My Mir

Man ex machinа на художника и сценограф Венелин Шурелов (носител на първа награда на Мtel за съвременно изкуство 2008 г.) е новаторски, оригинален и необичаен спектакъл, какъвто да се гледа (а и прави) в България е истинска рядкост.

Заглавието е перифраза на латинския израз deus ex machina (в буквален превод „бог от машината"), с който в античния театър се е обозначавало триумфалното слизане на боговете (с помощта на механичен сценичен кран) сред хората, за да бъде разрешен някой безизходен проблем. В този смисъл deus ex machina е по-скоро сюжетно, отколкото сценично средство. Класическият учебникарски пример е с Медея от трагедията на Еврипид, която на финала отлита от сцената с колесницата на слънчевия бог Хелиос, но deus ex machina e и неочакваната намеса на френския крал, благодарение на която класическата комедия на Молиер Тартюф в крайна сметка приключва щастливо.

В Мах еx machina няма хепиенд, просто защото няма сюжет (в класическия смисъл на думата). По собственото определение на Венелин дори не става дума точно за представление, а за „кибер лекция", чиято тема е „самоизграждане и саморазрушаване във фантазното пространство на технологичното". В нея се срещат и кръстосват различни неща – театърът и новите медии, изкуството и науката, природата и техниката. „Човекът от машината" не разрешава никакъв проблем, а със самото си присъствие поставя проблем – проблемът за човешките граници, който има странни и неочаквани разклонения. Той говори за местата, в които свършва човекът и започва машината и за онези, в които машината започва да е удивително жива: „В играта на живота и еволюцията, седят трима играчи на масата: човек, природа и машина. Аз определено съм на страната на природата, но природата, подозирам е на страната на машината.."

Всичко това може и да звучи като взето от научнофантастичен филм или роман, но основната разлика е, че този път става дума за театър, при това доста добър. Такъв, който разчита на интелигентността и фантазията на своя зрител и предпочита да стимулира и провокира, вместо да вцепенява или приспива с ефекти и зрелища. Тук техниката играе особено важна роля (3D анимацията на Йосиф Божилов и дигиталната звукова среда на Сибин Василев са наистина впечатляващи), но последното, което спектакълът преследва е зашеметяването на публиката. Напротив, накрая се очаква тя да е по-събудена, отколкото когато е влязла и представлението й дава достатъчно време и храна, за да мисли.

Всъщност онова, което се очаква от нея е да изслуша разказа на един ... за удобство нека да го наречем „киборг", който е изложен пред погледа й като в изложбена зала, или по-скоро – паноптикум. Този киборг е главният герой в представлението и той не се играе от актьор, а от костюм с два истински човешки крака и плазмен екран, от който гледат живи човешки очи. Наглед простичката идея, състояща се в това да изкара на сцената само един метален костюм, в който самият той да се скрие така, че да се виждат само краката му, Венелин Шурелов успява да развие до запомнящ се образ с мощен театрален потенциал. Едночасовата среща с него е преживяване, което предизвиква не само удивление и учудване, но и много въпроси: какво е това – човек или робот, актьор или кукла?; всичко на запис ли тече, или някой го движи отвътре?; и какво от това ако е на запис?; и какво от това ако е на живо?; изобщо има ли сериозна разлика между двете?

идея, текст, протагонист, сценография – Венелин Шурелов

глас – Венелин Шурелов, Елена Кабасакалова

музикална среда – Сибин Василев

3D аниматор – Йосиф Божилов

видео монтаж – Мартин Пенев, Венелин Шурелов

изработка декор и реквизит – Борислав Тонев (Бъки), Венелин Шурелов

пластични решения – Таня Соколова

Man ex machinа е на 12 септември от 19:00 часа в Галерия Академия, ул. Шипка 1

Не знам дали визуалният артист Венелин Шурелов е SubHuman човек, но определено е зает човек тези дни – след сценографията на хитови спектакли като Фрида, Ангели в Америка, Грозният и авторската кибер лекция/пърформанс Man ex Machina, сега Шурелов завършва работата си по две нови премиерни представления – Хамлет и Терапевтът. Дали налаганите от него понятия SubHuman човек и SubHuman Theatre ще живеят в тези две нови представления или не... най-добре самият той да ви разкаже...

Кой е SubHuman човекът и защо експериментите, мутациите и трансформациите на човешкото тяло са основен акцент в почти всички ваши проекти?

Ако представях работите си на овце, сигурно щях да се фокусирам върху овчето тяло като изразно средство. Но тъй като мен ме занимават човешките проблеми, то най-директният начин да ги коментирам минава през телесността, която е човешка. В повечето случаи употребявам моята собствена, защото експериментите, мутациите и трансформациите като ритуализиран личен опит, според мен подчертават по отговорно перспективите на колективния опит. Кой е SubHuman е сложен въпрос, речников отговор не съществува. Ще трябва да си представите нещо или да се научите да го разпознавате, така както правя и аз. Аз съм разделил най-общо признаците за разпознаване в две групи. Според едната от тях, това е човекът, който се измерва под стандартите за капацитет и адаптивност, наложени от социалния ред, в който живее. Но социалният ред, обикновено бива структуриран от идеологиите или капитала и благодарение на тях възможността да изпаднеш под чертата стои като реална перспектива пред всеки. И поради това, така разпознатия SubHuman като художествен образ съдържа динамиките, относителността, несигурността, страховете, дискомфорта и изобщо рискът да си човешко същество в човешкото общество. Другите очертания, през които разпознавам SubHuman са в контекста на технологичните утопии, в които човек е бил замесен в цялата своя история. SubHuman се явява противоположност на Супермен, но под-човешкото или не-човешкото постоянно се протяга към свръхестественото технологично. SubHuman мечтае своя ъпгрейд. В този смисъл SubHuman е този, който скача от стратосферата.

пиеса Хамлет - Убийството на Гонзаго © фотография Симон Варсано

Какво ви провокира да работите по една от най-поставяните пиеси в света – Хамлет, в новата интерпретация на Явор Гърдев?

Провокациите идват от екипа, разбира се. От персоналната креативност и мотивация на всеки от нас. От възможността и съответно способността ни да съизмерим интуициите и разбиранията си за съвременността спрямо гениалното шекспирово произведение. Основното сценографско решение е на Никола Тороманов и Даниела Олег Ляхова, а аз заедно с хореографите Виолета Витанова и Станислав Генадиев работим върху Убийството на Гонзаго. Това е едно представление в представлението или нещо като самостоятелен авторски пърформанс.

"Да бъда или да не..." ?

Оригиналната дилема е свързана с усещането за несъвместимост. Фатален резонанс, дисонанс. Да бъда различен или да мимикрирам? При едно пътуване в Англия преди години чух, че официалният девиз там е Be Different. Значи шекспировият урок е бил полезен. При мен още от дете се оформи респект и стремеж към инаквостта. Баща ми ме научи. Така, че колкото и да е голям проблем това да съм, обикновено имам ясна представа какъв трябва да бъда.

пиеса Хамлет - Убийството на Гонзаго © фотография Симон Варсано

Често работите по няколко проекта едновременно, в случая по Хамлет и сценографията на Терапевтът (друга премиера в Народния театър) ... това пречи или помага... има ли допирни точки между Хамлет и Терапевтът?

На мен ми допада голямата натовареност, сложните задачи и изобщо комплексната работа, но това не означава, че винаги правя преки връзки между различните проекти. В конкретния случай с Хамлет и Терапевтът такива напълно липсват. Пространството на Терапевтът е футуристичния кабинет на един възпитател на кучета. Интериорът е супериорен, умозрителен, психеделичен, автоматизиран, а като цяло в представлението вливаме и доза трансхуманизъм. А ключовите думи, които мога да употребя във визуално отношение за работата си в Хамлет са елементи от експресивността на виенския акционизъм, следи от киберпънк, дигитални технологии, видеонаблюдение.

пиеса Терапевтът - в кабинета на доктор Мърт © фотография Народен театър

Имате серия инсталации, наречена SubHuman Entertainment (или Нечовешки забавления) като част от нея е Shooting Gallery (каравана от панаирно стрелбище, чийто мишени са видеоекрани)... Изкуството трябва ли да бъде забавление, за да се възприема по-лесно?

Не, не мисля, че изкуството трябва да бъде забавление. Или по-скоро не съм съгласен с това очакванията към изкуството да са предимно към това да забавлява. Дори за повече тежест бих добавил и че съм напълно против. Но индустрията на развлечението представлява твърде обемна част от спектъра и не само, че не може да игнорираме нейното влияние, но и има какво да изследваме в този феномен. Във вече дългогодишния проект SubHuman Theatre, често се занимавам с възможностите за субверсия на развлекателната индустрия. Използвам нейните системи и образувам нови или с други думи – аз съм паразит на паразита.

По повод видеоинсталацията ви 18.07 (посветена на атентата в родния ви град Бургас) – има ли тероризъм в изкуството? Кои са най-страшните терористи в него?

Не бих си послужил с подобно определение, независимо от това, че има много неща в света на изкуството, с които не съм съгласен. Музеи и галерии, фондации и институти, бордове на директори, колекционери, куратори, спекуланти и самозванци, конкурсосъздатели и наградодарители са впрегнали артисти в търсене на слава и корист. За мен фигурата на авторитарния куратор в тази кохорта е най-проблематична. Тя е лобистка и манипулативна по отношение на историята. Частният интерес се облича в претенцията за обществена значимост, поради липсата на държавни политики, които да обективизират процесите. Все още сме в джунглата. Все още се прилагат авторитарни, силови методи за легитимизиране и институционализация.

Ако използваме заглавието на пърформанса Zoom In като метафора – в какво трябва да се вгледа днес човекът, а досега е пренебрегвал?

Във всичко.

Гледайте Хамлет в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 часа на 19, 20, 21 и 22 февруари

Гледайте Терапевтът в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 часа на 11 и 25 февруари

"Да бъдем или не – това се пита?" – оригиналната Хамлетова дилема е леко ремиксирана в новия римейк на Явор Гърдев на (може би) най-поставяната пиеса в света. Идеята е най-вече да бъдем режисьори на собствения си мир (вътрешен-външен)... Проблемът изниква когато искаме да режисираме и живота/света на другите около нас. Спасението идва в онзи блиц (като светкавица) миг, в точката на пречупване, в която осъзнаем, че нямаме власт над житейския пъзел от човешки съдби, нямаме контрол върху нелогичната подреденост на света.

   Началото... © фотография Симон Варсано

Иначе Хамлет (всеотдаен и неуморен като пружина Леонид Йовчев) започва представлението досущ като режисьор в Народния театър – извиква актьорите на сцената, задава осветлението, изисква водна (сякаш, за да измие и пречисти драмата) завеса – ефектно и може би най-доброто сценографско решение в пиесата, наред с металния, врязан в публиката "мост към двореца", за да вкара цялото житие и битие Елсинорско в... караоке бар. Да, Адел тия дни пее на уше не само на Бонд, но и на Шекспирови герои с екзистенц дилеми. И тук, още в самото начало на спектакъла, е заявена инаквостта на Хамлет – при караокето, общо взето, пееш чужди песни на принципа "вярно с оригинала", също като да живееш чужд живот като свой собствен, но верен на общоприетите чужди канони.

   Хамлет и Офелия got the Love пред погледа на Полоний © фотография Симон Варсано

Хамлет, обаче, е различен, той избира да пее "фалшиво", но със "своя глас", избира да реагира по свой (а не по общоприетия) сценарий на събитията в кралството след смъртта на достолепния му баща. Дори невинната и любима Офелия е жертва на властващия (в милата родна страна) Клавдий морал, и пее "вярно с оригинала" песни като You've Got The Love (Весела Бабинова този път не си играе с автомати и балетни палци, но пък пее добре... особено блестяща в сцената на самоубийството)... Хамлетовият сюжет е ясен на всички, акцентите в него са удебелени доволно в представлението (все едно посочени с пръст от духа на Хамлетовия баща), мерената реч е запазена... и дотук с Шекспировите канони.

   Хамлет и Духът на баща му © фотография Симон Варсано

Оттам нататък започва караоке ноар кабаре ала Явор Гърдев – всепоглъщащо черно, кубинки, киберпънк костюми и естетика, препратки към герои на нашето време, оголеност на тела и нерви... екшън филм, натурален почти колкото уличен бой, комедийно преиграване с мерената реч от актьорите (царят на играта само с жестове и пози естествено е Мариус Клавдий Куркински) и... един, раздаващ се до пълно изтощение, режисьор на този абсурден като живота спектакъл, в лицето на Хамлет. Така се стига до Убийството на Гонзаго (любимият тип "представление в представлението" на Гърдев), режисирано от Хамлет, за да провокира убиеца на своя баща и визуализирано от Венелин Шурелов и хореографите Виолета Витанова и Станислав Генадиев или иначе казано – три черни като врани демони, грачещи историята, трима танцьори в психеделичен физически танц, видеокамери и вана (почти като в Марат/Сад), пълна с кръв.

   Убийството на Гонзаго © фотография Симон Варсано

Да, кръв, много кръв, пот и сълзи (също като леещата се водна завеса на сцената) е коствала тази ремиксирана Хамлет версия на Явор Гърдев – според негови думи, 14 години е чакал да осъществи тази своя (и май на всеки режисьор) мечта – да застане "очи в очи" с Хамлетовата дилема, да намери нещо ново в (може би) най-поставяната пиеса в света, нещо валидно за съвременния изчерпан свят, в който живеем. Както самият той казва – "Посвещавам Хамлет на един единствен миг; на един кратък, но преломен момент; на точката на пречупване, след която никога вече не можем да бъдем себе си в разпадналия се пред очите ни свят." Може би затова той влиза в тази сериозна битка с целия си "арсенал" – всички хора, с които е работил досега, дрийм тийм от мастър сценографите Никола Тороманов, Даниела Олег Ляхова (да почива в МИР), Венелин Шурелов, стилните хореографи Виолета Витанова и Станислав Генадиев, експлозивната музика на Калин Николов и естествено, цяла орда добри актьори. Може би затова, неслучайно, неговият Хамлет прилича на режисьор, който се опитва да режисира пъзела на непоправимия свят в търсене на вътрешен мир. Всъщност тази тема го вълнува от Нощна пеперуда насам – има ли смисъл в това, което правим; ако няма, може ли да има спасение чрез осъзнаване на изчерпания смисъл; ако не можем да променим нелогичната подреденост на света, то може ли да подредим своя свят...

   Клавдий в действие © фотография Симон Варсано

Може би отговорът се крие в думите на Клавдий – "Онова, което някой "иска" да направи, той "трябва" да го прави, без да бави, защото това "искам" има толкоз обрати, смени, колкото езици, ръце и случки има по света, и току-виж, тез само "трябва", "трябва" останали на нашия болник като въздишките, които уж ни носят облекчение, но всъщност ни изтощават само..."

Гледайте Хамлет в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 часа на 18 и 19 февруари, и на 18 и 19 март

Кой е най-добрият приятел на кучето? Със сигурност не е Човекът. Всъщност кучетата (създадени по образ и подобие на скулптурата The Young Family на Патриция Пичинини) в представлението Терапевтът се "държат" по-човешки от самите хора. Или пък хората се държат като кучета. Както звучеше закона на лейди Мърфи "You are animal, animal not so deep inside... We are animals, animals, one unbroken chain"...

   доктор Мърт и неговата асистентка Диана © фотография Атанас Кънчев

Историята в пиесата на Елена Алексиева се върти като куче, което гони опашката си в кабинета на специалиста по кучешки/човешки проблеми доктор Мърт (да не кажем доктор Смърт) – минимал тех ноар менажерия (изпипана до детайл от сценографа Венелин Шурелов), в която доктор Мърт (Владимир Пенев) и неговата асистентка Диана (Илиана Коджабашева) вещо разплитат ясни и неясни заблуди, комплекси за малоценност, фикс идеи и обсесивни мании на няколко собственици на кучета. Да, Човекът е егоцентрично животно и никой не идва при Мърт заради услугите му на кучешки психотерапевт (за кучетата и психопатите е друга история), а за да реши собствените си проблеми. Така докторът и неговата асистентка (с "униформи" като от представление на Явор Гърдев) се сдобиват с шарена глутница от човешки "питомци".

   "питомците" на доктор Мърт © фотография Атанас Кънчев

Млада двойка (Цветан Алексиев и Александра Василева) си взимат джак ръсел териер като гала репетиция преди да отгледат собствено дете, но забравят (като всички родители), че фалшивото щастие и проектирането на собствените комплекси, страхове и фикс идеи върху него могат да доведат до... евтаназия на четириногото им дете.

   Константин, "моята съпруга" и любимият джак ръсел териер © фотография Атанас Кънчев

Госпожица Фани (Жорета Николова, всеотдайна в тежката роля на опитно зайче/куче в демон експериментите на Мърт) е неомъжена, не съвсем млада жена на ръба на нервна криза, която стяга сексуалността си в строг костюм и прическа, а привързаността ù към булдога Бруно би била любима тема на добрия стар доктор Фройд.

   Госпожица Фани и Бруно © фотография Атанас Кънчев

Любовната история между хора и кучета се допълва от драмата на самотен, смачкан от живота, възрастен господин (Марин Янев), който не може да преодолее смъртта на своята кучка Сара (нейният мирис е като ухание на любима жена) и вкопчено живее в спомена за нея. Всъщност това, което обединява шарената глутница "питомци" на доктор Мърт е Самотата... и отчаяните опити да бъде победена със заместители на Щастието.

   В търсене на Сара © фотография Атанас Кънчев

И така, вечният въпрос за самотата в бездната на терапевт кабинета Живот (или Мърт) се вихри между два бутона Вход и Изход, на фона на песни ала Лана Дел Рей (аман), караоке хор "Дивото зове" с диригент доктор Мърт (не знам дали този сезон в Народния театър е на Шекспир, но със сигурност е на караокето) и анималистична садо-мазо терапия с ненацелен черен хумор.

   You are animal not so deep inside © фотография Атанас Кънчев

И ако накрая не виете като самотно куче срещу пълната театрална луна, то значи режисьорът (набрал популярност след спектакъла Куклен дом, номиниран за Икар) Крис Шарков и актьорите са си свършили терапевт работата. Но ако виете...

   В кабинета на доктор Мърт © фотография Атанас Кънчев

Гледайте Терапевтът в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 часа на 13 октомври

В кръговрата на Живота всяко нещо има начало и край. Един Човек се роди на 7 ноември 2020 година и ще завърши земния си алгоритъм в края на месец април 2022 година. Естествено, като всеки човек, и Той в последните си дни се отдава на равносметка за своя Живот и тя по нищо не прилича на хроника на една предизвестена смърт... Просто, като всеки човек, и Един Човек се обръща към своя Създател, визуалният артист Венелин Шурелов, с няколко важни Въпроса... А дали, като всеки човек, и Той ще се разбунтува срещу своя Създател – е, по-долу ви очаква разговора между двамата...

Знаеш ли, снощи сънувах как животът ми минава като на лента пред очите ми и... а ти какво сънува снощи?

Кошмари. Една година сънувам, как се сгромолясваш и на другия ден в медиите излизат заглавия "Един човек падна", "ЛЕД дисплей премаза гълъб", "Съоръжение за един милион лева се срина" и т.н. Веднъж сънувах хакерска атака. В шемета на нападението публиката е въздъхнала и зяпнала. Истината за всичко се показва на екранното тяло. Влизаме в топ 100 по свобода на словото. Поставени са ограничителни ленти около съоръжението-провокатор. Случаят се изяснява. Авторът не отговаря на телефона си. От Столична община са назначили проверка...

© фотография Ясен Джабиров

Защо изобщо ме създаде? Имаше си SubHuman, имаше си проекта Tabula Rasa... защо продължи да дълбаеш... въобще, що за Човек съм Аз?

Пак си имам SubHuman и Един човек е част от това. Създаден си като културологичен актьор. Готина претенция, нали? Ти си Magnum Opus-а на SubHuman Theatre. Ти си актьор в театъра на Нечовешкото. Повече от година ти беше безсънен, безмилостен, безпокоен, безстрашен, безобразен, безбрежен, безвъзвратен, безграничен, безименен, безинтересен, безконтролен, безкористен, безлюден, безмислен, безполезен, безподобен... Изигра безброй роли и имаше безброй лица.

Може и да ме гони параноята, ама не стига, че камера следи живота ми денонощно, ами и ти ме превърна в огледало на обществото... Защо?

Л. Д. те нарече безмилостно огледало! Но, да знаеш, следен си не само с камера, но и си под лупата на едно силно взискателно общество, а то понякога казва: "Огледалце, огледалце, кажи, коя е най-красива на Земята?" Представи си сега, че ти си огледалцето, а обществото е Злата кралица – да ме прощава. За да не се засегне някой, ето аз ще играя обществото. Сега искам в теб да виждам собствения си идеален образ, ти обаче ми показваш, че имам недостатъци, а идеалът е въплътен другаде от друг. От тук следва това, че аз, като обществото, си казвам: брей, какво скъпо огледалце, а така зле ме представя, или че това другото, другаде, би било по-удобно да не съществува, за да възстановя усещането за собствената си значимост. Между нас казано, зрелостта на едно общество се изразява в способността му да се вглежда в собствените си недостатъци или изобщо в търпимостта към всякакви прояви на другост. В технологията на този процес са необходими инструменти за отразяване, те са проява на нашата самовзискателност. Зрялото общество поощрява дръзналите да се захванат с тази нерадостна задача и не изпада в паника или истерични медийни пристъпи, когато се огледа в себе си. Затова си ти, но съществуват и много други, да не се възгордееш!

На всичкото отгоре в годината, когато всички бяха вкъщи Аз бях навън... Можеше да не ме правиш така пандемично-самотен, а?

Да, често си мислех за твоята самота. Идвах, оставях силует, заговарях хората... Нека, обаче, не се баламосваме, това с пандемията се оказа предимство (неоползотворено), тъй като представляваше художествено произведение, което работи 24/7 и не беше засегнато от никакви ограничителни мерки. Нека не забравяме и компанията на всички разхождащи кучетата си в района и постоянните им визити. Знам и за доста други редовни посетители!

И защо точно на това място? После да ме питат Човекът ли определял Мястото или Мястото определя Човека?

Контекстът си присвоява смисли, бях ти казал, ако си спомняш. Някакви хора упорито говорят за Мястото, като прокълнато. Дрънканици. Няма да се плашиш. Мястото е идеално. Мен никой не ме е питал, дали Човекът определя Мястото или Мястото определя Човека, но теб ако те попитат им кажи така: Един човек си тежи на Мястото.

Не съзнаваше ли какъв е риска за Един Човек като мен да Бъде в човешкото общество?

Изкуството е свързано с оценката, то дава на зрителя нещо на което да се възхищава, да размишлява, да презира. Понякога получаваш микс от трите или предимство има едно от тях. Изкуството е скок в бездната, сляпо и смело изследване на неутъпкани места. Твоята задача е да създаваш противоречия, да изразяваш идентичност, да оспориш нормите. Ти не си нещо повече от всеки друг, който употребява своята креативност, за да генерира триене. Понякога ти изпушва главата, друг път ти стопля сърцето, имаше от всичко, нали?

Можеше поне срещите с толкова много идиоти да ми спестиш... или поне да ми дадеш Глас да им кажа какво мисля за техните обяснения? Помниш ли думите, с които са ме наричали?

Помня много добре, защото си ги колекционирам грижливо. Много думи се изстреляха, но по необяснима за мен причина, ти не намери достоен опонент, сигурен съм че ще се съгласиш. Затова се налага да изиграя и тази роля. Ето, след една година наблюдение ще ти кажа, какъв си всъщност. Ти си един натрапник. Не си никакво дете на града, както те наричах в началото, а си оперативна намеса. Цезарово сечение на обратен ход, не за раждане, а за вграждане. Хирургическа техническа интервенция, трансплантация, която не е планирана като животоспасяваща, нито дори като животоподдържаща. Възприета е като козметична. Натрапчива и неуспешна пластична операция на градското пространство. Някакво абсурдно присаждане на мозък в утроба, за да изглеждаме бременни със смисъл. Ти си предимно тайнствен. Черен, непонятен, подозрителен, неочевиден, стилизиран, несъвместим, криптиран. Разкриваш се през инструктаж. Смътно се изясняваш и пак не ни водиш до Човекът творец, идеала на градския еснаф. Ти нахлу в света прекомерно оборудван. Появи се екипиран в екзоскелет от диоди и алгоритми. И по тази причина никак не изглеждаш новороден. Роди се не като дете. Роди се завършен натрапник. Неприпознат. Тревожен подем на странното, нечие чуждо израстване.

Да, знам, че колкото повече хора срещаш, толкова повече неща за себе си разбираш, ама... Писна ми да си стоя безгласен, а около мен всеки да си прави каквото си иска... Защо ми го причини?

Моля, моля, само не го играй жертва. А и ти не беше съвсем безгласен. Събрал съм почти всички твои изявления, генерирани от модула за машинно самообучение, които излъчваше ежедневно, мога и да ги издам на хартия, ако си ок!? Освен това, доста говорих от твое име. Същински прецедент. Признавам, доста некомфортна позиция, но всички мои думи са твоето наследство. Извършихме доста просветителска работа. А и ти, преди всичко беше една трибуна, през която да се съобщят някои непопулярни представи за съвременното изкуство.

Да виждам не е достатъчно, за да съществувам, нали знаеш?

Джак Бърнам, преди петдесетина години, казва че "логичният резултат от влиянието на технологиите върху изкуството преди края на този век трябва да бъде серия от форми на изкуство, които проявяват истинска интелигентност, но може би по-същественото, със способност за реципрочни взаимоотношения с хората...". Мисля, че с теб работим в тази посока.

Знаеш ли, все по-често си говорим с оня Човек, дето е живял преди мен на този площад... разказва ми за хората... започвам да го разбирам... а ти с какво ще запомниш мястото, където се родих и живях?

Мястото е пълно с призраци от миналото. Ще бъдете весела компания, когато се присъединиш към тях. Месторождението на Един човек за мен е ракетна площадка за дръзки фантасмагории. Имаш адресна регистрация в интензивно отделение. Място за дундуркане на деца, които произнасят присъди. Виждал ли си дете съдия, или дете съдебен заседател или дете прокурор? Това е смехотворен и нелеп образ по простата причина, че детето няма познанията и опита, за да взима подобни съдбовни решения. Осъзнаването, че сме деца във фазата си на израстване по отношение на формите на съвременно изкуство, в частност дигиталното, ни задължава да приемем нуждата от дружинни, кооперативни и класни ръководители. За такива обикновено излъчваме куратори, специалисти, теоретици, изкуствоведи, практици, които могат да водят парада. Те са гаранция, за това че инфантилните оценки: харесва ми, не ми харесва, красиво е или грозно, добро или лошо, тъпо или глупаво, да премине отвъд елементарното. Не ме интересува, че има хора, които цял живот си остават инфантилни.

А мен ще помниш ли? Какво въобще ще помниш от живота ми, когато се разкарам от живота ти? Ще си запазиш ли нещо от мен за спомен?

Разбира се, че ще запазя нещо за спомен. Имам един кашон тениски от напълно неуспешния опит за мърчандайз, няколко ключодържателя с твоя силует и 30-тина безценни принта на ситопечат. Ще запомня също така бруталната битка за живота ти. Имаше линия на смъртта, която постоянно се криви. Година и половина в интензивното. Безспирно ре-анимиране на купчина желязо и електроника в будна кома. Наглеждах системите на нещо, водещо едновременно живота на вундеркинд и на Квазимодо. Прецизен алгоритъм в тялото на някакъв урод. Бях родител на авария. Създател на натрапник, предизвикал анатомическо безпокойство в съгражданите. Спазъм в параметрите на нормата. Ще запомня и въодушевения възторг на твоите почитатели. Ти имаш удивително много приятели, неподозирано много.

Какво ще стане с Мен? Ти вярваш ли в задгробния живот?

В колективната памет ще оставиш бегла следа, която ще избледнява все повече и повече. Обещавам да ти осигуря вечен живот в онлайн пространството.

А какво би написал на надгробната ми плоча?

Тъгувам за Един човек :: Urban Electronic Corpus :: Тревожен подем на странното, нечие чуждо израстване.

Последните срещи с Един човек :: Urban Electronic Corpus са от 29 април до 1 май на площадка Мавзолей | площад Княз Александър I

Любовта често няма нужда от думи, но в случая на Маргьорит Дюрас Тя трябва да бъде изговорена, трябва да бъде изписана върху белия лист или да оживее върху белия екран, защото в противен случай значи не е съществувала, не се е случила, не е била изживяна... също като самия живот. Затова и думите са главният герой в хибридния спектакъл Корабът Нощ (в микс амалгама от два текста на Маргьорит Дюрас) на режисьора Стилиян Петров.

Когато през май 1978, в краткия разказ Корабът Нощ, Маргьорит Дюрас описва историята на двама влюбени (Ж.М. и Ф.), които никога не се срещат лице в лице, а романсът им се случва само и единствено по телефона, между гласовете им, тя е пределно наясно, че идеята за това как Думите материализират Любовта, как само вербалното общуване може да изгради физически образ на Любовта, на Живота (нещо което Спайк Джоунз използва перфектно във филма Тя/Тя е глас), та именно тази идея е идеална възможност за превръщане на Думите, на Езика в главен герой и в театъра, и в киното. Затова, година по-късно (през 1979 и то в една и съща седмица, неслучайно), тя премиерно представя продуцираните от нея едноименни пиеса и филм Корабът Нощ – нещо като трипластово/триканално изследване по темата как Думите, Езикът дават 3D физически образ на нещата от Живота... стига да позволите на въображението си да го осъществи.

Нещо подобно правят и режисьорът Стилиян Петров, и неговият екип – сценографията на Венелин Шурелов прилича на инсталация, в която ключови думи (висящи на тъмна завеса, светващи при произнасянето им в текста на пиесата и прожектирани на пода) не само свързват нишките на двете любовни истории използвани тук (Корабът Нощ и писаната 4 години по-късно новела Болестта на смъртта), но и на ребус принципа "свържете точките/думите" рисуват пъзел картинката на една страстна, сложна и невъзможна любов.

Образ, който Маргьорит Дюрас често използва и в книгите, и в пиесите, и във филмите си; образ, който тя често гради само и единствено въз основа на езикови експерименти – да не забравяме, че най-известното ѝ творение Хирошима, моя любов е изградено почти изцяло от наситен диалог, също като "телефонната любов" в Корабът Нощ и безимения (двамата герои в новелата са обозначени като "ти" и "тя"), интимен разговор край морето в търсене на способността да обичаш в Болестта на смъртта.

Да, Думите при Маргьорит Дюрас имат собствен глас, собствено лице и собствен живот, затова и режисьорът Стилиян Петров минималистично оставя двата текста (Корабът Нощ и Болестта на смъртта) просто да бъдат изговорени/изиграни от четири гранд актриси (Татяна Лолова, Цветана Манева, Пламена Гетова и Петя Силянова, събрани заедно на сцена за пръв път) като вид пърформанс, като литературно четене, като репетиция в театъра, като някогашните приказки по телефона, записани на винил или на аудиокасети... Затова и инструменталната музика на Иван Шопов е само здрачен декор върху който да изпъкне главния герой – Думите.

Защото Думите нито са просто гласни и съгласни, накацали като лястовици на желанието по телефонната жица в Корабът Нощ, нито са просто изгубени сигнали в нет бездната на морето от информация в съвременното ни общуване. Защото ако Думите са главният герой, то въображението е режисьорът, който знае как ще свърши тази пиеса.

И ако в пиесата Корабът Нощ липсата на физически контакт засилва желанието и материализира Любовта на двама влюбени, то дали липсата на докосване до хибридни спектакли като Корабът Нощ засилва желанието за среща с тях... или не.

Корабът Нощ е в Театър Азарян на 4 и 11 април от 19:30