Историята е колкото обективно, толкова и субективно нещо – например, Катрин Бигълоу ще остане в нея като първата жена, спечелила Оскар за режисура (за американските Ирак драми във Войната е опиат), както ще бъде запомнена като режисьор на (предимно, не че прави само такива) популистки политически филми. Осама Бин Ладен пък ще остане в историята колкото като световен Враг номер едно, толкова и като мит, и терорист легенда, с която нищо чудно наследниците ни (след дъъълги години) да плашат само децата.
Затова, може би неслучайно, след Войната е опиат Бигълоу погледна към живота и смъртта на Враг номер едно през очите на една крехка, но корава жена (също като самата Катрин), която целеустремено гази всички препятствия (сред тях е и пренебрежението в една "мъжка" като военната/режисьорската професия) по пътя си към заветната цел. Не, не е "Оскар Джихад 2013", въпреки петте номинации на филма.
Та, Враг номер едно е полудокументален филм колкото за издирването и екзекуцията на Осама, толкова и за личната история на "Кучката, която го откри", както сама се представя агент Мая (червената фурия Джесика Частейн хладнокръвно заслужила Златен глобус), която фанатично (като врагвете си) се впуска в "Джихада" на живота си.
Всъщност Мая е сборен образ от лицата и дейността на две действителни ЦРУ агентки, както полудокументални са и повечето персонажи във филма с изключение на споменаването на имена на централни фигури в ЦРУ и TV речите на Обама във връзка с прочутите скандални мъчения на пленници в затворите Абу Гариб, Гуантанамо...
Оттам нататък започва един живописен, но не толкова документален (заснет в Индия) преразказ на сагата по издирването на световен враг номер едно – то не са прелитания от един таен затвор в друг, корави разпити на Ал Кайда активисти с водни, светлинни, звукови и каквито се сетиш мъчения (смекчени във филма по думите на сценариста Марк Боъл); то не е ровене в купища документация, сателитно следене и документирани атентати...
В епичното и изтощително издирване на Осама, основна опора на Мая са нахъсаните (но не колкото нея) агенти Дан, Джесика, Джак и Лари, но истинската помощ идва от безименна чиновничка (естествено малките камъчета обръщат големия бял джип на историята), която подсказва два-три жокера за митичната самоличност на Абу Ахмед – най-довереният куриер и златен шорткът към Осама.
Така авантюрата, започнала като типична военна драма, с времето (някъде около втория филмов час) се превръща в тънка кримка ала Джон Гришъм (само, че без адвокатите), която се спасява от праволинейността и скуката чрез няколко комедийни моменти (абсурдни като самия живот или пък като Холивуд) – черна котка минаваща път на среща на високо ниво, замяната на едно Ламборгини за един телефонен номер, вбесената Мая, изброяваща с червен маркер на стъклото на шефа си пропилените дни до залавянето на Осама и секретна операция с безшумен стелт хеликоптер, който... се сгромолясва като слон в стъкларски магазин.
Накрая победители няма (въпреки възклицанието "Май ударихме джакпота"), защото Мая осъзнава, че след толкова непосилно бъхтене май се чувства като в началото на филма – там, в пустия черен екран на сподавените хрипове, отчаяните викове, плач и... едно бездънно "Чува ли ме някой!? О, Боже!".
Враг номер едно е в кината от 22 февруари