My Mir

"Трябва да има някакво постоянство в този променлив Космос, нали?" пита настоятелно Маргарет, една от героините в пиесата Илюзии на руския драматург-режисьор-актьор Иван Вирипаев. И да, от едноименните му филми (и пиеси) Еуфория и Кислород насам, има известно постоянство в темите и триковете, които Вирипаев разиграва на сцената на живота – клипово-фрагментарни, кинематографично-натурални истории, изговорени в не(дълги) монолози от фикционални разказвачи с много черен хумор, прецизна като скалпел ирония и... илюзии за постоянство, отвеждащи ни до главния герой тук – непостоянството.

Да, всичко тече, всичко се променя в Космоса... дори и в личния Космос на моногамния брак на две семейни двойки (Сандра – Дани и Маргарет – Албърт), въртящи се около орбитата си в продължение на (съответно) 52 и 54 години. Изживели, преживели и споделили вся и всьо заедно за тези 52 години общ семеен живот, един ден не щеш ли, Дани се разболява тежко, ляга и на смъртното си легло прави равносметката и изповедта на живота си (за най-важното в Космоса, а именно Любовта) пред вечната му и единствена любима Сандра. Пауза. Умира.

По неписаните правила на Космоса и моногамния брак, останала едва една година без своя половинка, Сандра също се разболява, ляга и опровергава Дани, че няма да има пред кого да направи своята изповед, като извиква пред смъртното си легло Албърт, най-добрият приятел на Дани. Пауза. След първите две изповеди (следват куп други), във въздуха висят ключови думи като отговорност, признателност, взаимна любов и доверие, както ключовата дума, с която Вирипаев описва Илюзии е "комедия".

И как няма да е комедия като четирима души, ревностно вярващи в постоянството на взаимната, чиста, моногамна любов живеят във времена на тотален хаос в човешките взаимоотношения, времена на постоянство в безразборния секс, времена на заместители вместо на оригинали... Както самият Вирипаев казва: "Например театърът говори за любовта на Ромео и Жулиета и за да му се намери съвременен ход, режисьорът ги преоблича в костюми от нашия век. Не съм против Шекспир, това е велика пиеса, но когато човек влиза в салона и си купува билет, струва ми се, че не трябва да му се показват фалшиви илюзии."

И Вирипаев не оставя никакви илюзии, както режисьорът Младен Алексиев (на принципа на хибридната пиеса Празна история) оставя да тече безмълвно на видеостена драмата на двете възрастни двойки (минифилм с участието на Ваня Михайлова, Юлия Калудова, Русчо Тихов, Христо Буцев...), изговорена къде със съчувствие, къде с деликатна ирония, къде с патос, но винаги емоционално от актьорите-разказвачи – Ирмена Чичикова, Елена Димитрова, Стефан Щерев и Васил Читанов.

И ако накрая, след куп (предвидими) обрати, паранормални отклонения и откровения, Маргарет ("шегаджийката", както я наричат героите в пиесата) настойчиво пита: "Трябва да има някакво постоянство в този променлив Космос, нали Албърт?", то спокойно може да си прошепнем наум, че единственото постоянно нещо в този променлив Космос са постоянните опити на хората да дефинират какво е любов.

Всичко останало е... любов и непостоянство.

Гледайте Илюзии във Варна (Градска Художествена галерия) на 7 юни от 21:00 часа

"Ала нищо не може да попречи на все по-честото настъпване на онези мигове, в които абсолютната ви самота, усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването ви се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа, се съчетават, за да ви докарат до състояние на реално страдание." – тези редове принадлежат на дебютния роман По-широко поле за борбата на Мишел Уелбек, но спокойно могат да бъдат цитат от последното му творение, миналогодишния Серотонин, както и да бъдат в епицентъра на случващото се в актуалната театрална версия на Серотонин от Крис Шарков.

Всъщност, екзистенц драмата на специалиста по агрокултури Флоран-Клод Лабруст, разказана в Серотонин, има не една и две пресечни точки както с анонимния герой в По-широко поле за борбата, така и със самия Мишел Уелбек – и те далеч не се изчерпват с автобиографичните нотки в дебютния роман или с фактите, че Уелбек е учил за агроном, а третия му, наскоро сключен, брак е с китайка на половината от неговите години (да, приятелката на Флоран в Серотонин е младата, хиперсексуална японка Юзу, ама нейсе)...

Да, Уелбек винаги е обичал самоиронията (да си припомняме ли кроежа на собствената смърт в романа Карта и територия), но повече от всичко е пристрастен към ниските нива на серотонин... което причинява, в един или друг момент от живота, на неговите герои "усещането за всеобща празнота" по-известно като депресия (от която страда и самия той)...

Вдъхновен от документален филм за хора, доброволно "изтриващи" живота си като изчезват, за да се "рестартират" анонимно в друга среда, Флоран/Васил Читанов напуска високия работен пост, етажа от Tour Totem небостъргача и вагината на Юзу, които "обитава" и заживява изолирано на хотел в търсене на по-високи нива от "хормона на щастието" а.к.а серотонина...

Намира, обаче, антидепресантите и прозрения от типа: "никой вече няма да бъде щастлив в Европа", което го кара да осъзнае, че "няма достатъчно основания да живее, но няма и достатъчно основания да умре" а.к.а проклятието на съвременния човек...

Именно там, във вдлъбнатата гранична линия разделяща огромното, бяло хапче на сцената (олé за сценографа Илияна Кънчева) метафорично на две половини – едната с "достатъчно основания да живее" и другата с "достатъчно основания да умре"... именно там заживява Флоран... именно там, в тази гранична серотонин зона, с поредица от реминисценции, Флоран започва да търси механизма на своето щастие...

Само че, още в дебютния си роман По-широко поле за борбата, Уелбек споделя, че: "Човешките взаимоотношения постепенно стават невъзможни, а това намалява количеството случки, от които е изграден всеки живот. И постепенно лицето на смъртта се появява в цялото си великолепие. Третото хилядолетие изглежда многообещаващо."...

И наистина, историята в Серотонин започва с гръмко посрещане на Третото хилядолетие само, за да завърши с думите, че "То, Третото хилядолетие, идва в повече"... Количеството случки в живота на Флоран пък се свежда до (не)възможно споделено съществуване с актрисата Клер, минава през сравнението с "чуждото щастие" в лицето на Емрик/Ивайло Драгиев, състудент на Флоран, неговата Сесил и техния рухнал "замък на мечтите", за да стигне до възможността за Любовта на живота Камий/Ирмена Чичикова и идеята, че не ниските нива на серотонин, а ние самите прецакваме механизма на щастието си...

Всъщност, колкото по-дълбоко в нивата на Серотонин потъваш, толкова повече историята на Флоран се доближава до последните две фази в живота на всеки осъден на смърт – приемане и депресия... А диагнозата на лекаря на Флоран – "Вие, умирате от умора... буквално... умирате от мъка" – не само се доближава до "състоянието на реално страдание" за което говори Уелбек в По-широко поле за борбата, но и се превръща в диагноза за Човека днес... за Уморения от живеене Свят...

Въпросът е дали Изкуството (и в случая Театърът) може да бъде онова хапче, онзи антидепресант, който да балансира нивата на серотонин или...

Ниски | Високи | Нива на Серотонин се измерват на 10 октомври | 19:00 и 5 ноември | 18:30 в Театър Азарян

Има ли такова нещо като Майка България? Добра или лоша Майка е Тя? Живее ли в нея майчински инстинкт? – много такива въпроси намират своите магично-реалистични отговори в пълнометражния дебют на режисьора Майя Виткова.

Историята на Виктория започва гръмко, направо с ядрена експлозия (да, едно зачеване може и да се изживее така) на фона на световна хроника на събитията в навечерието на 80-те – този своеобразен соц кинопреглед, обаче, служи само за документално рамкиране на историята и наблягане на надписа "по действителен случай" в началото, докато бързо става ясно, че интимните (онези съкровени, недоизказани и неподлежащи на документиране) емоции, също като радиацията след ядрен взрив, ще пометат много избирателно само живите същества, а не историческата памет и нейните символи.

Така камерната екзистенц драма на Боряна (блестящо-депресивна Ирмена Чичикова), в чиито планове за живота влизат поклонение пред Статуята на личната свобода (дори само под формата на запалка), Кока-Кола, цигари и бягство без деца от бай Тошова България, внезапно придобива общонационални размери с невинната поява на Виктория, обявена от Майката Партия за "Бебе на Десетилетието" през 1980.

Без пъп (за да се скъса пъпната връв на връзката с миналото и майка ѝ, нали), нежелана дъщеря (също като тоталитарната България, ограничаваща свободата ѝ) от майката Боряна, но "осиновена" от Майката Партия в лицето на дядо Тошо Кръстника (колоритно ала "тази година полупроводници, догодина цели" амплоа на Георги Спасов), малката Виктория (Дария Виткова) започва живот-огледало (буквално и преносно) на прехода, в който и досега всички ние живеем – празнува подменен (също като ценностите и празниците ни) рожден ден на 9 септември (дори Москвича, подарен от Майката Партия носи номера 0909)...

Първо се ползва с куп привилегии и строява чавдарчета, пионери и комсомолци, а после когато всичко рухва, реже пъпната връв, свързваща я с Майката Партия а.к.а телефонът-спешна линия с дядо Тошо (добре намерен епизод, също като смяната на цвета на розичките от тортата за рождения ѝ ден от червени на сини) и се реди на сумрачни опашки за хляб и мляко (като онова мляко, което родната ѝ майка не можа да ѝ осигури) до момента, в който се превръща в голямата Виктория (Калина Виткова), която подрежда пъзела от липси в своя живот (а и в този на майка ѝ), особено когато всичко съвпада с деня, в който и самата Виктория вече може да има деца.

Всъщност режисьорът Майя Виткова винаги е била обсебена от отношенията родители-деца толкова, колкото и от едрия план в пълнометражния ѝ дебют – именно тези семейни отношения са на преден план и в първите ѝ документални опити (като Майки и дъщери, съвместният им филм със Светослав Драганов, който тук играе подмолния агент Сандо) и късометражни продукции като Станка се прибира вкъщи и Моят уморен баща. Факт, който неслучайно (дори и без да бе намесила биографични моменти или близки роднини в главните роли) да я накара да посвети този толкова личен филм на своята майка – филмът, който Майя "ражда" и отглежда с толкова много любов и грижи, които се леят от всеки един кадър.

Все пак, един филм (като всяко дете) може да има няколко бащи – грижовният лекар Иван (педантично-ентусиазиран Димо Димов в ролята на бащата на Виктория), поетичният оператор Крум Родригес (вече с достатъчно опит да превърне и най-тривиалния кадър в радост за окото), перфектният монтажист Александър Етимов (мир на душата на вече покойния най-добър монтажист за последните години в българското кино) и човекът с песен за всеки момент Калоян Димитров (Нашият сигнал на Емил Димитров уцелва в десетката вечната дружба между Виктория и дядо Тошо) – но всеки филм (като всяко дете) може да има само една Майка.

В този смисъл история като на Виктория може да бъде "родена" само от жена – жена, която познава и може да изрази сакралната връзка между Жената и Кръвта (неслучайно филмът е решен в бяло и червено, тези, хм, така български цветове). Жена, която знае какво е да бъдеш Майка – ако изключим метафорите за Майката Партия и Майката Демокрация а.к.а Боряна, както и множеството (млечни) символи и други алегории, които отговарят на въпроса защо съвременна Майка България се държи лошо със своите деца, то Виктория си остава просто изповед за призванието и отговорността да бъдеш Майка.

Майка, която знае, че по-важните неща понякога се казват без думи – неслучайно Дима, майката на Боряна е няма (колкото трудно, толкова и блестящо изпълнение на Мариана Крумова) и не проронва и дума до финала. Майка, която знае, че дори липсата на пъпна връв никога не ще скъса връзката ѝ с нейните деца, които не само може да повторят стъпките ѝ, но и да изживеят мечтите, които тя не е имала смелост да случи цял живот.

Така остава само въпросът дали Виктория ще скъса пъпната връв, свързваща я с българското кино и ще заживее отвъд обичайните скандали и интриги на дребно, за да попълни липсите в голямата битие картинка на Майка България – очертава се сходно детство с това на Цветът на хамелеона – не толкова заради сходна символика и сходен екип (Емил Христов дори е визуален консултант на филма), а по-скоро заради приликите в тънката игра на изясняване на съвременните проблеми на Майка България чрез поставяне на героите в рамките на едно минало, за някои дори утопично време.

Остава, също така, да видим дали Виктория ще изживее и мечтите, които нейната Майка е искала, но така и не е сбъднала досега. Всичко онова, с което Майка България (като всяка майка) би се гордяла...

Виктория е в кината