A+ R A-
MIR

MIR

URL адрес: Електронна поща: Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Магнитният хълм | Рика Ман-Вархеди

Вторник, 17 Ноември 2020г. 21:21ч. Публикувана в Литература

"Няма смисъл да се пише толкова повърхностно, това е заблуда за читателите" – тази реплика от романа, удостоен с Награда за литература на Европейския съюз 2019, Магнитният хълм на унгарката Рика Ман-Вархеди може и да бъде ключ към разгадаването му, към изкачването на Магнитния хълм на Успеха... Със социолози в главните роли (Еникьо Бьорьонд, Томаш Богдан, Регина Хорват, Корнел Иванко и студентката-разказвач Рика) и разклоняващи се сюжетни линии (като обектите и сферите на изследване на всяка наука) социологията в тази история е като подаващ се над повърхността айсберг, докато под повърхността, в сянката на дълбокото, плават теми като феминизма, като социалната и интелектуална маргиналност и претенция, като онези "необосновани" обществени идеи за успеха... повече за Магнитният хълм ще разкаже онлайн (тук, на 18 ноември) самата Рика Ман-Вархеди, а сега ви оставяме със социологическия откъс-доклад за...

 

 

2.

През лятото на 1999 година Еникьо Бьорьонд пристигна в Будапеща за пръв път след изселването си в Ню Йорк. Макар че навремето се беше клела, че повече кракът ѝ няма да стъпи в тая държава. Какво ли бе променило решението ѝ? Вестта за пристигането ѝ се разнесе начаса дори и сред по-далечните ѝ познати, от което някои си направиха заключението, че това не е просто посещение, а завръщане. Най-вероятната причина ще да е пропадналият ѝ брак. И ако това е така, ако съпругът нюйоркчанин наистина ѝ е посочил пътя, което не е за учудване, това означава край и на отвъдокеанската кариера на Еникьо Бьорьонд.

Изключено, отхвърляха предположението далечните познати. Тя е от този тип хора, които извличат полза и от най-мизерната ситуация. Нищо да не прави две години, само да пуши на терасата и да си чопли ноктите, накрая пак ще е на кяр. Неочаквано ще запише отлежалите си мисли и от това ще се роди есе, изследване, някоя тънка книжка евентуално и хоп, вече са я превели и на английски. Нищо че нивото на творението ще е съмнително – далечните познати се съмняваха, че ако го беше написал друг, пак би получил същия радушен прием.

Тези са си такива по рождение. Бабата забогатяла още при социализма, като пишела романи за момиченца, бащата преподава философия в Берлин, казват, че има и някакъв пианист Бьорьонд, както и международно признат методист по лечебна гимнастика. Естествено, самата Еникьо е била отлична ученичка, в гимназията печелела разни състезания, защитила докторска на двайсет и седем, само да мигне два пъти, и ето ти я старши асистент. Кой ти гледа, че в цялата работа бил замесен и застаряващ професор, а назначението за старши асистент било замислено като любовен подарък. Вярно, че не постигнал кой знае какво.

На сцената се появил някакъв американец, пърформанс артист, който едва ли е бил повече от десетина години по-млад от професора, но благодарение на разпространения още по онова време отвъд океана спортен начин на живот и на богатата на фибри храна изглеждал по-добре от тукашните трийсетгодишни.

hylm

Еникьо се преместила в Ню Йорк, получила постдокторска стипендия в Колумбийския университет и две години по-късно вече ръководела семинар в Ню Скул и публикувала в реномирани списания за обществени науки сравнителни анализи за формите на антисемитското писане или за възможните пресечни точки на пърформанса и обществените науки. Нито един от тях не е публикуван на унгарски.

И през лятото на 1999 година се завръща. Далечните познати не са дотам учудени. Ведрото злорадство, което изпитват, че бракът с американеца все пак не е успял, омаловажава новината, че Еникьо е назначена в университета и пише книга по изследването си. Появява се на всяко значимо професионално събитие, на домашните купони на формиращата общественото мнение интелигенция и в продължение на няколко седмици е доброволен възпитател в лагер, организиран за бедни цигански деца. През есента публикува опита си в поредица от есета с литературни претенции.

– Мислех, че имаме работа със социолог – каза Регина Хорват, колега от провинцията, вечен асистент в Дебреценския университет, и захвърли вестника на нощното шкафче. – Ако някой може да напише едно свястно изследване, защо си губи времето с подобни издихания?

– Сигурно иска да обърне внимание на по-широката публика – отговори ѝ Корнел Иванко, любовникът на Регина, току-що назначен в Дебреценския университет, също за старши асистент. – Какво лошо има в това? Ще напише и професионалната част.

Корнел Иванко, който бе всичко на всичко сто и шейсет сантиметра и напълно плешив, е бил състудент на Еникьо Бьорьонд и това бе причината, да ѝ симпатизира и досега. Не са се познавали кой знае колко, но не можело да се отрече, че Еникьо е била свежо цветно петно в часовете, често е вземала отношение по учебния материал, задавала е въпроси, не е седяла като истукан както повечето студенти.

– Няма смисъл да се пише толкова повърхностно, това е заблуда за читателите – продължи Регина и без да иска, гласът ѝ потрепери.

 

Защо Корнел не вижда, защо никой не вижда, че всичко, което тази жена прави, е прах в очите? На драго сърце би им казала, би изброила точка по точка, би разяснила кое е дразнещото в такива хора, но се страхува, че мъжът няма да я разбере и ще си помисли, че става въпрос за завист.

Регина не завиждаше, отхвърляше всяко подобно предположение.

– Не ме разбирай погрешно, не ѝ завиждам.

– Естествено, ясно ми е – отговори Корнел, сипа по чаша ябълков сок и побутна по-голямата към Регина.

– Но подобни успехи ми се виждат необосновани, подобно... – Регина търсеше подходящия израз – изхвърляне.

Преди да е показала някакъв реален резултат, Еникьо Бьорьонд бе привлякла прекалено голямо внимание. Срещнаха се за първи път на една конференция, организирана за докторанти, по онова време тези събития минаваха формално, спазваха се определени неписани закони, младите отдаваха почит на по-възрастните. По онова време Еникьо още пишеше дипломната си работа, а Регина току-що бе станала асистент. Асистент! Пръскаше се от гордост, търсеше компанията на другите асистенти, най-сетне играеше с тях в един отбор, надяваше се докладът ѝ да привлече вниманието на един-двама от важните изследователи на темата. Не се целеше в невъзможното, например да я забележат динозаврите на обществените науки, с една дума, знаеше си мястото.

Еникьо обаче се опълчи срещу целия ред. И въобще, с какво право беше дошла да чете доклад на тази конференция? Една студентка? Как така организаторите са приели доклада ѝ? Как въобще ѝ е хрумнало да кандидатства? Но горчивата чаша Регина изпи по-късно, когато Еникьо получи повече въпроси и изказвания, а изказващите се даже знаеха името ѝ. Професор Хазман, вкаменелост от Катедрата в Дебрецен, започна изказването си направо с това, че иска да се изкаже по доклада на колегата Бьорьонд, иска да я поздрави, че макар и толкова млада и така нататък, а по лицето му се разля приятелска усмивка. Тази усмивка идваше да покаже, че професор Хазман познава Еникьо, не се срещат за първи път, и Регина си призна, че в онзи момент навярно е изпитала и завист, защото професор Хазман не беше успял да научи нейното име в продължение на шест години, което, естествено, не бе голяма трагедия особено когато става въпрос за алкохолик, който е тръгнал надолу по стълбата. Не, не беше завист. На екрана на Регина просветваше изписано с главни букви: НЕ Е НОРМАЛНО!

Срещна я на един купон години по-късно, когато заедно с Иванко бяха в Будапеща във връзка с едно изследване. Регина предполагаше, че ще е тиха вечер с разговори и слушане на музика, бяха поканили Корнел Иванко, той я беше взел със себе си, макар че по онова време нямаше още нищо между тях, просто бяха започнали да работят заедно. Вечерта започна добре с разговори и слушане на музика, звучеше джаз, а те разговаряха надълго и нашироко за новите литературни, обществени и културологични списания. Регина имаше чувството, че научава много неща, че светът се разтваря пред нея, и беше готова да хукне към първата книжарница, за да се зареди с тези списания. После надойдоха още петнайсетина души, сред тях и Еникьо Бьорьонд, изключиха осветлението, смениха музиката, сякаш бяха попаднали на шамански ритуал. Цяла вечер Еникьо се гърчи в средата на стаята, танцуваше много предизвикателно, оставяше куцо и сакато да ѝ се увърта, макар че пристигна и възрастният професор, чието име Регина няма да спомене от тактичност. Невероятно, но на Корнел и тогава не му направи впечатление как Еникьо обсеби цялата вечер, на практика засмука въздуха пред останалите жени, които заради нея бяха станали невидими.

 

 

 

cover-magnitМагнитният хълм (превод Светла Кьосева, 392 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded


Онлайн срещата с Рика Ман-Вархеди и Магнитният хълм е на 18 ноември | 18:00, тук

Преди да изчезне мъжът ми | Селя Ахава

Сряда, 11 Ноември 2020г. 15:15ч. Публикувана в Литература

"Има изречения, които разделят времето на две: преди и след това." – за финландката Селя Ахава времето може и условно да се раздели на Преди спечелването на Наградата за литература на Европейския съюз 2016 с романа Неща, които падат от небето и След това, но и на самата Ахава ù е по-забавно да го раздели на Преди да изчезне мъжът ми и След това да се превърне в... Жена... Романът-автофикция Преди да изчезне мъжът ми си играе с генезиса и на двата Свята (Мъжкия и Женския) до пълното им сливане (отвъд вечната борба за надмощие), а откъсът тук ни напомня, че между Преди и След това винаги стои едно съдбоносно Сега – онзи миг, в който един мъж ще изрече "Всъщност винаги съм искал да бъда жена."... Повече за това "Как да започнеш да си жена, когато си четиресетгодишен мъж" ще разкаже самата Селя Ахава през декември, а Сега...

 

 

Мъжът ми си поема дъх. Както се прави, когато човек се кани да изрече нещо, което ще промени всичко. Въздухът изпълва гръдния му кош, поспира за миг и после изригва. Тогава той казва:

– Всъщност винаги съм искал да бъда жена.

Така казва мъжът ми с четиресет години закъснение.

 

Има изречения, които разделят времето на две: преди и след това. Изречения, които не можеш да изтриеш, колкото и да се разкайваш, да отричаш или да си ги вземаш назад по-късно.

Ставам от мястото си, заобикалям масата и го прегръщам. Казвам му:

– Ти си смел човек.

Той притиска лице в корема ми и изрича:

– Бях ням, толкова много години бях ням. Но реших, че все пак ми остава някакъв живот. Има и възрастни жени.

Така казва той, мъжът ми.

Кухня. Маса. Чиния. Чаша.

Мъжът ми иска да бъде възрастна жена. Може би това не значи нищо. Може би няма нужда да значи каквото и да било. Все още не е стар, млад е още, и все още е мъж.

Ето че сега го е изрекъл и може би това е достатъчно. Хубаво е да се говори. Аз определено издържам на думи.

Връщам се в своя край на масата. Седим си така, с масата помежду ни, с това непонятно изречение помежду ни, докато мъжът ми не тръгва за работа. Мозъкът ми скърца, защото нещата, образите и имената се откъсват от местата си.

Мъж. Жена. Кухня. Маса.

Вечерта седя сама на дивана, чакам го да се прибере. В главата ми се оформят първите въпроси. Какво иска той? Иска ли нещо? Какво ще стане сега?

 

Как да започнеш да си жена, когато си четиресетгодишен мъж?

Как да започнеш да си жена, когато по брадичката ти е набола бодлива брада, ноздрите на носа ти се разширяват прекомерно, кожата на лицето ти е загрубяла от зимния въздух, а линията на косата ти е на погрешното място върху челото?

 

Спомням си как измръзнаха скулите на мъжа ми, когато се спусна с колелото по едно нанадолнище в кучешки студ. Спомням си как диханието му образуваше ледени нишки по шала му. Как слънчевият загар лятно време очертаваше бръчиците в ъгълчетата на очите му. Как побеляващият бретон покриваше челото му. Как веждите му се устремяваха една към друга, а кожата под очите му вече издаваше възрастта. Мъжът ми не се поглеждаше в огледалото. Само понякога, преди дълъг излет с колелото, можеше да поспре за миг там и да се втренчи в собствената си решителност, колкото време трябва, за да се намести шапка.

Ала сега на рафта в тоалетната се е намърдал крем за лице. И от него започва моето разтягане. Превръщам се в ластик. Всеки ден ме изправя пред малко по-голямо изпитание от предишния. Ще издържиш ли на това? А на това? И дотук ли ще се разтеглиш?

Не знам какво се случва. Никой от двама ни не го проумява. Какво става с хората по правило в такива ситуации?

 

По правило такива неща не се случват.

 

Гледам крема за лице и си мисля "да, ще я понеса тази опаковка". Съзнанието ми разделя промените на ситни, единични части и ако ги разглеждам така, отделени едни от други, вярвам, че мога да понеса всяка една от тях.

 

крем за лице

обезкосмена мишница

магазин за дрехи

час за фризьор

презрамка на сутиен

 

Мъжът ми трепери като тийнейджърка и се затваря в спалнята, за да се гримира.

– Искаш ли да видиш? Сигурна ли си?

Кимвам, какво друго ми остава. Ето го моя мъж – с грим на лицето.

– Прекалено тъмни сенки по клепачите – казвам му. – Състаряват те.

– Да. Чудех се дали светлите нямаше да стоят по-добре – отвръща мъжът ми, впил поглед в собственото си отражение.

Този поглед е нов, той гледа себе си по по-различен начин отпреди.

После измива грима и отива да окастри живия плет.

Иде ми да избягам в чужд град. Искам да се събудя и да установя, че това не е истина. Искам да кажа: обличай се насаме, обличай се в градината, обличай се, докато не гледам, а дали не би бил съгласен да бъдеш женствен мъж, но да дадеш на жената в теб по-приглушен глас, веднъж седмично, скришом. Бъди си жена, ала трябва ли да се вижда?

Отиваме заедно в кабинета на психиатъра. Държим се за ръце. Неспособна съм да отговарям на въпросите, защото плача по време на цялото събеседване. Посещаваме и други кабинети. Плача във всичките. Искам да се справя с това. Толкова болезнено искам да се справя. Как се справя човек с подобно нещо?

 

Времето минава независимо от всичко, колкото и стъписващо да е това. Има дни, седмици, срещи, зъболекари. Движим се напред. Храним се, способни сме да се храним, способни сме да говорим и вървим. Разговаряме, вечер подир вечер мъжът ми говори, нови истории и спомени се надигат от дъното на душата му, а аз го слушам. Благодарна съм за тази нова близост помежду ни, макар изреченията, които той употребява, да въвеждат между нас неизвестността.

froyde

Спим – колкото и смайващо да е това. Все още сме способни да спим един до друг. Продължаваме да ходим хванати за ръце. Огъваме се под тежестта на непоносима горест. Като две руини сме, които ходят, разговарят, приготвят си храната, перат дрехите си. Способни сме да го правим. Способни сме почти на всичко, освен на това, да разкажем на хората какво се случва с нас.

Това се случва наистина. Това се случва наистина.

Времето ни влачи със себе си.

 

През нощта имаше момент, в който мракът почти ми помогна да забравя, кратък миг в съвършения мрак. Присламчих се опипом до познатото тяло. Увиснах в чернилката и изключих за всичко останало, положих колкото можах усилия.

 

Дишай,

докосвай,

мрак,

кожа.


Значи все пак си беше там.

Любовта си има свои пътища, свой глас и...

При все това.

Прекалено малко мрак.

 

 

 

cover-daizchmazhamiПреди да изчезне мъжът ми (превод Росица Цветанова, 256 стр, цена 18 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded

 

Селя Ахава ще представи онлайн Преди да изчезне мъжът ми през декември

Три етажа | Ешкол Нево

Сряда, 04 Ноември 2020г. 22:22ч. Публикувана в Литература

"Най-важното нещо е да говориш с някого. В противен случай, останал сам, човек няма представа на кой от трите етажа се намира." – тези думи принадлежат на романа Три етажа на израелския писател Ешкол Нево... Трите "етажа" са трите основни фази според теорията на Фройд за личностното развитие, но всъщност са и три етажа от сграда в предградията на Тел Авив, където три семейства преживяват три катарзисни истории, разказани в три монологични форми – в откъса по-долу се намираме на Втория етаж, където Хани (майка с две деца, наричана от съседите си "вдовицата", защото съпругът ѝ постоянно пътува) пише писмо до приятелката си Нета, което се превръща в Изповед... не по-малко интимна и съдбоносна от съобщенията, които съдията от Третия етаж Девора оставя на телефонния секретар до покойния си съпруг... и не по-малко обръщаща Света с главата надолу от разказа на Арнон от Първия етаж, който подозира съседи в сексуално малтретиране на дъщеря му Офри... Да, има нишка, която свързва трите истории също като стълбището, което свързва трите етажа, но... имате шанса да я откриете и в компанията на самия Ешкол Нево (който гостува на Софийския международен литературен фестивал 2020), и във филмовата адаптация на Три етажа от режисьора Нани Морети през 2021-а...

 

 

Здравей, Нета,

Вероятно ще се изненадаш, когато получиш това писмо. Не сме се чували от доста време, а и кой пише писма днес? Но с имейл ще бъде твърде рисковано (след малко ще разбереш защо), а и истината е, че просто нямам друг близък, с когото да споделя това. Всъщност се опитах да се обадя на моята психоложка. Тази, при която ходех тогава, помниш ли? Имах добра химия с нея. Всичко се свежда до химията, дори при психолозите. Някога ходех в малкото мазе под къщата ѝ в Ар Адар, съкрушена, и си тръгвах все така съкрушена, но по-малко объркана. Тя не говореше с обичайните клишета: id и егото, и майка ти, и как те кара да се чувстваш това. Говореше ми просто, съвсем разбираемо и понякога ми разказваше нещо дребно за себе си. Ако пресрочехме времето, не го правеше на голям проблем и в края на сесията слагаше ръка на рамото ми (наистина ме докосваше!). И през всички тези години си казвах, че ако някога отново загубя равновесие, имам човек, на когото да се обадя.

Синът ѝ вдигна телефона.

Попитах дали мога да говоря с Михаела.

Настъпи тишина. Дълга.

И после той каза, че тя е починала. Преди две години.

– От какво? – попитах.

– Рак.

Не знаех какво да кажа. Затова казах само:

– Съжалявам. Съжалявам за загубата ви.

– Да.

– Майка ви беше много специална жена.

– Да.

Беше очевидно, че той знаеше, че съм пациент. Беше очевидно, че вече е свикнал с обаждания като моето, обаждания от пациенти, научил се е как да ги приема, но и че иска да приключи разговора възможно най-бързо.

Останах да стоя там с телефона в ръка дори след като затворихме, слушайки звуковите сигнали, които се чуват след прекъсване на разговор. Как бе могла да ми го причини, мислех си аз.

Цялата седмица преди това обаждане си представях как потъвам в мекия фотьойл срещу нея, виждах дебелия килим с цвят на вино в краката ни, спираловидния нагревател между нас, на който както обикновено работеше само една спирала. Във въображението си бях добавила още сиво в косата ѝ (все пак бяха минали петнайсет години), но ѝ оставих старомодния кафяв пуловер, прекалено големите за лицето ѝ очила и бонбоните "Вертерс ориджинал", които в началото на всяка сесия тя слагаше в малка чиния, казвайки, че въз основа на броя бонбони, които изям по време на нашия час, ще знае как наистина се чувствам.

Имах подготвено встъпително изречение. Нещо интелигентно. Вече си представях как ще протече разговорът ни, моментите, в които щяхме да мълчим, и момента, в който ще направи връзката между майка ми и тревогите ми за Лири, и момента, в който ще избухна в сълзи, и тя ще ми подаде леко ароматизирана кърпичка, и момента, в който ще погледне бегло часовника вляво зад мен, и момента, в който ще извадя чековата си книжка и ще я попитам дали таксата е същата както преди. Представях си ръката ѝ на рамото ми, задържаща се там за миг, преди да се сбогуваме, и забързаните ми крачки от вратата на мазето през цъфналата ѝ градина към паркинга, и бавния трафик около хълмовете до път №1, докато по радиото звучи песен, която обичам (да кажем, Нийл Йънг, нека да бъде "Навън през уикенда"), и аз отново съм достатъчно открита, за да позволя на музиката да влезе в мен, да потече из кръвта ми.

 

Сега няма градина и няма Нийл Йънг. Едно телефонно обаждане беше достатъчно, за да ме тласне надолу по стълбата, обратно в отправната точка:

Нещо се случи, Нета, и не мога да кажа на никого. Но трябва, просто трябва да го кажа на някого.

Стана толкова лошо, че вчера потърсих църква с изповедалня. Отидох с колата до Американската колония. Помниш ли как Номи – когато работеше за Обществото за защитата на природата и винаги използваше думата "магично" – ни заведе на обиколка там и в крайна сметка се озовахме в църквата на чуждестранните работници? Така че аз обикалях там около два часа тази седмица, но не открих дори следа от нея. Накрая попитах един мъж (точно твоят тип, с румени бузи и широки рамене), който караше велосипед, и той каза, че наистина там е имало църква, но била срината преди година и сега на нейно място има офис сграда, ето я, точно пред нас.

– Мислех, че църквите трябва да са вечни – казах аз. Той кимна, без да разбере какво казвам, и продължи да върти педалите (младите момчета дори вече не ни виждат, забелязала ли си? Чакай, може би теб те виждат!) и изведнъж цялата енергия се изцеди от тялото ми.

Това не е Хани, която познавам. Чувам те как си мислиш това, може би дори го казваш на глас в своя хол в Мидълтаун.

И може би затова ти пиша. Защото ти помниш моята добра версия. Дори само написването на името ти в горната част на страницата бе достатъчно, за да се почувствам малко по-чиста.

Имам много приятелки тук, не искам да си мислиш, че нямам (популярна съм! За първи път в живота си!), но не вярвам на никоя. Срещнах повечето от тях (истината е, че срещнах всички, но "всички" звучи жалко) покрай децата.

3etan

Това е начинът, по който си създаваш връзки в предградията. Кратък разговор, докато вземаш децата от предучилищната група, води до срещи за игри, които, ако не завършат с катастрофа, водят до други срещи за игра, и докато децата си играят, ти разговаряш с другите майки; първо за децата, колко прекрасни са те, въпреки че определено могат да те изтощят, а после клюкарствате за учителката на вашите съкровища – не мислите ли, че е малко прекалено да си взема два почивни дни през седмицата? Мога да разбера един ден, но два? И е много хубаво, че им чете от вестника всяка сутрин, но не съм сигурна, че децата на тази възраст трябва да знаят разликата между ракета Касам и ракета Град. Между другото, в ресторанта в парка в неделя имат специално предложение – децата ядат безплатно – и наистина си струва парите, ако поръчате например пица, а чухте ли, че новият басейн ще отвори това лято? Кметът иска да спечели няколко точки преди изборите, а с този ход не може да сбърка, и да, доктор Каспи е най-добрият педиатър в района, заслужава си да изтърпите безкрайното чакане и намръщената му рецепционистка заради онзи момент, когато ще разгледате снимките от семейното пътуване до Шварцвалд и ще осъзнаете колко са пораснали децата...

 

Отначало чаках момента, когато нещо истинско ще изплува от цялото това тривиално бърборене. Ние просто се проверяваме, мислех си, опитваме водата. След минутка някоя от нас ще се откаже да представя живота си като съвършен и след това ще започне истинският разговор.

С времето осъзнах, че това няма да се случи. Всичко щеше да си остане така, както си беше. Полет до никъде.

Но това зависи и от теб! Чувам как казваш от другата страна на Тихия океан (или е Атлантическият? Никога не помня кой от тях ни разделя). В крайна сметка, Хани, можеш да насочиш разговора към неща, които те вълнуват повече!

Само че аз опитвах в началото. Хвърлях стръвта. Но никоя от тях не захапа. Казвах неща като:

"Понякога наистина изпитвам силното желание да стана и да зарежа всичко". Или: "Не съм чела книга от раждането на децата и се чувствам глупава заради това". Или: "Дъщеря ми все още има въображаеми приятели и се страхувам, че ще свърши като майка ми".

Те реагираха със смущаващо мълчание. И отклоняваха погледи.

Така че след няколко такива мълчания преставаш да опитваш. И се задоволяваш с бърборенето. След няколко години, когато нова майка, която не знае кодовете, се премества в квартала и двете заедно чакате децата ви да излязат от тренировката по джудо, тя изведнъж казва: "Винаги се чувствам тъжна и не знам как да го променя, страхувам се, че съпругът ми ще ме напусне, ако продължавам така", ти реагираш със същото мълчание, защото се боиш, че след цялата тази тишина толкова години, ако сега си отвориш устата, оттам ще изригне лава и ще изпепели всичко.

(Помниш ли онази нощ в Гватемала, когато ни заведоха да видим вулкана, който не е бил активен в продължение на двеста години, и изведнъж той започна да бълва лава? Знаеш ли, мисля, че това е бил единственият път през всичките ни години приятелство, когато съм те виждала уплашена. Наистина уплашена.)

 

 

 

cover-3etazhaТри етажа (превод Паулина Мичева, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците


Ешкол Нево е гост на Софийски международен литературен фестивал 2020 | 10 – 13 декември |

Зима: Вещици, комети | Боян Манчев

Четвъртък, 29 Октомври 2020г. 14:00ч. Публикувана в Литература

Да, мракобсебените истории винаги са вълнували философа Боян Манчев – и в поредицата философски книги, и в театралните хибриди на колектива Метеор... След последната ни среща с Тъмният танц, сега е време за Зима: Вещици, комети – първа (в две части) книга от новата поредица Фантастичен часослов (от четири книги-"сезони") – по-долу ви очакват Вещици на времето, които въвличат двете части Есен: Вещици, Вестители и Зима: Вещици, Комети в кръговрата на Фантастичен часослов (остават книгите Пролет и Лято)... Да, Зима: Вещици, Комети е вдъхновена от живописта на Балдунг Грин, фрагментарна е и се чете като поема (или като дневник на "повече от видимото"), а в навечерието на Вси Светии, тематично на 30 октомври, ще добие формата на пърформанс за "Времена на свят, обърнат с главата надолу"...

 

 

Из Вещици на времето


31 октомври – 1 ноември 2014

Кои са те? Тези зли, немигащи, желани, огнени

жени? Те са вещици.

Жълти облаци се кълбят около тях, пълзят,

издигат се, димят като поток от лава.

Вещиците ни желаят.

 

Вещиците на Балдунг Грин ни посещават нощем,

но и денем, рано сутрин, често пъти неочаквано,

но винаги ритмично. Те са чудеса, които дишат

плът и яздят дим, напоени с роса върбови клони

и ръждиви кули есенни листа. Сокът на вещиците

е горчив и се вгорчава с всеки час на есента,

набъбва като черно виме на козел, дои смъдящата мъгла на утрото.

Вещици мои, вещици безразлични, зли красавици, туловища от мрачна радост,

тук завийте в ъгъла на времето, тук огъвайте все

повече и повече пространството, натягайте.

Не, не ставайте разумни, не бъдете раболепни пред изкуството на мага.

Също като вас, и аз съм страдаща, терзаеща душа, също като вас, сияйна плът

и мрак, нищо общо със човека.

 

* * *

Вещици на времето, Weather Witches, те димят

през нас, те димят като оста на времето. Вижте

ги как размятат черните си гриви във небето, как

яздят огнедишащите котки, как кълбят материята на нощта, плътта на облака,

тези тежки ефирни тела, тези неовладяеми, неоползотворими, неустоими субстанции.

fig


23 ноември 20**

Те властват над бурята, вулкана, облака. Те са

нямата закана на атома, те дробят ядрото като ускорител, ядрена параферналия.

Всеки миг в тръбата им е съзвездие от време, разбиване на галактики.

Яйцето на козела, черното яйце на котката, на вещерското дете,

ето, каймакът на черните галактики го пресича.

Вещерската гостба дими като вулкан, дими на мандрагора и здрачът я облизва

с изгладнял език, а мишките звънят като мъниста

по колбите на алхимическата злост.

 

* * *

Умората, която се надига през вашите вечно

млади тела, вещици, е по-стара от битието.

По-стара от архаиката на световното въртене.

 

* * *

Котките безмълвно шляейки се между опадали

дюли и жълти листа, събират полковете на

мъглата.

Дъждът ни покри с пелените си, зави ни и ни

отви като кърмачета на тъмната земя.

Но мъглата ни пови с пелени от жълти листа

и ранна шума, с топли керемиди и оранжеви

плодове.

Ето, зародиши на желанието, ние набъбваме в

есенния инкубатор, тлеещи въглени на все по-

неистовия живот, бебета на алхимията.

shad-c


31 октомври 20**

Ние, вещици на щастието, ние сатурналии на

подземните удоволствия

ние сме комините на алхимията

как кожата ни се превръща в ципи,

а ципите в нокти

 

* * *

Котката е дракон, облак, Сатана. Разстила се

като въртоп от сажди, центрофугата на хаоса.

Замята покривалото си и настава нощ. Скимти

като проклятието на материята, и посява черна

жътва под звезди от черно биле.

 

* * *

Сатаната приближава на шейна,

Змей на зимата, въстанал от пухените подземия,

разкрачен над ледената бездна, немите океани от

кристал, гърбове на ледени чудовища и тишина.

Плъзгачът скърца по гърбовете на жестоките

сестри на бездната.

 

24 ноември

Вещици, познавате декември

Кой е любимият ви сезон вещици

Има ли в маслинената кръв на боровете

достатъчно черно биле и лед

Има ли в булото на мъглата достатъчно тайна и

съзаклятие

Заскрежените клони достатъчно сухи ли са за да

кълнат, за да проклинат и да мъстят?

Както замръзналите въглища,

отдавна угасналата печка, бумтящата преизподня топли земята,

сгрява чугуна, обвива с огнен език дървата, мъсти като сърце на зимата и вика

ятото на своя побратим, гарвана

 

1 декември

Дойде вашият месец, вещици

Утрото изпръхва

Коминът е студен, влизайте в него, палете

Вилнейте

Нека пукат дървата и да бумти печката на света

Да светят боровете като коледна украса

И вятърът на декември да облизва с огнен език

небето

Кометата на зимата пресича тъмната загадка на

облака

Лудостта на земята е по-голяма от тази на

Небето

 

26 октомври 20**

Потъваме в подземието на зимата.

Но колкото повече потъваш под повърхността,

толкова повече нараства възможността

да достигнеш другата страна, да излезеш в друг

свят.

Обърнати знаци на времената

Звезди-гъби

Времена на свят, обърнат с главата надолу.

 

26 декември 20**

Знаем повече от видимото.

Вещи, ние виждаме,

гледаме, бдим.

 

 

 

cover-zimaЗима: Вещици, комети (цена 13 лева, 10 лева на премиерата) е в Български книжици и Нисим


Премиерата на книгата в специална сценична форма от актьорите Леонид Йовчев, Грета Гичева и Катрин Методиева под режисурата на Ани Васева е в две сесии на 30 октомври в кино Влайкова | 18:30 и 19:00

онлайн