Home / Рубрики / Театър / Списък на статии по етикет: интервю
A+ R A-
Списък на статии по етикет: интервю

MIR 30 | Cyberian

Вторник, 16 Юни 2015г. 11:11ч.

"URLife е когато съзнателно си приел дигиталното за част от живота ти и не можеш без него" казва Стефан Бъчваров (един от основателите на нет лейбъла WTF is SWAG) за прясно издадената четвърта поред компилация, а той отдавна живее в URL измеренията на дигиталния бийт – логва се с имена като Hempsta, Big Tiger (комбината с Mojo Goro) и актуалното Cyberian, с което миналата година издаде дебютното Roadside picnic ЕР. А сега Cyberian ни дава микс паролата за URLife компилацията, за Хага и малкия му интернет храм, за звуците от натура в дигиталния бийт свят или...

 

 

Защо точно Cyberian и как Hempsta се превърна в Cyberian?

Не мисля, че моят човек Hempsta си е тръгнал. Просто концепцията е малко различна. Cyberian е малко по-клубно ориентиран и има малко по-обрана ритъм секция, и темпото е малко по-различно.

 

Кое е най-важното нещо в света на Cyberian?

Най-важното нещо в Cyberian света е свързаността. Cyberian никога не се разлогва и рядко спи, а когато няма интернет е изнервен. На уебсайта ми може да видите перфектно чистия ping тест и да се порадвате на малкия ми интернет храм.

 

 

URLife е...?

Когато съзнателно си приел дигиталното за част от живота ти и не можеш без него.

 

Каква е идеята зад компилацията URLife? В нея присъстват добре познати агенти като Mojo Goro, Drum Kid, Alis, Qaseo/Tone Deaf Junkies, Fingalick, KODEK и твоя милост, но какво би казал за имена като Korma, Kepikei, Kanz и как те се вписват в WTF is Swag семейството?

Korma е от отличаващите се лица на инструментал грайм сцената в Щатите и пич, с който сме си чатили. Все пак WTF is SWAG e professional chat organisation – пише го на страницата ни.

Kepikei е продуцент и диджей, когото срещнах около Mystic Stylez крюто от Белград и доста ми допадна с това колко нетипичен звук има.

Kanz e техно продуцент от София и е половината от групата 80s clash, пием ракия понякога.

Всички допринасят за традиционната еклектика на микстейповете, които правим.

 


Как би разказал историята на твоя трак Den Haag? В него използваш звук от звънец, та на чия врата звъниш и какви хора очакваш да отворят вратата за WTF is Swag концепцията?

Тракът е скорошен джем, в него има доста звуци от натура, които съм записвал - капки вода, падаща монета във вендинг машина, звънец и т.н... Всеки ден свиря по малко и влагам в процеса части от всяка друга дейност от ежедневието ми. Останалото е KORG М1 синтезатор, институция за New Age звук и малко барабани.

В Хага съм бил, ама не ми хареса. Мисля, че всеки може да си намери по нещичко в WTF is SWAG каталога. Тук е момента да благодаря на всички, които си купуват музиката ни. Знам, че не можете да го прочетете на български, приятели, но ви обичам.


Има ли някое конкретно парче, което се гордееш, че си записал и можеш да кажеш за него: "Това е! Това исках, когато започнах да правя музика"?

Доста се кефя как се получи Createress, парчето от второто Big Tiger EP. Беше интересен момент в живота ми.

Иначе никога не съм имал крайна цел, всичко е постоянен процес и това прави свиренето интересно. Опитвам се да спирам мисленето и просто да стоя в настоящия момент, намирайки най-добрия звук за него. Днес може да е ембиънт, а утре техно.

 

Какво се случва с Big Tiger и ще чуем ли отново неговия рев?

Mojo Goro ми е братче. В момента не работим над нищо, тъй като не сме се виждали в истинския живот от известно време, но може да излезем с нещо във всеки момент. Keep ur eyes peeled...

 

Каква идея ти се въртеше в главата, докато записваше микса? Някоя скрита история в него?

Мислех си, че е време да си купя вентилатор. Много е горещо. Просто меланхолична музика с много бас, тъжен съм.

 

cyberian1


Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Мисля да чатя и да програмирам.

 

Три неща, които обичаш и три, които мразиш в съвременната електронна сцена?

Единственото нещо, което не харесвам е, че много хора искат да приличат на някой друг. Жалко е, защото сме в момент, в който няма правила и нищо не бива да ни спира да сме себе си.

Обичам достъпа, който интернет предлага. Обичам онлайн радиата. Обичам ривайвъла на грамофонните плочи.

 

В Cyberian дневника следващите няколко месеца са отбелязани като...?

Искам да направя дългосвирещ релийз, подплътен с визуални работи и може би да представя проекта под формата на изложба.

Имам няколко идейки за интерактивни инсталации и видеа с авторски саунд дизайн. Също така от известно време работя заедно с продуцента Infragreen и имаме доста интересни неща, които трябва да покажем скоро.

Иначе, технически погледнато, на 25 юни имаме гиг с Mojo Goro и Visitor Q в Пловдив, а на 4 юли съм на Night Market в Полиграфията.

 

Парти девиз за финал?

"There are a lot of flys and insects who are very respectful and I can tell are friendly, I get the vibe they just are seeing wasup" – Lil B


 


На вълните на Phaeleh

Петък, 01 Ноември 2013г. 00:00ч.

Отраснал край морето и култовите бийт брегове на Бристол, Мат Престън идеално познава магичното сливане на кинематографични даунтемпо вълни и величествени бас скали, като във втория му албум Tides. Затова тази седмица ще ни припомни на живо безгрижното бриз бас лято, докато си говорим за Horizon-та на зимата, Snow Ghosts, чай, jungle, класическа музика и...

 

 

Защо точно Phaeleh?

Нищо специално, просто ми хареса комбинацията от букви една до друга. Изглеждаха и звучаха добре заедно, а аз точно това исках.

 

Не успя да се включиш в първото издание на фестивала Horizon в Банско, но явно имаш приятни спомени от първото си гостуване преди година в България и ще се върнеш на Horizon догодина...?

Да, изкарах си чудесно първия път и затова ужасно съжалявам, че заради болест пропуснах Horizon тази година, но това ме кара с още по-голямо нетърпение да очаквам второто издание през март догодина.

 

Tides е значително по-ембиънт и кинематографичен от дебютния ти албум, свързано ли е това и с интереса ти напоследък към класическата музика и участието ти в ремикс проекта на пианиста Ludovico Einaudi?

Записах Fallen Light за около 6 седмици, докато Tides се разля във времето и ми отне над година и половина, за да го завърша. Затова и се получи по-разнообразен, по-комплексен албум с много и различни емоции и състояния. Затова и съм много по-доволен от резултата, отколкото с Fallen Light, въпреки че искам значително да подобря нещата в следващия албум, който вече започнах да нахвърлям и записвам. Това, обаче, няма връзка с участието ми в ремикс проекта на Ludovico Einaudi – просто ме помолиха да се включа с ремикс и аз го направих, защото съм голям фен на неговия тип музика.

 

 

Как така се случи, че по едно и също време двамата с Рос Throwing Snow Тоунс започнахте да работите с Augustus Ghost и той заформи с нея Snow Ghosts, а ти замина на турне с нея в Щатите?

Имаме общ приятел, който ни запозна, защото и двамата търсехме вокалист с опит в музиката, изпълнявана на живо. Турнето, което направихме с нея беше много приятно, но беше планувано специално за Щатите и няма да го повторя, защото е твърде ограничено като лайв проект – все едно някой просто стои пред лаптоп. Следващият път, когато изпълнявам лайв шоу, се надявам то да включва много повече музиканти и много по-малко компютри.

 

Днес, всеки използва видео, дори късометражни филми, за да промотира сингли, албуми, турнета... как избираш с какво да визуализираш своята музика – кое парче (от Tides, например) да бъде изведено като сингъл, с какъв тип видео...?

Обикновено оставям публиката или други хора да решат това. Честно казано, понятието "сингъл" доста промени значението си през последните години – за мен това е просто парче, което първо качваш в Youtube или Soundcloud. Естествено, стремиш се да е нещо зарибяващо, което феновете да харесат. В това отношение, Storm бе очевиден избор за сингъл от Tides, докато останалите видеоклипове от албума бяха повече въпрос на щастливи случайности, отколкото част от някакъв грандиозен план.

 

 

Има ли някое конкретно парче, което се гордееш, че си записал и можеш да кажеш за него: "Това е! Това исках, когато започнах да правя музика"?

Много съм доволен как се получиха Journey и Tides от новия албум.

 

Какво мислиш за възкресението на jungle музиката от 90-те? Къде беше и какво правеше по онова деведесетарско време?

Хората винаги са слушали и пускали едни и същи всевъзможни жанрове през годините. Просто медиите пренебрегват с години един жанр за сметка на други, после решават, че отново е cool, фаворизират го и хоп – ето ти възкресение. През 90-те... хм, трябва да съм свирел в най-различни банди, да съм се забавлявал с приятели... Тогава започнах и да продуцирам музика.

 

Кое е най-важното нещо в света на Phaeleh?

Чаят.

 

Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Да шепнеш.

 

Какво пише в дневника на Phaeleh за следващите седмици?

Пътувания от България до Бристол като междувременно ще се опитам да завърша няколко парчета, ще погледам малко фойерверки, ще изнеса лекция в стария ми университет и... отлитам към Австралия!

 

 

 

Phaeleh + Dub Phizix + MC Strategy са на 1 ноември в Mixtape 5 от 22:30 часа

MIR 31 | Sofa Surfers

Петък, 13 Ноември 2015г. 08:00ч.

Sofa Surfers са Волфганг Фриш, Михаел Холцгрубер, Маркус Кинцл и Мани Обея, а малко преди третия им концерт у нас (на 21 ноември), барабанистът им Михаел Холцгрубер записа специално mir-logo-black-50x25микстейп с парчетата, задали посоката на чисто новия им албум Scrambles, Anthems and Odysseys, докато си говорим за множествени разстройства на личността, за Silver Surfer, за хляб и зрелища, за бежанския поток, за Путин и...

 

 

Защо точно Sofa Surfers?

Ха, ами една от първите репетиционни, в която се събирахме да свирим беше фрашкана с дивани (Sofa), а в същата сграда, горе-долу по същото време, заработи и хостинг сървъра Silver Server във Виена. Освен това, някои от нас доста си падаха по комикси и графични новели като Silver Surfer ни беше абсолютен фаворит. Съберете всичко това в едно и получавате Sofa Surfers.

 

Изглежда обичате да се връщате и свирите в България... Защо?

Хората, които идват на нашите концерти са плътта и гръбнака на нашата музика, а публиката в София се раздава до мозъка на костите си, така че си е направо привилегия да свирим тук. Това му е и най-хубавото на споделянето на музиката.

 

Каква е историята на новия албум Scrambles, Anthems and Odysseys? Звучи различно, така че какво променихте в начина, по който правите музика?

Работихме по него концентрирано за около 7 месеца. Винаги гледаме да се фокусираме максимално върху идеята, но този път работата беше по-интензивна от обичайно. Все пак, винаги записваме с живи инструменти, които след това семплираме и трансформираме полученото отново към свиренето на живо. Затова пък Scrambles, Anthems and Odysseys беше от самото начало базиран изцяло на електрониката, в буквалния смисъл. Малко или повече, беше предизвикателство за нас да работим по този начин, като същевременно да запазим органичните, човешки вибрации, които много държим да присъстват в нашата музика.

 

Има ли някое специфично парче от Scrambles, Anthems and Odysseys, с което особено се гордеете? Защо?

Много нечестен въпрос, хаха... Има няколко песни, които са посветени на хора, които познаваме лично, така че ги усещаме много интимно и близко до сърцето. Другите парчета са по-скоро наши наблюдения, които отразяват начина, по който се чувстваме в света, в който всички ние живеем днес.

 

В албума има доста женски вокали, а първият сингъл Beyonder Girl звучи различно от всичко, което сте издавали... защо решихте да работите с женски гласове и как Issi Honi и Soulcat E-Phife се вписват в Sofa Surfers картинката?

Намирането на вокалисти е изцяло щастливо стечение на обстоятелствата – именно така дойде при нас и Мани Обея. Issi Honi, която пее в Woody's Ballad пък е негова дъщеря. Soulcat беше част от една банда, която свиреше съпорт за нас, когато издадохме албума Superluminal и още тогава си я набелязахме за бъдещи колаборации. И двете се вписват идеално в албума и в саунда към който се стремим в него. Всъщност, само в 4 от 12-те трака в албума има женски вокали, а Beyonder Girl... обожаваме това парче – забавно е, енергично е и е страшно изненадващо за хората, които слушат наша музика от по-дълго време. Любопитно е да наблюдаваш реакциите им... феновете може да обичат музиката ти, може да те провокират да бъдеш креативен, но понякога просто не знаят как да се отнасят към такива творчески промени. А ние винаги се променяме, в-и-н-а-г-и, хаха...

 


Да, очевидно е, че за една банда е хубаво да притежава възможно най-широк спектър от изразни средства, но... трябва да гради и своя музикална идентичност. Кой е звукът, който определя вашата?

Винаги сме знаели, че нашата музикална идентичност страда от множествено разстройство на личността. А животът винаги е по-лек, когато знаеш и приемаш това, което си, хаха...

 

Кой е Most Dangerous Man Alive, както се казва една от песните в албума?

За жалост, имало е, има и ще има много такива в нашия свят... Абубакар Шекау, Башар Асад, Буш... Но Путин беше главното вдъхновение за парчето. Да, такива хора са опасни, достатъчно е да ги погледнеш в очите и да разбереш, че изобщо не им пука колко много хора ще изгубят живота си в резултат на решенията, които те взимат.

 

Значи такъв свят описвате в друга песен от албума, наречена Bread and Circuses / Хляб и Зрелища? Всъщност, какво е усещането да живееш в момента във Виена, в центъра на бежанска криза?

Тотално хляб и зрелища! Виена в момента е поле за политически експерименти – политиците се възползваха от притока на мигранти, за да преизпълняват предизборни графици и обещания. Възползваха се от инстинктивния човешки страх пред непознатото, за да въртят машинации и психологически игри, което е крайно отвратително, но и съвсем предвидимо, а и предвидимо ефективно, за жалост.

 


Кой създаде артуърка на Scrambles, Anthems and Odysseys и как музика и визия могат да се слеят най-добре?

Цялостната арт визия е дело на бразилския графичен артист Бруно Биазото. Той се включи в процеса на създаване на албума още от самото начало и както графичната му работа се влияеше от музиката, която записвахме, така и парчетата придобиваха интересни визуални влияния и облик от неговите рисунки, така че накрая се получи наистина нещо много страхотно.


Ще се доближава ли до тази визия и турнето ви за Scrambles, Anthems and Odysseys?

Идеята е лайв шоуто да има много измерения – да бъде и звуково, и визуално, и адреналиново преживяване. На някои от концертите ще излизат всички вокалисти в албума, на други ще бъдем само с Мани... Зависи от много неща.

 

Интересно е, че сте записали музиката към всички филми по криминалните романи на Волф Хаас... Да не би да познавате лично Хаас или режисьорът Волфганг Мумбергер, или просто думите на Хаас и вашата музика са създадени едни за други?

Всъщност, синът на Волфганг ни е предложил и ние бяхме щастливи, че ни се довери още първия път, а след това работихме с този режисьор толкова много пъти, защото просто се получаваше добре. Бяхме се сработили отлично, знаехме кога с музика просто да подкрепяме случващото се във филма, кога да водим действието в друга посока или със звук да влияем на възприятията на публиката.

Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Определено е дошло време за крещене. Усеща се, че светът е на кръстопът, в някакъв съдбовен момент, в който не трябва да позволяваме някой друг да взима важните решения вместо нас, така че... по-добре крещете.

 

Житейска философия или парти девиз за финал?

Живейте пълнокръвно и... честно.

 

MIR 32 | The Third Man

Сряда, 02 Декември 2015г. 08:08ч.

"The Third Man е тяло с три глави, гледащи в една посока" казват Иван Balkansky Шопов и братята Литовченко, Антон Mloski и Иван Litheo, които заедно са отговорни за (може би) най-добрия български електронен албум на 2015. Затова в специалния им mir-logo-black-50x25подкаст (миксиран от братята Литовченко) ще чуете по-голямата част от албума им Monochrome Fantasies – Chapter I в бонус компанията на неиздавани тракове като Believe, Haunted, Mind Sketch, Fields Of Light и Outburst, докато с The Third Man героите си говорим за монохромни фантазии, мултиколорни звуци, Way Out-а за съвременното ни общество и...

 

 

Защо точно The Third Man? И има ли нещо общо проектът ви с едноименния филм с Орсън Уелс?

Проектът не е вдъхновен от филма, а от желанието на трима ни да правим музика заедно. Понеже всеки има самостоятелен проект решихме това да е името, с което да издаваме музика, създадена от трима ни.

 

Най-важното нещо в света на The Third Man е...?

Музиката, Природата, Пътя...


Ако The Third Man е жив организъм, то каква част/орган от неговото тяло "играе" всеки един от вас?

The Third Man е тяло с три глави, гледащи в една посока – да творим заедно.

 

Когато сънувате монохромни или мултиколорни са ви фантазиите/сънищата?

Различно е за всеки, но музиката оцветява съзнанието и когато не спим.

 

Как бихте разказали историята на Monochrome Fantasies – Chapter I? Как се роди идеята, как протече процеса на записването, защо решихте да работите по общ проект заедно и... защо точно Monochrome Fantasies?

Решихме да разделим албума на две части, защото музиката в него звучеше като книга, но ако беше излязъл в една част накуп щеше да дотегне с дължината си. Историята продължава съвсем скоро, така че се ослушвайте за Chapter II. Записите са, всъщност, колаборации, създадени в различни градове по различно време. Прехвърляхме си демо проектите през интернет и слушахме кой какви идеи има, а след това ги финализирахме в студиото на Иван Шопов. Решихме да работим по общ проект, за да правим музиката, която ни харесва с влиянията на всеки един от нас. Албумът получи името си от едно от парчетата в него. Решихме, че то е най-подходящо за име и посока на албума, а също така стилът на рисуване на Иван Шопов е графика, което се върза и с обложката, която той нарисува за албума.

podcast32-2

Има ли някое конкретно парче от Monochrome Fantasies – Chapter I, с което особено се гордеете?

Нямаме конкретно парче, с което да се гордеем. Албумът и идеята зад него се определят от всички парчета заедно. Историята е в това как музиката и фантазията помагат на слушателя да види цветове и в черно-бялото, стига да се заслуша и да послуша подсъзнанието си.

 

В Monochrome Fantasies – Chapter I има различни техники и методи на продуциране – работа с вокали, различни бийт елементи, семпли, записи на терен... – върху какво бихте искали да се фокусирате при бъдещи записи? Къде виждате силата и еволюцията на звука, който търсите?

Да, в албума използваме различни техники и умения на тримата. В бъдещите ни записи ще използваме повече гост-музиканти, като например тромпетистът Mr.Smiff, с когото вече записахме няколко неща и имахме съвместно участие на фестивала ОРИК. Вълнуваме се от създаване на музика с душа в нея, като за целта не се ограничаваме само с един определен начин за създаването ѝ. Посоката е напред, към безкрайния свят на звука.

 

Каква идея ви се въртеше в главата, докато записвахте микса? Някоя скрита история в него?

Пътуването на душата в материалния ни свят и вариантите за отлепяне от него.

 


И тримата имате свои авторски проекти... според вас, възможно ли е българските артисти, занимаващи се с електронна музика да се менажират сами? И кои са най-големите проблеми, които може да срещне всеки в тази ситуация?

Възможно е, стига да знаят как и да отделят много време за качествена продукция и концепция. Проблемите са много, но най-големият е страха. Преодолее ли се тази преграда пред твореца, останалото започва да се намества по-лесно.

 

Какъв е Way Out-а за българската електронна сцена и за съвременното ни общество въобще?

Да си отворен към света и да се чувстваш част от общество от можещи творци. Имайки това съзнание по-лесно намираш общ език с други успели хора и пътищата се отварят.

 

Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Да говориш смислено и да има какво да кажеш. Силата зависи от посланието.


Три неща, които обичате и три, които не харесвате в съвременната електронна сцена?

Обичаме безкрайните ѝ възможности...

Не харесваме предубедената и ограничената публика, както и музиканти, които разделят музиката по стилове, а не по качество.

 

В дневника на The Third Man следващите няколко месеца са отбелязани като...?

Чакаме момента, когато всички да сме по-свободни, за да имаме време да довършим и пуснем втората част от албума.

 

Парти девиз за финал?

Живей и се смей до финала :)

 

 

MIR 35 | RoboKnob

Сряда, 20 Април 2016г. 10:10ч.

Историята на RoboKnob е история за приятелство, казват Ясен Георгиев (Z3n) и Станислав Генадиев (Hypnos/Genda) – приятелство между човека и машините, приятелство между музика и визия, приятелство между техно и тяло (неслучайно Станислав Генадиев е хореограф със солидни проекти, соло и в компанията на Виолета Витанова), но най-добре да чуете тази лайв техно история от самите RoboKnob, затова...

 

 

Защо точно RoboKnob? И каква е историята зад създаването на проекта?

Историята на RoboKnob е история за приятелство на първо място. Името дойде след едно от ъндърграунд партитата, които направихме миналата година в The Fridge, а именно TExN серията заедно с Lena:K от Maschinenraum (Австрия). След като купона приключи, осъзнахме колко много ни болят върховете на пръстите от капачките на потенциометрите (knob). Бяхме тотално "превъртяли". В този момент просто смеха ни не можеше да утихне, просто защото вече имахме RoboKnob :)

 

Най-важното нещо в света на RoboKnob е...?

Ох, ами те са много неща, хахаха... Но може би най-важните, нещата на които разчитаме най-много, това са емоциите в конкретния момент, атмосферата и енергията на пространството, в което се намираме.

 

Ако използваме заглавието Синхроничност на последния танцов спектакъл на Станислав, то как в RoboKnob постигате синхрон и каква част/орган от неговото тяло "играе" всеки един от вас?

Я: RoboКnob е хомогенна структура и като такава, синхронът между две човешки тела е неизбежен.

С: Всичко е въпрос на ползотворен процес, в който ако имаш късмет да забележиш важните неща, то имаш шанс да ги запазиш и съхраниш. Невинаги "синхронът" работи по начина, по който сме очаквали, но това също е много полезно, тъй като ни предлага различно изживяване всеки път.

 

Двамата имате различен бекграунд, защо решихте да композирате лайв техно музика заедно?

Я: Ами, моята идея винаги е била свързана с представяне на "живо". Първо започнах със Z3n, после с iO Soundlab, a работата ни със Станислав за мен е най-естествената стъпка напред, защото се разбираме на ниво, което тепърва изследваме. Резултатът е живо изпълнение в експериментална форма, вдъхновено от техно музиката. И хеви метъла... хахахах

С: За мен е много ценно когато музиката се случва на момента... най-интересното е, че с Ясен имаме общо виждане и идея за звук, и тъй като се разбираме много добре се получава добър синтез. Когато изпълняваме музика наживо също така разполагаме с контрол върху всеки един елемент от това, което слушателите чуват, а за мен е много интересно как всички елементи могат да бъдат изменени почти до неузнаваемост по време на сет и всичко това пред очите/ушите на публиката.

 

Как бихте разказали историята на ЕР сериите Session Cuts? Как се роди идеята за записване на дебютен албум и върху какви елементи бихте искали да се фокусирате при бъдещи записи?

Ами, това всъщност са отсечки от пътя до партито с Kangding Ray, Brando Lupi и Milan. Записите са направени в рамките на един месец или четири студио сесии a.k.a. Session Cuts. Не ме питай защо сериите са три :)

 

 

Като че ли композирането на музика при вас идва вследствие на импровизация по работата ви за танцови и мултидисциплинарни арт проекти като TRIAC и Безвремие... такава ли е RoboKnob концепцията и къде виждате силата и еволюцията на звука, който търсите?

С: Композирането е нещо с много лица и характеристики. Има различни похвати и техники за композиция, саунд дизайн и разбира се, това включва и цялостна продукция и звук на определен проект. Бих казал, че според естеството на проекта подхождаме различно... но винаги има голяма доза импровизация, особено в началното изграждане на концепцията и дизайна на звуковата среда.

Я: Интересен въпрос. Струва ми се, че еволюционно никой не би могъл да даде верен отговор. Това е въпрос, чийто отговор разглежда различни аспекти и има много неизвестни също така. За мен музиката е емоция, а какво седи зад производството на дадено парче като технология е без значение. И да, работата ни цели да усъвършенстваме все повече импровизационните похвати, с които се представяме пред публика, а това преди всичко е емоционално израстване.

 

Каква идея ви се въртеше в главата, докато записвахте микса? Някоя скрита история в него?

Търсихме постоянно усещане за ритъм и непрекъсващо усещане за дълбочина. Както всички знаем, при DJ миксовете, най-вече е важна селекцията, тук е добре да споменем, че сме подбрали тракове, които "седят" един до друг добре, разбира се, подплатени с елементи от любими наши артисти като Andy Stott, Planetary Assault Systems, Cio D'Or... Сетът е записван на 4 дека и честно казано екзекуцията беше сложна... добре, че покрай лайв изпълненията сме свикнали да следим няколко неща едновременно.

 

И двамата участвате в независими арт проекти... според вас, възможно ли е българските артисти, занимаващи се с електронна музика да се менажират сами? И кои са най-големите проблеми, които може да срещне всеки в тази ситуация?

Това е доста дълга тема. Има доста субективни фактори, но в крайна сметка, който каквото може да направи, да действа. Все пак, многото работа е част от играта, ако искаш да стигнеш някъде, без значение къде се намираш. Естествено, когато има обратна връзка е много по-лесно да вървиш напред. Ако говорим за проблеми – тук има много. Най-важното е да не се отказваш. Всяко нещо, което те сваля долу ти дава поне пет причини да продължиш напред.

 


Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Добре, че не ти отговорих вчера на този въпрос :) Няма нужда да се крещи или шепне. Ако успеем да вдъхновим някой с нещата, които правим, тогава посланието ни е предадено напред. Вече интерпретацията на това съобщение си е чисто индивидуален процес, който ние не можем да владеем.

 

Три неща, които обичате и три, които не харесвате в съвременната електронна сцена?

Обичаме Artmospheric Festival, KiNK и Bergschwein, и Mozyk.net и Mellow Radio на Ицо Пенчев. Не харесваме много неща, но пък който трябва си знае:)

 

В дневника на RoboKnob следващите няколко месеца са отбелязани като...?

23 април – участие с Jacek Sienkiewitcz в рамките на Sofia Underground 2016 - Inner Conflicts.

Работа по проекта TRIAC, юбилейно издание на Artmospheric Festival, Plana Open Air на Иво Гравес, участие на НОЩ Пловдив 2016 заедно със сърбина Avalux... e, междувременно ще има още "зайци", които ще изскочат от дупката, така че стойте на линия за новости.

 

Парти девиз за финал?

Work hard, Party Harder!


Интервю | Хиджиката и неговият двойник

Вторник, 29 Октомври 2019г. 21:21ч.

Кой е Тацуми Хиджиката... а кой е неговият двойник – все въпроси с нееднозначни, дори недвузначни отговори... отговори, търсени от колектива за алтернативни|радикални сценични форми и техники Метеор, чийто нов спектакъл Хиджиката и неговият двойник е посветен на енигматичния създател на буто или анкоку буто (Тъмният танц) пърформанса в Япония. Защо Метеор танцува Буто, защо литературата и философията играят жизненоважна роля в живота на тази танцова форма – малко светлина в мрака на Тъмния танц ще хвърли един от създателите и идеолог на Метеор, философът Боян Манчев, преди да се впуснем (на 30 и 31 октомври) в транс-вихъра на Хиджиката и неговият двойник...

 

Буто и Метеор в едно изречение звучи като...?

Метеор и неговият Двойник.

 

Лъвкрафт, Хофман... а сега Тацуми Хиджиката – има ли нишка, която свързва тримата? И защо сега е време за буто-естетика и философия?

Да. В действителност сме мислили Малдорор (2014), Лъвкрафт (2016) и Хофман (2019) като своеобразна трилогия. Трите представления са свързани не само от интереса ни към творчеството на тримата ексцентрични автори, но и от биографичните им персонажи – инфантилни, истерични, неадекватни на времето и средата си, невписващи се нито в конвенцията, нито в доминиращите прогресивни тенденции на собствената си епоха и среда; и въпреки това, оказали извънредно влияние върху литературата и светоусещането, дошли след тях. Залогът на тази работа обаче е и методологически, свързан е с нашето систематично изследване на възможността за нови сценични форми. От тази гледна точка работата ни с творчеството на Лотреамон, Лъвкрафт и Хофман беше сближено от обща задача – работата с повествователен текст като театрален материал. Очевидно на пръв поглед заниманията ни с Тацуми Хиджиката няма как да споделят тази предпоставка. Същевременно, предположението ви е напълно основателно: работата с Хиджиката също се занимава с биографичен материал, с напрежението между житейска история и биографичен мит. От друга страна, вероятно е да предположим, че буто се ражда не само от директното вдъхновение от литературни източници – Жьоне, Лотреамон, Мишима – но и от съревнованието с литературата. Във възторженото есе Танц на кризата, което Мишима посвещава на Хиджиката, се твърди, че танцът никога няма да може да достигне експресивния потенциал на литературата, потенциалът на езика. Хиджиката сякаш се опитва да обори Мишима, опитвайки да докаже тезата на Спиноза, че тялото не знае какво може.

hiji4


Във всеки спектакъл на Метеор има определена двойственост... това определящо ли е и за Хиджиката и неговият двойник? Откъде идва заглавието на тази философска поема, която стои в основата на този буто-пърформанс?

Така е. Фигурата на Двойника обитава представленията на Метеор от самото начало. Двойните или раздвояващи се фигури тъкат нишката и във Франкенщайн (2011), и в Малдорор, и в Пиеса за теб (2014). В случая заглавието, разбира се, цитира влиятелния трактат на Антонен Арто "Театърът и неговия Двойник", който, преведен на японски през 1965 г., вдъхновява Хиджиката. Идеята на Арто за радикално скъсване с традицията на склеротичната западна култура и завръщане към автентични, "сурови" или "жестоки" непосредствени форми на изживяване на света, чието пространство е театърът – но един метафизичен и магически театър... театър, който разчупва класическата сцена, репертоарната конвенция, за да я разтвори към полето на непосредствения опит, който е преди всичко опит на тялото в търсене на нов език, завладява Хиджиката.

 

Интересно е, че Тацуми Хиджиката не е рожденото име на създателя на буто-пърформанса... този факт играе ли роля в идеята за Двойника? И защо Хиджиката приема това сценично име? Какво означава то – знаем, че в зависимост от йероглифа, с който са изписани японските имена променят своето значение?

Именно. Двойникът на Хиджиката на първо място е Юнеама Кунио – личността, която по-късно става Тацуми Хиджиката, приемайки фамилното име на легендарния бунтовен самурай от 19 в., Тошизо Хиджиката, "Демонът заместник-главнокомандващ". Преди да стане Тацуми Хиджиката, Юнеама Кунио вече е бил и Хиджиката Химера, и Хиджиката Джун (т.е. Жьоне). Следователно негов двойник е и Жан Жьоне; а защо не и прочутият скандален писател, вдъхновил първото му представление, Юкио Мишима? Негов двойник, поне в Хиджиката Тацуми и японския народ, несъмнено е и най-ексцентричният от упадъчните римски императори – Хелиогабал, "коронованият анархист" – по определението на Антонен Арто. Негов двойник вероятно е и целият японски народ. Не на последно място, двойникът на Хиджиката Тацуми е българският актьор Леонид Йовчев.

hiji1

Всъщност, моноспектакълът на Лео, обхващащ първата част на представлението, представлява макабрена буто-гротеска (инспирирана от един от източниците на буто, т. нар. erо gurо nansensu), в която границите между историческата личност на Тацуми Хиджиката и Хиджиката-Леонид се размиват, докато на сцената не започнат да се роят призрачни двойници, двойници, които сменят на раменете си една и съща отрязана глава. Историята на буто е и история на само-инсценирането на двойниците на Тацуми Хиджиката. Именно моделът на (само)инсценирането е и отправна точка на нашата работа – в този спектакъл повече с биографичния материал и обвързването му с идеологията, отколкото с конкретните техники на буто като постепенно стабилизираща се художествена форма.

 

Тази година се навършват 60 години от първия буто-пърформанс Кинджики на Тацуми Хиджиката, вдъхновен от едноименния роман на Юкио Мишима... Какво провокира Хиджиката и неговият двойник и кои други пърформанси на Хиджиката са реконструирани в него? Защо избрахте точно тях?

На този етап се отказахме от идеята за (фантастична) реконструкция на конкретен спектакъл – а именно на фрагмента около Малдорор, Шориджо (Място за извърляне), включен в първата серия Танцов опит (1960), за който всъщност почти няма информация – идея, към която вероятно ще се върнем по-късно. В първата част на представлението са въведени няколко ключови представления освен Кинджики (1959), например Розов танц (1965); същевременно работим с материал от немногобройните филмирани представления – фрагменти от Розов танц или солата от късните представления Хосотан (1972) и Лятна буря (1973). В центъра на работата ни в момента обаче стои анархистичния политически манифест Хиджиката Тацуми и японския народ (1968), с който Хиджиката променя необратимо историята на танца, превръщайки го в политическа арена. Според нашия прочит това представление е директно инспирирано от книгата на Антонен Арто Хелиогабал или коронованият анархист, за която – както и за самия римски император – Хиджиката научава от текстове и преведени фрагменти на своя връстник, ментор и приятел, писателят Тацухико Шибусава. Представлението е манифестно: през революционната 1968Хиджиката се изправя пред японския народ, за да проповядва не само своята радикална естетика, но и радикалните си политически визии. Нека не забравяме, че подобни радикални визии, този път обаче консервативни, антипод на движението на 1968, отвеждат един от вдъхновителите на движението, Юкио Мишима до опита за преврат и последвалото сепуко.

От заниманията ни с това радикално представление идва и нашия изходен въпрос: възможно ли е все още радикално изкуство? Какво означава бунт на тялото? Необратимо провалена ли е идеята на 1968-а за политическа и художествена революция?

hiji2


В Кинджики пърформанса през 59-а участва и живо пиле – да очакваме ли животни и техни превъплъщения и в Хиджиката и неговият двойник?

Така е, а Хиджиката е искал и прасе на сцена в Хиджиката Тацуми и японския народ. Въпросът с участието на животни и изобщо живи същества против волята им в художествен контекст е спорен и от етическа и от политическа гледна точка, които влизат в сложни отношения с естетическата. От друга страна, тъй като ние от много време говорим за контра-техники, тоест техники, които не са просто негативност на техниката – нейното разрушаване или дезорганизиране, а по-скоро изобретяването на невъобразими техники – техники за нови органи и нови тела, въобразявани и от Хиджиката, и от неговия учител Антонен Арто. Това вероятно е и причината поради която тези творци са били толкова важни за нас, без на всяка цена да се отъждествяваме с тяхната идеология или метод (които често ми изглеждат наивни или недостатъчно комплексни) или да следваме техните изразни средства. Между контра-техниките, които сме изследвали, са детските "инфантилни" техники (например детските техники на движение), или животинските техники (техниката не е притежание единствено на човека – това е всъщност една от темите на моите "Облаци"). При всички случаи мисля, че Леонид ще си запази правото на изненадващ отговор на този въпрос. Телата ни са обитавани от неподозирани двойници.

hiji3


Една от последните ви книги носи заглавието Облаци. Философия на свободното тяло... каква е философията на Тялото в анкоку буто-пърформансите на Хиджиката?

Да, всъщност опитът за философия на тялото – или философия на метаморфозата, или философия на свободното тяло, беше определящ за моята философска работа в началото на този век. Разгърнах тази работа от книгата Тялото-метаморфоза (2007), книга, която посвети място на танца и пърформанса, през френските си книги Изменението на света и Метаморфозата и мига – Дезорганизация на живота (2009) до Облаци. Това, което ме интересува най-вече у Хиджиката е опитът за създаване на контра-техники – невъобразими техники, които разширяват не само експресивната потенция на тялото, но и формите на неговия опит. Ето защо съм съгласен с Хиджиката, че не може да има философия на буто: самото буто е философия.

hiji5

Апропо, досега философията и изобщо академичните занимания с буто му налагат одежди, които са му тесни. Съпротивлявам се на този опит за свеждане на буто до пример на естетическа или философска идеология, поради което и говоря за две основни редукции на буто, тази в линията на последователите на Гротовски и тази в линията на последователите на Жил Дельоз.

Заедно с Хиджиката, ние си поставяме въпроса за бунта на тялото. Какво означава бунт на тялото? Интересува ни начинът, по който тялото винаги надскача себе си. Животът винаги изстъпва себе си. Тялото винаги изстъпва себе си: и в екстаза и болката, и в раждането, и в смъртта.

hiji11

Тук е мястото да спомена и за една изненада, която подготвяме в рамките на софийската премиера на представлението – една нова книга, една "Тъмна поема" в отговор на "Тъмния танц" на Хиджиката. Тъмна поема, вдъхновена от хипнотичната работа на Хиджиката и с фотографа Ейко Хосое, но поемаща в своя посока: визуална тъмна поема, резултат на сътрудничеството ни с една от най-близките ни съмишленички от 10 години насам, фотографката Боряна Пандова.

 

В сценичното представяне на същата тази книга Облаци. Философия на свободното тяло участваше и философът Футоши Хошино, който отново има роля в Хиджиката и неговият двойник – свързани ли са двете участия, какво ги различава и с какво Футоши Хошино допринася за Хиджиката и неговият двойник и най-вече за бъдещото представяне на пърформанса в Токио през декември?

Общото е експериментирането с формата, която определям като сценична поема или театрална поема, както и, разбира се, приятелството ми с Футоши и с неговия учител, друг мой голям приятел, един от най-големите японски философи, Ясуо Кобаяши. Футоши не само участва в сценичното четене на "Облаци" заедно с актьорите Мария Панайотова, Емона Илиева, Валери Георгиев и Леонид Йовчев, но и негов текст, както и стихотворението на Кобаяши, включено като вложка във второто издание на "Облаци", бяха преплетени с моите фрагменти, четени н 4 езика – български, японски, френски, английски.

hijibf

Всъщност с Футоши се запознах преди точно 10 години в Токио, когато изнасях лекции в ръководения от Кобаяши Център по философия на Токийския университет, в който по това време Футоши завършваше доктората си. Още тогава установих споделения ни интерес към авангардно изкуство и с изненада открих, че Футоши познава творчеството на някои от вдъхновяващите ме японски автори от експерименталната музикална, филмова и театрална сцена, което е доста голяма рядкост в академичните среди. Така че в някакъв смисъл настоящата ни съвместна работа сякаш е била предизвестена – тя е следствие на моя опит не за отказ от философията, а за продължаването ù в друго поле и с други средства.

hijibf1

Колкото до Хиджиката и неговия двойник, самата идея за тази работа беше резултат на желанието на Метеор да работи с японските ни приятели. При последното си гостуване в София преди две години Ясуо Кобаяши ни попита, полу на шега, дали би могъл да работи с Метеор и да се присъедини към групата. Всъщност желанието му да работим заедно в полето на театъра беше съвсем искрено. Това ни подтикна към опита да експериментираме с формата, която сме набелязали в други работи на Метеор, както и в работата ми с берлинския колектив Vierte Welt, свързана с постановката на моя текст Дъщерите на Пандора. Когато преди пет години с Ани и Лео работехме по Малдорор, имах идеята за виртуална реконструкция на един от най-ранните сценични фрагменти на Хиджиката и Оно, споменатия Място за изхвърляне, който явно се основава на легендарния текст на Лотреамон, но от който няма запазен никакъв архив и за който изобщо не се знае почти нищо дори в Япония; идеята ми беше да си въобразим как би изглеждал този спектакъл и следователно да осъществим фантастична реконструкция; идея, която споделих с Ясуо и Футоши. Постепенно идеята се разви към по-сложна форма, в която границата между фигурата на Хиджиката и неговите фантастични двойници, включително авторите и актьорите, се размиват, така в крайна сметка давайки манифестен израз на идеята ни за театър.

hiji6


Личностите (Лъвкрафт, Хофман, Тацуми Хиджиката...), Героите на Метеор-театъра са герои от миналото... има ли съвременни герои, които ви интригуват?

Бодлер казва в студията си Художник на съвременния живот, че класическо става само това, което е било модерно в своето време. В нашия случай тези мрачни личности от миналото ни интересуват с това, че са експериментирали с радикални и несвоевременни форми на творчество, но и на съществуване. В този смисъл техният опит е не толкова модел за следване, колкото художествен материал за собствения ни опит да изследваме нови и поради това често рисковани форми. Разбира се, че има съвременни фигури, които са стигнали много далеч в този опит и които неизбежно ни вдъхновяват. За мен те са най-вече в полето на музиката. Усещането ми е, че в последното десетилетие театърът и сценичните изкуства влязоха в криза, след апогея на така наречената концептуална вълна, с която бях тясно свързан. Все пак все още ценя високо и си сътруднича с някои от творците, с които работех активно през миналото десетилетие – Джонатан Бъроуз, Тим Етчелс, Борис Шармац. Джонатан, чийто знаменит Наръчник на хореографа Метеор публикува във великолепен превод на Ани Васева, несъмнено е между съвременните "герои".

Да, заобикалят ни съвременни "герои", дори такива, които са непознати тук и сега или които са непознати никому, но които ни позволяват да вярваме във възможността за различен свят.

 

Миналата година Метеор отбеляза 10-годишен юбилей... след 10 години може ли да обобщим – Формата или Съдържанието е по-важно в Метеор-театъра?

Формата е неотделима от съдържанието. Автентичната форма има своя енергия, която произвежда комплексност. Всъщност целенасоченото търсене на нови възможности за театрална форма беше основна ос на съвместната ни работа през тези десет години. Тези форми са често на ръба на конвенционалното разбиране на театралното, но те се основават на една "силна" идея за театър: например работата с хор и вокални структури, която определяхме като театрална оратория, работата със семантични жестове или "физикализирането" на езика, тоест работата с езика като материя. която не само подсилва експресивната форма, но и постига радикализация на семантиката – едно по-радикално "съдържание". Докато темите ни, "съдържанието" е несъмнено по-трудно "контролируемо". Всъщност на тази основа възникна и Метеор – откриването на ранните текстове на Ани, писани преди близо две десетилетия, в тийнейджърска възраст – Пиеса за умиране, Болен и няколко други, непоставяни текста, които се оказаха много близки на тогавашната ми работа около философията на тялото. Това беше началото на тази странна творческа симбиоза, в която Метеор постепенно се превърна със срещата с Лео и Пепи, Петър Генков, а след това с всички по-млади актьори, художници и сценографи на Метеор.

 

И последно, да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Да мислиш. Но да не мислиш толкова дали "посланието" ти ще бъде чуто. Да бъдеш честен към намеренията си и да удържиш отговорността на формата и залозите, както и изискванията, които тя поставя. Необходима е безотговорна отговорност.

 


Хиджиката и неговият двойник танцуват на:


30 октомври – 19:30, Културен център на Софийски университет (Театрална зала, Ректорат) | 17:00, Лекция-разговор с Ани Васева, Боян Манчев и Леонид Йовчев на тема "Радикален опит и перформативни контратехники: Тацуми Хиджиката и началото на "буто"


31 октомври – 19:30, Дом на киното

Under KiNKstruction

Петък, 18 Април 2014г. 00:28ч.

"Винаги може и по-добре..." казва Страхил Велчев (или KiNK), докато влизаме в аналогово дишащото му студио "... понякога си мисля, че още не съм постигнал нищо, но... може би не е съвсем така..." – едва ли някой ще отрече, че той е постигнал достатъчно, за да бъде най-успешния български продуцент на електронна музика. Достатъчно с парчета като Bitter Sweet, Е79, Hand Made, Express... и вселенския хит Follow the Step... Достатъчно, за да стигне до дебютния си албум Under Destruction през май и до BBC Essential Mix... , но достатъчно... по-добре самият KiNK да ви разкаже за:..

 

 

Албумът или как след повече от 10 години "Време на Construction" с десетки сингли, ЕР-та се стигна до... Under Destruction...

Идеята за албум винаги е съществувала... Първо Джош Уинк предлaгаше да запиша такъв за лейбъла му... после се стигна до издаване на нещо като дебютен албум от американския лейбъл Kolour Recordings... Казваше се Nostalgia, изпратих им материал за цял албум, но от Kolour, без мое знание, започнаха да издават парчета от него под формата на няколко ЕР-та, което тотално разми идеята за цял албум... В последвалите години, графикът ми с диджей и лайв участия адски се натовари и така и не намерих време да обединя няколко идеи в цял албум... В същото време непрестанно си купувах всевъзможни аналогови машини и в един момент студиото ми се оказа претрупано с тях... някои ползвах в лайв сетовете, други не, а трябваше да им намеря някакво приложение... Затова се заиграх с машинките и записвах всички звуци, които можех да извадя от тях... Сравнително си освободих от участия юли през миналата година и с Рахел (a.k.a Rachel Row) се затворихме в студиото... жега, соц блок, няма климатици... само звуци, десетки часове на запис на 4 канала... и така цял месец... Когато събрах всичко записано в тези сесии, сглобих от него един доооста дълъг микс, който разпратих на няколко приятели (на чийто слух се доверявам) да споделят дали нещо в него ги грабва или не... Имаше доста противоречиви реакции... С общи усилия, взимайки предвид и техните мнения, от целия този микс с раздробени на различни съставки звуци, сглобих 18 демо версии на парчета... Като ги преслушвахме със Стефан Голдман (стар мой приятел и собственик на лейбъла Macro, който издава албума) постепенно отсяхме идеите и стигнахме до 12 завършени трака...

Затова Destruction не е само в негативен смисъл – все пак, за да построиш нещо ново трябва да разрушиш нещо старо... Това ме накара и да представям Under Destruction като дебютен албум – за разлика от Nostalgia (който беше раздробен на части от лейбъла), тук има една цялостна, обединяваща идея. Името на албума дойде случайно... Взех го от заглавието на серия фотографии на моя близък приятел Никола Михов, който е заснел един от кварталите на китайския град Шенджън, строен в началото на 80-те, с блокове в соц стилистика... напомнят ми на този, в който и аз живея... наскоро, обаче, било взето решение този квартал да бъде разрушен и на негово място да бъде изграден модерен градски комплекс, но част от жителите не желаели да продадат апартаментите си... Властите разрушили всичко наоколо с идеята да накарат хората да напуснат... и така се стигнало до тази гледка на разруха на фона на лъскавите, неонови небостъргачи отзад... Чисто визуално ми хареса, а и се доближава до моята идея за музика – да я разрушиш на съставните ѝ части и да изградиш нещо ново.

 

 

Трак Under Destruction или защо повечето KiNK парчета винаги имат заглавия от по една дума...

Харесва ми, когато траковете имат кратки и ясни имена... Първоначално им слагам заглавия като "Вторник" или "Track 25", но впоследствие като ги преслушвам винаги си представям картини, образи... може и художественото ми образование да си казва думата...

Dama – е най-шантавото от албума... отначало напомня на ранни парчета на LFO, Aphex Twin..., в средата става доста буйно и откачено, а накрая остава само дисторшън и запис как пляскам с ръце... на Рахел ѝ дойде идея за вокал, изпят с детски глас и го насложихме няколко пъти... хем весело, хем злокобно звучи... както тя каза: "все едно отвън някакви деца играят на дама"... и така дойде заглавието. Въобще не е свързано с нея, то е доста грубиянско такова,... но ми е любимо, най-силното парче от албума... едва ли някой диджей ще го пуска, де, хаха...

Vodolaz – винаги си представям някакви подводни картини, докато го слушам... има такъв ритъм и енергия и какви ли не заглавия му мислех... като "Подводница", например... но Vodolaz е най-звучното и точното...

Sintezator – е, това е ясно откъде идва... пълен буквализъм, хаха...

Tok – то така и звучи... бълбука, сякаш ток преминава през него... , а парчета с името electricity има толкова много, че... на български не е никак срещано...

Summa Technologiae – това пък е заглавие на един разказ от Станислав Лем...

 

Follow the Step или как Step след Step стана С Теб...

kinkin1

Никога не ми е хрумвало, че повтарянето на Step... Step... звучи като "С Теб"... Може и подсъзнателно да сме го направили така, хаха... Истина е, че ако музиката не ни свързваше, надали щяхме да сме заедно... Запознахме се в края на 1999... Паднах си по нея и известно време я преследвах... в крайна сметка нещата се получиха и музиката ни даде много, за да сме заедно от толкова дълго време, но и ни взима доста... Например, ако искам да се оженя (не че съм тръгнал да го правя, нали) това няма да може да се случи в близката една година... невъзможно е с този график... Опитваме се да бъдем повече време заедно, защото дори и да не записваме, обсъждаме идеи за музика... това малко поглъща отношенията ни и ни отдалечава, затова сега търсим баланса, златната среда... Всичко се случва когато добрата подготовка срещне добрия шанс... Може да се каже, че кариерата ми (и тази на Рахел) е плод на случайности, но и двамата сме работили здраво за това много години преди да се стигне до етапа, в който Follow the Step придоби значителен успех... не е случайно... Направихме го през 2005, тогава записахме доста парчета с нея, но на момента не можахме да го издадем в първата му версия... По-късно, издадох плочата Express за Rush Hour... на Б-сайда е само нейния глас, без текст... плочата беше доста успешна и ми просветна, че от толкова дълго време правим музика заедно, а не използвам гласа ѝ достатъчно... Тогава преслушахме старите неща, които сме правили и тя избра Follow the Step, аз не бях толкова сигурен за него... Коригирахме някои неща, естествено, все пак основата я бяхме записали през 2005, а го издадохме чак в средата на 2012...

Рахел е и единствения външен участник в албума... В момента, повечето артисти записват албуми с възможно най-много колаборации с всякакви звезди... диджеите-продуценти пък искат да включват студийни музиканти в записите, пък ако може и лайв шоу с цяла банда да направят... Аз имам тотално различен подход... камерен... и като инструменти, и като вокалисти... Рахел пее в Dama, най-важното парче от албума, а нейни вокални семпли има в още два-три трака... За мен, за съжаление, текстовете са малко по-второстепенни... Това е нашата драма с Рахел... тя е певица, за нея са важни текста, мелодията... Аз считам, че мога да кажа много повече без думи, само с музика...

 

Hand Made или защо Ограничението носи Свобода...


Ограничението наистина може да бъде много креативно... В днешно време е много лесно да си артист... има информация, има и изразни средства... единственото, което има нужда да притежаваш е усет за естетика, дори просто усет за нещата... В началото, аз просто нямах достъп до информация за това как наистина се прави електронна музика. Сега, с видеолекциите в YouTube, за една седмица човек научава това, което аз съм научил за няколко години на принципа проба-грешка... Това ме научи да мисля, да осмислям нещата и да се справям в най-различни ситуации... И досега ползвам един софтуер, който има ограничения в размерите на бийта... Правех изчисления с какъв процент да забързам темпото, за да направя ритъма по-жив (да се получи така, че вместо 16 ноти в един такт да имам 24)... умножение... деление... имах си груув коефициент за ритъма, хаха... Сега всичко идва наготово като софтуер и на артиста не му се налага много-много да мисли, да се развива, ако иска да прави музика подобна на тази, която харесва... Когато сам извървиш този път, сам решаваш проблеми, оттам ще се родят и идеи как да създадеш нещо оригинално, нещо ново... Има и друг момент... когато си взех първите хардуер машини, тогава настъпи истинското ограничение... купуваш си някакъв инструмент и осъзнаваш, че с него не можеш да направиш точно това, което искаш... в хардуерния свят нещата не са толкова гъвкави и ти трябва да намериш решение... Именно това ми хареса, а когато опознаеш достатъчно добре този ограничен инструмент, това може да те провокира да стигнеш до неща, за които не би се сетил сам... Това беше и водещото за дългите сесии при записването на Under Destruction... имах малък, ограничен setup, който в никакъв случай не е идеален и си казах, че вместо да се чудя коя от хилядите музикални посоки в компютъра да избера, по-добре просто да седна с тези няколко аналогови машини и те да ме отведат в някаква посока... И така се получи...


Teleport техно блок или кое е най-важното за българските продуценти, които искат да пробият...

kinkin2

За съжаление, Музиката, която правиш, не е достатъчна в днешно време... Най-важното за един артист е да притежава индивидуалност, защото всеки има различен път... при мен винаги е било една такава въртележка – рисуване-музика-рисуване-музика... в момента, когато едното нещо като рисуването в училище (учил съм в паралелка с изобразително изкуство и по-късно анимационно кино в НБУ) станеше задължително, преминавах към другото... Те не бяха много различни... Естетика има и в музиката, и във визуалното изкуство... баланс между тъмно и светло, топло и студено... както в цветовете, така и в музиката с различните тоналности... Но страстта към електронната музика и манипулирането на звука продължи най-дълго... от '91, '92-а досега не съм изгубил интерес... дори след като се прибера смазан от участие, все още първото нещо, което правя е да пусна синтезаторите... Това изгради моя характер, моята идентичност, защото когато и другите притежават същите качества като теб, тогава трябва да намериш нещо, което да те отличава... Нещо, с което да бъдеш запомнен... Дали ще си шоумен или ще залагаш на техниката, на любовта към машините като при мен... няма значение... просто трябва да изградиш своя оригинална идентичност, запазена марка, която да те отличава от другите... Аз съм относително срамежлив, даже не бях особено комуникативен в началото, но чрез техниката, машините, с които свиря се чувствам уверен и така успях да намеря нещото, в което се чувствам най-силен... Именно това е нещото, което ме оформи и като човек, и като артист...

 

Уморените коне убиват ли ги или Bitter Sweet истината за шоубизнес изстисквачката...

Да, така е... никой няма нужда от тях... Доскоро не се замислях колко много нашата работа прилича на тази на спортистите (въпреки, че аз въобще не обичам да спортувам) – не може да я работиш цял живот, а колко сезона ще изкараш... В днешно време е възможно колкото бързо си пробил на сцената, толкова бързо и да изчезнеш от нея... Има от всичко по много и за да бъдеш забелязан трябва да си много активен... Ако си дадеш по-голяма почивка, може и бързо да те забравят... В началото изобщо не мислех за това, защото ако едно нещо ти е страст, като музиката за мен, ти така или иначе го правиш без да се замисляш за пари, кариера... И аз не усещах умора допреди миналата година... беше много интензивна... много натоварена... Destruction година, оттам и заглавието на албума, хаха... Истина е, че дори в електронната музика, схемата е така устроена, че да те тласка към мейнстрийма... Например, моите най-успешни (като продажби) парчета, за мен, не са най-доброто, на което съм способен... В същото време ми осигуряват участия, успехи, доходи... Аз не искам да ставам комерсиален артист, който с по-малко усилия и с некачествена продукция да поддържа висок стандарт на живот. Затова, в момента, търся отговор как да се задържа на сцената, без да допускам компромис с музиката, която правя... Не съм го измислил още, но всичко е въпрос на личен избор и подход...

 


Povreda или защо когато толкова много българи искат да напуснат страната, KiNK продължава да работи и живее в нея...

Има много неща, които ме карат да не живея тук... Имам и доста приятели и познати, които напуснаха България, но личното, при мен, винаги надделява – семейството ми е тук... животът ми тук не е кой знае колко труден... има и доста хора, които ми помагат... икономически също е доста по-изгодно, а и половината време от месеца прекарвам в пътуване... И все пак основното е, че се чувствам свързан с България и не искам да забравям, че съм българин, че съм се родил тук... и това, с всички позитиви и негативи, е нещото, което ме е оформило и като човек, и като артист. Това е най-важното за мен, дори и да се чувствам като гражданин на света...

Да, нещата в България не се случиха така, както се надявахме... дори в електронната музика... Може би трудно се радваме на успеха на другите хора, може би ако погледнем по-отгоре на нещата, над ежедневните проблеми, сигурно ще спрем да се делим на групички... В момента, обаче, времето е такова, че всеки се спасява поединично... Разделяй и владей е стара максима, която се потвърждава всекидневно... много по-лесно е хората да бъдат контролирани, когато не са заедно... и много фактори има за това, много по-големи от техно музиката... но всъщност музиката, независимо как я наричаме и на какви стилове я делим, трябва да ни обединява, а не да ни разделя!

В клинч

Сряда, 01 Октомври 2014г. 15:49ч.

"Правенето на кино е като бокса – разпределяне на силите, тактика, тайминг" казва Фатих Акин и няма как да бъде иначе за режисьора, в чийто дебютен късометражен филм Сензин, героят е обсебен от Брус Лий. В серия от интервюта Фатих Акин разказва за живота в неговата родина – киното – и то го прави по начина по който говорят и неговите филми – искрено, интимно, страстно, свободно, натуралистично, борбено, в клинч със себе си и със света... Откъсът от В клинч (книгата, която събира тези интервюта) ни връща към важен момент от живота на Акин – снимането на първия му пълнометражен филм Кратко и безболезнено, мигът на качването на ринга на световното кино за един епичен двубой, чийто рундове (последният в кината се нарича The Cut) продължават и до днес...

 

 

Пораснахме с мисълта, че все някога ще се върнем обратно. Това си стоеше у нас: Все някога ще се върнем, не сме тук завинаги.

Към края на филма една моя братовчедка ме пита: "Искаш ли някога да се върнеш?". И аз ѝ отговорих: "Не". Към какво принадлежа? Всъщност този въпрос никога не е стоял пред мен. За мен като творец националностите не играят чак толкова голяма роля. Няма типично немски образи. Днес бих могъл да кажа, че моята родина е киното.

Смятам, че съм германски кинорежисьор. Това, че турците възприемат Срещу стената като техен филм, не представлява проблем за мен. Нека го възприемат така. Тези категоризации, обобщения – това не са категориите, в които аз мисля. Така мислят другите.

Открил си страната чрез снимането на филми, така ли?

Откакто поисках да снимам филми, замечтах да включа и Турция в своя киносвят. Онези невероятно дълги пътувания със семейството по-рано, всяка година през лятната ваканция през Югославия, Австрия, България... Онези митове по пътя: "Виж, там някой пренася мъртвия си чичо, а пък тук някой пресича Австрия на заден ход...". Всичко това исках да включа във филмите си.

im-juli

През юли © режисьор Фатих Акин

 

До матурата ми Турция бе само място за почивка, където общувах с хора от Германия. Никога с турци от Турция. Между нас имаше непреодолима пропаст. Различаваха ни езикът, манталитетът и социалната среда. Истанбул не беше нищо друго освен мястото, където посещавахме роднините си. Оставаше се 2-3 дни в един и същ квартал, след което дим да ни няма от шумния, миризлив, неуютен град. Отивахме само на море или нещо подобно.

С Менте открих страната. На терен работихме с турски екип, на 70 км от Истанбул, в Шиле на Черно море. Родината на майка ми. Беше нещо като брудершафт, вид "завръщане у дома". Немските и турските членове на екипа взаимно се опознаваха. След снимки останахме още няколко дни в Истанбул и турците ни показаха клубовете си и въобще ни разкриха един нов свят.

С всеки филм си присвоявах все повече неща от Турция. Истанбул в През юли е много туристически. Мориц слиза от автобуса, отива в един туристически център и филмът свършва. Това беше Истанбул, който тогава познавах. В Срещу стената Истанбул се състои предимно от хотелски стаи. Чак с На прага на Рая открих цялата страна, защото героят пътува към Анадола, към Трабзон, родното място на дядо ми. И на бабата на Боб Дилън.

edgeheaven

На прага на Рая © режисьор Фатих Акин


Менте беше още по-успешен от Сензин – този път имаше награди, сред които и тази на фондация "Фридрих Вилхелм Мурнау", бе определен като "особено ценен", имаше и "Златен плакет" от фестивала в Чикаго. Но през 1997-а нещата стигат дотам, че не може повече да отлагаш и снимките на Кратко и безболезнено трябва да започнат.

Голямо вълнение, смесица от доза адреналин и задоволство. Още живеех при родителите си, но не ми се видя правилно да съм там по време на снимки – родителите ми не биха разбрали обсебването от процеса на правене на филм. Не можех да отида и при Моник, с която се бях събрал между Сензин и Менте, защото в нейната квартира на "Санкт Паули" никога не бе тихо и спокойно. Исках да съм изряден в правенето на филми и затова реших да живея при Ралф Швингел. Исках да съм точен на терен, а пък ми трябва подкрепа.

Но главната роля на Габриел не се изпълнява от Фатих Акин, а от Мехмет Куртулуш.

Габриел винаги бе мислен като мое алтер его. Образът има много биографични моменти – отношението към баща ми, религията, дори бижутата, които Габриел носи във филма, са моите. Но при Менте ми бе трудно да държа всичко под контрол. Не бях доволен от актьорската си игра, а Ралф Швингел ме убеди да не поемам главната роля наред с режисурата.

С Мехмет се запознах по време на един кастинг при Ролф Шюбел. Филмът се наричаше 2 ½ минути. Всички от турските актьори, които имаха някакво положение и име, бяха дошли на кастинга: Баки Даврак, Бирол Юнел, а също и Мехмет. Той вече бе заснел една късометражка като режисьор – Онемял, чието действие се развива във Франция, Италия и Англия, истински скъпа продукция. Онемял и Сензин често бяха канени на едни и същи фестивали на късометражното кино и така се сприятелихме. Тъй като логистиката на Онемял беше така впечатляваща, аз го попитах дали няма желание да стане директор на продукция на Менте. По време на подготовката отидохме една вечер да пийнем. Цялата вечер Мехмет бе така забавен, че на другата сутрин го питах дали не иска да изиграе ролята на Илами. Искаше, и всички останахме много впечатлени от това. Ралф беше на мнение, че би направил един много добър Габриел, но аз не исках и да знам за това. "Той е тип, който се харесва на жените, момичетата се побъркват по него", каза Ралф. А аз казах: "Добре, но тогава трябва да си подстриже косата". Речено-сторено: на кастинга Мехмет се появи с къса коса. След безкрайно дълъг и изтощителен кастинг, продължил няколко месеца, Мехмет получи ролята. Оптически пасваше чудесно към Александър Йованович, изпълнителят на Боби. Между другото, първият твърд изпълнител бе Александър.

bezbolez3

Кратко и безболезнено © режисьор Фатих Акин

 

Исках Адам да играе ролята на Коста – в края на краищата заедно писахме историята. Ралф и Щефан бяха против, не искаха непрофесионалист – в заснетия от Караман материал на кастинга Адам им изглеждаше доста зле. Към това трябва да се прибави, че тогава Адам си беше класически пример за лузър: зарязал училище и образованието си, стоял на пост да пази обирджиите при дребни кражби, но никога не е бил заловен. После се сбогува с Германия, защото в Гърция си имал приятелка. Мислехме, че ще го видим най-малко след 10 години. Две седмици по-късно из "Алтона" се зашушука: "Видя ли Адам? Отново бил тука". Можеше поне да се обади! Момичето от Атина му посочило вратата. Но той не можал истински да го проумее. Едва по-късно, когато с Кратко и безболезнено нещата станаха сериозни и се разбра, че продуцентите не го искат, той се примири със съдбата си. Първо губи момичето си, а след това и най-добрия си приятел – сигурно си е помислил, че съм продал душата си, въпреки че винаги съм искал да направя филма с него.

Катя Щут ни разказа за някакъв актьор от Берлин, да го наречем Йенс. Йенс – дълги коси, непукист, артист, който в момента беше в затвора "Моабит" заради истории с кокаин. Заради кастинга го измъкнахме от пандиза – не беше лесно, но му дадоха 48 часа отпуск, като във филм на Уолтър Хил! Бяхме се побъркали от идеята: човек от затвора играе Коста! Method Acting. Колко романтично! После пробвах една сцена с Идил и Йенс – не се получаваше! Двамата просто не стояха добре заедно. Момиче като Идил никога не би започнало нещо с такъв тип. Йенс много ми харесваше, но при пробите видях: просто не е за ролята.

През нощта седнахме заедно с Моник. И какво сега? Ще трябва Адам да играе! Отидох до Адам, който по това време работеше като барман в "Цайзе Пропелер". "Утре е кастингът, що не наминеш." "Хей, вземете си лайняния филм и си го заврете в задниците! Никъде не отивам!" По-късно вечерта Моник също се завъртя около него. "Иди на кастинга, трябва да го направиш." Някак тя успя да му пусне мухата. Той влязъл отсреща в киното и гледал Когато бяхме крале на Леон Гаст – документален филм за Мохамед Али. Във филма Али не е фаворитът, но въпреки това успява да отстрани тогавашния световен шампион Джордж Форман. Адам се идентифицирал с Али и на следващата сутрин се яви на кастинга.

bezbolez

Кратко и безболезнено © режисьор Фатих Акин

 

Има една сцена с импровизация между Мехмет, Адам и Александър. Двамата предпочитат Йенс, а не Адам, прехвърлят си топката, не подават на Адам, не го включват в играта си. Както в баскетбола, Адам си отмъква топката, забива точка и си казва: стигнете мe де. Той беше най-веселият от тримата. После дойде онази натоварена с идиличност сцена на плажа, в която Адам импровизира по време на кастинга баладата, която пее и във филма. Тогава разбрах: това е човекът. Такъв можеш да пуснеш срещу всякакви препятствия!

 

 

 

klinch3   В клинч (превод Жанина Драгостинова, 224 стр, цена 15 лева) е в книжарниците от 6 октомври

MIR 37 | Saturated Pixels

Вторник, 22 Ноември 2016г. 07:07ч.

Saturated Pixels са Любомир Брашненков и Ангел Додов – двамата преминават през множество музикални проекти преди бийт сатурацията им да ги отведе до Saturated Pixels и дебютното Photons ЕР, но най-добре самите Любо и Ачо да ви разкажат/изсвирят повече за сатурацията на пикселите, за лайв сливането на музика и визия (като това на 2 декември), за Pulse-а на експеримента и...

 

 

Защо точно Saturated Pixels? И каква е историята зад създаването на проекта?

Л: Saturated Pixelsнаситени звукови картини – не звучи зле май. :) Историята е епична. И двамата с Ачо сме минали през няколко групи с различна стилистика. Минахме през китарния саунд. Когато започнахме да работим с музикални програми нещата зазвучаха по-електронно.

А: Може да се каже, че името е плод от разговор между нас и Марто от The Science, с които задълбочено размишлявахме върху различни екзистенциални въпроси, някои от които засягаха и пикселизирането и сатурацията в различни форми...

Л: Марто също беше за кратко във формацията за импровизирани джемове. А като гост в лайвове – Нино Гомез.

 

Най-важното нещо в света на Saturated Pixels е...?

Л: Това, което ни движи... Експериментът.

А: Не са едно и две, но са важни :)

 

Ако Saturated Pixels е жив организъм, каква част/орган от неговото тяло "играе" всеки един от вас?

Л: Ние сме едно в музиката, която правим.

А: При мен работи едното полукълбо на мозъка, а при Любо – другото. Сърцата са две.

 

Как бихте разказали историята на дебютното Photons ЕР? Защо точно Photons? Как се роди идеята за записване на дебютен албум и върху какви елементи бихте искали да се фокусирате при бъдещи записи?

Л: Доста време бяхме в търсене на звука, който да ни допадне. Повечето ни идеи се раждат по време на джем и ги записваме в нашето студио. Когато бъде записана дадена тема след това има дълъг процес на обработка и осмисляне. Интересна е историята на парчето Space Caravan. То се роди за една вечер в един квартал с каравани в Лайпциг. В записа участва и един приятел – Марсел, който също прави музика. Нямаме определен фокус докато записваме, импулсивни сме и си даваме свобода да правим каквото ни се иска. Идеята за ЕР придоби плътност след срещата ни с Иван Шопов, той ни помогна с микс и мастеринг процеса, а след това албумът излезе през неговия лейбъл ABCD.

А: Всеки един трак от Photons е отделна история. Много си личат различните настроения във всяко едно парче. Иван направи така, че албумът да зазвучи по-цялостно, а ремикса който той сътвори наистина обедини албума. ЕР-то отскоро вече е и на физически носител – CD, като има и тениски с дизайн на Спартак Йорданов. Може да се намерят на предстоящите ни изяви.

 


Ако трябва да използвате думите Nothing и Everybody в едно изречение, то щеше да гласи...?

А: Everybody can do nothing but can someone do everything?

 

Изглежда музика и визия са едно цяло при вас... как решихте да работите със Спартак Йорданов (SpartArt) и има ли ваша музикална реплика, на която той да няма визуален отговор?

Л: Със Спарто сме приятели. Негово дело е обложката на Photons. Свирили сме също така заедно в две банди Osil Amuk и Cats Under Cars. Той е художник и артист, който не спира да експериментира и това кореспондира много с нещата, които правим. Визиите му са с абстрактно-експресивни сюжети. Използва течности, пигменти, субстанции и различни материали. Експериментира с живопис под камера.

А: Той е част от цялата пикселизация. Пластовете цвят, заедно със звука се превръщат в една обща материя.

 


Според вас, възможно ли е българските артисти, занимаващи се с електронна музика да се менажират сами? И кои са най-големите проблеми, които може да срещне всеки в тази ситуация?

Л: Възможно е. Но не всеки има такива качества.

А: Със сигурност има доста трудности да се менажираш сам, но има хора, които успяват да го правят с много усилия, за което им свалям шапка.

 

Каква идея ви се въртеше в главата, докато записвахте микса? Някоя скрита история в него?

Л: Подкастът е ретроспекция на последните 2 години творчески търсения. Включихме парчетата от дебютното ни ЕР и едно напълно ново парче – Pulse – може би ще бъде издадено в следващия ни релийз. Тук са и самостоятелните проекти на двама ни – След Дъжд Качулка, Fragile, както и една прекрасна певица от Хановер – Valeska Jakobowicz. Има и ремикси на приятелските банди The Bedlam Club, Doesn't Frogs и джем бандата, в която участваме – WeAre NoRobots.

А: Мисля, че се получи добра палитра от хитове.

 


Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Л: Да мълчиш.

А: Нищо повече.

 

Къде се намира вътрешния мир според Saturated Pixels? И как се стига до него?

Л: В музиката. Чрез слушане.

А: Само със совалка към станция MIR.

 

Три неща, които обичате и три, които не харесвате в съвременната електронна сцена?

Л: Нямам наблюдения.

А: Ние обичаме всички пчелички.

 

В дневника на Saturated Pixels следващите няколко месеца са отбелязани като...?

Л: Работа в студио върху нов материал и концерт на 2 декември в БНР под шапката на Аларма Пънк Джаз заедно с Mytrip и NOCKTERN, които правят промо на своето EP - No Sugar Added.

А: Важното е да сме живи и здрави.

 

Парти девиз за финал?

А: Everybody's in the Club!


 

 

01. Fragile feat. Valeska Jakobowicz - Whisper (Saturated Pixels Remix)

02. Fragile feat. Valeska Jakobowicz - Whisper (Saturated Pixels acoustic Remix)

03. Saturated Pixels - Nothing

04. The Bedlam Club - Flying Underground (Saturated Pixels Remix)

05. Saturated Pixels - Space Caravan (Balkansky Remix)

06. Doesn't FrogsHeat And Flash (Saturated Pixels Remix)

07. Saturated Pixels - Photons

08. Sled Dujd Kachulka - TIH (Sled Dujd Kachulka Remix)

09. Saturated Pixels - Everybody

10. WeAre NoRobots - Crystallization

11. Saturated Pixels - Space Caravan

12. Fragile - Sensitive

13. Fragile - Sensitive (Fragile Remix)

14. Saturated Pixels - Pulse

15. WeAre NoRobots - So Long, and Thanks for All the Fish


MIR 38 | K▲NZ

Сряда, 10 Май 2017г. 10:10ч.

K▲NZ е Калоян Гаврилов, бийт агент с издания за лейбъли като WTF is SWAG, KOMPONENTI, Mahorka и е половината от лайв техно дуото 80s Clash. Именно страстта му към лайв електроника акциите ще го събере на 12 май в Studio EW с добре познати герои като Goro, Cyberian, Mytrip, Evitceles за всеобща бийт вакханалия наживо, така рядко срещана в родната клубна флора и фауна. Затова, докато наоколо се лее ембиънт и дъб техно с марката K▲NZ, си говорим с Калоян за вечната Live vs DJ дилема в електронната музика, за морето на бийт несигурността, за Космоса на вътрешния мир и за...

 

 

Защо точно K▲NZ?

K▲NZ е прякор, който имам много отдавна. Когато почнах да правя опити за създаване на някакви тракове просто кръстих първия си файл kanz-xxx (не помня кой беше точно, но е бил хип-хоп инструментал със сигурност). Някъде от 2004-та съм с него и някак си не мисля, че мога да го сменя вече.

 

Най-важното нещо в света на K▲NZ е...?

Да не губя искрата, да имам вдъхновение и да мога да правя това, което обичам. Понякога е много трудно.

 

Как се отнасяш към вечната дискусия Live vs DJ в електронната музика? И какъв е лайв сетъпа, с който обичаш да работиш?

За мен, двете неща са напълно различно изкуство и трябва да се разглеждат като такива. Винаги се забавлявам когато свирим с Дики (Димитър Славков от 80s Clash) или някой друг приятел, защото емоцията е много по-силна. Хората разбират когато на живо се опитваш да ги отведеш някъде и проявяват разбиране при грешките например, това му е чара. За лайв имам много семпъл сетъп: MacBook с Ableton Live и два Launch Pad-а, които ползвам за тригери. Много от нещата съм записал предварително в студиото. Забавата започва когато свършат и трябва да изкарам някой синтезатор и да почна да свиря акорди с клавиатурата на лаптопа.

 

Когато се гмурнеш в Sea Of Uncertainty... несигурността или сигурността дават повече творческа свобода?

Аз съм зодия Водолей, тоест ходещ въпрос "защо". Никога не си казвам, че конкретен трак е добър или завършен, а че следващият ще е по-добър. За това конкретно съм uncertain* дали ще се хареса на хората. Uncertainty is the name of the game.

 

 

Част си и от техно дуото 80s Clash... пътят към успеха за българските продуценти минава ли през коалицията или...?

Ами, наскоро четох една статия, че повечето колаборации са пряк път за посредствени резултати. Има нещо вярно в това, защото повечето ми приятели музиканти са тежки интроверти и нихилисти и трудно може да ги изкараш от домашното студио, където се чувстват най-добре и съответно дават най-добрите резултати. Музиката е нещо персонално. От друга страна аз имах късмета да срещна много талантлив музикант като Дики, от когото съм научил много. Нашата сила е, че сме на една вълна винаги когато свирим. Разбираме се с един поглед какво трябва да стане в даден момент от лайва. Хубаво е да имаш приятели продуценти, които ти дават градивна критика, която може да не е положителна всеки път.

 

Според теб, възможно ли е българските артисти, занимаващи се с електронна музика да се менажират сами? И кои са най-големите проблеми, които може да срещне всеки в тази ситуация?

Ами, възможно е. Мога да дам примери като Страхил Велчев (KiNK) и Иван Шопов (COOH/Balkanskу). Според мен, те успяват да се менажират сами и да се борят с дедлайни и тур дати развивайки се в това, което правят. Мисля, че най-трудното е да се издържаш с работа, докато можеш да си позволиш да го правиш само от музика. Балансът семейство-работа-музика е много труден.

kanz

В музиката гониш ли целта "дебютен албум" или предпочиташ ЕР-то като изразно средство?

Дебютен албум със сигурност. Много се надявам да го направя в някакъв момент, тъй като това е голяма крачка за всеки артист. В албума имаш пълна свобода да покажеш всички цветове и лица, които имаш. Албум се прави с визия и идея, а моите идеи са спорадични на моменти. Може би ми липсва самодисциплината, но ако бях подреден човек сигурно щях да съм счетоводител (No Disrespect към професията).

 

Каква идея ти се въртеше в главата, докато записваше микса? Някоя скрита история в него?

Няма история, това са цветове, които харесвам. Напоследък доста слушам ембиънт и експериментална музика и съм се придържал в тази стилистика. Просто подбрах парчета, които са ми интересни, надявам се и на слушателите.

 

Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Да бъдеш себе си. Когато правиш нещо истинско то стига до хората.

 


Къде се намира вътрешния мир според K▲NZ? И как се стига до него?

Вътрешният мир... Може би в годините на себеусъвършенстване. Ако успееш да си най-добрия за теб самия, неминуемо си такъв и за околните.

 

Ако имаше възможност да изпратиш обект (представящ човечеството като форма на живот) в Космоса, то това ще е...?

Пластмасова бутилка от Coca-Cola. Тя е обект, който може да даде ясна представа за настоящото състояние, в което се намираме. Агресивен маркетинг, консумеризъм, пластмаса от петрол и малко поп арт.

 

Три неща, които обичаш и три, които не харесваш в съвременната електронна сцена?

Харесва ми това, че е много достъпна за хората, които искат да започнат да се занимават. Има много компании, които бълват нови и интересни софтуер и хардуер инструменти, които помагат за вдъхновението и те карат да подхождаш към продуцирането по различен начин. Няма как да не споменем и безбройните онлайн платформи, благодарение на които формираме вкуса си и намираме нови артисти. Преди години това не беше така, а качествената музика се намираше много по-трудно.

Това, което не харесвам е малко контрадикция на гореспоменатите три неща. Достъпността свали качеството (има много посредствени лейбъли в момента). Не харесвам изкуствено създадения хайп около някои артисти от типа 3 note wonders. Не харесвам и това, че много малко артисти имат идентичност напоследък.

 


В дневника на K▲NZ следващите няколко месеца са отбелязани като...?

Лайв среща на 12 май в Studio EW. И после отново студийни записи. Имам ново студио и ще се фокусирам върху правенето на нови тракове там.

 

Парти девиз за финал?

Quality Over Quantity.


онлайн