Home / Рубрики / Музика
A+ R A-
Музика

Музика (168)

Събота, 24 Септември 2011г. 08:38ч.

Есенен бийтопад

Публикувана в Музика

5 албума, които ще направят есента ти многоцветна. И 5 видеоклипа с: родилните и житейски неволи на един робот, градът на Кинг Бас Конг, любов с трета степен на изгаряне, Shadowсфери и основният въпрос в любовта... и в живота.



Apparat Apparat – The Devil's Walk / Mute

Знаете ли как със завързани очи да познаете, че гледате филм на Алехандро Гонзалес Иняриту – ослушвайте се за натрапчив акорд от акустична китара, чийто струни са пресъхнали от тъга и успяват да прошепнат само откъслечни, сподавени хрипове. Е, филмът (записан в родното на Иняриту Мексико) на берлинския бийт титан Саша Ринг е малко по-различен, но отново потапя в космическата бездна на меланхолията и на онези така интимни чувства, спотаени на дъното на душата. Просто при Саша се ослушвай за: толкова дълбок бас, че да го усетиш с корема си и за реещи се в небето синт мелодии, по чийто криле пълзят нощни духове. Добави "китарата на Иняриту" и шепнещи като полет на птица вокали и ще получиш Ash/Black Veil и Black Water – двата страхотни първи сингъла от новия му албум The Devil's Walk. Те красноречиво описват не само целия албум, но и мига в който Саша се превръща в нещо, което Том Йорк беше в края на 90-те – иконичен имидж на отнесен гений, който не пее, а хипнотично шепти картини и си играе с жанровете, както си поиска. Само дето Том зафлиртува с IDM-а, а Саша "скъса" с него след брилянтната симбиоза Moderat, която заформи с берлинските си авери Modeselektor. Иначе от "дяволската разходка" на Саша не пропускай парчето Candil De La Calle, а сега виж чудното видео към Song Of Los – третият сингъл от албума.

 

 

 

MSLKTR Modeselektor – Monkeytown / Monkeytown

Някак естествено, докато говорихме за Саша Ринг и Том Йорк, стигнахме и до берлинските бас мастери Modeselektor. Неслучайно, защото и Саша, и Том са замесени в третото горила бас приключение на Герно Бронсер и Себастиан Цари. И да, парчетата с Том Йорк (Shipwreck и This) са също толкова добри, колкото и предишната им колаборация The White Flash. И да, отново има цял куп интересни агенти, замесени в горила аферата – абонатът Siriusmo в Green Light Go, неумолимия рапър Busdriver в Pretentious Friends, неглижарите Anti Pop Consortium в Humanized и закачливата Miss Platnum в емблематичното Berlin. И да, това е първият албум, който Герно и Себастиан издават от прясно създадения собствен лейбъл Monkeytown – логично най-накрая намериха дом за бас обсебената горила (тяхна запазена лого марка). И да, почти звучи като да е града на Кинг Бас Конг, в който стъпките му отекват тежко, тежко, тежко... Но по-добре чуйте сами!

 

 

 

emika Emika – Emika / Ninja Tune

Берлинската връзка продължава с родената в Чехия, откърмена в Лондон и Бристол, и развихрила се в Берлин, Ема Джоли или просто Emika. Гърл пауъра сред "нинджите", нежната еволюция в дъбстепа, Apparat в женско тяло – наречи я както искаш, по-важното за Ема е да те отведе в света на боровинковите нощи. И успява. Да, самата тя оприличава музиката си на боровинки – тъмни, странно лилави, но опиташ ли ги, усещаш, че са по-вкусни, отколкото изглеждат. Миналата година хитовите сингли Drop The Other, Count Backwards и Double Edge вече погъделичкаха приятно небцето, а сега дебютният ù албум обещава, че сладкото от боровинки ще е на мода в есенните вечери. Ммм...

 

 

 

DJ Shadow DJ Shadow – The Less You Know The Better / Island

В новия албум на Джошуа Дейвис няма каба гайди, както се надявахме. Обаче има много жица – явно не ни е излъгал като разказваше, че напоследък слушал много метъл и рок банди. Супер. Още по-хубавото е, че всичко е подплатено с класни брекбийт/хип хоп ритми, с чудни семпли, със страхотни вокални партии на Юкими Нагано от Little Dragon (Scale It Back), на Том Век в Warning Call и на Талиб Куели в Stay the Course. Лошото е, че албумът е толкова хаотичен, колкото идеите в главата на български политик. Обаче всичко му прощаваме: заради ръчно рисуваните, шеговити обложки на албума и съпътстващите сингли, и заради Shadowсферата с парчета като тези...

 

 

 

Ben Westbeech Ben Westbeech – There's More To Life Than This / Strictly Rhythm

Гласът на Бен е мечта за всеки денс продуцент – прекрасният му есид соул дебютен албум Welcome to the Best Years of Your Life го подсказа, а колаборативните му хитове Squeeze Me и I Can See категорично го затвърдиха. Затова следващата стъпка на Бен бе да изпипа тази формула до съвършенство като покани Висша лига от свои любими продуценти (Хенрик Шварц, Midland, Motor City Drum Ensemble, Redlight, Lovebirds, Георг Левин и Размус Фабер), за да запишат... компилация от класни хаус сингли. Е, да, те са навързани в перфектен ред, така че да разкажат една любовна история, но пак си остават... сингли. Като цяло – получило му се е (къде повече, къде по-малко), но след като миналата година издаде UK funky хита Fatherless под алтер-егото си Breach, като че ли започва да го гризе дилемата – да поема ли всичко в свои ръце или да продължа да давам гласа си наляво-надясно? Do I give or Do I take... като в любовта... това е въпросът в емблематичното за този албум парче Inflections. Отговорът ще научим съвсем скоро наживо от самия Бен!

 

Петък, 16 Септември 2011г. 10:22ч.

Jamie Woon и Pearson Sound в София

Публикувана в Музика




Четвъртък, 18 юни 2009, Барселона


                                                      

 

"While we have oceans, rivers that still bring us life, reasons to live in the moment, hold onto your time..." Времето сякаш бе спряло по някаква каталунска магия, докато тези думи се лееха от устата на юноша бледен с черна коса и черна Fred Perry тениска, застанал смирено на мини площада пред МАСВА (Музеят за съвременно изкуство на Барселона) извън тоталната лудница на откриващата дневна сесия на фестивала Sonar.

 

"Let your heart go where the wind takes it..." редеше младежът, а бийтът под думите водеше някъде... там, над покривите, над града, на по-приятно място... или поне на по-малко потно и задушно. Младежът се казваше Джейми Уун. Тих, скромен, с обрани и леко сковани сценични движения, но гласът... в гласа му имаше сила и увереност. И дълбочина. О, да. И нещо, което идваше от сърцето. Звукът на сърцето. Туп-Туп-Туп...

 

 

Октомври, 2010

                                                     

 

"... space to breathe it, time to savour.." Мдаа, Джеймито вече диша и вкусва популярността. Големи лейбъли тичат по петите му. Всички говорят за него. Всички въртят до откат сингъла Night Air. Сред феновете му е и мистичния дъбстеп титан Burial, с когото именно записват Night Air. Всъщност именно Burial с вълшебното си дъбстеп фенерче изкарва Джейми на светло. Извън малките, задимени лондонски барове, които Уун обикаля с акустичната китара и римейка си на Wayfaring Stranger – блус класика, изпълнявана и от Джони Кеш. Burial превръща версията на Джейми от 2007-а в призрачно епичен нощен химн, а към него Уун добавя своите красиви, сърцетупкащи духове в Spirits и ето че приказката за Джейми, душата и нощта се ражда. В този момент в приказката влиза още един герой, накарал хората по света да заговорят за пост дъбстеп бум със заразително перкусивния си и еклектичен саунд, размиващ границите между дъбстеп, геридж, джънгъл, грайм и хаус. Той се казва Дейвид Кенеди, но всички го наричат с бойните имена Ramadanman, Pearson Sound и Maurice Donovan. Неговият съблазнително хипнотичен ремикс на Night Air, узаконява завинаги съчетанието „емоционален дъбстеп" в клубните речници, докато денс продуцентите се чудят има ли пресечна точка между дъбстепа и дийп хауса, и дали въобще жанровете имат някакво значение за добрата съвременна музика.

 

 

Сряда, 7 декември 2011, София


                                                     

 

Jamie Woon и Pearson Sound са в Sofia Live Club тази вечер. Джейми идва с прекрасния си дебютен албум Mirrorwriting, за да те разходи през нощта и нейните духове, изкушения, смехове, страхове, болки, прегрешения, шизофрении, и други странности на нощните птици, бродещи из града. Завършил е четвърти в бягането на 100 метра, наречено Sound of 2011 – класацията на ВВС за изгряващите "звезди" на годината. Обаче Джейми знае, че трябва да е "walked when He shoulda ran". Затова прави невероятен маратон през годината, скачайки от фестивал на фестивал, от клуб на клуб, срещайки се с милионите си фенове в YouTube, разказвайки бавно и търпеливо своята приказка.

 

Историята на Дейвид Кенеди не се развива много по-различно, докато той развява знамето на своя отбор Hessle Audio (лейбълът, който движи със своите братя по оръжие Ben UFO и Pangaea) по света, а и у нас, водейки британската бас музика напред, към нови, неизследвани територии. Като България.

Интересното е, че той е от онези британски артисти, участвали в Switch On! ремикс инициативата на British Council в България, при която британски продуценти ремиксираха хитови парчета на български групи. Негово дело е римейка на класиката на Уикеда ... А ние с Боби двамата пием кафе, изманипулирана в хипнотично-перкусивно брекбийт парче с пречупени до неузнаваемост вокали. Подход, превърнал се в негова запазена марка и създал такива пост дъбстеп класики като Don't Change For Me, Work Them, Grab Somebody, Blanked.


Днес обаче този британски герой вече се подвизава само с името Pearson Sound и като такъв тази година завъртя страхотния микс FabricLive 56 – прочутата серия микс компилации на Fabric, клубът-Мека на прогресивния звук. Прави и все по-емоционални и вокални парчета (Higher, Down With You), но не забравя и експлозивната денс енергия с римейк на рейв класики като Deep Inside на Hardrive или пречупени до невъзможност ремикси на парчета като Morning Mr Magpie на Radiohead.

 

Така, че те очаква една изключително приятна вечер, изпълнена с малко меланхолия, с малко прозрения за душата и нещата от живота, малко тъга, малко секс, много денс стъпки и едно такова приятно гъделичкащо усещане под лъжичката на сутринта...

 

И звукът на сърцето. Туп-туп-туп...

Понеделник, 08 Август 2011г. 11:28ч.

Fest It Be

Публикувана в Музика

Истории за фестивален спир(и)т, нощни изкушения, бийт сфери, хотелски драми, няколко мерцедеса и... 30 евро.


Петък, 13 август, 2010

19.00 часа. Летище Бургас. Толкова е горещо, че Макдоналдс пекат бургери на плочките, а чакалнята за пристигащи полети толкова не е мръднала на цвят и форма от моето детство, че от бичуващата жега и влага ми се струва, че халюцинирам в калейдоскоп детски спомени. Първото ми пътуване със самолет...

 

Сега обаче не отлитам горе в небето, а посрещам полет долу на врящата земя. Колкото повече порастваш, толкова повече животът иска да те приземи, мамка му! И все пак понякога не успява. И в това му е тръпката.

 

Поглеждам И., поглеждам и М. Толкова са различни, но и двете са прелестно чаровни. Мили, усмихнати, сияещи, тръпнещи в очакване. Точно така трябва да изглеждат всички посрещачи. Готови от самолета да те грабнат в прегръдката на доброто настроение, та да преживееш плексигласовите автобуси, които да те отведат в бетонни хотели, за да изживееш LCD летни удоволствия, ако си турист по родното Черноморие. А такива пристигаха на синджири през половин час.

 

Ние, тримата, обаче чакахме друго. Очаквахме общо 17 души, а в ръцете си И. и М. държаха само листове с изрисуваните с мерак имена UNKLE и DJ Shadow.

 

Ето ги и тях. Един по един се изнизват през полупрозрачните врати на терминала. Само Джеймс Лавел се крие. Едва на изпращане разбрах какво е причинило тази негова мимикрия на родна почва. Крюто на Джошуа Дейвис a.k.a. DJ Shadow пък защитава американското си реноме и първото, което посещава в България е Макдоналдс-а на летището. Хоум, суит хоум...

 

20.45 часа. Хотел Приморец ни посреща гостоприемно с банда анаболни, чернодрешни мутрета, които трябва да представляват охраната на „петзвездния" хотел. Те не дават на минибусовете да влязат в паркинга на хотела, а когато музикантите тръгват да разтоварват техниката си, започват да им крещят на цветист български да не препречват входа, щото видиш ли един местен бос не можел да мине с тлъстия си мерцедес, та да седне в лоби бара и да врътне поредната далавера с наркотици, проститутки или с каквото му душа сака. А, простете, този мерцедес може да е возел и Джонито Деп, нали... хаха. Кой знае!? Както и да е, вързахме им топките на адреналина и разбрани служители на хотела прибраха с количка техниката паркирана пред паркинга. Във фоайето – кич и спокойствие. Нищо не подсказва, че само на няколко метра духът на Spirit Of Burgas 2010 е излязъл от бутилката и вече се лее, ли лее обилно по сцените. И ето, че на рецепцията се появява Максим от The Prodigy, в черно-бяло, разбирай черни панталони, черно елече и бяла тениска...

 

23.30 часа. Бекстейдж на главната сцена. Максим, Лиъм и Кийт, обвити в пушеци и блицове, се опитват да раздерат с мегафони ушите и плътта на голото, потно море от хора пред тях, а на рампата до главната сцена е същото гъмжило като във фестивалната зона. Някак си The Prodigy винаги са имали повече тълпи фанатици около тях, отколкото фанатично добра музика. Сетът им го потвърждава, зле са... и нито мегабруталния саунд го прикрива, нито убийствената влага, от която дъха ти лепне, го заличава. Добре, че е Максим да спасява положението от време на време. Много шум за нищо – като последния им албум. Въпреки, че за мокрото море от човешка плът пред сцената именно те са звездите на феста. И когато пичовете от UNKLE казват „Уау, и утре ли ще е такава лудница", не им спестяваме истината с „Едва ли. Повечето са дошли заради The Prodigy". Лиъм, Максим и Кийт слизат по рампата от сцената и се качват в... о,боже... същите тези мерцедеси, които щяха да сгазят техниката на техните колеги музиканти на входа на хотела. Мерцедеси с номера 2222 и 5555... смях и потрес. Анаболни мутрета обслужват капризите на „звездните" The Prodigy. Луната разкрива мила родна позьорска картинка, в която са се забъркали и Лиъм, Максим и Кийт. А когато разбирам, че мениджърът им е ходил по другите сцени, например денс сцената, за да ги приканва с договор да спрат музиката по време на шоуто на The Prodigy „звездният" им статус направо ми прелетя пред очите като падаща звезда. Мда, банда разглезени MTV карикатури – в това се превръщат идолите на едно поколение...

 

Събота, 14 август

13.00 часа. Саундчек. Морето като езеро, слънцето раздава обедни шамари, фестивалната зона е пуст остров, главната сцена стои като слънчасал динозавър с оголен скелет, а в лепкавия въздух се носи The ХХ-ксовото Heart Skipped A Beat. Мда, тази част от всеки фестивал трябва да се скипва от музикалните фенове, въпреки че и в нея има красота. Има и много пот, и мъкнене на всякакви товари и железа, и безумни разговори по уоки-токита между фестивални работници, болни от инсомния, и непринудени закачки между тези, които ще станат „звездите" на нощта и онези, чиято незаменима работа винаги ще остава в тъмното.

 

Точно след една безумна навигация за пътищата, които водят до Бургас, проведена по уоки-токи на пукащ и пиукащ английски, най-сетне пристига сглобяемата сфера, в която ще се пъхне DJ Shadow когато падне нощта. Пичът, който я кара с буса си из цяла Европа се оказва приятно дружелюбен коремчест британски веселяк, попрескочил 40-те. Имал си бил приятелки из по-големите европейски градове и докато разнасял сглобяеми сфери по фестивалите, воден от GPS-и и уоки-токита, си ги навестявал. Хипар версия 2.0, кво да му е лошо! Сферата, която се оказа доста лека, прозрачна и прохладна израсна като гъба за миг на сцената, точно докато обсъждахме с Джеймс Лавел каква невероятна фестивална гледка е морето с плажа и всичко наоколо. И така, всичко бе готовo за when the night falls.

 

22.30 часа. Паркингът пред хотела е пуст, няма вятър, който да помръдне и едно листо, въздухът лепне като в класически уестърн, а пред входа, един по един излизат хора, облечени в черно, сякаш тръгнали на поклонение на Джони Кеш. Именно него споменава Джеймс Лавел докато оглежда групичката ни. Всички избухваме в смях, а някой запява Walk The Line. Качваме се в минибуса и поемаме към главната сцена, но... по-възможно най-обиколния път през Морската градина, само и само да не минаваме през хората, които са напълнили вече фестивалната зона. 40 минути след нощната разходка на UNKLE през Морската градина на Бургас, след няколко питиета и няколко фаса, те се качват на сцената и дават епичен The Answer, на всички, които се питат дали втората вечер ще бъде по-силна от първата, дори след пропадането на шоуто на Everlast. Нощта е времето на UNKLE – катранена и объркваща сетивата. Меланхолична, тъжна, а друг път лъщяща в еуфорията на изцъклената луна. Понякога воайорска, понякога ексхибиционистична до кост, но винаги кинематографична. Така се меняха настроения, както Лавел и компания редуваха класики като Eye For An Eye, Lonely Soul с парчета от новия Where Did The Night Fall. Точно един час със страхотна аудио-видеокомпилация и малки гафове и недоразумения. Сет, след който барабанистът потъркваше доволно обелените си от палките пръсти. Сет, след който вокалистът Гавин гузно, но пък на големи глътки оплакваше монитора, който бутна с крак и счупи. Сет, след който Джеймс тотално разби стената, която бе изградил между себе си и хората при пристигането си на летище Бургас и сега говореше оживено и разпалено с всеки след сценичната еуфория...

 

Но нямаше много време за прехласване, защото DJ Shadow се шмугна в своята видеосфера, за да ни отведе на тотален парти 3D трип. This time, I'm gonna try it my way... каза той, а неговият начин е да използва сферата като умопомрачително въртящо се (евала на виджей крюто му) диско видео кълбо, което да не оставя крайниците, сетивата и сърцето ти в покой. Получи му се от раз, както и прощалната му реч с феновете, която беше толкова искрена, интелигентна и смислена, че му спечели приза за най-добър евър диджей сред магистрите по публична реч. Всичко хубаво, само дето tomorrow never comes until it's too late...

 

Неделя, 15 август

17.30 часа. Фоайето на хотел Приморец. Усмивки, шеги, закачки, сбогувания... И. подарява на DJ Shadow диск с българска фолклорна музика, така че ще се ослушвам за каба гайди в следващия му диск. Всичко е много приятно и лежерно, докато... не идва сметката от хотела. Джони, мениджърът на UNKLE (добряк с поразителна прилика с Барни Ръбъл), който през целия престой сякаш олицетворяваше класическото парче Johnny Be Good сега бе навъсил пресмятащо и учудено вежди. Сметката била надписана от хотела. Почнаха се разговори, спорове... Недоразуменията се изгладиха барабар с две кошници цветя от хотела. Явно като извинение или от гузна съвест, или по традиция на хотела. Не знам. Така или иначе потегляме с автобуса към летището. Изведнъж Лавел явно се събужда, докато гледа своята сметка, маха черните очила и заявява:"И тук има проблем!". Вече сме далеч от хотела, а и няма време за допълнителни спорове. Казвам му, че ще му възстановя надписаното. Докато се чекират за полета, намирам чейндж на летището. Ставаше въпрос за 30 евро. Да, ебаси, можеше да кара и без тия мизерни 30 евро в тоя живот. Но после заговори, че всичко е въпрос на принципи. Особено когато правиш бизнес с някого. И имаш претенции за петзвезден хотел, мислех си наум. Не може все да се чудиш как да прекараш някого или да изкараш лесни пари. Тотално бях на негова страна, независимо дали е бил прав или криво е станал. Особено след като ми разказа за първото си гостуване в България. След участието си в клуб като диджей, уверявайки промоутъра, че ще се оправи сам, отива да пийне по питиета с някакви хора. Те го нападат и обират след това. Чудна, позната картинка. Ето значи защо гледаше толкова недоверчиво през очилата си когато кацна на летището в Бургас. „Е, след тия случки ти май няма да се върнеш за трети път в България" питам го аз. „А, защо не. Това може да се случи навсякъде по света. Изкарах си страхотно, има и доста приятни хора тук, но за някои неща трябва да се мисли... особено когато правиш бизнес." Прав е, само да има и кой да мисли.

 

Разделихме се с приятелски прегръдки. Те поеха към самолета, ние към последната нощ на фестивала. Там ни чакаха:

- Серж Танкиян с камерен оркестър, с тъпи, клиширани речи за свобода на народите, равноправие... и със странен танц с чупка в китките

- Gorillaz Soundsystem с тяхното лятно кино на плажа и парти ремикси и импровизации на големите горилски хитове

- Грандмастър Флаш с българско знаме на сцената и неговото радио шоу „Хит до хит, 90-те, оле!"

- Гърлото-оркестър Skiller

- много танци, усмивки, целувки, алкохол, ганджи, манджи

- безумни срещи в безумни часове с приятели

- изгревът и снимки за спомен по пустата вече фестивална зона, дрезгави гласове, пресипнали от удоволствия, фестивални емоции и тръпки

- и едно такова вътрешно усещане за мир и нирвана

И така до другата година...

 

Петък, 12 август, 2011

19.00 часа. Летище Бургас. Толкова е горещо, че Макдоналдс пекат бургери на плочките, а чакалнята за пристигащи полети толкова не е мръднала на цвят и форма от моето детство, че от бичуващата жега и влага ми се струва, че халюцинирам в калейдоскоп детски спомени. Първото ми пътуване със самолет...

 

Сега обаче не отлитам горе в небето, а посрещам полет долу на врящата земя. Колкото повече порастваш, толкова повече животът иска да те приземи, мамка му! И все пак понякога не успява. И в това му е тръпката. Тръпката да чакаш от самолета да слязат човекът-оркестър Moby и извънземната Скин и...

 

И нека Spirit Of Burgas 2011 започне сега!

 

онлайн