"Да баламосваш хората е истински талант" – казва Пол Бенджамин, алтер-егото на писателя Пол Остър, във филмовата лоу-фай класика Дим и продължава: "за да разкажеш добра история, трябва да знаеш кои точно бутони да натиснеш". Именно това Педро Алмодовар го умее брилянтно. Досущ като своя герой (злият гений на пластичната хирургия) Роберт Ледгар, Алмодовар прецизно и методично, пласт след пласт, разрез след разрез, натиска "бутоните" на емоциите на своите персонажи, разрязва телата им, сваля кожата им, за да извади душицата им отвътре. И ако в Дим се питаха колко тежи тази човешка душа (като метафорично измерваха теглото на дима от изпушения тютюн), то в Кожата, в която живея, Алмодовар търси отговор на същия въпрос като просто поставя душата в ново тяло или... в "нова цигара". Истината, при всички случаи, е, че на всяко действие отговаря равно по сила и обратно по посока противодействие.
Така както едно изнасилване води само до друго изнасилване, а насилникът се превръща в жертва и обратно. Тази двойственост е завладяла изцяло мрачно-еротичния разказ на Алмодовар (базиран на книгата Тарантула на Тиери Жонке) за гениалния пластичен хирург Роберт Ледгар (оле! за Антонио Бандерас) и неговата фикс идея да създаде нов вид, неуязвима, но все така чувствителна човешка кожа.
Историята ни запраща в не толкова далечната 2012, в Толедо, в стилната и доста уединена вила/клиника El Cigarral (Овощната градина) на Ледгар, където той на воля и спокойствие се вихри с тайните си експерименти с генно модифициране на човешка кожа под грижовното око на Марилия (сърцатата Мариса Паредес) – негова любима бавачка от дете и верен до гроб помощник в пъклените му дела. Вилата неслучайно (оле! и за арт директора Анксон Гомез), от горе до долу, е изпъстрена с произведения на изкуството, изследващи човешкото тяло – от пищната ренесансова живопис на Тициан до сексаморфните съвременни скулптури на Луиз Буржоа – така, че да не остане и миг съмнение, че Роберт Ледгар фетишизирано обича да манипулира тялото. Жертва на неговите фетиш експерименти, като принцеса затворена в кулата, е Вера (брилянтна Елена Аная) – енигматична красавица, чийто затвор всъщност не е вилата, а "втората й кожа" (плътно прилепнали андрогенни костюми, дело на титана Жан-Пол Готие), тъй като не може/не понася други дрехи по модифицираното си тяло. "Спасението" за нея идва не в лицето на принц, а на колоритния "Тигриньо" Зека (брат-психар по неволя на д-р Ледгар) и неслучайно се случва в дните на Карнавала – всенароден маскарад, при който хората надяват маски, за да излязат от кожата на ежедневието си, а героите на тази луда история свалят маските, в които са свикнали да живеят толкова дълго време. Иронията е, че Зека идва при Роберт Ледгар с идеята да си смени лицето и доброволно да се скрие в нова самоличност (тъй като е издирван от полицията), а Вера насилствено живее такъв нов живот във "втората си кожа" (и също е издирвана от полицията).
Именно тази двойственост, Алмодовар използва перфектно, за да разкрие защо в "Овощната градина" на д-р Ледгар не растат ябълки, а човешки тела; защо той е обсебен от фикс идеята да ги моделира по образ и подобие на изгорялата в автомобилна катастрофа своя съпруга, и зашо в един момент решава, че може да си играе на Бог в своята градина и да превръща Адам в Ева.
Всъщност всичко е по две в историята – две самотни майки, които изгубват своите синове, двама братя, свързани единствено в своята лудост и две невинни деца (Норма и Висенте), попаднали на неподходящо място в неподходящо време, страдащи цял живот от това. И неслучайно, може би най-голямо вдъхновение за филма, е била съвместната изложба на Ханс Белмер и Луиз Буржоа с емблематичното заглавие Double Sexus. Добавете към това изпипана до най-малкия детайл стилна операторска визия, традиционните вече за филмите на Алмодовар певици (в случая въздействаща Конча Буйка) с песни, които като с бутон инжектират емоциите на героите в абсурдни ала Педро ситуации, поставящи на изпитание тяхната сексуална и духовна идентичност, плюс типичния не черен, а "червен" хумор (развръзката идва с флорална рокля на Dolce & Gabanna) и получавате това – прецизна, на моменти цинична дисекция на човешката душа, в която няма положителни герои, защото както казва д-р Роберт Ледгар:"всички правим грешки"! С три думи – специалитет ала Алмодовар.
Все пак Алмодòвар кожата си мени, нрава – никога!
Кожата, в която живея е по кината от 25 ноември
Книгата Тарантула от Тиери Жонке е в книжарниците