A+ R A-
MIR

MIR

URL адрес: Електронна поща: Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Кое е общото между песен като На юг от границата (изпълнявана от Нат Кинг Коул, Бинг Кросби, Франк Синатра...), сибирската пустош и японски любовен триъгълник – романът На юг от границата, на запад от слънцето на Харуки Мураками, естествено... Колкото нетипичен за Мураками матрицата (без сюрреални моменти, с главен герой, назован по име, а именно Хаджиме), толкова и изпъстрен с най-много автобиографични акценти от живота на Харуки, На юг от границата, на запад от слънцето е от онези романи-пъзели, които не само идеално въвеждат в Света на Мураками, в който Музиката е от особено значение (също като в откъса от книгата по-долу), но и по структура прилича на мелодия... такава натрапчиво-повтаряща се, следваща те като ехо през целия живот, която звучи като думите тук: "А на мен все ми минаваше през ума, че тя държи в ръцете си не грамофонна плоча, а нечия, затворена в стъклена бутилка, нежна душа."...

 

 

Насаме с друго момиче изпитвах притеснение, но не и с Шимамото. Обичах да се прибираме заедно към къщи. Тя вървеше, накуцвайки леко с левия крак. Понякога сядаше в парка на някоя пейка и си почиваше за кратко. Това не ми тежеше – напротив, дори се радвах, че имаме още време за разговор.

Прекарвахме все повече време заедно. Не си спомням някой да ни е вземал на подбив по тази причина. Тогава това не ме учудваше, но сега ми се струва странно. Нали децата на тази възраст, щом забележат, че някое момче дружи с момиче, веднага започват да им се подиграват. Вероятно характерът на Шимамото ги възпираше. В нейно присъствие момчетата изпитваха леко напрежение и не искаха да се покажат като глупаци. Нещо в нея ги караше да си мислят: "По-добре да не говорим глупости пред това момиче". Дори учителите бяха някак нащрек с нея. Може би заради накуцването. Така или иначе, повечето хора съзнаваха, че не бива да я дразнят и това ми беше приятно.

Шимамото не посещаваше часовете по физкултура и си оставаше вкъщи, когато целият клас отиваше на екскурзия, на излет в планината или на летен лагер, където всички плуваха. Когато се провеждаха училищни състезания, тя изглеждаше малко кисела, но по отношение на всичко останало водеше съвсем обикновен ученически живот. Никога не говореше за крака си – доколкото си спомням нито веднъж не е ставало дума за него. На връщане от училище никога не ми се извиняваше, задето върви бавно и ме задържа, нито пък в изражението ѝ се четеше неловкост. Но аз добре разбирах, че тя през цялото време мисли за това и че тази тема ѝ е неприятна и я избягва. Тя не обичаше особено да ходи на гости у други деца, понеже, според обичая, трябваше да си събуе обувките на входа. А те бяха с различни по височина токове и различна форма, нещо, което тя на всяка цена искаше да скрие. Сигурно ѝ ги правеха по поръчка. Щом се върнеше вкъщи, тя гледаше веднага да ги събуе и да ги прибере в шкафа.

В дневната им имаше чисто нова стереоуредба и аз често ходех у тях да слушам музика. Уредбата беше много хубава, но не ѝ дългосвирещите плочи, които баща ѝ събираше. Бяха около петнайсет – най-вече лека класическа музика за любители. Слушали сме ги хиляди пъти и не съм забравил нито един тон.

Шимамото се занимаваше с плочите. Вадеше внимателно някоя от обвивката и я поставяше на диска, без да докосва с пръсти повърхността ѝ. После с тънка четчица почистваше праха по нея и спускаше плавно игличката. След като плочата се извъртеше, Шимамото я напръскваше със спрей и я забърсваше с мека кърпа. Накрая я връщаше в обвивката ѝ и я поставяше на мястото ѝ върху рафта. Бе усвоила тази процедура от баща си и я изпълняваше стриктно, с много сериозно изражение, свъсила вежди и почти без да диша. Аз седях на дивана и я наблюдавах. Едва когато плочата отново заемеше мястото си на рафта, Шимамото се обръщаше към мен и леко се усмихваше. А на мен все ми минаваше през ума, че тя държи в ръцете си не грамофонна плоча, а нечия, затворена в стъклена бутилка, нежна душа.

southw

У дома нямаше нито грамофон, нито плочи. Родителите ми не се интересуваха от музика. Слушах музика с малък пластмасов транзистор, приемащ само средни вълни. Най-много харесвах рокендрол, но скоро обикнах и класиката, която слушахме у Шимамото. Беше музика от друг свят и ме привличаше, може би защото приятелката ми бе част от него. Веднъж или два пъти седмично двамата с Шимамото се събирахме у тях, сядахме на дивана, пиехме чай, който майка ѝ ни приготвяше, и прекарвахме следобеда с увертюри от Росини, "Пасторалната симфония" на Бетховен и сюитата "Пер Гинт". Майка ѝ се радваше, че им ходя на гости. Приятно ѝ беше, че дъщеря ѝ е намерила приятел толкова скоро след преместването си в ново училище. Мисля, че ѝ харесваше и това, че бях кротък и винаги спретнато облечен. Честно казано, майка ѝ не ми допадаше много. И аз не знам защо. Беше винаги любезна с мен, но понякога в гласа ѝ звучаха нотки на раздразнение и това нерядко ми разваляше настроението.

От плочите на баща ѝ най-много обичах една – концертите за пиано на Лист, по един на всяка страна. Харесвах я по две причини. Първо, имаше красива обложка. Второ, никой от познатите ми – с изключение на Шимамото, разбира се – не беше слушал концертите за пиано на Лист. Самата тази мисъл ме вълнуваше. Бях открил свят, за който никой около мен не знаеше – свят, подобен на тайна градина, чийто вход бе отворен само за мен. Докато слушах Лист, чувствах, че се издигам едно стъпало по-нагоре.

А и самата музика беше прекрасна. Отначало ми се струваше маниерна, изкуствена, някак неразбираема. Малко по малко обаче, след неколкократно слушане, мелодията започна да оформя смътни образи в съзнанието ми, образи, които се избистряха и придобиваха смисъл. Щом затворех очи и се концентрирах, с вътрешното си зрение започвах да наблюдавам клокочещите в тези звуци водовъртежи. От току-що зейналата водна яма се образуваше втора, а от нея трета. Сега разбирам, че тези водовъртежи са били една абстракция.

doublewin1

Повече от всичко на света исках да разкажа за тях на Шимамото, но не можех да обясня с обикновени думи онова, което изпитвах тогава. За тази цел бяха необходими други, особени думи, но все още не знаех такива. При това не бях сигурен, че си струваше да разказвам за усещанията си. За жалост не мога да си спомня името на пианиста. Помня само блестящата цветна обложка и тежестта на плочата в ръката ми – бе доста тежка и ми се струваше необикновено масивна.

Наред с класиката, на рафта у Шимамото имаше по една плоча с изпълнения на Нат Кинг Коул и Бинг Кросби. Пускахме ги доста често. Плочата на Кросби беше с коледни песни, но беше приятно да ги слушаме, независимо от сезона. Чудно ми е как не са ни омръзвали?

Един ден през декември, в навечерието на Коледа, двамата с Шимамото седяхме както обикновено на дивана в тяхната дневна и слушахме плочи. Майка ѝ бе излязла по някаква работа и ние бяхме сами. Беше облачен и мрачен зимен следобед. Слънчевите лъчи рядко проникваха през надвисналите тежки облаци и очертаваха светли ивици от прашинки във въздуха. Времето течеше, всичко наоколо потъмня и застина. Вечерта настъпваше и в стаята стана съвсем тъмно – също като през нощта. По стените се разливаше бледата алена светлина на газовата печка. Нат Кинг Коул пееше "Преструвай се". Разбира се, нямахме представа какъв е смисълът на текста. Звучеше ни като заклинание. Но аз обикнах тази песен и я бях слушал толкова много пъти, че можех да възпроизведа първите строфи, подражавайки на певеца:

Pretend you're happy when you're blue. It isn't very hard to do.

Сега вече знам какво означават. "Да се престориш на щастлив, когато ти е зле. Никак не е трудно". Тази песен винаги ми напомняше за красивата усмивка, която постоянно озаряваше лицето на Шимамото. Да, възможно е и такова отношение към живота, за каквото се пее в тази песен. Друг въпрос е, че понякога е много трудно да гледаш на него така...

 

 

 

cover - southwestНа юг от границата, на запад от слънцето (превод Людмил Люцканов, корица Стефан Касъров, 216 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Тъмна гора | Лиу Цъсин

Сряда, 05 Май 2021г. 11:11ч. Публикувана в Литература

"Идвайте. Аз ще ви помогна да завладеете света ни. Цивилизацията ми е безсилна да разреши собствените си проблеми. Нуждаем се от намесата на вашата сила." – да, това гласеше съобщението до Планетата с три слънца (Трисоларис) в най-близката до Млечния път галактика, изпратено от астрофизичката и лидер на Земното трително движение Йе Уън-дзие, в първия том Трите тела от трилогията Земното минало на китайския фантаст Лиу Цъсин... И да, вторият том Тъмна гора (откъсът по-долу) ни запраща точно там, в сянката на инопланетарната Трителна флотилия и в очакване на... Залеза на Човечеството... Или пък е време за Изгрев на нова надежда със старото (но вече пенсионирано) "полицейско куче" Да Шъ, с астронома Ло Дзи, с първата общочовешка отбранителна система по пътя към Безсмъртната смърт...

 

 

ГОДИНА 3 ОТ КРИЗИСНАТА ЕПОХА РАЗСТОЯНИЕ НА ТРИТЕЛНАТА ФЛОТИЛИЯ ОТ СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА: 4,21 СВЕТЛИННИ ГОДИНИ


"Колко стар изглежда!" – беше първата мисъл на У Юѐ, когато се изправи срещу огромния корпус на строящия се самолетоносач "Династия Тан". Разбира се, той знаеше, че за покритието се използва най-нова заваръчна технология със защитен газ и че тя оставя по мангановите плочи множество напълно безвредни петна. Заради тях, плюс ефекта от проблясванията на заваръчните горелки, почти готовият корпус придобиваше такъв очукан вид. У Юѐ опита да си представи колко нов и внушителен ще изглежда "Династия Тан", след като се мине със сива корабна боя. Не се получи. Тъкмо беше приключило четвъртото учение на съединението в териториални води, проведено специално заради "Династия Тан". През последните два месеца командирът У Юѐ и политическият комисар Джан Бей-хай бяха изпълнявали две много странни роли. "Династия Тан", който те трябваше да ръководят, все още стоеше недовършен в сухия док, затова отреденото му място в съединението от кораби разрушители, спомагателни кораби и подводници се заемаше от учебния кораб "Джън Хъ", а понякога просто оставаше празно. През цялото време У Юѐ най-често стоеше във флагманския кораб, отправил зареян поглед към празното място в морето, където се преплитаха дирите от другите съдове, неспокойни като самия него. "Ще се запълни ли наистина тази празнина?" – беше се питал неведнъж.

Загледан в недовършения "Династия Тан", той виждаше в него не само старост, но и древното достолепие на нещо, обрулено от времето. Самолетоносачът приличаше на изоставена крепост – лекьосаният му корпус беше като крепостна стена, а гирляндите от заваръчни искри, които валяха през плътните скелета, наподобяваха бръшлян. Сякаш работниците бяха археолози, а не строители. У Юѐ се плашеше от тези мисли, затова се обърна към Джан Бей-хай, който стоеше до него.

– Как е баща ти?

Джан Бей-хай поклати глава.

– Зле. Едва се държи.

– Вземи си отпуск.

– Взех си, когато го приеха в болницата. А при текущите обстоятелства... Ще видим по-нататък.

Двамата пак се умълчаха. Всеки техен личен разговор беше такъв. По работни въпроси общуваха повече, естествено, но пък тогава помежду им неизменно имаше преграда.

Бей-хай, в бъдеще ни чака много повече работа от преди. Щом сме заедно тук, според мен трябва да имаме добра комуникация.

– Ние си комуникираме добре. След като началството ни е сложило заедно, значи са взели предвид колко успешно се сработихме на "Чан-ан" – отвърна Джан Бей-хай усмихнат.

У Юѐ все не можеше да разбере тази негова усмивка, макар и да беше сигурен, че е искрена. А щом като дори искреността на този човек беше неразбираема, значи изобщо нямаше надежда да го разбере. Успешното сработване не означаваше успешно разбиране. Макар че Джан Бей-хай беше прям в работата си и обясняваше на командира всяка наредба в големи подробности, вътрешният му свят си оставаше безкрайна непрогледна сивота. Когато той говореше, У Юѐ винаги чуваше следното: "Направи така. Това е най-доброто или най-правилното действие. Но аз мисля другояче". Впоследствие това усещане се засили. Джан Бей-хай действително почти неизменно взимаше най-добрите и правилни решения, но У Юѐ нямаше никаква представа какво реално се върти в ума му и това не му даваше мира. Той поддържаше убеждението, че хората на двете най-тежки ръководни длъжности във военните кораби трябва взаимно да разбират начините си на мислене. Самият У Юѐ беше напълно прозрачен за Джан Бей-хай, който с лекота провиждаше в умовете на всички в кораба, от матросите до командира, а това го правеше идеален за позицията на политически комисар. Неговият собствен ум обаче оставаше затворен и в началото У Юѐ беше решил, че комисарят му няма доверие. Това го изпълваше с огорчение. "Има ли някой по-честен и по-безхитростен, достоен за такава тежка длъжност като командир на кораб? От мен ли ще се пазят?" – ядосваше се той наум. Докато бащата на Джан Бей-хай за кратко време им беше ръководител, У Юѐ му беше задал въпроса за комуникацията с политическите комисари. "Важното е да се свърши работата. За какво ти е да му разбираш мисленето? – беше отговорил адмиралът небрежно, след което беше добавил: – Всъщност даже и аз не го разбирам."

– Да го видим отблизо – предложи Джан Бей-хай, като посочи нашарения със заваръчни искри "Династия Тан".

darkforr5

В същия миг телефоните им иззвъняха. И двамата получиха съобщения да се върнат в колата. Това обичайно означаваше спешен случай, тъй като само от колата можеше да се ползва секретното комуникационно оборудване.

У Юѐ отвори вратата и вдигна слушалката.

– Командир У, спешна заповед за вас с комисар Джан: незабавно се явете в Главния щаб.

– В Главния щаб? Ами петото учение на съединението? Половината съдове вече са в открито море, а останалите трябва да се присъединят утре.

– Не знам. Заповедта е проста и кратка. Подробностите ще ви се изяснят тук. Командирът и политическият комисар на непуснатия още "Династия Тан" се спогледаха. За пръв път от толкова години и двамата знаеха какво си мисли другият: "Явно позицията в морето ще си остане празна".

 

 _ _ _

 

Форт Грийли, Аляска. Из снежното поле се размотаваха няколко елена лопатари, които изведнъж се сепнаха, когато повърхността под копитата им се затресе и бялото полукълбо пред тях се разтвори. Полукълбото си седеше там отдавна, като огромно яйце, закопано в земята, макар че лопатарите така и не го бяха възприели като неделима част от ледения свят. Разтвореното яйце блъвна малко гъст дим и пламъци, после оттам с гръм и трясък се излюпи нещо цилиндрично, което се стрелна нагоре, повлякло огнена опашка. Въздухът наоколо се сгорещи и снежинките се превърнаха в дъждовни капки. След като цилиндърът се възнесе в небето, лопатарите разбраха, че суматохата е приключила и всичко е възвърнало предишното си спокойствие. Цилиндърът чезнеше в небесата, оставяйки след себе си дълга бяла опашка, сякаш снежното поле беше кълбо бяла прежда, от което огромна невидима ръка дърпа един конец към Космоса.

– Дявол да го вземе! Още няколко секунди само и щях да потвърдя прекратяване на изстрелването! – извика наблюдателят Редер и запокити компютърната мишка. Той се намираше на хиляди километри от снежното поле, в контролния център на системата за противоракетна отбрана на Северноамериканското военновъздушно-космическо командване, на триста метра под планината Шайен до Колорадо Спрингс.

– Още като излезе системното предупреждение, познах, че не е това – каза орбиталният наблюдател Джоунс и поклати глава.

– По какво е стреляла системата тогава? – попита генерал Фицрой.

Противоракетната отбрана беше само част от новите му служебни задължения, затова още не се ориентираше добре. Втренчен в екрана, който заемаше цялата стена, генералът търсеше визуализациите, с които беше свикнал в контролния център на НАСА. Очакваше да види червена линия, която лази по картата като ленива змия. Макар че заради равнинната трансформация линията в крайна сметка се превръщаше в синусоидална вълна, неразбираема за незапознати хора, така поне човек получаваше визуално усещане за изстрелян предмет в Космоса. Тук обаче нямаше нищо такова, вместо това на екрана се преплитаха абстрактни криви и се сипеха безброй цифри, които не му говореха нищо. Тях ги разбираха само няколкото дежурни, а те не изглеждаше да го уважават много.

– Господин генерал, помните ли, когато миналата година в Международната космическа станция смениха отражателното покритие на товарния модул? Е, това беше изхвърленото покритие. Под въздействието на слънчевия вятър то постоянно се разгръща и свива.

– Това... би трябвало да го има в базата данни за целеразпознаване.

– Има го, ето – каза Редер и размърда мишката. Отвори една страница, избута настрани множество сложни текстове, данни и таблици и извади на преден план невзрачна фотография, навярно заснета със земен телескоп. На черния ѝ фон се открояваше сребристобял предмет с неправилна форма. Заради високата му отражателност по него не личаха почти никакви детайли.

– Майоре, след като го има в базата, защо не прекъснахте изстрелването?

– Базата данни принципно извършва автоматично претърсване и разпознаване на мишените. Човек не би могъл да реагира достатъчно бързо. Тази част от данните обаче все още са в стария формат и не са свързани с новия модул за разпознаване.

Тонът на Редер издаваше, че се е почувствал засегнат. "Собственоръчно върша работата на суперкомпютъра на противоракетната отбрана, само професионалист като мен би се справил толкова бързо при тези обстоятелства, а някакъв пълен лаик като тебе подлага качествата ми на съмнение."

– Господин генерал, след като отбранителната система промени посоката на прехващане към Космоса, получихме заповед за преминаване в боен режим още преди да сме приключили с пренастройването – обясни един дежурен офицер.

Фицрой не се обади. Всичкото това каканижене в контролния център го дразнеше. Застанал беше пред първата общочовешка отбранителна система, а тя по нищо не се различаваше от досегашната противоракетна система, просто посоката на прехващане беше обърната от земните континенти към Космоса.

– Според мен трябва да си направим снимка за спомен! – внезапно се въодушеви Джоунс. – Това трябва да е първата атака на човечеството срещу общия враг!

– Тук е забранено за фотоапарати – обади се Редер хладно.

– Капитане, какви ги говорите? – ядоса се Фицрой. – Това, което системата засече, изобщо не беше вражеска цел. Как ще е първа атака?!

След кратък момент на неудобно мълчание някой се обади:

– В прехващача има ядрена бойна глава.

– С мощност 1,5 мегатона. Е, и?

– Навън се стъмва. Предвид координатите на целта експлозията би трябвало да се види с невъоръжено око.

– Може да се види и на монитора.

– Навън е по-интересно! – каза Редер.

Джоунс се изправи, леко притеснен, но все пак видимо прихванал от въодушевлението на колегата си:

– Господин генерал, аз... дежурството ми свърши.

– И моето, господин генерал – добави Редер.

Всъщност това бяха просто любезности. Фицрой беше високопоставен координатор на Съвета за земна отбрана, което не му предоставяше никакви ръководни правомощия в Северноамериканското военновъздушно-космическо командване. Той размаха ръка:

– Аз не съм ви началник. Ваша воля. Само ви напомням, че по всяка вероятност ще работим заедно още дълго време.

По най-бързия начин Редер и Джоунс излязоха от контролния център и се качиха на повърхността. Минаха през противорадиационната врата с маса няколко десетки тона и се добраха до върха на планината Шайен. Макар че привечерното небе беше ясно, така и не видяха проблясъка от експлозията в Космоса.

darkforr

– Би трябвало да е ей там – посочи Джоунс.

– Може да сме се объркали – отвърна Редер със саркастична усмивка на лицето, без да погледне нагоре. – Да не би наистина да вярват, че тя пак ще се разгърне?

– Малко вероятно е – отговори Джоунс. – Те имат интелект. Няма да ни дадат втори шанс.

– Сега, като насочихме противоракетната система нагоре, да не би на Земята вече да няма от какво да се отбраняваме? Дори терористичните държави внезапно да се кротнат, нали я има Земната трителна организация? Явно Фицрой и цялата шайка военни от Съвета за земна отбрана искат възможно най-скоро да постигнат някакви резултати. Сега ще могат да съобщят, че първата част от строежа на земната отбранителна система е завършена, въпреки че по хардуера не е работено нищо. Единствената цел на системата е да предотврати разгръщането на софоните в близка орбита около Земята, а за това се иска даже по-елементарна технология от тази за прехващане на нашите собствени ракети, понеже мишената, ако все пак се появи, би заемала огромна площ... Капитане, повиках те горе, за да обсъдим случилото се преди малко. Защо се държиш като невеж хлапак? Каква ти първа атака, снимка за спомен и не знам си какво? Така ядосваш генерала, не разбираш ли? Не виждаш ли, че той е тесногръд човек?

– Ама... това не е ли комплимент за него?

– Той е един от военните, които най ги бива да правят театър за пред външни хора. Представяш ли си на пресконференцията да каже, че системата е допуснала грешка? Всички ще твърдят, че се е провела успешна маневра. Ще видиш, сто процента така ще направят. Редер седна на земята, подпря ръце зад себе си и отправи жадуващ поглед към изгрелите звезди.

Джоунс, ами ако тя наистина се разгърне повторно и ни предостави шанс да я унищожим, колко хубаво би било!

– И какво от това? Нали към Слънчевата система се стичат още и още? Кой знае колко са в момента... Ама ти защо все ги наричаш "тя", а не "той" или "те"?

Лицето на Редер, все така надигнато към небето, придоби замечтан вид.

– Вчера в центъра дойде един китайски офицер, който ми каза, че на техния език името ѝ било като на японка.

 

 

 

cover-tamnagoraТъмна гора (превод Стефан Русинов, корица Виктория Стайкова, 656 стр, цена 30 лева) е в книжарниците

Архив на изгубените деца | Валерия Луисели

Сряда, 14 Април 2021г. 22:22ч. Публикувана в Литература

"Отпътуването е една малка смърт. Пристигането никога не е окончателно." – с такава... хм... имигрантска молитва започва Архив на изгубените деца, първият англоезичен роман на младата мексиканска писателка Валерия Луисели... И нейната книга не само намира пресечни точки между Отпътуването и Пристигането по Пътя на Живота (и Миграцията)... не само намира пресечни точки между прекосяването с кола (със звуко-изследователски цели) на почти цяла Северна Америка, от Ню Йорк до Аризона, от едно семейство (Майка, Баща, Момиче и Момче) и обратната по посока миграция на хиляди разделени семейства от Мексико и Централна Америка (неслучайно, самата Валерия Луисели с години работи като доброволец-преводач на организации, подпомагащи убежището в Щатите на деца от Централна и Латинска Америка)... не само намира пресечните точки между Човешко и Нечовешко, между интимната семейна драма и политическото управление на Миграцията, между звуковото архивиране на Живота и живописното документиране на Реалността (освен виртуозната игра с литературните форми ви очакват и 24 Полароид-снимки от самата Луисели)... но и (както откъсът от книгата разкрива по-долу) всяко Пътуване започва с...

 

 

МИТОВЕ ЗА СЪТВОРЕНИЕТО


В нашето начало беше един почти празен апартамент и гореща вълна. В първата ни нощ в онзи апартамент – същият, който току-що бяхме напуснали – четиримата седяхме по бельо на пода в дневната, потни и изтощени, с парчета пица в ръцете.

Бяхме приключили с разопаковането на някои от вещите ни и няколкото допълнителни неща, които бяхме купили същия ден: тирбушон, четири нови възглавници, спрей за почистване на прозорци, гел за миене на съдове, две малки фоторамки, пирони, чук. След това измерихме височината на децата и поставихме първите маркери на стената в коридора: 84 см и 106 см. След това заковахме два пирона в кухненската стена, за да окачим картичките от предишните ни апартаменти: едната беше портрет на Малкълм Х, направен малко преди убийството му, който го представяше как, облегнал глава върху дясната си ръка, се взира напрегнато в някого или нещо; другата беше на Емилиано Запата, изправен, стиснал пушка в едната си ръка и сабя в другата, с шарф през рамо и кръстосани на гърдите патрондаши. Стъклото, което покриваше картичката на Запата, беше все още покрито с мръсотия – или може би беше сажди? – от старата ми кухня. Закачихме и двете до хладилника. Но дори така, новият апартамент изглеждаше твърде празен, стените бяха твърде бели, все още ни се струваше чужд.

Без да спира да дъвче пицата, момчето огледа дневната и каза:

Сега какво?

А момичето, което тогава беше на две години, повтори като ехо въпроса му:

Да, какво?

Никой от двама ни не знаеше какво да им каже, макар според мен да положихме доста усилия в откриването на правилния отговор; може би защото самите ние безмълвно си бяхме задавали същия въпрос в празната стая.

Сега какво?, попита отново момчето.

Най-накрая отговорих аз: Сега върви да си измиеш зъбите.

Само че още не сме разопаковали четките за зъби, рече момчето.

Вървете да си нажабурите устата в банята и лягайте да спите, отвърна съпругът ми.

Двамата се върнаха от банята и казаха, че ги е страх да спят сами в новата спалня. Решихме, че ще им позволим да останат известно време в дневната с нас, ако обещаят да заспят. Те пропълзяха в един празен кашон и след като се повъртяха известно време, докато разпределят най-честно пространството, двамата потънаха в дълбок, тежък сън. Двамата със съпруга ми отворихме бутилка вино и изпушихме един джойнт до отворения прозорец. После седнахме на пода, неподвижни и безмълвни, и просто гледахме как децата спят в техния кашон. От мястото, където бяхме седнали, се виждаха само две глави и две дупета: косата му, мокра от пот, къдриците ѝ оплетени като гнездо; неговото дупе, плоско като аспирин, нейното – с формата на ябълка. Приличаха на онези двойки, които бяха живели твърде дълго заедно, бяха достигнали твърде бързо средна възраст, бяха се изморили един от друг, но все още се чувстваха удобно. Спяха в целокупна, усамотена компания. От време на време, прекъсвайки може би леко дрогираното ни мълчание, момчето изхъркваше като някой пияница, а момичето продължително и звучно пръцкаше.

По-рано през деня ни бяха изнесли същия концерт, докато се връщахме с метрото от супермаркета, оградени от найлонови торбички, пълни с грамадни яйца, много розова шунка, органични бадеми, царевичен хляб и мънички картонени бутилки с пълномаслено мляко – богатата и силна храна на семейство с две заплати. Само след две или три минути в метрото децата бяха заспали, отпуснали глави в скутовете ни, с рошави влажни коси, от които лъхаше прекрасен солен мирис като от топлите грамадни гевреци, които бяхме хапнали по-рано същия ден на ъгъла на улицата. Приличаха на ангелчета, а ние бяхме все още много млади, и заедно образувахме едно красиво племе, групичка, достойна за завиждане. И тогава изведнъж едното започна да хърка, а другото да пърди. Неколцина пътници, които не бяха погълнати от телефоните си, ги усетиха, погледнаха към нея, към нас, към него и се усмихнаха – трудно беше да се определи дали от съчувствие, или от съпричастност към публичното безсрамие на децата ни. Съпругът ми също се усмихна на усмихващите се непознати. Аз се зачудих за секунда дали не трябва да отвлека вниманието им от нас, може би да вперя обвиняващ поглед в стареца, който дремеше на няколко седалки от нас, или в младата дама, облечена в пълен спортен екип. Не го направих, естествено. Просто кимнах утвърдително, или може би примирено, и се усмихнах на непознатите в метрото – напрегнато, едва-едва. Предполагам, че страдах от сценичната треска, която се появява при онези сънища, в които осъзнавате, че сте отишли на училище, но сте забравили да си сложите бельо; чувството за внезапна и дълбока уязвимост пред всички онези непознати, които са получили възможността да зърнат нашия все още съвсем новичък свят.

Но по-късно същата нощ, когато вече се намирахме в новия ни апартамент, когато децата ни спяха и издаваха отново всичките онези прекрасни звуци – истинска красота, която винаги е неумишлена, – аз вече можех да ги чуя както трябва, освободена от товара на смущението. Звуците, произведени от червата на момичето, отскачаха от стената на кашона и се понасяха, прозрачни, из почти празната всекидневна. И след известно време, някъде дълбоко в съня си, момчето ги чу – или поне на нас така ни се стори – и им отвърна с неясни звуци и мърморене. Съпругът ми отбеляза, че ставаме свидетели на един от езиците в градския звуков пейзаж, който е използван в абсолютно затворен кръг на разговор:

Уста отговаря на дупе.

За миг потиснах желанието си да се изхиля, но после забелязах, че съпругът ми е затаил дъх и е затворил очите си, за да не се разсмее. Може би бяхме малко повече надрусани, отколкото си мислехме. Задръжките ми паднаха и гласните ми струни изригнаха в звук, който по-скоро би излязъл от устата на прасе, отколкото на човек. Той ме последва, с пръхтене и пъшкане, носните му криле пърполяха, лицето се набръчка, очите почти се изгубиха, цялото му тяло се залюшка напред-назад като коледна пинята. Повечето хора придобиват страховит вид, когато се опитват да сдържат смеха си. Винаги съм се бояла от онези, които стискат зъби, и съм смятала хората, които се смеят, без да издават нито звук, за доста смущаващи. Мисля, че в семейството на баща ми имаме някакъв генетичен дефект, който се изразява в пръхтене и грухтене в края на всеки порив на смях – звук, който вероятно заради животинската си природа поражда нова вълна от смях. Докато очите на всички не се насълзят и чувството за срам не надделее.

Поех си дълбоко дъх и избърсах една сълза от бузата си. Тогава осъзнах, че това бе първият път, когато двамата със съпруга ми се чувахме как се смеем. Имам предвид да се смеем искрено – свободно, без задръжки, с цяло гърло. Вероятно никой, който не е чувал как се смеем, не ни познава истински. Най-накрая двамата със съпруга ми успяхме да се успокоим.

Много е подло да се смеем на спящите ни деца, нали?, попитах аз.

Да, никак не е редно.

arhideca5

Решихме, че вместо това трябва да ги документираме, затова донесохме звукозаписната ни техника. Съпругът ми разчисти терена със стойката на микрофона; аз доближих звукозаписвачката до момчето и момичето. Тя си смучеше пръста, а той мърмореше някакви странни думи в съня си; по улицата минаваха коли и микрофонът на съпруга ми ги улавяше. Ние семплирахме звуците им като двама непослушни съучастници. Не съм съвсем сигурна какво точно ни накара да запишем децата си онази нощ. Може би вината беше просто в лятната жега, плюс виното, минус джойнта, умножено по вълнението от преместването, разделено на цялото разопаковане на кашони, което ни очакваше. Или може би просто следвахме импулса да се отдадем на мига, който ни даваше усещането за началото на нещо, да оставим следа. Все пак умовете ни бяха тренирани да улавят всяка възможност за звукозапис, бяхме тренирали слуха си да възприема ежедневието ни като суров звукозаписен материал. Всичко това, ние и те, тук и там, вътре и вън, беше регистрирано, събрано и архивирано. Новите семейства, като например младите нации, родени след кървави войни за независимост или социални революции, може би имат нужда да закотвят началото си в определен символичен момент и да заковат този миг във времето. Онази нощ беше нашето сътворение, това бе нощта, в която нашият хаос се превърна в космос.

По-късно, изморени и изгубили инерция, ние отнесохме на ръце децата в новата им спалня и ги оставихме върху матраците, които не бяха много по-големи от кашона, в който бяха заспали. След това, в нашата спалня, ние се свлякохме върху нашите матраци и сплетохме нозе, без да кажем нито дума, но телата ни си говореха неща като може би по-късно, може би утре, утре ще се любим, ще правим планове, утре.

Лека нощ.

Лека нощ.

 

 

 

cover-arhidecaАрхив на изгубените деца (превод Мирела Стефанова, корица Люба Халева, 448 стр, цена 24 лева) е в книжарниците

Преследване на дива овца | Харуки Мураками

Събота, 10 Април 2021г. 10:10ч. Публикувана в Литература

Да, тази седмица излезе най-новия сборник с разкази В първо лице на Харуки Мураками, а чакането на българското му издание е идеално време да си припомним романа Преследване на дива овца (откъсът по-долу)... Да, в антологията с разкази В първо лице изобилства от алегорични животни, както тук в епицентъра на интригата живее енигматична овца с белег по рождение във формата на звезда... Да, пъзелът от реално и сюрреално отново се разплита анонимно в Първо лице (запазена Мураками марка) като за трети път (след дебютните новели Чуй песента на вятъра и Пинбол) ни среща с колоритната персона на Плъха, изпратил именно на главния герой тук снимка на въпросната звездо-овца... И да, 2022 година ще маркира 40 години, прекарани в Преследване на дива овца...

 

 

Из втора част, или осем години по-късно

Шестнайсет крачки


Изчаках съсъка на сгъстения въздух от вратата на асансьора, която се затвори след мен, и стиснах очи. След това събрах парчетиите от съзнанието си и пристъпих, за да направя шестнайсетте крачки по коридора до вратата на жилището ми. Точно шестнайсет крачки със затворени очи. Ни повече, ни по-малко. С глава, куха от уискито, с уста, воняща на цигари.

Колкото и да съм пиян, мога да направя тези шестнайсет крачки по права, сякаш прокарана с линия черта. Плодовете на дълги години безсмислена самодисциплина. Пиян ли съм, отмятам назад рамене, изправям гръб, вдигам високо глава и си поемам дълбоко от прохладния сутрешен въздух в бетонния коридор. После затварям очи и правя шестнайсет крачки през мъглата на уискито.

В очертанията на този свят от шестнайсет крачки нося титлата "Най-възпитаният от всички пияници". Лесно постижение. Човек просто трябва да приеме, че е пиян, и толкоз.

Без "ако", без "и", без "но". Само признанието: "Аз съм пиян" – и готово!

Това е достатъчно, за да стана Най-възпитаният пияница. Най-ранобудният, последният трамвай по моста.

Пет, шест, седем...

На осмата крачка спрях, отворих очи и си поех дълбоко въздух. Леко бучене в ушите. Като морски ветрец, който свисти през ръждива телена ограда. Сега, като се замисля, кога ли за последно съм бил на плажа?

Чакай да помисля. Двайсет и четвърти юли, шест и половина сутринта. Точно време като за плаж, идеалното време на деня. За плаж, още неосквернен от хора. Стъпки на птици, разпилени край прибоя като борови иглички след поривист вятър.

divov

Плажът, хмм... Пак тръгнах. Остави го плажа. Това е отминало преди цяла вечност.

На шестнайсетата крачка спрях, отворих очи и както винаги, видях, че съм точно пред ръкохватката на входната ми врата. Извадих от пощенската кутия вестници и два плика, трупали се в продължение на два дни, и ги пъхнах под мишница. После взех от дълбините на джоба си ключовете и след като се наведох, допрях чело до ледената метална врата. Някъде иззад ушите ми: щрак. Аз – вата, наквасена в алкохол. Със съвсем мъничко власт над сетивата.

Страхотно.

Вратата, отворена някъде на една трета – проврях се и я затворих. В антрето цареше мъртвешка тишина. Беше по-тихо, отколкото би трябвало да бъде.

Точно тогава забелязах в краката си червените обувки без ток. Червени обувки без ток, които бях виждал и преди. Пъхнати между калните ми маратонки и чифта евтини плажни сандали като коледен подарък, получен не навреме. Около тях като прах витаеше тишина.

Тя се беше отпуснала на кухненската маса с чело върху ръцете си и профил, скрит зад права черна коса. Между кичурите се подаваше малко от бялата шия без тен, през отворения ръкав на басмената рокля, която не бях виждал никога – късче презрамка на сутиен.

Съблякох сакото, разхлабих черната вратовръзка, свалих си часовника, а през цялото това време тя дори не трепна. Докато гледах гърба ѝ, ме плиснаха спомени. Спомени от времето, преди да я срещна.

– Е – казах с глас, който сякаш не беше моят, и звукът изсвистя като през тръба.

Както и очаквах, отговор не последва. Тя можеше да спи, можеше и да плаче, можеше да е мъртва.

Седнах срещу нея и разтърках очи. Масата беше разделена от къс слънчев лъч: аз в светлината, тя в сянката. Безцветна сянка. На масата имаше изсъхнало мушкато в саксия. Навън някой миеше улицата. Плисък по настилката, миризма на мокър асфалт.

– Искаш ли кафе?

Никакъв отговор.

Станах и отидох да смеля кафе за две чаши. След като го смлях, ми хрумна, че всъщност ми се пие изстуден чай. Винаги се сещам прекалено късно.

По транзистора пуснаха едно след друго две безвредни поп песни. Точно като за сутрин. За десет години светът почти не се беше променил. Други бяха само певците и заглавията на песните. И възрастта ми.

Водата кипна. Изключих газта, оставих водата да поизстине трийсет секунди, излях я върху кафето. Гранулите поеха каквото можеха да поемат и бавно набъбнаха, изпълвайки стаята с ухание.

– От снощи ли си тук? – попитах, както държах чайника.

Съвсем леко кимване.

– И си ме чакала през цялото време?

Никакъв отговор.

От кипналата вода и силното слънце в стаята имаше пара. Затворих прозореца и включих климатика, после сложих на масата двете чаши кафе.

birpesene

– Пий – подканих, след като си възвърнах гласа.

Мълчание.

– Ще е по-добре, ако пийнеш нещо.

Минаха трийсет секунди, докато тя вдигна бавно и полека глава и погледна разсеяно растението в саксията. По мокрите ѝ страни се бяха залепили няколко тънки кичура коса, около нея витаеше някаква влажна аура.

– Не ми обръщай внимание – каза тя. – Не исках да плача.

Подадох ѝ кутията с хартиени салфетки. Тя си избърса носа, после махна косата от бузите си.

– Всъщност смятах да си тръгна преди да си се прибрал. Не исках да те виждам.

– Но виждам, че си се отказала.

– А, не. Не ми се ходеше никъде. Но ти не се притеснявай, ей сега си тръгвам.

– Пийни поне кафе, де.

Настроих радиото на бюлетина за уличното движение, както пиех кафето и отварях двете писма. В едното беше пъхната реклама на магазин за мебели, където имало намаление на всичко от двайсет на сто. Второто беше писмо от човек, за когото не исках да мисля, камо ли да му чета писмата. Намачках ги и ги метнах в кошчето, после си взех от остатъците солени бисквити. Тя притисна длани до чашата с кафето, сякаш за да се стопли, и впери очи в мен, както бе допряла леко устна до ръба на чашата.

– В хладилника има салата – съобщи ми.

– Салата ли?

– Домати и зелен боб. Нямаше друго. Краставиците се бяха развалили и ги изхвърлих.

– А!

Отидох при хладилника и извадих синята стъклена окинавска салатиера, после поръсих салатата с последните капки в шишето с оцета и олиото. Доматите и зеленият боб наподобяваха ледено студени сенки. Безвкусни сенки. Кафето и бисквитите също нямаха вкус. Дали не беше от сутрешното слънце? Светлината на сутринта разлага всичко. Оставих преполовеното кафе, извадих от джоба си огъната цигара и я запалих с кибрит, който виждах за пръв път. Върхът на цигарата изпука сухо, а лавандуловият дим изрисува в сутрешната светлина сложна плетеница.

– Ходих на погребение. След него отидох в Шинджуку, сам.

Котаракът се появи изневиделица, прозина се хубаво, после скочи върху коленете ѝ. Тя го почеса зад ушите.

– Не се налага да ми обясняваш нищо – каза ми. – Вече съм извън пейзажа.

– Не ти обяснявам. Просто разговарям.

Тя сви рамене и скри под роклята презрамката на сутиена. Лицето ѝ беше безизразно, като снимка на град, потънал на дъното на океана.

– Нещо като позната отпреди години. Не я знаеш.

– О, така ли?

Котаракът се протегна хубаво и накрая изпуфтя. Погледнах горящия връх на цигарата в устата си.

– Как е умряла твоята позната?

– Блъснал я е камион. Тринайсет счупени кости. Новините в седем и бюлетинът за движението по пътищата свършиха и в ефира се завърна лекият рок.

Тя остави чашата с кафето и ме погледна в лицето.

– Я ми кажи, ако умра, пак ли ще се напиеш така?

– Погребението няма нищо общо с пиенето ми. Само първите една-две чаши.

Започваше нов ден. И той горещ. През прозореца зяпаха няколко небостъргача.

– Какво ще кажеш за нещо разхладително?

Тя поклати глава.

Извадих от хладилника кутийка кола и я пресуших на един дъх.

– Беше от момичетата, които са готови да преспят с всеки.

Какъв некролог: покойната беше от момичетата, готови да преспят с всеки.

– Защо ми го казваш?

Защо ли? Нямах представа.

– Чудесно – подхвана тя от мястото, където бях млъкнал, – била е от момичетата, готови да преспят с всеки, нали така?

– Да.

– Но не и с теб, нали?

В гласа ѝ имаше заядливи нотки. Вдигнах очи от купата със салатата.

– Така ли мислиш?

– Кой знае защо, да – промълви тя. – Не, ти не си такъв.

– Какъв?

– Знам ли, в теб има нещо. Представи си пясъчен часовник: пясъкът всеки момент ще свърши. Винаги може да се разчита, че човек като теб ще го обърне.

– Така ли?

Тя се нацупи, сетне се отпусна.

– Дошла съм да прибера другите неща. Зимното яке, шапките, вещи, които съм оставила. Подредила съм ги в кашони. Когато имаш време, нали ще ги пратиш по пощата?

– Мога да ги докарам.

Тя поклати глава.

– По-добре ги прати. Не искам да идваш. Разбираш, нали?

То оставаше да не разбирам. Говоря прекалено много, без да мисля.

– Имаш ли адреса?

– Да.

– Това беше последното, което трябваше да се направи. Извинявай, че се застоях толкова.

– А документите, с тях всичко наред ли е?

– Да. Всичко е оправено.

– Не мога да повярвам, че е толкова лесно. Мислех, че ще стане много по-трудно.

– Който не знае, си мисли така, но всъщност е много просто. Щом вече всичко е приключило. – При тези думи тя отново започна да чеше котарака по главата. – Разведеш ли се два пъти, и вече си ветеран.

Котаракът се протегна със затворени очи назад, после бързо сгуши глава върху свивката на ръката ѝ. Метнах в мивката чашите от кафето и купата от салатата, после събрах с една квитанция трохите от солените бисквити. Очите ме боляха от ослепителното слънце.

– Направих списък с разни дребни неща. Къде се прави абонаментът за вестници, кога се хвърля боклукът и така нататък. Звънни ми, ако не разбираш нещо.

– Благодаря.

– Искаше ли деца? – попита ме най-неочаквано тя.

– Не, не мога да кажа, че някога съм искал деца.

– От известно време си мисля за това. Като гледам обаче как завърши всичко, може би така е по-добре. Но ако имахме дете, сигурно нямаше да се стигне дотук, как мислиш?

– Има много семейства с деца, които също се развеждат.

– Вероятно си прав – каза тя, като си играеше със запалката ми. – И досега те обичам. Но това вече не е от значение, нали? Самата аз го знам прекрасно.

 

 

 

 

cover-divaovПреследване на дива овца (превод Емилия Л. Масларова, корица Стефан Касъров, 288 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

онлайн