Има филми, които още с първите си кадри ти влизат подкожно без упойка. Филми, които говорят така клинично за живота и малките му тайни, че бъркат до мозъка на костите ти и оставят "белези" по тях. Филми като Ръжда и кости – последната екзистенц дилема на режисьора Жак Одиар (заснел фаворити като Сърцето ми спря да бие и Пророк), с които умее така тънко да те подхлъзва, че да съпреживяваш драмата на главните герои, която няма нищо общо с твоя личен хаос и проблеми. На пръв поглед.
Историята се лее като песен (започва и завършва рамково с Bon Iver импресиите Wash и The Wolves), в която Ален (наричан от всички Али заради неговия кумир Мохамед Али) – пикова роля на неособено познатия Матиас Шьонертс – е себичен бивш шампион по бокс на Белгия и настоящ безработен, който трябва да се грижи за сина си Сам (русото ангелче Арман Вердюр), и двамата изоставени от зачезналата майка. Изходът от досадната за Али ситуация е да отидат в Южна Франция (да не кажем Ница и покрайнините ù) при неговата сестра Ана, която да му помогне в грижите за Сам и да му намери работа.
Речено-сторено – Али започва работа като гард в дискотека, където сбиване го среща с чаровната дресьорка на косатки в местния воден шоупарк Стефани (поредната брилянтна роля на Марион Котияр) – (не)случайна среща, която както в киното, така и в живота се оказва разковничето във всяка екзистенц драма. Защото докато Али я кара по познатата инерция (импулсивен фитнес секс, безотговорен към сина и сестра си, които приема за досадна даденост), то светът на Стефани тотално рухва като еднотонова косатка върху нея.
Инцидент я оставя без крака (толкова хиперреалистично изпипано до последната CGI вена), без мечти и най-важното без желание за живот, че когато и близките хора се отдалечават, Стефани се сеща само за един друг "инвалид", с когото да сподели драмата – първичният и прям Али, естествено, с ампутирани чувства и ценности. Човекът, който много добре знае какво е просто да съществуващ, а не да Живееш. На пръв поглед.
На втори поглед, обаче, само грубият Али може да ù даде смисъл за нов живот – той няма да я оплаква за това, че е "половин човек", а ще я заведе да плуват. Безцеремонно ще ù предлага оперативно чукане за десерт и натурална, животинска енергия от нелегалните боеве, в които се боксира за пари, за да изпита Стефани онази, дивата, първичната радост от това, че просто си жив.
На трети поглед двамата ще заформят логична симбиоза (напомняща леко за комбината в друг френски хит от изминалата година Недосегаемите), която ще разцъфне (на куул саундтрак фон) в римейк на старата екзистенц мъдрост – "Пътят към ада е постлан с добри намерения!"
На четвъртия поглед вече ще ти е ясно, че (също като в живота) тук невинни няма, има само виновни. Защото хората масово страдат от синдрома на непоемане на отговорност за своите действия. Защото искат да живеят в клишето, което казва, че за да намериш най-ценното, първо трябва да го загубиш или за да поправиш нещо, първо трябва да го счупиш.
А човек чупи доста неща (и костите си) в безбройните свободни (без правила) битки с живота, които понякога приличат на непосилно бъхтене срещу огледална (или пък ледена) стена, в която вижда собственото си отражение. Иначе костите зарастват, но пък белези винаги остават. Както старата любов ръжда не хваща. Или както се пее в една песен: "It feels like walking on rusty nails but the Pain is not mine..."
Гледайте Ръжда и кости на 17 март в Cinema City от 21:00 часа, на 21 март в Люмиер от 18:30 часа и в Дом на киното – на 23 март от 21:00 часа и на 28 март от 18:30 часа
