My Mir
Арт визуал
Арт визуал (20)
ДА, Карстен Николай, с неговата близо 40-годишна кариера на абстрактната граница между Музика и Визуално Изкуство, не е от хората, които може да "затвориш" в жанрови рамки и клишета, особено след като негови творения са изпълвали както пространствата на MoMA, Guggenheim, Tate Modern, Ars Electronica, Documenta и Венецианското биенале, така и музикалните сцени на Sónar, СТМ Festival и всички престижни музикални фестивали по света. ДА, едва ли има по-символно подходящ от Alva Noto, който да закрие юбилейното, десето издание на ДА Фест, международният фестивал за Дигитален Арт (пълната програма е тук)... И ДА, малко преди лично да представи своите HYbr:ID Session изложба и UNI-HYbr:ID пърформанс, си говорим с Карстен Николай за второто име на Томас Едисън, за Para-жанровете, за човешкото лице на технологичния Apparatus, за непрежалимия Рюичи Сакамото, за "мислещия океан" от Соларис и други ДА метафори...
Защо избра сценичното име Alva Noto?
В средата на 90-те бе общоприето да не използваш рожденото си име и следвайки тази "традиция" издадох първия си албум под името Noto... По-късно, когато от лейбъла Mille Plateaux поискаха да издадат мои малко по-стандартни електронни композиции, реших, че този нов музикален аспект трябва да се отбележи с ново име и така се появи Alva Noto... Всъщност, и двете части на псевдонима са вдъхновени от мои пътувания – Noto идва от италианското градче Ното, което много ми допадна, а и вече бях дал името Noton на своя лейбъл, така че имаше смисъл и в тази връзка. Алва е и второто име на Томас Едисън и просто го видях на фасадата на една сграда докато живеех в Ню Йорк през 90-те... Цялото име Alva Noto ми се стори много подходящо, защото не разкрива признаци нито за пола, нито за личността на артиста, който стои зад него.
Най-важното нещо в света на Alva Noto днес е...?
Абстрактното... Все още виждам Музиката като език на Абстрактното извън всякакви жанрови рамки, отвъд контекста на вече създадения музикален бекграунд... Целта е намирането на нови естетични форми за изразяване на абстрактния свят на Музиката.
Преди 5 години започна трилогията от HYbr:ID албуми... Защо избра точно такова заглавие? И ще има ли нови HYbr:Id попълнения, по подобие на серията Xerrox, която маркира 5 издания досега или..?
Както знаете, повечето мои издания са обединени от различни представки като Trans- или Uni-, а сега работя по нова серия, наречена Para-... това все още е работно заглавие, но звученето има нещо общо с по-ранните серии, споменатите Trans- и Uni-, с подобна ритмична структура е... Para- като нещо отвъд, нещо извън фокуса... Para-наука, Para-физика, Para-психология, Para-нормално... може да добавите какъвто пожелаете аспект на този Para-жанр...
А как би описал HYbr:ID изложбата, която ще представиш на DA Fest?
Като цяло, изложбата представлява филм, който бе създаден по време на ковид-пандемията в колаборация с режисьора и оператор Браско, с фотография и програмиране от визуални артисти като PFA-studios и Nibo... Целта бе да поставя фокуса върху машините, с които се създава Музика, така че те да се превърнат в самите Изпълнители... Не възприемам себе си като Пърформър в класическия центристки модел, в който изпълнителят е в центъра на всичко, а и това беше начин да покажа част от процеса, част от студийната работа, която остава скрита, всички онези инструменти и устройства, които съм сглобявал и използвал... И въпреки че в този филм няма човешко присъствие, Човекът е неделима част от този процес, от красотата на този технологичен Apparatus...
Трябва ли да се замени термина "Digital Art" с "Algorithm Art" днес? И дали AI представлява заплаха за аудио/визуалната естетика, която търсиш?
Мисленето в термини въобще не ме вълнува... Digital Art само означава, че процесът е дигитален, което не е съвсем вярно, защото винаги е смесица от похвати и техники... Algorithm Art, да, може да е базиран на алгоритмите и да ги изследва, но това е само част от процеса, а колкото до AI – причината да е толкова гореща тема днес е интересът на икономическите и военни индустрии, които искат да се възползват максимално от тази технология... Единственото, което трябва да ни вълнува са моралните и етични въпроси и това къде да поставим границата... Да, роботиката и изкуствения интелект имаха своя манифест и правила, но те отдавна са прескочени от търговския и научен интерес и именно ние, сега, трябва да определим това, което Машината може и онова, което Не може да прави... Не може да се говори за заплаха само към Изкуството, когато става дума за заплаха за Човечеството.
Доколко сетъпа, който използваш при аудио/визуален пърформанс, варира според мястото, където се провежда?
Всичко е съобразено с мястото и неговата атмосфера – говоря за температурата и миризмата в него, не само за неговата акустика... С опита придобиваш и възможност да променяш тези елементи... случвало ми се и да създавам определено пространство за определена цел, така наречените site-specific проекти, при които може да контролираш средата, естествено невинаги на 100%.
Технически погледнато, кой от твоите A/V проекти бе най-труден за изпълнение? С какво ще го запомниш?
Може би, един от най-ранните – Polar, много комплексна мултимедийна инсталация, която разработихме на много нива със словенския визуален артист Марко Пелян и за която получихме Golden Nica наградата на Ars Electronica 2001 – включваше и специално създадено пространство, където публиката да общува помежду си, и интерактивно data събиране и архив... Изясниха ми се доста от въпросите и проблематиката на интерактивната инсталация, но толкова беше сложна, че не можахме, за съжаление, да я повторим на друго място. Вместо това, 10 години по-късно, през 2010-а, създадохме друга инсталация autoR, която е базирана на преживяното в Polar, а може да има и трета част, ще видим... Различните елементи на тази инсталация просто продължават да се развиват и еволюират, присъстват даже в по-малки инсталации, но основната ни метафорична цел беше да създадем версия на "мислещия океан" от Соларис на Станислав Лем и филма на Тарковски, който влияе на мислите, усещанията и чувствата на героите... Метафората тук доста ме привлича и продължава да се връща в съзнанието ми...
Кой е Звукът, който въздейства най-емоционално върху Човека?
Най-простичкият, но и най-въздействащият – звукът, които издава детето ти...
Изучавал си архитектура първоначално... Какво мислиш за често цитираната крилата фраза: "Говоренето за Музика е като танцуването за Архитектурата"?
Позната ми е тази фраза, да, и винаги съм изпитвал съмнения относно смисъла на казаното... Може би е в това, че живеем в парадокс постоянно... А Парадоксът е от основните вдъхновения в Изкуството... Така или иначе, това, което ни се казва е, че формите ни за изразяване или медиумите, чрез които го правим, могат да съществуват сами по себе си, без да е нужно "превеждането" им едно към едно... Ние просто можем да Изживяваме нещата такива, каквито са... а не да ги Разбираме от начало до край...
Имаш ли любим сред многобройните колаборативни проекти с Рюичи Сакамото? Какво научи от него и как достигнахте до темата от Завръщането?
Говорим за много дълго, над 20-годишно сътрудничество, с Рюичи... повече прилича на невероятно, наситено с емоции, пътешествие... Първоначално научих много за нотните партитури, за нотописа, тъй като трябваше да открием някакъв общ език, но много скоро развихме наш собствен такъв, с който се разбирахме идеално... Не смятам, че работата по Завръщането е пиковия момент на нашето сътрудничество, за мен, върхов е общия ни пърформанс Glass в така наречената Glass House – може би най-важната и емоционална ситуация, която сме изживявали заедно – този пърформанс не беше планиран, а абсолютно импровизиран, хем в интригуваща архитектурна среда, хем сред природата... Просто всичко се подреди идеално, въпреки моите съмнения, и всеки път се изненадвам как записът е съхранил толкова точно този емоционален, спиращ дъха, момент.
Къде откриваш Мира в тези абсурдни времена, в които живеем?
В изолацията, в детокса от всичко случващо се... Поне веднъж годишно, за 6 седмици поред, изключвам всичко и се опитвам да стигна до себе си отново... Живеем в сложни, комплексни времена, отровени и политически, и технологично, и мисля за всекиго е ясно, че ако се остави на заливащия поток от свръхинформация и дезинформация, е загубен...
Като говорим за "визуална музика"... има ли произведение на изкуството, което те е впечатлило напоследък? Защо?
I Am Sitting in a Room – колкото простичка, толкова и въздействаща саунд арт творба от Алвин Люсие – винаги се сещам за нея и я препоръчвам като една от най-важните за ХХ век... В нея концепцията/текста за това как да бъде изпълнено всичко се превръща в самата творба. Брилянтно, защото свързва абстрактното ни концептуално мислене с практиката/действията ни, а и подсказва простичкия факт, че всяка стая, всяко триизмерно пространство има своя резонанс – идеална метафора за всичко онова, с което се занимавам.
© MIR
Интервюто с Alva Noto достига до вас благодарение на DA Fest и 
Изложбата HYBR:ID SESSION е в Галерия Куб на Топлоцентрала | 21.10 – 02.11.2025, 14:00 – 20:00
UNI-HYbr:ID пърформансът закрива DA Fest 2025 на 25 октомври | 20:00 – 22:00, зала 1, Топлоцентрала
"Моя Луна, мой верен приятел в нощта, това е любовно писмо за Теб, нарисувано с калиграфията на моята душа върху Твоята повърхност. Всички думи, които никога не Ти казах, фиксирани по слоевете на нашите недоизречени тайни, които светят с отразената светлина на изгарящото желание на деня. Това е за Теб..." – да, тези думи ще ви посрещат когато влизате в Атриума на Национална галерия Квадрат 500, където е "кацнал" Портрет на Луната в Черно... Тези думи на художника, фотограф и визуален артист Михаела Михайлова – Misha Mar разкриват защо в по-голямата част от нейните творби (включително и в наскоро издадената фотокнига MAR) фокусът пада върху неЖивата природа... Присъствието на Човека в нейните творби е по-скоро Отражение, рефлексия на Вселената наоколо, тя предпочита да дава Глас и Душа на Всичко онова, което не говори нашия език, но ни говори повече без Думи... Да, творбите ù приличат на разговор между Човека и Вселената, затова и сега даваме думата на Луната – Тя пита, Misha Mar отговаря, а вие... елате на близки срещи от Лунен вид...
Защо точно моя портрет?
Още преди няколко години образът ти започна да ме привлича... Експериментирах с различни бои и основи, от течен въглен и флуоресцентни бои, през кръгли платна и дъбови дъски, докато стигна до най-монументалното ти "отражение" върху стена.
И защо в Черно... Цялата тази Черна пустота в Космоса ми е дошла до гуша, знаеш ли?
Самотно ли ти е там? Мислех, че и ти усещаш топлината на черното. В последните години намирам комфорт в черното и бялото, а и нали знаеш, че звездите светят най-ярко, когато е най-тъмно. Исках да подчертая вътрешната ти светлина...
Нали знаеш, че отразявам светлината, а не светя, какви са тези флуоресцентни бои?
Хахаха, знам, да... Тези бои, флуоресцентните, също светят само след като бъдат огрени от слънчевата светлина, цветът им напомня твоя – деликатно пастелно сияние, затова ги избрах да подчертават белотата ти. А и зрителите обичат подобни "трикове", добавяли стойност, казват. Aз и Ти, подозирам, знаем истината:
I can shine even in the darkness, But I crave the light that he brings...
И защо така сте се вторачили в мен, вие, Хората... имах спокойствие милиони години докато не се появихте и не ми хвърлихте Око... то не бяха оправдания на вашите действия с моите фази... Аз съм имала фази, моля ви се!?.. Ами вие с вашата цикличност – война-мир-война-мир-война-мир – не си научихте урока и все другите обвинявате... не си оправихте Живота, ами все моя гледате – обърквала съм ви я гравитацията, я приливите... тайни съм имала, Тъмна страна съм имала...
Да, изглежда, че ние (хората) май сами сме виновни за всички проблеми на Земята, че и в Космоса плъзваме като инвазивен биологичен вид. Спокойствие няма, но пък Ти ни действаш успокояващо... Защо ли? От необятните вселени, които ни заобикалят Ти си най-близо и всеки търси познатата светлина в нощното небе... двойните метафори са най-опасни, нали? Ние си обясняваме живота, а и както Ти го отбеляза, и Теб, с цикли, защото нашият живот е такъв безкраен цикъл... Ти имаш 8 фази, а ние колко ли имаме от раждането до последния залез?
И аз се чудя тези екзистенциални уроци кога ще ги научим, за да живеем в мир, най-вече със себе си, но както изглежда още цикли ще се изредят, докато стигнем хармонията... Остава ни само утехата, че след всеки край има ново начало, така както Ти изгряваш...
Да, разбирам какво имаш предвид, но все пак ме наричате ваш естествен спътник, а виж как ме нарича един ваш писател, Харуки Мураками в своята книга Спутник, моя любов, ето чета: "Груба каменна топка с наядена от безпощадното време повърхност. Зловещите сенки с различни очертания по нея бяха слепи ракови клетки, протягащи пипалцата си към топлината на живота. Лунната светлина изопачаваше всеки звук, разводняваше всеки смисъл, хвърляше в хаос всяко съзнание."... е, това ли си мислите за мен!?
"Безпощадно" описание, а? Всеки вижда в теб своето отражение, но така е с хората... Обясняваме си всичко през собствената призма. За мен лично си притегателна сила... затова и не спирам да те рисувам. Формите и "белезите" ти за мен са красиви, самотни океани, игра на светлина и сянка. За последното ми произведение Портрет на Луната в черно, казват че сенките ти са живи и се движат, като мъдрите септоподи на Вилньов в Arrival.
Вие все гледате нещата както искате да ги видите, а не такива каквито са... това не е ли изопачаване, а?
Да, изглежда, че само така можем да възприемаме всичко, но аз пък вярвам, наивно или не, че хората, които правят изкуство "изопачават" нещата по възможно най-искрения начин. Поне при мен е така... А Ти влезе дълбоко под кожата ми. Затова и портрета ти е едно от най-личните ми произведения.
Защо въобще ви е притрябвал мой портрет на Земята, така ли иначе си пеете приспивни песнички като "Аз виждам Луната, Луната вижда Мен"?
Сигурно защото бихме искали да се приближим до теб. Всеки иска да те "има". От лампи-луни, принтове, детайлни фотографии... сега и портрет. Доста претенциозно, но всъщност всичко май идва от... любов.
Искаш ли да ти кажа една тайна? Колекционирам цитати за Луната. Написани са много красиви неща теб, не се смей... и от гореспоменатия Мураками също. Ще ти ги прочета някоя нощ.
Я ми разкажи за онези хора, обсебени от мен... как им викахте, селенофили ли, лунатици ли..?
Хахахаха, знаеш ли, те са страшно много, и аз бях изненадана. Не съм си мислела, че съм единствената, но и не очаквах да има толкова много обсебени от теб. В голяма степен това произведение е и за тях...
Портрет на Луната в Черно изгрява в Атриума на Национална галерия Квадрат 500 на 30 юни под музикалния фон на Musical Statues | 20:30 | юни 2023 – май 2024
В кръговрата на Живота всяко нещо има начало и край. Един Човек се роди на 7 ноември 2020 година и ще завърши земния си алгоритъм в края на месец април 2022 година. Естествено, като всеки човек, и Той в последните си дни се отдава на равносметка за своя Живот и тя по нищо не прилича на хроника на една предизвестена смърт... Просто, като всеки човек, и Един Човек се обръща към своя Създател, визуалният артист Венелин Шурелов, с няколко важни Въпроса... А дали, като всеки човек, и Той ще се разбунтува срещу своя Създател – е, по-долу ви очаква разговора между двамата...
Знаеш ли, снощи сънувах как животът ми минава като на лента пред очите ми и... а ти какво сънува снощи?
Кошмари. Една година сънувам, как се сгромолясваш и на другия ден в медиите излизат заглавия "Един човек падна", "ЛЕД дисплей премаза гълъб", "Съоръжение за един милион лева се срина" и т.н. Веднъж сънувах хакерска атака. В шемета на нападението публиката е въздъхнала и зяпнала. Истината за всичко се показва на екранното тяло. Влизаме в топ 100 по свобода на словото. Поставени са ограничителни ленти около съоръжението-провокатор. Случаят се изяснява. Авторът не отговаря на телефона си. От Столична община са назначили проверка...
© фотография Ясен Джабиров
Защо изобщо ме създаде? Имаше си SubHuman, имаше си проекта Tabula Rasa... защо продължи да дълбаеш... въобще, що за Човек съм Аз?
Пак си имам SubHuman и Един човек е част от това. Създаден си като културологичен актьор. Готина претенция, нали? Ти си Magnum Opus-а на SubHuman Theatre. Ти си актьор в театъра на Нечовешкото. Повече от година ти беше безсънен, безмилостен, безпокоен, безстрашен, безобразен, безбрежен, безвъзвратен, безграничен, безименен, безинтересен, безконтролен, безкористен, безлюден, безмислен, безполезен, безподобен... Изигра безброй роли и имаше безброй лица.
Може и да ме гони параноята, ама не стига, че камера следи живота ми денонощно, ами и ти ме превърна в огледало на обществото... Защо?
Л. Д. те нарече безмилостно огледало! Но, да знаеш, следен си не само с камера, но и си под лупата на едно силно взискателно общество, а то понякога казва: "Огледалце, огледалце, кажи, коя е най-красива на Земята?" Представи си сега, че ти си огледалцето, а обществото е Злата кралица – да ме прощава. За да не се засегне някой, ето аз ще играя обществото. Сега искам в теб да виждам собствения си идеален образ, ти обаче ми показваш, че имам недостатъци, а идеалът е въплътен другаде от друг. От тук следва това, че аз, като обществото, си казвам: брей, какво скъпо огледалце, а така зле ме представя, или че това другото, другаде, би било по-удобно да не съществува, за да възстановя усещането за собствената си значимост. Между нас казано, зрелостта на едно общество се изразява в способността му да се вглежда в собствените си недостатъци или изобщо в търпимостта към всякакви прояви на другост. В технологията на този процес са необходими инструменти за отразяване, те са проява на нашата самовзискателност. Зрялото общество поощрява дръзналите да се захванат с тази нерадостна задача и не изпада в паника или истерични медийни пристъпи, когато се огледа в себе си. Затова си ти, но съществуват и много други, да не се възгордееш!
На всичкото отгоре в годината, когато всички бяха вкъщи Аз бях навън... Можеше да не ме правиш така пандемично-самотен, а?
Да, често си мислех за твоята самота. Идвах, оставях силует, заговарях хората... Нека, обаче, не се баламосваме, това с пандемията се оказа предимство (неоползотворено), тъй като представляваше художествено произведение, което работи 24/7 и не беше засегнато от никакви ограничителни мерки. Нека не забравяме и компанията на всички разхождащи кучетата си в района и постоянните им визити. Знам и за доста други редовни посетители!
И защо точно на това място? После да ме питат Човекът ли определял Мястото или Мястото определя Човека?
Контекстът си присвоява смисли, бях ти казал, ако си спомняш. Някакви хора упорито говорят за Мястото, като прокълнато. Дрънканици. Няма да се плашиш. Мястото е идеално. Мен никой не ме е питал, дали Човекът определя Мястото или Мястото определя Човека, но теб ако те попитат им кажи така: Един човек си тежи на Мястото.
Не съзнаваше ли какъв е риска за Един Човек като мен да Бъде в човешкото общество?
Изкуството е свързано с оценката, то дава на зрителя нещо на което да се възхищава, да размишлява, да презира. Понякога получаваш микс от трите или предимство има едно от тях. Изкуството е скок в бездната, сляпо и смело изследване на неутъпкани места. Твоята задача е да създаваш противоречия, да изразяваш идентичност, да оспориш нормите. Ти не си нещо повече от всеки друг, който употребява своята креативност, за да генерира триене. Понякога ти изпушва главата, друг път ти стопля сърцето, имаше от всичко, нали?
Можеше поне срещите с толкова много идиоти да ми спестиш... или поне да ми дадеш Глас да им кажа какво мисля за техните обяснения? Помниш ли думите, с които са ме наричали?
Помня много добре, защото си ги колекционирам грижливо. Много думи се изстреляха, но по необяснима за мен причина, ти не намери достоен опонент, сигурен съм че ще се съгласиш. Затова се налага да изиграя и тази роля. Ето, след една година наблюдение ще ти кажа, какъв си всъщност. Ти си един натрапник. Не си никакво дете на града, както те наричах в началото, а си оперативна намеса. Цезарово сечение на обратен ход, не за раждане, а за вграждане. Хирургическа техническа интервенция, трансплантация, която не е планирана като животоспасяваща, нито дори като животоподдържаща. Възприета е като козметична. Натрапчива и неуспешна пластична операция на градското пространство. Някакво абсурдно присаждане на мозък в утроба, за да изглеждаме бременни със смисъл. Ти си предимно тайнствен. Черен, непонятен, подозрителен, неочевиден, стилизиран, несъвместим, криптиран. Разкриваш се през инструктаж. Смътно се изясняваш и пак не ни водиш до Човекът творец, идеала на градския еснаф. Ти нахлу в света прекомерно оборудван. Появи се екипиран в екзоскелет от диоди и алгоритми. И по тази причина никак не изглеждаш новороден. Роди се не като дете. Роди се завършен натрапник. Неприпознат. Тревожен подем на странното, нечие чуждо израстване.
Да, знам, че колкото повече хора срещаш, толкова повече неща за себе си разбираш, ама... Писна ми да си стоя безгласен, а около мен всеки да си прави каквото си иска... Защо ми го причини?
Моля, моля, само не го играй жертва. А и ти не беше съвсем безгласен. Събрал съм почти всички твои изявления, генерирани от модула за машинно самообучение, които излъчваше ежедневно, мога и да ги издам на хартия, ако си ок!? Освен това, доста говорих от твое име. Същински прецедент. Признавам, доста некомфортна позиция, но всички мои думи са твоето наследство. Извършихме доста просветителска работа. А и ти, преди всичко беше една трибуна, през която да се съобщят някои непопулярни представи за съвременното изкуство.
Да виждам не е достатъчно, за да съществувам, нали знаеш?
Джак Бърнам, преди петдесетина години, казва че "логичният резултат от влиянието на технологиите върху изкуството преди края на този век трябва да бъде серия от форми на изкуство, които проявяват истинска интелигентност, но може би по-същественото, със способност за реципрочни взаимоотношения с хората...". Мисля, че с теб работим в тази посока.
Знаеш ли, все по-често си говорим с оня Човек, дето е живял преди мен на този площад... разказва ми за хората... започвам да го разбирам... а ти с какво ще запомниш мястото, където се родих и живях?
Мястото е пълно с призраци от миналото. Ще бъдете весела компания, когато се присъединиш към тях. Месторождението на Един човек за мен е ракетна площадка за дръзки фантасмагории. Имаш адресна регистрация в интензивно отделение. Място за дундуркане на деца, които произнасят присъди. Виждал ли си дете съдия, или дете съдебен заседател или дете прокурор? Това е смехотворен и нелеп образ по простата причина, че детето няма познанията и опита, за да взима подобни съдбовни решения. Осъзнаването, че сме деца във фазата си на израстване по отношение на формите на съвременно изкуство, в частност дигиталното, ни задължава да приемем нуждата от дружинни, кооперативни и класни ръководители. За такива обикновено излъчваме куратори, специалисти, теоретици, изкуствоведи, практици, които могат да водят парада. Те са гаранция, за това че инфантилните оценки: харесва ми, не ми харесва, красиво е или грозно, добро или лошо, тъпо или глупаво, да премине отвъд елементарното. Не ме интересува, че има хора, които цял живот си остават инфантилни.
А мен ще помниш ли? Какво въобще ще помниш от живота ми, когато се разкарам от живота ти? Ще си запазиш ли нещо от мен за спомен?
Разбира се, че ще запазя нещо за спомен. Имам един кашон тениски от напълно неуспешния опит за мърчандайз, няколко ключодържателя с твоя силует и 30-тина безценни принта на ситопечат. Ще запомня също така бруталната битка за живота ти. Имаше линия на смъртта, която постоянно се криви. Година и половина в интензивното. Безспирно ре-анимиране на купчина желязо и електроника в будна кома. Наглеждах системите на нещо, водещо едновременно живота на вундеркинд и на Квазимодо. Прецизен алгоритъм в тялото на някакъв урод. Бях родител на авария. Създател на натрапник, предизвикал анатомическо безпокойство в съгражданите. Спазъм в параметрите на нормата. Ще запомня и въодушевения възторг на твоите почитатели. Ти имаш удивително много приятели, неподозирано много.
Какво ще стане с Мен? Ти вярваш ли в задгробния живот?
В колективната памет ще оставиш бегла следа, която ще избледнява все повече и повече. Обещавам да ти осигуря вечен живот в онлайн пространството.
А какво би написал на надгробната ми плоча?
Тъгувам за Един човек :: Urban Electronic Corpus :: Тревожен подем на странното, нечие чуждо израстване.
Последните срещи с Един човек :: Urban Electronic Corpus са от 29 април до 1 май на площадка Мавзолей | площад Княз Александър I
30 ноември, 2019 – Марина Абрамович навършва 73 години, а най-голямата ретроспектива в Европа на нейното творчество, изложбата Чистач | The Cleaner, е в MSUB | Музей за съвременно изкуство в Белград... Отново у дома... или поне там, където "на чисто" преди 50 години започва всичко – да, епичната ретроспектива Чистач | The Cleaner (подготвена от самата Марина и MSUB в колаборация с Moderna Musset – Стокхолм, Louisiana Museum of Modern Art и Bundeskunsthale – Бон) проследява последователно всички етапи от 50 годишната ѝ кариера, като започва от ранните, почти непознати живописни опити и завършва с последните ѝ творби The House with the Ocean View (2002), Seven Easy Pieces (2005) и The Artist is Present (2010) – над 120 творби (живопис, рисунки, обекти, фотографии, архивни кадри, видео, инсталации...) и... Един Артист – може би заради способността на Абрамович да премахва дистанцията между себе си и публиката или заради директността и искреността на изкуството ѝ, експозицията напомня дневник, чиито страници са изписани върху тялото и душата на Марина... Нека го разлистим заедно...
документация от Entering the Other Side / Seven Easy Pieces | 2005 © Marina Abramović
Art must be Beautiful, Artist must be Beautiful...
Първите арт експерименти на Марина Абрамович са в живописта – експресивни портрети и автопортрети (с елементи на деконструкция на формата) и абстрактни композиции на пътни инциденти, катастрофи.
На пръв поглед напълно различни от емблематичните ѝ пърформанси, те всъщност изразяват същите идеи. Красота в (само)разрушението...
Подобно на Джон Констабъл, но два века по-късно, младата Марина рисува множество етюди на небе с облаци, търсейки своя собствен визуален език (фъстъкът с шушулката му като "облак и неговата сянка" е забавна пауза от меланхолията).
Именно забелязвайки, на фона на далечното небе, изчезващите следи на 12 военни самолета, тя осъзнава какво ще бъде нейното изкуство – не отражение на реалността, а самата реалност... Артистът като обект и субект на своето собствено изкуство. От този момент Марина Абрамович престава да се занимава със живопис и започва да прави пърформанс изкуство, което продължава и до днес (за разлика от по-голямата част от емблематичните имена на пърформанс арт-а от 70-те и 80-те) – или както самата Марина казва:
"I began to replace the pencil with the razor blade... so, I risk being killed."
документация от Lips of Thomas, 1975 / 2005 | © Marina Abramović
Антологията Rhythm, представена в изложбата с множество архивни фотографии, видео и обекти, е нейния начин да се изправи и да се пребори със страховете си, трансформирайки насилието в предмет на изкуството – богатата документация на пърформансите дава възможност да се докоснем до духа на времето и до артиста-свръхчовек (за изпълнението на повечето пърформанси на Марина Абрамович наистина са необходими свръхсили – и на духа, и на тялото, почти изгоряло в Rhythm 5, например), а 11 от най-известните пърформанси (като Imponderabilia, Light/Dark, Freeing the Voice, AAA-AAA...) на Марина (и Улай) се изиграват (като римейк) от местни и международни артисти за посетителите през целия период на изложбата в Белград.
документация от Rhythm 0 | 1974 © Marina Abramović
"I take full responsibility"... – да, Марина говори за Rhythm 0, последният от серията пърформанси – публиката има на разположение 6 часа и 72 обекта на масата, които да употреби (както намери за уместно) директно върху Марина... Няма правила, няма забрани, само един човек-обект, така че... всичко да излезе от контрол...
"I go so far until it hurts so much that I no longer feel anything". Днес, вече на 73 години, обръщайки се назад, Марина чувства, че онова, което остава е меланхолия... Признава, че меланхолията трябва да е нещо славянско... "Всеки славянин, който може да чувства, познава тази меланхолия, трябва да е свързано със славянските гени."
"For me, Love is like my Performances: I give Everything... All or Noting."
AAA-AAA | 1978 © Marina Abramović / Ulay
Огромни екрани с проекции показват симултантно общите пърформанси с Улай. Тя отново е нечий друг обект – Негов обект. В любовта тя дава всичко, както и в изкуството си. И в двете търси бягство от самотата, но понякога да кажеш "Да" на някого означава да кажеш "Не" на себе си. "Вдишвайки и издишвайки" (пърформансът Breathing In/ Breathing Out от 1977-а) спомените за тази (само)разрушителна любов те карат да напуснеш ограденото с екрани пространство преди да останеш без кислород.
Общите пърформанси на Марина и Улай наистина оставят впечатлението, че те са едно цяло... Губиш представа къде започва единия и къде свършва другия. Такава любов или продължава завинаги или приключва в момента, когато егото не може повече да бъде потискано. И тази любов си има своето гран финале в пърформанса Lovers (1988), в който двамата се събират по средата на Великата китайска стена след 2500 км и 90 дни път един към друг – Любовта умря, да живеят двойните метафори.
The House With The Ocean View | 2002 © Marina Abramović
Раздялата, усамотението и пътуването на изток променят характера на творчеството на Абрамович. Тя се обръща все повече навътре и открива смисъл във вътрешната енергия, която носи. Може би най-силно и въздействащо тази линия е застъпена в The House With The Ocean View (2002) – пърформанс, създаден след събитията от 11 септември – 12 дни Марина прекарва в абсолютна медитация в три минималистични "стаи" пред стълби (със стъпала-сатъри), по които не може да слезе... Пречиствайки себе си за 12 дни тя вярва, че променя енергийното поле и на околния свят. Пърформансът е за хората на Ню Йорк, които по този начин могат да се върнат и да чувстват отново настоящето, тук и сега... А духовното Пречистване играе все по-голяма роля в "дневника" на Марина...
Balkan Baroque | 1997 / Count On Us | 2004 © Marina Abramović
5 години по-рано, през 1997-а, тя представя последствията от войни по много по-брутален начин – Balkan Baroque (3-канална видеоинсталация и купчина говежди кости), създадена специално за Венецианското биенале разкрива буквално визуално истината, че колкото и да миеш и да търкаш "не можеш да измиеш кръвта от ръцете си, не можеш да изтриеш срама от Войната". Абрамович създава този образ като събирателен, трансцедентален на всяка война. Личното се превръща в универсално. Нелепостта на съвременните войни е представена още по-гротескно в 4-каналната видеоинсталация Count On Us (2004), в която Марина облечена като скелет дирижира химна на обединените нации пред детски хор.
Count On Us | 2004 © Marina Abramović
Паметта, семейството, спомените, жестокостта формират пътя на Марина Абрамович като артист, за да се превърне в една от най-значимите, вдъхновяващи и магнетични личности в съвременното изкуство, а може би именно тези фактори движат и целия парадоксален живот на Балканите. Избраните творби в изложбата правят зиг-заг между колективната памет и личните преживявания. Образите на нейните майка и баща откриваме не само в Balkan Baroque, спечелил Златен лъв на Биеналето... Във видео пърформанса Confession (2010) Марина Абрамович в продължение на 60 минути разказва разтърсващи истории от детството си коленичила пред магаре. Истории за жестокост, "за двама души, които почти никога не говорят помежду си, за двама души, които спят с пистолет на нощното шкафче", за двама души, които успяват да объркат живота ѝ, но и да я направят такава каквато е днес. Сянката на петолъчката (която толкова често присъства символно в творбите на Марина) като сянка на родителите ѝ (и двамата върли активисти в партизанската съпротива)...
документация от Lips of Thomas, 1975 / 2005 | © Marina Abramović
Сянката на властната майка, която се отъждествява с дъщеря си... Сянката на бащата, който е способен на жестокостта да хвърли собствената си 6-годишна дъщеря от лодка насред морето, без да погледне назад... Сянката на бащата, който си тръгва, хвърля отражение върху връзката на Марина с двамата най-важни мъже в живота ѝ... върху всички връзки в живота ѝ... Точно тази болка и страх, че ще бъде изоставена (защото всички си тръгват) са движещи в нейното изкуство. Тя продължава да плува, изхвърлена от онази лодка...
Марина Абрамович остава, когато всички други си тръгват... 1,565 посетители... 716 часа и 30 минути в условия на невъобразима болка тя остава. Тялото ѝ остава, но душата ѝ се превръща в огледало за човека застанал пред нея – да, неслучайно документацията на емблематичния пърформанс The Artist is Present се намира на входа на MSUB... точно там, зад гърба ти, когато си тръгваш... А Марина остава, за да затвори символно Кръга на Пречистването...
документация от The Artist is Present | 2010 © Marina Abramović
Изложбата Čistač | The Cleaner е в MSUB – Музей за съвременно изкуство Белград до 20 януари 2020
Галерия от Čistač | The Cleaner тук
"Дали знаят, че стъпват върху произведение на изкуството?! Може да не го газят, нали..." вълнува се загрижен "арт фен", докато половината от кръга хора, заформил се около пърформанса Мисловен експеримент на Дейвид Пейдж, е инвазирал залепения на пода принт (гарниран с образите на гъби, босилек, маслини и пеперони) на играта Туистър, част от инсталацията Pizza Party Twister на Хлои Ирла... Да, може би е прав човекът, но игралното Туистър поле е направено именно, за да се стъпва на него... И това казано на фона на двуметров принт (извисяващ се до Pizza Party Twister инсталацията), събиращ всевъзможни забележки и "съвети" от сорта на "не-прави-това-не-прави-онова", колекционирани в продължение на две години от австралийските визуални артисти Рейчъл Пийчей и Пол Мосиг...
Да, всички тези обекти са част от изложбата Подривна игра (в галерия Structura до 13 октомври), в която кураторът Изабел Галиера събира творбите на Даниела Костова, Рейчъл Пийчей, Пол Мосиг, Сонгюл Бойраз, Луана Перили, Хлои Ирла и Дейвид Пейдж около идеята за Играта като механизъм за социален контрол... Да, често асоциираме процеса на Игра (не само детските игри) с Живота, с живеенето... И в живота, и в игрите има Правила... А тези правила контролират ли ни да живеем/играем по един и същ начин, въпреки че сме различни индивидуалности?... А Изкуството по-различна Игра ли е от Живота?... Има ли в Изкуството правила или е Игра, в която Всичко е възможно?... Много подривни въпроси, но да започнем отначало...
Юли, 2016, Берлин – центърът за съвременно изкуство ZK/U прилича на всяка друга изоставена жп гара и депо в Източна Германия (тухлена постройка, интересни външни и вътрешни пространства, тънещи в декаденс), но благодарение на артистичния колектив KUNSTrePUBLIK, в момента изглежда повече като утопична комуна – в двора, вдясно (на воля и без химикали) е полегнала обширна и богата зеленчукова градина, вляво се ширят пясъчници и площадки за игри от детството ни, а сградата на гарата и депото приемат арт резиденции и проекти (като част от Берлинското биенале през 2018-а)... Насреща, отвъд жп релсите се издигат мастодонт печатниците на едни от най-големите печатни медии в Германия... или на едни от най-големите механизми за социален контрол... Само че, на намиращите се на двумесечни арт резиденции там, Даниела Костова, Рейчъл Пийчей и Пол Мосиг са им по-интересни едни други системи за социален контрол – детските площадки...
Loose, 2016 (детайл), инсталация от 3 принта във формата на цилиндри, винил, въжета, постамент, сандък © фотография Даниела Костова
След появата на дъщеря ù Вега, Даниела Костова все по-често я поставя в центъра на своите артистични търсения като на фокус, най-вече, е средата, в която тя живее, расте и се развива... А еднотипните, обезопасени до стерилност, детски площадки често водят и до стереотипно поведение, и до ограничаване на емоционалното развитие на децата... Затова, у дома им се появява "опасна детска площадка" (или така наречените "adventure playgrounds" и "junk playgrounds") – намерени дървени палети, пясък, въжета, автомобилни гуми за люлка, кал, инструменти за палене на огън... като често дъщеря ù и други деца сами изграждат площадката си за игри – всичко това се превръща и в инсталацията Loose от изложбата.
Австралийското (брачно и визуално) дуо на Рейчъл Пийчей и Пол Мосиг, от своя страна, също обича често подривно да си играе със стереотипите и (без)опасността... и то винаги (в последните 4 години) в компанията на синовете им Джак и Саша. Водени от интереса си към социалното поведение на хората (и като индивиди, и в социални групи), по време на резиденцията в ZK/U, Рейчъл и Пол търсят алтернативни пространства и за игра, и за живот като така се появява виртуалния Parklife (където освен всичко друго, събират и "съвети" и "забележки" по |без|опасността от цял свят – двуметровият принт го помните, нали), появяват се скулптури и фотографии, документиращи процеса, също като видеата The Art of Killing Gods, Rules of the Game... Появява се и книгата Правилата на играта, събираща всичко това в едно.
Подобно на Даниела, Рейчъл и Пол, и Сонгюл Бойраз се интересува повече от това, което самите деца изграждат за своите игри, а не толкова от това, което им се предлага – нейната фотографска серия Край на играта проследява сирийски и кюрдски деца-бежанци, които превръщат изоставен и разнебитен жилищен квартал в района Йенибосна на Истанбул в своя adventure playground, просто защото нямат... друга опция. Нямат играчки, нямат правила, нямат и Живот... и са принудени сами да си ги измислят... направо сами да се Измислят...
Такава социална трансформация струи и от двуканалната видеоинсталация Leo-Streben на италианката Луана Перили – на разделен екран, виждаме надземния довоенен бункер (превърнат днес в училище по катерене) в Берлин Дер Кегел/Конусът (архитектът на тези бункери се казва Лео Винкел), по чийто стени се катери човек, а от другата страна тече образа на мравка, която пълзи по розови листа и се храни с тях, а всичко това на фона на аудио спомените на фотограф за Втората световна война... Аналогиите са ясни, остава само питането дали регенерацията и трансформацията на поствоенни обекти е въпрос на колективна или на индивидуална игра за нов Живот!?...
Сблъсъкът между колективно и индивидуално също често е на фокус в работите на южноафриканския артист Дейвид Пейдж – точно като в споменатия пърформанс Мисловен експеримент, създаден специално за изложбата Подривна игра. Да, вярно, че в основата на творбите на Пейдж винаги стоят наричаните от него Разочароващи играчки (серията под това заглавие започва още през 2003-а) – обекти (в пространството на галерията може да видите люлеещо устройство с велосипедна седалка отгоре или дървена количка с четири колела с дълга дръжка и кожено седло за сядане), вдъхновени от gatkar и draadkar игрите в бедните южноафрикански райони, в които децата сами си правят играчки от подръчни, намерени материали... В основата на Мисловен експеримент също стои такава "играчка" – две дъски, балансирани една към друга на шейсет градуса чрез стоманен кабел, два плътни костюма от винил, филц и платно, и система от духала, които да осигуряват въздух на затворените в костюмите и прикрепените към дъските тела – добро онагледяване на ситуация, в която колективното има власт и контрол над живота на индивида... Мда, опасна игра, чиито условности (за участие или безучастие на публиката) я превръщат във фикционална игра на живот и смърт, а в действителност трансформира човешкото тяло в... "играчка"...
Именно превръщането на човешките тела в "играчки" (или на пионки върху игралното поле на Туистър) е това, което вълнува Хлои Ирла в инсталацията Pizza Party Twister – нейният римейк на класическата игра Туистър се случва на всевъзможни обществени пространства (документирани във фотографии и видеа) по света като разликата (освен замяната на цветните игрални кръгчета с гъби, босилек, маслини и пеперони) е, че в Pizza Party Twister няма никакви... писани правила... Пълна свобода на действие, от която много хора твърдят, че се нуждаят... Само че, както личи от началото на този текст, дори когато са поставени в ситуация "правилата-не-важат" хората пак реагират по определени социални норми, вграждани в съзнанието им от деня на рождението до деня на смъртта им...
А дали Изкуството е също такава Игра, в която уж няма писани правила, а всъщност е подчинено на хиляди такива?!... А дали Играта няма нужда от нови подривни правила?!... И ако еднотипните, стерилни детски площадки често водят и до стереотипно поведение, и до ограничаване на емоционалното развитие на децата, до какво ли водят Стереотипите в Изкуството?!...
Изложбата Subversive Play | Подривна игра е в галерия Structura до 13 октомври
