Въпрос на онаниране ли са българските филми? И колко стъпки делят мастурбацията от епилепсията (а.к.а "болестта на гениите")?
Началото на режисьорския дебют на мастер оператора Емил Христов в Цветът на хамелеона залепя за екрана – комедийните размисли и страсти около онанирането в соц тоналността на Мъжът и жената интимно (или в стила на списание Космос) идват с летящ старт като знак, че тегавата тема по сагата соц/досиета/Държавна сигурност/шпионаж този път ще бъде тънко прокарана с хитра ирония, остра сатира и умело жонглиране с клише асоциации. Нещо, което подсказва, че това е от онези крайно редки нови български филми, които владеят тънката част – а именно, да казват много сериозни неща с лек и забавен тон, но без да прекаляват с дебелашки хумор и първосигналност.
Досие Х – Батко Филипов Стаменов (заслужилия брит дипломата си за народен артист Рушен Видинлиев) е обикновен сирак (с нездраво влечение към онанирането и списание Космос), прясно освободен от военна служба по здравословни причини (все пак епилепсията е на една стъпка разстояние от мастурбацията според вещото лекарско тяло Николай Урумов), докато самотно отгледалата го леля (Светлана Янчева) му признава, на смъртното си легло, че е негова майка, малко преди да отнесе девствената си тайна и истината за произхода на Батко в гроба.
Останал пълен сирак, като бяла страница, чакаща да бъде запълнена със смисъл, на хоризонта пред Батко изгряват студенството и тайнственият агент Чисти ръце (а.к.а Руси Чанев в акция), който е по-наясно с миналото на Батко от него самия и му предлага светлото бъдеще на самотен шпионин, който да слухти какви ги върши "будната студентска младеж" и по-специално кръга от политически мамини синчета и дъщери Спекула (страхотни второстепенни роли на Леонид Йовчев, Самуел Финци, Йорданка Йовева и Касиел Ноа Ашер), които се сбират на тайни обсъждания на псевдофилософския роман Цинкограф (оригиналното заглавие на книгата на Владислав Тодоров, по която е сниман филма) – утопична история за фетиш агент, който през деня работи като печатар в Кралската цинкография, а през нощта се отдава на любовни ласки в тайната си квартира, докато върти своя мощна фантомна мрежа от шпиони, която да оплита конците, дърпани от реално съществуващата тайна полиция.
И ето ти го Батко (името идва от Оруеловия Big Brother, ако се чудиш) – новоизпечен агент с кодово име Марципан, с тайна квартира под наем при живописна вдовица (обсебена от корсетите и препарирането на животни а.к.а портиер в НАТФИЗ/страхотно попадение всред непрофесионалните актьори в каста), докато подслушва секс сесии и пише доклади за техники на шпиониране в открития Космос.
Иначе Батко потъва с всяка прочетена страница в света на Цинкограф, докато романа не стане негова втора кожа/живот – намира си работа като печатар (където се натъква на смъркащия охлюви и тайно печатащ подривни материали пореден филмов чешит на Михаил Мутафов след Дзифт и Островът), среща момичето на своя живот (невинните синьо-зелени очи на Ирена Милянкова компенсират неубедителната ù игра като пристрастената към Казабланка и житейските прозрения девойка, работеща в местното кино), а когато бива отстранен от реалната шпионска мрежа, Батко изфабрикува своя собствена такава – моментите на вербуване по "тънката част" на студентите от Спекула за неговата организация "оперираща в тайните зони на оргазма" са сред силните козове на филма, а сатиричното сексуализиране на органите на властта и тайния шпионаж достигат такива висини, че някои от героите ще възкликнат искрено: "Е, тва го нямаше преди!".
Операция Хамелеон – какъв е цветът на хамелеона? Може да го наречеш изпипана сатирична кръстоска между ГДР-досие драмата Животът на другите и шпионската ала Братя Коен комедия Изгори след прочитане с елементи на екзистенц препратки (червеното и синьото шоколадови яйца на Батко) ала Матрицата и намигания към соцлегенди ("отровният български чадър" и сие). Може да го наречеш и другият абсурдно възможен наш сценарий на Истината (а.к.а "сменете истината) за 24-те години преход и взаимно цапане с "кал" (а.к.а досиета), в който политическият зоопарк сменя цвета си по-често и от хамелеона, за да оцелее.
Може да го наречеш и иронично шпионско упражнение по стил (заснето само за 28 дни) от група приятели и сродни души (сценаристът Владислав Тодоров и режисьорът Емил Христов са и съученици от училище, освен че работиха заедно и по Дзифт) с цел забавно разглеждане на въпроси, които вълнуват всички ни, като сатиричната дискусия е изпипана до последния детайл – перфектен оператор Крум Родригес, перфектни костюми и сценография (с миниатюрни, но простени неточности) от Армавени Стоянова и нейната близка приятелка стилист Сандра Клинчева (жена на Емил Христов) и...
... Истината не е само една (дори в списание Космос), но няма да сбъркаш, ако кажеш, че Цветът на хамелеона е и за теб самия – в онези моменти, в които стоиш като бяла страница, чакаща да бъде запълнена със смисъл. Като Батко. Като самата България. Като българските филми. Или както казва любимата на Батко: "Ти си от тези хора, които са имитация на други хора. Съчинен си от други хора.". Само дето и тя имитира емоциите и живота от киното, от любими филми като Казабланка...
Проблемът с идентичността не е от вчера, особено сега, когато сякаш повечето хора не живеят собствения си живот, а имитират това, което се случва във филми, книги, сериали... И доста български филми имитират чужд киноживот в търсене на Истината, а достигат само до... онанирането. Затова е хубаво всички внимателно да чуем какво казва в Казабланка Хъмфри Богарт на бежанката от България (перфектно вмъкнат кадър от Емил Христов): "Go back to Bulgaria!".
Ta... Go back to българските филми!
Виж Цветът на хамелеона в кината от 5 април
