"Дали знаят, че стъпват върху произведение на изкуството?! Може да не го газят, нали..." вълнува се загрижен "арт фен", докато половината от кръга хора, заформил се около пърформанса Мисловен експеримент на Дейвид Пейдж, е инвазирал залепения на пода принт (гарниран с образите на гъби, босилек, маслини и пеперони) на играта Туистър, част от инсталацията Pizza Party Twister на Хлои Ирла... Да, може би е прав човекът, но игралното Туистър поле е направено именно, за да се стъпва на него... И това казано на фона на двуметров принт (извисяващ се до Pizza Party Twister инсталацията), събиращ всевъзможни забележки и "съвети" от сорта на "не-прави-това-не-прави-онова", колекционирани в продължение на две години от австралийските визуални артисти Рейчъл Пийчей и Пол Мосиг...
Да, всички тези обекти са част от изложбата Подривна игра (в галерия Structura до 13 октомври), в която кураторът Изабел Галиера събира творбите на Даниела Костова, Рейчъл Пийчей, Пол Мосиг, Сонгюл Бойраз, Луана Перили, Хлои Ирла и Дейвид Пейдж около идеята за Играта като механизъм за социален контрол... Да, често асоциираме процеса на Игра (не само детските игри) с Живота, с живеенето... И в живота, и в игрите има Правила... А тези правила контролират ли ни да живеем/играем по един и същ начин, въпреки че сме различни индивидуалности?... А Изкуството по-различна Игра ли е от Живота?... Има ли в Изкуството правила или е Игра, в която Всичко е възможно?... Много подривни въпроси, но да започнем отначало...
Юли, 2016, Берлин – центърът за съвременно изкуство ZK/U прилича на всяка друга изоставена жп гара и депо в Източна Германия (тухлена постройка, интересни външни и вътрешни пространства, тънещи в декаденс), но благодарение на артистичния колектив KUNSTrePUBLIK, в момента изглежда повече като утопична комуна – в двора, вдясно (на воля и без химикали) е полегнала обширна и богата зеленчукова градина, вляво се ширят пясъчници и площадки за игри от детството ни, а сградата на гарата и депото приемат арт резиденции и проекти (като част от Берлинското биенале през 2018-а)... Насреща, отвъд жп релсите се издигат мастодонт печатниците на едни от най-големите печатни медии в Германия... или на едни от най-големите механизми за социален контрол... Само че, на намиращите се на двумесечни арт резиденции там, Даниела Костова, Рейчъл Пийчей и Пол Мосиг са им по-интересни едни други системи за социален контрол – детските площадки...
Loose, 2016 (детайл), инсталация от 3 принта във формата на цилиндри, винил, въжета, постамент, сандък © фотография Даниела Костова
След появата на дъщеря ù Вега, Даниела Костова все по-често я поставя в центъра на своите артистични търсения като на фокус, най-вече, е средата, в която тя живее, расте и се развива... А еднотипните, обезопасени до стерилност, детски площадки често водят и до стереотипно поведение, и до ограничаване на емоционалното развитие на децата... Затова, у дома им се появява "опасна детска площадка" (или така наречените "adventure playgrounds" и "junk playgrounds") – намерени дървени палети, пясък, въжета, автомобилни гуми за люлка, кал, инструменти за палене на огън... като често дъщеря ù и други деца сами изграждат площадката си за игри – всичко това се превръща и в инсталацията Loose от изложбата.
Австралийското (брачно и визуално) дуо на Рейчъл Пийчей и Пол Мосиг, от своя страна, също обича често подривно да си играе със стереотипите и (без)опасността... и то винаги (в последните 4 години) в компанията на синовете им Джак и Саша. Водени от интереса си към социалното поведение на хората (и като индивиди, и в социални групи), по време на резиденцията в ZK/U, Рейчъл и Пол търсят алтернативни пространства и за игра, и за живот като така се появява виртуалния Parklife (където освен всичко друго, събират и "съвети" и "забележки" по |без|опасността от цял свят – двуметровият принт го помните, нали), появяват се скулптури и фотографии, документиращи процеса, също като видеата The Art of Killing Gods, Rules of the Game... Появява се и книгата Правилата на играта, събираща всичко това в едно.
Подобно на Даниела, Рейчъл и Пол, и Сонгюл Бойраз се интересува повече от това, което самите деца изграждат за своите игри, а не толкова от това, което им се предлага – нейната фотографска серия Край на играта проследява сирийски и кюрдски деца-бежанци, които превръщат изоставен и разнебитен жилищен квартал в района Йенибосна на Истанбул в своя adventure playground, просто защото нямат... друга опция. Нямат играчки, нямат правила, нямат и Живот... и са принудени сами да си ги измислят... направо сами да се Измислят...
Такава социална трансформация струи и от двуканалната видеоинсталация Leo-Streben на италианката Луана Перили – на разделен екран, виждаме надземния довоенен бункер (превърнат днес в училище по катерене) в Берлин Дер Кегел/Конусът (архитектът на тези бункери се казва Лео Винкел), по чийто стени се катери човек, а от другата страна тече образа на мравка, която пълзи по розови листа и се храни с тях, а всичко това на фона на аудио спомените на фотограф за Втората световна война... Аналогиите са ясни, остава само питането дали регенерацията и трансформацията на поствоенни обекти е въпрос на колективна или на индивидуална игра за нов Живот!?...
Сблъсъкът между колективно и индивидуално също често е на фокус в работите на южноафриканския артист Дейвид Пейдж – точно като в споменатия пърформанс Мисловен експеримент, създаден специално за изложбата Подривна игра. Да, вярно, че в основата на творбите на Пейдж винаги стоят наричаните от него Разочароващи играчки (серията под това заглавие започва още през 2003-а) – обекти (в пространството на галерията може да видите люлеещо устройство с велосипедна седалка отгоре или дървена количка с четири колела с дълга дръжка и кожено седло за сядане), вдъхновени от gatkar и draadkar игрите в бедните южноафрикански райони, в които децата сами си правят играчки от подръчни, намерени материали... В основата на Мисловен експеримент също стои такава "играчка" – две дъски, балансирани една към друга на шейсет градуса чрез стоманен кабел, два плътни костюма от винил, филц и платно, и система от духала, които да осигуряват въздух на затворените в костюмите и прикрепените към дъските тела – добро онагледяване на ситуация, в която колективното има власт и контрол над живота на индивида... Мда, опасна игра, чиито условности (за участие или безучастие на публиката) я превръщат във фикционална игра на живот и смърт, а в действителност трансформира човешкото тяло в... "играчка"...
Именно превръщането на човешките тела в "играчки" (или на пионки върху игралното поле на Туистър) е това, което вълнува Хлои Ирла в инсталацията Pizza Party Twister – нейният римейк на класическата игра Туистър се случва на всевъзможни обществени пространства (документирани във фотографии и видеа) по света като разликата (освен замяната на цветните игрални кръгчета с гъби, босилек, маслини и пеперони) е, че в Pizza Party Twister няма никакви... писани правила... Пълна свобода на действие, от която много хора твърдят, че се нуждаят... Само че, както личи от началото на този текст, дори когато са поставени в ситуация "правилата-не-важат" хората пак реагират по определени социални норми, вграждани в съзнанието им от деня на рождението до деня на смъртта им...
А дали Изкуството е също такава Игра, в която уж няма писани правила, а всъщност е подчинено на хиляди такива?!... А дали Играта няма нужда от нови подривни правила?!... И ако еднотипните, стерилни детски площадки често водят и до стереотипно поведение, и до ограничаване на емоционалното развитие на децата, до какво ли водят Стереотипите в Изкуството?!...
Изложбата Subversive Play | Подривна игра е в галерия Structura до 13 октомври
