Home / Рубрики / Театър / Списък на статии по етикет: абсурд
A+ R A-
Списък на статии по етикет: абсурд

Заекът на Доброто

Събота, 06 Юни 2015г. 16:16ч.

Животът е всичко онова, което се случва, докато (мислим, че) правим избори – можеше и така да звучи лайтмотива в пиесата Добри хора на американския драматург (и носител на Пулицър) Дейвид Линдзи-Абер, защото както той, така и главната му героиня Марги Уолш (Параскева Джукелова), е наясно, че изборите в живота са неведома магия, при която не знаеш откъде може да изскочи заека на Доброто... или на Злото.

 

dobri

Историята на Марги Уолш звучи като до болка познат (и безкраен) български сериал – обречена на олющен (от лоши обстоятелства) живот без право на замяна в беден квартал; разпъната на кръст между работа за свързване на двата края и самостоятелните грижи за преждевременно родената (и умствено изостанала) своя дъщеря Джойс; упреквана от външните хора, че се е превърнала в озлобена, цинична, груба и вулгарна жена, а обявявана от най-близките ѝ приятелки Джийн и Доти (страхотно комедийния тандем на Вяра Табакова и Жорета Николова) за "добра душа", която трябва да отвръща на злините, причинени ѝ от другите хора със същото; живееща повече в спомените на миналото (обещаващо ѝ избори за по-добро бъдеще), отколкото в настоящето...

dobri2

Единственият и верен спътник в живота на Марги е... абсурдът – като това да бъде уволнена от работата си в бинго залата от сина на своя близка приятелка; като това да търси работа на всяка цена от бившия си любовник Майк Дилън (Иван Юруков), избягал от призраците на квартала и превърнал се във високоплатен лекар; като това да намери финансова помощ и съчувствие от човека, от когото най-малко очаква; като това, че самата Марги не вярва в правото си на избори за нейно добро...

dobri6

Всъщност, Дейвид Линдзи-Абер умее много добре да намира именно онези тънки моменти, онези малки избори, които превръщат живота в абсурд на ръба между доброто и злото. Неслучайно историята на Добри хора се движи в динамиката и ритъма на ситком сериал, което я доближава максимално близо до ежедневието, също както неговата наградена с Пулицър (и адаптирана в едноименен филм) пиеса Заешка дупка се доближава до абсурдите в човешката душа.

Неслучайно колкото Линдзи-Абер описва (ала ироничните расови и социални закачки на Мартин Макдона) битие проблемите на средната класа в Америка (и по-специално в бедняшките квартали на южен Бостън), толкова пред очите изплуват абсурдните радости и неволи на съвременна България.

dobri7

Неслучайно колкото бингото е типично американско забавление, толкова тук то е метафора за българина, който все чака някой да му каже числата на късмета, все чака да удари бингото, все чака отнякъде да изскочи заека на доброто и да подреди живота му пълен със злоба, цинизъм, грубост и вулгарност.

Именно картината на съвременна България успяват да подредят добре на сцената и режисьорът Николай Поляков, и сценографът Огняна Серафимова (с минимъл декори в контраст с работата ѝ по Квартет на Явор Гърдев), и актьорите, които карат (с много хумор и ирония) една американска пиеса да говори наистина на български.

dobri11

Защото и у нас има герои осъдени на правилни/грешни избори до живот без право на замяна като Марги (ролята на Параскева Джукелова съвсем леко се доближава до нейната поддържаща в Съдилището, за която получи и филмова награда); защото и у нас е пълно с невзрачни хора като Стиви (Зафир Раджаб), с малки радости и мечти да уцелят числата на късмета или да хванат за ушите заека на доброто бъдеще; защото и у нас има искрени и комични душици като Доти и Джийн, които винаги са готови със съвет (и празни думи) как другите да подредят живота си; защото и у нас са в изобилие двойки като Майк и Кейт (Елена Телбис), които зад лъскавата фасада на успеха крият призраци от миналото си, чувството си за вина и собствените си комплекси и провали; защото и у нас се питаме колко дълбока е заешката дупка на абсурда и какво означава да живеем като добри хора в нея...

dobri14

 

Защото ако Марги казва на Майк, че "може да изкараш момчето от квартала, но квартала от момчето – Не", то и ние може да изкараме българина от България, но България от българина – Не. За добро или за зло.

 

dobri12


Добри хора е в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 на 24 април, 15 май и 28 юни

Ничия Земя, Обща Война

Четвъртък, 12 Май 2016г. 12:12ч.

Да правиш театър от киносценарий е ситуация сложна, почти толкова, колкото отговора на въпроса "Кой пръв започна войната?", който си задават героите в камерната драма на абсурда Ничия земя, базирана изцяло на филмовия оригинал на Данис Танович, получил Оскар за чуждоезичен филм през 2001.

 

noman

Тенденция или не, но напоследък по българските театрални сцени шестват един куп адаптации на филмови класики (като половината спектакли, номинирани за Аскеер тази година), което винаги е нож с две остриета – да, адаптирането на киношедьоври привлича повече зрители в театъра, но именно защото са толкова добре познати истории, на тези театрални версии им се налага да се борят с вече наложени образи, налага им се да се борят с неизбежни сравнения и да жонглират с прилики и разлики в търсене на баланса и актуалния прочит.

noman1

Също като да попаднеш между огъня от два вражески фронта и да оцелееш. Също като да попаднеш в ничията земя между киното и театъра – там, където се озовава театралната адаптация на Ничия земя от режисьора Стоян Радев, който се измъква успешно от капана след няколко хитри тактически маневри и най-вече благодарение на най-силния си коз – фактът, че драмата в Ничия земя е дори още по-актуална днес, отколкото преди 15 години.

noman2

Историята е ясна: война, два вражески фронта (босненски и сръбски) и ивица неутрална, ничия земя между тях, в която босненецът Чики (Филип Аврамов) и полуживия му другар Цера (Йосиф Шамли) се сблъскват по неволя със сръбския новобранец Нино (Валери Йорданов) и циничния му наставник-ветеран (Йордан Петков), след което тесният окоп се превръща в умален модел на войната и на всеки един конфликт по света – взаимни обвинения, изкуствено насаждана омраза и разделение (на християни и мюсюлмани), бойни безумия и куршумени абсурди... и Цера, лежащ върху скачаща мина, което не само обезсмисля вечния спор с променлив успех на вината "Кой пръв започна войната?", но и обединява всички в една обща мисия – Оцеляване.

noman4

А дали е възможно? Да, режисьорът Стоян Радев се придържа максимално близо до филмовия оригинал (дори визуално Филип Аврамов и Валери Йорданов напомнят на своите герои от филма, а и те все пак, още в Кецове, заформиха страхотен тандем) – с абсурдния черен хумор и с още по-абсурдните ситуации, които да маркират отчетливо безумието на войната, но може би най-добрата маневра, която прави Стоян Радев тук, е да обогати историите на Чики и Нино.

noman5

Да разшири диалозите между тях, да придаде още по-голяма детайлност и универсалност на образите им, така че когато виждаш драмата на тази война през очите на техните лични истории не само да осъзнаеш (за пореден път), че на света има повече неща, които да ни събират, вместо да ни разделят, но и постепенно, гледайки войната в тесния окоп на ничията земя, да започнеш да виждаш как Европа лежи (като Цера) на същата тази скачаща мина, докато наоколо християни и мюсюлмани се обвиняват взаимно "Кой пръв започна войната?".

noman3a

Въпросът е дали Европа/Цера може да мръдне от скачащата мина... или не!? Именно тук, театралната версия на Стоян Радев (за разлика от филма на Данис Танович) не успява да акцентира достатъчно и иронично върху важността от намесата в историята на "сините каски"/"смърфовете" и съпровождащия ги ТВ екип. Неслучайно, името на водача на "сините каски" е сержант Маршан (или търговец от френското Marchand), както неслучайно и негови думи са: "Не може да има Неутралитет. Дори това, че не правиш нищо пак е вземане на нечия страна."

noman8

Да, светът днес само търгува истории, съдби, драми и войни или просто ги наблюдава като безучастен зрител, като публика в очакване на финала без да осъзнава, че финалът зависи от него самия. И ако не се променим, историята ще продължи така: Европа (полужива) лежи върху скачаща мина, а наоколо християни и мюсюлмани се обвиняват взаимно "Кой пръв започна войната?"...

noman6 

Ничия земя е в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 на 10 ноември и 4 декември  

Абсурдистан

Четвъртък, 26 Юни 2014г. 09:21ч.

Често наричаме България Абсурдистан и как иначе след всичко, което се случва около нас. В съзнането, обаче, на Гари Щейнгарт (откъс от най-хитовия му роман Абсурдистан четете по-долу), тази измислена страна може да бъде всяка една по света – екзистенц абсурдите и раждащите сатира ситуации валят една след друга по пътя на Миша Вайнберг (колоритният герой, споделящ доста биографични прилики с Щейнгарт), криволичещ между Русия и Щатите, между детските Санкт Ленинсбург спомени и знойната Ню Йорк любов на Руена Салес, между гротеската и декаденса в търсене на собствено място под слънцето... Та, добре дошли в Абсурдистан!

 

 

Въпросната вечер срещу 15 юни 2001 г.

Казвам се Миша Борисович Вайнберг, 30-годишен, силно затлъстял, с хлътнали сини очички, изящен еврейски клюн, достоен за най-изтъкнатата порода папагали, и с толкова тънки устни, че ти се ще да ги обършеш с голото опако на ръката.

Голяма част от последните години прекарах в Санкт Петербург, в Русия – но не по избор, нито по желание. Градът на царете бил, Северната Венеция бил, културната столица на Русия бил... Нищо подобно. През 2001 година нашият Санкт Ленинсбург е заприличал на фантасмагоричен град от Третия свят с неокласически сгради, пропадащи в задръстените от лайна канали, и с потресающи селски колиби от гофрирана ламарина и шперплат, колонизирали широките проспекти с капиталистическата им иконография (реклами за цигари, на които играч на американски футбол хваща хамбургер с бейзболна ръкавица); но най-лошото е, че интелигентното ни, склонно към депресии гражданство, е било подменено с нова раса мутанти, облечени най-старателно по западен маниер: млади жени във впита по тялото ликра, с навирени дребни гърди, сочещи едновременно Ню Йорк и Шанхай, а мъжете – във фалшиви черни дънки "Калвин Клайн", провиснали на хлътналите им задници.

Добрата новина за непоправим дебелак като мен – сто и петдесет кила при последното мерене, при това и син на 1238-ия най-богат човек в Русия – е, че цял Санкт Ленинсбург се юрва да те обслужва: вдигнатите мостове се спускат още отдалече, а красивите дворци се строяват по бреговете на каналите и навират едрогърдите си фризове в очите ти. Благословен си с най-рядкото съкровище, което се среща по тази богата на полезни изкопаеми земя. Благословен си с респект. Вечерта на 15 юни през катастрофалната 2001 година моите приятели ми засвидетелстваха сериозен респект в ресторанта "Дом на руския рибар" на Крестовски – един от обраслите с буйна растителност острови в делтата на река Нева. Тъкмо там, на Крестовски, ние, богатите, се правим, че живеем в постсъветска Швейцария – мъкнем се по идеално поддържаните велоалеи около нашите котиджи и таунхауси и пълним дробовете си с пакети атмосфера, внесени сякаш от самите Алпи.

А в "Дома на рибаря" пинизът е, че сам си хващаш рибата от изкуственото езерце, след което, за към петдесет щатски долара на кило, кухненският персонал ти я опушва или ти я изпича на скара с дървени въглища. Та през "въпросната вечер", както впоследствие я нарекоха в милицията, се бяхме струпали на мостика "Хвърляща хайвера си сьомга", крещяхме по прислугата, наливахме се с гарафи калифорнийски ризлинг, а мобильниките ни "Нокия" звъняха с онази социална припряност, която възниква, когато белите нощи преборват тъмата и розовото зарево на северното слънце не оставя обитателите на съсипания ни град да заспят, та може единствено да се наливаш с приятелите до зори.

А пък и друго да ви кажа: в Русия, ако нямаш приятели, по-добре се удавѝ. След като цели десетилетия си слушал втръсналата ти родителска агитация и пропаганда (песнопения от рода на "Готови сме да умрем за теб!"), измъкнал си се от престъпната хватка на руското семейство (молбите им "Не си отивай!") и си бил подложен на тъпата социализация, налагана от учители и заводски директори (заплахите "Ще приковем обрязания ти хуй на стената!"), накрая ти остава само наздравицата между двама пропаднали приятели в някоя вонлива бирена лавка:

"Наздраве, Миша Борисович."

"Наздраве, Димитрий Иванович."

"За армията, авиацията и целия съветски флот – до дъно!"

Самият аз съм скромна личност и държа на своята самостоятелност и самотна тъга, така че имам много малко приятели. Най-близкият ми приятел в Русия е бивш американец, когото наричам Альоша-Боб. Роден с името Робърт Липшиц в северния край на щата Ню Йорк, този плешив орел (на двайсет и пет годишна възраст вече нямаше и косъм на кубето си) отлетя преди осем години за Санкт Ленинсбург, където алкохолизмът и инерцията го превърнаха в преуспяващ руски бизнесмен, прекръсти се на Альоша, стана собственик на "ЕксесХоливуд" – невероятно доходен бизнес за внос и износ на дивидита – и се сдоби с любовта на Светлана, млада петербургска кифла. Освен дето е плешив, Альоша-Боб има и сбръчкано лице, завършващо с червеникава заострена брадичка, воднистосини очи, които ти се струва, че всеки момент ще пуснат сълзи, и огромни месести джуки, промивани ежечасно с водка. Навремето някакъв скинар в метрото го беше нарекъл гнусный жид – "гаден чифутин", – което според мен отговаря точно на всеобщото възприятие за него. Поне на мен ми заприлича на такъв, когато се запознахме преди тринайсет години по време на следването ни в Аксидентъл Колидж в американския Среден запад.

Двамата с Альоша-Боб си имаме интересно хоби, на което се отдаваме при всяка възможност. Възприемаме се като "джентълмени любители на рапа". А творбите ни се разпростират от "олдскул джемове" на Айс Кюб, Айс Тий и Пъблик Енеми до чувствените съвременни ритми на гето тех – хибрид от Маями бас, Чикаго гето и Детройт електроника. Модерният читател вероятно познава "Ас 'н' Титийс" ("Гъз и цици") на Диджей Асолт – смятано за най-великото парче в жанра.

През въпросната вечер начало на екшъна поставих аз с детройтско текстче, което ме кефи през летните вечери:

О, шит,

чакай се'а,

затваряй си устата,

че ще ти го навра.

А Альоша-Боб, по съдрани дънки "Хелмут Ланг" и горнище от анцуг с надпис "Аксидентъл Колидж", поде рефрена:

Ти за ква се мислиш ма,

я го поеми

дълбоко навътре

и гъз завърти.

 

Мелодията ни се лее над четирите мостика на "Руския рибар" – "Нерест лосося" ("Хвърляща хайвера си сьомга"), "Русский осётр" ("Руска есетра"), "Капризная форель" ("Капризна пъстърва") и "Маленькая корюшка", – над цялото изкуствено езеро, каквото и да му викат там ("Долар Лейк" ли, "Еврогьол" ли?), и над паркинга с безплатни валета, където един от обслужващите селяндури току-що ожули новия ми ланд ровър.

absurdistan1

 

.............

Моите проблеми обаче са с Държавния департамент на САЩ и с откачалките, които работят в консулския им отдел в Санкт Петербург. Откакто преди две години се върнах в Русия, девет пъти ми отказват виза и все изтъкват като причина това, че баща ми бил убил наскоро техния скъпоценен оклахомски бизнесмен. Не ме разбирайте погрешно: съчувствам на розовобузестото семейство на оклахомеца, съжалявам, че се е изпречил на пътя на Папа, и ми е мъчно, че са го намерили на входа на метростанцията "Достоевски" с учудено по детски изражение и обърната наопаки удивителна върху челото му, от която бликала кръв, но след като се наслушах девет пъти на описанията на смъртта му, неминуемо взех да си спомням гърления стар руски израз: "Умер он, ну и хуй с ним."

В този смисъл настоящият ми роман е моето любовно писмо до Службата за имиграция и натурализация. Хем им се обяснявам в любов, хем ги умолявам: господа, пуснете ме да се върна! Аз съм си американец, макар и в плен на руско тяло. Завършил съм Аксидентъл Колидж – реномирано учебно заведение в Средния запад за младите аристократи на Ню Йорк, Чикаго и Сан Франсиско, където по време на следобедния чай редовно се обсъждат достойнствата на демокрацията. Цели осем години съм живял в Ню Йорк и съм се държал като най-примерен американец, като съм похарчил над US$2 000 000 за законно придобити стоки и услуги, включително и най-скъпата кучешка каишка на света (временно бях собственик на два пудела). Ходех с моята малка Руена Салес – не, "ходех" не е най-точната дума: издигнах я от кошмара на бронкската работническа класа, сред който беше прекарала детството си, и я курдисах в Хънтър Колидж, където в момента учи за изпълнителен секретар.

Същевременно съм убеден, че всички служители на Службата за имиграция и натурализация са запознати издълбоко с руската литература. И докато на следващите страници четете за моя живот и борба, ще констатирате известни сходства с Обломов – прочутия едър джентълмен, който отказва да стане от своя диван в прочутия едноименен роман от ХIX в. Не ще си правя труда да ви отклоня от подобна аналогия (пък и сили нямам за тази цел), но си позволявам да ви подскажа и друга възможност: княз Мишкин от "Идиот" на Достоевски. И аз като княза съм юродив. Луд, заобиколен от мошеници. Пале в леговище на вълци (и само мекият син метален блясък на очите ми ги възпира да не ме разкъсат). И аз като княз Мишкин не съм идеален. Така че на следващите близо 400 страници може случайно да видите как дърпам ухото на моя слуга или пия едно "Лафройг" в повече. Но ще видите и как се мъча да спася цял народ от геноцид; ще видите как ставам дарител за нещастните дечица на Санкт Петербург; и ще гледате как ухажвам паднали жени с детския плам на непокварен човек.

Откъде се пръкнах такъв юродив ли? Отговорът се корени в първото ми американско изживяване.

Още през 1990-а скъпият ми Папа реши, че с цел да стане нормален заможен американец единственото му дете ще следва в Аксидентъл Колидж, намиращ се дълбоко във вътрешността на страната, далеч от веселите развлечения и на Източното, и на Западното крайбрежие. По онова време Папа все още беше любител в областта на криминалната олигархия, условията за цялостното ограбване на Русия тепърва щяха да съзряват, обаче това не му беше попречило да направи първия си милион долара от ленинградска автомобилна къща, която успя да продаде куп скапани стоки, но – слава Богу – не и коли.

Двамата живеехме сами в тясна и влажна квартира в южните покрайнини на Ленинград – мама беше починала съвсем наскоро от рак – и гледахме предимно да не си се пречкаме взаимно, тъй като и двамата не можехме да разберем в каква посока се развива другият. Един ден онанирах с пълна сила на дивана, разчекнат така, че приличах на срязана точно по средата възтлъста камбала, в този момент баща ми нахлу от студа навън; тъмната му брадата глава подскачаше над новото копринено западно поло, а ръцете му още трепереха от шока, причинен от продължителния допир с толкова много зелена щатска валута.

– Я се загащи – присви зачервени очи към хуя ми – и ела в кухнята да си поговорим по мъжки.

Изразът "по мъжки" ме подразни, тъй като за пореден път ми напомни, че мама е мъртва и че вече няма кой да ми подпъхва вечер завивката и да ме хвали, че продължавам да съм им добър син. Прибрах си хуя и с неохота се откъснах от образа, който ме водеше към удоволствието (огромния гъз на Олга Макаровна, провиснал от двете страни на дървения стол пред мен във вонящата на сиренясал колхозник класна стая, изпълнена с миризмата на неосъществен секс и мокри галоши). Принудителното привикване ме накара да въздъхна като всеки тийнейджър, докато сядах на кухненската маса срещу Папа.

– Мишка – каза моят Папа, – скоро ще заминеш за Америка: да учиш интересни науки, да спиш с тамошните еврейски момичета и да се радваш на младостта. А пък твоят Папа... Той ще си остане сам-саменичък в Русия и никой няма да го е еня дали е жив, или умрял.

Стиснах притеснено твърдата си лява цица, придавайки ѝ нова продълговата форма. С крайчеца на окото мярнах случайно останалата върху масата обелка от салам и се зачудих дали ще мога да я забърша, без Папа да ме забележи.

– Поначало Аксидентъл Колидж си беше твоя идея – отбелязах. – Аз просто изпълнявам желанието ти.

– Пращам те, понеже те обичам – каза баща ми. – Тъй като в родината ни няма бъдеще за малко дупце като теб. – Хвана реещата се като дирижабъл моя дясна ръка – онази, с която онанирах – и я стисна с двете си дребни ръчички.

Спуканите капиляри по бузата му се виждаха през прошарената четина. Плачеше безмълвно. Беше пиян. И аз се разплаках. От шест години баща ми не ми беше казвал, че ме обича, нито бе проявявал желание да ме държи за ръка. Шест години бяха минали, откакто престанах да съм бледо ангелче, което възрастните умираха да гъделичкат, а батковците в училище – да бият, и се бях превърнал в огромен пищен хайми с месести ръчища и доста злобна на вид дълбока захапка.

Бях почти двойно по-едър от баща ми, което и двамата сериозно ни сащисваше. Възможно ли е миниатюрната ми майка да е носела някой рецесивен полски ген? (По баща тя все пак беше Яснавска, така че колко му е?)

– Искам да направиш нещо специално за мен, Мишка – отри очи баща ми.

Въздъхнах повторно, а със свободната ръка пъхнах саламената обелка в устата си. Знаех какво очаква той от мен.

– Не се притеснявай, Папа, ще престана да ям – отвърнах. – И ще започна да правя упражнения с оная голяма топка, дето ми я купи. Пак ще отслабна, обещавам ти. А веднъж стигна ли до Аксидентъл – няма да жаля усилия да се изуча как да стана американец.

– Идиот – заклати Папа насреща ми своя гъвкав нос. – Ти никога няма да станеш американец. Завинаги ще си останеш евреин. Как може да забравиш своя произход? Та ти още не си и заминал. Евреин, евреин, евреин.

От далечен братовчед в Калифорния бях чул, че нищо не пречи на човек да е и американец, и евреин, че и практикуващ хомосексуалист на всичко отгоре, но не седнах да споря.

– Ще се постарая да стана богат евреин – рекох – като Спилбърг и Бронфман.

– Това – хубаво – каза Папа. – Но отиваш в Америка и по друг повод. – И извади парче размазана милиметрова хартия, оцвъкана с някакъв шантав английски почерк.

– Щом пристигнеш в Ню Йорк, отиваш на този адрес. Там ще те посрещнат едни хасиди и ще те обрежат.

– Не, Папа! – изкрещях и замигах силно от болката, която отсега замъгли погледа ми – болката, че някой ме пипа, лови и забелва като портокал най-хубавата част от тялото ми.

Откакто бях придобил великанския си ръст, бях свикнал със своего рода физическа неприкосновеност. Келешите от класа престанаха да блъскат главата ми в черната дъска, докато се засипе с тебеширен прах, крещейки "чифут пърхотясал!" (понеже според руската митология евреите страдали от тежка форма на пърхот). Вече никой не смееше да ме пипне. Не че толкова държаха и да ме пипат де.

– Вече съм на осемнайсет – казах. – Ако сега ме оперират, ще ме боли ужасно. Пък и си го харесвам така, с кожичката. Много приятно шляпа.

– Майка ти не позволи да те обрежем, докато беше малък – поясни Папа. – Страх я беше как щели да реагират от районния комитет. "Еврейска работа, щели да кажат. Ционистка." Тая жена от всеки друг се боеше, само не и от мен. Все ме наричаше "лайнояд" пред хората. И ме биеше по главата с тигана. – И погледна към шкафа, някогашно обиталище на ужасния тиган. – Но сега аз отговарям за теб, дупце. И ще изпълняваш каквото аз ти кажа. Това значи то да си мъж. Да слушаш баща си.

Ръцете ми вече трепереха ритмично заедно с татковите и двамата се бяхме облели в пот, а от мазните ни глави на невидими бели валма се вдигаше пaра.

– Какви са тия хасиди? – попитах.

– Възможно най-свестните евреи – каза Папа. – По цял ден само учат и се молят.

– А ти що не си станал хасид?

– Защото сега е времето да се трудя – рече Папа. – Колкото повече пари направя, толкова по-сигурно е, че никой никога няма да ти навреди. Ти си всичко в моя живот, нали знаеш? Ако не беше ти, отдавна да съм си прерязал гърлото от ухо до ухо. А от теб, Мишка, не ща друго, освен да се оставиш тия хасиди да те клъцнат. Нали няма да ми откажеш този жест? Толкова те обичах, докато беше мъничък и слабичък...

Спомних си как се чувстваше телцето ми, обхванато от неговото, как ме изяждаха мъдрите му кафяви орлови очи, как четинестият му камгарен мустак оставяше по бузите ми мъжествен обрив, който кътах с дни. Разни умници твърдят, че мъжете цял живот се стремели да се върнат в майчината утроба, но аз не съм такъв мъж. Вмирисаният на водка бащин дъх по врата ми, косматите непредаващи се ръце, притисналите ме към гъстата му като килим гръд, животинският мирис на оцеляване и загниване – ето къде е моята утроба.

Та само след месец се носех в ръмжащо частно такси из ужасяваща част на Бруклин. В Съветския съюз ни учеха, че хората от африкански произход – негрите и негърките, както ние им викахме – били наши братя и сестри, но у новопристигащите по онова време в САЩ съветски евреи те всяваха същия страх, както понесла се през степта казашка конница. Аз обаче от пръв поглед се влюбих в тези цветисти хора. Имаше нещо попарено, двусмислено и направо съветско във вида на тези изстрадали от безработицата мъже и жени по безкрайните върволици изпотрошени веранди и неокосени ливадки, та човек оставаше с усещането, че и те като съветските ми сънародници залагаха поражението в основата на своето битие. Скритият у мен Обломов поначало винаги се трогваше при срещата с едва ли не готови да се откажат от живота хора, а през 1990 година Бруклин си беше чист обломовски рай. Да не говорим, че никога дотогава не бях виждал толкова красиви млади момичета като тукашните: някои от тях бяха успели да се източат и налеят като баобаби и носеха царствено по улицата своите оформени като идеални кратунки гърди.

absurdistan4

Африканската махала постепенно преминаваше в испаноговоряща – не по-малко разхвърляна, но ухаеща приятно на печен чесън, а тя на свой ред отстъпваше място на обетована земя на еврейските ми едноверци – щъкащи насам-натам мъже с цели катеричи гнезда по главите и с развети от летния вятър покрай бузите им масури, навлечени в сюртуци, изпод които напираше зряла лятна воня. Успях да преброя шест миниатюрни момченца на възраст от около три докъм осем години с неподстригани къдрици, които им придаваха вид на невръстни рок звезди, докато тичаха по улицата около подобна на безкрайно уморен пингвин женица, повлекла безброй пазарски торби. Каква, по дяволите, пък ще е тази еврейка, родила шест? В Русия раждаш едно, две – най-много три, ако не прибягваш постоянно до аборти и не си въздържаш похотта.

Таксито спря пред стара, но величествена сграда, чийто корпус се беше отпуснал видимо върху фасадните ѝ колони, както някой старец се свлича върху своята инвалидна ходилка. С мен за "добре дошъл" се ръкува приятен млад хасид с интелигентен вид (имам слабост към всеки, който ми се стори полусляп), а след като се увери, че не говоря нито иврит, нито идиш, взе да ми разяснява концепцията за мицва, което щяло да рече "добро дело". Очевидно ми предстоеше да извърша много важна мицва.

– Надявам се да е така, мистър – отвърнах на моя развиващ се, но неперфектен английски. – Понеже имам чувството, че болката от обрязването ще е непоносима.

– Не е толкова страшно – успокои ме новият ми приятел.

– А пък и вие сте толкова едър, че изобщо няма да усетите нищо! – но като забеляза все още уплашената ми физиономия, добави: – Е, за операцията все пак ще ви приспят.

– Ще ме приспят ли? – подскочих. – Къде ще спя? А, не, мистър, трябва да се върна незабавно в хотелската си стая.

– Спокойно, спокойно, спокойно – намести с износен показалец дебелите си очила хасидът. – Ще ви покажа нещо, което съм сигурен, че ще ви хареса.

Последвах го с дълбоко провесена глава във вътрешността на къщата. След типичната сивота на едностайната съветска квартира със закръглен хладилник в ъгъла, потръпващ като готова да излети междуконтинентална балистична ракета, хасидският дом ми заприлича на истинска експлозия от цветове и светлини благодарение най-вече на поставените в рамки пластмасови картини с позлатения йерусалимски Купол на скалата и сините възглавнички от мачкан плат с избродирани по тях гукащи гълъбици. (Впоследствие в Аксидентъл Колидж щяха да ме научат да се отнасям подигравателно към подобни неща.) Навсякъде се виждаха книги на иврит с изящни позлатени гръбчета, които не знам защо реших, че са преводи на Чехов и Манделщам. Ароматът на елдена каша и непрано бельо ми се стори уютен и примамлив. Докато минавахме от предната към задната част на дома, между дънерите на нозете ми се провираха малки момченца, а от банята надникна млада едрогърда жена с увита в кърпа глава. Посегнах да се ръкувам с нея, но тя писна и побягна. Всичко ми беше толкова интересно, че почти забравих болезнения повод за посещението си.

В този миг до слуха ми достигна плътно гърлено бучене, сякаш стенеха едновременно поне сто осемдесетгодишни старци. Постепенно бученето се разчлени в хор от мъжки гласове, който пееше нещо от рода на "А хумус тов, а цимес тов, а мaзел тов, а цимес тов, а хумус тов, а мазел тов, а хумус тов, а цимес тов, хей, хей, Йизроел." От всичките тези понятия разпознах само няколко: мазел тов е нещо като поздрав, цимес е ястие от захаросани моркови, а Йизроел е малка, пренаселена с евреи държавица на средиземноморския бряг. Но какво търсеха всички тези думи накуп, така и не проумявах. (Освен дето впоследствие установих, че това изобщо не били думите на песента, която бях чул.)

Промушихме се под ниска рамка и се озовахме в задната пристройка към къщата, пълна с млади мъже с черни бомбета, които надигаха пластмасови чаши заедно с филии ръжен хляб и кисели краставички. Някой моментално пъхна в ръката ми чаша, друг ме шляпна по гърба с думите "мазел тов!" и ме насочи към изтипосаната насред помещението стара вана върху четири животински лапи.

– Това какво е? – попитах новия ми приятел с дебелите лупи.

А цимес тов, а мазел тов... – пропя той и ме изтика напред.

Водката няма определен мирис, но за осемнайсетгодишен руснак не беше никак трудно да осъзнае, че именно с това вещество е пълна ваната и че по него плават парченца лук.

– Е, не се ли чувстваш вече съвсем у дома? – взеха да викат по мен веселите хасиди, докато аз гаврътнах чашата и замезих с краставичка. – А цимес тов, а мазел тов – запяха пак с разперени ръце, като повдигаха леко крак след крак от пода, а забележително сините им очи пламтяха пиянски над черните одежди.

– Баща ти сметна, че може би ще имаш нужда от малко водчица преди бриса – поясни главният хасид. – Та решихме да ти направим скромно парти.

– Парти ли? Ами къде са мацките? – попитах.

Първата ми американска шега.

Хасидите се изсмяха притеснено.

– Честита ти мицва! – провикна се един. – Днес сключваш съюз с Хашем.

– Това пък какво е? – попитах.

– С Бога – прошепнаха.

Погълнах няколко чаши и отбелязах с учудване колко успешно лукът подобрява вкуса, но въпреки всичко идеята за съюз с Бога отказваше да ми влезе така гладко, както ми влизаше 40-градусовата водка. И поначало какво общо има Господ с цялата работа? Просто исках баща ми да ме обича.

 

 

 

absurdistan   Абсурдистан (превод Венцислав К. Венков, 424 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Младост

Понеделник, 23 Ноември 2015г. 09:39ч.

Къде е пресечната точка между младостта, старостта, киното, музиката, страстта, страха, Мис Вселена и Диего Марадона... може би, в луксозен спа хотел в швейцарските Алпи, но най-вече в новия филм на италианския режисьор и сценарист Паоло Сорентино по неговия роман Младост (откъс от него ви чака по-долу), в който абсурдът на съвремието ни (подобно на капка, образуваща концентрични кръгове във вода) разтваря екзистенц емоциите на двама стари приятели (композиторът Фред Болинджър/ Майкъл Кейн и режисьорът Мик Бойл/ Харви Кайтел) в залеза на техния живот... или както казва Мик Бойл: "Младостта е когато всичко ти изглежда близо, а при старостта всичко изглежда далече."

 

 

Сред гостите на хотела цари вцепенение, сякаш са под упойка. В непривичната тишина група богати руснаци се движат като рояк пчели на забавен ритъм в ранната утрин, настанявайки се на шезлонгите за слънчеви бани, семейство чернокожи американци пък като че е застинало в басейна.

В един ъгъл, под сянката на навеса, има масажна маса на открито. Двама подрастващи, в плен на хормонална буря, се помайват наоколо и надничат изкосо към отпуснатото тяло на красива жена, по което пробягват умелите ръце на масажиста.

Клиентите са малко на брой и всички са заможни. В далечината, в небето над грейналите горделиви Алпи се реят парашутисти.

Двама мъже в напреднала възраст дремят в моторните си инвалидни колички. Болногледачките им, емигрантки, са дискретни и невидими като мишки.

Мъж на около петдесет изпълнява гимнастически упражнения с престарелия си баща, който едва се държи на крака.

В дъното на градината огромният южноамериканец, отделен от външния свят посредством живия плет, раздава автографи на разнородна група хора, всички омаяни от присъствието на този герой. До него жена му, преливаща от разбиране и желание да му служи, организира бързото протичане на процеса. Някой успява да направи скришом снимка с телефона си. Тя се ядосва и налага наказателна възбрана за автографи на тези, които си позволяват да снимат.

youth3

Излегнал се на един шезлонг, в бял халат, Фред Болинджър смуче бонбон и наблюдава с вял интерес ритуала по раздаване на автографи. С ръка, увиснала от шезлонга, мачка на неравномерни интервали хартийката от бонбона, създавайки завършен ритъм. Джими Трий се е разположил в съседство и също следи южноамериканеца, но неговото внимание е насочено главно към бастуна му от бриар, имитация на антика, крив и възлест. Отегчен, Джими се озърта наоколо и погледът му е привлечен от една майка, която маже с плажно масло тринайсетгодишната си дъщеря.

Момичето, бледо до прозрачност, е забило очи в земята, сякаш обзето от патологична срамежливост. Изведнъж, без причина, вероятно изнервена, започва да гризе ноктите си с необичайно ожесточение. Изглежда, майката ѝ казва да престане, защото тя се намръщва, развиква се, после става и забързано се отдалечава. А Джими, с висяща от устата загасена цигара, продължава да наблюдава сцената като ентомолог.

Опрян на жена си и на бастуна, южноамериканецът крачи към хотела. Минават покрай пуст тенискорт и погледът на мъжа се спира върху един детайл: на корта е останала една забравена топка.

 

* * *

 

Фред и Мик стоят редом на щанда в една аптека. Фред невъзмутимо изчаква приятеля си, който с очила на върха на носа е зает да контролира дали фармацевтът изпълнява всичко както трябва.

Мъжът в бяла престилка натрупва пред Мик различни лекарства така, че те образуват истинска планина от кутийки.

– Това е всичко.

– Добре.

Мик се обръща към Фред и едва сега установява, че той не е взел нищо за себе си. Пита го, обзет от съмнение:

– Ти нищо ли няма да купиш?

Фред се преструва, че се колебае, озърта се и погледът му попада върху първия изпречил се рафт. На него са подредени различни видове лейкопласт. Посяга към една кутийка и я поставя пред аптекаря. Мик проследява всеки негов жест с внимание.

– Ама за какво са ти лепенки?

– За нищо. Вземам ги от солидарност с теб.

Приятелят му поглежда отново към своята купчина от церове и през стиснати устни, сякаш на себе си, но всъщност насочено към Фред, с тон, едновременно сериозен и шеговит, промърморва:

– Върви на майната си. На лицето на Болинджър цъфва язвителна усмивка.

 

* * *

youth4

Увлечени в разговор, Фред и Мик се разхождат в красивата долина по ливада, граничеща от едната страна с редица от дървета, а от другата – с китно алпийско селце.

– Според теб защо идваме да почиваме все тук от години? – пита Фред.

– Защото човек винаги иска да се връща на местата, където е бил щастлив.

Фред се усмихва.

– Това го казва сценаристът.

– Де да беше! Това са думи на Джон Чийвър.

– Помниш ли Гилда?

– Филмът Гилда ли?

– Не, Гилда Блек. Онази, в която се бяхме влюбили и двамата.

Гилда Блек???

– Да, Гилда Блек.

Мик се разсмива.

– Гледай ти за какво си се сетил! Има цял век оттогава.

– На мен ми изглежда, като да беше вчера. Бях готов да дам двайсет години от живота си, за да легна с нея.

– И щеше да сториш голяма глупост. Гилда Блек не си струваше двайсет години живот. И един ден не струваше.

Фред изведнъж е обзет от силно разочарование, а и от любопитство.

– Ти откъде знаеш? Спа ли с нея?

Мик заеква, усеща, че е направил гаф.

– А? Какво казваш?

– Много добре разбра. Преди шейсет години ми се закле, че не си я свалил от уважение към любовта, която изпитвах към нея. А излиза, че...

– Виж, трябва да ти призная нещо.

– Браво, давай, признай ми!

– Истинска трагедия е, повярвай ми, наистина е трагедия, че не помня дали съм спал с Гилда Блек.

– Сериозно ли говориш?

– За съжаление, да. Заклевам се.

– Е, това променя нещата.

– В какъв смисъл?

– Ако беше сигурен, че си спал с нея, приятелството ни щеше да свърши на мига. А така, да кажем... че мога да живея със съмнението.

– Тъй или иначе, ако съм спал с нея и не си го спомням, значи, че не си е струвала двайсет години от живота, не мислиш ли?

– Да, прав си. Гилда Блек е затворена глава между нас.

– Олекна ми. Децата заминаха ли?

– Синът ти е решил да играе на едро, отиват в Полинезия.

– Знам, голям прахосник е. От кого ли го е наследил?

– Със сигурност не от теб.

youth6

Мик се засмива. И двамата замлъкват. Внезапно Фред издава неспокойна въздишка, която не убягва от вниманието на приятеля му.

– Какво? Още ли мислиш за Гилда Блек?

– Не. Мисля си за нещата, които с времето човек забравя. Аз не си спомням вече родителите си. Как изглеждаха, как говореха. Снощи гледах Лина, докато спи, и се замислих за всички хиляди дребни неща, които съм направил за нея като баща. И съм ги направил с ясното намерение, когато порасне, да ги помни. Обаче тя след време няма да помни нито едно от тях.

Мик го гледа и не знае какво да каже след тази затрогваща откровеност.

Фред също вдига поглед към приятеля си и с немного настоятелен, но все пак неприсъщ за него порив хваща ръката му и процежда през зъби с променен глас:

– Огромни усилия, Мик. Огромни усилия за скромни резултати. Все така се получава. Мик е изненадан, очите му се навлажняват.

– Този разговор взе да става интересен. Имам нужда от цигари, а ги оставих в хотела. Изчакай ме тук, ще отида да си купя.

Фред тъжно кима с глава като победен. Приятелят му се отдалечава в посока към селцето.

Внезапно се разнася свирня на щурец. Болинджър се обръща натам, откъдето идва звукът, и се приближава като в транс.

 

* * *

youth8

Навлязъл е сред дърветата, а тук щурците са стотици. Изведнъж се чува птица, чието странно, подигравателно чуруликане взема превес над свирнята. Фред бива погълнат от този нов звук. Оставя щурците и се взира нагоре в короните на дърветата, за да съзре птицата, но тя е сгушена нейде сред клоните. Когато приближава края на гората, нова хармония от звуци се прибавя към предишните: наблизо подрънкват хлопатари на крави.

Фред се отправя натам и пред очите му се открива един голям полегат хълм, облян в слънчева светлина. Петдесетина крави, пръснати по ливадите, пасат и тръскат безразборно звънци. При тази гледка погледът му засиява. Съзерцавайки животните, сяда на един камък. Заслушва се в това нестройно наслагване на звуци: крави, щурци, птица.

Запленен, той се съсредоточава и затваря очи. Започва нежно да движи ръка, точно като диригент на оркестър, и някои от хлопатарите замлъкват като по магия. Останалите продължават да звънят, но вече не творейки звукова анархия, а разгърнати в мелодичен ред. С още един жест Фред мислено спира други и остават само два, звучащи като последователни ноти.

youth9

Широк замах с ръка назад и горската птица се присъединява към хлопатарите. После той с две ръце изисква намесата на внушителния хор: стотици щурци пригласят на птичето соло и на контрамелодията на кравешките хлопатари. Лее се една природна симфония.

Фред застива със затворени очи и се усмихва сам на себе си. За пръв път от доста време изглежда щастлив.

Подбирайки наличните звуци, извършва наум нещо прекрасно. Той композира.

 

 

 

 

cover-mladost   Младост (превод Вера Петрова, 176 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците

 

Филмът Младост е в кината

Класната стая на абсурда

Петък, 22 Май 2015г. 09:09ч.

Животът е най-добрият сценарист – казвали сме го често, но също така явно е и най-добрият режисьор, защото Кристина Грозева и Петър Вълчанов са оставили именно него да дърпа конците в пълнометражния им дебют, хиперреалистичния Урок.

Много се изписа и изговори за класното упражнение по хиперреализъм и почти документалния разрез на социалната ни действителност, направени от режисьорската двойка (и в живота, и в киното) Кристина Грозева и Петър Вълчанов, но ние няма да ви разказваме историята (до болка позната на всички), нито ще ви изреждаме купа от награди, които получи филма, нито ще ви убеждаваме колко задължително е да гледате ежедневието ви, пренесено на голям екран, а просто ще седнем за няколко "урока" в класната стая на... абсурда.

 

lesson


Урок първи – "ние ви подаваме ръка"

В Аварийно кацане, вторият късометражен филм, който Кристина Грозева и Петър Вълчанов режисират заедно, героите в един момент обличат тениски, носещи слогана на предизборната кампания за кмет на техния приятел от детството: "На мен ми пука, защото съм от тука" – неслучайно Грозева и Вълчанов обичат да използват такъв тип детайли (в Урок са рекламните брошури на банката, гласящи "ние ви подаваме ръка" и "планирайте бъдещето си"), за да коментират иронично и фино историята, докато в същото време я оставят да тече натурално/документално, сякаш не е режисирана.

lesson10

Ясно е, че в България никой на никого не подава ръка – учителката по английски език Надежда (всеотдайна Маргита Гошева) отдавна е изгубила надежда, че в труден момент може да разчита на помощ от институциите, от работодателите или дори от семейството (с мекушав и безотговорен съпруг Младен/Иван Бърнев, с горчивия спомен от загубата на нейната майка и отчуждения и вдетинен баща Стоян/Иван Савов). Ясно е, че всеки може да разчита само на себе си – независимо дали става въпрос за спасяване на дома си в абсурдна ситуация или за снимането на филми (няма да коментираме факта, че Урок е плод на волята, вярата, личните средства, гръцката подкрепа и всеотдайния екип на Грозева и Вълчанов).

lesson9

Подаването на ръка у нас е от съжаление или от чувство за вина – дори самата Надежда постъпва така, когато не разкрива училищния крадец, също както родните зрители гледат български филми от чувство на вина, че те са били оценени от някой друг преди това (неслучайно повечето родни кинопроизводители предпочитат да представят филмите си първо на чужди форуми и най-накрая у нас). Ясно е, че толкова сме свикнали да НЕ си подаваме ръка, че дори когато виждаме в едър план грешките и проблемите в екзистенц ежедневието ни, дори тогава не правим нищо, за да спасим дома си, България, а просто кимваме с глава: "да, всичко е точно, както е описано" и обличаме тениските с надпис: "На мен НЕ ми пука, именно защото съм от тука".

lesson11


Урок втори – "надежда всяка тука... запазете"

Ясно е, че сянката на абсурда виси над България, също както сянката на самолета-паметник на авиатора Никола Бонев виси над градчето, в което живее и преподава Надежда, а именно Бухово, приютило снимачния екип на Урок. Всъщност, тази история може да се случи (и се случва) навсякъде в България, затова и режисьорското дуо взима една реална таблоидна случка (обирът на банка с пистолет-играчка от учителка в Благоевград) само като отправна точка за своя фикционален разказ, който има толкова общо с действителността, колкото... самия живот – с абсурдните ситуации (събиране на стотинки от фонтани); с абсурдните герои (добре очертани като мазния лихвар на Стефан Денолюбов, абониран за филмите на Грозева и Вълчанов);...

lesson13

... с малките детайли, които пропускаме в хаосното ежедневие; с кривите представи за добро и лошо; с безпристрастната камера от ръка на Крум Родригес (отново с блестящи кадър-попадения); без музика, само със звуците на живота; без излишен драматизъм, само с монохромните факти на ежедневието... история, която (като караваната, запречила дома на Надежда) няма нито вход, нито изход, а само жужаща (като муха) надежда, че в утрешния ден чакрите на нормалността най-сетне ще се наместят. А това с чакрите е сериозна работа, нали знаете?!

lesson12

 

Урок трети – "планирайте бъдещето си"

"Животът е всичко онова, което се случва, докато си правим планове" е стара мъдрост, която не само се вписва идеално в тона на Урок, но и явно служи за оправдание на всички онези български филми/пиеси/книги, които напоследък се задоволяват само с констатиране на абсурдите в битието ни и вписването им с оценки, неводещи към промяна в дневника на живота. Е, казват и, че човек се учи, докато е жив – значи има време да използваме знанията си не само за решаване на кръстословици, има време да влезем в класната стая на абсурда поне малко по-подготвени, подаващи ръка... или поне носещи тениски с надпис: "На мен ми пука, защото съм от тука"

 lesson16


Урок е в кината

онлайн