Home / Рубрики / Театър / Списък на статии по етикет: Йосиф Шамли
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Йосиф Шамли

#Докога, Богомили…

Петък, 09 Октомври 2015г. 06:06ч.

Има няколко причини един текст да остане в съзнанието на няколко поколения, но когато е даден нов сценичен живот на писаната от Стефан Цанев преди близо 50 години пиеса Процесът срещу богомилите, то въпросът не е доколко (ако въобще) е актуална днес, а по-скоро дали човекът не е обречен да живее (и да се върти) в спиралата на непроменливата същност на своите интереси и нужди. Въпросът е дали има достатъчно памет, за да си признае това и тези няколко реплики от Процесът против богомилите може и да дадат няколко отговора...

 

 

Човек за цар не става – то това е ясно, независимо дали гледаш скалъпения процес против богомилите на цар Борил през Средновековието или още по-скалъпените изборни дискусии на съвременните ни политици днес – все пак, борбата за Власт и Страхът да не я загубиш винаги са били генетично свързани през вековете. И ако днес всеки човек може открито да играе контра срещу властта във всичките ѝ форми (дори да изпее протеста си на площада под формата на хип-хоп речитатив върху индъстриъл бийт като трите черни демона в пиесата тук), то това дали е достатъчно, за да спечели мача на независимостта и справедливостта?!

bogomil

От миналата година насам, режисьорът Маргарита Младенова се опитва да подреди като пъзел пълната картина на съвременното ни общество – първо бяха социалните измерения в опита за документален театър Самолетът закъснява, сега на ред е политическия театър, но и в двата случая сякаш се стига само до сверяване (ала вярно с оригинала) на фактите и странно доволство от това, че вече можеш открито да заявяваш позицията и протеста си. Но картинката е вярна – все пак, българският народ винаги е обичал само да сочи с пръст кое не става, но не и да предлага път за промяна... Въпросът е дали си спомня, че живее именно в това, което е сочил с пръст, че не става?

bogomil3


Този народ не заслужава да бъде управляван – любимата реплика на цар Борил (Деян Донков) и неговите наследници чак до Бойко Борисов. Да, пиесата на Стефан Цанев е изградена като постоянно повтарящо се дежа вю от неслучайните прилики между процесите (от различни епохи), които се въртят като едно цяло в спиралата на непроменливата човешка същност – от Цариградския събор срещу богомилското движение (в свидетелство на Ана Комнина/ Сава Драгунчев), през беседите против богомилите по времето на цар Петър от Презвитер Козма (Христо Петков) и Търновския съд на цар Борил сто години по-късно до актуалната политическа реалност...

bogomil10

"Същото, все същото", както обобщава Палачът (Пламен Пеев), важен персонаж с важни реплики ("да си чувал някога палач да е бил обезглавен") – истинско олицетворение на българския народ, който предпочита да си запази главата, а не принципите и идеалите. Също като Богомилът превърнал се в Инквизитор, избиващ "еретици", също като Отцепникът, симпатизиращ първо на богомилите, а после превърнал се в пръв приятел и съветник в свитата на Царя/Бойко Борисов – все български герои от един народ, който се нагажда според ситуацията, който обича да е със силните на деня, да прилича на тях, докато самият той не се превърне в гротеска на Властта, срещу която преди това е протестирал.

bogomil6


Убихме девет царя, десетият дойде – да, темата за двойниците на цар Борил през вековете е централна в пиесата на Стефан Цанев, но усещането за дежа вю се засилва и материализира най-силно чрез епичната сценография на Никола Тороманов (с когото Маргарита Младенова работи и в Самолетът закъснява) – спираловидните ѝ форми направо крещят идеята, че човек се върти в спиралата на непроменливата същност на своите интереси и нужди, където, като в омагьосан кръг, повтаря все същите грешки, все същите избори, все същите истории... без дори да си спомня, че вече ги е изживял. Бориловците следват един след друг, защото и народът, като Управляващият го, не се променя въобще.

bogomil8


Не допускай никакво насилие над себе си, откъдето и да иде то от цар или бог, от меч или слово, дори когато е от обич! – днес в България няма нито цар, нито държава, няма и Църква, с която някой да се съобразява, няма и ограничения в свободата на изразяване, но няма и хора, които да знаят смисъла и стойността на думите, които използват, камо ли да разберат що е обич, така че думите на водача на богомилското движение поп Стефан (Иван Бърнев) изглеждат напълно постижими. Но няма и богомили. Няма кой да бъде морален и духовен коректив, защото няма нито морал, нито дух. Няма и сляпа пророчица (Стефания Колева), която да знае какъв ще бъде края на Властта. Но има насилие, колкото щеш и Власт, която въобще не се страхува от богомили.

bogomil18


Докога нечестивите, Господи, докога нечестивите ще тържествуват? Докога ще произнасят говорения жестоки и ще хвалят всички, които правят беззаконие? – #Докога ли?! Ами, докато Народът не започне да помни, за да не повтаря грешките, допускани в миналото. Докато Народът не промени приоритетите, интересите и нуждите си, докато не промени себе си, няма как да промени и Властта.

bogomil14


И нова песен да запеете, ние три пъти по-силно ще я пеем – светът винаги се е делил, дели се и ще продължава да се дели на управлявани и управляващи. Все пак, едните не могат да съществуват без да ги има другите, затова и проблемът с Властта е като проблемът с Историята – тя се определя от този, който я пише, но се нуждае от някого, който да я чете и да я помни, за да се случи. Най-важното е този някой как я чете и как я помни, независимо кой как я е написал. А вие как ще запомните Процесът против богомилите?

 

bogomil22

 

Процесът против богомилите е в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 на 4 май и 16 юни

Ничия Земя, Обща Война

Четвъртък, 12 Май 2016г. 12:12ч.

Да правиш театър от киносценарий е ситуация сложна, почти толкова, колкото отговора на въпроса "Кой пръв започна войната?", който си задават героите в камерната драма на абсурда Ничия земя, базирана изцяло на филмовия оригинал на Данис Танович, получил Оскар за чуждоезичен филм през 2001.

 

noman

Тенденция или не, но напоследък по българските театрални сцени шестват един куп адаптации на филмови класики (като половината спектакли, номинирани за Аскеер тази година), което винаги е нож с две остриета – да, адаптирането на киношедьоври привлича повече зрители в театъра, но именно защото са толкова добре познати истории, на тези театрални версии им се налага да се борят с вече наложени образи, налага им се да се борят с неизбежни сравнения и да жонглират с прилики и разлики в търсене на баланса и актуалния прочит.

noman1

Също като да попаднеш между огъня от два вражески фронта и да оцелееш. Също като да попаднеш в ничията земя между киното и театъра – там, където се озовава театралната адаптация на Ничия земя от режисьора Стоян Радев, който се измъква успешно от капана след няколко хитри тактически маневри и най-вече благодарение на най-силния си коз – фактът, че драмата в Ничия земя е дори още по-актуална днес, отколкото преди 15 години.

noman2

Историята е ясна: война, два вражески фронта (босненски и сръбски) и ивица неутрална, ничия земя между тях, в която босненецът Чики (Филип Аврамов) и полуживия му другар Цера (Йосиф Шамли) се сблъскват по неволя със сръбския новобранец Нино (Валери Йорданов) и циничния му наставник-ветеран (Йордан Петков), след което тесният окоп се превръща в умален модел на войната и на всеки един конфликт по света – взаимни обвинения, изкуствено насаждана омраза и разделение (на християни и мюсюлмани), бойни безумия и куршумени абсурди... и Цера, лежащ върху скачаща мина, което не само обезсмисля вечния спор с променлив успех на вината "Кой пръв започна войната?", но и обединява всички в една обща мисия – Оцеляване.

noman4

А дали е възможно? Да, режисьорът Стоян Радев се придържа максимално близо до филмовия оригинал (дори визуално Филип Аврамов и Валери Йорданов напомнят на своите герои от филма, а и те все пак, още в Кецове, заформиха страхотен тандем) – с абсурдния черен хумор и с още по-абсурдните ситуации, които да маркират отчетливо безумието на войната, но може би най-добрата маневра, която прави Стоян Радев тук, е да обогати историите на Чики и Нино.

noman5

Да разшири диалозите между тях, да придаде още по-голяма детайлност и универсалност на образите им, така че когато виждаш драмата на тази война през очите на техните лични истории не само да осъзнаеш (за пореден път), че на света има повече неща, които да ни събират, вместо да ни разделят, но и постепенно, гледайки войната в тесния окоп на ничията земя, да започнеш да виждаш как Европа лежи (като Цера) на същата тази скачаща мина, докато наоколо християни и мюсюлмани се обвиняват взаимно "Кой пръв започна войната?".

noman3a

Въпросът е дали Европа/Цера може да мръдне от скачащата мина... или не!? Именно тук, театралната версия на Стоян Радев (за разлика от филма на Данис Танович) не успява да акцентира достатъчно и иронично върху важността от намесата в историята на "сините каски"/"смърфовете" и съпровождащия ги ТВ екип. Неслучайно, името на водача на "сините каски" е сержант Маршан (или търговец от френското Marchand), както неслучайно и негови думи са: "Не може да има Неутралитет. Дори това, че не правиш нищо пак е вземане на нечия страна."

noman8

Да, светът днес само търгува истории, съдби, драми и войни или просто ги наблюдава като безучастен зрител, като публика в очакване на финала без да осъзнава, че финалът зависи от него самия. И ако не се променим, историята ще продължи така: Европа (полужива) лежи върху скачаща мина, а наоколо християни и мюсюлмани се обвиняват взаимно "Кой пръв започна войната?"...

noman6 

Ничия земя е в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 на 10 ноември и 4 декември  

онлайн