Home / Рубрики / Театър / Списък на статии по етикет: Теди Москов
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Теди Москов

Дом за нашите деца

Сряда, 20 Февруари 2013г. 22:48ч.

"Ами тва е, свинята не може да стане лебед" казва Ричард III (все пак именно бял глиган е бил неговия боен символ) – героят на Георги Мамалев в новия комикс гротеска римейк на Теди Москов по едноименната пиеса на Шекспир. Също както сатиричният куклен театър на абсурда за възрастни на Москов не може да бъде друго освен това, което е.

 

richard

 

Всъщност, в мига когато видите огромна карикатура за начален декор и чуете детската песничка Кралю-порталю..., а Ричард III (Георги Мамалев) се пръкне с вой изпод търбуха на сюрреалистичен, аморфен мега глиган, хубаво ще е (както ни се случи) до вас да стои... дете. И то не заради искрените, непредубедени реакции, с които само едно дете (въпреки, че днес децата остаряват по-бързо и от възрастните) може да отговори на случващото се на сцената. Не и заради приказната комикс сценография на Божидар Симеонов (олé за въртящото се двойно изображение на череп от едната и кралски лик от другата страна, и за гигантските ръце, държащи очи), които може да очароват децата, а възрастните да ги нарекат бутафорни. Хубаво ще е до вас да стои дете, защото може невинно да ви напомни, че самите вие сте били още деца, когато пародията на политическия цирк (вихреща се на Ричард III сцената) се е случвала, случва се и (най-лошото) ще продължава да се случва в България на децата ви, докато необратимо остарявате.

richard2

И дори детето до вас да не е наясно с препратките към соцминалото в Ричард III – крале, махащи с ръка за поздрав като Брежнев и Тато; червени и бели хокейни екипи на актьорите не толкова като метафора за 30-годишната Война на розите между родовете Йорк и Ланкастър (или днешното цветово делене на партиите), а повече като намигане към цветовете на спортната Сборная (в частност хокейната) сила на Съветския съюз..., та, дори на това дете му е ясно, че става дума за битката кой да грабне кокала/короната... И то ще разбере, че гледа не комедия на слугите (не че няма такава и тук), а комедия на властта.

richard3

Та, Ричард III е може би най-острата политически Москова сатира по Шекспир (в сравнение с другите му свободни интерпретации на Ромео и Жулиета, Бурята и МcBeth) досега – историята на Краля-Злодей е само трамплин, от който директно да отскочиш във вихрещия се вече 24 (и повече) години роден политически цирк. Няма значение дали в стремежа си за тиранична власт и избиването на комплекси Ричард III действително убива Хенри VI и двамата си братя Едуард и Кларънс... няма значение дали персонажите са комиксово скицирани и хиперболизирани в двете крайности на доброто и злото... Няма значение дали скечовете на Москов са все едни и същи вече 20 години...

richard4

Историята е за всички онези надве-натри скалъпени комплексари, които не могат да правят нищо друго в живота освен да бъдат злодеи/политици, които със зъби и нокти (лъжи и убийства) да се домогват до неограничена власт и да карат безочливо хората и Темида да си затварят очите и ушите (ех, онези гигантски ръце, сграбчили в капан очите), защото според тях "5 + 5 = 8" и толкоз. Историята е колкото фикция на сцената, толкова и реално случваща се (като излезеш от театъра) на улицата днес.

richard7

В този смисъл Москов е нацелил в десетката момента за своята жлъчна политическа сатира – огледай се/ослушай се наоколо, ако не вярваш. Дори факта, че на моменти е изгубил свежото чувство за хумор и мастер иронията, и някои от скечовете и геговете в пиесата приличат повече на откъс от Комиците (или което си избереш друго дебил-тиви-дебелашко шоу), това само придава още по-голяма автентичност и актуалност на представлението.

richard5

И така, залисани в разпознаване и присмех на "героите на нашето време", спокойно може да ни убегне другата, по-важната част от завета на Московия Ричард III, която се набива в съзнанието с неколкократните повторения на риторичния въпрос "Кво толкова?". Абсолютният непукизъм и тотал нихилизъм, с който свикнахме да живеем в последните години. Едно "Кво толкова?", което непрекъснато повтаряме в края на изречението.

richard6

"Кво толкова?", което оневинява лъжи, убийства, липсата на съвест и отговорности, на морал и ценности; "Кво толкова?", което позволява толерантност към простотията, посредствеността и некадърността, и дори ги лансира като ценност; Едно "Кво толкова?", в което се корени причината сами да сме си виновни, че все още живеем в политическия Ричард III цирк, а "протестите" ни винаги да са необмислени, неадекватни и на принципа "след дъжд качулка"; Едно "Кво толкова?", което предаваме и на децата си като мантра, която ги обрича на живот в дома на същия този "Ричард III Българоубиец"...

richard8

 

Между другото, премиерата на Ричард III злощастно съвпадна с кончината на Тодор Колев (да почива в мир), която беше обявена (като скръбна хроника по новините) след аплаузите в края на представлението и бе последвана от... кратка, увиснала секунда тишина и нови аплаузи, а не от едноминутно мълчание дори... Кво толкова?

Ами тва е, свинята не може да стане лебед... Кво толкова?


richard9

 

Гледайте Ричард III в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 часа на 2 и 3 април

 

Другият наш възможен живот

Вторник, 28 Октомври 2014г. 23:00ч.

Да рестартираме, да се измислим наново – това е, което правим всеки ден. Това е, което прави и Теди Москов, на ръба между киното и театъра, в новия спектакъл (по текста на Нобеловия лауреат за литература Луиджи Пирандело) Каквато ти ме искаш.

 

Животът, наистина, е голяма ирония – прекарваш го в търсене на своята идентичност, а когато я намериш на мига ставаш затворник с доживотна присъда в затвора на представата, която другите хора (с твоя помощ) са си изградили за теб. Режисьорът Теди Москов разбира (и обича) иронията, затова когато усети, че хората (с ялови претенции, че познават до втръсване запазената му абсурд сатира марка) го обричат на доживотна присъда (от вечно повтарящи се, познати до болка скечове и хумор), сега разказва историята на една жена, която си играе именно с представите на хората, с образите, в които всеки я поставя и иска да я вижда.

kakiskash4

"Светлина ли съм, Вода ли съм" се пита главната героиня Лучия/Елма (Снежина Петрова ала фатал амплоато Настася Филиповна) в Каквато ти ме искаш – едната е изчезналата след Първата световна война красива съпруга Лучия (да, името ѝ означава "светлина") в живота на италианеца Бруно Пиери (Цветан Алексиев), който я издирва в продължение на 10 години, за да запази наследствения си имот; другата е фриволната танцьорка с вечно подпийнал-премрежен поглед Елма (да, името ѝ означава "вода") – муза на плътските желания в берлинския дом на грохналия писател Карл (Стоян Алексиев) и неговата психично обременена дъщеря Моп (Илиана Коджабашева).

kakiskash1

Въпросът е, че и двете са родени от представите на други хора за тях самите. Въпросът е, че и двете може да не съществуват, а само фикциите и спомените на други хора да ги превръщат в реалност от плът и кръв – именно тази гранична мъгла между реално и нереално е постигната идеално от Теди Москов (в комбина с видеоакцентите от сина му Иван Москов и фентъзи ала Тим Бъртън декорите на Чавдар Гюзелев), спускайки бяло платно/екран пред актьорите, превръщайки ги (и сцената на действието) в стереоскопични диапозитиви на ръба на нямото кино (все пак драмата се развива през 1929) и театър на сенките.

kakiskash2

Сенки от чужд живот (жената на Луиджи Пирандело страда именно от психично разстройство до смъртта си в клиника), сенки от любов, сенки от отдавна забравени или безследно изчезнали усещания витаят на сцената, докато фамилия Пиери (умело поддържащи роли на Сестрата/Вяра Табакова, Лелята/Жорета Николова, Чичото/Марин Янев, Довереният/Никола Додов...) измисля наново образа на Лучия по контурите на стар неин портрет – сякаш с камера лучида (неслучайно името на героинята е Лучия) към нас се приближава и разгръща в детайли образа на жена, в която всеки вижда "каквото му се иска" според собствената му изгода.

kakiskash7

Така, в историята на Лучия/Елма едни могат да видят романтичен реквием, който Луиджи Пирандело пише в памет на жена си, за да запази нейния образ жив и различен от призрака, останал след психичната ѝ болест. Други може да забележат силен отговор от Теди Москов към онези, които са го поставили в рамките (на доживотната присъда) на собствените си представи за неговата абсурд сатира. Трети пък, може би, виждат хубава метафора за лимитите на живота, в които са ни вкарали чуждите представи и очаквания. Или метафора за вечното търсене на друг възможен живот...

kakiskash6

Сигурното е, че да живееш в затвора на чуждите представи, очаквания и ограничения за себе си е равносилно на... смърт. Сигурното е, че всеки в един момент е искал да бъде някой друг, да се измисли наново като герой в чужд филм, да се запълни като бяла страница с нови смисъл и съдържание, да се рестартира за нов живот...

Сигурно е и (ако използваме крилатата фраза от предишния Москов спектакъл), че "свинята не може да стане лебед" – винаги има нещо автентично, нещо отличително, било то бенка (за Лучия), перо (за писателя Карл), чашката (за фриволната Елма) или гротеска сатирата (за Москов), което определя като емблема същността на живота ни. Определя дори същността на другия наш възможен живот. Животът, какъвто ти го искаш.

kakiskash3


Каквато ти ме искаш е в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 на 1 март и 11 април

онлайн