Home / Рубрики / Театър / Списък на статии по етикет: Александра Василева
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Александра Василева

Дивото зове

Неделя, 25 Ноември 2012г. 20:42ч.

Кой е най-добрият приятел на кучето? Със сигурност не е Човекът. Всъщност кучетата (създадени по образ и подобие на скулптурата The Young Family на Патриция Пичинини) в представлението Терапевтът се "държат" по-човешки от самите хора. Или пък хората се държат като кучета. Както звучеше закона на лейди Мърфи "You are animal, animal not so deep inside... We are animals, animals, one unbroken chain"...


therap5   доктор Мърт и неговата асистентка Диана © фотография Атанас Кънчев

 

Историята в пиесата на Елена Алексиева се върти като куче, което гони опашката си в кабинета на специалиста по кучешки/човешки проблеми доктор Мърт (да не кажем доктор Смърт) – минимал тех ноар менажерия (изпипана до детайл от сценографа Венелин Шурелов), в която доктор Мърт (Владимир Пенев) и неговата асистентка Диана (Илиана Коджабашева) вещо разплитат ясни и неясни заблуди, комплекси за малоценност, фикс идеи и обсесивни мании на няколко собственици на кучета. Да, Човекът е егоцентрично животно и никой не идва при Мърт заради услугите му на кучешки психотерапевт (за кучетата и психопатите е друга история), а за да реши собствените си проблеми. Така докторът и неговата асистентка (с "униформи" като от представление на Явор Гърдев) се сдобиват с шарена глутница от човешки "питомци".

therap1   "питомците" на доктор Мърт © фотография Атанас Кънчев

 

Млада двойка (Цветан Алексиев и Александра Василева) си взимат джак ръсел териер като гала репетиция преди да отгледат собствено дете, но забравят (като всички родители), че фалшивото щастие и проектирането на собствените комплекси, страхове и фикс идеи върху него могат да доведат до... евтаназия на четириногото им дете.

therap3   Константин, "моята съпруга" и любимият джак ръсел териер © фотография Атанас Кънчев

 

Госпожица Фани (Жорета Николова, всеотдайна в тежката роля на опитно зайче/куче в демон експериментите на Мърт) е неомъжена, не съвсем млада жена на ръба на нервна криза, която стяга сексуалността си в строг костюм и прическа, а привързаността ù към булдога Бруно би била любима тема на добрия стар доктор Фройд.

therap4   Госпожица Фани и Бруно © фотография Атанас Кънчев

 

Любовната история между хора и кучета се допълва от драмата на самотен, смачкан от живота, възрастен господин (Марин Янев), който не може да преодолее смъртта на своята кучка Сара (нейният мирис е като ухание на любима жена) и вкопчено живее в спомена за нея. Всъщност това, което обединява шарената глутница "питомци" на доктор Мърт е Самотата... и отчаяните опити да бъде победена със заместители на Щастието.

therap2   В търсене на Сара © фотография Атанас Кънчев

 

И така, вечният въпрос за самотата в бездната на терапевт кабинета Живот (или Мърт) се вихри между два бутона Вход и Изход, на фона на песни ала Лана Дел Рей (аман), караоке хор "Дивото зове" с диригент доктор Мърт (не знам дали този сезон в Народния театър е на Шекспир, но със сигурност е на караокето) и анималистична садо-мазо терапия с ненацелен черен хумор.

therap7   You are animal not so deep inside © фотография Атанас Кънчев

 

И ако накрая не виете като самотно куче срещу пълната театрална луна, то значи режисьорът (набрал популярност след спектакъла Куклен дом, номиниран за Икар) Крис Шарков и актьорите са си свършили терапевт работата. Но ако виете...

 

therap   В кабинета на доктор Мърт © фотография Атанас Кънчев

 

 

Гледайте Терапевтът в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 часа на 13 октомври

 

Богът на касапницата

Четвъртък, 01 Декември 2016г. 22:22ч.

"За да разкажеш добре една история, трябва да знаеш кои точно бутони да натиснеш" се казваше в един филм, а френската писателка Ясмина Реза идеално знае, че у всеки човек има бутони, които при натиск го карат да сваля маските на благоприличието и да оголва истинската си същност. Както става в нейната награждавана пиеса Богът на касапницата (написана преди 10 години) в новата ù сценична версия на Антон Угринов в Народния театър.

carnage4

Тенденция или не, но както в миналия, така и в настоящия театрален сезон изглежда границите между театъра и киното се размиват, поне що се отнася до избора на заглавия, които живеят както на екрана, така и на театралната сцена. И ако в Ничия земя, например, Стоян Радев взима киносценарий и го превръща в пиеса, то Антон Угринов се придържа повече към оригиналната драматургия на Ясмина Реза, отколкото към филма на Роман Полански Carnage, превърнал пиесата на Реза в камерно кино от висока класа.

carnage5

Историята е позната: две семейни двойки (Мишел/Юлиан Вергов и Вероник/Радена Вълканова и Ален/ Владимир Карамазов и Анет/Александра Василева) се събират, за да обсъдят "разумно и цивилизовано" причините и последствията от нелеп инцидент в парка, който оставя синът на едните с два зъба по-малко, избити с пръчка от сина на другите.

carnage9

История, на пръв поглед, с бързо и хуманно решение, но не и когато в нея се замесят изгонен хамстер, непрестанната адвокатска телефония на Ален, плодов пай, бутилка скоч, морални повръщания, букет жълти лалета, гротеска живописта на Франсис Бейкън, военните конфликти в Африка, вечното разделение мъже-жени, семейните прякори, страсти и тоновете лични предразсъдъци в главите на Мишел, Вероник, Ален и Анет.

carnage10

Наситени с множество малки детайли (неслучайно Ясмина Реза е майстор на диалога) и с ритъм на надграждането (олé за чудесния синхрон и импровизации на квартета актьори) комичните ситуации се сгромолясват една след друга ала ефектът на доминото, а текстът на Реза натиска бутон след бутон у своите герои, карайки ги да свалят маска след маска, да отрязват от себе си като парчета плодов пай пластове фалш подир пластове фалш, докато накрая оголената им същност не започне да се оглежда (о, да има игра на отражения в сценографията на Никола Тороманов) като в криво огледало. Гротеска картинка ала Бейкън, в която обсъждането на проблемните деца се превръща в калейдоскоп на личните проблеми на Мишел, Вероник, Ален и Анет.

carnage17

"Никой не се интересува от неща извън него самия. Човекът се вълнува само от лични емоции и преживявания" ще каже Ален и ще добави, че вярва в Богът на касапницата... Онзи, когото всички ние обичаме да играем. Онзи в балончето на личния ти свят, в който Ти си единствения и върховен Бог, който коли и беси.

carnage21

В балончетата на личния ти свят, приличащи на мехурчета от потънал във вода телефон... Скролнете фейсбук фийда си, докато четете това, включете се в коментарна война и ще разберете... че следващия път когато си играете на Богът на касапницата няма да пострада само някой невинен... хамстер.

 

 

Богът на касапницата е в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 на 18, 21 и 27 февруари и 1, 2 и 13 март

NeoДачници

Понеделник, 02 Април 2018г. 14:14ч.

"Човек! Това звучи... гордо!" – да, тази крилата фраза на Максим Горки (от На дъното, да) може и да е до болка позната, но в адаптирания (за 2018-а) от Иван Пантелеев римейк на пиесата Дачници (написана от Горки през далечната 1904-а), Человеците/Героите няма от какво да изпитват Гордост... Не че Животът им се намира на Дъното, не че на сцената на битието не развяват Гордо своето его, не че историите им не са до болка познати на съвременния Човек, който далеч не е просто турист, Неудачно попаднал на непознато място без карта, план и идеи за действие...

 

Не, NeoДачници не говори (само) за това – Иван Пантелеев започва римейка на Дачници със свой текст и автовъпрос колкото към себе си, толкова и към Публиката ("защо хората все още правят Театър и защо хората все още ходят на Театър"), който може и да получи Отговор на финала... Въпрос, достатъчен, за да се огледаш Наоколо – сценографията в спектаклите на Пантелеев винаги е колкото минималистична, толкова и максимално-функционална (в случая, благодарете на Милена Пантелеева) за идеите, които иска да внуши (помните гостуването на В очакване на Годо, нали!?) – пиано, хладилник, купчина пластмасови столове, шарени ленти за стени, режимно светещ надпис Родина |три звезди|... да, намираме се в хотел... въпреки, че хотел Родина вече не съществува..., но и нашата Родина не дава много признаци за Съществуване (за Живот да не говорим), нали...

neodachnitsi

Да, всички "не сме оттук и сме за малко"... туристи/дачници не само в Родината, но и в Живота... да, огледайте съвременния свят – не само Българите се чувстват като туристи в собствената си страна... тази история (може и да) се случва във всяка една страна независимо, че героите носят руски фамилии, ходят да си почиват (и да правят боклук... душевен) в дачи и че са изникнали в съзнанието на Горки преди 114 години...

Да, героите може и да говорят текстове на Хайнер Мюлер, Мишел Уелбек и Бионг Хан Лий (да, на моменти е спорна диверсионната нужда от текст-допълненията в NeoДачници на Пантелеев), но съвременният Човек все още държи Душата си в... Хладилника – неслучайно повечето герои ще имат досег (от всякакъв вид) с хладилника, а в него ще се родят и... доста комични ситуации...

neodachnitsi1

Да, шарени (колкото шарен е Животът) ленти за плаващите стени, с които всеки ден се обграждаме с идеята да създадем своето място под Слънцето, да съградим "своя Дом, своята Крепост"... а всъщност, живеем като ленти полюшвани от всеки порив на въздуха с илюзорната представа, че сме стени със съзнателен, стабилен избор... Да, героите в NeoДачници са такива – изглежда, че се движат по собствено желание, по собствена Удача, а всъщност се полюшват, преплитат, оплитат при всеки порив на...

 

Да, NeoДачници-те не са Неудачници, даже всичко им върви по ноти – пианото на сцената не само служи за естествен саундтрак (изсвирен на живо) от героя на Рашко Младенов | Семьон Двуеточие Семьонич, но и превръща спектакъла в нещо като... фрий джаз концерт, в който всеки герой има соло рецитал, със соловата партитура на Живота си... но само като акцент, детайл от общия, цялостен Пъзел... Да, неслучайно самият Максим Горки слага подзаглавието "Сцени" на пиесата си, намеквайки за фрагментарността ù...

neodachnitsi2

Всеки герой е просто част, парченце, което трябва да съвпадне в Общия Пъзел от любов (не|споделена), лъжи, изневери, тайни, гняв, омраза и страхове в душите|съдбите на писателя Шалимов | Владимир Карамазов, приятеля му Басов | Юлиан Вергов, жена му Варвара | Радена Вълканова и сестра ù Катерина | Стефания Колева, влюбения брат Влас | Христо Петков в Маря | Теодора Духовникова, циничния Замислов | Дарин Ангелов, въртящ на пръстите си Суслов | Иван Юруков и жена му Олга | Александра Василева, и може би, единствените Неудачници в NeoДачници – трагичния Рюмин | Николай Урумов и обслужващия-да им чистя боклуците-персонал Саша/Яша | Деян Ангелов...

neodachnitsi4

Да, неслучайно тези герои са като хор солисти (всеки със свой рецитал) в общия Оркестър/Пъзел на спектакъла... и си партнират прекрасно – неслучайно Пантелеев взима целия ансамбъл от Богът на касапницата, например (дори Юлиан Вергов и Радена Вълканова отново влизат в ролите на брачна двойка с проблеми), а и всички актьори вече са прекарали достатъчно дълго време на сцената заедно с кеф... и това си личи (запомнете добре общата им сцена с вокално-дирижираната Гаргара в NeoДачници)...

neodachnitsi6

И да, неслучайно, с помощта на сценографски трик, всички актьори, в един момент, се превръщат в първия ред на... Публиката – да, историите, които се разиграват на сцената се случват всеки ден и в Живота, да, всички сме актьори в собствената си пиеса – въпросът е дали в един неудачен момент ще се превърнем просто в публика (без право на реплика) в собствената Пиеса | Живот!?

neodachnitsi8

"Как се превръщаме в това, което сме... Днес" – въпрос, който занимава не само всеки от героите в NeoДачници (чуден троен разрез на въпроса и проблема може да гледате и в другата премиера на Народния – Три високи жени с емблематичната Мария Стефанова) – екзистенц въпрос, който (би трябвало) да свети (като надписа Родина) в главата на всеки един от нас...

 

Въпрос, който е по-важен дори от зададения в началото "защо хората все още правят Театър и защо хората все още ходят на Театър", а Отговорът и на двата, може би, се крие в... Самото Случване | Живеене... защото (дори и някои български режисьори да са забравили) Театърът не е Кино... Театърът се Гледа и... с Уши, а спектакли като NeoДачници показват защо това е така.

neodachnitsi10

 

NeoДачници са в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 на 3, 12 и 29 април и на 15, 23 и 25 май

Албуми | Иван Шопов & Авигея

Четвъртък, 16 Март 2017г. 21:21ч.

kanatcover Иван Шопов & Авигея – Канатица


Кой?Иван Шопов, Александра Василева, Милена Великова, Ралица Кирилова и Сибина Раденкова... или мъжкото и женското начало в етнобас хармонията.

 

Какво?крилете на Канатица терапията – да, канатицата е фолклорен символ за вечността, преплитащ женското и мъжкото начало с връзките между минало, настояще и бъдеще – по същия начин както в 10-те композиции тук бийт светът на Иван Шопов се преплита с вокалната вселена (събрала фолклорни техники от цяла България – от Западна до Източна, от Северна до Южна) на момичетата от Авигея;

да, идеята за всичко българско, мило, родно, традиционно и изконно доста се разми и опорочи в последните години (фюжън стана мръсна дума, а дори не е нужно да си припомняме нелепите опити от края на 90-те за всевъзможно комбиниране на български фолклор с "модерна музика" с цел доброто му продаване "на Запад"), но едни от първите, които полетяха наистина красиво на крилете на желанието да дадат нов глас (и ритъм, и визия) на родния фолклор, бяха Бalkansky – не само, че Иван умело използва тук придобития опит, но и въпреки участието на Теодосий Спасов в Яне и заглавното Канатица, те не преповтарят общите им проекти, а си имат своя, собствен полет;

да, усеща се желанието и на Иван, и на момичетата от Авигея да запазят концертната тръпка в записите (все пак Канатица се ражда именно от общото им участие в One Man Party парти концептуалната серия) и ако сте наясно с масовото лайв поразяване в Ено Льо, Трака Трен, Чичовите Конье и Стара Планино (комбинираща пианото на Димитър Бодуров и L 33 акция като от каталога на Hospital), то изненадите тук идват от Либе (доста напомнящо триковете на Макс Купър) и особено интимните епопеи Бело Раде, Момина Молитва (със Стоимен Стоянов от ембиънт проекта NOCKTERN) и Слънце Грее (отново с пианиста Димитър Бодуров);

да, Канатица преплита символно глас и бийт, и акустичен фолклор с електроника, но по-важното е, че търси симбиозата между човека и природата – от средата на албума (Слънце Грее / Трака Трен) започва да се прокрадва нишка от птичи песни, шепоти на вода..., а това, че всичко започва (в Чичовите Конье) и завършва (в Канатица) с жуженето на щурци не само създава рамкова композиция, но и намига към кръговрата на живота... и на душата.

Кога? – когато душата ти сàка надалеко да гледа, нависоко да вижда... или на 18 март в Пространство 108 на ул. Раковски №108 от 22:00 в компанията на Иван Шопов, Авигея, Теодосий Спасов, Стоимен Стоянов (от проекта NOCKTERN), Даян L 33 Куцаров и визията на Elektrick.me.

 

Защо? – крилете на Канатица са като очите на Вайша – едното замахва към миналото, другото към бъдещето, но Иван Шопов и Авигея ги събират в полет на душата в настоящето.

 


Да, всичко това са наши думи, наши Канатица интерпретации... на 18 март и вие ще имате своите, а сега чуйте премиерата на песента Либе от Канатица, защото ето как звучи всичко от извора – имат думата Иван Шопов и Ралица Кирилова от Авигея:

 

Как всеки от вас би представил другия и какво харесвате в него?

Ралица: Иван е много широкоскроен човек, страхотен артист и изпълнител. Има силен творчески импулс в него, въображение и любов към това, което прави. Удоволствие е да се работи с него.

Иван: Авигея са вдъхновяващи музиканти и изпълнители, заредени с любов към българската култура и традиции. Истинско удоволствие е да се твори с тях и да споделяме една сцена.

 

Къде се срещат световете на Иван Шопов и Авигея и как се роди идеята за съвместен албум? Да, всички знаем първата ви среща от One Man Party сериите, но... как започна всичко?

Ралица: Всичко започна преди вече почти две години, когато имахме съвместно участие с Иван на Мини Арт Фест. Творческият ни път ни събра отново на една сцена преди година на One Man Party. Това, което бяхме подготвили се хареса много на публиката и всички искаха още и още. Ние се вдъхновихме също и създадохме още съвместни композиции, които сега са част от Канатица. Така се роди идеята за албума ни.

Иван: Аз винаги съм търсил начин как да съчетая електронния звук с българските магични гласове и когато се запознах с момичетата, видях в това реализирана мечта и нямаше как да не се стигне и до съвместен албум. Взаимното ни търсене на нови посоки и разширяване на кръгозора помогна много идеята ни да се реализира по този начин.

 

Защо Канатица... какво означава тази дума от фолклора и какъв смисъл влагате самите вие в нея?

Дълго време мислехме и търсихме подходящото име. Един ден "канатица" се появи и значението ù събра в едно всичко, което влагаме в този албум, а също и любовта ни към българския фолклор. "Канатица" е древен и универсален символ, разпространен в различни култури по цял свят. Той е преплетен и в българските шевици. Думата се свърза с "крилете" на безсмъртието като интерпретация на вечността... знак, преплитащ женското и мъжкото начало, символизиращ връзката между миналото, настоящето и бъдещето, свързвайки ги в едно цяло. По този начин искахме албумът да увековечи мистерията на фолклора, на времето, измеренията, началото и безкрая.

 

История, с която ще запомните създаването на албума или такава в определена композиция от него?

Ралица: Целият ни път до тук е история. Последната песен от албума, която носи името Канатица, разказва до голяма степен историята и на целия албум. Тя носи свободата в себе си, озвучена чрез крилете на птица, свързва божественото на земята и небето. Това, което си представих, когато всички заедно слушахме албума за първи път и когато дойде ред на тази песен, беше една планета, която виждах много ясно пред очите си.

Иван: За мен най-силния момент от работата по албума си остава създаването на Чичовите Конье. Имахме една версия, която беше създадена за първото ни съвместно участие на One Man Party през 2016, но в процеса по създаване на албума, тя не успяваше да се върже по никакъв начин в него и аз лично дори не исках да влиза в албума. Един ден през декември трябваше да летя до Линц (Австрия) за премиерата на спектакъл със съвременен танц, за който бях създал музиката. В самолета до Виена реших, че ще пробвам да направя нещо ново с тази песен и в нов файл копирах вокалите от предишния вариант и започнах да подреждам нови звуци и мелодии под тях. Вдъхновен от полета, целта на пътуването и влюбен в момента, за по-малко от час създадох новия аранжимент и вид на парчето – такова, каквото го слушаме сега. Всичко зазвуча толкова силно в главата ми, че след като го довърших във влака от Виена до Линц осъзнах как то ще промени облика и посоката на целия албум. Това наложи да променя абсолютно всички аранжименти в останалите композиции, за да се създаде сегашния облик и звук на албума.

Със сигурност, създаването на албума е повлияно от общите ви лайв изяви... искахте ли да запазите това усещане, тази концертна енергия или се стремяхте към друго, други идеи при записите в студио?

Преди да се роди албума в сегашния му вид, ние имахме просто една компилация от парчета, създадени за концерти и партита. За да се стигне до този му вид всичко трябваше да поеме съвсем друга посока и да се навлезе в друг вид процес. За целта бяха поканени и редица гост музиканти, които да добавят правилните нюанси към цялата картина. Така се получи албум, който те кани на едно приятно пътешествие из светове от звуци и музикални картини.

 

Да, в албума присъстват доста гост музиканти, с които записваш по други проекти (като Теодосий Спасов, Даян L 33 Куцаров, Димитър Бодуров, Стоимен NOCKTERN Стоянов, Бурак Малчок)... различаваше ли се по нещо работата ви по този проект в сравнение с предходните... като в Бalkansky, например?

В този албум подходът е сходен с предишните ми проекти, но в случая аз съм продуцент на албума и всичко беше в мои ръце... едно предизвикателство, с което се срещам за първи път в такава степен. Работата по записите мина много леко и вдъхновено. Всеки от участниците беше зареден положително от идеята, че ще се съчетават български гласове със съвременно звучене и всеки беше свободен да експериментира и да даде каквото пожелае в процеса.

 

Как се чувстваха Авигея в тази компания – все пак за първи път работите по подобен мащабен проект... чувствахте се като гласове върху бийт или като част от цялата картинка?

Ралица: Да, това беше нещо ново за нас, но определено ни хареса и ни харесва все още. Това, което се получи в Канатица определено се чувства като едно голямо цяло.

 

Иван, имаш ли любим текст всред 10-те песни в албума?

Момина Молитва ме изпълва с вълнение всеки път когато слушам текста и музиката, която създадохме покрай него.

 

А Авигея имат ли си любим бийт от арсенала на Иван, върху който обичат да пеят?

Ралица: Имам повече от един любим... като почнем от Либе, Трака Трен и така нататък.

ivanshopovavigeya

В съчетанието на фолклор и електроника има много клишета – какво искахте да избегнете при записите на Канатица?

Ралица: Искахме да избегнем комерсиалното звучене. Интересното е, че успяхме да не звучи комерсиално, но същевременно, като изслушаш веднъж албума, те грабва и искаш да го слушаш пак и пак. Различен е...

Иван: Аз исках да създам албум, който да мога да слушам докато се пускам с колелото си от билото на Балкана до родния Троян. Бях много искрен със себе си за това, което наистина искам да създам, без да угаждам на всички вкусове и прищевки на съвременния слушател. Със сигурност не искахме да звучим като детска дискотека, а по-скоро като епична гледка от някой висок планински връх, от която ти секва дъха и не искаш никога да спреш да я гледаш/слушаш.

 

Кой е отговорен за артуърка на албума? И смятате ли, че днес опаковката и цялостната концепция са по-важни от съдържанието на един културен продукт?

За облика на албума се погрижиха фотографът Ивайло Петров и арт директорът Емануела Беловарски от студио Whaleworx. След редица общи срещи в обсъждане на концепцията и посоката на обложката, се стигна до тази версия, за която екипът се увеличи с още много талантливи хора, заставащи зад проекта с огромна радост. Музиката ни водеше в процеса и през цялото време присъстваше в създаването на визията. В днешно време е много важно да заявиш музиката си с ясно изградена визия и концепция. Така можеш да достигнеш до много по-дълбоките културни пластове и да останеш за по-дълго там. Ние стъпваме на българския фолклор, но се чувстваме добре в сегашното ни време и искаме творбата ни да оживее и в бъдещето.

 

Понятията за патриотизъм и усещането за българин, българско... радикално се размиха в последните години... Какво означават те за вас? И как тези разбирания се отразяват в албум като Канатица?

Ралица: Чрез фолклора ни ние се доближаваме по-близо до сърцето на българина. В Канатица сме запазили автентичното звучене на песните. По този начин искаме да запазим нашето, българското.

Иван: В България стъпваме по земя с хилядолетна история и култура, за която ни завиждат по цял свят, но не сме напълно щастливи с това, което имаме, защото не сме имали възможността да го опознаем. Това е и нашата цел с Канатица – да запознаем повече хора с безкрайната красота на корените ни и по този начин да вдъхнем усещане за национална идентичност.

онлайн