Home / Рубрики / Театър
A+ R A-
Театър

Театър (35)

Вторник, 29 Октомври 2019г. 21:21ч.

Интервю | Хиджиката и неговият двойник

Публикувана в Театър

Кой е Тацуми Хиджиката... а кой е неговият двойник – все въпроси с нееднозначни, дори недвузначни отговори... отговори, търсени от колектива за алтернативни|радикални сценични форми и техники Метеор, чийто нов спектакъл Хиджиката и неговият двойник е посветен на енигматичния създател на буто или анкоку буто (Тъмният танц) пърформанса в Япония. Защо Метеор танцува Буто, защо литературата и философията играят жизненоважна роля в живота на тази танцова форма – малко светлина в мрака на Тъмния танц ще хвърли един от създателите и идеолог на Метеор, философът Боян Манчев, преди да се впуснем (на 30 и 31 октомври) в транс-вихъра на Хиджиката и неговият двойник...

 

Буто и Метеор в едно изречение звучи като...?

Метеор и неговият Двойник.

 

Лъвкрафт, Хофман... а сега Тацуми Хиджиката – има ли нишка, която свързва тримата? И защо сега е време за буто-естетика и философия?

Да. В действителност сме мислили Малдорор (2014), Лъвкрафт (2016) и Хофман (2019) като своеобразна трилогия. Трите представления са свързани не само от интереса ни към творчеството на тримата ексцентрични автори, но и от биографичните им персонажи – инфантилни, истерични, неадекватни на времето и средата си, невписващи се нито в конвенцията, нито в доминиращите прогресивни тенденции на собствената си епоха и среда; и въпреки това, оказали извънредно влияние върху литературата и светоусещането, дошли след тях. Залогът на тази работа обаче е и методологически, свързан е с нашето систематично изследване на възможността за нови сценични форми. От тази гледна точка работата ни с творчеството на Лотреамон, Лъвкрафт и Хофман беше сближено от обща задача – работата с повествователен текст като театрален материал. Очевидно на пръв поглед заниманията ни с Тацуми Хиджиката няма как да споделят тази предпоставка. Същевременно, предположението ви е напълно основателно: работата с Хиджиката също се занимава с биографичен материал, с напрежението между житейска история и биографичен мит. От друга страна, вероятно е да предположим, че буто се ражда не само от директното вдъхновение от литературни източници – Жьоне, Лотреамон, Мишима – но и от съревнованието с литературата. Във възторженото есе Танц на кризата, което Мишима посвещава на Хиджиката, се твърди, че танцът никога няма да може да достигне експресивния потенциал на литературата, потенциалът на езика. Хиджиката сякаш се опитва да обори Мишима, опитвайки да докаже тезата на Спиноза, че тялото не знае какво може.

hiji4


Във всеки спектакъл на Метеор има определена двойственост... това определящо ли е и за Хиджиката и неговият двойник? Откъде идва заглавието на тази философска поема, която стои в основата на този буто-пърформанс?

Така е. Фигурата на Двойника обитава представленията на Метеор от самото начало. Двойните или раздвояващи се фигури тъкат нишката и във Франкенщайн (2011), и в Малдорор, и в Пиеса за теб (2014). В случая заглавието, разбира се, цитира влиятелния трактат на Антонен Арто "Театърът и неговия Двойник", който, преведен на японски през 1965 г., вдъхновява Хиджиката. Идеята на Арто за радикално скъсване с традицията на склеротичната западна култура и завръщане към автентични, "сурови" или "жестоки" непосредствени форми на изживяване на света, чието пространство е театърът – но един метафизичен и магически театър... театър, който разчупва класическата сцена, репертоарната конвенция, за да я разтвори към полето на непосредствения опит, който е преди всичко опит на тялото в търсене на нов език, завладява Хиджиката.

 

Интересно е, че Тацуми Хиджиката не е рожденото име на създателя на буто-пърформанса... този факт играе ли роля в идеята за Двойника? И защо Хиджиката приема това сценично име? Какво означава то – знаем, че в зависимост от йероглифа, с който са изписани японските имена променят своето значение?

Именно. Двойникът на Хиджиката на първо място е Юнеама Кунио – личността, която по-късно става Тацуми Хиджиката, приемайки фамилното име на легендарния бунтовен самурай от 19 в., Тошизо Хиджиката, "Демонът заместник-главнокомандващ". Преди да стане Тацуми Хиджиката, Юнеама Кунио вече е бил и Хиджиката Химера, и Хиджиката Джун (т.е. Жьоне). Следователно негов двойник е и Жан Жьоне; а защо не и прочутият скандален писател, вдъхновил първото му представление, Юкио Мишима? Негов двойник, поне в Хиджиката Тацуми и японския народ, несъмнено е и най-ексцентричният от упадъчните римски императори – Хелиогабал, "коронованият анархист" – по определението на Антонен Арто. Негов двойник вероятно е и целият японски народ. Не на последно място, двойникът на Хиджиката Тацуми е българският актьор Леонид Йовчев.

hiji1

Всъщност, моноспектакълът на Лео, обхващащ първата част на представлението, представлява макабрена буто-гротеска (инспирирана от един от източниците на буто, т. нар. erо gurо nansensu), в която границите между историческата личност на Тацуми Хиджиката и Хиджиката-Леонид се размиват, докато на сцената не започнат да се роят призрачни двойници, двойници, които сменят на раменете си една и съща отрязана глава. Историята на буто е и история на само-инсценирането на двойниците на Тацуми Хиджиката. Именно моделът на (само)инсценирането е и отправна точка на нашата работа – в този спектакъл повече с биографичния материал и обвързването му с идеологията, отколкото с конкретните техники на буто като постепенно стабилизираща се художествена форма.

 

Тази година се навършват 60 години от първия буто-пърформанс Кинджики на Тацуми Хиджиката, вдъхновен от едноименния роман на Юкио Мишима... Какво провокира Хиджиката и неговият двойник и кои други пърформанси на Хиджиката са реконструирани в него? Защо избрахте точно тях?

На този етап се отказахме от идеята за (фантастична) реконструкция на конкретен спектакъл – а именно на фрагмента около Малдорор, Шориджо (Място за извърляне), включен в първата серия Танцов опит (1960), за който всъщност почти няма информация – идея, към която вероятно ще се върнем по-късно. В първата част на представлението са въведени няколко ключови представления освен Кинджики (1959), например Розов танц (1965); същевременно работим с материал от немногобройните филмирани представления – фрагменти от Розов танц или солата от късните представления Хосотан (1972) и Лятна буря (1973). В центъра на работата ни в момента обаче стои анархистичния политически манифест Хиджиката Тацуми и японския народ (1968), с който Хиджиката променя необратимо историята на танца, превръщайки го в политическа арена. Според нашия прочит това представление е директно инспирирано от книгата на Антонен Арто Хелиогабал или коронованият анархист, за която – както и за самия римски император – Хиджиката научава от текстове и преведени фрагменти на своя връстник, ментор и приятел, писателят Тацухико Шибусава. Представлението е манифестно: през революционната 1968Хиджиката се изправя пред японския народ, за да проповядва не само своята радикална естетика, но и радикалните си политически визии. Нека не забравяме, че подобни радикални визии, този път обаче консервативни, антипод на движението на 1968, отвеждат един от вдъхновителите на движението, Юкио Мишима до опита за преврат и последвалото сепуко.

От заниманията ни с това радикално представление идва и нашия изходен въпрос: възможно ли е все още радикално изкуство? Какво означава бунт на тялото? Необратимо провалена ли е идеята на 1968-а за политическа и художествена революция?

hiji2


В Кинджики пърформанса през 59-а участва и живо пиле – да очакваме ли животни и техни превъплъщения и в Хиджиката и неговият двойник?

Така е, а Хиджиката е искал и прасе на сцена в Хиджиката Тацуми и японския народ. Въпросът с участието на животни и изобщо живи същества против волята им в художествен контекст е спорен и от етическа и от политическа гледна точка, които влизат в сложни отношения с естетическата. От друга страна, тъй като ние от много време говорим за контра-техники, тоест техники, които не са просто негативност на техниката – нейното разрушаване или дезорганизиране, а по-скоро изобретяването на невъобразими техники – техники за нови органи и нови тела, въобразявани и от Хиджиката, и от неговия учител Антонен Арто. Това вероятно е и причината поради която тези творци са били толкова важни за нас, без на всяка цена да се отъждествяваме с тяхната идеология или метод (които често ми изглеждат наивни или недостатъчно комплексни) или да следваме техните изразни средства. Между контра-техниките, които сме изследвали, са детските "инфантилни" техники (например детските техники на движение), или животинските техники (техниката не е притежание единствено на човека – това е всъщност една от темите на моите "Облаци"). При всички случаи мисля, че Леонид ще си запази правото на изненадващ отговор на този въпрос. Телата ни са обитавани от неподозирани двойници.

hiji3


Една от последните ви книги носи заглавието Облаци. Философия на свободното тяло... каква е философията на Тялото в анкоку буто-пърформансите на Хиджиката?

Да, всъщност опитът за философия на тялото – или философия на метаморфозата, или философия на свободното тяло, беше определящ за моята философска работа в началото на този век. Разгърнах тази работа от книгата Тялото-метаморфоза (2007), книга, която посвети място на танца и пърформанса, през френските си книги Изменението на света и Метаморфозата и мига – Дезорганизация на живота (2009) до Облаци. Това, което ме интересува най-вече у Хиджиката е опитът за създаване на контра-техники – невъобразими техники, които разширяват не само експресивната потенция на тялото, но и формите на неговия опит. Ето защо съм съгласен с Хиджиката, че не може да има философия на буто: самото буто е философия.

hiji5

Апропо, досега философията и изобщо академичните занимания с буто му налагат одежди, които са му тесни. Съпротивлявам се на този опит за свеждане на буто до пример на естетическа или философска идеология, поради което и говоря за две основни редукции на буто, тази в линията на последователите на Гротовски и тази в линията на последователите на Жил Дельоз.

Заедно с Хиджиката, ние си поставяме въпроса за бунта на тялото. Какво означава бунт на тялото? Интересува ни начинът, по който тялото винаги надскача себе си. Животът винаги изстъпва себе си. Тялото винаги изстъпва себе си: и в екстаза и болката, и в раждането, и в смъртта.

hiji11

Тук е мястото да спомена и за една изненада, която подготвяме в рамките на софийската премиера на представлението – една нова книга, една "Тъмна поема" в отговор на "Тъмния танц" на Хиджиката. Тъмна поема, вдъхновена от хипнотичната работа на Хиджиката и с фотографа Ейко Хосое, но поемаща в своя посока: визуална тъмна поема, резултат на сътрудничеството ни с една от най-близките ни съмишленички от 10 години насам, фотографката Боряна Пандова.

 

В сценичното представяне на същата тази книга Облаци. Философия на свободното тяло участваше и философът Футоши Хошино, който отново има роля в Хиджиката и неговият двойник – свързани ли са двете участия, какво ги различава и с какво Футоши Хошино допринася за Хиджиката и неговият двойник и най-вече за бъдещото представяне на пърформанса в Токио през декември?

Общото е експериментирането с формата, която определям като сценична поема или театрална поема, както и, разбира се, приятелството ми с Футоши и с неговия учител, друг мой голям приятел, един от най-големите японски философи, Ясуо Кобаяши. Футоши не само участва в сценичното четене на "Облаци" заедно с актьорите Мария Панайотова, Емона Илиева, Валери Георгиев и Леонид Йовчев, но и негов текст, както и стихотворението на Кобаяши, включено като вложка във второто издание на "Облаци", бяха преплетени с моите фрагменти, четени н 4 езика – български, японски, френски, английски.

hijibf

Всъщност с Футоши се запознах преди точно 10 години в Токио, когато изнасях лекции в ръководения от Кобаяши Център по философия на Токийския университет, в който по това време Футоши завършваше доктората си. Още тогава установих споделения ни интерес към авангардно изкуство и с изненада открих, че Футоши познава творчеството на някои от вдъхновяващите ме японски автори от експерименталната музикална, филмова и театрална сцена, което е доста голяма рядкост в академичните среди. Така че в някакъв смисъл настоящата ни съвместна работа сякаш е била предизвестена – тя е следствие на моя опит не за отказ от философията, а за продължаването ù в друго поле и с други средства.

hijibf1

Колкото до Хиджиката и неговия двойник, самата идея за тази работа беше резултат на желанието на Метеор да работи с японските ни приятели. При последното си гостуване в София преди две години Ясуо Кобаяши ни попита, полу на шега, дали би могъл да работи с Метеор и да се присъедини към групата. Всъщност желанието му да работим заедно в полето на театъра беше съвсем искрено. Това ни подтикна към опита да експериментираме с формата, която сме набелязали в други работи на Метеор, както и в работата ми с берлинския колектив Vierte Welt, свързана с постановката на моя текст Дъщерите на Пандора. Когато преди пет години с Ани и Лео работехме по Малдорор, имах идеята за виртуална реконструкция на един от най-ранните сценични фрагменти на Хиджиката и Оно, споменатия Място за изхвърляне, който явно се основава на легендарния текст на Лотреамон, но от който няма запазен никакъв архив и за който изобщо не се знае почти нищо дори в Япония; идеята ми беше да си въобразим как би изглеждал този спектакъл и следователно да осъществим фантастична реконструкция; идея, която споделих с Ясуо и Футоши. Постепенно идеята се разви към по-сложна форма, в която границата между фигурата на Хиджиката и неговите фантастични двойници, включително авторите и актьорите, се размиват, така в крайна сметка давайки манифестен израз на идеята ни за театър.

hiji6


Личностите (Лъвкрафт, Хофман, Тацуми Хиджиката...), Героите на Метеор-театъра са герои от миналото... има ли съвременни герои, които ви интригуват?

Бодлер казва в студията си Художник на съвременния живот, че класическо става само това, което е било модерно в своето време. В нашия случай тези мрачни личности от миналото ни интересуват с това, че са експериментирали с радикални и несвоевременни форми на творчество, но и на съществуване. В този смисъл техният опит е не толкова модел за следване, колкото художествен материал за собствения ни опит да изследваме нови и поради това често рисковани форми. Разбира се, че има съвременни фигури, които са стигнали много далеч в този опит и които неизбежно ни вдъхновяват. За мен те са най-вече в полето на музиката. Усещането ми е, че в последното десетилетие театърът и сценичните изкуства влязоха в криза, след апогея на така наречената концептуална вълна, с която бях тясно свързан. Все пак все още ценя високо и си сътруднича с някои от творците, с които работех активно през миналото десетилетие – Джонатан Бъроуз, Тим Етчелс, Борис Шармац. Джонатан, чийто знаменит Наръчник на хореографа Метеор публикува във великолепен превод на Ани Васева, несъмнено е между съвременните "герои".

Да, заобикалят ни съвременни "герои", дори такива, които са непознати тук и сега или които са непознати никому, но които ни позволяват да вярваме във възможността за различен свят.

 

Миналата година Метеор отбеляза 10-годишен юбилей... след 10 години може ли да обобщим – Формата или Съдържанието е по-важно в Метеор-театъра?

Формата е неотделима от съдържанието. Автентичната форма има своя енергия, която произвежда комплексност. Всъщност целенасоченото търсене на нови възможности за театрална форма беше основна ос на съвместната ни работа през тези десет години. Тези форми са често на ръба на конвенционалното разбиране на театралното, но те се основават на една "силна" идея за театър: например работата с хор и вокални структури, която определяхме като театрална оратория, работата със семантични жестове или "физикализирането" на езика, тоест работата с езика като материя. която не само подсилва експресивната форма, но и постига радикализация на семантиката – едно по-радикално "съдържание". Докато темите ни, "съдържанието" е несъмнено по-трудно "контролируемо". Всъщност на тази основа възникна и Метеор – откриването на ранните текстове на Ани, писани преди близо две десетилетия, в тийнейджърска възраст – Пиеса за умиране, Болен и няколко други, непоставяни текста, които се оказаха много близки на тогавашната ми работа около философията на тялото. Това беше началото на тази странна творческа симбиоза, в която Метеор постепенно се превърна със срещата с Лео и Пепи, Петър Генков, а след това с всички по-млади актьори, художници и сценографи на Метеор.

 

И последно, да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Да мислиш. Но да не мислиш толкова дали "посланието" ти ще бъде чуто. Да бъдеш честен към намеренията си и да удържиш отговорността на формата и залозите, както и изискванията, които тя поставя. Необходима е безотговорна отговорност.

 


Хиджиката и неговият двойник танцуват на:


30 октомври – 19:30, Културен център на Софийски университет (Театрална зала, Ректорат) | 17:00, Лекция-разговор с Ани Васева, Боян Манчев и Леонид Йовчев на тема "Радикален опит и перформативни контратехники: Тацуми Хиджиката и началото на "буто"


31 октомври – 19:30, Дом на киното

Четвъртък, 10 Януари 2019г. 16:16ч.

Иначе казано

Публикувана в Театър

Едно мислиш, друго казваш, трето правиш... да, това са страните на Бермудския триъгълник на кризата на средната възраст и именно уравненията между тях проверява френския драматург Флориан Зелер в камерната пиеса Иначе казано (или Le Mensonge, както "казват" французите) при сценичната адаптация на режисьора Владимир Петков.

 

inatche kazano damianova 25 web logo

Иначе казано, всяка криза (пък била тя и на средната възраст) има точен момент, дата и час за установяване – в случая, може да бъде случайна среща между двама стари приятели, редакторът в издателство Даниел (Георги Кадурин) и бонвиванът Патрик (Веселин Калановски) и неволна покана за вечеря, на която Патрик да представи новата си приятелка Ема (Рая Пеева), 20 години по-млада от бившата му жена Лоранс... или може да бъде моментът, в който Даниел започва да играе на "криеница" с жена си Изабел (Мариана Миланова) между изказаното на глас и скритите задни мисли (често криещи Истината)...

inatche kazano damianova 28 web logo

Тези моменти на "криеница", нещо като вътрешни монолози (и при Даниел, и при останалите герои), неслучайно са доволно подчертани (дори маркирани с музикален сигнал и замръзване в каданс на актьорите тук) – все пак, тази "криеница" е в основата на човешките взаимоотношения... тази "криеница" не само е в центъра на всяка драма, ами е в епицентъра на всяка криза на средната възраст...

inatche kazano damianova 38 web logo

Неслучайно е подбран и преводът на оригиналното заглавие на пиесата – Le Mensonge (или буквално Лъжата) се превръща в Иначе казано – така както всяка Лъжа може да бъде премълчана Истина... или може да бъде сбор от добре подбрани елементи на Истина... Като запознанството между Патрик (Веселин Калановски) и Ема (Рая Пеева)... Така както всяка криза на средната възраст може да бъде сбор от избрани елементи на Нов Живот – нови преживявания, нови места за живеене, нова кола, нова жена (важното е само да са по-млади/нови и по-вдигащи адреналина, нали)...

inatche kazano damianova 39 web logo

Да, всички знаем клишетата за кризата на средната възраст и през всички тях минава Даниел (Георги Кадурин) за една вечер... Но дали това не е целта на жена му Изабел (Мариана Миланова) – все пак, всяка криза в брака е вариант на криза на средната възраст... която пък е вариант на "криеница" между изказаното на глас и скритите задни мисли...

inatche kazano damianova 61 web logo

Да, Флориан Зелер обича да разглежда една случка във всевъзможни варианти и вариации – нещо, което прави брилянтно в хитовата си пиеса Бащата, нещо, което опитва и тук... Може би защото неизказаното винаги е по-интригуващо от изказаното на глас... Може би защото Лъжата винаги е сбор от подбрани елементи на Истина... Един път добре, друг път зле избрани...

Иначе казано, Лъжата води до криза във взаимоотношенията/брака, но може и да ги удължи – питайте Даниел, Изабел, Патрик и Ема по въпроса...

inatche kazano damianova 66 web logo


Иначе казано е в Младежки театър Николай Бинев – Голяма сцена на 9, 20 април, 14 май и 22 юни от 19:00 часа 

Понеделник, 28 Май 2018г. 00:00ч.

Театър или Реалност…

Публикувана в Театър

Платформата Световен театър в София за поредна година скъсява дистанцията между фантазия и реалност, между български и интернационален театър, също както специалната селекция от гостуващи международни спектакли скъсява дистанцията между 3D танц и жестомимичен театър, между съвременен цирк и политически театър, а във всичко това може да се уверите като гледате:..

 

 

Хаканаи – 4 юни , 19:30 – 20:30; Театър Азарян

3D солов танц – 60 мин

концепция, режисура и сценография: Клер Барден и Адриен Мондо

изпълнение: Виржини Баржоне

фотография: Ромен Етиен

hakanai2hakanai4

Играта между реални и виртуални измерения е запазена марка за арт дуото на Клер Барден и Адриен Мондо – те обичат да вкарват човешкото тяло в специфична среда (в случая, специален дигитален куб), която да го сблъсква с всички измерения на (не)реалността и да проверява колко сме Хаканаи – иначе казано, нетрайни и крехки, временни и отминаващи...

 

 

Юлий Цезар – 6 юни, 19:00 – 21:15; Cinema City/Mall of Sofia

сателитна прожекция – 135 мин

режисьор: Никълас Хайтнър

с участието на: Бен Уишоу, Дейвид Колдер, Мишел Феърли, Дейвид Мориси, Марк Пенфолд, Аджоа Андо, Леафиа Дарко, Роузи Еде, Лейла Фарзад, Фред Фъргъс, Закари Харт, Уенди Куех, Ейбрахам Попола, Сид Сейгър, Ник Сампсън, Хана Стоукли, Кит Йънг

фотография: Мануел Харлън

juliicaesar

По традиция от последните години, Световен театър в София също ще даде сцена на ексклузивни сателитни прожекции от Националният театър в Лондон – в случая, говорим за една от класическите пиеси на Шекспир... говорим за Брут/Бен Уишоу и Касий/Мишел Феърли и техния преврат срещу Цезар/ Дейвид Колдер... говорим за пълно потапяне на публиката (стояща, като на концерт, около сцената) в умело дирижираните от Никълас Хайтнър събития... говорим за гражданска война и политически трилър, чийто герои (диктатори, кандидат-власт-играчи и пионки) виждаме и разпознаваме около нас... всеки ден...

 

 

Планината Чирчео – 8 юни, 20:00 – 21:00; Театър Азарян

съвременен танц – 60 мин

концепция и хореография: Фабрицио Фавале

с участието на: Даниеле Бианко, Винченцо Копучо, Андреа Дел Бианко, Фабрицио Фавале, Франческо Леоне, Кенджи Мастуяма, Мирко Папарусо, Стефано Роведа, Даниеле Салвито

фотография: Алфредо Анчески, Джино Роса

circeo

Планината Чирчео е мястото, където Одисей и неговите спътници се изправят срещу магьосницата Цирцея – там, край вечно променливото Тиренско море... там, на хипнотичната граница между съзнанието и фантазията, между деня и нощта, между вулканични останки и музиката на Даниела Кативели, Sigur Rós и Alex Somers, между митологията и терзанията душевни и... днешни.

 

 

Три сестри – 9 юни, 18:00 – 22:15; Дом на киното

театър/прожекция – 255 мин/с два антракта

режисьор: Тимофей Кулябин

с участието на: Константин Телегин, Илья Музыко, Антон Войналович, Клавдия Качусова, Ирина Кривонос, Линда Ахметзянова, Дарья Емельянова, Денис Франк, Алексей Межов, Павел Поляков, Андрей Черных, Сергей Богомолов, Сергей Новиков, Елена Дриневская

3sestri13sestri2

Историята на Чеховите Три сестри може и да е до болка позната, но драмата на семейство Прозорови, може би, никога не е била разказвана на... жестомимичен език – да, в римейка на Тимофей Кулябин (неслучайно наричан "вундеркинд на новия руски театър") няма да чуете нито дума (ще има субтитри, да), но разказът е толкова интензивен и жанрово разнообразен, толкова хореографски и музикално богат (в унисон с филми като Свят измислен, пълен с чудеса), че Три-те сестри си заслужават абсолютно наградите и отделеното време.

 

 

Неудачници – 11 юни, 20:00 – 21:15; Младежки театър Николай Бинев

съвременен цирк – 75 мин

идея, режисура и хореография: Ярек Цемерек

с участието на: Яна Врана, Яна Телцова, Матиаш Рамба, Петър Хорничек, Индржих Пански, Лукаш Махачек, Витезслав Рамба

фотография: Павел Хежни

neudachnitsi2neudachnitsi1

Страхът от провал в съвременното динамично общество, поздравяващо само победителите, може и да не е най-подходящата тема за съвременен цирк, но начинът по който акробатичната формация DaeMen разгръща идеите на Ярек Цемерек с помощта на танц, акробатика, циркови техники, боди дръминг и музика на живо от DJ En.dru/Ондржей Хавлик само ще разсее всяко колебание и всяка Неудача...

 

 

Власт и съпротива – 18 и 19 юни, 19:30 – 22:15; НТ Иван Вазов

политически театър – 165 мин/с антракт

режисура и сценография: Душан Давид Парижек

с участието на: Самуел Финци, Сара Франке, Хенинг Хартман, Маркус Йон

фотография: Катрин Рибе

vlastsuprotiva1vlastsuprotiva3

Спектаклите със Самуел Финци, по традиция, винаги са били част от Световен театър в София... също като традицията да продължаваме да търсим Истината за близкото тоталитарно минало и за годините на безкраен преход – именно това търсене е на фокус в театралната версия на едноименния роман на Илия Троянов, като съчетава архивни документи (след 20 години проучвания) с лични истории на знакови образи, а въпросът за Истината става дори още по-сложен в днешните post-truth времена... Едно е сигурно, животът винаги е бил въпрос на Власт и Съпротива...

 

 

Световен театър в София е от 4 юни до 19 юни

Понеделник, 02 Април 2018г. 14:14ч.

NeoДачници

Публикувана в Театър

"Човек! Това звучи... гордо!" – да, тази крилата фраза на Максим Горки (от На дъното, да) може и да е до болка позната, но в адаптирания (за 2018-а) от Иван Пантелеев римейк на пиесата Дачници (написана от Горки през далечната 1904-а), Человеците/Героите няма от какво да изпитват Гордост... Не че Животът им се намира на Дъното, не че на сцената на битието не развяват Гордо своето его, не че историите им не са до болка познати на съвременния Човек, който далеч не е просто турист, Неудачно попаднал на непознато място без карта, план и идеи за действие...

 

Не, NeoДачници не говори (само) за това – Иван Пантелеев започва римейка на Дачници със свой текст и автовъпрос колкото към себе си, толкова и към Публиката ("защо хората все още правят Театър и защо хората все още ходят на Театър"), който може и да получи Отговор на финала... Въпрос, достатъчен, за да се огледаш Наоколо – сценографията в спектаклите на Пантелеев винаги е колкото минималистична, толкова и максимално-функционална (в случая, благодарете на Милена Пантелеева) за идеите, които иска да внуши (помните гостуването на В очакване на Годо, нали!?) – пиано, хладилник, купчина пластмасови столове, шарени ленти за стени, режимно светещ надпис Родина |три звезди|... да, намираме се в хотел... въпреки, че хотел Родина вече не съществува..., но и нашата Родина не дава много признаци за Съществуване (за Живот да не говорим), нали...

neodachnitsi

Да, всички "не сме оттук и сме за малко"... туристи/дачници не само в Родината, но и в Живота... да, огледайте съвременния свят – не само Българите се чувстват като туристи в собствената си страна... тази история (може и да) се случва във всяка една страна независимо, че героите носят руски фамилии, ходят да си почиват (и да правят боклук... душевен) в дачи и че са изникнали в съзнанието на Горки преди 114 години...

Да, героите може и да говорят текстове на Хайнер Мюлер, Мишел Уелбек и Бионг Хан Лий (да, на моменти е спорна диверсионната нужда от текст-допълненията в NeoДачници на Пантелеев), но съвременният Човек все още държи Душата си в... Хладилника – неслучайно повечето герои ще имат досег (от всякакъв вид) с хладилника, а в него ще се родят и... доста комични ситуации...

neodachnitsi1

Да, шарени (колкото шарен е Животът) ленти за плаващите стени, с които всеки ден се обграждаме с идеята да създадем своето място под Слънцето, да съградим "своя Дом, своята Крепост"... а всъщност, живеем като ленти полюшвани от всеки порив на въздуха с илюзорната представа, че сме стени със съзнателен, стабилен избор... Да, героите в NeoДачници са такива – изглежда, че се движат по собствено желание, по собствена Удача, а всъщност се полюшват, преплитат, оплитат при всеки порив на...

 

Да, NeoДачници-те не са Неудачници, даже всичко им върви по ноти – пианото на сцената не само служи за естествен саундтрак (изсвирен на живо) от героя на Рашко Младенов | Семьон Двуеточие Семьонич, но и превръща спектакъла в нещо като... фрий джаз концерт, в който всеки герой има соло рецитал, със соловата партитура на Живота си... но само като акцент, детайл от общия, цялостен Пъзел... Да, неслучайно самият Максим Горки слага подзаглавието "Сцени" на пиесата си, намеквайки за фрагментарността ù...

neodachnitsi2

Всеки герой е просто част, парченце, което трябва да съвпадне в Общия Пъзел от любов (не|споделена), лъжи, изневери, тайни, гняв, омраза и страхове в душите|съдбите на писателя Шалимов | Владимир Карамазов, приятеля му Басов | Юлиан Вергов, жена му Варвара | Радена Вълканова и сестра ù Катерина | Стефания Колева, влюбения брат Влас | Христо Петков в Маря | Теодора Духовникова, циничния Замислов | Дарин Ангелов, въртящ на пръстите си Суслов | Иван Юруков и жена му Олга | Александра Василева, и може би, единствените Неудачници в NeoДачници – трагичния Рюмин | Николай Урумов и обслужващия-да им чистя боклуците-персонал Саша/Яша | Деян Ангелов...

neodachnitsi4

Да, неслучайно тези герои са като хор солисти (всеки със свой рецитал) в общия Оркестър/Пъзел на спектакъла... и си партнират прекрасно – неслучайно Пантелеев взима целия ансамбъл от Богът на касапницата, например (дори Юлиан Вергов и Радена Вълканова отново влизат в ролите на брачна двойка с проблеми), а и всички актьори вече са прекарали достатъчно дълго време на сцената заедно с кеф... и това си личи (запомнете добре общата им сцена с вокално-дирижираната Гаргара в NeoДачници)...

neodachnitsi6

И да, неслучайно, с помощта на сценографски трик, всички актьори, в един момент, се превръщат в първия ред на... Публиката – да, историите, които се разиграват на сцената се случват всеки ден и в Живота, да, всички сме актьори в собствената си пиеса – въпросът е дали в един неудачен момент ще се превърнем просто в публика (без право на реплика) в собствената Пиеса | Живот!?

neodachnitsi10

"Как се превръщаме в това, което сме... Днес" – въпрос, който занимава не само всеки от героите в NeoДачници (чуден троен разрез на въпроса и проблема може да гледате и в другата премиера на Народния – Три високи жени с емблематичната Мария Стефанова) – екзистенц въпрос, който (би трябвало) да свети (като надписа Родина) в главата на всеки един от нас...

 

Въпрос, който е по-важен дори от зададения в началото "защо хората все още правят Театър и защо хората все още ходят на Театър", а Отговорът и на двата, може би, се крие в... Самото Случване | Живеене... защото (дори и някои български режисьори да са забравили) Театърът не е Кино... Театърът се Гледа и... с Уши, а спектакли като NeoДачници показват защо това е така.

 

 

NeoДачници са в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 на 16 март, 18 април и 7, 14 май 2019

Четвъртък, 01 Декември 2016г. 22:22ч.

Богът на касапницата

Публикувана в Театър

"За да разкажеш добре една история, трябва да знаеш кои точно бутони да натиснеш" се казваше в един филм, а френската писателка Ясмина Реза идеално знае, че у всеки човек има бутони, които при натиск го карат да сваля маските на благоприличието и да оголва истинската си същност. Както става в нейната награждавана пиеса Богът на касапницата (написана преди 10 години) в новата ù сценична версия на Антон Угринов в Народния театър.

carnage4

Тенденция или не, но както в миналия, така и в настоящия театрален сезон изглежда границите между театъра и киното се размиват, поне що се отнася до избора на заглавия, които живеят както на екрана, така и на театралната сцена. И ако в Ничия земя, например, Стоян Радев взима киносценарий и го превръща в пиеса, то Антон Угринов се придържа повече към оригиналната драматургия на Ясмина Реза, отколкото към филма на Роман Полански Carnage, превърнал пиесата на Реза в камерно кино от висока класа.

carnage5

Историята е позната: две семейни двойки (Мишел/Юлиан Вергов и Вероник/Радена Вълканова и Ален/ Владимир Карамазов и Анет/Александра Василева) се събират, за да обсъдят "разумно и цивилизовано" причините и последствията от нелеп инцидент в парка, който оставя синът на едните с два зъба по-малко, избити с пръчка от сина на другите.

carnage9

История, на пръв поглед, с бързо и хуманно решение, но не и когато в нея се замесят изгонен хамстер, непрестанната адвокатска телефония на Ален, плодов пай, бутилка скоч, морални повръщания, букет жълти лалета, гротеска живописта на Франсис Бейкън, военните конфликти в Африка, вечното разделение мъже-жени, семейните прякори, страсти и тоновете лични предразсъдъци в главите на Мишел, Вероник, Ален и Анет.

carnage10

Наситени с множество малки детайли (неслучайно Ясмина Реза е майстор на диалога) и с ритъм на надграждането (олé за чудесния синхрон и импровизации на квартета актьори) комичните ситуации се сгромолясват една след друга ала ефектът на доминото, а текстът на Реза натиска бутон след бутон у своите герои, карайки ги да свалят маска след маска, да отрязват от себе си като парчета плодов пай пластове фалш подир пластове фалш, докато накрая оголената им същност не започне да се оглежда (о, да има игра на отражения в сценографията на Никола Тороманов) като в криво огледало. Гротеска картинка ала Бейкън, в която обсъждането на проблемните деца се превръща в калейдоскоп на личните проблеми на Мишел, Вероник, Ален и Анет.

carnage17

"Никой не се интересува от неща извън него самия. Човекът се вълнува само от лични емоции и преживявания" ще каже Ален и ще добави, че вярва в Богът на касапницата... Онзи, когото всички ние обичаме да играем. Онзи в балончето на личния ти свят, в който Ти си единствения и върховен Бог, който коли и беси.

carnage21

В балончетата на личния ти свят, приличащи на мехурчета от потънал във вода телефон... Скролнете фейсбук фийда си, докато четете това, включете се в коментарна война и ще разберете... че следващия път когато си играете на Богът на касапницата няма да пострада само някой невинен... хамстер.

 

 

Богът на касапницата е в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 на 18, 21 и 27 февруари и 1, 2 и 13 март

онлайн