A+ R A-
MIR

MIR

URL адрес: Електронна поща: Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Код: мръсносиньо

Събота, 21 Септември 2019г. 16:16ч. Публикувана в video:mir

Водата – да, същата като онези 70 % от нашето тяло, същата като онези 70 % от тялото на нашата планета – е на дневен ред в 7-то издание на фестивала за документално кино Sofia Biting Docs (от 27 септември до 3 октомври, пълната програма е тук). Код: мръсносиньо е обявен от Sofia Biting Docs, заради замърсената и проблемна среда, в която живеем, а ние натискаме код 77 филмови фаворита от фестивала, докато вие може да изберете вашите измежду...

 

 

Какво?

15 документални премиерни заглавия, обединени в следните категории...

 

Дух Biting – неведоми са пътищата на човешкия Дух, а в опит да ги открият, следвайки нишката на Душата, вървят филми като българския Бялото братство и духовната школа на Рила, канадския В името на Конфуций (или как правителствената пропаганда може да изкриви философия и духовни учения) и испанския Вярната дума (или историята на 92-годишната Антия Васкес, която знае, че Духовността започва с осигуряването на училище за всеки)...

Бялото братство и духовната школа на Рила – 27, 28 и 29 септември

България, 2018, 68 мин

режисьор: Пламен Симеонов

bialobrats

След Пътят на Сантяго: Пътешествие на духа (откриващия филм на миналогодишното Sofia Biting Docs издание), сега Пламен Симеонов поема по стъпките на паневритмията и на духовното усъвършенстване в редиците на Бялото братство, вдъхновено от Учителя Петър Дънов... Мда, септември ще бъде август, а Духът – Вечен...

 

Еко Biting – неслучайно, Sofia Biting Docs обявява Код: мръсносиньо тази година, поставяйки на ключово място еко проблемите с водната (и околната ни) среда във филмите...

Море на вятъра – 28 септември

България, 2019, 30 мин

режисьори: Стоил Димитров и Борислав Камилов

wind2win2

Двама уиндсърфисти, един морски "вълк", двама морски учени и едно уиндсърфиране от Дуранкулак до Резово поставят на еко картата Wind2Win каузата за Черно море, свободно от пластмаса...

 

Бистра вода – 29 септември и 3 октомври

Словения, 2018, 52 мин

режисьори: Рожле Брегар, Матик Облак, Миха Авгущин

bistravoda1

Каяк поход-протест по 23 реки в 6 балкански държави за 39 дни с финал-среща с премиера на Албания – целта е спиране на бетона и язовирните стени, за да се запази естеството на природните водоеми в Словения, Албания, Босна и Херцеговина, Македония...

 

Синьо сърце – 30 септември

САЩ/Словения/Босна и Херцеговина/Албания/Македония, 2018, 43 мин

режисьор: Бритон Кайует

blueheart1

Ако Бистра вода протестно зачеква темата за опазването на дивите реки на Балканите, то Синьо сърце глобално я обобщава – 30% от реките на Балканите са напълно девствени, което ги превръща в "Синьото сърце" на Европа... "сърце", чийто водотуптеж е застрашен от хиляди изкуствени хидроложки проекти... Неслучайно, Sofia Biting Docs обединява в своеобразен еко триптих Синьо сърце с прожекциите на Тъмната страна на въглищата (или четири региона в Испания под мрачната сянка на въгледобива) и Заграбване на земята (изследване на родна почва на връзката между обезлюдяването на селата и евросубсидираното едро земеделие) – и трите филма предупреждават за сянката, която грубата човешка ръка полага върху Природата...

 

Антропо Biting – документалното кино винаги е давало най-суровия, безпристрастен и без украса портрет на живота на Човека и именно той е на фокус в българския Портрет на един панелен блок (на 28 септември в комбина с Море на вятъра), в британския Пясък в чекмедже (или българската имигрантска общност в Кент между мечтите и реалността), в украинския Място на силата (или какво не знаем за бесарабските българи и село Чушмелий) и в...

Сладък реквием – 1 октомври

Индия/САЩ, 2018, 91 мин

режисьори: Риту Сарин и Танцин Сонам

regimesweet

Всяка година Sofia Biting Docs и фондация Приятели на Тибет в България предлагат поне по един филм за каузата за независимост на Тибет и Сладък реквием я защитава по един много деликатен начин – Долкар си припомня Духа на свободата (и на предателството) от детството ù, когато, вече на 26, среща в Делхи планинския водач изоставил семейството ù насред Хималаите, на път към Свободата в Индия...

 

Трип Biting – всички знаем, че другата страст (освен киното) на организаторите на Sofia Biting Docs са екзотичните дестинации по света (и у нас) и естествено, отново имаме изобилие от филмови пътешествия – като се започне с повторение на С тук-тук из Етиопия (3 моторикши, 18 пътешественици и 2500 километра от Адис Абеба до долината на река Омо), мине се през Уара: път към звездите (или традициите, културата и музиката на Андите като спирки от влаковата линия Уара дел Сур) и Огнена земя: земя на патагонците (или сърф братя Азулай в приключения с пингвини из Патагония и архипелага Огнена земя) и се стигне до...

Далечни острови – 27 септември, 2 и 3 октомври

Швейцария, 2019, 88 мин

режисьор: Алберто Мерони

dislands

От най-северната до най-южната точка на Европа – от архипелага Свалбард до канарския остров Ел Йеро – толкова отдалечени острови, с толкова контрастен климат, но с толкова сходно самотно битие...

 

Бялата стрела – 28 септември, 2 и 3 октомври

Германия, 2019, 82 мин

режисьор: Джим Крофт

arrowbiala

Транссибирската железница – 12 000 километра необятна земя, 12 000 километра стереотипи и предразсъдъци, стопени от хората, които Джим Крофт среща при този невероятен трип с Бялата стрела...

 

Кога & Къде?

27 септември – 3 октомври 2019 в салоните на Дом на киното, Евро Синема и културен център G8


Защо?

Защото ако Водата е част от Нас (знаете процентите), то нейните проблеми са и Наши проблеми... или както пеят Young Fathers: "Inside I'm Feeling Dirty, It's Only Cos I'm Hurting"...

wara

Уара: път към звездите | Франция/Боливия, 2017, 54 мин © режисьор Жоел Фуле

 

Море на Вятъра

Понеделник, 16 Септември 2019г. 15:15ч. Публикувана в video:mir

Ако обичате, като нас, морето и не искате да го захвърляте "на вятъра", то документалния филм-предизвикателство Море на вятъра е за вас – от Дуранкулак до Резово, 300 км по море (изминати точно преди година, миналия септември), само с вятър в уиндсърф платната в името на Wind2Win идеята за околна среда, свободна от пластмаса... Сега, повече за плаването в Морето на Отговорността разказва Атанас Куцев, Remove Remove продуцентът на Море на вятъра, а Отговорността да превърнем Черно море (и околната ни среда въобще) в зона свободна от пластмаса ви очаква на Wind2Win сайта...

 

 

Какво?

Огромно предизвикателство, което се състоеше от стотици други предизвикателства, кое от кое по-непредвидими и интересни. Но накрая всичко се подреди в един страхотен филм, който се надяваме да докосне хората, а самото Предизвикателство, да използваме по-малко пластмаса, продължава всеки ден...

wind2win2


Кой?

Двама усмихнати и изключително талантливи сърфисти – Илияна Стоилова и Йоан Колев, двама прекрасни морски биолози – Велизара Стоилова и Димитър Беров, и един феноменален капитан – Явор Колев, без когото изобщо нямаше да се справим! А до тях имаше страхотен снимачен и организационен екип от професионалисти с ентусиазъм и колосална енергия. Благодарности преди всичко на режисьорите Стоил Димитров и Борислав Камилов от Beardfrost Productions за часовете, прекарани в снимки в лодка и на брега, на Яна Казакова и Ивайло Тотев от техния екип за невероятните илюстрации и анимации, на Марина Желева за страхотния сценарий, на Иво Даскалов за главозамайващите фотографии, на Йордан Стоянов, Кристиян Димитров и Наталия Иванова за огромната помощ на терен, на Антон Димитров и Веселин Зографов за кристалния звук, на Георги Гаврилов за помощта при монтажа и не на последно място – на генералния ни партньор Кауфланд и всички други хора и бизнеси, които ни подкрепиха!

 

Къде?

По цялото Черноморие, във водата и на сушата, а сърф училище Акаша беше нашия дом през голяма част от времето.

wind2win8


Как?

Трудно, с много перипетии, но и с много радост. Тъй като зависехме от прогнозата за вятъра през цялото време, беше изключително динамично и трябваше да реагираме на големи промени буквално за минути. За пръв път правим толкова голям и предизвикателен проект и съм много щастлив, че успяхме да приложим опита си до момента, за да го изпълним по възможно най-добрия начин.

 

Защо?

Защото не искаме морето ни да отиде "на вятъра". Защото искаме в него да има повече вятър и вълни, отколкото пластмаса. Защото всеки от нас носи Промяната и вярваме, че тя е възможна.

wind2win1

 

Филмът Море на вятъра е на 17 септември в Дом на киното, 19:30 | 25 септември, Дом на киното, 18:1528 септември, Дом на киното, 20:30 в рамките на фестивала Sofia Biting Docs | 9 октомври, бар ПЕТЪК


Каузата Wind2Win е тук 

Заличено момче | Гарард Конли

Петък, 30 Август 2019г. 19:30ч. Публикувана в Литература

Вече бях престанал да се питам как се озовах в това положение, да търся други отговори, други реалности, други семейства или тела, в които бих могъл да се родя." – тези думи на Гарард Конли от мемоарния дебютен роман Заличено момче може и да обобщават добре нонсенса от "лекуването" на хомосексуалността, но когато 19-годишният Конли попада (под натиска на баща му, баптистки проповедник) в терапевтичния център Любов в действие за "превъзпитание" на сексуалните влечения към същия пол, в съзнанието му бушуват хиляди въпроси и... мантрата "Боже, пречисти ме!"... Въпроси, които сме гледали във филми като Грешното възпитание на Камерън Пост... или в екранизацията на Love In Action-мемоарите на Конли – филмът Заличено момче на Джоуел Еджертън (влизащ и в ролята на директора на Любов в действие Джон Смид/Виктор Сайкс) впряга звездните имена на Никол Кидман, Ръсел Кроу, Лукас Хеджис, Ксавие Долан, Flea, Troye Sivan, за да може още по-гръмко и звучно да отекне Абсурда в "рехабилитацията" на сексуалността... Повече за програмата Любов в действие и за подкаста UnErased, обаче, ще разкаже лично Гарард Конли (който се завръща в България след преподаването в Американския колеж в София през 2016-а) при представянето на Заличено момче в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2019 през октомври, а сега ви оставяме на прага на Love In Action...

 

 

Главната зала беше малка и осветена с халогенни лампи, а плъзгаща се врата водеше към лъснала на слънцето бетонна веранда. Групата ни се разполагаше на сгъваеми тапицирани столове в предната част на залата. По стените зад нас бяха окачени ламинираните описания на дванайсетте стъпки, които обещаваха бавно, но неотвратимо изцеление. Като изключим тези табла, стените бяха почти голи. Нямаше разпятия, нямаше изображения на Христовите мъки. Тук подобна иконография се смяташе за идолопоклонство, заедно с астрологията, източните религии, играта "Тъмници и дракони", дъските за призоваване на духове и йога.

 

Програмата "Любов в действие" беше заела по-крайна позиция срещу светските нрави дори от тази на църквите, в чието лоно бях израсъл, но все пак светогледът на наставника не ми беше непознат. В лоното на фундаменталното християнство, известно като баптизъм, вероизповеданието на моето семейство – мисионерският баптизъм – забраняваше всичко, способно да отклони душата от прякото общуване с Бог и от Библията. Много от другите стотина деноминации в спектъра на баптизма често спореха какво следва или не следва да бъде позволено на паството, като някои църкви гледаха по-сериозно от други на тези въпроси, а проблеми като доколко морални са танците или какви опасности крият небиблейските четива все още пораждаха дискусии. "Хари Потър" е най-обикновен прелъстител на детски души", заяви веднъж гостуващ баптистки проповедник в църквата на семейството ми. Изобщо не се съмнявах, че наставниците в "Любов в действие" също ще избягват споменаването на Хари Потър, че времето, което съм прекарал в Хагуъртс, трябва да си остане мое тайно удоволствие и че с идването си тук сключвам още по-сериозен пакт с Бог, който изисква от мен да зачертая повечето неща отпреди програмата. Преди да вляза в залата, ми бе наредено да оставя всичко, освен Библията и наръчника си.

Тъй като повечето участници в програмата "Любов в действие" бяха възпитани в духа на либералното протестантство и отчаяно копнееха да се излекуват, строгите правила на наставниците биваха посрещани с кротко одобрение. Голите бели стени на центъра бяха подходящ декор за чакалня, в която ние чакаме да получим Божието опрощение. Дори класическата музика ни беше забранена – "не смятаме Бетховен, Бах и останалите за християни" – затова по време на сутрешните Мигове мълчание в стаята тежка тишина надвисваше, пренасяше се в дневните ни занимания и вдъхновяваше атмосфера, която ако не беше свята, поне не беше и светска.

Зоната за обучение в задната част на залата, където имаше лавица с вдъхновяваща литература и дебела купчина библии, съдържаше десетки разкази от хора, успешно завършили ексгей програмата.

"Започнах да се възстановявам бавно, но сигурно – прочетох онази сутрин, плъзгайки звучно пръст по гланцираната страница. – Имах истински приятели мъже, не като преди – за секс. Започнах да опознавам истинската си същност, а не фалшивата самоличност, която си бях изградил, за да съм приемлив."

През последните няколко месеца се опитвах да залича "фалшивата си самоличност". В един зимен ден излязох от общежитието си в колежа и скочих в леденото езеро в кампуса. Върнах се зъзнещ вътре, с подгизнали дрехи и с усещането, че съм наново покръстен. Под горещия душ след това наблюдавах, зашеметен от ледената горещина по безчувствената ми кожа, как капка вода се плъзва по периферията на слушалката на душа.

И се помолих: "Боже, пречисти ме".

По време на престоя си в "Любов в действие" повтарях тази молитва, докато не се превърна в нещо като заклинание. "Боже, пречисти ме".

 

Помня съвсем малко от пътуването към онзи център заедно с майка ми. Стараех се да местя поглед, да не допускам съзнанието ми да регистрира какво прелита покрай моя прозорец, но съм запомнил някои подробности: калната и карамелена на цвят Мисисипи зад стоманените подпорни греди на моста Мемфис-Арканзас и как мащабите на нашия американски Нил въздействаха стимулиращо на моя непокварен от кофеина мозък; стъклената пирамида, която блещукаше в покрайнините на града и обливаше с гореща светлина предното стъкло на колата.

Беше началото на юни и с наближаването на пладне всяка повърхност в града щеше толкова да се нагорещи, че ще е невъзможно да я докоснеш за повече от няколко секунди, а точно по обяд зноят щеше да стане нетърпим. Прохладно беше само сутрин, когато слънцето си отдъхваше на ръба на хоризонта и все още беше само намек за светлина.

– Със сигурност могат да си позволят нещо по-добро от това – отбеляза майка ми, докато паркирахме пред правоъгълната сграда на търговски център.

Беше скъпо местоположение за този град, намираше се в по-заможно предградие, но този център беше може би най-непривлекателната забележителност в радиус от километри – временно убежище за скромни магазини и малки клиники. Варосани червени тухли и стъкло. Двойни врати, които водеха към бяло фоайе с изкуствени растения. И емблема над входа – обърнат червен триъгълник с изрязано в средата сърце и тънки бели линии над отвора. Слязохме от колата и се запътихме към вратите, като мама вървеше няколко крачки пред мен.

boyerase

Във фоайето усмихнат служител на рецепцията ме помоли да впиша името си в регистъра. Изглеждаше на около двайсет и пет. Беше облечен със свободна фланелка с якичка и имаше блестящи кобалтовосини очи с искрен поглед. Очаквах да видя някой призрак с безцветна физиономия, който вече е заличил всичко интересно в себе си. Вместо това човекът пред мен като че ли беше готов да поиграем на "Хало", а после с помощта на аналогии от видеоигри да ми обясни какво е сторил Бог с него. "Трябва да се биеш с враговете, защото извънземните се опитват да проникнат в тялото ти." Виждал бях много модерни млади свещеници с подобен външен вид и поведение.

Вече не помня името му. Не помня и дали онова фоайе издаваше с нещо какво ми предстои – някакви картини по стените или табла с правила. В спомените ми то е ослепително бяло помещение като в холивудските представи за рая – празно пространство.

– Може ли да разгледам? – попита майка ми. Нещо във вежливата възходяща интонация на въпроса ѝ ме накара да се почувствам неловко – все едно настояваше да огледа имот.

– Съжалявам, госпожо – отговори служителят на рецепцията, – достъпът е разрешен само за клиенти. От съображения за сигурност.

– За сигурност ли?

– Да, госпожо. Много от нашите клиенти преодоляват потискани семейни проблеми. Може да се разстроят, ако видят родител, макар и не техният, макар и да е толкова мил човек като вас... – Подкупваща усмивка с дълбока трапчинка. – Затова наричаме това тук безопасна зона. – Младежът разпери ръце настрани и ги размаха широко – бавно и леко сковано, сякаш движенията му преди са били много по-широки, но после се е научил да ги обуздава. – Тъй като сте записани само за двуседмичната програма, ще имате достъп до сина си извън времето за занимания по програмата.

boyerased

Въпросните занимания щяха да бъдат от девет до пет. Вечерите, нощите и ранните сутрини можех да прекарвам с майка си в "Хамптън Ин енд Суийтс" наблизо, като напускам стаята само по необходимост. От мен се очакваше да прекарвам по-голяма част от свободното си време в хотелската стая и да си пиша домашните за занятията през следващия ден. Графикът, който ми подаде служителят на рецепцията, беше от ясен по-ясен – всеки час попадаше в черно квадратче с надпис с главни букви: "Мигове мълчание", "Дейности", "Консултации".

Служителят ми подаде и дебелия наръчник на програмата "Любов в действие" заедно с някаква папка. Разгърнах наръчника, пластмасовото гръбче прошумоля и вътре ме посрещна черно-бяла бележка за добре дошъл, на която името ми беше изписано с едър шрифт. Под името ми имаше няколко стиха от Библията, Псалми 31:5, на по-непринуден съвременен английски, различен от езика на Библията на крал Джеймс, с която бях отраснал:

"Но аз Ти открих греха си и не скрих беззаконието си; аз казах: "ще изповядам Господу моите престъпления", и Ти сне от мене вината на греха ми."

Разлистих напосоки, а майка ми надничаше над рамото ми. Прииска ми се да затворя наръчника още щом видях печатните грешки и шаблонните графики. Щеше ми се мама да си изгради хубаво мнение за мястото, преди да си тръгне, но не от желание да защитавам лошия дизайн на наръчника, а за да продължим нататък без повече привидно вежливи разпити. Ако тя започнеше да задава въпроси относно дизайна и небрежния библейски език, можеше да започне да разпитва и за професионалната подготовка на персонала и какво изобщо търсим тук, което със сигурност щеше да влоши нещата. Въпросите само удължават агонията на подобни моменти, а почти неизменно остават без отговор. Вече бях престанал да се питам как се озовах в това положение, да търся други отговори, други реалности, други семейства или тела, в които бих могъл да се родя. Винаги когато осъзнавах, че няма други реалности, ми ставаше неприятно, че изобщо съм питал. Вече бях готов да приемам нещата каквито са.

 

 

 

cover-zalicheno-momcheЗаличено момче (превод Надежда Розова, 312 стр, цена 18 лева) е в книжарниците; приходите от продажбата на книгата ще бъдат дарени на фондация Сингъл Степ за цялостни услуги в помощ на ЛГБТИ младежи в България


Филмът Заличено момче е част от конкурсната програма на CineLibri 2019 и ще бъде представен в присъствието на Гарард Конли

София – 6 октомври, Люмиер Лидл, 20:00 | Варна – 7 октомври | Бургас – 8 октомври | Пловдив – 9 октомври

 

Машини като мен | Иън Макюън

Четвъртък, 25 Юли 2019г. 14:14ч. Публикувана в Литература

Мъж, Жена и... Андроид, оплетени в сай-фай-ерото-философски триъгълник – може и да не звучи като типична фабула за романите на Иън Макюън, но след миналогодишните срещи с него сигурно сте наясно, че Макюън винаги е бил воден и интригуван от въпроса "Какво ни прави Хора?"... Именно този въпрос свети неумолимо в AI-подсъзнанието на актуалния му, тазгодишен роман Машини като мен (откъс от него ви очаква по-долу) – Чарли и Миранда живеят в паралелните, утопични 80-те години на миналия век, когато Британия губи Фолкландската война, Алън Тюринг все още е жив, а неговата мечта за жив изкуствен интелект вече е реалност – 25 андроида (13 Адамовци и 12 Еви) вече крачат по света, а когато Чарли купува своя Адам и заедно с Миранда започват да програмират неговата личност в търсене на съвършения човек... изниква въпроса: Съвършенството или Несъвършенството ни прави Хора?... Като Теб, като Мен... като Адам...

 

 

Не би трябвало да се учудвам, че на трийсет и две се оказах съвършено разорен. Това, че прахосах наследството от майка ми за една машинария, беше само част от проблема ми – но много показателна. Винаги когато се случеше да се окажа с пари, правех всичко възможно да ги прахосам, сякаш ги хвърлях в магическа клада или ги натъпквах в цилиндър, от който след това изваждах зайче. Много често, макар и не в този последен случай, го правех с намерението някак си, като с вълшебна пръчка, да изкарам още по-голяма сума с минимални усилия. Бях лековерен и лесно се връзвах на всякакви оферти, полузаконни хитрости и уловки, подмамен от прекия път към парите. Падах си по грандомански, импозантни начинания. Други също го правеха, но преуспяваха. Вземаха пари назаем, измисляха остроумни начини да ги вложат, натрупваха богатство и им оставаше дори след като вече са си изплатили дълговете. Или пък имаха работа, професия, както и аз бях имал навремето, и забогатяваха с по-бавни, но устойчиви темпове. Докато междувременно аз едва се крепях на повърхността или по-скоро, затъвах в аристократично разорение в двете си усойни стаи на приземен етаж в глухите улици на ничията едуардианска земя в терасирания квартал между Стокуел и Клапам, Южен Лондон.

Израснах в село недалеч от Стратфорд, Уорикшър, единственото дете на баща музикант и майка медицинска сестра в общинска болница. Отрано започнах да се интересувам от електроника, но в крайна сметка се дипломирах като антрополог в един никому неизвестен колеж в южната част на Централна Англия; после се преориентирах към правото и след нужната квалификация се хванах да работя в отдел за данъци и налози.

Само седмица след двайсет и деветия ми рожден ден бях отстранен от служба и едва отървах един, макар и кратък, престой в затвора. Моите сто часа общественополезен труд обаче ме убедиха, че постоянната работа не е за мен. Спечелих малко пари от книга за изкуствения интелект, която написах много бързо, но ги изгубих в следващото си начинание, свързано с хапче за удължаване на живота. После спечелих прилична сума от една имуществена сделка, която изгубих в следващия си проект за даване на коли под наем. Един мой любим чичо, който беше забогатял благодарение на патент за нагревателна помпа, ми остави известни средства, които бързо пропилях в поредния проект за здравно осигуряване.

На трийсет и две вече едва свързвах двата края, като играех онлайн на стокови и валутни борси – схема, която не се различаваше от останалите. Седем часа на ден седях прегърбен пред клавиатурата, купувах, продавах, двоумях се, в един момент започвах да боксирам въздуха, в следващия псувах, поне в началото беше така. Изчитах борсовите отчети, но според мен действах хаотично, безсистемно и повече разчитах на догадки. Понякога правех удари, понякога затъвах, след равносметка на годишна база парите ми се оказваха колкото на един пощаджия. Плащах си наема, който в онези дни не беше висок, хранех се, обличах се доста прилично и си въобразявах, че вървя към стабилизиране и междувременно опознавам себе си. Бях убеден, че след трийсетата ми година резултатите ми ще се подобрят в сравнение с предишния период на двайсетте.

Но нашият уютен семеен дом беше продаден точно когато първият читав изкуствен човек се появи на пазара. 1982-ра. Роботи, андроиди и техните имитации бяха моята страст, особено след проучванията, които бях правил във връзка с книгата ми. Цените им щяха да падат, но аз трябваше да се сдобия с един от тях веднага – Ева или Адам, беше ми все едно.

machmcne

Всичко можеше да бъде по-различно. Предишната ми приятелка Клеър беше разумно създание, още чиракуваше като зъболекарска сестра. Работеше в един кабинет на Харли Стрийт и тя със сигурност щеше да ме разубеди да купувам Адам. Беше човек, стъпил здраво на земята, на тази земя. Умееше да си подрежда живота, и не само нейния. Засегнах я с постъпка на неопровержима изневяра. Тя веднага ме заряза след сцена на величествен гняв, в края на която изхвърли всичките ми дрехи на улицата. На Лайм Гроув. Повече не ми проговори и оттогава оглавява списъка ми с грешки и провали. Тя обаче би могла да ме спаси от мен самия.

Обаче. В интерес на балансирания подход нека дадем думата на неспасения да се защити. Купих Адам не за да печеля от него. Точно обратното. Мотивите ми бяха чисти. Броих цяло състояние в името на любознателността, този неуморим двигател на науката, на интелектуалния живот, на самия живот. Това не беше мимолетна прищявка. Има предистория, обяснение, вложено време и затова държах на правото си да черпя от тях. Електрониката и антропологията – далечни братовчеди, които модерността беше събрала заедно и обвързала в брак. Рожба на това съвкупление беше Адам.

 

Значи, ето ме, стоя пред вас, свидетел на защитата, след училище, точно в пет следобед, типичен екземпляр на времето си – къси панталони, ожулени колене, лунички, ниско подстригана коса отзад и над слепоочията, единайсетгодишен. Пръв съм на опашката, чакам лабораторията да отвори за клуба на "жичкаджиите". Ръководеше го господин Кокс, един благ великан с морковена на цвят коса, който ни преподаваше физика.

Моят проект беше да направя радио. Това е въпрос на вяра, едно продължително упование и молитва, които ми бяха отнели седмици наред. Разполагам с основа от текстолит, шест на девет инча, в която лесно се пробиват дупки. Най-важни са цветовете. Сини, червени, жълти и бели жици очертават различни бразди върху платката, като завиват под прав ъгъл, скриват се отдолу, показват се на друго място, прекъсвани от ярки на цвят и миниатюрни цилиндърчета на ивици – кондензатори, съпротивления, – после индуктивна намотка, която бях навил собственоръчно, после операционен усилвател. Нищо не разбирам. Следвам схемата, както новопокръстен послушник чете Светото писание. През цялото време господин Кокс ме съветва с тих глас. Аз доста несръчно запоявам една част, една жица или един компонент с друг. Пушекът и миризмата от поялника са като наркотик, който вдишвам дълбоко. Включвам в схемата си минипревключвател от бакелит, който решавам, че е бил взет от изтребител, най-вероятно от "Спитфайър". Последното свързване, три месеца от началото, е на парче тъмнокафява пластмаса към деветволтова батерия.

Студен, ветровит, мрачен март. Другите момчета са се привели над проектите си. Намираме се на дванайсет мили от родния град на Шекспир, в едно адски сбутано общообразователно училище. Всъщност отлично място. Флуоресцентните светлини по тавана се включват. Господин Кокс е в отсрещния край на лабораторията с гръб към нас. Не държа да привличам вниманието му, за да не става свидетел на провала ми. Щраквам ключето и... чудо!... чувам статично пращене. Завъртам кондензатора за настройка: музика, ужасна музика според мен, защото скрибуцат цигулки. След това проехтява отривистият говор на жена, но не на английски. Никой не вдига глава, никой не се интересува. Да направиш радио, не е нещо особено. Но аз онемявам, още малко и ще се разплача.

От тогава насам никаква техника не ме е впечатлявала толкова много. Електричеството преминава през метални парченца, внимателно подредени от мен, и от въздуха улавя гласа на чужденка, която седи някъде там. Тя не ме познава, не може да знае, че аз я слушам. Никога няма да узная името ù, нито ще разбера езика ù, никога няма да се срещна с нея, или поне не нарочно. Моето радио с неговите грапави следи от запояване върху платката е също толкова удивително, колкото съзнанието, породило се от материята.

Умствените способности и електрониката са тясно свързани, това открих през моите тийнейджърски години, докато се занимавах да правя елементарни компютри и сам да ги програмирам. После дойде ред на по-сложните компютри. Електричеството заедно с парченцата метал можеха да събират числа, да съставят думи, да възпроизвеждат образи, песни, да помнят неща и дори да превръщат звуците в букви.

Когато бях на седемнайсет, Питър Кокс ме убеждаваше да запиша физика в местния колеж. Само след месец обаче се отегчих и започнах да се оглеждам за нещо друго. Предметът ми се стори твърде абстрактен, а в математиката хич ме нямаше. Дотогава вече бях изчел някоя и друга книга и у мен се събуди интерес към литературните герои като плод на въображението. "Параграф 22" на Хелър, "Великият Гетсби" на Фицджералд, "Последният човек в Европа" на Оруел, "Всичко е добре, щом свършва добре" на Толстой – не продължих по-нататък, но все пак схванах смисъла и целта на изкуството.

Свеждаше се до вид проучване. Нямах желание обаче да уча литература, по-скоро това интуитивно занимание ме плашеше. Някакъв хвърчащ лист хартия с информация за предстоящ курс, на който попаднах в библиотеката на колежа, ме осведомяваше, че антропологията е "наука за хората и техните общества през вековете и пространствата". Значи, систематично обучение с включен в него и човешкият фактор. Записах се.

Първото нещо, което научих: курсът ми беше обидно зле недофинансиран. Никакво ходене до Тробриандските острови, където, както бях чел, било забранено да се храниш пред други хора. Добрите обноски повелявали всеки да яде сам с гръб към приятелите или членовете на семейството. Островитяните правели магия, с която превръщали грозните хора в красиви. Децата били поощрявани да се занимават със секс от малки. Сладкият тропичен картоф бил в ролята на единствената разменна единица. Жените определяли положението на мъжете в обществото. Колко странно и похвално! Моите схващания за човешката природа до този момент се бяха оформили изцяло под влиянието на бялото население, обитаващо южната четвъртина на Англия. Затова сега се почувствах като захвърлен в бездната на релативизма...

 

 

 

cover-mashini-kato-menМашини като мен (превод Иглика Василева, 352 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

онлайн