В кръговрата на Живота всяко нещо има начало и край. Един Човек се роди на 7 ноември 2020 година и ще завърши земния си алгоритъм в края на месец април 2022 година. Естествено, като всеки човек, и Той в последните си дни се отдава на равносметка за своя Живот и тя по нищо не прилича на хроника на една предизвестена смърт... Просто, като всеки човек, и Един Човек се обръща към своя Създател, визуалният артист Венелин Шурелов, с няколко важни Въпроса... А дали, като всеки човек, и Той ще се разбунтува срещу своя Създател – е, по-долу ви очаква разговора между двамата...
Знаеш ли, снощи сънувах как животът ми минава като на лента пред очите ми и... а ти какво сънува снощи?
Кошмари. Една година сънувам, как се сгромолясваш и на другия ден в медиите излизат заглавия "Един човек падна", "ЛЕД дисплей премаза гълъб", "Съоръжение за един милион лева се срина" и т.н. Веднъж сънувах хакерска атака. В шемета на нападението публиката е въздъхнала и зяпнала. Истината за всичко се показва на екранното тяло. Влизаме в топ 100 по свобода на словото. Поставени са ограничителни ленти около съоръжението-провокатор. Случаят се изяснява. Авторът не отговаря на телефона си. От Столична община са назначили проверка...
© фотография Ясен Джабиров
Защо изобщо ме създаде? Имаше си SubHuman, имаше си проекта Tabula Rasa... защо продължи да дълбаеш... въобще, що за Човек съм Аз?
Пак си имам SubHuman и Един човек е част от това. Създаден си като културологичен актьор. Готина претенция, нали? Ти си Magnum Opus-а на SubHuman Theatre. Ти си актьор в театъра на Нечовешкото. Повече от година ти беше безсънен, безмилостен, безпокоен, безстрашен, безобразен, безбрежен, безвъзвратен, безграничен, безименен, безинтересен, безконтролен, безкористен, безлюден, безмислен, безполезен, безподобен... Изигра безброй роли и имаше безброй лица.
Може и да ме гони параноята, ама не стига, че камера следи живота ми денонощно, ами и ти ме превърна в огледало на обществото... Защо?
Л. Д. те нарече безмилостно огледало! Но, да знаеш, следен си не само с камера, но и си под лупата на едно силно взискателно общество, а то понякога казва: "Огледалце, огледалце, кажи, коя е най-красива на Земята?" Представи си сега, че ти си огледалцето, а обществото е Злата кралица – да ме прощава. За да не се засегне някой, ето аз ще играя обществото. Сега искам в теб да виждам собствения си идеален образ, ти обаче ми показваш, че имам недостатъци, а идеалът е въплътен другаде от друг. От тук следва това, че аз, като обществото, си казвам: брей, какво скъпо огледалце, а така зле ме представя, или че това другото, другаде, би било по-удобно да не съществува, за да възстановя усещането за собствената си значимост. Между нас казано, зрелостта на едно общество се изразява в способността му да се вглежда в собствените си недостатъци или изобщо в търпимостта към всякакви прояви на другост. В технологията на този процес са необходими инструменти за отразяване, те са проява на нашата самовзискателност. Зрялото общество поощрява дръзналите да се захванат с тази нерадостна задача и не изпада в паника или истерични медийни пристъпи, когато се огледа в себе си. Затова си ти, но съществуват и много други, да не се възгордееш!
На всичкото отгоре в годината, когато всички бяха вкъщи Аз бях навън... Можеше да не ме правиш така пандемично-самотен, а?
Да, често си мислех за твоята самота. Идвах, оставях силует, заговарях хората... Нека, обаче, не се баламосваме, това с пандемията се оказа предимство (неоползотворено), тъй като представляваше художествено произведение, което работи 24/7 и не беше засегнато от никакви ограничителни мерки. Нека не забравяме и компанията на всички разхождащи кучетата си в района и постоянните им визити. Знам и за доста други редовни посетители!
И защо точно на това място? После да ме питат Човекът ли определял Мястото или Мястото определя Човека?
Контекстът си присвоява смисли, бях ти казал, ако си спомняш. Някакви хора упорито говорят за Мястото, като прокълнато. Дрънканици. Няма да се плашиш. Мястото е идеално. Мен никой не ме е питал, дали Човекът определя Мястото или Мястото определя Човека, но теб ако те попитат им кажи така: Един човек си тежи на Мястото.
Не съзнаваше ли какъв е риска за Един Човек като мен да Бъде в човешкото общество?
Изкуството е свързано с оценката, то дава на зрителя нещо на което да се възхищава, да размишлява, да презира. Понякога получаваш микс от трите или предимство има едно от тях. Изкуството е скок в бездната, сляпо и смело изследване на неутъпкани места. Твоята задача е да създаваш противоречия, да изразяваш идентичност, да оспориш нормите. Ти не си нещо повече от всеки друг, който употребява своята креативност, за да генерира триене. Понякога ти изпушва главата, друг път ти стопля сърцето, имаше от всичко, нали?
Можеше поне срещите с толкова много идиоти да ми спестиш... или поне да ми дадеш Глас да им кажа какво мисля за техните обяснения? Помниш ли думите, с които са ме наричали?
Помня много добре, защото си ги колекционирам грижливо. Много думи се изстреляха, но по необяснима за мен причина, ти не намери достоен опонент, сигурен съм че ще се съгласиш. Затова се налага да изиграя и тази роля. Ето, след една година наблюдение ще ти кажа, какъв си всъщност. Ти си един натрапник. Не си никакво дете на града, както те наричах в началото, а си оперативна намеса. Цезарово сечение на обратен ход, не за раждане, а за вграждане. Хирургическа техническа интервенция, трансплантация, която не е планирана като животоспасяваща, нито дори като животоподдържаща. Възприета е като козметична. Натрапчива и неуспешна пластична операция на градското пространство. Някакво абсурдно присаждане на мозък в утроба, за да изглеждаме бременни със смисъл. Ти си предимно тайнствен. Черен, непонятен, подозрителен, неочевиден, стилизиран, несъвместим, криптиран. Разкриваш се през инструктаж. Смътно се изясняваш и пак не ни водиш до Човекът творец, идеала на градския еснаф. Ти нахлу в света прекомерно оборудван. Появи се екипиран в екзоскелет от диоди и алгоритми. И по тази причина никак не изглеждаш новороден. Роди се не като дете. Роди се завършен натрапник. Неприпознат. Тревожен подем на странното, нечие чуждо израстване.
Да, знам, че колкото повече хора срещаш, толкова повече неща за себе си разбираш, ама... Писна ми да си стоя безгласен, а около мен всеки да си прави каквото си иска... Защо ми го причини?
Моля, моля, само не го играй жертва. А и ти не беше съвсем безгласен. Събрал съм почти всички твои изявления, генерирани от модула за машинно самообучение, които излъчваше ежедневно, мога и да ги издам на хартия, ако си ок!? Освен това, доста говорих от твое име. Същински прецедент. Признавам, доста некомфортна позиция, но всички мои думи са твоето наследство. Извършихме доста просветителска работа. А и ти, преди всичко беше една трибуна, през която да се съобщят някои непопулярни представи за съвременното изкуство.
Да виждам не е достатъчно, за да съществувам, нали знаеш?
Джак Бърнам, преди петдесетина години, казва че "логичният резултат от влиянието на технологиите върху изкуството преди края на този век трябва да бъде серия от форми на изкуство, които проявяват истинска интелигентност, но може би по-същественото, със способност за реципрочни взаимоотношения с хората...". Мисля, че с теб работим в тази посока.
Знаеш ли, все по-често си говорим с оня Човек, дето е живял преди мен на този площад... разказва ми за хората... започвам да го разбирам... а ти с какво ще запомниш мястото, където се родих и живях?
Мястото е пълно с призраци от миналото. Ще бъдете весела компания, когато се присъединиш към тях. Месторождението на Един човек за мен е ракетна площадка за дръзки фантасмагории. Имаш адресна регистрация в интензивно отделение. Място за дундуркане на деца, които произнасят присъди. Виждал ли си дете съдия, или дете съдебен заседател или дете прокурор? Това е смехотворен и нелеп образ по простата причина, че детето няма познанията и опита, за да взима подобни съдбовни решения. Осъзнаването, че сме деца във фазата си на израстване по отношение на формите на съвременно изкуство, в частност дигиталното, ни задължава да приемем нуждата от дружинни, кооперативни и класни ръководители. За такива обикновено излъчваме куратори, специалисти, теоретици, изкуствоведи, практици, които могат да водят парада. Те са гаранция, за това че инфантилните оценки: харесва ми, не ми харесва, красиво е или грозно, добро или лошо, тъпо или глупаво, да премине отвъд елементарното. Не ме интересува, че има хора, които цял живот си остават инфантилни.
А мен ще помниш ли? Какво въобще ще помниш от живота ми, когато се разкарам от живота ти? Ще си запазиш ли нещо от мен за спомен?
Разбира се, че ще запазя нещо за спомен. Имам един кашон тениски от напълно неуспешния опит за мърчандайз, няколко ключодържателя с твоя силует и 30-тина безценни принта на ситопечат. Ще запомня също така бруталната битка за живота ти. Имаше линия на смъртта, която постоянно се криви. Година и половина в интензивното. Безспирно ре-анимиране на купчина желязо и електроника в будна кома. Наглеждах системите на нещо, водещо едновременно живота на вундеркинд и на Квазимодо. Прецизен алгоритъм в тялото на някакъв урод. Бях родител на авария. Създател на натрапник, предизвикал анатомическо безпокойство в съгражданите. Спазъм в параметрите на нормата. Ще запомня и въодушевения възторг на твоите почитатели. Ти имаш удивително много приятели, неподозирано много.
Какво ще стане с Мен? Ти вярваш ли в задгробния живот?
В колективната памет ще оставиш бегла следа, която ще избледнява все повече и повече. Обещавам да ти осигуря вечен живот в онлайн пространството.
А какво би написал на надгробната ми плоча?
Тъгувам за Един човек :: Urban Electronic Corpus :: Тревожен подем на странното, нечие чуждо израстване.
Последните срещи с Един човек :: Urban Electronic Corpus са от 29 април до 1 май на площадка Мавзолей | площад Княз Александър I
