Home / Рубрики / video:mir / Списък на статии по етикет: Ню Йорк
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Ню Йорк

Кръпка

Четвъртък, 07 Ноември 2013г. 10:21ч.

Във времена, когато мнозина едва закърпват двата края на ежедневието си, режисьорът Милена Симеонова доказва в своя филм Кръпка, че суровата реалност, фантазията и изкуството не само че не се изключват взаимно, ами и вървят шев за шев заедно. Кръпка получи наградата за най-добър български филм от Световния фестивал на анимационния филм 2013, участва наскоро и на фестивала за късометражно кино Filmini, и ако не сте се засичали все още, значи е време за среща с...

 

Какво?

Историята е за творчеството и за това как то променя ежедневието на хората и тях самите. Вдъхнових се от една снимка на шивачи в бедно шивашко ателие от началото на миналия век в Ню Йорк.

 

Кой?

В голямата си част филма е изпълнен от мен. Работих по сценария с художествения ми ръководител професор Анри Кулев. Братовчед ми Слав Симеонов се занимава с музика и ми помогна със звука, а сестра ми Славена (която ми е колежка) работи с мен по някои от кадрите.

 

Къде?

Защо избрах черно-бяло, миналото, романтиката, Ню Йорк? Имам слабост към черно-бялата фотография и към хората от миналото – тези, които не влизат в Историята. Затова ми се прииска хората от тази снимка да си имат свой филм, в който те да са героите.

 

krupka1

 

Кога & Как?

Радвам се, че преминах през всички етапи от създаването на анимационен филм от Дисни тип – с детайлните декори, реалистичните типажи, работата с класическа музика и танц. По построяването на кадрите с изрезките от списания срещнах доста предизвикателства, но съм щастлива, че съм се справила успешно с тях, макар и да не съм сигурна, че ще ми се прииска някога да ги повторя.

 

Защо?

Идеята е, че творчеството променя. Не само теб, но и хората около теб, и фантазията не винаги е бягство от реалността, а може да я промени. Провокира ме желанието да си обясня взаимоотношенията между изкуството и реалността, ежедневния живот. Иска ми се да не се възприемат като коренни противоположности, защото те са вплетени и се подсилват едно друго. Всяко от тях съществува, заради другото, така смятам аз. Бих искала да има повече творчество в ежедневието, повече създаване, отколкото ползване.

 

krupka2

 

Избрана селекция от Световния фестивал на анимационния филм 2013 е на 12 декември в клуб NeuBerlin (ул. Султан тепе 18) от 19:00 часа

Кръпка е на фестивала на българското документално и анимационно кино Златен Ритон в Пловдив (16 - 22 декември 2013)

Абсурдистан

Четвъртък, 26 Юни 2014г. 09:21ч.

Често наричаме България Абсурдистан и как иначе след всичко, което се случва около нас. В съзнането, обаче, на Гари Щейнгарт (откъс от най-хитовия му роман Абсурдистан четете по-долу), тази измислена страна може да бъде всяка една по света – екзистенц абсурдите и раждащите сатира ситуации валят една след друга по пътя на Миша Вайнберг (колоритният герой, споделящ доста биографични прилики с Щейнгарт), криволичещ между Русия и Щатите, между детските Санкт Ленинсбург спомени и знойната Ню Йорк любов на Руена Салес, между гротеската и декаденса в търсене на собствено място под слънцето... Та, добре дошли в Абсурдистан!

 

 

Въпросната вечер срещу 15 юни 2001 г.

Казвам се Миша Борисович Вайнберг, 30-годишен, силно затлъстял, с хлътнали сини очички, изящен еврейски клюн, достоен за най-изтъкнатата порода папагали, и с толкова тънки устни, че ти се ще да ги обършеш с голото опако на ръката.

Голяма част от последните години прекарах в Санкт Петербург, в Русия – но не по избор, нито по желание. Градът на царете бил, Северната Венеция бил, културната столица на Русия бил... Нищо подобно. През 2001 година нашият Санкт Ленинсбург е заприличал на фантасмагоричен град от Третия свят с неокласически сгради, пропадащи в задръстените от лайна канали, и с потресающи селски колиби от гофрирана ламарина и шперплат, колонизирали широките проспекти с капиталистическата им иконография (реклами за цигари, на които играч на американски футбол хваща хамбургер с бейзболна ръкавица); но най-лошото е, че интелигентното ни, склонно към депресии гражданство, е било подменено с нова раса мутанти, облечени най-старателно по западен маниер: млади жени във впита по тялото ликра, с навирени дребни гърди, сочещи едновременно Ню Йорк и Шанхай, а мъжете – във фалшиви черни дънки "Калвин Клайн", провиснали на хлътналите им задници.

Добрата новина за непоправим дебелак като мен – сто и петдесет кила при последното мерене, при това и син на 1238-ия най-богат човек в Русия – е, че цял Санкт Ленинсбург се юрва да те обслужва: вдигнатите мостове се спускат още отдалече, а красивите дворци се строяват по бреговете на каналите и навират едрогърдите си фризове в очите ти. Благословен си с най-рядкото съкровище, което се среща по тази богата на полезни изкопаеми земя. Благословен си с респект. Вечерта на 15 юни през катастрофалната 2001 година моите приятели ми засвидетелстваха сериозен респект в ресторанта "Дом на руския рибар" на Крестовски – един от обраслите с буйна растителност острови в делтата на река Нева. Тъкмо там, на Крестовски, ние, богатите, се правим, че живеем в постсъветска Швейцария – мъкнем се по идеално поддържаните велоалеи около нашите котиджи и таунхауси и пълним дробовете си с пакети атмосфера, внесени сякаш от самите Алпи.

А в "Дома на рибаря" пинизът е, че сам си хващаш рибата от изкуственото езерце, след което, за към петдесет щатски долара на кило, кухненският персонал ти я опушва или ти я изпича на скара с дървени въглища. Та през "въпросната вечер", както впоследствие я нарекоха в милицията, се бяхме струпали на мостика "Хвърляща хайвера си сьомга", крещяхме по прислугата, наливахме се с гарафи калифорнийски ризлинг, а мобильниките ни "Нокия" звъняха с онази социална припряност, която възниква, когато белите нощи преборват тъмата и розовото зарево на северното слънце не оставя обитателите на съсипания ни град да заспят, та може единствено да се наливаш с приятелите до зори.

А пък и друго да ви кажа: в Русия, ако нямаш приятели, по-добре се удавѝ. След като цели десетилетия си слушал втръсналата ти родителска агитация и пропаганда (песнопения от рода на "Готови сме да умрем за теб!"), измъкнал си се от престъпната хватка на руското семейство (молбите им "Не си отивай!") и си бил подложен на тъпата социализация, налагана от учители и заводски директори (заплахите "Ще приковем обрязания ти хуй на стената!"), накрая ти остава само наздравицата между двама пропаднали приятели в някоя вонлива бирена лавка:

"Наздраве, Миша Борисович."

"Наздраве, Димитрий Иванович."

"За армията, авиацията и целия съветски флот – до дъно!"

Самият аз съм скромна личност и държа на своята самостоятелност и самотна тъга, така че имам много малко приятели. Най-близкият ми приятел в Русия е бивш американец, когото наричам Альоша-Боб. Роден с името Робърт Липшиц в северния край на щата Ню Йорк, този плешив орел (на двайсет и пет годишна възраст вече нямаше и косъм на кубето си) отлетя преди осем години за Санкт Ленинсбург, където алкохолизмът и инерцията го превърнаха в преуспяващ руски бизнесмен, прекръсти се на Альоша, стана собственик на "ЕксесХоливуд" – невероятно доходен бизнес за внос и износ на дивидита – и се сдоби с любовта на Светлана, млада петербургска кифла. Освен дето е плешив, Альоша-Боб има и сбръчкано лице, завършващо с червеникава заострена брадичка, воднистосини очи, които ти се струва, че всеки момент ще пуснат сълзи, и огромни месести джуки, промивани ежечасно с водка. Навремето някакъв скинар в метрото го беше нарекъл гнусный жид – "гаден чифутин", – което според мен отговаря точно на всеобщото възприятие за него. Поне на мен ми заприлича на такъв, когато се запознахме преди тринайсет години по време на следването ни в Аксидентъл Колидж в американския Среден запад.

Двамата с Альоша-Боб си имаме интересно хоби, на което се отдаваме при всяка възможност. Възприемаме се като "джентълмени любители на рапа". А творбите ни се разпростират от "олдскул джемове" на Айс Кюб, Айс Тий и Пъблик Енеми до чувствените съвременни ритми на гето тех – хибрид от Маями бас, Чикаго гето и Детройт електроника. Модерният читател вероятно познава "Ас 'н' Титийс" ("Гъз и цици") на Диджей Асолт – смятано за най-великото парче в жанра.

През въпросната вечер начало на екшъна поставих аз с детройтско текстче, което ме кефи през летните вечери:

О, шит,

чакай се'а,

затваряй си устата,

че ще ти го навра.

А Альоша-Боб, по съдрани дънки "Хелмут Ланг" и горнище от анцуг с надпис "Аксидентъл Колидж", поде рефрена:

Ти за ква се мислиш ма,

я го поеми

дълбоко навътре

и гъз завърти.

 

Мелодията ни се лее над четирите мостика на "Руския рибар" – "Нерест лосося" ("Хвърляща хайвера си сьомга"), "Русский осётр" ("Руска есетра"), "Капризная форель" ("Капризна пъстърва") и "Маленькая корюшка", – над цялото изкуствено езеро, каквото и да му викат там ("Долар Лейк" ли, "Еврогьол" ли?), и над паркинга с безплатни валета, където един от обслужващите селяндури току-що ожули новия ми ланд ровър.

absurdistan1

 

.............

Моите проблеми обаче са с Държавния департамент на САЩ и с откачалките, които работят в консулския им отдел в Санкт Петербург. Откакто преди две години се върнах в Русия, девет пъти ми отказват виза и все изтъкват като причина това, че баща ми бил убил наскоро техния скъпоценен оклахомски бизнесмен. Не ме разбирайте погрешно: съчувствам на розовобузестото семейство на оклахомеца, съжалявам, че се е изпречил на пътя на Папа, и ми е мъчно, че са го намерили на входа на метростанцията "Достоевски" с учудено по детски изражение и обърната наопаки удивителна върху челото му, от която бликала кръв, но след като се наслушах девет пъти на описанията на смъртта му, неминуемо взех да си спомням гърления стар руски израз: "Умер он, ну и хуй с ним."

В този смисъл настоящият ми роман е моето любовно писмо до Службата за имиграция и натурализация. Хем им се обяснявам в любов, хем ги умолявам: господа, пуснете ме да се върна! Аз съм си американец, макар и в плен на руско тяло. Завършил съм Аксидентъл Колидж – реномирано учебно заведение в Средния запад за младите аристократи на Ню Йорк, Чикаго и Сан Франсиско, където по време на следобедния чай редовно се обсъждат достойнствата на демокрацията. Цели осем години съм живял в Ню Йорк и съм се държал като най-примерен американец, като съм похарчил над US$2 000 000 за законно придобити стоки и услуги, включително и най-скъпата кучешка каишка на света (временно бях собственик на два пудела). Ходех с моята малка Руена Салес – не, "ходех" не е най-точната дума: издигнах я от кошмара на бронкската работническа класа, сред който беше прекарала детството си, и я курдисах в Хънтър Колидж, където в момента учи за изпълнителен секретар.

Същевременно съм убеден, че всички служители на Службата за имиграция и натурализация са запознати издълбоко с руската литература. И докато на следващите страници четете за моя живот и борба, ще констатирате известни сходства с Обломов – прочутия едър джентълмен, който отказва да стане от своя диван в прочутия едноименен роман от ХIX в. Не ще си правя труда да ви отклоня от подобна аналогия (пък и сили нямам за тази цел), но си позволявам да ви подскажа и друга възможност: княз Мишкин от "Идиот" на Достоевски. И аз като княза съм юродив. Луд, заобиколен от мошеници. Пале в леговище на вълци (и само мекият син метален блясък на очите ми ги възпира да не ме разкъсат). И аз като княз Мишкин не съм идеален. Така че на следващите близо 400 страници може случайно да видите как дърпам ухото на моя слуга или пия едно "Лафройг" в повече. Но ще видите и как се мъча да спася цял народ от геноцид; ще видите как ставам дарител за нещастните дечица на Санкт Петербург; и ще гледате как ухажвам паднали жени с детския плам на непокварен човек.

Откъде се пръкнах такъв юродив ли? Отговорът се корени в първото ми американско изживяване.

Още през 1990-а скъпият ми Папа реши, че с цел да стане нормален заможен американец единственото му дете ще следва в Аксидентъл Колидж, намиращ се дълбоко във вътрешността на страната, далеч от веселите развлечения и на Източното, и на Западното крайбрежие. По онова време Папа все още беше любител в областта на криминалната олигархия, условията за цялостното ограбване на Русия тепърва щяха да съзряват, обаче това не му беше попречило да направи първия си милион долара от ленинградска автомобилна къща, която успя да продаде куп скапани стоки, но – слава Богу – не и коли.

Двамата живеехме сами в тясна и влажна квартира в южните покрайнини на Ленинград – мама беше починала съвсем наскоро от рак – и гледахме предимно да не си се пречкаме взаимно, тъй като и двамата не можехме да разберем в каква посока се развива другият. Един ден онанирах с пълна сила на дивана, разчекнат така, че приличах на срязана точно по средата възтлъста камбала, в този момент баща ми нахлу от студа навън; тъмната му брадата глава подскачаше над новото копринено западно поло, а ръцете му още трепереха от шока, причинен от продължителния допир с толкова много зелена щатска валута.

– Я се загащи – присви зачервени очи към хуя ми – и ела в кухнята да си поговорим по мъжки.

Изразът "по мъжки" ме подразни, тъй като за пореден път ми напомни, че мама е мъртва и че вече няма кой да ми подпъхва вечер завивката и да ме хвали, че продължавам да съм им добър син. Прибрах си хуя и с неохота се откъснах от образа, който ме водеше към удоволствието (огромния гъз на Олга Макаровна, провиснал от двете страни на дървения стол пред мен във вонящата на сиренясал колхозник класна стая, изпълнена с миризмата на неосъществен секс и мокри галоши). Принудителното привикване ме накара да въздъхна като всеки тийнейджър, докато сядах на кухненската маса срещу Папа.

– Мишка – каза моят Папа, – скоро ще заминеш за Америка: да учиш интересни науки, да спиш с тамошните еврейски момичета и да се радваш на младостта. А пък твоят Папа... Той ще си остане сам-саменичък в Русия и никой няма да го е еня дали е жив, или умрял.

Стиснах притеснено твърдата си лява цица, придавайки ѝ нова продълговата форма. С крайчеца на окото мярнах случайно останалата върху масата обелка от салам и се зачудих дали ще мога да я забърша, без Папа да ме забележи.

– Поначало Аксидентъл Колидж си беше твоя идея – отбелязах. – Аз просто изпълнявам желанието ти.

– Пращам те, понеже те обичам – каза баща ми. – Тъй като в родината ни няма бъдеще за малко дупце като теб. – Хвана реещата се като дирижабъл моя дясна ръка – онази, с която онанирах – и я стисна с двете си дребни ръчички.

Спуканите капиляри по бузата му се виждаха през прошарената четина. Плачеше безмълвно. Беше пиян. И аз се разплаках. От шест години баща ми не ми беше казвал, че ме обича, нито бе проявявал желание да ме държи за ръка. Шест години бяха минали, откакто престанах да съм бледо ангелче, което възрастните умираха да гъделичкат, а батковците в училище – да бият, и се бях превърнал в огромен пищен хайми с месести ръчища и доста злобна на вид дълбока захапка.

Бях почти двойно по-едър от баща ми, което и двамата сериозно ни сащисваше. Възможно ли е миниатюрната ми майка да е носела някой рецесивен полски ген? (По баща тя все пак беше Яснавска, така че колко му е?)

– Искам да направиш нещо специално за мен, Мишка – отри очи баща ми.

Въздъхнах повторно, а със свободната ръка пъхнах саламената обелка в устата си. Знаех какво очаква той от мен.

– Не се притеснявай, Папа, ще престана да ям – отвърнах. – И ще започна да правя упражнения с оная голяма топка, дето ми я купи. Пак ще отслабна, обещавам ти. А веднъж стигна ли до Аксидентъл – няма да жаля усилия да се изуча как да стана американец.

– Идиот – заклати Папа насреща ми своя гъвкав нос. – Ти никога няма да станеш американец. Завинаги ще си останеш евреин. Как може да забравиш своя произход? Та ти още не си и заминал. Евреин, евреин, евреин.

От далечен братовчед в Калифорния бях чул, че нищо не пречи на човек да е и американец, и евреин, че и практикуващ хомосексуалист на всичко отгоре, но не седнах да споря.

– Ще се постарая да стана богат евреин – рекох – като Спилбърг и Бронфман.

– Това – хубаво – каза Папа. – Но отиваш в Америка и по друг повод. – И извади парче размазана милиметрова хартия, оцвъкана с някакъв шантав английски почерк.

– Щом пристигнеш в Ню Йорк, отиваш на този адрес. Там ще те посрещнат едни хасиди и ще те обрежат.

– Не, Папа! – изкрещях и замигах силно от болката, която отсега замъгли погледа ми – болката, че някой ме пипа, лови и забелва като портокал най-хубавата част от тялото ми.

Откакто бях придобил великанския си ръст, бях свикнал със своего рода физическа неприкосновеност. Келешите от класа престанаха да блъскат главата ми в черната дъска, докато се засипе с тебеширен прах, крещейки "чифут пърхотясал!" (понеже според руската митология евреите страдали от тежка форма на пърхот). Вече никой не смееше да ме пипне. Не че толкова държаха и да ме пипат де.

– Вече съм на осемнайсет – казах. – Ако сега ме оперират, ще ме боли ужасно. Пък и си го харесвам така, с кожичката. Много приятно шляпа.

– Майка ти не позволи да те обрежем, докато беше малък – поясни Папа. – Страх я беше как щели да реагират от районния комитет. "Еврейска работа, щели да кажат. Ционистка." Тая жена от всеки друг се боеше, само не и от мен. Все ме наричаше "лайнояд" пред хората. И ме биеше по главата с тигана. – И погледна към шкафа, някогашно обиталище на ужасния тиган. – Но сега аз отговарям за теб, дупце. И ще изпълняваш каквото аз ти кажа. Това значи то да си мъж. Да слушаш баща си.

Ръцете ми вече трепереха ритмично заедно с татковите и двамата се бяхме облели в пот, а от мазните ни глави на невидими бели валма се вдигаше пaра.

– Какви са тия хасиди? – попитах.

– Възможно най-свестните евреи – каза Папа. – По цял ден само учат и се молят.

– А ти що не си станал хасид?

– Защото сега е времето да се трудя – рече Папа. – Колкото повече пари направя, толкова по-сигурно е, че никой никога няма да ти навреди. Ти си всичко в моя живот, нали знаеш? Ако не беше ти, отдавна да съм си прерязал гърлото от ухо до ухо. А от теб, Мишка, не ща друго, освен да се оставиш тия хасиди да те клъцнат. Нали няма да ми откажеш този жест? Толкова те обичах, докато беше мъничък и слабичък...

Спомних си как се чувстваше телцето ми, обхванато от неговото, как ме изяждаха мъдрите му кафяви орлови очи, как четинестият му камгарен мустак оставяше по бузите ми мъжествен обрив, който кътах с дни. Разни умници твърдят, че мъжете цял живот се стремели да се върнат в майчината утроба, но аз не съм такъв мъж. Вмирисаният на водка бащин дъх по врата ми, косматите непредаващи се ръце, притисналите ме към гъстата му като килим гръд, животинският мирис на оцеляване и загниване – ето къде е моята утроба.

Та само след месец се носех в ръмжащо частно такси из ужасяваща част на Бруклин. В Съветския съюз ни учеха, че хората от африкански произход – негрите и негърките, както ние им викахме – били наши братя и сестри, но у новопристигащите по онова време в САЩ съветски евреи те всяваха същия страх, както понесла се през степта казашка конница. Аз обаче от пръв поглед се влюбих в тези цветисти хора. Имаше нещо попарено, двусмислено и направо съветско във вида на тези изстрадали от безработицата мъже и жени по безкрайните върволици изпотрошени веранди и неокосени ливадки, та човек оставаше с усещането, че и те като съветските ми сънародници залагаха поражението в основата на своето битие. Скритият у мен Обломов поначало винаги се трогваше при срещата с едва ли не готови да се откажат от живота хора, а през 1990 година Бруклин си беше чист обломовски рай. Да не говорим, че никога дотогава не бях виждал толкова красиви млади момичета като тукашните: някои от тях бяха успели да се източат и налеят като баобаби и носеха царствено по улицата своите оформени като идеални кратунки гърди.

absurdistan4

Африканската махала постепенно преминаваше в испаноговоряща – не по-малко разхвърляна, но ухаеща приятно на печен чесън, а тя на свой ред отстъпваше място на обетована земя на еврейските ми едноверци – щъкащи насам-натам мъже с цели катеричи гнезда по главите и с развети от летния вятър покрай бузите им масури, навлечени в сюртуци, изпод които напираше зряла лятна воня. Успях да преброя шест миниатюрни момченца на възраст от около три докъм осем години с неподстригани къдрици, които им придаваха вид на невръстни рок звезди, докато тичаха по улицата около подобна на безкрайно уморен пингвин женица, повлекла безброй пазарски торби. Каква, по дяволите, пък ще е тази еврейка, родила шест? В Русия раждаш едно, две – най-много три, ако не прибягваш постоянно до аборти и не си въздържаш похотта.

Таксито спря пред стара, но величествена сграда, чийто корпус се беше отпуснал видимо върху фасадните ѝ колони, както някой старец се свлича върху своята инвалидна ходилка. С мен за "добре дошъл" се ръкува приятен млад хасид с интелигентен вид (имам слабост към всеки, който ми се стори полусляп), а след като се увери, че не говоря нито иврит, нито идиш, взе да ми разяснява концепцията за мицва, което щяло да рече "добро дело". Очевидно ми предстоеше да извърша много важна мицва.

– Надявам се да е така, мистър – отвърнах на моя развиващ се, но неперфектен английски. – Понеже имам чувството, че болката от обрязването ще е непоносима.

– Не е толкова страшно – успокои ме новият ми приятел.

– А пък и вие сте толкова едър, че изобщо няма да усетите нищо! – но като забеляза все още уплашената ми физиономия, добави: – Е, за операцията все пак ще ви приспят.

– Ще ме приспят ли? – подскочих. – Къде ще спя? А, не, мистър, трябва да се върна незабавно в хотелската си стая.

– Спокойно, спокойно, спокойно – намести с износен показалец дебелите си очила хасидът. – Ще ви покажа нещо, което съм сигурен, че ще ви хареса.

Последвах го с дълбоко провесена глава във вътрешността на къщата. След типичната сивота на едностайната съветска квартира със закръглен хладилник в ъгъла, потръпващ като готова да излети междуконтинентална балистична ракета, хасидският дом ми заприлича на истинска експлозия от цветове и светлини благодарение най-вече на поставените в рамки пластмасови картини с позлатения йерусалимски Купол на скалата и сините възглавнички от мачкан плат с избродирани по тях гукащи гълъбици. (Впоследствие в Аксидентъл Колидж щяха да ме научат да се отнасям подигравателно към подобни неща.) Навсякъде се виждаха книги на иврит с изящни позлатени гръбчета, които не знам защо реших, че са преводи на Чехов и Манделщам. Ароматът на елдена каша и непрано бельо ми се стори уютен и примамлив. Докато минавахме от предната към задната част на дома, между дънерите на нозете ми се провираха малки момченца, а от банята надникна млада едрогърда жена с увита в кърпа глава. Посегнах да се ръкувам с нея, но тя писна и побягна. Всичко ми беше толкова интересно, че почти забравих болезнения повод за посещението си.

В този миг до слуха ми достигна плътно гърлено бучене, сякаш стенеха едновременно поне сто осемдесетгодишни старци. Постепенно бученето се разчлени в хор от мъжки гласове, който пееше нещо от рода на "А хумус тов, а цимес тов, а мaзел тов, а цимес тов, а хумус тов, а мазел тов, а хумус тов, а цимес тов, хей, хей, Йизроел." От всичките тези понятия разпознах само няколко: мазел тов е нещо като поздрав, цимес е ястие от захаросани моркови, а Йизроел е малка, пренаселена с евреи държавица на средиземноморския бряг. Но какво търсеха всички тези думи накуп, така и не проумявах. (Освен дето впоследствие установих, че това изобщо не били думите на песента, която бях чул.)

Промушихме се под ниска рамка и се озовахме в задната пристройка към къщата, пълна с млади мъже с черни бомбета, които надигаха пластмасови чаши заедно с филии ръжен хляб и кисели краставички. Някой моментално пъхна в ръката ми чаша, друг ме шляпна по гърба с думите "мазел тов!" и ме насочи към изтипосаната насред помещението стара вана върху четири животински лапи.

– Това какво е? – попитах новия ми приятел с дебелите лупи.

А цимес тов, а мазел тов... – пропя той и ме изтика напред.

Водката няма определен мирис, но за осемнайсетгодишен руснак не беше никак трудно да осъзнае, че именно с това вещество е пълна ваната и че по него плават парченца лук.

– Е, не се ли чувстваш вече съвсем у дома? – взеха да викат по мен веселите хасиди, докато аз гаврътнах чашата и замезих с краставичка. – А цимес тов, а мазел тов – запяха пак с разперени ръце, като повдигаха леко крак след крак от пода, а забележително сините им очи пламтяха пиянски над черните одежди.

– Баща ти сметна, че може би ще имаш нужда от малко водчица преди бриса – поясни главният хасид. – Та решихме да ти направим скромно парти.

– Парти ли? Ами къде са мацките? – попитах.

Първата ми американска шега.

Хасидите се изсмяха притеснено.

– Честита ти мицва! – провикна се един. – Днес сключваш съюз с Хашем.

– Това пък какво е? – попитах.

– С Бога – прошепнаха.

Погълнах няколко чаши и отбелязах с учудване колко успешно лукът подобрява вкуса, но въпреки всичко идеята за съюз с Бога отказваше да ми влезе така гладко, както ми влизаше 40-градусовата водка. И поначало какво общо има Господ с цялата работа? Просто исках баща ми да ме обича.

 

 

 

absurdistan   Абсурдистан (превод Венцислав К. Венков, 424 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

онлайн