"Може би никога няма да спрем да го търсим" ще се прокрадне в съзнанието тази реплика от Хамнет, новият опит за разгадаване на Хамлетовата дилема (и солиден Оскар 2026 претендент), сякаш за да потвърди, че търсенето на Смисъла зад Хамлетовата дилема ще бъде вечно, също каквито са и опитите човешки (и кинематографични) да се превърне личния Апокалипсис в колективни катарзис, терапия и памет.
Във времена когато Човечеството и Човешкото губят същината си, ежеминутно, част по част, опитът (вдъхновен и подплатен от романа на Маги О'Фаръл, естествено) на Клои Жао да предложи на Човека версия за това как да преодолява/да сублимира Загубата и Скръбта е много добра идея...
Добра идея е и за самата Клои Жао за преодоляване на капана, който Холивуд ѝ заложи като я натегна да режисира комиксовия блокбъстър Вечните, веднага след като я Оскар-награди за доку-екзистенциалния Земя на номади... Добра идея на Жао е и да заложи на изцяло британски каст (разказва Шекспир, все пак), в който повечето актьори са си партнирали и в предишни проекти (дори Бъкли и Мескал да нямат общо екранно време в Изгубената дъщеря)...
Самата Джеси Бъкли (о, да, Оскарът се приближава) не само е част от Globe-наследената трупа на Шекспир и е влизала в театрално амплоа за повечето Шекспирови класики, но и по време на снимките е ранно бременна с първото ѝ дете, което случайно или не, я кара сякаш да изживее подкожно нелекия образ на Анйес/Ан Хатауей, обогатен тук с ястреби, билкарство, знахарство и емоционална мъдрост (дори неспособността на Анйес да чете е изиграна с финес от Бъкли)...
Добра идея, или щастлива случайност, е и фактът, че момчето (Ноа Джупи), изиграващо Хамлет в представлението на Шекспир/Пол Мескал и момчето, въплътило 11-годишния Шекспиров син Хамнет (Джейкъби Джупи), са братя в реалния живот, което добавя още една степен към размиването на Фикция и Реалност в скàлата на Киното.
Добра е и идеята на Жао да събере двама майстори на сърцераздиращите моменти като операторът Лукаш Жал (отговорен визуално и за Loving Vincent, и за Зона на интерес) с асът на плачещите струнни трели, а именно, композиторът Макс Рихтер – ефектът на кърпичково поразяване щеше да бъде също толкова голям дори и без пиковото симфонично използване на On The Nature Of Daylight хита, озвучил не една и две филмови класики.
Добра е и идеята, колкото на Маги О'Фаръл, толкова и на Клои Жао, мотиви от творчеството на Шекспир да бъдат изкусно вплетени в (и да обясняват фино) живота на семейство Шекспир – няма нищо случайно в сплитането на мита за Орфей и Евридика с притчата за Ястреба и чумавата (но доста често срещана през 16 век) смърт на 11-годишния Хамнет, както съвсем неслучайно бракът на Анйес и Уилям ще минава през призмата на Ромео и Жулиета, а детските игри и "размените" на близнаците Хамнет и Джудит ще напомнят сцени от Дванайсета нощ и Макбет...
Като естествено, нищо не може да се сравни с всичко онова, което екипът на Клои Жао е заложил изкусно-детайлно зад Хамлетовата дилема и вечния To Be, or Not To Be монолог...
Отвъд спекулацията на прозорливите пресечни точки, отвъд символните игри... в днешните времена, когато Човечеството и Човешкото губят същината си, Хамнет предлага версия за превръщането на Загубата, на личния Апокалипсис в колективни катарзис, терапия и памет, така както сцената с катарзисно протегнати ръце към Хамлет ще остане в Историята на Киното...
Останалото, както се казва, е История... или иначе казано: "To Die, to Sleep, is that All?"
Хамнет е в кината
