Що е то саутърн? Жанров виджей микс между спагети уестърн и blaxploitation (ранноседемдесетарска нискобюджетна лента с чернокож главен герой) или иначе казано Джанго без окови от щата Тарантино – поредната кинофантазия на заклет киноманиак, работил (някъде в началото на 80-те) във видеотека, където предозирал с филми, докато чертаел ноар кроежи за ново микстейп кино.
Тарантино никога не е прикривал спагети уестърн страстите си като основно вдъхновение, но едва в седмия си филм (въпреки изпипания стилистичен поклон и препратки към жанра в Убий Бил), за пръв път, прави своя същински уестърн (или саутърн) – творение, което (може) да го приближи до мастерите в жанра като Серджо Леоне и Серджо Корбучи (заснел оригиналния Джанго през далечната '66-а). Само, че в своя саутърн Тарантино запазва единствено името на героя, кървавочервения шрифт на оригиналните Джанго надписи и култови уестърн клише картини (заслужена Оскар номинация за оператора Робърт Ричардсън) – оттам нататък се завихря запазен Тарантино микстейп от южняшки Гадни копилета (темата нацизъм-евреи във варианта бели господари-черни роби), blaxploitation кич и хумор (римейк на мита за Зигфрид и Брумхилда, шегички с Александър Дюма, Херкулес, думата "чернилка" и Ку Клукс Клан), не съвсем реално документирани Мандинго боеве (гладиаторски битки между роби), маниерни диалози, нацелен (на места) саундтрак и... реки от кръв, естествено, бликаща бутафорно на фонтани.
Историята, може би, е позната на всички – две години преди Гражданската война в Щатите, жигосаният с белезите на робското минало Джанго (убедителен Джейми Фокс) е освободен от оковите по щастливо стечение на неволята на софистицирания бивш зъболекар и настоящ безскрупулен ловец на глави доктор Кинг Шулц (заслужен Златен глобус и потенциален Оскар за Кристоф Валц).
Шулц е по следите на поредните престъпници, за чиято глава е обявена награда (братята Бритъл), но проблемът е, че не знае как изглеждат, докато Джанго (и тялото му) не само добре помни лицата им, но и техния тормоз в плантацията Карукан. Сделката е следната – Джанго ги разпознава, Шулц ги убива и двамата прибират наградата, а нашият чернокож герой получава свободата си завинаги. Речено-сторено и лека-полека Джанго и Шулц заформят дрийм тийм (обезоръжаващо слово и точен мерник) за ликвидация на издирвани престъпници.
Комбината прераства в приятелски съюз, когато Шулц разбира, че Джанго иска не толкова свобода за себе си, колкото свобода за своята съпруга, робинята (говореща немски) Брумхилда фон Шафт (само на Тарантино може да му хрумне да забърка blaxploitation класика като Шафт с легендата за Брумхилда и Зигфрид) и къде от über alles носталгия, къде окрилен от Вагнеровия размах (и епичната му интерпретация на мита за Брумхилда и Зигфрид в Пръстенът на Нибелунгите) Шулц се зарича да събере, dead or alive, двамата влюбени.
Брумхилда фон Шафт, или просто Хилди (невинно чаровна Кери Уошингтън), се оказва собственост на едрия робовладелец Келвин Кенди (Леонардо ди Каприо като 100% злодей), чието имение Кендиленд се ползва с печална слава сред робите и буди страхопочитание из целите Южни Щати. Кенди, обаче, има една слабост – Мандинго боевете (или гладиаторски битки между роби), които организира и наблюдава с гордостта и алчността на човека, който притежава най-добрите бойци.
Именно това решават да използват Джанго и Шулц, като под претекст, че търсят добър Мандинго боец, те се срещат с Кенди и му отправят предложение, на което няма как да откаже, също както Франко Неро (оригиналният Джанго от '66-а, тук, в ролята на фен на Мандинго боевете) не може да се откаже от ироничната гаргара (Неро кара Джейми Фокс да спелува името на героя си) с настоящия Джанго. Циркът (и на Тарантино, и на Джанго и Шулц) се получава и нашите двама герои, в компанията на Кенди, се запътват към заветните Кендиленд и Хилди.
Там, обаче, ги очаква последното препятствие – по-проклетият и "по-бял" от господаря си (най-мразеният в робската йерархия), чернокожият, верен до гроб, иконом Стивън (зловещ Самюел Джексън), който бързо-бързо разплита диверсията на Джанго и Шулц за спасяването на Хилди.
Привидното закупуване на боеца Джо Ескимоса или както го наричат Черният Херкулес (другият филм, освен Джанго, вдъхновил Тарантино заглавието, е Hercules Unchained, ако не ти стига препратката със скулптурата на борещия се Херкулес зад гърба на Кенди по време на вечерята) завършва с фиаско и прословутата реч за робската психика (разбунила расистки спорове и духове) на Келвин Кенди.
В ситуацията, обаче, скандал няма, просто Тарантино като опитен провокатор много добре знае, че всичко забранено е сладко – също както след забраната за пушене, във филмите отново започнаха да палят цигара от цигара, така и след избирането на Обама за президент зачестиха (на миналите Оскари бяха Южнячки, а сега Джанго и Линкълн) филмите, които разглеждат сегрегацията, расовата дискриминация или направо робството.
Проблемът на Тарантино (ако въобще си има проблеми, човека) е, че докато маха оковите на своя Джанго, слага такива на себе си – робуването на собствените клишета някои наричат запазена марка, но когато оригиналният ти стил е именно хиперболизирано убиване на клишета в тотален жанров мегамикс, то всяко маниерно преиграване по темата граничи просто... с кич.
Да, Тарантино винаги е умеел да създава култови персонажи – от чернокожи уестърн Супермени, през ерудирани ловци на глави и проклети (на принципа "господарят дава, пъдарят не дава") икономи до перверзни злодеи.
Да, Тарантино се снима неизменно във всеки свой филм, където диалозите винаги са резки и остроумни, колкото насилието е хореографирано и стилизирано до хипербола (бутафорни фонтани от кръв и куршуми, свистящи като падащи от небето бомби), въпреки, че тук Куентин сам преиграва с фойерверките.
Преиграва и с музиката (също запазена за Тарантино култ територия) – и ако оригиналната Джанго песен на Луис Бакалов влиза тук перфектно по поръчка, толкова идеално, колкото римите на отвъдния Тупак (почти) могат да озвучат експлозията на куршуми в тялото при престрелка, то използването на Бетовен композицията За Елиза (като точка на пречупване с реминисценция на роб, разкъсван от кучета) е просто маниерно преиграване.
Дори това, обаче, не е по-лошо от бутафорния финал на историята и абсурдната дресура на коня на Джанго – най-кичозният евър край на Тарантино филм, което хвърля кич сянка върху цялата лента, но и вече спечели на Куентин Златен глобус за оригинален сценарий (остава да видим дали ще го дублира с такъв Оскар), което не му се беше случвало от Криминале насам.
Джанго без окови или Тарантино с окови (но с награди) – никой не е съвършен, както се казва в една стара, ама лачена филмова класика. А и все пак въпреки, че Бетовен посвещава композицията си на Елиза, любовта му така и си остава несподелена.
Джанго без окови е в кината от 18 януари
