Home / Рубрики / Театър / Списък на статии по етикет: война
A+ R A-
Списък на статии по етикет: война

Принцът на Смъртта

Неделя, 17 Ноември 2013г. 00:48ч.

"Войната е тук" – тази финална реплика в пиесата Злият принц натрапчиво виси като изгоряла крушка над главите на героите през цялото време. Войната "всеки срещу всеки" (неизменна част от родния не-преходен пейзаж), войната без правила, в която всичко е позволено, войната, в която няма победители и победени, а само участващи живи трупове... Войната, в която всеки ден част от нас умира и се подрежда като поредното парче в пъзела, наречен смъртта на душата – именно този пъзел разцъква умело писателят и режисьор Георги Тенев в новата си нео-ноар (този път без соц елементи) драма Злият принц.

 

prinz

България, наши дни. В полицейското управление на града Х (за феновете на конкретиката е началната фонограма в представлението), криминалната вечер на Комисарят Х (силна главна роля на Христо Петков след второстепенните в Нощна пеперуда и Хамлет) започва със закопчаване на мистериозния Стопаджия Даскалов (Явор Бахаров) и скандал за взет подкуп от негови подчинени полицаи. Идилична родна картинка, толкова натурална и актуална, колкото вечерните новини (за печат "вярно с оригинала" звучат и гласовете на водещи) по телевизията и следващите ги един куп "based on a true story" български сериали – за още цвят и реализъм, в хроничния местен Х пейзаж се появяват поредната скоростно строяща се магистрала в комплект с електроцентрала, управлявана от холдинга Х, оглавяван от господин Крумов, чиято дума е закон в холдинговата губерния.

prinz4

Правилата, определяни от "олигархията", обаче, не са по вкуса (#оставка да искаш) нито на Комисаря, нито на Писателя (Владо Пенев влиза с огромна лекота, ирония и кеф във всяка следваща роля), методично алкохолизиращ се, за да приеме идеята, че се превръща във всичко онова, което е отричал и ненавиждал (хубаво си отворете ушите за прекрасния му и адски верен монолог за "Суетата като начин на оцеляване"), като приеме предложение за влизане в политиката и евентуален министерски пост. Правилата на Крумов не са по вкуса и на работещото на бензиностанцията момиче Стефана а.к.а Сузи (или София Бобчева), която се оказва в центъра на триъгълника от особени интереси на Комисаря, включващ неразкрито зверско убийство, сак с 5 милиона и... Смъртта като вечно преследващ го кошмар от дните му на професионален войник на мисия в Ирак.

prinz2

Да, Смъртта, за която Комисарят казва, че "трябва да усетиш как минава през теб", за да подредиш пъзела от започналите да валят трупове (Тенев мъничко изпуска нишката на логиката на убийствата в името на завързания съспенс). Смъртта като извинение за липсата на етика и морал в днешна България (и тези, които "искат #оставка" от Комисаря са също толкова корумпирани). Смъртта като далата накъсо крушка на човешките взаимоотношения. Смъртта като съдба за вечния аутсайдер (този не-преходен български национален герой), който дава най-доброто от себе си, но вечно губи – остава Принц, а не Цар. Смъртта като сантиментален копнеж към мястото и времето, в които Комисарят знае как се води Война по прости правила, с Добри срещу Лоши, а не като Войната в днешна България – всеки срещу всеки, без правила...

prinz5

Иначе Злият принц е написан и режисиран от Георги Тенев по всички правила на нео-ноар трилъра – заплетена криминална интрига с важни, малки детайли (и не често срещания в съвременната българска драматургия герой с пост-военен синдром); с мрачен реализъм, без бутафория (сценографът Никола Тороманов не само е успял да вмъкне половин полицейска кола на сцената, но и майсторски да усвои малкото пространство, вкарвайки публиката в епицентъра на случващото се); с подходящ музикален фон (само финалната песен не пожелаваме на никой спектакъл) – и така да се получи съвременна съспенс криминална драма ала Дзифт, но без соц утопията.

prinz6 

Всъщност приликите с театъра/киното на Явор Гърдев не са случайни – все пак през 90-те, Георги Тенев заформя Триумвиратус Арт Груп именно с Гърдев и Никола Тороманов. Факт, който обяснява донякъде ноар стилистиката и сцените за накъсване на ритъма (като рекламите в телевизията) с Идиота (едно от трите добри превъплъщения на Цветан Алексиев тук).

И факт, който може да ни припомни емблематичния финал на Дзифт с думите на Христо Петков (Гробарят там и Комисарят тук), които леко перифразирани биха лепнали идеално на Злият принц:...

"Колкото по-голяма Смъртта, толкова по-малка щетата... Моралната, де!".

 

prinz3

 

Гледайте Злият принц в Народен театър Иван Вазов на Сцена на IV етаж от 19:30 часа на 22 и 31 май

Любовен саботаж

Неделя, 30 Юни 2013г. 18:38ч.

Китай е като умела прелъстителка, която успява да привърже хората към себе си, като ги кара да забравят многобройните ù несъвършенства, без дори да ги прикрива" пише космополитната писателка Амели Нотомб в романа Любовен саботаж (откъс от него четете по-долу), докато малката ù (едва петгодишна) героиня препуска в галоп през Тянанмън, Забранения град, Храма на небето, Великата китайска стена... , за да се озове в гетото на международната дипломатическа общност Санлитун и в разгара на детската война там, предизвикана от... Хубавата Елена. Комунизъм, любов, вентилатори и други метафори се преплитат в неподражаемия стил и ирония на Амели, чиито спомени от Китай може и да звучат така: "Тичах и си представях, че земята е моето тяло и че го тъпча с дървени обувки, за да се подчиня на моята хубавица, и че ще го тъпча, докато изпадне в агония."

 

 

Възседнала моя кон, галопирах гордо сред вентилаторите.

Бях на седем години. Усещането за прекалено много въздух в мозъка ми беше несравнимо. Колкото по-бързо фучах, толкова повече кислород нахлуваше в него и го продухваше.

Конят ми стигна до площада на Големия вентилатор, наричан с тривиалното име Тянанмън. После сви надясно по булеварда на Обитаемата грозота.

Държах поводите с една ръка. Другата даваше израз на вътрешния ми безкрай, като галеше ту задницата на коня, ту небето над Пекин.

Елегантната ми стойка вземаше ума на минувачите, униформите, магаретата и вентилаторите.

Нямаше нужда да пришпорвам животното. Китай го бе създал по мой образ и подобие – палеха го големите скорости. Движеха го вътрешният му плам и възхищението на тълпите.

Още първия ден бях разбрала аксиомата – в Града на вентилаторите всичко, което не беше великолепно, беше уродливо.

С други думи, почти всичко беше уродливо. Откъдето следва: красотата на света, това бях аз.

Не че моите седемгодишни кожа, плът, коса и скелет можеха да засенчат вълшебните същества от градините на Аллах и от гетото на международната общност.

Красотата на света беше дългият танц, който подарявах на деня, красотата на света беше бързината на моя кон, черепът ми, разгърнат като корабно платно от дъха на вентилаторите.

 

sabotage   фотография © Misha Mar

 

Пекин миришеше на детска повръщня.

По булеварда на Обитаемата грозота единствено звукът на галопа можеше да заглуши кашлиците, забраната да се общува с китайците и ужасяващата празнота на погледите.

С приближаването към оградата конят забави ход, за да позволи на пазителите да ме идентифицират. Не им се сторих по-подозрителна от друг път.

Проникнах в сърцето на гетото Санлитун, където живеех, откакто бе измислена писмеността, тоест от две години насам, някъде през неолита, при режима на Бандата на четиримата.

"Светът е всичко, което е налице", пише Витгенщайн в прекрасната си проза. През 1974-та Пекин не беше налице – не мисля, че бих могла по-добре от това да опиша ситуацията. Витгенщайн не беше любимият ми автор на седем години. Но очите ми бяха изпреварили мисълта му, за да достигнат до извода, че Пекин няма нищо общо със света.

Бях се нагодила към ситуацията – имах си кон и пипаловидна аерофагия в мозъка. Имах всичко. Бях една безкрайна епопея.

Чувствах родство само с Великата китайска стена – единствената човешка постройка, която може да се забележи от Луната. Само тя ми пасваше по мащаб и не препречваше погледа, а го повеждаше към безкрая.

Всяка сутрин една робиня идваше да реше косите ми.

Тя не знаеше, че ми е робиня. Смяташе се за китайка. Всъщност нямаше националност, след като беше моя робиня.

Преди Пекин бях живяла в Япония, където човек можеше да намери най-добрите роби. В Китай не бяха нищо особено. В Япония, когато бях на четири години, имах робиня, която ми беше изцяло отдадена. Често се просваше в краката ми. Хубаво беше. Китайската робиня нямаше такива обноски. Сутрин започваше с грубо ресане на дългата ми коса. Крещях от болка и мислено ù нанасях безброй камшични удари.

После тя сплиташе косата ми в една или две прекрасни плитки с древното артистично умение, което културната революция не беше успяла да накърни. Предпочитах да ми прави само една плитка, струваше ми се, че това повече подхожда на човек с моето положение. Тази китайка се казваше Тре – име, което от първия миг ми се стори неприемливо. Осведомих я, че ще носи очарователното име на японската ми робиня. Тя ме погледна смаяно и продължи да се нарича Тре. През този ден разбрах, че в политиката на тази страна има нещо гнило.

Някои страни действат като наркотик. Такъв е случаят и с Китай. Той има учудващата способност да превръща всички, които го посещават, и даже тези, които само говорят за него, в хора с големи претенции.

От много претенции някои прописват, което обяснява огромния брой книги за Китай. По подобие на вдъхновилата ги страна, тези книги са или най-доброто (Лейс, Сегален, Клодел), или най-лошото, което може да се напише.

Аз не бях изключение от правилото.

Китай ме направи крайно претенциозна.

Но си имах извинение, което много малко бездарни китаисти биха могли да изтъкнат – бях на пет години, когато пристигнах в Китай, и на осем, когато го напуснах.

Спомням си отлично деня, в който разбрах, че ще живея в Китай. Бях едва на пет години, но вече схващах най-важното – че ще мога да се фукам с това.

Правилото действа безотказно – дори и най-големите критици на Китай изживяват перспективата да попаднат там като рицарско посвещение.

Нищо не звучи по-тежкарски от това, да кажеш с разсеян вид: "Връщам се от Китай". И до ден днешен като усетя, че някой не ми се възхищава достатъчно, изричам разсеяно фразата "когато живеех в Пекин".

Наистина е странно. В края на краищата бих могла да кажа "когато живеех в Лаос", което би било доста по-изключително. Но не толкова шик. Китай е класика, безусловност, "Шанел № 5".

Не всичко може да се обясни със снобизма. Голяма роля играят фантазиите. Туристът, пристигнал в Китай без своята хубава доза китайски илюзии, няма да види друго освен един кошмар.

Майка ми винаги е имала най-щастливия характер на земята. Вечерта, когато пристигнахме в Пекин, грозотата така я порази, че тя заплака. Тя, която никога не плаче.

Разбира се, имаше ги Забранения град, Храма на небето, Благоуханната планина, Великата китайска стена, Гробниците на династията Мин. Но всичко това – в неделя.

През останалите дни на седмицата имаше само мръсотия, отчаяние, изливане на бетон, гетото, надзора – все дисциплини, в които китайците са шампиони.

Няма друга страна, която така да заслепява. Тези, които я напускат, разказват, че са видели прекрасни неща. Въпреки честността си, те са склонни да не споменават за пълзящата грозота, която няма как да не са забелязали. Това е особен феномен. Китай е като умела прелъстителка, която успява да привърже хората към себе си, като ги кара да забравят многобройните ù несъвършенства, без дори да ги прикрива.

 

Две години преди това баща ми с тревожен вид бе приел назначението си в Китай.

Аз лично намирах за немислимо да напусна село Шукугава, планините, къщата и градината.

Според баща ми проблемът бил другаде. Той смяташе, че Китай не върви на добре.

– Там има ли война? – попитах с надежда.

– Не.

Недоволствам. Карат ме да напусна моята любима Япония заради една страна, в която дори няма война.

Разбира се, това е Китай, звучи добре, но как ще я кара Япония без мен? Тревожи ме лекомислието на министерството.

Годината е 1972-ра. Готвим се да заминаваме. Атмосферата е напрегната. Опаковат плюшените ми мечета. Чувам да казват, че Китай е комунистическа страна. Това трябва да се анализира. Става все по-лошо – къщата се опразва от предметите си. Настъпва миг, в който всичко е изнесено. Трябва да се тръгва.

Летището на Пекин. Няма съмнение – това е друга страна.

По неясни причини моите куфари не са пристигнали с нас. Трябва да останем няколко часа на летището, за да ги изчакаме. Колко точно? Може би два, може би четири, може би двайсет. Елемент от чара на Китай – неговата непредвидимост.

Чудесно. Това ми позволява веднага да се заема с анализа на ситуацията. Разхождам се из летището и го оглеждам с изпитателен поглед. Не ме бяха излъгали – тази страна е различна. Не бих могла да кажа по какво се различава от другите. Да, грозна е и точно такава грозота никога не съм виждала. Сигурно съществува дума за нея, но аз още не я знам.

Питам се какво би могло да е комунизмът. На пет години съм и съм прекалено изпълнена с достойнство, за да попитам възрастните какво означава това. В края на краищата не съм имала нужда от тях, за да се науча да говоря. Ако трябваше всеки път да ги разпитвам за значението на думите, щях все още да мънкам неясно.

Сама разбрах, че "куче" означава куче, че "лош" означава лош, и не виждам защо трябва да ми се помага, за да разбера още една дума.

Още повече че това не би трябвало да е трудно. Тук има нещо много специфично – хората са облечени еднакво, светлината е като в болницата в Кобе... Защо ли е така?

Но да не избързваме. Комунизмът е тук, това е ясно, но да не му търсим лековати определения. Смисълът на думите е сериозна работа.

Кое е най-странното нещо тук?

Изведнъж този въпрос ме изтощава. Лягам върху една голяма каменна плоча на летището и заспивам на секундата.

Събуждам се. Не знам колко часа съм спала. Родителите ми все още чакат куфарите и изглеждат потиснати. Брат ми и сестра ми спят на пода.

Забравих за комунизма. Жадна съм. Баща ми ми дава банкнота, за да си купя нещо за пиене.

Разхождам се. Няма начин да си купя цветна газирана напитка като в Япония. Тук продават само чай.

"Китай е страна, в която се пие чай", казвам си. Добре. Приближавам се до старчето, което сервира тази течност. Той ми подава димяща купа.

Сядам на пода с огромната купа. Чаят е силен и невероятен. Никога не съм пила такъв. Опива ми мозъка за няколко секунди. Това много ми харесва. Ще върша велики дела в тази страна. Подскачам из летището и се въртя като пумпал.

И изведнъж се озовавам лице в лице с комунизма.

 

sabotage3   фотография © Misha Mar

 

Вече е черна нощ, когато куфарите най-после пристигат.

Някаква кола ни повежда през безкрайно странен свят. Почти полунощ е, улиците са широки и пусти.

Родителите ми изглеждат все така потиснати, брат ми и сестра ми се оглеждат учудени.

Теинът започва да произвежда фойерверки в главата ми. Външно не показвам нищо, но съм възбудена до полуда. Всичко ми изглежда грандиозно, като се започне с мен самата. Идеите в главата ми си играят на дама.

Не си давам сметка, че този екстаз не върви на обстановката. Не се вписвам в Китай на Бандата на четиримата. И това ще продължи три години.

Колата пристига в гетото на Санлитун. То е оградено с високи стени, а стените са пазени от китайски войници. Сградите приличат на затвори. Отреден ни е апартамент на четвъртия етаж. Няма асансьор, по стълбището се стича урина.

Качваме куфарите. Майка ми плаче. Разбирам, че няма да е проява на добър тон да демонстрирам моята еуфория, и я запазвам за себе си.

През прозореца на новата ми стая Китай изглежда смешно грозен. Поглеждам снизходително към небето.

Подскачам на леглото като на трамплин.

"Светът е всичко, което е налице", пише Витгенщайн.

Според китайския вестник в Китай са налице всякакви поучителни неща.

Нито едно не можеше да се провери.

Всяка седмица с дипломатическата поща пристигаха родните вестници – в тях материалите, посветени на Китай, сякаш се отнасяха за друга планета.

Едно циркулярно писмо в ограничен тираж бе разпространено сред членовете на китайското правителство и по силата на някакъв необичаен стремеж към прозрачност – сред чуждите дипломати. То произлизаше от редакцията на "Женмин Жибао" и съдържаше новини, прекалено лишени от възторженост, за да са достоверни. Беше невъзможно да се прецени точността им – под властта на Бандата на четиримата самите им съчинители губеха нишката.

На чуждестранната общност ù беше трудно да се ориентира. Много дипломати казваха, че всъщност нямат и най-малка представа какво става в Китай.

Затова докладите, които пишеха до своите министерства, бяха най-хубавите и най-литературните в цялата им кариера. И няма защо да се търси някакво друго обяснение на факта, че много писателски призвания се раждат в Пекин.

Ако Бодлер можеше да знае, че онова негово "където и да е, стига да е извън света" би намерило съвършената си илюстрация в тази китайска смесица от вярно, невярно и нито вярно, нито невярно, той нямаше да го желае така страстно.

В Пекин през 1974-та не четях нито Витгенщайн, нито Бодлер, нито "Женмин Жибао".

Четях малко, защото имах прекалено много работа.

Четенето на книги е подходящо за безделни възрастни, които все трябва да се занимават с нещо.

А аз имах важни функции.

Имах кон, който отнемаше три четвърти от времето ми.

Имах тълпи за очароване.

Имах репутация за опазване.

Имах да създавам легенда.

А най-вече имаше война – епичната и страшна война в гетото на Санлитун.

Вземете една сюрия деца от всички националности и ги затворете в тясно, бетонирано пространство. Оставете ги свободни и без надзор. Тези, които предполагат, че децата ще си подадат приятелски ръце, са големи наивници.

 

sabotage1   фотография © Misha Mar


Нашето пристигане съвпадна с една конференция на върха, на която бе декларирано, че краят на Втората световна война е бил малко преждевременен.

Всичко можеше да започне отначало, след като нищо не се бе променило и лошите продължаваха да бъдат германците. А германци в Санлитун не липсваха.

Освен това Втората световна война не се беше разгърнала достатъчно. Този път на страната на съюзниците се нареждаха всички възможни нации, включително чилийци и камерунци.

Обаче никакви американци, нито англичани.

Расизъм? Не, география.

Войната се водеше в гетото на Санлитун.

Англичаните бяха настанени в старото гето, наречено Уайдзяо Далоу. Американците пък живееха всички заедно в частното си ранчо около своя посланик, някой си Джордж Буш.

Отсъствието на тези две нации въобще не ни притесни. Можехме и без англичани и американци. Но без германци не можехме.

Войната започна през 1972-ра. През тази година разбрах една огромна истина – на земята може без всичко друго, но не и без враг.

Без враг човекът е същество окаяно. Животът му е истинско изпитание, унило и тягостно несъществуване.

Врагът, това е Месията.

Самото му наличие е достатъчно, за да се задейства човешкото същество.

Благодарение на врага злокобният инцидент, наречен живот, се превръща в епопея. Така че Христос е бил прав да каже: "Обичайте враговете си".

Но е направил някои погрешни заключения, а именно, че трябва да се помирим с врага, да подадем и другата си буза и т.н.

Как ли пък не! Ами нали, като се помирим с врага си, той престава да е враг.

А ако вече няма враг, човек трябва да си намери друг и всичко започва отначало.

Така че е безсмислено.

Значи, трябва да обичаме врага си, но да не му го казваме. В никакъв случай не трябва да се стига до примирие.

Примирието е лукс, който човекът не може да си позволи.

Неслучайно всички мирни периоди са завършвали с нова война.

Докато войните обикновено приключват с мирни периоди.

Тъй че мирът е вреден за човека, докато войната е полезна.

Следователно трябва да приемем философски няколкото ù неприятни страни.

 

 

loving-sabotage   Любовен саботаж (превод Светла Лекарска, 120 стр, цена 12 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците

 

Ничия Земя, Обща Война

Четвъртък, 12 Май 2016г. 12:12ч.

Да правиш театър от киносценарий е ситуация сложна, почти толкова, колкото отговора на въпроса "Кой пръв започна войната?", който си задават героите в камерната драма на абсурда Ничия земя, базирана изцяло на филмовия оригинал на Данис Танович, получил Оскар за чуждоезичен филм през 2001.

 

noman

Тенденция или не, но напоследък по българските театрални сцени шестват един куп адаптации на филмови класики (като половината спектакли, номинирани за Аскеер тази година), което винаги е нож с две остриета – да, адаптирането на киношедьоври привлича повече зрители в театъра, но именно защото са толкова добре познати истории, на тези театрални версии им се налага да се борят с вече наложени образи, налага им се да се борят с неизбежни сравнения и да жонглират с прилики и разлики в търсене на баланса и актуалния прочит.

noman1

Също като да попаднеш между огъня от два вражески фронта и да оцелееш. Също като да попаднеш в ничията земя между киното и театъра – там, където се озовава театралната адаптация на Ничия земя от режисьора Стоян Радев, който се измъква успешно от капана след няколко хитри тактически маневри и най-вече благодарение на най-силния си коз – фактът, че драмата в Ничия земя е дори още по-актуална днес, отколкото преди 15 години.

noman2

Историята е ясна: война, два вражески фронта (босненски и сръбски) и ивица неутрална, ничия земя между тях, в която босненецът Чики (Филип Аврамов) и полуживия му другар Цера (Йосиф Шамли) се сблъскват по неволя със сръбския новобранец Нино (Валери Йорданов) и циничния му наставник-ветеран (Йордан Петков), след което тесният окоп се превръща в умален модел на войната и на всеки един конфликт по света – взаимни обвинения, изкуствено насаждана омраза и разделение (на християни и мюсюлмани), бойни безумия и куршумени абсурди... и Цера, лежащ върху скачаща мина, което не само обезсмисля вечния спор с променлив успех на вината "Кой пръв започна войната?", но и обединява всички в една обща мисия – Оцеляване.

noman4

А дали е възможно? Да, режисьорът Стоян Радев се придържа максимално близо до филмовия оригинал (дори визуално Филип Аврамов и Валери Йорданов напомнят на своите герои от филма, а и те все пак, още в Кецове, заформиха страхотен тандем) – с абсурдния черен хумор и с още по-абсурдните ситуации, които да маркират отчетливо безумието на войната, но може би най-добрата маневра, която прави Стоян Радев тук, е да обогати историите на Чики и Нино.

noman5

Да разшири диалозите между тях, да придаде още по-голяма детайлност и универсалност на образите им, така че когато виждаш драмата на тази война през очите на техните лични истории не само да осъзнаеш (за пореден път), че на света има повече неща, които да ни събират, вместо да ни разделят, но и постепенно, гледайки войната в тесния окоп на ничията земя, да започнеш да виждаш как Европа лежи (като Цера) на същата тази скачаща мина, докато наоколо християни и мюсюлмани се обвиняват взаимно "Кой пръв започна войната?".

noman3a

Въпросът е дали Европа/Цера може да мръдне от скачащата мина... или не!? Именно тук, театралната версия на Стоян Радев (за разлика от филма на Данис Танович) не успява да акцентира достатъчно и иронично върху важността от намесата в историята на "сините каски"/"смърфовете" и съпровождащия ги ТВ екип. Неслучайно, името на водача на "сините каски" е сержант Маршан (или търговец от френското Marchand), както неслучайно и негови думи са: "Не може да има Неутралитет. Дори това, че не правиш нищо пак е вземане на нечия страна."

noman8

Да, светът днес само търгува истории, съдби, драми и войни или просто ги наблюдава като безучастен зрител, като публика в очакване на финала без да осъзнава, че финалът зависи от него самия. И ако не се променим, историята ще продължи така: Европа (полужива) лежи върху скачаща мина, а наоколо християни и мюсюлмани се обвиняват взаимно "Кой пръв започна войната?"...

noman6 

Ничия земя е в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 на 10 ноември и 4 декември  

MENAR без граници

Неделя, 05 Януари 2014г. 21:45ч.

Във времена, когато България изживява поредната си ксенофобска криза, фестивалът за кино от Близкия Изток и Северна Африка (15 януари – 2 февруари 2014), за шести път и втора поредна година под името MENAR (на арабски означава фар, пътеводна светлина) ще ни осветли по въпроса за света като глобален дом, в който всеки има запазено място, защото колкото се различаваме, толкова и си приличаме.

 

Какво?

Над 70 премиерни заглавия от Близкия Изток и Северна Африка, разделени в седем категории, от които сега ще ви представим...

 

Кой?

MENAR Документа – документалното кино на това фестивално издание се занимава с три основни теми:

 

Музиката, моя любов – красноречивите Джазът в Турция (или История на турския джаз в разкази и картинки), Рома Истанбул (искрено и лично със седем истории от пъстрия Рома Sound of Istanbul) и Уудсток в Тимбукту (или 3 дни с туарегите и културното им наследство по време на фестивал в пясъчните дюни на Тимбукту, Мали) доказват клишето за музиката като универсален език, който е толкова богат, колкото шарен е глобалния ни дом.

woodstock in timbuktu   Уудсток в Тимбукту © режисьор Дезире фон Трота; Германия, 2013


Война и Мир – конфликтите в Близкия Изток са абонирани за новинарските емисии, но едва миналата година най-сетне осъзнахме, че ни засягат и лично, защото живеем в един глобален дом – актуални въпроси като бежанската криза и истинските причини за войната в Сирия се разкриват в Когато слоновете излязат на война, страда тревата; Арабската пролет се разиграва наново в Нощ на площад Тахрир, а два от най-старите конфликти в Близкия Изток намират най-добрата гледна точка – хуманната. В 5 счупени камери стената на разделението между Израел и Палестина расте, както расте 5-годишния Джебраил, а в Моят Афганистан: Живот в забранената зона датският журналист Наджиб Хаджа раздава 30 камери на жители от забранената зона, за да заснемат ежедневието си.

myafgan   Моят Афганистан: Живот в забранената зона © режисьор Наджиб Хаджа; Дания-Aфганистан, 2012

 

Непосилната лекота на битието – начело с епичния Самсара (с дълго чакана премиера на голям екран), други три филма интимно и симпатично изследват взаимовръзките, които тайно и явно определят смисъла на битието ни – В прегръдките на майка ми е умилителната история на Хушам, който събира сираци (чиито родители са убити или похитени в Багдад), за да им осигури безрезервно подслон и грижи в малка къща под наем; Стъпка нагоре пък разкрива мечтата на боклукчията Шахрияр да пише разкази и поезия, както домашните му гълъби мечтаят да достигнат небето, а Казабланка, моя любов комично се заиграва с причините Мароко да бъде една от любимите снимачни площадки на Холивуд.

baghdad messi    Меси от Багдад © режисьор Сахим Омар Калифа; Ирак-Белгия, 2012


MENAR изКъсо – късометражното кино прелива от теми и пъстрота, също като страните, от които идва – като се започне с Момчетата Бузкаши (стар афганистански обичай и номинация за Оскар миналата година), мине се през ливанските Дамата с гроздовете (за гроздето и половото съзряване), Абу Рами (познаваме ли човека, с когото живеем), Грешката (дилемата: в Чистилището за 8 години или нов живот на Земята) и Панталонът (или чий е панталона на балкона); иранските Beyond the Deadend (за шик обувките на незнайния скитник), Mайчински (светлото бъдеще на сляпа майка и син-инвалид), Първата зимна вечер (душата или тялото топли Свещения Коран в студа), Пътуване (анимационният край на едно дълго приятелство) и Нарът е плодът на Рая (или килийно училище в забравено от Бога селце), та се стигне до интригуващи късометражки от Ирак като Меси от Багдад (финалът на Шампионската лига в Ирак) и Meхди (войната като мач на живот и смърт); от Кувейт – Моята розова стая (какво е да се събудиш като сирийски бежанец); от Оман – Пуканки (или да се завърнеш в първата си годишнина); от Йордания – Каис и Лейла (аниме любов по арабски), за да завърши със силна селекция от Северна Африка – Цветята на Тивилит (отвъд времето, зад съдбата на влюбена двойка), Дървената ръка (лудория за дървен стол, лепило и Амира), Боби (момче със своето куче в чекмедже), Сироко (или как разследваш собствената си смърт) и Чувството ми за благоприличие (кое оголва повече – голотата в една картина или арабско момиче без хиджаб/бурка).

damagrozd   Дамата с гроздовете © режисьор Майк Маладжлян; Ливан, 2012

 

MENAR Contemporary – новата рубрика в MENAR киноменюто среща очи в очи със съвременното изкуство в Близкия Изток и Северна Африка – ако си гледал хитовия Микрофонът значи си наясно с ърбан културата в древна Александрия, а Скейтъри в Египет предлага задълбаване по темата с историята на първия, и все още единствен, магазин за скейтъри в Египет. Изкуство/Насилие пък отвежда в Палестина, където млади актриси се справят с военното положение и неравенството между половете, живеейки като Алиса в Страната на насилието и тъгата. Съвсем наблизо, в Ливан, десет артисти използват изкуството В очакване на утрешния ден като средство за преодоляване на разделенията и насърчаване свободата на мисълта, докато в Моето тяло!, хореографът Абу Лагра и неговата съпруга, танцьорката Навал Лагра, основават първата академия за модерни танци в Алжир с премиерното представление Nya, за което събират група от улични танцьори без каквито и да било квалификации.

egyptskate   Скейтъри в Египет © режисьор Брет Уайс Сондърс; Eгипет-САЩ, 2012

 

Керван сарай – ако обичаш да пътуваш около света с кинобилет, MENAR трипът този път ще те отведе до: Краят на пътя (6000 километра маршрут X 1 автомобил втора употреба за 100 британски лири Х стенд-ъп комиците Алексис Дабъс и Сай Томас), докато преди това си минал през Couchsurfing: Легло за теб на всяка крачка (21 държави на 6 континента за 7 месеца for free), за да финишираш С Трабант из Африка – или два трабанта с двутактови двигатели в един афролуд трип от Либия до нос Добра Надежда.

afrotrabant   С Трабант из Африка © режисьори Дан Прибан, Дана Златохлавкова; Чехия, 2011

 

 

Кога & Къде?

15 януари – 2 февруари 2014 в салоните на Дом на киното, Одеон, Евро Синема, Черената къща, Dada Cultural Bar

 

Защо?

Няма нищо по-хубаво от Кино без граници за един mir-logo-black-50x25-ен свят без Война.

 

tiwilit-flowers   Цветята на Тивилит © режисьор Уасим Корби; Tунис-Мавритания, 2012


Gloria Victoria

Понеделник, 24 Февруари 2014г. 00:42ч.

Война и Мир се преплитат циклично във вечния кръговрат на живота, откакто свят светува. Война и Изкуство в търсене на Мир пък се преплитат в ДНК-то на последния филм на аниматора Теодор Ушев Gloria Victoria – фаворит в листата за най-добрите анимационни филми в света за 2013, класиран в Топ 10 на Оскар 2014 претендентите за късометражно кино. Повече за Gloria Victoria и духа на нашето време – от самия Теодор Ушев...

 

 

Какво?

Мисли за войната, омразата, разрухата през окото на изкуството. За XX-ти век. За Днес. Първоначалната идея ми хрумна, четейки книгата на Фукуяма Краят на историята. За философията на състезанието за надмощие и его, каквото светът винаги е бил и продължава да бъде. Какво губим, когато печелим...

 

Кой?

Филмът е авторски, по мои сценарий и режисура. Пътувам много, срещам различни хора, места, философии. Понякога, без да съзнава, човек улавя нещо във въздуха, което трудно дефинира. Духът, изскочил от бутилката. Супер идиотско е, но Глория Виктория излезе малко преди конфликта в Сирия, сега се върти по света, докато в Украйна се случва точно това, което третира сюжета. Някак успя да разкаже Духа на времето си.

gvictoria

 

Къде?

Навсякъде. На протестите в България, в мен, в теб, в Сирия, в Украйна, в Египет... Войната е тежък белег, щампа. Изкуството – често рефлекция, огледало, начин историята да се артикулира.

Войната няма образ. Безплътна е. Може да има милиони лица. И никога сърце. Войната мисли през статистика. И се разказва през спомени.

 

Кога & Как?

Правих филма близо 2 години. Никой от моите филми не е комерсиален, Глория Виктория също. Винаги ми е харесвало да правя независимо, експериментално изкуство, всичките ми проекти са такива.

 

Защо?

Знаеш ли, Войната е състояние на духа. Онази точка, от която няма връщане назад. Не само пред цевта на снайпера, пред самия себе си дори. Всеки от нас е герой в този филм. Войните свършват, но те вече са посяли модели, променили са ума.

Разрухата – обществена и лична, е залог. Игра с човешки съдби, животи, страхове, параноя, изкупление... Единственото лекарство след това е същата доза съзидание. Ако ти стиска. Ако не – приключваш.

gvictoria1


И защо български филм все не може да влезе в борбата за Оскар – стига само до шортлисти, но не и до номинации като Gloria Victoria?

Не бих си позволил да обобщавам. Специално за Глория Виктория – да, аз знам рецептата за Оскаров филм. Но ми се струва плоско и наивно да работя така. И ето го отговорът – аз не бих направил компромис самоцелно, дори и цената да е Оскар, Акадeмията не би направила компромис да пусне мой филм до края на надпреварата, бидейки некомерсиален и откровен. Полученото признание за Глория Виктория с класирането в първите 10 в състезанието за Оскар е наистина комплимент, но истината е, че предпочитам да продължа да прaвя изкуството, в което вярвaм.

 

Човешкото тяло

Петък, 03 Юли 2015г. 05:51ч.

Паоло Джордано познава уравненията на човешката душа, така както е наясно със Самотата на простите числа. Вторият му роман Човешкото тяло разкрива анатомията на душата, попаднала в центрофугата на войната – тази, която военният лекар Алесандро Еджито нарича "мирна мисия" в Афганистан, до момента, в който неговият взвод не се сблъсква с безумно насилие; или тази война, която водим ежедневно срещу себе си, срещу семейството си, срещу своите интимни илюзии, страхове, комплекси, демони и...

 

 

Тя винаги беше предпочитаната. Забелязах го много рано, когато бях още твърде малък и родителите ни се задоволяваха да прикриват само проформа нееднаквите си чувства. Погледът им инстинктивно се спираше на Мариана и чак след това, сякаш внезапно сетили се, че и аз съм там, се обръщаха към мен, компенсирайки ме с усмивка, по-широка от необходимото. От тяхна страна не ставаше въпрос за сляпо подчинение на някаква заповед, дадена им от природата с нашето идване на света, нито – още по-малко – за мързел или невнимание. И не беше вярно, че първо забелязваха Мариана, понеже беше по-висока, както се залъгвах по едно време. Присъствието на момиченцето с бретон, придържан от диадема, седнало на масата, скрито в пяната на ваната, наведено над бюрото в часовете за домашните, беше това, което ги омагьосваше и сякаш ги изненадваше всеки път отново и отново. Отваряха широко очи едновременно и някакъв глуповат проблясък на удовлетворение и умопомрачение експлодираше в центъра на зениците им, същият, който трябва да се е запалил, когато са присъствали треперещи на чудото на нейното раждане. "Ето я!", извикваха в унисон, когато тя внезапно се появяваше, и заставаха на колене, за да премахнат затруднението, причинявано ѝ от разликата в ръста.

humand3

После, забелязвайки ме, заключаваха: "...а ето и Алесандро", с глас, който звучеше изтощено, изговаряйки последната сричка. Това, което беше предназначено за мен, дошъл на света три години по-късно и изваден със спешно цезарово сечение – докато упоената Нини спяла, а Ернесто контролирал работата на колегата в операционната зала, – не беше друго освен частично и разсеяно повторение на вниманието, получено вече от сестра ми.

Например: знаех, че за нея колата на баща ми имаше име – Муцуната – и че тя ѝ говореше всяка сутрин, докато я возеха до училището. В трафика по крайбрежния булевард, където петнистите стволове на платаните ритмично закриваха светлината на утрото, Муцуната оживяваше и приемаше вида на животно – страничните огледала ставаха уши, воланът се превръщаше в пъп, колелата в тежки лапи. Ернесто си променяше гласа, като писукаше с фалцет с подчертана носова нотка.

Криеше носа си зад ревера на шлифера и произнасяше помпозни фрази:

– Къде желаете да ви заведа днес, госпожице?

– На училище, благодаря – отговаряше Мариана с изражение на принцеса.

– А какво ще кажете, ако вместо това отидем на лунапарк?

– Но не, Муцуно. Аз трябва да ходя на училище!

– Ох, каква скука е това училище!

Години по-късно започнах да колекционирам белезите на слънчевото минало, което ме беше предхождало, чрез епизодите, често споменавани от Ернесто с цел отново да спечели за няколко мига обичта на дъщеря си, някога явна, впоследствие едва забележима. Носталгията, която прозираше в думите му, ме караше да си представям пълно и неповторимо щастие, изчезнало по странен начин след моето идване на бял свят. В други случаи си мислех, че става въпрос само за един от неизброимите начини, по които нашият баща проявяваше бляскавото си въображение. И наистина, той сякаш повече държеше да припомни собствените си подвизи на родител, отколкото да събуди отново задрямалата обич на сестра ми.

– Да видим дали Мариана си спомня още името на фиата – казваше той.

– Муцуната – Мариана провлачаше гласните и бавно притваряше клепачи, защото тази игра отдавна ѝ бе станала скучна.

– Муцуната! – извикваше доволен Ернесто.

– Точно така, Муцуната – повтаряше след него Нини бавно, усмихвайки се искрено.

humand1

За да се убедя напълно, че Мариана заемаше специално място в сърцата на родителите ни, би било достатъчно да вляза в килера на стария ни апартамент, да запаля слабата крушка, която Ернесто никога не се реши да смени (и досега виси рахитична на електрическите кабели), да преброя кашоните с надпис Мариана и веднага след това тези с надпис Алесандро, моите. Седем на три. Седем препълнени със спомени кутии от славното детство на моята по-голяма сестра – тетрадки, рисунки с темперни бои и акварели, ученически бележници с удивителни оценки, сбирка от стихотворения, които и днес би могла да рецитира – и на най долния рафт само три други, пълни с моите дреболии, глупави фетиши и смачкани играчки, които от болезнена чувствителност реших да не изхвърлям, когато дойде времето за това. Седем на три – това беше в общи линии пропорцията на обичта, неволно установена в дома на Еджито.

Не се оплаквах все пак. Научих се да приемам неравностойната любов на нашите като неизбежно и дори справедливо неудобство. И ако понякога се оставях да ме завъртят тайните спирали на самосъжалението – неодушевените предмети никога не бяха пожелавали да говорят с мен, – много скоро се отърсвах от тази ревност, защото и аз като моите родители имах определено предпочитание към Мариана и я обожавах повече от всеки друг.

Тя беше преди всичко красива с тесните си рамене и лукаво смръщеното носле, с тъмнорусите коси и безбройните очарователни лунички, които обсипваха лицето ѝ от май до септември. В нейната стаичка, на колене в средата на килима, заобиколена от дрехите на Барби като балерина и Барби като посланичка на мира, и от три минипонита Хасбро с многоцветни гриви – всеки елемент, поставен точно на определено място, – тя изглеждаше господарка не само на себе си, но и на всичко, което ѝ принадлежеше. Като я наблюдавах, виждах какво значи да се грижиш за малките предмети, нещо, което така и не се научих да правя. Начинът, по който ги гледаше, по който придаваше индивидуалност и значение на един или на друг само като ги докосваше, и цялото опияняващо розово, което я обграждаше, ме убедиха, че светът на жените е по-очарователен, по-цветущ и пълноценен от нашия. И виж, това ме караше да изгарям от завист.

А и Мариана беше наистина невероятна. Тънка и издръжлива тръстика на уроците по класически балет, преди Ернесто да я принуди да ги прекъсне заради ужасните увреждания, които палците можеха да причинят на краката ѝ, като например артроза, сериозно засегнати сухожилия и различни травми на костите; брилянтна събеседничка, с която с удоволствие разговаряха ерудираните приятели на нашите (на един обществен обяд получи комплиментите на главния лекар на Ернесто за това, че е използвала термина лъст); но преди всичко истинско чудо в училище, до такава степен, че Нини с мъка избягваше комплиментите, които валяха отвсякъде, от преподавателите, от завистливите родители и дори от хора, които не подозираше, че познава, и до които беше достигнала мълвата за изумителните резултати на сестра ми. Не съществуваше предмет, който да не се удаваше на Мариана, а тя се подготвяше за всеки винаги по един и същи начин – дисциплинирано, сериозно и без никаква страст.

Свиреше и на пиано. Всеки вторник и четвъртък в пет часа следобед вкъщи се появяваше Дороти – внушителна жена с издут бюст и корем и демодиран начин на обличане, с който като че искаше да наблегне на своя английски произход по бащина линия. От мен се изискваше да съм на входа да я посрещна и час и половина по късно да я изпратя.

– Добър ден, госпожо Дороти.

– Дороти е повече от достатъчно, съкровище.

И после:

– Довиждане, Дороти.

– До скоро, скъпи.

Тя беше първата жертва на спотаения гняв на Мариана. Съюзът със сестра ми, който аз дълго време и погрешно смятах за нерушим, бе създаден на базата на една жестока подигравка. Веднъж, докато чакаше преподавателката по музика, Мариана каза:

– Знаеш ли, че Дороти има дъщеря, която пелтечи?

– Какво означава това?

– Това означава, че г-г-г-говори т-така. И не може да казва думи, които започват с М. Когато се обръща към мен, казва Ммм-ммм-мм-ариана.

 

Изкриви личицето си и започна силно да мучи. Беше чудовищна, очарователна и злорада имитация. Нини би я укорила – тя прекарваше голяма част от времето си да се притеснява за невидимите начини, по които нашите обноски биха могли да наранят другите, и в разговорите си внимателно избягваше всякаква връзка със собствените си деца, за да не би да създаде впечатление – неправилно, напълно погрешно, – че се хвали или че прави сравнения. Ако, говорейки за съученик, Мариана кажеше: "Той е много по-назад от мен, получава само четворки", тя веднага се разтревожваше: "Мариана! Не бива да правиш сравнения".

 

 

 

cover-choveshkoto-tyalo   Човешкото тяло (превод Юдит Филипова, 352 стр, цена 19 лева) е в книжарниците

онлайн