A+ R A-
MIR

MIR

URL адрес: Електронна поща: Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Но и аз | Делфин дьо Виган

Вторник, 25 Февруари 2020г. 17:17ч. Публикувана в Литература

"... мълчанието ни е като завръщане към произхода на нещата, към истината за нещата." – тези мисли на Лу Бертиняк, 13-годишната акселерат-героиня от романа Но и аз на Делфин дьо Виган, ни завръщат не само към момента когато пред дьо Виган се отварят вратите и за литературните награди, и за киното... Да, екранизирането (през 2010-а от Забу Бретман) на историята за Лу, Но и Люка превръща дьо Виган в професионален писател, за когото последват хитови романи като Силна е нощта, По действителен случай (чиято филмова адаптация от Роман Полански откри фестивала CineLibri 2017) и дори режисьорски дебют (À coup sûr през 2014-а)... По-важното, обаче, е че колекциониращата думи (и съдби) Лу, случайното (или нужното) ù приятелство с бездомната Но и общата им симпатия към фриволния съученик на Лу, Люка, ни завръщат към вечния въпрос за... Семейството – как да намериш своето Семейство, когато си част от разбито семейство?!..

 

 

Отброявам една, две, три, четири капки, жълтавото облаче се разтваря във водата, както боята от четката се стича на дъното на чашата, цветът постепенно се разнася, обагря течността, после изчезва. Отдавна страдам от безсъние, дума, която започва като бездушие, безсмислие, безочие, накратко, дума, която ви казва, че нещо липсва, гълтам билкови капсули след вечеря, а когато не помагат, татко ми дава ривотрил, лекарство, което ви запраща в черна дупка, където вече не мислите за нищо. Не бива да го вземам често, заради привикването, но тази вечер сънят бяга от мен, от часове опитвам, броя всичко, което става за броене, зъбите на овцата, звездите на небето, пясъка в морето, свила съм се на купчина под завивката, усещам как сърцето ми тупа във врата ми, главата ми е препълнена с думи, които се смесват, блъскат се една в друга като в гигантска верижна катастрофа, фрази са се хванали гуша за гуша, всяка иска да играе главната роля, овците блеят всички едновременно, това е саундтракът на безсънието ми, госпожице Бертиняк, трябва да предвидите една част за социалната спешна помощ, Златно зрънце, знаеш ли, че приличаш на феята Камбанка, я виж в колко часа се прибираш, не, не искам да записваш, една наливна, ако обичате, госпожици, уредете сметката, не, утре не мога, вдругиден, ако искаш, чадърите не ми вършат работа, винаги ги губя, ама оставете хората да слязат, преди да се качите.

nomoi2

В крайна сметка не разбрах кое я накара да се съгласи. Отидох пак след няколко дни, тя стоеше пред гарата, срещу полицейския участък има истински лагер за бездомници с палатки, кашони, матраци и изобщо, тя стоеше и разговаряше с тях. Приближих се, тя първо ми ги представи, с тържествено изражение, изпъната като на парад, Роже, Момо и Мишел, после, с протегната към мен ръка, Лу Бертиняк, тя идва да ме интервюира. Момо се засмя, нямаше много зъби, Роже ми протегна ръка, Мишел се намръщи. Роже и Момо искаха и тях да интервюирам, идеята ги забавляваше, Роже тикна юмрука си под брадичката на Момо, все едно беше микрофон, е, Момо, от колко време не си се къпал, беше ми неудобно, но гледах да не го показвам, обясних, че е за училище (да не си въобразят, че ще ги покажат във вечерните новини) и че става дума само за жени. Роже каза, че всичко това е по вина на скапаняците от правителството и че политиците до един са лайнари, кимах утвърдително, защото, тъй или инак, беше по-добре да се съгласявам, той извади от една найлонова торба добре отлежало парче суха наденица, от което отряза няколко кръгчета и ги раздаде на всички без Момо (сигурно понеже той нямаше да може да яде с толкова малко зъби). Не посмях да откажа, макар да трябва да призная, че идеята не обещаваше нищо добро, прекалено ме беше страх да не го обидя, глътнах парчето цяло, без да го дъвча, имаше вкус на плесен, мисля, че никога не съм поглъщала нещо по-гадно, а се храня в училищния стол.

С Но тръгнахме към кафенето, казах ѝ, че приятелите ѝ са симпатични, тя спря и ми отвърна: на улицата нямаме приятели. Вечерта, когато се прибрах, записах думите ѝ в тетрадката си.

Уговаряме се да се видим от днес за утре, понякога тя идва, понякога не идва. През целия ден мисля за нея, чакам с нетърпение да свършат часовете, щом удари звънецът, хуквам към метрото, все с този страх, че няма да я видя вече, с този страх, че ѝ се е случило нещо.

nomoi4

Съвсем наскоро е навършила осемнайсет години, в края на август е напуснала спешния център за временно настаняване, където са я приемали за по няколко месеца, докато е била малолетна, живее на улицата, но не обича да ѝ го казват, има думи, които отказва да чува, внимавам какво говоря, защото когато се разсърди, млъква, прехапва си устната и гледа в земята. Не обича възрастните, няма им доверие. Пие бира, гризе си ноктите, влачи след себе си куфар на колела, в който се съдържа целият ѝ живот, пуши цигарите, които ѝ дават, сама си ги свива, когато има пари да си купи тютюн, затваря очи, за да се изолира от света. Спи тук или там, у приятелка, с която се е запознала в пансиона и която работи на щанда за колбаси в "Ошан" на Порт дьо Баньоле, у контрольор в метрото, който я приютява от време на време, преспива у когото се случи, познава едно момче, което се е сдобило с палатка на Лекари на света и спи навън, приемал я е един-два пъти, без нищо да иска в замяна, каза ми, ако минеш по улица "Шарантон", срещу номер двайсет и девет ще видиш палатката му, там си е неговото място. Когато няма къде да спи, се обажда в Социалната спешна помощ, за да ѝ кажат къде има център за временно настаняване, но преди зимата е трудно, защото много от тях са затворени.

В "Реле д'Оверн" си имаме маса, малко встрани, имаме си навици и мълчания. Тя пие една-две бири, аз си поръчвам кола, наизуст ги знам пожълтелите стени, олющената им боя, стъклените аплици, старомодните репродукции, отегчения вид на сервитьора, познавам Но, начина, по който седи, в неравновесие, колебанията и стесненията ѝ, енергията, която изразходва, за да изглежда нормална.

nomoi6

Седим една срещу друга, виждам умората по лицето ѝ, то е нещо като сив воал, който я покрива, обгръща и може би закриля. Накрая прие да си водя бележки. В началото не смеех да ѝ задавам въпроси, но сега нямам спиране, питам кога, защо, как, тя невинаги поддава, но понякога се получава, започва наистина да разказва със сведени очи, с ръце под масата, понякога се усмихва.

Разказва за страха, студа, скитането. За насилието. За возенето с метро по една и съща линия, напред-назад, за да минава времето, за часовете, прекарани в кафенетата пред празна чаша, и за сервитьора, който се появява четири пъти, за да попита дали госпожицата иска още нещо, за обществените перални, където е топло и спокойно, за библиотеките, особено тази на "Монпарнас", за дневните центрове, гарите, парковете. Разказва живота си, своя живот, прекараните в чакане часове и нощния страх.

Не знам къде ще спи вечер, когато се разделяме, попитам ли я, обикновено отказва да ми отговори, понякога рязко става, защото е часът, в който затварят вратите, и трябва да търчи до другия край на Париж, за да заеме мястото си на опашката, да получи номер на редица или на стая, да вземе душ в усмърдяна от другите баня и да си намери леглото в спалня със завивки, по които пъплят бълхи и въшки. Понякога не знае къде ще спи, защото не е могла да се свърже със Социалната, чийто номер е почти непрекъснато зает, или защото нямат повече места. Оставям я да си тръгне, потътрила куфара след себе си, във влагата на последните есенни вечери.

nomoi3

Понякога аз първа си тръгвам, тя седи пред празната си халба, аз ставам, сядам, чудя се какво да кажа, за да я разведря, не намирам думи, все не успявам да тръгна, тя свежда очи и мълчи.

И мълчанието ни е натоварено с цялото безсилие на света, мълчанието ни е като завръщане към произхода на нещата, към истината за нещата.

 

 

 

cover-no-i-azНо и аз (превод Росица Ташева, 248 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Хлебарката | Иън Макюън

Събота, 01 Февруари 2020г. 12:12ч. Публикувана в Литература

Темата за Брекзит умира трудно... като хлебарката. Досадна е... като хлебарката... Но писатели като Иън Макюън винаги могат да върнат интригата в нея – достатъчно е да вземат началото на Метаморфозата на Кафка и да трансформират с финес (и черен хумор) реални събития и образи в политическа сатира-притча, която разказва Истината за насекомите, хората и техните желания... Така както се случва в Хлебарката, най-новата и крайно актуална новела на Макюън, който при визитата си, преди 2 години, не скри отношението си към политиците и Брекзит, заявявайки: "Искат да върнат Британия в 60-те"... или както казва героят Джим Самс тук: "Връщане назад няма!"

 

 

* * *

Пресаташето Шърли, дребна, приятна жена, облечена изцяло в черно, очилата ѝ с черни рамки – натрапчиво големи за лицето ѝ, – приличаше, и това беше доста неприятно, на враждебен бръмбар рогач. Но двамата с премиера бързо се спогодиха и тя разтвори пред лицето му ветрило от доста недоброжелателни заглавия. "Бин Дим Джим!", "В името на Бога, вън!". Споменаването от страна на Саймън, който беше нарекъл твърдите Реверсалисти от задните банки в парламента "обичайните заподозрени шибаняци", придаде на новините безобидно комичен вид. Двамата заедно, Джим и Шърли, се изкикотиха. Но повечето сериозни вестници поддържаха становището, че един вот на недоверие може и да успее. Премиерът беше пренебрегнал както "Часовникарските", така и Реверсалистките тенденции в партията си. Прекаляваше с ролята си на умиротворител. Като се мъчеше да угоди и на двете крила, беше успял да отблъсне от себе си почти всички. "В политиката – както беше написал един добре известен колумнист – двойствените пристрастия са вдигане на празен шум." Според общото мнение, дори предложението да не мине, самият факт, че ще има вот, би подронил авторитета му.

– Ще видим тая работа – каза Джим, а Шърли се изсмя гръмогласно, сякаш беше подхвърлил нещо много смешно.

Той тръгна да излиза, за да остане насаме и да се подготви за следващото заседание. Беше се разпоредил на Шърли молбата за оставката на Саймън да бъде предоставена на медиите миг преди да излезе на улицата, за да се уверят репортерите, че всичко е наред. Шърли изобщо не се изненада от уволнението на своя колега. Вместо това кимна бодряшки и събра сутрешните вестници. Беше недопустимо да закъснееш за заседание на кабинета, но това не важеше за премиера. Когато влезе в стаята, всички бяха по местата си около масата. Той зае своето между канцлера и министъра на външните работи. Беше ли нервен? Всъщност не. По-скоро готов и напрегнат като спринтьор на стартовата линия. Първата му задача бе да изглежда правдоподобно. Също както пръстите му сами знаеха как да направят възел на вратовръзката му, така и премиерът знаеше, че е най-добре встъпителните му думи да бъдат предшествани от тишина и немигащ поглед, с който да обиколи присъстващите.

hleba

Именно в тези няколко секунди, когато срещна угодническия поглед на Тревър Гот, канцлера на графство Ланкашър, после на министъра на вътрешните работи, на министъра на правосъдието, на лидера на правителственото мнозинство в Камарата на общините, на министъра на търговията, на министъра на транспорта и на министъра без портфейл, за миг ги разпозна и го осени прозрението – необичайна, буйна, трансцендентна радост пробяга през тялото му, през сърцето му и надолу по гръбначния стълб. Външно остана спокоен. Но разбра съвсем ясно. Почти всички от членовете на кабинета му споделяха неговите възгледи. Но много по-важен бе фактът, с който до този момент не беше наясно, че споделят и неговия произход. Когато си беше пробивал път до Уайтхол през онази изпълнена с опасности нощ, си мислеше, че го чака една самотна мисия. Дори не му беше хрумвало, че тежкото бреме на неговата задача ще бъде споделено, че в същия онзи момент други като него са пътували към техните си министерства, за да се вселят в чужди тела и да поемат борбата. Дузина-две, подбрана компания от най-добрите чеда на нацията, са дошли, за да вдъхнат кураж и да заемат мястото на едно неуверено лидерство.

 

Но беше възникнал и незначителен проблем, един дразнител, една липса. Предателят до него. Беше го разпознал от пръв поглед. В рая винаги има и дявол. Само един. Вероятно сред компанията се е намирал и смел вестоносец, който, тръгвайки от двореца, не е успял да стигне навреме, а нищо чудно и да е паднал жертва под някоя тежка обувка, също както за малко не се случи и с него на тротоара пред портата. Когато Джим се вгледа в очите на Бенедикт Сейнт Джон, министъра на външните работи, срещна празната, непоколебима стена на човешка ретина, през която не можеше да проникне. Непроницаема. Не долавяше нищо. Беше човек. Фалшификат. Колаборационист. Враг на народа. Точно от онези, които могат да се разбунтуват и да гласуват за свалянето на собственото си правителство. Значи, трябваше да се действа. Ще му дойде времето. Не сега.

 

Но останалите бяха налице и той ги разпозна мигновено, съзря ги през техните прозрачни, повърхностни човешки форми. Съдружие от братя и сестри. Преобразеният радикален кабинет. Докато седяха около масата, с нищо не издаваха кои са всъщност и с какво са наясно. Колко зловещо наподобяваха човешки същества! Като се вгледа във и отвъд различните нюанси на сивото, зеленото, синьото и кафявото на техните уж бозайнически очи, и по-навътре – към блещукащата насекомска сърцевина на същността им, той схвана, проумя и обикна своите колеги и техните ценности. Защото те бяха и негови. Обединени от непоклатим кураж и воля за победа. Вдъхновени от идея така чиста и вълнуваща, каквато е идеята за родната кръв и родната земя. Подтикнати към цел, която се издигаше отвъд самия разум, за да прегърне едно мистично усещане за нация, едно разбиране така просто, така добро и истинско като самата религиозна вяра.

Онова, което също така обвързваше тази храбра компания, беше убеждението, че я чакат лишения и сълзи, ала за съжаление, не техните. Но и убеждението, че след победата целокупното население ще се радва на дълбоко и облагородяващо самоуважение. В тази стая, в този момент нямаше място за мекушавост. Страната трябваше да се освободи от едно унизително робство. Най-добрите вече се отърсваха от оковите. Скоро демоните на онези с "часовниковите стрелки напред" ще бъдат изринати от гърба на нацията. Винаги има такива, които се колебаят пред отворената врата на клетката. Нека треперят от страх пред електоралното пленничество, нека робуват на един продажен и дискредитиран обществен ред, единствената утеха, която им остава, са графиките, кръглите диаграми, разделени на сегменти, тяхната безплодна рационалност и жалка боязливост. Само да знаеха, че вече нямат контрол над сублимното събитие, че то се е изплъзнало от всякакви анализи и дебати и вече е в историята. Че се разгръща тук, пред тази маса. Колективната съдба се ковеше в жарта на притихналите кабинетни страсти. Твърдият Реверсализъм беше мейнстрийм. Връщане назад няма!

 

 

 

cover-hlebarkataХлебарката (превод Иглика Василева, 112 стр, цена 12 лева) е в книжарниците

Цвят продълговат в морето | Исабел Алиенде

Петък, 31 Януари 2020г. 17:17ч. Публикувана в Литература

Съдбата на изгнаниците е като съдбата на морските вълни – без покой, "осъдени" на постоянно движение, като перпетуум мобиле, измамно тласкащо ги към брега на спасението... Съдба, добре позната и на Исабел Алиенде, чийто миналогодишен роман Цвят продълговат в морето хваща бягащите от Гражданската война в Испания сродни души на лекаря Виктор Далмау и пианистката Росер Бругера, и ги захвърля в бушуващ океан от събития, разстилащи се вълна след вълна, между 1938 и 1994-а година... Да, говорим за точно такива катарзисни, семейни саги, каквито Алиенде винаги е създавала с магически финес и реализъм на детайлите (през 2020-а се навършват 20 години от финалния роман Портрет в сепия на трилогията, започнала с Къщата на духовете и Дъщеря на съдбата)... Да, говорим за вълни от любов и омраза, от война и мир, от изгнаници и любовници, от измамни образи и реални герои (като чилийския поет Пабло Неруда), вълни от надежда и мрак... Да, говорим за Живота/Морето и неговите вечно променящи се цветове...

 

 

1939


Да сдържим гняв, болка и сълзи

и да запълним печалната пустота,

а нощната клада нека напомня

за светлината на мъртвите

звезди.

Пабло Неруда, "Всеобща песен"

 

Виктор Далмау прекара няколко месеца в бежанския лагер в Аржел-сюр-Мер, без да подозира, че Росер също е била там преди него. Нямаше вести от Аитор, но предполагаше, че е изпълнил неговата заръка да изведе майка му и Росер от Испания. По онова време лагерът беше населен предимно с десетки хиляди републикански войници, подложени на глад, мизерия, бой и унижения от страна на надзирателите. Условията продължаваха да са нечовешки, но поне най-суровата част от зимата си отиваше. Пленниците се организираха така, че да оцелеят, без да загубят разсъдъка си. Провеждаха революционни митинги, разделени по политически партии, както преди войната. Пееха, четяха каквото им попадне, ограмотяваха неграмотните, издаваха вестник – ръкописно изписан лист, който се предаваше от читател на читател – и се мъчеха да съхранят достойнството си, като се подстригваха и взаимно се пощеха от въшките, миеха се и перяха дрехите си в ледената морска вода. Разчертаха лагера на улици с поетични имена, създадоха въображаеми площади в пясъка и калта, а също и алея към морето както в Барселона, измислиха въображаем оркестър без инструменти за класическа и народна музика и ресторанти с невидима храна, която готвачите описваха в подробности, а останалите сладостно вкусваха със затворени очи. С малкото материали, с които успяваха да се сдобият, майсторяха навеси, бараки и колиби. Живееха в очакване на новините от света, застанал на ръба на друга война – и на възможност да излязат на свобода. Някои, най-добрите, обикновено биваха наемани за полски работи или в промишлеността, ала повечето си бяха изкарвали прехраната като дървари, пастири и рибари, преди да постъпят във войската, с други думи, не притежаваха полезен за Франция занаят. Понасяха от страна на властите непрестанен натиск да бъдат репатрирани и в някои случаи се оставяха да ги отведат с измама до испанската граница.

Виктор продължаваше да работи в лагера с малка група лекари и сестри, защото на този пъклен плаж имаше мисията да служи на болните, ранените и обезумелите. Предшествала го беше легендата, че на Северната гара бе накарал да затупти сърцето на мъртъв младеж. Това му бе спечелило сляпото доверие на пациентите, въпреки че той не преставаше да им повтаря, че за по-сериозни оплаквания трябваше да се обръщат към докторите. Часовете на деня не му стигаха за изпълнение на всичките задачи. Отегчението и депресията, бич за повечето затворници, не го потискаха, напротив, в работата си намираше някаква сходна с щастието екзалтираност. Беше толкова измършавял и без сили, колкото и останалите обитатели на лагера, ала не изпитваше глад и често отстъпваше оскъдната си порция сушена риба треска на другиго. Другарите му говореха, че се храни с пясък. Работеше от изгрев, но след залез-слънце му оставаха още няколко часа за запълване и тогава хващаше китарата и пееше.

cviatmore

Рядко беше правил това по време на Гражданската война, но още си спомняше романтичните песни, на които го бе научила майка му, за да се бори срещу своята стеснителност, и разбира се, революционните маршове, на които слушателите му пригласяха в хор. Китарата беше принадлежала на млад андалузец, който не се бе разделил с нея, докато воювал, по-късно я взел със себе си в изгнание и живял с нея в Аржел-сюр-Мер до края на февруари, когато пневмония го отнесла. Виктор се грижеше за андалузеца в последните му дни и той му завеща китарата. Тя беше от малкото действителни инструменти в лагера; имаше други, въображаеми, чийто звук имитираха неколцина надарени с точен слух пленници.

През тези месеци човешкото множество в лагера оредя. Старците и децата умираха и биваха погребвани в близко гробище. Някои щастливци получиха закрила и емигрантски визи за Мексико и Южна Америка. Много войници постъпиха в Чуждестранния легион въпреки бруталната дисциплина и славата му, че приемаше в редовете си престъпници, ала всичко бе за предпочитане пред това да останат в лагера. Онези, които отговаряха на изискванията, бяха наети на работа от Компанията за чуждестранни работници, за да заместят френската работна ръка, мобилизирана в навечерието на надвисналата война. По-късно други щяха да емигрират в Съветския съюз или да се присъединят към френската съпротива. От тях хиляди щяха да загинат в нацистките концентрационни лагери, а други в сталинските лагери за принудителен труд.

 

В един априлски ден, когато непоносимият зимен студ бе отстъпил място на пролетта и вече се усещаха първите летни горещини, извикаха Виктор в кабинета на коменданта на лагера, защото имаше посещение. Беше Аитор Ибара със сламена шапка и бели обувки. Почти минута му беше нужна, за да разпознае в дрипавото плашило срещу себе си Виктор. Прегърнаха се развълнувани, и двамата с навлажнени очи.

– Нямаш представа какво усилие ми струваше да те открия, приятелю. Не фигурираш в нито един списък, помислих, че си умрял.

– Почти. А ти? Защо си облечен като клоун?

– Като бизнесмен по-скоро. Ще ти разкажа.

– Кажи ми първо какво стана с майка ми и с Росер.

Аитор му разказа за изчезването на Карме. Беше я издирвал, без да достигне до конкретна информация, разбрал бе единствено, че не се е завърнала в Барселона и че къщата на Далмау е била отчуждена. Други хора живеели сега там. Затова пък му носеше добри новини за Росер. Накратко го осведоми как бяха напуснали Барселона, как бяха прекосили Пиренеите пешком и как ги бяха разделили във Франция. Известно време не бе имал никакви известия за нея.

– Аз избягах при първата появила се възможност, Виктор, и не разбирам защо ти не си опитал. Лесно е.

– Тук се нуждаят от мен.

– С този начин на мислене, другарю, винаги ще си прецакан.

– Така е. Какво да се прави. Да се върнем на Росер.

– Открих я без проблем, щом се сетих за името на твоята приятелка, онази медицинска сестра. След толкова премеждия се беше изтрило от ума ми. Росер е била тук, в същия лагер, и е излязла от това място благодарение на Елизабет Айденбенц. Живее при някакво семейство, което я приело в дома си в Перпинян, работи като шивачка и дава уроци по пиано. Родила е здраво момче, вече е навършило месец и е истински красавец.

shad-c

Аитор, както обикновено, се беше уредил благодарение на сделки. През войната си доставяше скъпоценни неща – като се започне от цигари и захар и се стигне до обувки и морфин, – разменяйки ги в дребни сделки, но всеки път с малка печалба за него. Случвало му се бе и да се сдобие с истински съкровища като немския пистолет и американското ножче, които толкова бяха впечатлили Росер. Той никога не би ги отстъпил доброволно и всеки път побесняваше, когато си спомнеше как му ги бяха отнели. Сега бе успял да се свърже с далечни братовчеди, емигрирали преди години във Венецуела, и те щяха да го посрещнат и да му намерят работа там. С присъщата си ловкост бе успял да събере пари за билет и за виза.

– Заминавам след една седмица, Виктор. Трябва да напуснем Европа възможно най-бързо, задава се нова световна война и тя ще е по-страшна от първата. Щом пристигна във Венецуела, ще се погрижа да емигрираш и ще ти изпратя билет.

– Не мога да изоставя Росер и детето ѝ.

– Заедно с тях, човече.

 

Посещението на Аитор потопи Виктор в мълчание за няколко дни. За пореден път той се почувства заклещен, скован на някакъв предел, без контрол върху съдбата си. След дълги часове, крачейки по плажа, претегляйки и измервайки своята отговорност по отношение на болните в лагера, реши, че е дошло време да даде предимство на отговорността си към Росер, към детето и към собствената си участ. На 1 април Франко се бе провъзгласил за Каудильо и бе обявил края на продължилата деветстотин осемдесет и осем дни война. Франция и Великобритания признаха неговото управление. Родината беше загубена, нямаше надежда за завръщане. Изкъпа се в морето, като се изтърка с пясък поради липса на сапун, помоли свой другар да го подстриже, обръсна се грижливо и поиска да му дадат пропуск, за да отиде за кутията с лекарства, която му доставяха всяка седмица в една местна болница. Отначало го съпровождаше охрана, но след няколко месеца му позволиха да се движи сам. Излезе без трудности и просто не се върна. Аитор му беше дал малко пари, които изразходва за първото си човешко хранене от януари насам, за един сив костюм, две ризи и шапка – всичко втора ръка, но в добро състояние – и чифт нови обувки. По думите на майка му по дрехите те срещат. Някакъв камион го взе и закара до Перпинян в офиса на Червения кръст, където потърси приятелката си.

Айденбенц прие Виктор в импровизирания си майчин дом, грабнала по едно бебе във всяка ръка, толкова заета, че дори не се сети за романтичното приключение помежду им, което така и не се беше осъществило. Виктор обаче не беше го забравил. Като я видя с онези нейни бистри очи и искрящо бяла униформа, спокойна, както обикновено, си каза, че тя бе самото съвършенство и че е бил пълен глупак да си въобразява, че би могла да му обърне внимание; тази жена нямаше призвание на влюбена, а на мисионер. Когато го разпозна, Елизабет подаде децата на друга жена и го прегърна с искрена обич.

– Колко си се променил, Виктор! Трябва много да си страдал, приятелю.

– По-малко от други. Общо взето имах късмет. Затова пък ти изглеждаш все така добре, както винаги.

– Така ли ти се струва?

– Какво правиш, за да си винаги безупречна, спокойна и усмихната? Такава те видях, когато се запознахме в разгара на боевете, и не си се променила, сякаш трудните времена, в които живеем всички, не оставят следа у теб.

– Трудните времена ме принуждават да съм силна и да работя здраво, Виктор. Дошъл си при мен заради Росер, нали?

– Не знам как да ти благодаря за всичко, което си направила за нея, Елизабет.

– Няма за какво да ми благодариш. Ще трябва да изчакаме до осем часà, когато тя ще приключи с последния си урок по пиано. Не живее тук. Настанена е при едни приятели квакери, които ми помагат да набирам средства за майчиния дом.

 

Така и сториха. Елизабет му представи майките, живеещи в дома, показа му помещенията и след това седнаха да пият чай с бисквити, разказвайки си за превратностите, преживени от двамата след Теруел, където се бяха видели за последен път. В осем часà Елизабет го качи в колата си, като внимаваше повече в разговора, отколкото във волана. Виктор си каза, че би било ирония на съдбата, след като бе оцелял във войната и в бежанския лагер, да издъхне прегазен като хлебарка в автомобила на тази непостижима любима. Домът на квакерите се намираше на двайсет минути разстояние и самата Росер им отвори вратата. Като видя Виктор, извика и закри лицето си с ръце, сякаш халюцинираше, а той я прегърна. Помнеше я слаба, с тесен ханш и плоски гърди, с плътни вежди и едри черти, от типа лишени от суетност жени, които с годините изсъхват без капка женственост. За последен път я беше видял в края на декември с надут корем и акне по лицето.

ia3

Майчинството беше смекчило формите ѝ, беше я дарило със заоблености там, където преди имаше ръбове, кърмеше детето си и гърдите ѝ бяха наедрели, кожата избистрена, а косата лъскава. Срещата им беше толкова вълнуваща, че дори Елизабет, свикнала да присъства на разтърсващи сцени, се развълнува. Племенникът се стори на Виктор неподлежащ на описание – та нали всички бебета на тази възраст приличат на Уинстън Чърчил – дебели и плешиви. Втори по-внимателен поглед обаче му разкри някои семейни черти, като маслиненочерните очи на рода Далмау.

– Как се казва? – попита той Росер.

– Засега го наричаме Малкия. Чакам Гилем, за да му дадем име и да го впишем в Гражданския регистър.

Сега беше моментът да ѝ съобщи лошата вест, но за пореден път на Виктор не му достигна смелост да го стори.

– Защо не го наречеш Гилем?

– Защото Гилем ме предупреди, че никое от децата му няма да носи неговото име. Той не го харесва. Говорехме си, че ако е момче, ще се казва Марсел, а ако е момиче, Карме, в знак на почит към баща ти и майка ти.

– Добре, при положение че вече си наясно...

– Ще чакам Гилем.

Квакерското семейство – баща, майка и две деца, поканиха Виктор и Елизабет на вечеря. Храната се оказа приемлива като за англичани. Говореха добре испански, тъй като бяха изкарали годините на войната в Испания, помагайки на организации, закрилящи деца, а от Оттеглянето насам работеха сред бежанците. Обясниха, че възнамеряват да се посветят на това; Елизабет твърдеше, че винаги щяло да има война някъде.

– Много сме ви благодарни – каза им Виктор. – Благодарение на вас детето е тук. В лагера в Аржел-сюр-Мер нямаше да оцелее, а си мисля, че Росер също не би могла. Надяваме се да не злоупотребяваме с гостоприемството ви задълго.

– Няма за какво да ни благодарите, господине. Росер и детето са вече част от семейството. Няма защо да бързате да си вървите.

Виктор им разказа за своя приятел Аитор Ибара и за намерението да емигрират във Венецуела, когато той успее да им помогне. Това изглеждаше единственият възможен изход.

– Ако искате да емигрирате, може би бихте могли да помислите за Чили – подметна Елизабет. – Видях обява във вестника за някакъв кораб, който щял да откара испанци в Чили.

– Чили ли? Къде е това? – попита Росер.

– В подножието на света, струва ми се – отвърна Виктор.

На другия ден Елизабет откри споменатата новина и я изпрати на Виктор. По поръчка на своето правителство поетът Пабло Неруда приспособяваше кораб, именуван "Уинипег", за да закара изгнаници в родината си. Елизабет даде пари на Виктор, за да могат да вземат влака за Париж и да опитат късмета си при въпросния поет.

 

 

 

cover-tsvyat-prodylgovatЦвят продълговат в морето (превод Маня Костова, 352 стр, цена 19 лева) е в книжарниците 

Есен във Венеция | Андреа ди Робилант

Понеделник, 27 Януари 2020г. 16:16ч. Публикувана в Литература

"Има само три неща, които наистина обичам да правя – да ловувам, да пиша и да любя" – тези думи на Хемингуей не само идеално описват Бермудския триъгълник в живота на Ърнест, но и са ключови за романа Есен във Венеция (с подзаглавие Ърнест Хемингуей и неговата последна муза) на Андреа ди Робилант... Да, в есента на своя живот Папа Хемингуей, с четвъртата му съпруга Мери Уелш, се завръща в Италия, там, където като 19-годишен хлапак стъпва на прага на Първата световна война и на... Любовта... 30 години по-късно, там, Хемингуей среща две от последните си любови – "абсолютно дяволски прекрасна"-та Венеция и "поразяващата светкавица" Адриана Иванчич (родена по времето когато излиза Сбогом на оръжията) – два свещени образа, които ще останат в съзнанието на Хемингуей и в Отвъд реката, сред дърветата, и в Старецът и морето, и след Нобеловата награда, и след Безкраен празник, и след Смъртта... Повече, обаче, за връзката на Папа (който обичал да се нарича "момче от Венето", областта около Венеция), писмата между него и Адриана, и връзката му със семейство ди Робилант, ще разкаже самият Андреа ди Робилант на 30 януари, а дотогава ви оставяме с първата среща между Ърнест и Адриана...

 

 

Хемингуей се е опитал да се изкачи на Монте Грапа през 1918 година. Омръзнало му е да е с патерици в болницата в Милано, докато приятелите му водят боеве (и докато любимата му Хелън фон Куровски е на работа във Флоренция) и взема влака до Скио, където е първоначалното му назначение през лятото на 1918 година. Надявал се е да се върне като шофьор на линейка и да се качи в планините, за да види отблизо фронта на Грапа. Ала го поваля жълтеница с усложнения. Освен това няма нужните разрешителни, тъй че е пратен обратно в Милано с порицание.

Сега, трийсет години по-късно, пътува по стария армейски маршрут към Грапа с буика си, за да види какво е останало от окопите и бойните полета. По пътя селяните клатят глави и пророкуват как колата няма да издържи. Но Рикардо съумява да качи Хемингуей на върха, където весела група млади планинарки наобикалят автомобила и молят писателя да ги отведе в Америка.

По-късно този ден слиза от планината във Фриули, където отива в провинциалната къща на Карло, най-възрастния от братята Кехлер. На сутринта са на лов за фазани, а после се отправят към резервата на Франкети за още един ден на стрелба по патици. По пътя спират във Фрафореано, където Тити Кехлер ги угощава с обяд. Предвидено е да е кратка спирка, но Хемингуей вече два дни е оглеждал бойните полета от двете страни на Пиаве и подхваща разговор за Първата световна война, който продължава с часове.

Вече е тъмно по времето, когато двамата с Карло отново поемат на път към резервата Франкети и очакващия ги Нанук. Спират в Латизана, малко градче по пътя, за да вземат Адриана Иванчич, семейна приятелка на младите Франкети. Адриана е навършила осемнайсет същата година и Нанук я е поканил за първия ѝ лов на патици. Тя стои на главното кръстовище – всъщност там е от часове, вир-вода от дъжда и уморена от дългото чакане.

adri

Буикът спира. Хемингуей седи отпред до Рикардо. Адриана се настанява на задната седалка до Карло. Никога не е виждала толкова луксозна кола и е зашеметена от красивия интериор. Карло я представя на Хемингуей, но тя не дава признаци да знае кой е той. Хемингуей се обръща назад да изрази съжалението си, че е трябвало да чака. Тя има гарвановочерна коса, красиви тъмни очи, стройни крака и гъвкава младежка фигура. Обяснява ѝ, че са се забавили по негова вина и предлага на Адриана да си пийне уиски от манерката, за да се стопли. Тя се усмихва учтиво и отказва: не пие алкохол.

 

На следващата сутрин стават в четири часа. Сънените ловци се стълпяват на брега, където лодкарите са подготвили скифовете. Карло се спъва и пада в ледената вода, после се надига с ругатни. Много по-студено е, отколкото при предишното идване на семейство Хемингуей. Сега части от лагуната са замръзнали и той чува трошенето на тънката ледена покривка, докато скифовете са насочвани с прътове.

adri1

Хемингуей стига до своето гюме и се настанява в потопената бъчва. Нанук отвежда Адриана със себе си малко по-нататък в друго прикритие. Тя всъщност е там само заради гледката, тъй като не стреля.

Цяла сутрин е дъждовно и студено. Лодкарите излизат от тръстиките да приберат ловците и да ги откарат обратно до брега. Птиците са подредени на земята и преброени. Ловците се събират около открит огън с чаши червено вино, като всеки се хвали колко патици е ударил. Адриана, единствената жена, не се намесва в разговора. Съвсем мокра е и иска да изсуши дългата си черна коса край огъня.

Когато пита дали някой има гребен, мъжете не ѝ обръщат особено внимание. Хемингуей пребърква джобовете на ловджийското си яке и открива гребен, който чупи наполовина. Докато я наблюдава как реши косата си на трептящата светлина от пламъците, извинява се, че Мери я няма там. Какво мисли за първия си лов? Адриана се усмихва и споменава изтъркан цитат на Бисмарк: мъжете лъжат най-много преди избори, по време на война и след лов. Хемингуей се смее гръмко.

Когато се връщат във Венеция, той я кани да му прави компания в "Барът на Хари". Карло ди Робилант също се присъединява. Докато двамата по-възрастни мъже пият и разправят истории, Адриана седи пред чаша плодов сок и с усилие следи казваното от Хемингуей: английският ѝ не е много добър и ѝ е още по-трудно да го разбира, когато е изговарян с американски акцент.

Няма нищо нередно в това двама по-възрастни мъже да изведат дъщерята на приятели на питие в "Барът на Хари" след лов. Но още откакто Адриана се е качила в буика предишния ден, на Хемингуей му става все по-трудно да устои на свежата ѝ примамваща красота. В края на вечерта той прекрачва границата на приличието и я кани на обяд в "Грити" на следващия ден – само двамата, докато Мери е изоставена на Торчело. Всеки разумен човек би си дал сметка, че в град, където любимо развлечение са клюките, хората няма как да не обърнат внимание. Въпреки присъстващите в него ексцентрични образи венецианското общество от онези години е ръководено от строги правила за морално поведение. Ала още от началото на увлечението си по Адриана Хемингуей се държи, сякаш за него тези правила не важат. Отначало Адриана вероятно е леко объркана от вниманието на Хемингуей – тя е още тийнейджър, същата година е завършила традиционно католическо девическо училище и прави първи стъпки в обществото. Но е достатъчно поласкана да приеме поканата въпреки съвета на майка си.

На другия ден пристига в "Грити" със забавни скици от лова: падането на Карло в ледената вода; Адриана в потопеното гюме с Нанук, бомбардирана от гилзите му. Няма скици на Хемингуей. Но след дългия и много приятен обяд Адриана започва да си дава сметка за въздействието си върху него. В по-късни години, когато обръща поглед към миналото, тя често описва първата им "среща" в "Грити" като крайъгълен камък в зараждащите им се отношения.

nitze2

Произходът на рода Иванчич е от остров Лусино край далматинския бряг. Преместват се във Венеция и заживяват там в лукс, след като са натрупали богатство от корабостроене. Семейството на Адриана още живее при далеч по-скромни условия в остарялото палацо между тясната Кале дел Ремедио и тих страничен канал в близост до Кампо Санта Мария във Формоза.

Когато Хемингуей среща Адриана, те още се съвземат от изпитание, преживяно в края на войната. Само дни след сключването на примирие Карло Иванчич, бащата на Адриана, достоен и смел мъж, е открит мъртъв на селски път близо до фамилното провинциално имение в Сан Микеле ал Талиаменто – убит от банда местни спекуланти, които е обвинил публично, че трупат и продават припаси, предвидени за бойците партизани. Джанфранко, по-големият брат на Адриана и член на Съпротивата, открива трупа на баща си на път за вкъщи. Или по-скоро малкото, което е останало от къщата им: бомбардировките на Съюзниците са сринали красивата вила от шестнайсети век при опит да бъде ударен близък мост.

Три години по-късно Дора, майката на Адриана, е все още потънала в скръб. Бори се да запази останалото от наследството и да поддържа семейството. Джанфранко е в Ню Йорк и си търси работа. Франческа, по-голямата сестра, неотдавна се е омъжила. Най-малкият син Джакомо, наричан Джаки, още е ученик. Адриана, все още разтърсена от смъртта на баща си и вече излязла в света, е най-голямата грижа на Дора. Тя се надява третото ѝ дете скоро да си намери подходящ съпруг и да създаде свое семейство. Нищо добро не би могло да излезе от приемане на покани за обяд от толкова по-възрастен женен мъж, пък дори той да е литературна знаменитост. Адриана обаче е на друго мнение и може да бъде твърде своенравна.

Мери напуска Торчело в средата на декември и заминава с Рикардо за Кортина, за да подготви Вила Априле за коледните празници. С мъжа ѝ пътуват вече от три месеца и тя няма търпение да устрои дом за зимата. Купува дърва за камината и въглища за готварската печка, зарежда кухнята с основни продукти и грижливо отбелязва разходите. "Забавно ми е да стягам къщата и отново да планирам храненето, като си представям как ще се радва Папа на огъня, на гледката, на лампата си за четене и пр. – пише тя в дневника си. – Но като седя сама тук вечер, единственото ми удоволствие е да си мисля как той скоро ще пристигне. Иначе ми е доста празно. Колко бързо – 4 години наистина са кратък срок за такова нещо – той се превърна в най-важната част от мен." Ала Хемингуей не се е разбързал да иде при Мери във Вила Априле. Той се премества от Торчело обратно в "Грити" и мигом издирва Адриана. Кани я редовно в "Барът на Хари", където тя обикновено се появява с приятелка колкото за компания, толкова и за да спази приличието. Хемингуей глаголства с гръмкия си глас, а момичетата се кискат и се напрягат да разберат какво казва. Една вечер той устройва игра на зарове на масата им и печели въображаема коледна пуйка от Адриана и приятелката ѝ.

След като една седмица не е отлепял поглед от Адриана, накрая си стяга багажа и заминава за Кортина при жена си. Може би разумното решение би било да се спре дотук – да престане да води Адриана по твърде съмнителна пътека и да излага на риск нейното бъдеще и своя брак. Но тя го кара да се чувства млад и пълен със свежа енергия; в този ранен и относително невинен етап Хемингуей няма никакви намерения да се отказва от нея.

 

 

 

cover-esen-vyv-venetsiaЕсен във Венеция (превод Надя Баева, 328 стр, цена 18 лева) е в книжарниците


Срещата с Андреа ди Робилант е на 30 януари | Casa Libri, 19:00

онлайн