A+ R A-
MIR

MIR

URL адрес: Електронна поща: Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Възхвала на Ханс Аспергер | Златко Енев

Петък, 15 Май 2020г. 20:20ч. Публикувана в Литература

"Животът е като кутия шоколадови бонбони" казваше Форест, Форест Гъмп "никога не знаеш какъв ще ти се падне" – може би, семейството на Златко Енев е отворило именно тази кутия шоколадови бонбони (която има предвид майката на Форест), когато в него се появява невроспецифичната дъщеря Леа... Да, никой не е подготвен (колкото и да е подготвен) за Нов Живот... Да, появата на всяко дете отваря пред всеки родител нова и непозната Вселена, която е още по-безкрайна и по-непонятна, когато е обяснена от австрийския педиатър Ханс Аспергер и неговите колеги, изучаващи лабиринтите на аутизма... И да, когато прочетете човешката (и родителска) изповед, наречена Възхвала на Ханс Аспергер (откъсът по-долу) на Златко Енев, ще усетите, че дори да разтворите опаковката на бонбона, пак няма да разберете какъв ви се е паднал, преди да сте опитали с всички сетива на съществото ви вкуса на шоколада в него...

 

 

Не знам защо така е устроен човекът, че всичко, което го прави щастлив, спокоен и доволен, някак отказва да остави реални, дълбоки следи в паметта. Мисли си, значи, човекът за неща като "щастливо детство", "добри години" или просто "младостта", но от тези неща рядко остават онези отчетливи, ръбести като зле излят бетон, чегъртащи спомени, с които ни белязват нещастията, болките и страховете. Не че хората не са го знаели открай време, ей го нà – Ницше го е формулирал по-добре от всеки друг: Болката винаги пита за причината, докато удоволствието е склонно да стои самò по себе си и да не гледа назад. Не че и научни теории за това няма – прекалено дълго време сме били маймуни, прекалено дълго време сме изкарали в страх и ужас пред какво ли не, та в хода на еволюцията мозъците ни са се нагласили да регистрират и запазват най-вече лошото и болезненото, защото то обикновено се оказва по-добрият, по-надеждният учител... Да, главата сигурно е в състояние да приеме и премели всичко това, да кимне и да продължи с някаква там друга залъгалка. Тя може, но онова отдолу не може. Присвива се стомахът в спазми на бунт и гняв и отказва, отказва, отказва да се съгласи. И главата го следва, иска или не. "Защо, защо, защо съм такова говедо, защо все само лошото и болезненото запомням с най-дребните, като шкурка престъргващи детайли, а всичко останало – хубавото, лекото, щастливото – уж го има, уж го помня, а като погледна, от него само някакви дифузни чувства останали." Ей такива неща ме измъчват комай на прага на шейсетте ми години. Дали някога всичко това ще се промени?

 

* * *

 

И заживяхме, значи, със страха и гнева, дето човек с нищо не може да ги помръдне, и колкото и да се напъва, току му идва отвътре да повдигне очи нагоре, да размаха юмрук и да просъска: "Ах, ти, такъв-онакъв, който и да си на този свят, управителю, защо ми натресе всичко това? С какво го заслужих, какво толкова направих, човек ли убих, престъпление ли скрих, хора ли подведох, та точно на мен тази чаша изпрати? Защо, защо, защо?". И си седиш, и си гледаш така в празното и няма, няма, няма отговор.

А детето расте. И с всеки изминал ден надеждата, че ето, ей сегинка, ей в този момент то най-после ще се изправи, ще разкърши рамене, ще ни погледне с бистри ясни очи и ще загука нещо детско – като всички останали, мамка му! – се топи като... абе като каквото ви дойде на ума.

 

* * *

 

Прескачам тук няколко години, в които животът с невроспецифичното дете все още изглеждаше поносим. Не лесен, просто поносим. Опитвахме се да приемаме всичко, да се освободим от очакванията, да вършим ежедневната си работа. След една малка вечност тя най-после проходи (на две години и осем месеца), после бавно и трудно започна да преодолява "елементарните неща", които всяко дете научава ей така. Да не се блъска в предметите. Да седи на цукалото. Да се изкачва по стъпала. Да не се страхува от люлеещото се конче.

aspern

Не ще и дума, още от първите дни след диагнозата това дете беше на непрестанна физиотерапия. И без съмнение, работата на всички тези хора – добри, свестни, кадърни специалисти – е допринесла безкрайно много за развитието му. Днес, от разстоянието на годините, това вече по-ясно се провижда. Но тогава, в онази застинала вечност – или поне това е останало в главата ми от ония години, някъде между първата и петата ѝ – всичко ми изглеждаше така, сякаш сме заживели в някаква абсурдна, изградена по тертипа на древния мъдрец Парменид вселена: уж има някакво движение, но погледнеш така, и движение няма никакво. Светът само те подлъгва, че нещо в него се движи и променя. А истината е, че всичко е застинало и движението е само химера.

Все пак в едно нещо бяхме имали огромен късмет: в ранната си възраст Леа не беше белязана от най-голямото проклятие на аутизма – неспособността за физически контакт. Беше гушкаво и любвеобилно същество, едно такова пухкавичко малко мече, което обича да го прегръщат, носят, гъделичкат, целуват. Като всяко невротипично дете. По-късно това се промени, особено в тийнейджърските ѝ години, но пък кой ли тийнейджър позволява на родителите си да го милват и целуват?

В главата ми напират безразборни спомени: Леа с вечно запушени ушенца, защото се страхува от нещо; Леа, която има сериозни проблеми с отделянето (акането) и това води до почти клинични опасности за живота ѝ (но за това по-късно, там си има цяла отделна история, която би била почти комична, ако не беше толкова страшна); Леа в Гран Канария – безумно красива малка кукличка, с която трябва да внимаваме във всеки момент, за да не се случи беля или катастрофа; Леа в детската градина, където за пръв път се сблъскваме с проблема, който ще ни измъчва в продължение на години (а как всъщност се образова едно такова дете?); Леа със залепено върху оченцето капаче, защото в един момент започна да развива силно кривогледство – и това беше единственият период от живота ѝ, в който изглеждаше външно увредена. Леа, Леа, Леа...

Наскоро попитах Паул как самият той е преживявал израстването с тази сестра. (Не знам дали е нормално, или не, но той едва сега започва да се отваря и малко по малко да споделя дълбоките, винаги потискани, винаги прикривани страхове, напрежения и несигурности, с които е било свързано за него всичко това.) Отговорът му беше малко парадоксален, малко афористичен и направо убийствен, поне за един баща. (Споменах ли дотук, че синът ми е най-интелигентното младо същество, което познавам – а междувременно и най-добрият, най-интимният, най-близкият ми приятел; както изглежда, двамата тиктакаме по интуитивно сходни начини)...

"Аз бях Уили Ломан, а Леа беше Елвис Пресли."

Разбирате ли какво споделя с мен това момче? Аз бях никой, а Леа беше звездата.

Изтръпнах, разбира се, и ми струваше известно усилие да не покажа стреснатостта си от един толкова директен, толкова безпощаден отговор, в който, искам или не, аз чета упрек в липса на родителска компетентност. Паул винаги се е чувствал напълно засенчен от мощта, с която Леа е изисквала и получавала лъвския пай от родителското внимание в тази къща. Самият аз, израснал в атмосфера на остра конкуренция в битката за родителската обич и внимание между мен и по-големия ми брат (при което е доста вероятно да съм имал по-скоро ролята на Леа, отколкото онази на Паул), знам повече от добре до какво може да доведе ревността на едно дете, което се чувства изместено, избутано, изтласкано настрана от центъра на родителското внимание, защото редом с него се е появило друго, по-малко, а значи снабдено с автоматични привилегии същество. Нещата могат да станат истински грозни, сигурно не е нужно да ви разправям чак толкова много. Слава богу, Паул е снабден с всички добродетели на немското възпитание (а дали не и гени?), което никога не му е позволило да се отнесе дори и за миг агресивно към сестра си. Страдал е, но си е мълчал. И е понасял всичко също като възрастните, а всъщност по-добре от тях – за собствените си прегрешения с Леа имам да разправям още много.

Моят син, моят герой!

 

 

 

cover-vyzhvala-na-hans-aspergerВъзхвала на Ханс Аспергер (136 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

Трите тела | Лиу Цъсин

Сряда, 06 Май 2020г. 20:20ч. Публикувана в Литература

"Кой свят беше по-истински – този вътре в залата или този извън нея?" – въпрос, който звучи все по-актуално в тези пандемични времена, но когато си го задават китайския учен, изследващ наноматериали, Уан Мяо, цинично-грубия полицай Да Шъ Цян и астрофизичката Йе Уън-дзие, значи не става дума за коронавирус... Става дума за трилогията Земното минало и първия том от нея Трите тела (откъсът по-долу), с който китайския писател Лиу Цъсин става първият азиатски лауреат на престижната награда Хюго за научнофантастична литература през 2015-а... Става дума за енигматичната VR (или виртуална реалност) игра Трите тела, за необясними физични явления и планетата Трисоларис, за военни зони и за нанограниците на...

 

 

Из ГРАНИЦИТЕ НА НАУКАТА


Уан Мяо си мислеше, че четиримата души, които бяха дошли за него, оформяха странна групичка: двама полицаи и двама военни. Ако последните бяха от военната полиция, може би щеше да е що-годе в реда на нещата, но те бяха офицери от Сухопътните войски на Народоосвободителната армия.

Още от пръв поглед Уан Мяо изпита неприязнено чувство към полицаите. Всъщност униформеният младеж се държеше доста прилично, но другият с цивилните дрехи беше отвратителен – едроглав, с огромни крайници, навъсено лице, мърляво кожено яке, вмирисан на цигари и с висок и груб глас. За Уан Мяо това беше най-отблъскващият тип хора.

Уан Мяо? – попита едроглавият.

Директното обръщение го смути, да не говорим, че в същото време онзи си палеше цигара и дори не повдигна глава. Без да изчака отговор, цивилният направи жест на униформения да си покаже полицейската служебна карта. И след като запали цигарата си, направо тръгна да влиза.

– Моля да не пушите в дома ми! – спря го Уан Мяо.

– Извинете, професор Уан – усмихна се младият офицер и в същото време стрелна с поглед другия. – Това е нашият началник инспектор Шъ Цян.

– Хубаво, в коридора тогава! – каза онзи и така опъна, че цигарата изгоря почти до половината, на всичкото отгоре след това не издиша никакъв дим. Врътна леко глава към младия офицер и го подкани: – Питай!

– Професор Уан, доколкото разбираме, напоследък сте влизали в контакт с членове на организацията "Границите на науката", така ли е?

– "Границите на науката" е една от най-престижните научни организации в света. Всичките ѝ членове са известни учени. Защо да не мога да влизам в контакт с напълно легална научна организация?

– Гледай го тоя! – извика Шъ Цян и избълва всмукания дим право в лицето на Уан Мяо. – Да сме казали, че е нелегална? Да сме казали, че не можеш да имаш контакти с нея?

– Добре тогава. Това е лична информация. Не съм длъжен да отговарям на въпросите ви.

– Хайде сега, всичко стана лична информация. Ами нали известен учен като тебе трябва да носи отговорност за обществената безопасност, бе!

Шъ Цян метна фаса, след което извади втора цигара от смачканата си кутия.

– Имам правото да не отговарям. Моля да напуснете! – отсече Уан Мяо и им обърна гръб.

– Я чакай! – спря го Шъ Цян и в същото време махна с ръка към младия офицер. – Дай му адрес и телефон. Следобеда да се разходи.

– Какво означава това? – ядоса се Уан Мяо.

Разправията привлече вниманието на съседите, които запоказваха глави от вратите си.

– Инспектор Шъ! Какво си...? – изстреля ядосан младият офицер и придърпа Шъ Цян настрани.

Очевидно не само Уан Мяо намираше грубите му маниери за неприемливи.

– Професор Уан – побърза да се намеси военният майор, – моля да не ни разбирате погрешно. Следобед ще се проведе важно заседание с участието на няколко учени и специалисти. Дошли сме да ви поканим да участвате.

– Следобеда съм много зает.

– Знаем. Началникът ни вече е уведомил директора на Института за изследване на наноматериали. Заседанието не може да се проведе без вас. Ако действително нямате възможност, ще се наложи да го отложим за удобно за вас време.

Без да кажат нищо повече, Шъ Цян и колегата му се обърнаха и слязоха по стълбите. Двамата военни сякаш си отдъхнаха.

– Какво му става на този? – прошепна майорът на колегата си.

– Той има страшна история. Преди няколко години заради негова намеса в случай на похищение загиват трима заложници от едно семейство. Говори се, че бил близък с мафията и използвал връзките си с едни престъпни групировки, за да се разправи с други. Миналата година осакатил един заподозрян, докато се опитвал да изтръгне самопризнания от него, затова накрая му наложили временно отстраняване...

– И как такъв човек е попаднал във Военния център?

– Началникът лично го е посочил. Явно с нещо се отличава. Но са му наложени строги ограничения. Не му се казва почти нищо освен свързаното с обществената безопасност.

 

Военен център? Какво беше това? Уан Мяо ги гледаше с почуда.

Колата, в която го качиха, влезе в затворен комплекс, намиращ се в близките предградия. От портата с номер, но без обозначителна табела на институцията Уан Мяо разбра, че това е военна, а не полицейска територия.

Мястото на заседанието беше голяма зала, която учуди Уан Мяо с царящия в нея безпорядък. Цялото пространство беше опасано от кръг нахвърляни компютри и оборудване, заели не само всички маси, а на места и пода, където се преплитаха всякакви електрически и интернет кабели; множество мрежови превключватели бяха оставени направо върху сървърите вместо върху рафтове; тук-там се виждаха прожекционни екрани, които стояха накривени като цигански палатки; цигареният дим се стелеше като мъгла из залата... Уан Мяо се зачуди дали това е споменатият от офицера Военен център. При всички положения едно беше сигурно: тук се занимаваха с нещо, което не им оставяше време за друго.

Временно стъкмената заседателна маса също беше отрупана с всякакви документи и предмети. Присъстващите бяха видимо изтощени, с намачкани дрехи, някои с отпуснати вратовръзки, сякаш бяха будували цялата нощ. Модератор беше един генерал-майор от Сухопътните войски на име Чан Уей-съ. Половината участници в заседанието бяха военни. След кратките представяния Уан Мяо научи, че малка част са полицейски представители, а останалите са научни специалисти като него, между които и няколко учени с голям авторитет, при това в областта на фундаменталните изследвания.

Изненадаха го и четиримата чужденци в залата, но още повече го изненада техният статус – двама бяха военни, съответно полковници от Военновъздушните сили на САЩ и от Британската армия, представляващи на заседанието НАТО; другите двама бяха ръководители от ЦРУ, дошли като някакъв вид наблюдатели.

Уан Мяо виждаше едно и също изражение, изписано върху всички лица: "Направихме каквото можахме. Да се свършва вече, мамка му!".

В същия момент забеляза Шъ Цян, който този път го поздрави любезно. Въпреки това глупавата му усмивка никак не зарадва Уан Мяо. Той не искаше да сяда до Шъ Цян, но друго свободно място нямаше. Не му оставаше друго, освен да се настани там, където цигареният дим беше най-гъст.

kino3

Докато раздаваха документите, Шъ Цян приближи глава до Уан Мяо.

– Професор Уан, ти май изследваше някакви... нови материали?

– Наноматериали – отвърна той кратко.

– Чувал съм, че тия джунджурии били адски здрави. Да не ги докопат престъпници?

От полушеговитата му физиономия Уан Мяо не можеше да различи дали говори сериозно.

– В смисъл?

– Хе! Чувал съм, че на една такава играчка с дебелина колкото косъм може да се провеси цял камион. Ако някой бандит си свие малко и си направи нож, ще може да разреже цяла кола.

– Ами! Няма какво да си прави нож. Прокарваш над една улица нишка с дебелина една стотна от косъма и тя ще разрязва всички коли както нож – масло. Че то какво не може да се използва от престъпници? И нож за люспи може!

Шъ Цян извади половината документи от плика, но веднага ги напъха обратно. Явно не го интересуваха.

– Прав си. Даже рибите са способни да вършат престъпления. Имах един случай на убийство... Някаква женка отрязала оная работа на мъжа си. Знаеш ли с какво? Със замразена тилапия от камерата. Шиповете по гърба ѝ стават остри като нож...

– Не ме интересува. Какво сега, затова ли ме извикахте?

– Риба? Наноматериали? Не, не, няма нищо общо с това.

Шъ Цян доближи устата си до ухото на Уан Мяо.

– Няма да ги слушаш тия. Те не ни бръснат за слива. Искат само да измъкнат информация от нас, а нищо не ни казват. Виж ме мен, тук съм вече втори месец, а знам колкото и ти знаеш.

– Другари, да започваме заседанието! – обади се генерал-майор Чан Уей-съ. – Нашата военна зона стана централна за целия свят. Първо ще представя текущата ситуация на всички присъстващи другари.

Понятието "военна зона" обърка Уан Мяо. Направи му впечатление, че началникът явно нямаше намерение да обясни за какво става дума, което всъщност потвърди думите на Шъ Цян. В краткото си встъпление генерал-майор Чан на два пъти каза "другари". Уан Мяо погледна към двамата военни от НАТО и двамата ръководители от ЦРУ. Генерал-майорът май беше пропуснал да каже "господа".

– И те са другари – прошепна Шъ Цян на Уан Мяо, докато сочеше четиримата чужденци с цигарата си. – Поне така им казват всички тук.

Уан Мяо се объркваше все повече. Същевременно не пропусна да отбележи колко зорък е Шъ Цян. – Да Шъ, изгаси цигарата! – каза Чан Уей-съ и наведе глава към документите. – Не се вижда от тази пушилка.

Шъ Цян се огледа, но никъде не видя пепелник, затова пусна цигарата в чаената чаша. И веднага се възползва от възможността да вдигне ръка, за да се изкаже. Още преди Чан Уей-съ да му разреши, той заговори с гръмкия си глас:

– Началник, имам едно искане, което съм повдигал и преди – информационно равенство!

Генерал-майор Чан Уей-съ вдигна глава.

– Не съществува военна операция, в която да се позволява равен достъп до информация. Моля и тук присъстващите учени за разбиране по този въпрос. Невъзможно е да ви предоставим повече от това, което вече знаете.

– Ама ние сме различни – контрира Шъ Цян. – Полицията е част от Военния център от самото му основаване, а даже не сме наясно с какво точно се занимава структурата. Освен това вие в момента ни изтласквате – стъпка по стъпка се запознавате с полицейската работа и един по един ни биете шута.

Другите полицейски офицери в залата му зашъткаха да мълчи. Уан Мяо се учуди, че Шъ Цян си позволява да говори така на висшестоящ. Ответът беше още по-остър:

Да Шъ, така като гледам, още не си се отучил от старите пороци. Ти имаш ли право да говориш от името на полицията? Заради безразсъдствата ти от няколко месеца си временно отстранен, а предстои и да те изключат за постоянно. Привикал съм те тук заради ценния ти опит в градската полиция. Трябва да цениш тази възможност.

– И какво? – отговори той с грубия си глас. – Значи заслугата ми е тъкмо в прегрешенията ми? Нали разправяте, че всичките ми досегашни действия са все порочни?

– Но опитът ти е полезен – кимна му Чан Уей-съ. – За момента само това е важното, за друго не можем да мислим. Намираме се във война.

– С нищо не можем да се съобразяваме – обади се единият от ЦРУ на перфектен китайски. – Стандартното мислене вече не ни върши работа.

Британският полковник явно също разбираше китайски, защото кимна с глава и каза:

To be or not to be...

– Какво разправя този? – Шъ Цян попита Уан Мяо.

– Нищо – отговори той механично.

Тези хора като че ли бълнуваха. Война? Каква война? Уан Мяо извърна глава към френските прозорци, през които в далечината отвъд комплекса се виждаше градът – под пролетното слънце автомобили кръстосваха улиците, хора разхождаха кучетата си по полянките, деца си играеха...

Кой свят беше по-истински – този вътре в залата или този извън нея?

 

 

 

cover-trite-telaТрите тела (превод Стефан Русинов, 432 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

Но и аз | Делфин дьо Виган

Вторник, 25 Февруари 2020г. 17:17ч. Публикувана в Литература

"... мълчанието ни е като завръщане към произхода на нещата, към истината за нещата." – тези мисли на Лу Бертиняк, 13-годишната акселерат-героиня от романа Но и аз на Делфин дьо Виган, ни завръщат не само към момента когато пред дьо Виган се отварят вратите и за литературните награди, и за киното... Да, екранизирането (през 2010-а от Забу Бретман) на историята за Лу, Но и Люка превръща дьо Виган в професионален писател, за когото последват хитови романи като Силна е нощта, По действителен случай (чиято филмова адаптация от Роман Полански откри фестивала CineLibri 2017) и дори режисьорски дебют (À coup sûr през 2014-а)... По-важното, обаче, е че колекциониращата думи (и съдби) Лу, случайното (или нужното) ù приятелство с бездомната Но и общата им симпатия към фриволния съученик на Лу, Люка, ни завръщат към вечния въпрос за... Семейството – как да намериш своето Семейство, когато си част от разбито семейство?!..

 

 

Отброявам една, две, три, четири капки, жълтавото облаче се разтваря във водата, както боята от четката се стича на дъното на чашата, цветът постепенно се разнася, обагря течността, после изчезва. Отдавна страдам от безсъние, дума, която започва като бездушие, безсмислие, безочие, накратко, дума, която ви казва, че нещо липсва, гълтам билкови капсули след вечеря, а когато не помагат, татко ми дава ривотрил, лекарство, което ви запраща в черна дупка, където вече не мислите за нищо. Не бива да го вземам често, заради привикването, но тази вечер сънят бяга от мен, от часове опитвам, броя всичко, което става за броене, зъбите на овцата, звездите на небето, пясъка в морето, свила съм се на купчина под завивката, усещам как сърцето ми тупа във врата ми, главата ми е препълнена с думи, които се смесват, блъскат се една в друга като в гигантска верижна катастрофа, фрази са се хванали гуша за гуша, всяка иска да играе главната роля, овците блеят всички едновременно, това е саундтракът на безсънието ми, госпожице Бертиняк, трябва да предвидите една част за социалната спешна помощ, Златно зрънце, знаеш ли, че приличаш на феята Камбанка, я виж в колко часа се прибираш, не, не искам да записваш, една наливна, ако обичате, госпожици, уредете сметката, не, утре не мога, вдругиден, ако искаш, чадърите не ми вършат работа, винаги ги губя, ама оставете хората да слязат, преди да се качите.

nomoi2

В крайна сметка не разбрах кое я накара да се съгласи. Отидох пак след няколко дни, тя стоеше пред гарата, срещу полицейския участък има истински лагер за бездомници с палатки, кашони, матраци и изобщо, тя стоеше и разговаряше с тях. Приближих се, тя първо ми ги представи, с тържествено изражение, изпъната като на парад, Роже, Момо и Мишел, после, с протегната към мен ръка, Лу Бертиняк, тя идва да ме интервюира. Момо се засмя, нямаше много зъби, Роже ми протегна ръка, Мишел се намръщи. Роже и Момо искаха и тях да интервюирам, идеята ги забавляваше, Роже тикна юмрука си под брадичката на Момо, все едно беше микрофон, е, Момо, от колко време не си се къпал, беше ми неудобно, но гледах да не го показвам, обясних, че е за училище (да не си въобразят, че ще ги покажат във вечерните новини) и че става дума само за жени. Роже каза, че всичко това е по вина на скапаняците от правителството и че политиците до един са лайнари, кимах утвърдително, защото, тъй или инак, беше по-добре да се съгласявам, той извади от една найлонова торба добре отлежало парче суха наденица, от което отряза няколко кръгчета и ги раздаде на всички без Момо (сигурно понеже той нямаше да може да яде с толкова малко зъби). Не посмях да откажа, макар да трябва да призная, че идеята не обещаваше нищо добро, прекалено ме беше страх да не го обидя, глътнах парчето цяло, без да го дъвча, имаше вкус на плесен, мисля, че никога не съм поглъщала нещо по-гадно, а се храня в училищния стол.

С Но тръгнахме към кафенето, казах ѝ, че приятелите ѝ са симпатични, тя спря и ми отвърна: на улицата нямаме приятели. Вечерта, когато се прибрах, записах думите ѝ в тетрадката си.

Уговаряме се да се видим от днес за утре, понякога тя идва, понякога не идва. През целия ден мисля за нея, чакам с нетърпение да свършат часовете, щом удари звънецът, хуквам към метрото, все с този страх, че няма да я видя вече, с този страх, че ѝ се е случило нещо.

nomoi4

Съвсем наскоро е навършила осемнайсет години, в края на август е напуснала спешния център за временно настаняване, където са я приемали за по няколко месеца, докато е била малолетна, живее на улицата, но не обича да ѝ го казват, има думи, които отказва да чува, внимавам какво говоря, защото когато се разсърди, млъква, прехапва си устната и гледа в земята. Не обича възрастните, няма им доверие. Пие бира, гризе си ноктите, влачи след себе си куфар на колела, в който се съдържа целият ѝ живот, пуши цигарите, които ѝ дават, сама си ги свива, когато има пари да си купи тютюн, затваря очи, за да се изолира от света. Спи тук или там, у приятелка, с която се е запознала в пансиона и която работи на щанда за колбаси в "Ошан" на Порт дьо Баньоле, у контрольор в метрото, който я приютява от време на време, преспива у когото се случи, познава едно момче, което се е сдобило с палатка на Лекари на света и спи навън, приемал я е един-два пъти, без нищо да иска в замяна, каза ми, ако минеш по улица "Шарантон", срещу номер двайсет и девет ще видиш палатката му, там си е неговото място. Когато няма къде да спи, се обажда в Социалната спешна помощ, за да ѝ кажат къде има център за временно настаняване, но преди зимата е трудно, защото много от тях са затворени.

В "Реле д'Оверн" си имаме маса, малко встрани, имаме си навици и мълчания. Тя пие една-две бири, аз си поръчвам кола, наизуст ги знам пожълтелите стени, олющената им боя, стъклените аплици, старомодните репродукции, отегчения вид на сервитьора, познавам Но, начина, по който седи, в неравновесие, колебанията и стесненията ѝ, енергията, която изразходва, за да изглежда нормална.

nomoi6

Седим една срещу друга, виждам умората по лицето ѝ, то е нещо като сив воал, който я покрива, обгръща и може би закриля. Накрая прие да си водя бележки. В началото не смеех да ѝ задавам въпроси, но сега нямам спиране, питам кога, защо, как, тя невинаги поддава, но понякога се получава, започва наистина да разказва със сведени очи, с ръце под масата, понякога се усмихва.

Разказва за страха, студа, скитането. За насилието. За возенето с метро по една и съща линия, напред-назад, за да минава времето, за часовете, прекарани в кафенетата пред празна чаша, и за сервитьора, който се появява четири пъти, за да попита дали госпожицата иска още нещо, за обществените перални, където е топло и спокойно, за библиотеките, особено тази на "Монпарнас", за дневните центрове, гарите, парковете. Разказва живота си, своя живот, прекараните в чакане часове и нощния страх.

Не знам къде ще спи вечер, когато се разделяме, попитам ли я, обикновено отказва да ми отговори, понякога рязко става, защото е часът, в който затварят вратите, и трябва да търчи до другия край на Париж, за да заеме мястото си на опашката, да получи номер на редица или на стая, да вземе душ в усмърдяна от другите баня и да си намери леглото в спалня със завивки, по които пъплят бълхи и въшки. Понякога не знае къде ще спи, защото не е могла да се свърже със Социалната, чийто номер е почти непрекъснато зает, или защото нямат повече места. Оставям я да си тръгне, потътрила куфара след себе си, във влагата на последните есенни вечери.

nomoi3

Понякога аз първа си тръгвам, тя седи пред празната си халба, аз ставам, сядам, чудя се какво да кажа, за да я разведря, не намирам думи, все не успявам да тръгна, тя свежда очи и мълчи.

И мълчанието ни е натоварено с цялото безсилие на света, мълчанието ни е като завръщане към произхода на нещата, към истината за нещата.

 

 

 

cover-no-i-azНо и аз (превод Росица Ташева, 248 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Хлебарката | Иън Макюън

Събота, 01 Февруари 2020г. 12:12ч. Публикувана в Литература

Темата за Брекзит умира трудно... като хлебарката. Досадна е... като хлебарката... Но писатели като Иън Макюън винаги могат да върнат интригата в нея – достатъчно е да вземат началото на Метаморфозата на Кафка и да трансформират с финес (и черен хумор) реални събития и образи в политическа сатира-притча, която разказва Истината за насекомите, хората и техните желания... Така както се случва в Хлебарката, най-новата и крайно актуална новела на Макюън, който при визитата си, преди 2 години, не скри отношението си към политиците и Брекзит, заявявайки: "Искат да върнат Британия в 60-те"... или както казва героят Джим Самс тук: "Връщане назад няма!"

 

 

* * *

Пресаташето Шърли, дребна, приятна жена, облечена изцяло в черно, очилата ѝ с черни рамки – натрапчиво големи за лицето ѝ, – приличаше, и това беше доста неприятно, на враждебен бръмбар рогач. Но двамата с премиера бързо се спогодиха и тя разтвори пред лицето му ветрило от доста недоброжелателни заглавия. "Бин Дим Джим!", "В името на Бога, вън!". Споменаването от страна на Саймън, който беше нарекъл твърдите Реверсалисти от задните банки в парламента "обичайните заподозрени шибаняци", придаде на новините безобидно комичен вид. Двамата заедно, Джим и Шърли, се изкикотиха. Но повечето сериозни вестници поддържаха становището, че един вот на недоверие може и да успее. Премиерът беше пренебрегнал както "Часовникарските", така и Реверсалистките тенденции в партията си. Прекаляваше с ролята си на умиротворител. Като се мъчеше да угоди и на двете крила, беше успял да отблъсне от себе си почти всички. "В политиката – както беше написал един добре известен колумнист – двойствените пристрастия са вдигане на празен шум." Според общото мнение, дори предложението да не мине, самият факт, че ще има вот, би подронил авторитета му.

– Ще видим тая работа – каза Джим, а Шърли се изсмя гръмогласно, сякаш беше подхвърлил нещо много смешно.

Той тръгна да излиза, за да остане насаме и да се подготви за следващото заседание. Беше се разпоредил на Шърли молбата за оставката на Саймън да бъде предоставена на медиите миг преди да излезе на улицата, за да се уверят репортерите, че всичко е наред. Шърли изобщо не се изненада от уволнението на своя колега. Вместо това кимна бодряшки и събра сутрешните вестници. Беше недопустимо да закъснееш за заседание на кабинета, но това не важеше за премиера. Когато влезе в стаята, всички бяха по местата си около масата. Той зае своето между канцлера и министъра на външните работи. Беше ли нервен? Всъщност не. По-скоро готов и напрегнат като спринтьор на стартовата линия. Първата му задача бе да изглежда правдоподобно. Също както пръстите му сами знаеха как да направят възел на вратовръзката му, така и премиерът знаеше, че е най-добре встъпителните му думи да бъдат предшествани от тишина и немигащ поглед, с който да обиколи присъстващите.

hleba

Именно в тези няколко секунди, когато срещна угодническия поглед на Тревър Гот, канцлера на графство Ланкашър, после на министъра на вътрешните работи, на министъра на правосъдието, на лидера на правителственото мнозинство в Камарата на общините, на министъра на търговията, на министъра на транспорта и на министъра без портфейл, за миг ги разпозна и го осени прозрението – необичайна, буйна, трансцендентна радост пробяга през тялото му, през сърцето му и надолу по гръбначния стълб. Външно остана спокоен. Но разбра съвсем ясно. Почти всички от членовете на кабинета му споделяха неговите възгледи. Но много по-важен бе фактът, с който до този момент не беше наясно, че споделят и неговия произход. Когато си беше пробивал път до Уайтхол през онази изпълнена с опасности нощ, си мислеше, че го чака една самотна мисия. Дори не му беше хрумвало, че тежкото бреме на неговата задача ще бъде споделено, че в същия онзи момент други като него са пътували към техните си министерства, за да се вселят в чужди тела и да поемат борбата. Дузина-две, подбрана компания от най-добрите чеда на нацията, са дошли, за да вдъхнат кураж и да заемат мястото на едно неуверено лидерство.

 

Но беше възникнал и незначителен проблем, един дразнител, една липса. Предателят до него. Беше го разпознал от пръв поглед. В рая винаги има и дявол. Само един. Вероятно сред компанията се е намирал и смел вестоносец, който, тръгвайки от двореца, не е успял да стигне навреме, а нищо чудно и да е паднал жертва под някоя тежка обувка, също както за малко не се случи и с него на тротоара пред портата. Когато Джим се вгледа в очите на Бенедикт Сейнт Джон, министъра на външните работи, срещна празната, непоколебима стена на човешка ретина, през която не можеше да проникне. Непроницаема. Не долавяше нищо. Беше човек. Фалшификат. Колаборационист. Враг на народа. Точно от онези, които могат да се разбунтуват и да гласуват за свалянето на собственото си правителство. Значи, трябваше да се действа. Ще му дойде времето. Не сега.

 

Но останалите бяха налице и той ги разпозна мигновено, съзря ги през техните прозрачни, повърхностни човешки форми. Съдружие от братя и сестри. Преобразеният радикален кабинет. Докато седяха около масата, с нищо не издаваха кои са всъщност и с какво са наясно. Колко зловещо наподобяваха човешки същества! Като се вгледа във и отвъд различните нюанси на сивото, зеленото, синьото и кафявото на техните уж бозайнически очи, и по-навътре – към блещукащата насекомска сърцевина на същността им, той схвана, проумя и обикна своите колеги и техните ценности. Защото те бяха и негови. Обединени от непоклатим кураж и воля за победа. Вдъхновени от идея така чиста и вълнуваща, каквато е идеята за родната кръв и родната земя. Подтикнати към цел, която се издигаше отвъд самия разум, за да прегърне едно мистично усещане за нация, едно разбиране така просто, така добро и истинско като самата религиозна вяра.

Онова, което също така обвързваше тази храбра компания, беше убеждението, че я чакат лишения и сълзи, ала за съжаление, не техните. Но и убеждението, че след победата целокупното население ще се радва на дълбоко и облагородяващо самоуважение. В тази стая, в този момент нямаше място за мекушавост. Страната трябваше да се освободи от едно унизително робство. Най-добрите вече се отърсваха от оковите. Скоро демоните на онези с "часовниковите стрелки напред" ще бъдат изринати от гърба на нацията. Винаги има такива, които се колебаят пред отворената врата на клетката. Нека треперят от страх пред електоралното пленничество, нека робуват на един продажен и дискредитиран обществен ред, единствената утеха, която им остава, са графиките, кръглите диаграми, разделени на сегменти, тяхната безплодна рационалност и жалка боязливост. Само да знаеха, че вече нямат контрол над сублимното събитие, че то се е изплъзнало от всякакви анализи и дебати и вече е в историята. Че се разгръща тук, пред тази маса. Колективната съдба се ковеше в жарта на притихналите кабинетни страсти. Твърдият Реверсализъм беше мейнстрийм. Връщане назад няма!

 

 

 

cover-hlebarkataХлебарката (превод Иглика Василева, 112 стр, цена 12 лева) е в книжарниците

онлайн