Гол, черен екран, учестено дишане, стъпки отекващи в здрача на миналото и неговите призраци и... самият Джак Керуак шептящ своя Път – не може и да мечтаеш за по-брилянтен начален кадър на първата евър екранизация (55 години след оригиналното публикуване!) на култовия Керуак роман По пътя. Всяко време си има своите герои, своите истории и начините да бъдат разказани, но защо след толкова много години призраците на следвоенното бийт поколение като Сал Парадайз/Джак Керуак, Дийн Мориарти/Нийл Касиди и Карло Маркс/Алън Гинзбърг продължават да вълнуват? Може би, защото някои (вместо да бъдат консуматори, които искат всичко наведнъж) просто искат да "горят, горят, горят", да избухват като фойерверки в нощта, от лудо желание за живот. Собствен живот, без чужди рекламирани правила. Може би...
Животът "по пътя" за Жан-Луи "Джак" Керуак (да, той има канадско-френски корени, затова и ще чуеш във филма Сал да говори на места на канадски френски) стига до крайната си спирка през октомври 69-а, но още приживе Джак се опитва да филмира своя роман (дори предлага на Марлон Брандо ролята на Дийн) – уви, безуспешно. Животът "по пътя" за Франсис Форд Копола пък започва през 1979, когато купува правата за филмиране на романа и оттогава започва ходенето по мъките – истинска епична одисея, повече от 30 години в търсене на подходящ режисьор (след като самият Копола се отказва, пробва Джоуел Шумахер, Гюс Ван Сант...), в търсене на точните актьори (то не били варианти като Итън Хоук и Брад Пит, Били Кръдъп и Колин Фарел) и... търсене на отговори на най-важния въпрос – "Защо?".
Защо точно сега? Едва ли бразилският мастер на роуд муувито (и не само) Валтер Салес (заснел превъзходно Мотоциклетните дневници на младия Че Гевара) е искал да прави коментар на днешна Америка и на съвременния свят, защото те са коренно различни от следвоенна Америка и епохата на бийт поколението. Или не съвсем... Години след терористичните атаки на 11 септември и глобалната икономическа рецесия, съвременният свят се намира в почти същата ситуация на дезинформация, страх, двойно по-голяма консуматорска пропаганда и опит за тотален контрол, и ограничаване на личната свобода с всякакви мерки за сигурност и стабилност. Хората пък не вярват в нищо и са изправени, също като Сал и Дийн, пред безкрайната като пустиня безпътица и безсмислие на днешния свят (с вечно прогнозирания му апокалиптичен край), докато всеки отчаяно търси своя път към дома на вътрешния си мир. Тогава (като зарежем социалните, политически и икономически отклонения) филмът на Салес не е ли просто винтидж трибют за млади хора от всяко едно поколение и епоха, които просто търсят (къде успешно, къде не) себе си и своето място във вечния цикъл на живота.
В тази връзка, Сам Райли (след Joy Йън Къртис Division в Контрол явно му върви на биографични герои с поетична душа, вътрешни борби и близки срещи с наркотици) и Гарет Хедлънд (в ролята на живота си след сравнително малките му изяви в Троя и Трон:Наследството), та двамата, изглеждат перфектен избор за образите на Сал и Дийн – и Сам, и Гарет са млади, талантливи актьори, които се опитват да пробият (също като Сал/Керуак) по пътя към целта, която гонят.
Резултатът – винтидж трип трибют, джазово задъхан като Керуак прозата (ритъмът и саундтракът на филма са брилянтно уцелени с любимия на Керуак бибоп джаз) – Чарли Паркър, Дизи Гилеспи, Slim Gaillard, Son House, Ела Фицджералд, Дина Вашингтон, Били Холидей... Пътуването е в търсене на изгубеното време (неслучайно героите във филма четат именно първия том на едноименния опус на Марсел Пруст) и се движи дословно по пътя на оригиналния роман. С малките разлики, че в книгата Сал среща Дийн след развода с първата си съпруга – не след смъртта на баща си, а втората жена на Дийн е чернокосата Камий – не руса дива като Кирстен Дънст.
Иначе, историята е позната (може би) на всички – картата на Америка (че и на Мексико) се превръща в пъзел от живи пощенски картички, напоени с духа, търсенията, терзанията, прозренията, друсанията, оргиите, грешките, възходите, паденията на Сал, Дийн, Мерилу (Кристен Стюърт между Into The Wild и The Twillight), Карло (Том Стъридж) и добрия стар Бул Лий/Уилям Бъроуз (Виго Мортенсен), така че накрая Сал/Керуак да сглоби този пъзел (ръкописът на По пътя буквално е слепен лист по лист, непрекъсващо руло хартия), докато поуките не изгреят на хоризонта, а нощта на младостта не отстъпи място на ослепяващия ден на старостта.
Проблемът – всички сме го гледали този филм. Под една или друга форма. По пътя присъства в купища, безброй други филми и истории, вдъхновени от този роман или изглеждащи/звучащи по този начин. Затова е и култова книга. Затова е и трудно, когато някой реши да визуализира представите на милиони хора за Сал, Дийн и Пътя. Затова и досега нямаше такава екранизация. Затова има и филми, които по-добре пресъздават съзряването, пътуването към себе си в лабиринта от психеделични нарко експерименти, намирането на призвание и нещото, в което да вярваш... затова може и нито една картина от този филм да не остане в съзнанието ти. Освен... началният кадър – Джак Керуак шептящ своя Път, на ръба "тъкмо преди благословената непрогледна нощ да обгърне земята, да почерни реките, да забули върховете и закъта най-далечния бряг, и никой, ама никой не ще знае какво друго те очаква освен безнадеждните дрипи на старостта".
Та си мисля, какво ли щеше да каже Джак Керуак, ако бе доживял да види една от мечтите си (филмирането на По пътя) на екрана? Може би "Всичко е мъртво" или пък това – "Мисля за Америка, мисля си дори за старата Америка, Домът, който така и не намерих, мисля си за Филма, който така и не гледах". Може би...
Гледайте По пътя в кината от 30 ноември
