My Mir

Модната фотография на ХХ век. Колко много изложби, списания, биографични книги, филми правят дисекция на този феномен. Феномен, роден през миналия век и обърнал представите за изкуство, бизнес и визуална култура.

Изложбата Vanity в Kunsthalle, Виена (от 21 октомври 2011 до 12 февруари 2012) дава чудесна възможност за ретроспекция с блестящите примери на това изкуство. Изложбата се основава на известната колекция на фотографа Франц Кристиан Гундлах.

Самата биография на колекционера е показателна за пътя на модата през ХХ век. Няколко десетилетия Гундлах е един от най-важните модни фотографи в Германия. Той е и колекционер, притежаващ една от най-значимите частни фотографски колекции в света.

Роден през 1926, той определя стила на модната фотография в Германия през 50-те, 60-те и 70-те години. Критиците казват, че за повече от четири десетилетия именно той дава визуалните насоки на основните списания в Германия.

През 1967 и 1971 основава две фотографски лаборатории. И двете предлагат услуги на млади фотографи като оборудване под наем, студио и една богата книжарница. През 1975 се открива Galerie FC Gundlach – една от първите фотографски галерии в Германия. Галерията прави около 90 изложби до закриването си през 1992. След това Гундлах основава Дома на фотографията в Хамбург през 2003 с дарения от личната си колекция.

Основният фокус на изложбата Vanity са естетическите, художествените, социалните и дори политическите аспекти на модната фотография. Самите произведения на Гундлах доказват тезата му: "Фотографията и модата трябва да имат послание. Ако няма такова, техните цели се обезсмислят. Самите дрехи са отправната точка за началото на визуалния разказ. Модната снимка трябва да отразява духа на времето. В края на 50-те години аз чувствах, че времената са се променили – обществото попадна в нова стихия, а заедно с това, стилът на обличане стана тотално нов."

Ако 50-те са били десетилетие на прецизната елегантност, на сложните облекла и висшата мода, то 60-те години са предвестник на желанието за политическа промяна, на еманципацията и прет-а-порте-то. В този период Гундлах има ново поле на изява – списание Brigitte. Модел за подражание на списанието не е елегантната и софистицирана дама, а модерната, активна млада жена. В сътрудничество с редактора на списанието Барбара Буфа, фотографът успява да заснеме вкусовете на момента като никой друг.

Колекцията представена в Kunsthalle включва големи цикли от 20-те години до днес като акцентира върху различни течения от модната фотография: графичен абстракционизъм (Имре фон Санто), скулптура (Джийон Мили, Регина Реланг, Джордж Хърел), живопис (Сара Муун, Лилиън Басман), през Pop и Op art-a в модата (Гундлах, Сесил Бийтън) до постмодерните провокации на Ги Бурден, Хелмут Нютон и съвременните такива на Едгар Лесижевски, Армин Морбах и Кристиан Шулер.

20-те и 30-те години на ХХ век оживяват с произведения от Георг Хойнинген-Хюне, Ервин Блуменфелд, Yva и Имре фон Санто.

© Imre Von Santo 1936

Модната фотография след Втората световна война пък е представена от Ървинг Пен, Сесил Бийтън, Луиз Дал-Волф, Регина Реланг, Хубс Флютер, Джордж Хърел, Мелвин Соколски и естествено, самия Франц Кристиан Гундлах.

© Melvin Sokolsky проект Bubble Series 1963

Изложбата проследява и тенденциите в цял свят чрез произведенията на Ги Бурден, Хелмут Нютон, Ник Найт, Хорст П. Хорст, Ричард Aведън, Лилиън Басман, Уилям Клайн, Дейвид ЛаШапел.

© David LaChapelle проект My House 1997

Един от важните акценти в изложбата е модната фотография като визуализация на духа на времето. Тя улавя пози, жестове, изражения на лицето в неразривна комбинация с дрехите. Някои от произведенията в колекцията достигат отвъд границите на модния жанр и се превръщат в документ на непрекъснато променящия се начин на живот. Такива са творбите на Даян Арбъс, Ралф Гибсън, Синди Шърман, Нан Голдин и Едгар Лесижевски, който прави серия снимки чрез Google Street View. Други пък, като Армин Морбах и Кристиан Шулер, стигат още по-далеч – до тотална деструкция на ролята на дрехите и аксесоарите в модата и превръщането им в ефимерни, митични обекти на изкуството.

© Kristian Schuller книга 90 Days One Dream 2010

Тези с интерес към графичния дизайн и визуалното като цяло вероятно познават Ивайло Недков. Ако ли не – ще имат възможност да се запознаят с нещата, които прави на самостоятелната му изложба в + това, която се открива официално на 5 юни в рамките на Sofia Design Week. Иначе накратко – Ивайло е точно в средата на 20-те си години, един от Four Plus, от Trash Lovers, минал е през графити и един куп проекти за известни и не толкова известни клиенти. Работи с кеф и разговорът му върви толкова леко, колкото очевидно и дизайна.

   фотография © Георги Кожухаров

Кажи ни повече за конкурса, който доведе до изложбата ти в Sofia Design Week?

Винаги ми е правило впечатление, че българското участие в този форум почти липсва, присъствали са някои продуктови дизайнери и с това се изчерпва родното. Конкурсът Design is all around на списание 1 миналата година ми се стори добра възможност да вляза в програмата. Първоначално имах идея, която изискваше много повече време за реализация и рисърч, свързан с картографията на София. Бях свършил сигурно повече от половината работа, когато ми хрумна нова идея. Седнах и за 15 минути вече имах основата. Понякога бързите хрумки са по-сполучливи и успешни. Другото е ясно – спечелих и сега показвам изложба с моята работа.

Участва и в конкурса за ново лого на Топлофикация, явно си падаш по предизвикателства. Какво в крайна сметка избраха там?

Като цяло конкурсите в България не се ползват с много доверие. Поради разни причини – жури, награди. Спечели някаква мацка от Академията с лого, което доста приличаше на моето (рови в смартфона си, показва – приликата между двата "радиатора", които виждам, наистина е голяма). Аз дори не бях селектиран. За мен е по-интересен самият процес на мислене върху една такава задача, това ми носи повече удоволствие от наградите.

Кога е по-приятно – когато идеята се реализира бързо или когато процесът е дълъг?

Приятно е нещата да се получават. Аз минавам през доста драсканици на хартия, докато се спра на конкретни идеи, които после мога да седна и да доразвия. Според мен всичко има по-различна стойност, когато е минало през ръката ти. Аналоговото напоследък ми е по-приятно. Винаги го търся в някакъв етап от работата си. Нещата изглеждат по-различно, всяка медия дава свои възможности. Това, което виждаш като резултат, обикновено не е перфектно, но е уникално, носи отпечатък, има структура.

Колко е важно заданието за един графичен дизайнер? Схващаш работата си повече като занаят или като изкуство?

Работата на графичния дизайн е да решава определени проблеми. Заданието ти дава рамки и те насочва към възможните решения на конкретния проблем. Това е интересно и предизвикателно. Когато правя нещо без задача, по-скоро ме интересува самия процес. Сядам и правя това, което ме зарежда, докато резултатът ме удовлетвори.

Какво ще видим в изложбата ти в + това?

Изискването беше форматът да е тип постер. Има малко типография, графика, експериментална фотография. Избрал съм неща от последните три-четири години, които ми харесват. Има и няколко мои работи от проекта Trash Lovers, който чувствам особено специален и винаги ме е надъхвал да бачкам, защото дава свобода и по някакъв начин комбинира всичко – типографията, илюстрацията, графити. Също и няколко по-свободни, илюстративни неща – графики за щампи на тениски.

Имаш ли любими клиенти, любими проекти?

Вярвам, че може да направиш нещо добро за всеки клиент, стига да сте на една вълна, да го искате и да мислите в една посока. Няма значение дали говорим за Nike или Romika, някои лейбъли просто се ползват с повече престиж.

Иначе най-любимата ми работа в последно време е за Society 27 – това е много готин български лейбъл, който прави лимитирани проекти. Правим заедно тениска с мой дизайн - първата от Artisan Series. Темата е tailoring и тениската има много интересна опаковка, която представлява разгъващ се тубус, който може да бъде разглобен и окачен на стената.

Другото, на което се кефя, е един календар на компания за касови апарати. Просто дойдоха при мен с някакви готови снимки и очакваха хубав дизайн. Аз исках да се получи календар, който хората наистина биха сложили на стената си, а не в шкафа или кофата. Измислихме специална конструкция, после начин да бъде изработена в печатница и ето, че от нещо стандартно се получи нещо специално.

С какви хора ти е приятно да работиш?

Харесвам хора, които са готови да експериментират и нямат готови решения. Има много българи, с които искам да работя - много качествени хора, които обикновено са по-добре оценени в чужбина, отколкото тук. За щастие живеем във времето на интернет и всеки може да бъде забелязан, и да работи за чужди клиенти, ако прави нещо добро.

Има ли локални тенденции в дизайна тук?

Ние сме твърде малка страна, за да могат да се откроят трендове. Според мен повечето се сравняват с това, което се случва навън.

Значи ли това, че сме се откъснали от някакви традиции, ако изобщо ги е имало, от времената на соца?

Факт е, че сме много откъснати от тези времена. Някога е имало институт, който се е занимавал с идентичността на градската среда, сега е достатъчно да се огледаш наоколо, за да разбереш, че няма нищо такова. Не мисля, че някой може да отрече соц годините и това, което се е правило тогава. И нямам предвид само Стефан Кънчев, който безспорно е изключителен дизайнер, има и много други имена. Просто сме загубили връзка. Аз мисля, че човек трябва да познава корените си, да знае какво е имало преди него.

Кое не е за пропускане на това издание на Sofia Design Week според теб?

Аз съм голям фен на Стефан Загмайстер и много ще се радвам да го видя. Има и едно азиатско студио, което също ще ми е интересно и сигурно ще даде друг поглед над нещата. Френското присъствие също е доста интересно.

"Ако изчезне положителното мислене няма да има смисъл от това, което правим" казват Ангел Петков, Стела Стойнова, Васил Василев, Любомир Грозданов, Елена Гамалова и Петър Гамалов – членовете на студиото за кинетична скулптура и интерактивни инсталации Kinetic, участвали на фестивали като Kineticа Art Fair в Лондон и DA Fest в София. И са напълно прави да преследват кинетичните си мечти с такава позитивна нагласа и непримиримост към статуквото, също като Галилео и неговото "И все пак Тя се върти". Една от тези мечти е участието на един най-старите фестивали за дизайн в света Tokyo Designers Week 2013 (26 октомври – 4 ноември 2013) с проекта Columnication – повече за това що е то колоникация и как може да си част от нея от Kinetic агента Ангел Петков...

Ти си...?

Един млад артист, който все по-често си задава сам на себе си този въпрос. Занимавам се с кинетична скулптура и интерактивни инсталации, откривайки невъобразимата сила на положителното мислене.

Кинетичната скулптура за теб е...?

Кинетичната и интерактивна скулптура е езикът, чрез който мога да визуализирам най-добре мислите си и да кажа това, което искам хората да чуят, видят и усетят. Сега тя гръмко нахълтва в арт пространствата като нещо ново отвън, но всъщност е плод на точно тези географски ширини. Паралелно с това съвсем скоро ще измести и традиционната реклама от застиналия винил и ще я изгради като нещо наистина въздействащо в ежедневието ни.

Ако Kinetic беше кинетична скулптура какво щеше да изобразява? Всеки един от вас коя от съставните ù части би олицетворявал?

Кинетичната скулптура е сложен организъм и всяка част е много важна за съвкупността на цялото, така че щеше да изобразява безкрайност, а всеки един от нас – креативен, градивен импулс, подпомагащ процеса по създаване на иновативното. Една неразделна част от тази кинетична скулптура би била Robotev.com, както и всички доброволци и хора от екипа на Kinetic, без които проекта Columnication не би стигнал до тук.

Columnication е... ?

COLUMN + COMUNICATION = Постоянно променяща се под въздействието на външния свят синтетична структура, показваща как ни възприема обект, който изглежда като жив, но всъщност наподобява живот. Също като много хора, влезли в сивия коловоз на влака, който не помръдва, ако не го създаваш и мислиш. Columnication е идеологическото огледало, израз на човешкото и нечовешкото у нас. Начин да дегустираш вкуса на супата, в която си, без да можеш да излезеш от нея все пак.

Кинетичните обекти дават на хората изживяване, което може да предложи само интерактивното изкуство – нещо, което въздейства, променя представите, предава специфично съобщение към сетивата ни. Скулптурата възприема поведението ни. Движейки се около нея я наблюдаваме, докато не бъдем въвлечени в хармония от сложни цветови импулси в звукова среда от природни звуци – спектакъл, в който главният герой сте самите вие.

Защо сензорите в Columnication реагират на човешкото движение като издават точно звуци от природата, а не други, например, урбанистични?

В забързаното си ежедневие имаме пренасищане от урбанистични звуци. Човек е така устроен, че се стреми да опростява нещата, които прави, но много често се получава обратното. Така се случва и когато се вглъби в собствената си проблематика и идеология за света, за съществуването си. Начинът е да му кажеш нещо изключително просто по достатъчно сложен начин, за да му обърне внимание.

Предишен ваш проект се нарича Art Is Not For People, за кого тогава е Columnication?

Columnication, за разлика от предишния ни проект Art Is Not For People, е насочен към хората, които не са се отдръпнали от изкуството, въпреки нестабилните времена, в които живеем. За отворените умове, които не робуват на това, което ги заобикаля и не стоят безучастни, а са креативни независимо в каква насока. За хората, които са част от процеса и прогреса. За хората, които успяват да запазят положителното си мислене и имат цели.

Как и защо зрителят/публиката се превръщат в част от проекта Columnication? Може ли тази кинетична инсталация да съществува и без тях?

Когато зрителят, приближавайки се да разгледа обектите, забележи, че случващото се пред него е в следствие на неговите действия, той разбира, че тази симбиоза зрител-творба е неразделна съвкупност от всяко едно изкуство. Без публика, погледнат в пространството отстрани, този проект би изглеждал просто като съвкупност от съвременни, футуристични, интериорни лампи.

В тази връзка каква точно помощ очаквате от хората за осъществяване на проекта?

Това, от което имаме нужда, е медийна и финансова подкрепа, за да може този проект да стане реалност. Подкрепяйки Columnication, вие ни предоставяте възможността да представим за първи път страната ни на един от най-старите и най-големи фестивали за дизайн в света – Tokyo Designers Week 2013. Ние, от своя страна, ще покажем, че чрез присъствието и поведението на зрителя, се поставя началото на една симбиоза от стимулиране на сетива и промяна на формата, светлината, звука и емоцията на интерактивния обект – огледало на комуникацията зрител-творба.

Подкрепата на хората е прилив на положителна енергия за нас – тя ни дава сили да се изправим пред едно ново, предизвикателно и същевременно устойчиво бъдеще на интерактивното кинетично изкуство в България и по света.

Ако искате да бъдете част от нещо различно, иновативно и красиво може да ни подкрепите на платформата ни в Indiegogo.com, както и на банковата сметка на Kinetic чрез Подкрепи ни PayPal бутона на нашия сайт.

Как се стигна до поканата ви за участие на Tokyo Designers Week 2013?

Tokyo Designers Week 2013, първоначално наречен Designer's Saturday през 1986, се провежда ежегодно всяка есен в продължение на 28 години в Токио, Япония. Това е международно изложение за дизайн, което събира на едно място архитектура, интериорен, продуктов и графичен дизайн от всички части на света.

През трите години (2010, 2011 и 2012) екипът на Kinetic постигна впечатляващи резултати, разгърна потенциал и доказа, че всяка креативна група, създадена с любов и приятелска атмосфера, носи радост и удовлетворение както на участниците в нея, така и на нейните приятели. За три години успяхме да осигурим всичко необходимо на студиото и направихме крачка напред, като разчупихме общоприетите граници и стереотипи.

В пазара на съвременно изкуство концепцията на даден проект ли е по-важна от това, което се представя като произведение на изкуството?

Концепцията и произведението на изкуството са неразделни части и двете са еднакво важни. Ако, което и да е от двете, не е достатъчно изведено се стига до просто добър урок за следващия проект. За да е добър един краен резултат трябва да е по-добър от това, което си започнал да правиш, защото извървявайки пътя по осъществяването, ти си се развивал и усъвършенствал, а с теб и проекта. Пазарът на изкуството също има характеристиката постоянно да се развива и променя.

В Kinetic бъдещето пише...?

Да разберем каква ще е реакцията на обществото след като покажем многомесечния си труд. Също така вярваме, че през есента на тази година ще сме участници в Tokyo Designers Week 2013.

Любим предмет/обект от ежедневието...?

Любими са ми всички предмети, които ми напомнят за любимите хора и най-вече за сина ми. И ме карат да си представям техните усмивки, което усмихва и мен, докато хвърча по ежедневните си задачки.

Може ли нещо да спре тока на Kinetic?

Kinetic Studio функционира на базата на положителна енергия, а не на ток. Ако изчезне положителното мислене няма да има смисъл от това, което правим. А това може да стане само ако хората спрат да вярват в себе си и спрат да визуализират целите в ума си.

Изложбата Columnication е на 12 и 13 април в галерия Suspacious

Къде е пресечната точка между прозренията на австрийския философ и архитект Лудвиг Витгенщайн, къщата-паметник на австрийската модернистична архитектура, която той проектира за сестра си и българската външна културна политика? Отговорът, може би, се крие в Ключалката на Г-н Витгенщайн – актуалната (до 25 януари 2013 в Български културен институт Дом Витгенщайн) изложба на съвременно българско изкуство във Виена.

Историята – В началото на ХХ век Лудвиг Витгенщайн проектира къща, колкото като обект на своите философски търсения, толкова и за да служи като уютен дом на неговата сестра. Семейството им, обаче, е от еврейски произход, което (в периода на националсоциализма) кара сестра му да напусне дома си и да емигрира в Щатите, а самият Витгенщайн пък планира да емигрира в Съветска Русия. След войната, къщата започва да се руши и е пред събаряне, но протести на Съюза на австрийските архитекти я спасяват, за да се стигне до 1975, когато къщата се превръща в дом за културния институт на социалистическа България във Виена. През 2012 кураторът Борис Костадинов събира 6 автори, които в специално създадени за изложбата произведения интерпретират целия този исторически фон и в същото време коментират света, в който живеем днес. Най-важното – шестимата артисти (също като Витгенщайн и сестра му) са емигранти по една или друга причина.

Изложбата – микс от живопис, обекти, инсталации, видеоарт и пърформанс.

   YES, неонов автопортрет, 2012, Камен Стоянов © фотография Ивайло Младенов

Камен Стоянов представя три работи – неоновият автопортрет YES, който "гледа" точно срещу барелефа на Лудвиг Витгенщайн и спекулира с неговата прецизна философия на езика като изобразява поклащане на главата, така както българите казват "да", обратно на движението за знак "да" в другите европейски страни.

Втората работа Running Around the Corner отново е неонов (този път) надпис, който наистина обикаля около един от ъглите в изложбеното пространство и по този начин буквализира до крайна степен Витгенщайн философията за езика.

Стоянов завършва представянето си с пърформанс, при който една от специфичните метални завеси в къщата се превръща във фитнес уред. Намигането е към Витгенщайн, който използва проектирането на архитектурните детайли за упражнение на логическата си мисъл, докато Стоянов превръща един от тези детайли в средство за упражнение (вместо на разума) на мускулите.

Михаил Михайлов започва от градината на къщата, където поставя голям надпис, цитат от Лудвиг Витгенщайн: "Разликата между добър и лош архитект днес се състои в това, че последният се поддава на всяко изкушение, докато истинският му устоява.(1930)", за да го ремиксира във варианта "Разликата между добър и лош художник днес се състои в това, че последният се поддава на всяко изкушение, докато истинският му устоява. (Михайл Михайлов, 2012)"

   Изкушението, инсталация, 2012, Михаил Михайлов © фотография Ивайло Младенов

Михайлов допълва работата си с рисунка, поставена на пода и обърната с гърба си към зрителя. Скритото изображение би могло да бъде видяно само ако картината бъде обърната, което създава препратка към скритата, лична част от биографията на Витгенщайн.

Василена Ганковска създава две картини – в Композиция за дърво и къща използва само шаблон и черен акрилен спрей, за да пресъздаде графично много стара снимка на къщата с гледна точка, която е невъзможна днес, тъй като обкръжаващата архитектурна среда е коренно променена.

   Композиция за храст и къща, акрилен спрей, платно, 2012, Василена Ганковска © фотография Ивайло Младенов

Композиция за храст и къща пък разкрива фронтален поглед върху фасадата на сградата като единствените цветни елементи (зелените растения в градината) действат като контрапункт на пестеливия език и строгите линии на сградата.

Боряна Венциславова заснема 11 минутно видео, което наблюдава естествената работна среда на членовете от екипа на Дом Витгенщайн на фона от играта на футбол и крясъците на две момчета на улицата пред къщата.

Хуморът присъства и във второто ù творение – фотографията Има ли носорог в стаята е провокирана от прочутия спор между Лудвиг Витгенщайн и математика Бъртранд Ръсел с въпроса: "Господине, виждате ли носорог в стаята?"

   Има ли носорог в стаята, фотография, 2012, Боряна Венциславова ©

Максимилиан Праматаров отвежда към друга страст на Лудвиг Витгенщайн – неговото математическо образование и любовта му към точните науки. Праматаров създава една неправилна геометрична форма, нарисувана с химикалка, като двуизмерната ù форма носи претенцията на някакъв абстрактен, но в същото време математически перфектен чертеж. Същата форма е повторена отново, но в триизмерен вариант и е поставена като втори обект върху постамент.

   Обект, детайл, 2012, Максимилиан Праматаров © фотография Ивайло Младенов

Даниела Костова от своя страна създава видеото Лексикон, в което спомени се подреждат като пъзел (буквално) от нея и дъщеря ù. Пъзелът (присъстващ и като обект в изложбата) е снимка на художничката с нейна приятелка пред Дом Витгенщайн от 90-те години на ХХ век. Костова, която днес живее и работи в Ню Йорк, свързва мястото с първото си пътуване "на Запад" и първата среща със съвременното изкуство, когато през 1997 участва в международен уъркшоп в академията във Виена. Именно от този период е и снимката-пъзел пред Дом Витгенщайн, където е отседнала по това време. Сега малката ù дъщеря, която е родена в Америка и не говори добре български, реди пъзела повтаряйки неразбираеми за нея думи като "България", "културен център", "Витгенщайн"...

   Лексикон, видео, 2012, Даниела Костова © фотография Ивайло Младенов

Ключалката на Г-н Витгенщайн е в Български културен институт Дом Витгенщайн до 25 януари 2013

Кривата, бележеща контрастни гледни точки по едни и същи въпроси в равнината на Балканския полуостров може да приеме доста сложни геометрични форми, а параболата сякаш е най-семплата от тях. Особено сложно става, когато заговорим по балкански за съвременно изкуство, а точно такава е идеята на мобилната и виртуална изложба Parabole, инициирана от ArtUP! платформата на Гьоте институт – да събере различните гледни точки по въпросите на съвременното медийно изкуство в региона (и по-точно от България, Турция и Гърция засега) и да ги представи както във виртуална (чрез специално създадения сайт), така и в съвсем реална, пътуваща изложба, която да се случва всяка година на ротационен принцип в една от трите страни участнички в ArtUP! проекта. След старта в Анкара миналата година, сега дойде време и за малко български ArtUP!.

   It's Gone © Станимир Генов / интерактивна анимация / 2013

Откриването на Parabole се случи със звуковата инсталация/пърформанс Creatures Ensemble на гъркинята Катерина Ундо като нойз кресчендото от манипулираните ù роботизирани машинки може да мине и за ожесточена дискусия по въпроса какви точно жанрове влизат в категорията медийно изкуство, за да продължи със закачливата интерактивна анимация (ала машина за спомени) на Станимир Генов It's Gone – хитро луупнато видео с криещ се елен в мъглата на планина, който изчезва, ако сензорът, който контролира видеото засече движещ се човек или обект, като те оставя сам пред планина от интерпретации. Играта със скрити образи в мъглата от културни, социални и икономически контрасти продължава с интерактивната инсталация Stereotype-o-rama (колаж на един клик разстояние от клише образи на имиграция, дискриминация, интеграция и други проблеми на глобализацията) на Джан Сунгу, видеото Anatolia (или начина на забраждане в Турция като белег за социален статут) на Синаси Гюнеш, видео инсталацията на Пламен Соломонски Footsteps Memory (или може ли да има обективна памет) и 3-каналната видеоинсталация Невинност и наивност. Нова сграда. Какво още? (или как "израства" духовно съвременния човек) на Аделина Попнеделева.

   Acidable © Весела Михайлова & Вероника Крен / саунд пърформанс / 2012

Към тази колекция, на 29 април, ще се присъединят два интригуващи проекта – забавния саунд пърформанс Acidable на Весела Михайлова и Вероника Крен (в който сокоизтисквачки се превръщат в диджей миксер, а портокали и лимони в музикални плочи, които изпълняват различни мелодии, в зависимост от киселинността на сока, изстискан от тях) и селекция от видеоарт уъркшопа Zeitraffer / Time-lapse. Видеата, използващи този ефектен начин за манипулиране на време (или иначе казано Time-lapse фотографията) са заснети от Михаела Михайлова, Нора Караламбева, Дилян Бакалски, Райна Тенева, Деница Русева, Миглена Николова, Веселин Бойдев... като се заиграват с еклектика теми от ърбан стереотипи до екзистенц между живота и смъртта в аквариума на собствените ни ограничения.

Fish Lab © Михаела Михайлова / Time-lapse видео / 2013

Както казахме, Parabole е и пътуваща изложба, така че до 25 юли, на различни локации и по различно време в София, Русе, Пловдив и Варна ще може да видите и инсталации като Haptic City (градска карта с бродирани сензори, които реагират на допир и движение чрез излъчване на звук и светлина) на гъркините Артемис Папагеоргиу и Афродити Псара, 8-каналната видео инсталация A World Between (или животът между радост, тъга, смелост, страх... и смъртта) на Константинос Карамецис и екзистенц инсталацията NOD (човекът в света на машините... или машината в света на човека) на Кандаш Шишман. Останалите точки от балканската арт парабола бележат видеата на Х. Мартис – Juxtapositions (или как изглежда движението в 3D образ и звук); Ленин (за една статуя и едно фосфоресциращо одеяло) от Гьокчен Дилек Ачай; Body Without Surface (или човешкото общество като облак дим от абстрактни връзки, напрежения и социални проблеми) на Теодорос Ковайос; Switch (или как съществува паралелната реалност) на Неслихан Еркан, а финалната българска точка от ArtUP! кривата поставя видео ремикса Смъртта на велосипедиста (от едноименния испански черно-бял филм от 50-те), с която Коста Тонев се заиграва с идеята колко километраж може да навъртим и докъде да стигнем след смъртта си.

А как ли би изглеждало това вечно движение, изразено с ArtUP! параболата...

   Death Of A Cyclist © Коста Тонев / видео/ 2013

Изложбата Parabole е в Гьоте институт, София (16 април – 14 юни 2013), в The Fridge, София (9 – 20 май 2013), в Дом Канети, Русе (18 април – 2 май 2013), в Баня Старинна, Пловдив (24 юни – 6 юли 2013) и в Contemporary Space, Варна (3 – 25 юли 2013)

Обединението около една идея, в сегашно българско време, звучи като гранде утопия и... може би, точно затова шест млади художника обединяват своите идеи в общата изложба Утопия. Всъщност днес, повече от всякога, утопиите са въпрос на лични, а не на колективни преживявания, определяни от илюзиите, с които живее всеки човек – от представите за политическа и социална идеология, през идеите за свобода и за консуматорство, до замяната на реалността с идеални виртуални проекции и възприемането на детството като утопичен спомен. Затова и ви срещаме с всеки един от участниците в изложбата и с част от тяхната лична идея за утопия или...

Анжела Терзиева

© Храм II, 97/130 см, маслени бои, платно

Какво?

Серия картини на тема Храмове, които изобразяват индустриални комплекси, представени като колаж в пейзажа. Простиращи се някъде след края на града, сякаш обгърнати в тайнственост, тези промишлени конструкции се извисяват като паметници на вечните утопии.

Защо?

Иска ми се това, с което се занимавам – изкуството – да се окаже възможната утопия.

Боряна Петрова

© Land of Free, 71/100см, дигитален принт

Какво?

Утопията в картичка, за да я видиш, пожелаеш, посетиш и придобиеш – като консуматив за ежедневието, който не изисква от притежателя си нищо повече от един човешки порив към свобода, равенство и многообразие.

Защо?

Защото всеки има нужда да онагледи илюзиите си, а днешния свят позволява това да се случи без усилия и пречки.

Елеонора Терзиева

© START A NEW CAREER, FIND LOVE, CONTROL YOUR MIND, BODY, AND HEART, видео

Какво?

Иронично представям днешната ситуация, в която човек осъществява своите идеални живот, ред и мечти във виртуалния свят, и се превръща в самодостатъчен.

Защо?

Защото в дистопичната ни съвременност имаме нужда да говорим за утопии.

Габриела Петрова

© Egg Bar 1, 100/130 см, маслени бои, платно

Какво?

Серията Egg Bar е опит за олицетворение на настъпилата подмяна на ценности. Картините са провокирани от мои лични преживявания, на които съм била както зрител, така и участник. Малко хора се интересуват от понятие като свобода, то е загубило своята тежест, защото е в състояние да бъде закупено, както всичко останало.

Защо?

Защото сме млади, имаме мнение и искаме да го изразим.

Ана Тодорова

© Untitled, 90/75 см, маслени бои, платно

Какво?

Три платна, отразяващи моите илюзии.

Защо?

Защото светът е нелицеприятно място без тях.

Виолета Танова

© Good Boy, 60/50см, пайети върху плат

Какво?

Лаконична, непринудена, забавна, а понякога и малко страшна игра на асоциации, с лъскави, пайетени апликации. Реалност или измислица, детството като утопичен спомен – място и период в безвремие, където не е от значение дали нещо се е случило или е плод на въображението, времето е спряло, а годините не са от значение. Или изграден спомен по разкази на очевидци, изкривена перспектива от ниска гледна точка и силна емоция от откриването на света.

Защо?

Защото тази изложба трябва да се види. Защото беше нужна една година, за да стане възможна и най-вече, защото изкуството не е самоцел за твореца, нужна е публиката, за да му даде живот.

Изложбата Утопия е в Glossary Depot (ул. Веслец 84) от 22 до 29 октомври

От 24 до 27 септември българското съвременно изкуство е обект на особено внимание в специално посветения панел Fоcus Bulgaria от програмата на арт панаира Vienna Contemporary – фокус, който освен моментна картина на българското съвременно изкуство, ще опита да даде и отговори на въпроси, стоящи в основата и на изложбата Зрели и Бесни в Център за съвременно изкуство Баня Старинна, Пловдив. Изложба, в която кураторът Борис Костадинов събира автори от едно, родено през 70-те, поколение (и български – до един участници в панорамната изложба Variofocus на Vienna Contemporary, и чуждестранни артисти), които са принудени да търсят своята идентичност във времена на постоянни кризи – и политически, и икономически, и социални, и ценностни, и лични катарзиси. Кризи, които именно определят идентичността на всяко поколение, на всеки индивид. Историята, обаче, на отделния човек е колкото сходна, толкова и различна от историята на поколението към което той принадлежи. Затова нека разгледаме изложбата Зрели и Бесни като жив организъм, като история на отделния индивид в поколението, на което принадлежи – все пак, повечето от творбите са създадени специално за тази изложба и наистина я превръщат в жив организъм със собствена история. А кои са нещата, които превръщат отделния Човек в Личност и определят неговата идентичност?

Да започнем с:

Езикът – фразеологичният идиом No Hair On the Tongue означава да говориш открито, директно, без задни мисли, без задръжки, без заобикалки, без да заглаждаш истината и стои в основата на site-specific инсталацията на хърватката с български корени Луиза Марган, изградена от две части – Езикът, бетонова скулптура на прободен с пиърсинг език и Камуфлаж, фотография на перуката, направена от отрязаните дълги коси на майката на Луиза, с която тя, като ученичка в комунистическа България, е криела късата си прическа, недопустима за момиче по онова време. Да, закачката тук е колкото буквална, толкова и метафорична – езикът не е само онзи орган, скрит в устата, който позволява Гласът (и Бунтът) ни да бъде чут, нито отрязаните коси, скрити с перука, са просто форма на скрит бунт. И ако днес всичко е уж толкова открито и позволено, дали говорим No Hair On the Tongue, и на какъв език?

Езикът, 2015, бетон, метал, книги, 250x120x90 см + Камуфлаж, 2015, фотография, 70x46 см © Луиза Марган © фотография MIR

Тялото – да, родният език определя част от идентичността на всеки, но ако искаш да разбереш света наоколо си принуден да общуваш на поне един различен от твоя майчин език, така че само тялото остава изцяло твое. Тялото, което разпределя половете и ги сблъсква като в двуканалната видеоинсталация Там е не/е сексуален доклад на Йос Дигел и Лиза Шрьотер – вдъхновени от философския есеистичен спор между Жан-Люк Нанси и Жак Лакан за характера на сексуалната връзка, двамата решават, без да се познават добре, да развият интимни отношения за 6 дни в Сан Франциско (място, където полът няма никакво значение предвид голямата гей и лесбо общност) и да документират този лабиринт на отношенията между двата пола по пътя към сексуалните, романтичните и социалните идентичности в една връзка, като дават едновременно (разделени в двата канала на видеото) мъжката и женската гледна точка – получава се забавно кресчендо от социални хормони, а по-забавното е, че Йос и Лиза са все още заедно...

Нови Модели, 2015, фотоинсталация © Даниела Костова; фотография Рейн Дов © Алекс Геана, Номи Еленсон

Тялото е обект на изследване и във фотоинсталацията Нови Модели на Даниела Костова, която снима в идиличен момент дъщеря си с нейната детегледачка Рейн Дов – андрогинен фотомодел, която се снима преобладаващо в рекламни кампании на мъжки брандове и печели повече, отколкото в ролята си на жена-детегледачка. Да, тялото определя идентичността ни, но също така може да поставя под въпрос gender стереотипите, както в изкуството, така и в социалните им измерения (като отглеждането на деца, получаването на даден вид работа...) – нещо, което хем контрастира, хем намира доста допирни точки със серията принтове Лувър на Ангелика Кринцингер. В нея тя използва реални ренесансови и барокови творби от колекцията на Лувъра и манипулира детайли от тях, които силно напомнят на съвременни еротични фотографии – нещо, което подсказва за пореден път, че тялото винаги е въздействало и ще продължи да въздейства по един и същ начин на човека; нещо, което ни връща към старата идея, че човечеството не е еволюирало в развитието си, а с векове се върти в спиралата на непроменливата същност на своите интереси и нужди. Въпросът е дали има достатъчно памет, за да си го признае?

Паметта – паметта може да бъде опасен инструмент според това кой как я използва – понякога може да изневерява на реалността и да я изкривява, а друг път да бъде документален архив на живота, който разкрива не само как сме живели, но и как да променим себе си и света около нас. Именно начините и законите, по които действа паметта са обекта на интерес в серията Greater Density на Юлиане Ебнер, която рисува върху плексигласови плочки сцени от живота преди и след падането на режима в Източна Германия – образи хем деликатни и ефирни, хем остри и с тежест като послание; хем сюрреални, хем напълно изживени (Юлиане е студент по музика в Дрезден когато Стената пада) – пъзел от образи, които тя взима от нейната серия анимационни филми Into the Bushes, All Open и The Hole in the Middle, които отразяват колкото детството, съзряването и зрелия живот на нейното поколение, толкова са и история на един абсурден режим.

Окачен, 2015, серия Greater Density, акрил в/у плексиглас, 15x35 см © Юлиане Ебнер © фотография MIR

В паметта се ровичка и Василена Ганковска, а от архивите изскачат стари снимки от абитуриентски балове, срещи на випуска, които тя колажира със запазената ѝ марка архитектурни елементи от изоставени сгради, за да се получи серията Pulp Fiction – един вид лична равносметка за живота от 90-те (с резките промени, смяната на ценности, житейските избори, филмите на младостта като Трейнспотинг, Криминале...) до това, което се случва днес; един вид коментар за това, че както казва Василена: "от наивните ни представи, от средата на 90-те, за това какво ни предстои в живота не е останало нищо...".

Pulp Fiction I / II, 2015, дигитален колаж в/у винил © Василена Ганковска © фотография MIR

Мечти и идеали – идеи, стремежи, желания, идеали – всички те градят ценностната ни система и са голям коз в оформянето на идентичността ни, но какво става с тях когато са подложени на безкрайна подмяна, на вълни от криза след криза, катарзис подир катарзис... Именно това се опитва да разбере Камен Стоянов с фотографиите В хотел 1000 колони (недостроен, изоставен хотел на морския бряг като метафора за превърналите се в руини, заради финансовата криза, човешки амбиции и желания) и най-вече с инсталацията Невъзможно – видео, в което гумена лодка, управлявана от автора, се опитва да изпише думата "невъзможно" в морето. Хубава метафора не само за естеството на битието, но и за опитите ни да оставим следи в живота като правим невъзможното възможно. И все пак, нали знаете, че мечтите трябва да бъдат невъзможни, защото в момента, в който станат възможни, те вече не са мечти!?

Невъзможно, 2015, инсталация, гумена лодка с ръкописен текст, HD видео © Камен Стоянов © фотография MIR

Друга инсталация, която се заиграва с (не)преходния характер на човешката ценностна система е Втори шанс: Златен век на Лъчезар Бояджиев и Миряна Тодорова – батут, опакован в златен спандекс играе ролята на своеобразна капсула на времето, в която може да влезете облечени със златни елеци от същия плат, върху които са принтирани рисунки на авторите и различни надписи като примери за ценностна система. Батутът е хитър уред, който създава илюзия за движение, за развитие – подскачаш нагоре и хем променяш позицията си, хем след това се връщаш надолу в изходна точка, което е хубава метафора (като морето и гумената лодка в инсталацията на Камен Стоянов) за промените и развитието на обществото ни.

Втори шанс: Златен век, 2015, инсталация © Лъчезар Бояджиев & Миряна Тодорова © фотография MIR

Общество – естествено, идентичността на отделния индивид се определя до голяма степен от сблъсъка му с писаните и неписаните закони на обществото, в което живее, затова и доста от авторите в изложбата Зрели и Бесни се обръщат с въпроси именно към него. Тези въпроси, в повечето случаи, са зададени с езика на протеста (почти същият като онзи, прободеният с пиърсинг и захванат отдолу с книгата Фотография на бунта, от инсталацията на Луиза Марган) – протести за политическа, икономическа и социална промяна, които се случват в цял свят през последните години като във Вземи площада, 3-каналната видеоинсталация на Оливер Реслер, която събира гледните точки на активисти от 15М в Мадрид, движението на площад Синтагма в Атина и Occupy Wall Street в Ню Йорк.

Международна Партия на Чувствителността, 2015, серия постери © Сузане Шуда

Протест като проекта на Сузане Шуда Международна Партия на Чувствителността – плакати, уебсайт и пърформанси в публичното пространство, които с много ирония и хумор осигуряват изборна превенция срещу кризата на политиката, обществото и личността.

Протест, обаче, който зависи от ролите, които играем в обществото. Именно тях търси Боряна Венциславова във фотоинсталацията Роли, която събира няколко нейни приятели и познати, все около 40-годишни хора, решили да останат и да живеят в България – по време на лятна почивка на къмпинг Градина всеки от тях отговаря собственоръчно на въпроса "Как виждаш твоята роля в контекста на България?", за да се получи портрет на едно поколение и на проблемите, с които се сблъсква то. Портрет, който превръща личната идентификация и мотивация в обществена идентичност или иначе казано – малките детайли, които рисуват голямата картина.

Роли, 2014, фотоинсталация, C-принт, 80х120 см и текст 20x30 см © Боряна Венциславова © фотография MIR

От частното към общото се движи и инсталацията Exchange на Иван Мудов, в която манипулирано светлинно табло от чейнджбюро показва разменни курсове на евро към евро във всички страни от ЕС, приели еврото за своя единна валута – хитра метафора за двойния стандарт в еврозоната и тънък коментар на днешната икономическа реалност в Европа, която е приела уж единна, обща за всички стойност на живота, а всъщност тя е различна в различните страни-членки. А какъв ли е разменния курс на еврата на мигранти и бежанци спрямо еврото в еврозоната?!

Exchange, 2015, инсталация © Иван Мудов © фотография MIR

Всъщност, животът има една единна, обща за всички стойност – всички са равни пред Стълбата на Живота. Именно този добре познат сюжет (изобразяващ житейския път като изкачване и слизане по стълба) използва Правдолюб Иванов в своята инсталация Нагоре или Надолу – прекрасна метафора не само за идентичността на човека и неговото място под слънцето в съвременния свят, но и обект, който дори само с разположението си в пространството (първият и последният, който виждаш на влизане и излизане през вратата на Баня Старинна) идеално обобщава всички въпроси, които задава изложбата Зрели и Бесни.

Остава само да разберем до кое стъпало е стигнало българското съвременно изкуство – качва ли се нагоре или вече слиза надолу?

Нагоре или Надолу, 2015, инсталация © Правдолюб Иванов © фотография MIR

Изложбата Зрели и Бесни е в Център за съвременно изкуство Баня Старинна, Пловдив до 8 октомври 2015

"Дали знаят, че стъпват върху произведение на изкуството?! Може да не го газят, нали..." вълнува се загрижен "арт фен", докато половината от кръга хора, заформил се около пърформанса Мисловен експеримент на Дейвид Пейдж, е инвазирал залепения на пода принт (гарниран с образите на гъби, босилек, маслини и пеперони) на играта Туистър, част от инсталацията Pizza Party Twister на Хлои Ирла... Да, може би е прав човекът, но игралното Туистър поле е направено именно, за да се стъпва на него... И това казано на фона на двуметров принт (извисяващ се до Pizza Party Twister инсталацията), събиращ всевъзможни забележки и "съвети" от сорта на "не-прави-това-не-прави-онова", колекционирани в продължение на две години от австралийските визуални артисти Рейчъл Пийчей и Пол Мосиг...

Да, всички тези обекти са част от изложбата Подривна игра (в галерия Structura до 13 октомври), в която кураторът Изабел Галиера събира творбите на Даниела Костова, Рейчъл Пийчей, Пол Мосиг, Сонгюл Бойраз, Луана Перили, Хлои Ирла и Дейвид Пейдж около идеята за Играта като механизъм за социален контрол... Да, често асоциираме процеса на Игра (не само детските игри) с Живота, с живеенето... И в живота, и в игрите има Правила... А тези правила контролират ли ни да живеем/играем по един и същ начин, въпреки че сме различни индивидуалности?... А Изкуството по-различна Игра ли е от Живота?... Има ли в Изкуството правила или е Игра, в която Всичко е възможно?... Много подривни въпроси, но да започнем отначало...

Юли, 2016, Берлин – центърът за съвременно изкуство ZK/U прилича на всяка друга изоставена жп гара и депо в Източна Германия (тухлена постройка, интересни външни и вътрешни пространства, тънещи в декаденс), но благодарение на артистичния колектив KUNSTrePUBLIK, в момента изглежда повече като утопична комуна – в двора, вдясно (на воля и без химикали) е полегнала обширна и богата зеленчукова градина, вляво се ширят пясъчници и площадки за игри от детството ни, а сградата на гарата и депото приемат арт резиденции и проекти (като част от Берлинското биенале през 2018-а)... Насреща, отвъд жп релсите се издигат мастодонт печатниците на едни от най-големите печатни медии в Германия... или на едни от най-големите механизми за социален контрол... Само че, на намиращите се на двумесечни арт резиденции там, Даниела Костова, Рейчъл Пийчей и Пол Мосиг са им по-интересни едни други системи за социален контрол – детските площадки...

Loose, 2016 (детайл), инсталация от 3 принта във формата на цилиндри, винил, въжета, постамент, сандък © фотография Даниела Костова

След появата на дъщеря ù Вега, Даниела Костова все по-често я поставя в центъра на своите артистични търсения като на фокус, най-вече, е средата, в която тя живее, расте и се развива... А еднотипните, обезопасени до стерилност, детски площадки често водят и до стереотипно поведение, и до ограничаване на емоционалното развитие на децата... Затова, у дома им се появява "опасна детска площадка" (или така наречените "adventure playgrounds" и "junk playgrounds") – намерени дървени палети, пясък, въжета, автомобилни гуми за люлка, кал, инструменти за палене на огън... като често дъщеря ù и други деца сами изграждат площадката си за игри – всичко това се превръща и в инсталацията Loose от изложбата.

Австралийското (брачно и визуално) дуо на Рейчъл Пийчей и Пол Мосиг, от своя страна, също обича често подривно да си играе със стереотипите и (без)опасността... и то винаги (в последните 4 години) в компанията на синовете им Джак и Саша. Водени от интереса си към социалното поведение на хората (и като индивиди, и в социални групи), по време на резиденцията в ZK/U, Рейчъл и Пол търсят алтернативни пространства и за игра, и за живот като така се появява виртуалния Parklife (където освен всичко друго, събират и "съвети" и "забележки" по |без|опасността от цял свят – двуметровият принт го помните, нали), появяват се скулптури и фотографии, документиращи процеса, също като видеата The Art of Killing Gods, Rules of the Game... Появява се и книгата Правилата на играта, събираща всичко това в едно.

Подобно на Даниела, Рейчъл и Пол, и Сонгюл Бойраз се интересува повече от това, което самите деца изграждат за своите игри, а не толкова от това, което им се предлага – нейната фотографска серия Край на играта проследява сирийски и кюрдски деца-бежанци, които превръщат изоставен и разнебитен жилищен квартал в района Йенибосна на Истанбул в своя adventure playground, просто защото нямат... друга опция. Нямат играчки, нямат правила, нямат и Живот... и са принудени сами да си ги измислят... направо сами да се Измислят...

Такава социална трансформация струи и от двуканалната видеоинсталация Leo-Streben на италианката Луана Перили – на разделен екран, виждаме надземния довоенен бункер (превърнат днес в училище по катерене) в Берлин Дер Кегел/Конусът (архитектът на тези бункери се казва Лео Винкел), по чийто стени се катери човек, а от другата страна тече образа на мравка, която пълзи по розови листа и се храни с тях, а всичко това на фона на аудио спомените на фотограф за Втората световна война... Аналогиите са ясни, остава само питането дали регенерацията и трансформацията на поствоенни обекти е въпрос на колективна или на индивидуална игра за нов Живот!?...

Сблъсъкът между колективно и индивидуално също често е на фокус в работите на южноафриканския артист Дейвид Пейдж – точно като в споменатия пърформанс Мисловен експеримент, създаден специално за изложбата Подривна игра. Да, вярно, че в основата на творбите на Пейдж винаги стоят наричаните от него Разочароващи играчки (серията под това заглавие започва още през 2003-а) – обекти (в пространството на галерията може да видите люлеещо устройство с велосипедна седалка отгоре или дървена количка с четири колела с дълга дръжка и кожено седло за сядане), вдъхновени от gatkar и draadkar игрите в бедните южноафрикански райони, в които децата сами си правят играчки от подръчни, намерени материали... В основата на Мисловен експеримент също стои такава "играчка" – две дъски, балансирани една към друга на шейсет градуса чрез стоманен кабел, два плътни костюма от винил, филц и платно, и система от духала, които да осигуряват въздух на затворените в костюмите и прикрепените към дъските тела – добро онагледяване на ситуация, в която колективното има власт и контрол над живота на индивида... Мда, опасна игра, чиито условности (за участие или безучастие на публиката) я превръщат във фикционална игра на живот и смърт, а в действителност трансформира човешкото тяло в... "играчка"...

Именно превръщането на човешките тела в "играчки" (или на пионки върху игралното поле на Туистър) е това, което вълнува Хлои Ирла в инсталацията Pizza Party Twister – нейният римейк на класическата игра Туистър се случва на всевъзможни обществени пространства (документирани във фотографии и видеа) по света като разликата (освен замяната на цветните игрални кръгчета с гъби, босилек, маслини и пеперони) е, че в Pizza Party Twister няма никакви... писани правила... Пълна свобода на действие, от която много хора твърдят, че се нуждаят... Само че, както личи от началото на този текст, дори когато са поставени в ситуация "правилата-не-важат" хората пак реагират по определени социални норми, вграждани в съзнанието им от деня на рождението до деня на смъртта им...

А дали Изкуството е също такава Игра, в която уж няма писани правила, а всъщност е подчинено на хиляди такива?!... А дали Играта няма нужда от нови подривни правила?!... И ако еднотипните, стерилни детски площадки често водят и до стереотипно поведение, и до ограничаване на емоционалното развитие на децата, до какво ли водят Стереотипите в Изкуството?!...

Изложбата Subversive Play | Подривна игра е в галерия Structura до 13 октомври

30 ноември, 2019 – Марина Абрамович навършва 73 години, а най-голямата ретроспектива в Европа на нейното творчество, изложбата Чистач | The Cleaner, е в MSUB | Музей за съвременно изкуство в Белград... Отново у дома... или поне там, където "на чисто" преди 50 години започва всичко – да, епичната ретроспектива Чистач | The Cleaner (подготвена от самата Марина и MSUB в колаборация с Moderna Musset – Стокхолм, Louisiana Museum of Modern Art и Bundeskunsthale – Бон) проследява последователно всички етапи от 50 годишната ѝ кариера, като започва от ранните, почти непознати живописни опити и завършва с последните ѝ творби The House with the Ocean View (2002), Seven Easy Pieces (2005) и The Artist is Present (2010) – над 120 творби (живопис, рисунки, обекти, фотографии, архивни кадри, видео, инсталации...) и... Един Артист – може би заради способността на Абрамович да премахва дистанцията между себе си и публиката или заради директността и искреността на изкуството ѝ, експозицията напомня дневник, чиито страници са изписани върху тялото и душата на Марина... Нека го разлистим заедно...

документация от Entering the Other Side / Seven Easy Pieces | 2005 © Marina Abramović

Art must be Beautiful, Artist must be Beautiful...

Първите арт експерименти на Марина Абрамович са в живописта – експресивни портрети и автопортрети (с елементи на деконструкция на формата) и абстрактни композиции на пътни инциденти, катастрофи.

На пръв поглед напълно различни от емблематичните ѝ пърформанси, те всъщност изразяват същите идеи. Красота в (само)разрушението...

Подобно на Джон Констабъл, но два века по-късно, младата Марина рисува множество етюди на небе с облаци, търсейки своя собствен визуален език (фъстъкът с шушулката му като "облак и неговата сянка" е забавна пауза от меланхолията).

Именно забелязвайки, на фона на далечното небе, изчезващите следи на 12 военни самолета, тя осъзнава какво ще бъде нейното изкуство – не отражение на реалността, а самата реалност... Артистът като обект и субект на своето собствено изкуство. От този момент Марина Абрамович престава да се занимава със живопис и започва да прави пърформанс изкуство, което продължава и до днес (за разлика от по-голямата част от емблематичните имена на пърформанс арт-а от 70-те и 80-те) – или както самата Марина казва:

"I began to replace the pencil with the razor blade... so, I risk being killed."

документация от Lips of Thomas, 1975 / 2005 | © Marina Abramović

Антологията Rhythm, представена в изложбата с множество архивни фотографии, видео и обекти, е нейния начин да се изправи и да се пребори със страховете си, трансформирайки насилието в предмет на изкуството – богатата документация на пърформансите дава възможност да се докоснем до духа на времето и до артиста-свръхчовек (за изпълнението на повечето пърформанси на Марина Абрамович наистина са необходими свръхсили – и на духа, и на тялото, почти изгоряло в Rhythm 5, например), а 11 от най-известните пърформанси (като Imponderabilia, Light/Dark, Freeing the Voice, AAA-AAA...) на Марина (и Улай) се изиграват (като римейк) от местни и международни артисти за посетителите през целия период на изложбата в Белград.

документация от Rhythm 0 | 1974 © Marina Abramović

"I take full responsibility"... – да, Марина говори за Rhythm 0, последният от серията пърформанси – публиката има на разположение 6 часа и 72 обекта на масата, които да употреби (както намери за уместно) директно върху Марина... Няма правила, няма забрани, само един човек-обект, така че... всичко да излезе от контрол...

"I go so far until it hurts so much that I no longer feel anything". Днес, вече на 73 години, обръщайки се назад, Марина чувства, че онова, което остава е меланхолия... Признава, че меланхолията трябва да е нещо славянско... "Всеки славянин, който може да чувства, познава тази меланхолия, трябва да е свързано със славянските гени."

"For me, Love is like my Performances: I give Everything... All or Noting."

AAA-AAA | 1978 © Marina Abramović / Ulay

Огромни екрани с проекции показват симултантно общите пърформанси с Улай. Тя отново е нечий друг обект – Негов обект. В любовта тя дава всичко, както и в изкуството си. И в двете търси бягство от самотата, но понякога да кажеш "Да" на някого означава да кажеш "Не" на себе си. "Вдишвайки и издишвайки" (пърформансът Breathing In/ Breathing Out от 1977-а) спомените за тази (само)разрушителна любов те карат да напуснеш ограденото с екрани пространство преди да останеш без кислород.

Общите пърформанси на Марина и Улай наистина оставят впечатлението, че те са едно цяло... Губиш представа къде започва единия и къде свършва другия. Такава любов или продължава завинаги или приключва в момента, когато егото не може повече да бъде потискано. И тази любов си има своето гран финале в пърформанса Lovers (1988), в който двамата се събират по средата на Великата китайска стена след 2500 км и 90 дни път един към друг – Любовта умря, да живеят двойните метафори.

The House With The Ocean View | 2002 © Marina Abramović

Раздялата, усамотението и пътуването на изток променят характера на творчеството на Абрамович. Тя се обръща все повече навътре и открива смисъл във вътрешната енергия, която носи. Може би най-силно и въздействащо тази линия е застъпена в The House With The Ocean View (2002) – пърформанс, създаден след събитията от 11 септември – 12 дни Марина прекарва в абсолютна медитация в три минималистични "стаи" пред стълби (със стъпала-сатъри), по които не може да слезе... Пречиствайки себе си за 12 дни тя вярва, че променя енергийното поле и на околния свят. Пърформансът е за хората на Ню Йорк, които по този начин могат да се върнат и да чувстват отново настоящето, тук и сега... А духовното Пречистване играе все по-голяма роля в "дневника" на Марина...

Balkan Baroque | 1997 / Count On Us | 2004 © Marina Abramović

5 години по-рано, през 1997-а, тя представя последствията от войни по много по-брутален начин – Balkan Baroque (3-канална видеоинсталация и купчина говежди кости), създадена специално за Венецианското биенале разкрива буквално визуално истината, че колкото и да миеш и да търкаш "не можеш да измиеш кръвта от ръцете си, не можеш да изтриеш срама от Войната". Абрамович създава този образ като събирателен, трансцедентален на всяка война. Личното се превръща в универсално. Нелепостта на съвременните войни е представена още по-гротескно в 4-каналната видеоинсталация Count On Us (2004), в която Марина облечена като скелет дирижира химна на обединените нации пред детски хор.

Count On Us | 2004 © Marina Abramović

Паметта, семейството, спомените, жестокостта формират пътя на Марина Абрамович като артист, за да се превърне в една от най-значимите, вдъхновяващи и магнетични личности в съвременното изкуство, а може би именно тези фактори движат и целия парадоксален живот на Балканите. Избраните творби в изложбата правят зиг-заг между колективната памет и личните преживявания. Образите на нейните майка и баща откриваме не само в Balkan Baroque, спечелил Златен лъв на Биеналето... Във видео пърформанса Confession (2010) Марина Абрамович в продължение на 60 минути разказва разтърсващи истории от детството си коленичила пред магаре. Истории за жестокост, "за двама души, които почти никога не говорят помежду си, за двама души, които спят с пистолет на нощното шкафче", за двама души, които успяват да объркат живота ѝ, но и да я направят такава каквато е днес. Сянката на петолъчката (която толкова често присъства символно в творбите на Марина) като сянка на родителите ѝ (и двамата върли активисти в партизанската съпротива)...

документация от Lips of Thomas, 1975 / 2005 | © Marina Abramović

Сянката на властната майка, която се отъждествява с дъщеря си... Сянката на бащата, който е способен на жестокостта да хвърли собствената си 6-годишна дъщеря от лодка насред морето, без да погледне назад... Сянката на бащата, който си тръгва, хвърля отражение върху връзката на Марина с двамата най-важни мъже в живота ѝ... върху всички връзки в живота ѝ... Точно тази болка и страх, че ще бъде изоставена (защото всички си тръгват) са движещи в нейното изкуство. Тя продължава да плува, изхвърлена от онази лодка...

The Artist is Present

Марина Абрамович остава, когато всички други си тръгват... 1,565 посетители... 716 часа и 30 минути в условия на невъобразима болка тя остава. Тялото ѝ остава, но душата ѝ се превръща в огледало за човека застанал пред нея – да, неслучайно документацията на емблематичния пърформанс The Artist is Present се намира на входа на MSUB... точно там, зад гърба ти, когато си тръгваш... А Марина остава, за да затвори символно Кръга на Пречистването...

документация от The Artist is Present | 2010 © Marina Abramović

Изложбата Čistač | The Cleaner е в MSUB – Музей за съвременно изкуство Белград до 20 януари 2020

Галерия от Čistač | The Cleaner тук