Home / Рубрики / Театър / Списък на статии по етикет: Цветан Алексиев
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Цветан Алексиев

Да сънуваш Тоскана

Понеделник, 31 Октомври 2011г. 08:42ч.

И най-малката идея може да определи същността ти... или да те унищожи – тази реплика от филма Генезис може да се загнезди в главата ти, докато сънуваш заедно с главния герой В Тоскана – най-новото представление на Ида Даниел, по последната пиеса на водещия каталунски драматург и режисьор Серджи Белбел.

 

Идеята, в случая, е проста и стара, колкото света – изневярата, в комбина с ревността и нараненото его. Такива черни мисли започват да тиктакат в главата на преуспелия художник Марк (Цветан Алексиев), захранени от неговия егоцентризъм, криза на средната възраст и случайно обаждане от непознат номер по телефона на красивата му жена Жоана (Ева Тепавичарова), докато двамата си почиват в Тоскана – техният личен Рай. И ето, че Раят бързо се превръща в Ад – измъчван от неизказани съмнения и страхове Марк пуши нервно нощем, а ако успее да заспи се пуска с влакчето на ужасите в лабиринт от кошмари, за да попадне в бездна (въртящото се пумпалче от Генезис е заменено тук от телефонен звън) между сънищата и реалността. Така, от сън в съня, сцената се превръща в голяма спалня, в която Марк, с помощта на най-близките си приятели Жауме (Марий Росен) и Марта (Цветомира Даскалова) търси отговори за живота си с Жоана и смъртта. Смъртта като липса на любов и раздяла. Смъртта като да убиеш някого с апатия и отчуждение. Смъртта като да не чуваш (оглушал от своето его) какво наистина ти казват най-близките хора. Смъртта като сбъднат кошмар от бъдещето, в който не различаваш сънища от реалност.

 

Или като спектакъл, който не различава къде свършва театъра и къде започва киното, и обратното. И въпреки загубата на ритъм на моменти, Ида Даниел се е измъкнала с успех от този капан. Благодарение на хумора и въображението при бутафорните решения за сънищата (шапка-мозък, гумена кръв, ироничен говор на персонажите). Благодарение на сърцатата и с намигване игра на актьорите. Благодарение на стилната, изпипана сценография на Рин Ямамура (оглеждай се за паяци, бръмбари и други същества от кошмарите). И естествено, благодарение на костюмите на Даниела Иванова – неслучайно героите тотално са във въздействащо синьо (то най-често се свързва със спални и сънища). Всичко това дозирано, така че да усетиш, че Адът не е реално място наоколо, не е и в Другите около теб – Адът е в собствената ти глава. Както и Раят.

 

Сънувай "В Тоскана" на 17 май в Народен театър "Иван Вазов" от 19:00 часа


Режисьор: Ида Даниел

Сценография: Рин Ямамура

Костюми: Даниела Иванова

Музика: Аmbient Аnarchist (Александър Даниел, Тодор Стоянов, Стефан Христов)

В ролите: Цветан Алексиев, Ева Тепавичарова, Марий Росен, Цветомира Даскалова

 

Дивото зове

Неделя, 25 Ноември 2012г. 20:42ч.

Кой е най-добрият приятел на кучето? Със сигурност не е Човекът. Всъщност кучетата (създадени по образ и подобие на скулптурата The Young Family на Патриция Пичинини) в представлението Терапевтът се "държат" по-човешки от самите хора. Или пък хората се държат като кучета. Както звучеше закона на лейди Мърфи "You are animal, animal not so deep inside... We are animals, animals, one unbroken chain"...


therap5   доктор Мърт и неговата асистентка Диана © фотография Атанас Кънчев

 

Историята в пиесата на Елена Алексиева се върти като куче, което гони опашката си в кабинета на специалиста по кучешки/човешки проблеми доктор Мърт (да не кажем доктор Смърт) – минимал тех ноар менажерия (изпипана до детайл от сценографа Венелин Шурелов), в която доктор Мърт (Владимир Пенев) и неговата асистентка Диана (Илиана Коджабашева) вещо разплитат ясни и неясни заблуди, комплекси за малоценност, фикс идеи и обсесивни мании на няколко собственици на кучета. Да, Човекът е егоцентрично животно и никой не идва при Мърт заради услугите му на кучешки психотерапевт (за кучетата и психопатите е друга история), а за да реши собствените си проблеми. Така докторът и неговата асистентка (с "униформи" като от представление на Явор Гърдев) се сдобиват с шарена глутница от човешки "питомци".

therap1   "питомците" на доктор Мърт © фотография Атанас Кънчев

 

Млада двойка (Цветан Алексиев и Александра Василева) си взимат джак ръсел териер като гала репетиция преди да отгледат собствено дете, но забравят (като всички родители), че фалшивото щастие и проектирането на собствените комплекси, страхове и фикс идеи върху него могат да доведат до... евтаназия на четириногото им дете.

therap3   Константин, "моята съпруга" и любимият джак ръсел териер © фотография Атанас Кънчев

 

Госпожица Фани (Жорета Николова, всеотдайна в тежката роля на опитно зайче/куче в демон експериментите на Мърт) е неомъжена, не съвсем млада жена на ръба на нервна криза, която стяга сексуалността си в строг костюм и прическа, а привързаността ù към булдога Бруно би била любима тема на добрия стар доктор Фройд.

therap4   Госпожица Фани и Бруно © фотография Атанас Кънчев

 

Любовната история между хора и кучета се допълва от драмата на самотен, смачкан от живота, възрастен господин (Марин Янев), който не може да преодолее смъртта на своята кучка Сара (нейният мирис е като ухание на любима жена) и вкопчено живее в спомена за нея. Всъщност това, което обединява шарената глутница "питомци" на доктор Мърт е Самотата... и отчаяните опити да бъде победена със заместители на Щастието.

therap2   В търсене на Сара © фотография Атанас Кънчев

 

И така, вечният въпрос за самотата в бездната на терапевт кабинета Живот (или Мърт) се вихри между два бутона Вход и Изход, на фона на песни ала Лана Дел Рей (аман), караоке хор "Дивото зове" с диригент доктор Мърт (не знам дали този сезон в Народния театър е на Шекспир, но със сигурност е на караокето) и анималистична садо-мазо терапия с ненацелен черен хумор.

therap7   You are animal not so deep inside © фотография Атанас Кънчев

 

И ако накрая не виете като самотно куче срещу пълната театрална луна, то значи режисьорът (набрал популярност след спектакъла Куклен дом, номиниран за Икар) Крис Шарков и актьорите са си свършили терапевт работата. Но ако виете...

 

therap   В кабинета на доктор Мърт © фотография Атанас Кънчев

 

 

Гледайте Терапевтът в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 часа на 13 октомври

 

Принцът на Смъртта

Неделя, 17 Ноември 2013г. 00:48ч.

"Войната е тук" – тази финална реплика в пиесата Злият принц натрапчиво виси като изгоряла крушка над главите на героите през цялото време. Войната "всеки срещу всеки" (неизменна част от родния не-преходен пейзаж), войната без правила, в която всичко е позволено, войната, в която няма победители и победени, а само участващи живи трупове... Войната, в която всеки ден част от нас умира и се подрежда като поредното парче в пъзела, наречен смъртта на душата – именно този пъзел разцъква умело писателят и режисьор Георги Тенев в новата си нео-ноар (този път без соц елементи) драма Злият принц.

 

prinz

България, наши дни. В полицейското управление на града Х (за феновете на конкретиката е началната фонограма в представлението), криминалната вечер на Комисарят Х (силна главна роля на Христо Петков след второстепенните в Нощна пеперуда и Хамлет) започва със закопчаване на мистериозния Стопаджия Даскалов (Явор Бахаров) и скандал за взет подкуп от негови подчинени полицаи. Идилична родна картинка, толкова натурална и актуална, колкото вечерните новини (за печат "вярно с оригинала" звучат и гласовете на водещи) по телевизията и следващите ги един куп "based on a true story" български сериали – за още цвят и реализъм, в хроничния местен Х пейзаж се появяват поредната скоростно строяща се магистрала в комплект с електроцентрала, управлявана от холдинга Х, оглавяван от господин Крумов, чиято дума е закон в холдинговата губерния.

prinz4

Правилата, определяни от "олигархията", обаче, не са по вкуса (#оставка да искаш) нито на Комисаря, нито на Писателя (Владо Пенев влиза с огромна лекота, ирония и кеф във всяка следваща роля), методично алкохолизиращ се, за да приеме идеята, че се превръща във всичко онова, което е отричал и ненавиждал (хубаво си отворете ушите за прекрасния му и адски верен монолог за "Суетата като начин на оцеляване"), като приеме предложение за влизане в политиката и евентуален министерски пост. Правилата на Крумов не са по вкуса и на работещото на бензиностанцията момиче Стефана а.к.а Сузи (или София Бобчева), която се оказва в центъра на триъгълника от особени интереси на Комисаря, включващ неразкрито зверско убийство, сак с 5 милиона и... Смъртта като вечно преследващ го кошмар от дните му на професионален войник на мисия в Ирак.

prinz2

Да, Смъртта, за която Комисарят казва, че "трябва да усетиш как минава през теб", за да подредиш пъзела от започналите да валят трупове (Тенев мъничко изпуска нишката на логиката на убийствата в името на завързания съспенс). Смъртта като извинение за липсата на етика и морал в днешна България (и тези, които "искат #оставка" от Комисаря са също толкова корумпирани). Смъртта като далата накъсо крушка на човешките взаимоотношения. Смъртта като съдба за вечния аутсайдер (този не-преходен български национален герой), който дава най-доброто от себе си, но вечно губи – остава Принц, а не Цар. Смъртта като сантиментален копнеж към мястото и времето, в които Комисарят знае как се води Война по прости правила, с Добри срещу Лоши, а не като Войната в днешна България – всеки срещу всеки, без правила...

prinz5

Иначе Злият принц е написан и режисиран от Георги Тенев по всички правила на нео-ноар трилъра – заплетена криминална интрига с важни, малки детайли (и не често срещания в съвременната българска драматургия герой с пост-военен синдром); с мрачен реализъм, без бутафория (сценографът Никола Тороманов не само е успял да вмъкне половин полицейска кола на сцената, но и майсторски да усвои малкото пространство, вкарвайки публиката в епицентъра на случващото се); с подходящ музикален фон (само финалната песен не пожелаваме на никой спектакъл) – и така да се получи съвременна съспенс криминална драма ала Дзифт, но без соц утопията.

prinz6 

Всъщност приликите с театъра/киното на Явор Гърдев не са случайни – все пак през 90-те, Георги Тенев заформя Триумвиратус Арт Груп именно с Гърдев и Никола Тороманов. Факт, който обяснява донякъде ноар стилистиката и сцените за накъсване на ритъма (като рекламите в телевизията) с Идиота (едно от трите добри превъплъщения на Цветан Алексиев тук).

И факт, който може да ни припомни емблематичния финал на Дзифт с думите на Христо Петков (Гробарят там и Комисарят тук), които леко перифразирани биха лепнали идеално на Злият принц:...

"Колкото по-голяма Смъртта, толкова по-малка щетата... Моралната, де!".

 

prinz3

 

Гледайте Злият принц в Народен театър Иван Вазов на Сцена на IV етаж от 19:30 часа на 22 и 31 май

Другият наш възможен живот

Вторник, 28 Октомври 2014г. 23:00ч.

Да рестартираме, да се измислим наново – това е, което правим всеки ден. Това е, което прави и Теди Москов, на ръба между киното и театъра, в новия спектакъл (по текста на Нобеловия лауреат за литература Луиджи Пирандело) Каквато ти ме искаш.

 

Животът, наистина, е голяма ирония – прекарваш го в търсене на своята идентичност, а когато я намериш на мига ставаш затворник с доживотна присъда в затвора на представата, която другите хора (с твоя помощ) са си изградили за теб. Режисьорът Теди Москов разбира (и обича) иронията, затова когато усети, че хората (с ялови претенции, че познават до втръсване запазената му абсурд сатира марка) го обричат на доживотна присъда (от вечно повтарящи се, познати до болка скечове и хумор), сега разказва историята на една жена, която си играе именно с представите на хората, с образите, в които всеки я поставя и иска да я вижда.

kakiskash4

"Светлина ли съм, Вода ли съм" се пита главната героиня Лучия/Елма (Снежина Петрова ала фатал амплоато Настася Филиповна) в Каквато ти ме искаш – едната е изчезналата след Първата световна война красива съпруга Лучия (да, името ѝ означава "светлина") в живота на италианеца Бруно Пиери (Цветан Алексиев), който я издирва в продължение на 10 години, за да запази наследствения си имот; другата е фриволната танцьорка с вечно подпийнал-премрежен поглед Елма (да, името ѝ означава "вода") – муза на плътските желания в берлинския дом на грохналия писател Карл (Стоян Алексиев) и неговата психично обременена дъщеря Моп (Илиана Коджабашева).

kakiskash1

Въпросът е, че и двете са родени от представите на други хора за тях самите. Въпросът е, че и двете може да не съществуват, а само фикциите и спомените на други хора да ги превръщат в реалност от плът и кръв – именно тази гранична мъгла между реално и нереално е постигната идеално от Теди Москов (в комбина с видеоакцентите от сина му Иван Москов и фентъзи ала Тим Бъртън декорите на Чавдар Гюзелев), спускайки бяло платно/екран пред актьорите, превръщайки ги (и сцената на действието) в стереоскопични диапозитиви на ръба на нямото кино (все пак драмата се развива през 1929) и театър на сенките.

kakiskash2

Сенки от чужд живот (жената на Луиджи Пирандело страда именно от психично разстройство до смъртта си в клиника), сенки от любов, сенки от отдавна забравени или безследно изчезнали усещания витаят на сцената, докато фамилия Пиери (умело поддържащи роли на Сестрата/Вяра Табакова, Лелята/Жорета Николова, Чичото/Марин Янев, Довереният/Никола Додов...) измисля наново образа на Лучия по контурите на стар неин портрет – сякаш с камера лучида (неслучайно името на героинята е Лучия) към нас се приближава и разгръща в детайли образа на жена, в която всеки вижда "каквото му се иска" според собствената му изгода.

kakiskash7

Така, в историята на Лучия/Елма едни могат да видят романтичен реквием, който Луиджи Пирандело пише в памет на жена си, за да запази нейния образ жив и различен от призрака, останал след психичната ѝ болест. Други може да забележат силен отговор от Теди Москов към онези, които са го поставили в рамките (на доживотната присъда) на собствените си представи за неговата абсурд сатира. Трети пък, може би, виждат хубава метафора за лимитите на живота, в които са ни вкарали чуждите представи и очаквания. Или метафора за вечното търсене на друг възможен живот...

kakiskash6

Сигурното е, че да живееш в затвора на чуждите представи, очаквания и ограничения за себе си е равносилно на... смърт. Сигурното е, че всеки в един момент е искал да бъде някой друг, да се измисли наново като герой в чужд филм, да се запълни като бяла страница с нови смисъл и съдържание, да се рестартира за нов живот...

Сигурно е и (ако използваме крилатата фраза от предишния Москов спектакъл), че "свинята не може да стане лебед" – винаги има нещо автентично, нещо отличително, било то бенка (за Лучия), перо (за писателя Карл), чашката (за фриволната Елма) или гротеска сатирата (за Москов), което определя като емблема същността на живота ни. Определя дори същността на другия наш възможен живот. Животът, какъвто ти го искаш.

kakiskash3


Каквато ти ме искаш е в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 на 1 март и 11 април

онлайн