, после със симфоничен оркестър, а сега "песни" с куп разнородни вокалисти. Добре познатата им електро-акустична формула не е загърбена и в третия албум Miami (за разкош и контраст нямащ нищо общо с асоциации за палми, плажове, бикини хедонизъм и парти коктейли ала WMC) като интригата тук идва от работата с гласовете – веднъж нашепнати (в Miami Theme), като задъхани лозунги (в Plastic Like Your Mother с Om'mas Keith) или мрачни соул мантри (от Джейми Лидъл в Broken Pieces и Empty Words) до изтерзани женски изповеди (от Nina Kraviz във Verwahrlosung и Gudrun Gut във Fantasie Mädchen). Резултатът – техно медитация, напомняща колаборациите на триото с предишни вокалисти, като нашата героиня Emika, например.

 

 

letherette Letherette – Letherette

Дебютният албум на Анди Харбър и Ричард Робъртс идва след серия успешни ЕР-та и ремикси за "братята по звук" Bonobo, Machinedrum и Bibio, за да продължи бийт линията на тотален миш-маш от хип-хоп семплиране, вдигащ синт хаус, фънки китари ала Daft Punk и бас избухвания. Тракове като I Always Wanted You Back, Warstones, Restless, The One и D&T обещават чудна компания на дансинга, а Gas Stations and Restaurants, Boosted, Cold Clam и Say the Sun носят приятен даунтемпо афтърпартитейст и усмивка от кеф по изгрев или залез слънце.

 

 

bowie David Bowie – The Next Day

Боуи е от онези живи легенди, които най-добре да слушаш какво самите те казват, отколкото някой друг да ти говори за тях. С една дума – "Listen..." както пее Дейвид в ударното The Next Day, откриващото и заглавно парче на първия му албум от 10 години насам. Слушай, защото той се върна с особено симпатичен винтидж гръм и трясък във времена на безкрайни PR и тийзър кампании – изневиделица с пилотен сингъл за 66-ия си рожден ден (някак иронично звучащото Where Are We Now?), последван от много по-доброто The Stars (Are Out Tonight) точно преди излизането на албума. Няма размотаване, няма шест-пет – само Боуи в класическа форма с парчета като Dirty Boys, If You Can See Me, I'd Rather Be High и Love Is Lost, защото Дейвид все още го може – (Не Will) Set the World on Fire.

 

 

woodkid Woodkid – The Golden Age

Йоан Льомоан (а.к.а "дървеното момче" Буратино/Пинокио) още преди две години намери Златният ключ на попа – татуира си го на ръцете и закова погледите на всички с шеметното Iron (пробивният хит, присъстващ и тук, естествено), но му трябваше цяла година да завърши епичната си авантюра в търсене на царството на химновия, мегаоркестров поп. За това време мина през Страната на глупците с верната дружка Малвина (а.к.а Лана Дел Рей), засне прелюдията Run Boy Run към Iron, за да стигне най-накрая до The Golden Age – дебютният албум, в който гранде епичната сага завършва подобаващо с творения като I Love You, Conquest of Spaces, The Great Escape, Where I Live и The Other Side. Там, отвъд, в приказката без край.

 

онлайн