My Mir

Всичко е въпрос на гледна точка. Иначе казано, важно е да имаш Point Of View – в случая на архитектурния колектив Point Of View Architects (или просто POV Architects, зад който стоят арх. Борис Тикварски, арх. Мария Гяурова, арх. Божидара Вълкова, Майк Фриш и Костадин Кокаланов) тя е задължителна, а техният проект (разработен в колаборация с фотографа-документалист Александър Думарей) Образованието е придвижването от тъмнина към светлина, който представя България на Биенале Архитектура 2023 предлага именно различна гледна точка... Да, след 15-годишно (не/извинено) отсъствие на Архитектурното биенале във Венеция, България се завръща със собствен павилион и малко преди, тази седмица, да "бие звънеца" за влизане в час на Българския павилион, си говорим с един от главните "виновници" за изложбата Образованието е придвижването от тъмнина към светлина, а именно с автора на концепцията архитект Борис Тикварски... На фокус са обезлюдяването и изоставените български училища, демографските проблеми в Лабораторията на Бъдещето и архитектурата като сценарий за филм... А дали ще има Светлина в Тунела или... е, всичко е въпрос на гледна точка, нали знаете...

Защо точно името POV Architects? И каква е историята зад създаването на тази архитектурна задруга?

Ние сме преди всичко група приятели. Работим в различни архитектурни офиси и в един момент искахме да имаме място, в което да показваме нещата от наша гледна точка. Оттам се появи и името. Амбицията винаги я е имало, имахме и увереност, че правим неща по правилен начин.

Най-важното нещо в света на POV Architects е...?

Че не искаме да се занимаваме с форми. Процесите са ни много по-интересни. Архитектурата в много отношения е като писане на сценарий за филм. Наративът за нас е много важен.

Ако POV Architects е жив организъм с едно Тяло, каква част от Тялото му е всеки от вас?

Не знам в какъв етап от еволюцията сме на този организъм. При нас липсва йерархия. Разчитаме на добра комуникация. Всички са част от проектантския процес и в момента когато някой, по някаква причина, не може да се включи, останалите компенсират.

Как решихте да разгледате зададената тема "Лаборатория на Бъдещето" на Архитектурното биенале през призмата на обезлюдяването и на изоставените училища при все, че всички прогнози сочат не за демографски срив, а за демографски бум, който очаква Земята през следващите 50 години?

За нас беше важно да се направи нещо като равносметка на това, което се е случвало в България за последните 15 години, в които страната е отсъствала от Биеналето във Венеция. Започнахме с преброяванията и оттам разбрахме, че населението на държавата е намаляло с повече от 10%. Съпоставката с Африка, която тази година е във фокуса на основната тема и преминава точно през противоположните демографски процеси също ни беше интересна.

Направихме проучване и разбрахме, че съществува тази теория, че в един момент този ръст трябва да спре или драстично да намалее. Мислим и че това е бъдещето, точно защото живеем на планета с ограничени ресурси и това е естествен процес.

Училищата са архитектурния образ на обезлюдяването. Те са събирателен образ на много от проблемите, които съществуват в страната, но основният е липса на хора, които да ги ползват.

През последните години зачестиха фотографски серии и цикли с изоставени сгради (в това число и училища) – защо избрахте да свържете точно изображенията на Александър Думарей с вашия проект?

Александър, освен документалист, е и архитектурен фотограф. Училищата са показани по всички правила на архитектурното заснемане на сгради. По този начин, дори и празни, те могат да бъдат разглеждани не само като руини, но и да бъдат оценени техните архитектурни качества.

© Александър Думарей

В каква степен представените в проекта сгради на изоставени училища имат архитектурна стойност?

Изоставените училища не принадлежат само на дадено архитектурно течение. Това са сгради, които са строени през целия 20-ти век и има примери от всички периоди. Мислим, че има образци, които са строго утилитарни, но и такива, които наистина показват амбиция и добра архитектура.

© Александър Думарей

Част от членовете на POV Architects сте и родители – как виждате решение на проблема с изоставените училища и от тази гледна точка? И въобще, има ли какво да се решава или решението да бъде оставено на естествения ход на Историята?

Проблемът е много голям и сложен. Не мислим, че има универсално решение и лесен отговор на всичките въпроси, които задаваме чрез изложбата. Но това, което искаме да постигнем, е да се повиши интереса към темата. Хората да почувстват тези сгради като свои, защото те са такива. Искаме да повдигнем въпроси за опазване, за това как да се отнасяме към обществени сгради, за реконструкции, но и за отпадъка като начин да се намали човешкото въздействие върху околната среда.

Това става най-вече чрез хората, които участват в изложбата и имат личен опит и наблюдение върху темите.

© Александър Думарей

Доколкото знаем Българският павилион на Архитектурното биенале ще придобие форма на училище – с училищен двор, с "класни стаи"...? Може ли да разкажете повече за осъществяването на проекта?

Целта на сценографията, която сме проектирали, е да се изпълни пространството на павилиона не само със снимките на Александър, но и с отделни елементи, които той е заснел – чинове, спортни уреди от физкултурните салони, катерушки от празните дворове.

Пространството на павилиона е разделено на 4 основни зони, които обобщено следват архитектурата на всяко едно училище.

Кой ще бъде най-силно застъпения "предмет" в училищната програма на Българския павилион?

Искаме павилионът да се превърне в платформа за дебат. Искаме да го отворим към възможно най-много хора и всеки посетител да успее да се запознае със съдържанието на павилиона, така че да може да участва в дискусиите.

Училищата често се използват и като пространства, в които населението прави своя граждански Избор – какви "избори" ще предлага Българският павилион?

Най-страшното нещо във всеки избор е апатията или липсата на активност. И в нашите избори случаят е такъв. Хората трябва да поемат отговорност и да почувстват училищата като тяхна собственост. Изходите от ситуацията са много, но е важно процесите, които ще се случат да стават съзнателно и хората да имат отношение.

© Александър Думарей

България не е участвала на Архитектурното биенале от 15 години, а след като Министерството на културата ангажира настоящото пространство за Български павилион в рамките на 3 години напред, как виждате мисията и целта на вашето участие – като образователна, научно-популярна, утопична или...?

Участието на България трябва да е устойчиво и постоянно. Ние не знаем какви са факторите, които са ни попречили да участваме през последните 15 години, но се надяваме отсега нататък да имаме трайно присъствие на този форум. Мислим, че това обогатява архитектурния и културен живот. Има възможност участието да е наистина смислено и със сигурност да влияе позитивно на архитектурната сцена в страната.

Как би звучал саундтракът на Българския павилион?

Бихме искали пространството да се изпълни с разговори и дискусии, не искаме статичен павилион, който просто да присъства във Венеция 6 месеца. Структурата трябва да се развива във времето – трябва да има начало, събития, край и поуки.

Къде се намира вътрешния мир според POV Architects? И как се стига до него?

Ние сме в период на търсене. Но не съм сигурен, че това състояние съществува. Има отделни моменти на спокойствие, удовлетворение след дълги периоди на работа и опити да се постигне нещо, но при нас те бързо правят място на "следващото нещо".

Българският павилион и инсталацията Образованието е придвижването от тъмнина към светлина е на Биенале Архитектура Венеция 2023 от 20 май до 26 ноември | Sala del Tiziano, Dorsoduro 919

Експозицията Образованието е придвижване от мрак към светлина е в Топлоцентрала | 19 декември 2023 - 15 февруари 2024 

"Посланието на Ницше е да изживеем живота си по такъв начин, че да искаме той да се повтаря вечно." казва Ървин Д. Ялом, мастер на психотерапията и клиничната психиатрия, прочут със своя собствен метод, наречен Екзистенциална психотерапия и романите си, които умело преплитат философия и психотерапия в трип към самопознанието. Романи като Когато Ницше плака (откъс от него четете по-долу), на ръба на фикцията и реалността, в която реномираният доктор Бройер (близък приятел и ментор на стажанта по медицина Зигмунд Фройд) лекува Фридрих Ницше "Преди" Тъй рече Заратустра и "След" любовната му драма с фаталната Лу Саломе, за да се стигне до диагнозата... Отчаяние. Но както казва самия Ялом: "Отчаянието е цената, която всеки плаща за самопознанието."

КАМБАННИЯТ ЗВЪН НА "САН САЛВАТОРЕ" изтръгна Йозеф Бройер от унеса му. Той изтегли от джоба на жилетката си тежкия си златен часовник. Девет часът. За пореден път прочете обкантената в сребърно малка картичка, която беше получил предишния ден.

21 октомври 1882

Доктор Бройер,

Трябва да ви видя във връзка с един много спешен случай. Бъдещето на немската философия е заложено на карта. Чакайте ме в кафене "Соренто" утре сутрин в девет.

Лу Саломе

Що за нагла бележка! Никой не се беше обръщал към него с подобна арогантност от години. Не познаваше никаква Лу Саломе. Нямаше адрес на плика. Нямаше и как да обясни на тази особа, че девет не е удобен час, че на г-жа Бройер няма да ù се понрави да закусва сама, че д-р Бройер е на почивка и този "спешен случай" не го интересува – нещо повече, д-р Бройер е дошъл във Венеция именно за да избяга от всякакви спешни случаи. При все това седеше тук, в кафене "Соренто", в девет часа, и докато оглеждаше лицата около себе си, се чудеше кое от тях би могло да принадлежи на дръзката Лу Саломе.

– Още кафе, сър?

Бройер кимна на келнера – тринайсет-четиринайсетгодишен хлапак с влажна черна коса, сресана гладко назад. От колко ли време стоеше унесен в мислите си? Погледна отново часовника си. Поредни пропилени десет минути живот. И то в какво? Както обикновено, в мечти за Берта, красивата Берта – негова пациентка през последните две години. Отново чуваше закачливия ù глас: "Д-р Бройер, защо толкова се боите от мен?". Припомняше си думите ù, когато ù съобщи, че повече няма да я лекува: "Ще чакам. Вие винаги ще бъдете единственият мъж в живота ми".

Смъмри се: "За бога, престани! Престани да мислиш за това! Отвори очите си! Погледни наоколо! Върни се в реалността!".

Бройер надигна чашата си, като вдиша дълбоко богатия аромат на кафето заедно с венецианския студен октомврийски въздух. Огледа се. Кафене "Соренто" беше пълно със закусващи мъже и жени – предимно туристи, и то възрастни. Неколцина държаха вестник в едната си ръка и чаша кафе в другата. Над масите кръжаха стоманеносини облаци от гълъби, които на моменти се стрелваха надолу.

Спокойствието на Канале Гранде, в чиито води блещукаха отраженията на издигащите се по бреговете му знаменити дворци, бе нарушено от вълнообразната диря на една плаваща гондола. Останалите гондоли все още спяха, завързани за изкривени дървени стълбове, пръснати хаотично като стрели на харпун, изстреляни небрежно от ръката на някой великан.

"Да, точно така, огледай се, глупако! – каза си Бройер. – Хора от цял свят идват да видят Венеция, хора, които отказват да напуснат този живот, преди красотата ù да ги благослови."

"Колко ли живот изпускам, чудеше се той, като просто не гледам? Или като гледам, но не виждам?" Вчера се беше разхождал сам на остров Мурано и в продължение на цял час не видя нищо, не забеляза нищо. Нито един образ не се пренесе от ретината до мозъка му. Цялото му внимание бе погълнато от спомени за Берта: примамливата ù усмивка, боготворящите ù очи, топлината на доверчивото ù тяло, учестеното ù дишане, докато я преглеждаше и масажираше. Тези образи бяха изключително могъщи и живееха свой собствен живот. Когато най-малко очакваше, те нахлуваха в съзнанието му и узурпираха въображението му. "Такава ли ще бъде участта ми? – питаше се той. – Нима съм обречен да бъда сцена, на която спомените за Берта ще разиграват безконечно своята драма?"

Някой се надигна от съседната маса. Пронизващият звук от стърженето на металните крака на стола по каменния под го сепна и той още веднъж се огледа за Лу Саломе. Ето я и нея! Жената, която се спускаше по "Рива дел Карбон" и се насочваше към кафенето. Само тя би могла да напише подобна бележка – такава внушителна жена, висока и стройна, увита в кожа, която крачеше към него наперено и устремено през лабиринта от разположени нагъсто маси. И докато се приближаваше, Бройер забеляза, че е млада, може би дори по-млада и от Берта. Вероятно още ученичка. А какво властно присъствие, наистина необикновено! То можеше да я отведе далеч!

Лу Саломе продължаваше да върви към него без следа от колебание. Откъде беше толкова уверена, че това е той? Лявата му ръка приглади набързо червеникавата остра брада, за да премахне всяка следа от закуска по нея. Дясната издърпа долния край на черното му сако, изглаждайки гънките около тила му. Когато стигна само на няколко крачки от него, жената спря за миг и го прониза с дръзкия си поглед.

Внезапно вътрешният глас на Бройер спря да бъбри. Сега гледането не изискваше концентрация. Сега ретината и мозъкът му си съдействаха идеално, позволявайки образът на Лу Саломе да се излее свободно в съзнанието му. Тази жена притежаваше необикновена красота: властно чело, изваяна волева брадичка, будни сини очи, плътни и чувствени устни и платиненоруса коса, събрана небрежно на висок кок, който откриваше ушите и изящната ù дълга шия. С особено удоволствие Бройер забеляза няколко изплъзнали се от кока кичури коса, които стърчаха своеволно във всички посоки.

Още три крачки и бе до масата.

– Доктор Бройер, аз съм Лу Саломе. Ще позволите ли?

Тя посочи стола. Настани се толкова бързо, че Бройер не успя да я посрещне, както етикетът изискваше – да се изправи, да се поклони, да ù целуне ръка и да ù издърпа стола.

– Келнер! Келнер! – Бройер щракна с пръсти отсечено. – Кафе за дамата. Кафе лате?

Отправи бърз поглед към фройлайн Саломе. Тя кимна и макар утрото да бе хладно, свали кожената си наметка.

– Да, кафе лате.

Бройер и гостенката помълчаха, после Лу Саломе вдигна поглед и започна:

– Един мой приятел е дълбоко отчаян. Страхувам се, че ще се самоубие в най-скоро време. За мен това би било огромна загуба, както и голяма лична трагедия, защото и аз ще нося отговорност. Е, аз все пак мога да го понеса и преодолея. Обаче – тя се наведе към него и заговори по-меко – подобна загуба може да отекне далеч отвъд мен. Смъртта на този мъж ще има последствия с огромно значение – за вас, за европейската култура, за всички ни. Повярвайте ми.

Бройер понечи да каже: "Със сигурност преувеличавате, фройлайн", но не можа да произнесе думите. От устата на всяка друга млада жена всичко това би звучало незряло и пресилено, но с тази случаят беше различен и не можеше така лесно да се пренебрегне. Излъчваната от нея искреност и убеденост бяха направо безапелационни.

– Кой е този ваш приятел? Чувал ли съм за него?

– Не още! Но след време всички ще го знаят. Казва се Фридрих Ницше. Може би това писмо от Рихард Вагнер до професор Ницше ще ви го представи. – Тя извади от чантата си едно писмо, разгъна го и го подаде на Бройер. – Длъжна съм първо да ви кажа, че Ницше не знае нито че съм тук, нито че притежавам това писмо.

Последните думи на фройлайн Саломе накараха Бройер да се замисли. "Редно ли е да го чета? Този професор Ницше не знае, че тя ще ми го покаже, нито дори че го притежава! Как ли се е сдобила с него? От професора ли го е взела? Или го е откраднала?"

Бройер се гордееше с много свои качества. Беше лоялен и благороден. За умението му да поставя точни диагнози се носеха легенди – във Виена беше личен лекар на велики учени, творци и философи като Брамс, Брюке, Брентано. На четирийсетгодишна възраст вече бе известен в цяла Европа и видни граждани от целия Запад преминаваха огромни разстояния, за да се консултират с него.

Но най-много от всичко се гордееше с почтеността си – нито веднъж в живота си не бе извършил акт на безчестие. Заслужаваше порицание единствено за плътските си помисли, насочени към Берта, а не както би трябвало – към жена му Матилде. Затова се поколеба да вземе писмото от протегнатата ръка на Лу Саломе. Но само за кратко. Хвърли още един бърз поглед на кристалните ù сини очи и го разтвори. Беше писано на десети януари 1882 година и започваше с думите: "Фридрих, приятелю мой!" Няколко абзаца бяха оградени с кръг.

Творбата, с която дарихте света, е несравнима. Книгата ви се отличава с онази завършена убеденост, която характеризира истинската оригиналност. Иначе как другояче аз и жена ми щяхме да осъществим най-пламенното желание на живота ни, а именно някой ден да се появи нещо, което напълно да обсеби сърцата и душите ни! И двамата прочетохме книгата ви по два пъти – веднъж денем всеки сам и втори път вечер на глас. Често единственото копие, което притежаваме, се превръща в повод за борба помежду ни и съжаляваме, че обещаното второ още не е пристигнало.

Но вие сте болен! Може би и паднал духом? Ако е така, с каква радост бих направил нещо, за да разсея унинието ви! С какво ще започна ли? Не мога да сторя нищо друго, освен да ви кажа, че безгранично ви се възхищавам. Приемете думите ми поне от приятелски чувства, дори ако не ви удовлетворяват.

Сърдечни поздрави,

ваш Рихард Вагнер

Рихард Вагнер! Въпреки виенската си изтънченост, въпреки непринудените си отношения с великите мъже на своето време Бройер бе смаян. Писмо, и то какво писмо, излязло изпод ръката на самия маестро! Но бързо си възвърна самообладанието и каза:

– Много любопитно, драга фройлайн, но кажете ми сега, ако обичате, какво точно мога да направя за вас?

Лу Саломе се наведе отново напред и нежно постави облечената си в ръкавица ръка върху тази на Бройер.

– Ницше е болен. Много болен. Има нужда от вашата помощ.

– И от какво естество е болестта му? Какви са ù симптомите?

Смутен от допира на ръката ù, Бройер с облекчение заплува в познати води.

– Главоболия. Преди всичко го измъчват тежки главоболия. Има и продължителни периоди на гадене. Застрашен е от слепота, зрението му прогресивно се влошава. Има проблеми със стомаха, понякога не може да се храни с дни. Страда също от безсъние, никакви лекарства не могат да го приспят, заради което взима опасно количество морфин. Получава световъртеж, понякога в продължение на дни страда от морска болест, при това на сушата.

Дългият списък със симптоми нито беше нещо странно, нито провокираше любопитството на Бройер, който обикновено преглеждаше по двайсет и пет-трийсет пациенти на ден и бе дошъл във Венеция именно за да си отдъхне от всичко това. Само че Лу Саломе говореше с такава страст, че той се почувства принуден да обърне по-сериозно внимание на случая.

– Отговорът на въпроса ви, скъпа фройлайн, е да, разбира се, че ще прегледам приятеля ви. Това е повече от ясно. Все пак аз съм лекар. Но позволете да ви задам един въпрос. Защо вие и вашият приятел не направите нещо по-просто? Защо не пишете до кабинета ми във Виена, за да си определите час?

След тези думи Бройер се огледа за келнера, за да поиска сметката, и си помисли колко ще остане доволна Матилде от бързото му прибиране. Но да се отървеш от тази дръзка жена не беше толкова лесно.

– Доктор Бройер, няколко минутки още, ако обичате. Не преувеличавам сериозността на състоянието на Ницше, нито дълбочината на отчаянието му.

– Не се и съмнявам. Но отново ви питам, фройлайн Саломе, защо хер Ницше не се консултира с мен в кабинета ми във Виена? Или не посети някой лекар в Италия? Къде живее той? Искате ли да го насоча към специалист в неговия град? И защо аз? И в тази връзка, как разбрахте, че се намирам във Венеция? Както и че съм любител на операта и се възхищавам от Вагнер?

Лу Саломе не само че не се смути, ами се усмихна на тази канонада от въпроси, а когато залповете отшумяха, усмивката ù стана съвсем дяволита.

– Фройлайн, усмихвате се така, сякаш криете нещо. Мисля, че сте млада дама, която харесва потайностите!

– Толкова много въпроси, доктор Бройер. Това е забележително – разговаряме едва от няколко минути, а вижте колко много заплетени въпроси се появиха. Със сигурност това предвещава добри разговори за в бъдеще. Нека ви разкажа повече за нашия пациент.

"Нашия пациент"! И докато Бройер се възхищаваше отново на нейната дързост, Лу Саломе продължи:

– Ницше изчерпа медицинския ресурс на Германия, Швейцария и Италия. Нито един лекар не можа да установи от какво е болен или да облекчи симптомите на болестта му. Той ми каза, че за последните двайсет и четири месеца се е срещнал с двайсет и четирима от най-добрите европейски лекари. Ницше напусна дома си, изостави приятелите си, прекрати преподавателската си дейност в университета. Превърна се в пътешественик, който търси поносим климат, та поне за ден-два да облекчи болката си.

Младата жена направи пауза, за да отпие от чашата си. Погледът ù остана прикован в Бройер.

– Фройлайн, в консултантската си практика често срещам пациенти с необичайни или загадъчни симптоми. Но нека бъда откровен с вас – не мога да правя чудеса. В ситуация като тази – слепота, главоболия, вертиго, гастрит, слабост, инсомния, – с която много изявени лекари са се запознали, без да стигнат до заключение, има малка вероятност да успея да постигна нещо повече и нищо чудно да се превърна в двайсет и петия добър лекар в списъка.

Бройер се облегна назад на стола, извади пура и я запали. Изпусна тънка струйка син дим, изчака въздухът да се избистри и продължи:

– Въпреки това отново ви казвам, че съм готов да прегледам професор Ницше в кабинета си. Но би могло да се окаже, че определянето на причината и лечението на такова неподатливо състояние като неговото не са по силите на медицинската наука на хиляда осемстотин осемдесет и втора година. В този смисъл вашият приятел може би е изпреварил времето си.

– Изпреварил времето си! – Тя се разсмя. – Наистина сте прозорлив, доктор Бройер. Колко често съм чувала Ницше да изрича точно тази фраза! Сега вече съм убедена, че вие сте неговият лекар.

Въпреки че Бройер се готвеше да си тръгне, а образът на Матилде, сновяща нетърпеливо в хотелската им стая, дълбаеше съзнанието му, той мигновено прояви интерес.

– Как така?

– Той често определя себе си като "философ посмъртно" – философ, за когото светът все още не е готов. Всъщност новата книга, която замисля, започва точно с тази тема. Един пророк, Заратустра, бликащ от мъдрост, решава да просветли хората. Но никой не разбира думите му. Хората не са готови за него, затова пророкът, съзнавайки, че е изпреварил времето си, се оттегля и заживява в уединение.

– Фройлайн, думите ви ме заинтригуваха. Имам определен афинитет към философията. Но времето ми днес е ограничено, а аз все още не съм чул от вас отговор на въпроса ми защо приятелят ви не се запише за консултация във Виена.

– Доктор Бройер. – Лу Саломе го погледна в очите. – Простете ми, ако съм била неясна. Вероятно трябва да съм по-директна. Винаги съм се наслаждавала на компанията на блестящи умове – дали защото се нуждая от модели за собственото си израстване, или защото просто обичам да ги колекционирам, не мога да кажа. Но със сигурност знам, че се чувствам привилегирована да водя диалог с човек с вашата задълбоченост и от вашата класа.

Бройер усети, че се изчервява. Не можа да устои на пронизващия го поглед и извърна глава, докато тя продължаваше:

– Това, което исках да кажа, е, че причината да заобикалям темата е може би желанието ми да удължа времето на срещата ни.

– Още кафе, фройлайн? – Бройер даде знак на келнера. – И още от тези кифлички? Някога замисляли ли сте се за разликата между немските и италианските печива? Позволете ми да ви запозная с теорията ми за връзката между хляба и националния характер.

   Когато Ницше плака (превод Анелия Николова, 376 стр, цена 18 лева, издателство Колибри) е в книжарниците

Официалната премиера на Когато Ницше плака е на 25 март от 19:00 часа в ресторант Рубаят, НДК вход А5

"Има само три неща, които наистина обичам да правя – да ловувам, да пиша и да любя" – тези думи на Хемингуей не само идеално описват Бермудския триъгълник в живота на Ърнест, но и са ключови за романа Есен във Венеция (с подзаглавие Ърнест Хемингуей и неговата последна муза) на Андреа ди Робилант... Да, в есента на своя живот Папа Хемингуей, с четвъртата му съпруга Мери Уелш, се завръща в Италия, там, където като 19-годишен хлапак стъпва на прага на Първата световна война и на... Любовта... 30 години по-късно, там, Хемингуей среща две от последните си любови – "абсолютно дяволски прекрасна"-та Венеция и "поразяващата светкавица" Адриана Иванчич (родена по времето когато излиза Сбогом на оръжията) – два свещени образа, които ще останат в съзнанието на Хемингуей и в Отвъд реката, сред дърветата, и в Старецът и морето, и след Нобеловата награда, и след Безкраен празник, и след Смъртта... Повече, обаче, за връзката на Папа (който обичал да се нарича "момче от Венето", областта около Венеция), писмата между него и Адриана, и връзката му със семейство ди Робилант, ще разкаже самият Андреа ди Робилант на 30 януари, а дотогава ви оставяме с първата среща между Ърнест и Адриана...

Хемингуей се е опитал да се изкачи на Монте Грапа през 1918 година. Омръзнало му е да е с патерици в болницата в Милано, докато приятелите му водят боеве (и докато любимата му Хелън фон Куровски е на работа във Флоренция) и взема влака до Скио, където е първоначалното му назначение през лятото на 1918 година. Надявал се е да се върне като шофьор на линейка и да се качи в планините, за да види отблизо фронта на Грапа. Ала го поваля жълтеница с усложнения. Освен това няма нужните разрешителни, тъй че е пратен обратно в Милано с порицание.

Сега, трийсет години по-късно, пътува по стария армейски маршрут към Грапа с буика си, за да види какво е останало от окопите и бойните полета. По пътя селяните клатят глави и пророкуват как колата няма да издържи. Но Рикардо съумява да качи Хемингуей на върха, където весела група млади планинарки наобикалят автомобила и молят писателя да ги отведе в Америка.

По-късно този ден слиза от планината във Фриули, където отива в провинциалната къща на Карло, най-възрастния от братята Кехлер. На сутринта са на лов за фазани, а после се отправят към резервата на Франкети за още един ден на стрелба по патици. По пътя спират във Фрафореано, където Тити Кехлер ги угощава с обяд. Предвидено е да е кратка спирка, но Хемингуей вече два дни е оглеждал бойните полета от двете страни на Пиаве и подхваща разговор за Първата световна война, който продължава с часове.

Вече е тъмно по времето, когато двамата с Карло отново поемат на път към резервата Франкети и очакващия ги Нанук. Спират в Латизана, малко градче по пътя, за да вземат Адриана Иванчич, семейна приятелка на младите Франкети. Адриана е навършила осемнайсет същата година и Нанук я е поканил за първия ѝ лов на патици. Тя стои на главното кръстовище – всъщност там е от часове, вир-вода от дъжда и уморена от дългото чакане.

Буикът спира. Хемингуей седи отпред до Рикардо. Адриана се настанява на задната седалка до Карло. Никога не е виждала толкова луксозна кола и е зашеметена от красивия интериор. Карло я представя на Хемингуей, но тя не дава признаци да знае кой е той. Хемингуей се обръща назад да изрази съжалението си, че е трябвало да чака. Тя има гарвановочерна коса, красиви тъмни очи, стройни крака и гъвкава младежка фигура. Обяснява ѝ, че са се забавили по негова вина и предлага на Адриана да си пийне уиски от манерката, за да се стопли. Тя се усмихва учтиво и отказва: не пие алкохол.

На следващата сутрин стават в четири часа. Сънените ловци се стълпяват на брега, където лодкарите са подготвили скифовете. Карло се спъва и пада в ледената вода, после се надига с ругатни. Много по-студено е, отколкото при предишното идване на семейство Хемингуей. Сега части от лагуната са замръзнали и той чува трошенето на тънката ледена покривка, докато скифовете са насочвани с прътове.

Хемингуей стига до своето гюме и се настанява в потопената бъчва. Нанук отвежда Адриана със себе си малко по-нататък в друго прикритие. Тя всъщност е там само заради гледката, тъй като не стреля.

Цяла сутрин е дъждовно и студено. Лодкарите излизат от тръстиките да приберат ловците и да ги откарат обратно до брега. Птиците са подредени на земята и преброени. Ловците се събират около открит огън с чаши червено вино, като всеки се хвали колко патици е ударил. Адриана, единствената жена, не се намесва в разговора. Съвсем мокра е и иска да изсуши дългата си черна коса край огъня.

Когато пита дали някой има гребен, мъжете не ѝ обръщат особено внимание. Хемингуей пребърква джобовете на ловджийското си яке и открива гребен, който чупи наполовина. Докато я наблюдава как реши косата си на трептящата светлина от пламъците, извинява се, че Мери я няма там. Какво мисли за първия си лов? Адриана се усмихва и споменава изтъркан цитат на Бисмарк: мъжете лъжат най-много преди избори, по време на война и след лов. Хемингуей се смее гръмко.

Когато се връщат във Венеция, той я кани да му прави компания в "Барът на Хари". Карло ди Робилант също се присъединява. Докато двамата по-възрастни мъже пият и разправят истории, Адриана седи пред чаша плодов сок и с усилие следи казваното от Хемингуей: английският ѝ не е много добър и ѝ е още по-трудно да го разбира, когато е изговарян с американски акцент.

Няма нищо нередно в това двама по-възрастни мъже да изведат дъщерята на приятели на питие в "Барът на Хари" след лов. Но още откакто Адриана се е качила в буика предишния ден, на Хемингуей му става все по-трудно да устои на свежата ѝ примамваща красота. В края на вечерта той прекрачва границата на приличието и я кани на обяд в "Грити" на следващия ден – само двамата, докато Мери е изоставена на Торчело. Всеки разумен човек би си дал сметка, че в град, където любимо развлечение са клюките, хората няма как да не обърнат внимание. Въпреки присъстващите в него ексцентрични образи венецианското общество от онези години е ръководено от строги правила за морално поведение. Ала още от началото на увлечението си по Адриана Хемингуей се държи, сякаш за него тези правила не важат. Отначало Адриана вероятно е леко объркана от вниманието на Хемингуей – тя е още тийнейджър, същата година е завършила традиционно католическо девическо училище и прави първи стъпки в обществото. Но е достатъчно поласкана да приеме поканата въпреки съвета на майка си.

На другия ден пристига в "Грити" със забавни скици от лова: падането на Карло в ледената вода; Адриана в потопеното гюме с Нанук, бомбардирана от гилзите му. Няма скици на Хемингуей. Но след дългия и много приятен обяд Адриана започва да си дава сметка за въздействието си върху него. В по-късни години, когато обръща поглед към миналото, тя често описва първата им "среща" в "Грити" като крайъгълен камък в зараждащите им се отношения.

Произходът на рода Иванчич е от остров Лусино край далматинския бряг. Преместват се във Венеция и заживяват там в лукс, след като са натрупали богатство от корабостроене. Семейството на Адриана още живее при далеч по-скромни условия в остарялото палацо между тясната Кале дел Ремедио и тих страничен канал в близост до Кампо Санта Мария във Формоза.

Когато Хемингуей среща Адриана, те още се съвземат от изпитание, преживяно в края на войната. Само дни след сключването на примирие Карло Иванчич, бащата на Адриана, достоен и смел мъж, е открит мъртъв на селски път близо до фамилното провинциално имение в Сан Микеле ал Талиаменто – убит от банда местни спекуланти, които е обвинил публично, че трупат и продават припаси, предвидени за бойците партизани. Джанфранко, по-големият брат на Адриана и член на Съпротивата, открива трупа на баща си на път за вкъщи. Или по-скоро малкото, което е останало от къщата им: бомбардировките на Съюзниците са сринали красивата вила от шестнайсети век при опит да бъде ударен близък мост.

Три години по-късно Дора, майката на Адриана, е все още потънала в скръб. Бори се да запази останалото от наследството и да поддържа семейството. Джанфранко е в Ню Йорк и си търси работа. Франческа, по-голямата сестра, неотдавна се е омъжила. Най-малкият син Джакомо, наричан Джаки, още е ученик. Адриана, все още разтърсена от смъртта на баща си и вече излязла в света, е най-голямата грижа на Дора. Тя се надява третото ѝ дете скоро да си намери подходящ съпруг и да създаде свое семейство. Нищо добро не би могло да излезе от приемане на покани за обяд от толкова по-възрастен женен мъж, пък дори той да е литературна знаменитост. Адриана обаче е на друго мнение и може да бъде твърде своенравна.

Мери напуска Торчело в средата на декември и заминава с Рикардо за Кортина, за да подготви Вила Априле за коледните празници. С мъжа ѝ пътуват вече от три месеца и тя няма търпение да устрои дом за зимата. Купува дърва за камината и въглища за готварската печка, зарежда кухнята с основни продукти и грижливо отбелязва разходите. "Забавно ми е да стягам къщата и отново да планирам храненето, като си представям как ще се радва Папа на огъня, на гледката, на лампата си за четене и пр. – пише тя в дневника си. – Но като седя сама тук вечер, единственото ми удоволствие е да си мисля как той скоро ще пристигне. Иначе ми е доста празно. Колко бързо – 4 години наистина са кратък срок за такова нещо – той се превърна в най-важната част от мен." Ала Хемингуей не се е разбързал да иде при Мери във Вила Априле. Той се премества от Торчело обратно в "Грити" и мигом издирва Адриана. Кани я редовно в "Барът на Хари", където тя обикновено се появява с приятелка колкото за компания, толкова и за да спази приличието. Хемингуей глаголства с гръмкия си глас, а момичетата се кискат и се напрягат да разберат какво казва. Една вечер той устройва игра на зарове на масата им и печели въображаема коледна пуйка от Адриана и приятелката ѝ.

След като една седмица не е отлепял поглед от Адриана, накрая си стяга багажа и заминава за Кортина при жена си. Може би разумното решение би било да се спре дотук – да престане да води Адриана по твърде съмнителна пътека и да излага на риск нейното бъдеще и своя брак. Но тя го кара да се чувства млад и пълен със свежа енергия; в този ранен и относително невинен етап Хемингуей няма никакви намерения да се отказва от нея.

Есен във Венеция (превод Надя Баева, 328 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Срещата с Андреа ди Робилант е на 30 януари | Casa Libri, 19:00